Стари приятели

Заглавие: Стари приятели Съб Ное 03, 2007 5:33 pm

Свещта беше изгоряла, но от нея все още се виеше тънка струя пушек. Нечии очи проблеснаха издайничски в мрака. Шандор стисна силно късия меч на кръста си и се огледа предпазливо. Черните му очи почти веднага свикнаха с тъмнината и той бързо започна да вижда всичко като в ден. Стаята беше празна. Само пердетата на отворения прозорец се вееха на вятъра. Здрачникът внимателно пристъпи към писалището и огледа разпилените пергаменти. Този, който пишеше липсваше. Под дяволте, колоко труд беше положил за да напише първите редове, а сега някой неспособен крадец му ги беше откраднал. С привидно спокойствие Шандор щракна с пръсти и една друга свещ се запали. Тя освети стаичката с бледия си блясък, но този път угасна от един по-силен порви на вятъра. Вратата на колибата се беше отворила. Шандор го знаше. Такова течение ставаше само, когато някой отвореше вратата. Той се спотаи в ъгъла зад писалището и зачака. След секунди в стаята влезе фигура облечена в черен плащ. Тя се огледа любопитно и като не видя нищо седна на леглото.
- Шандор, приятелю, не е нужно да се криеш като плъх в къщата си! - каза непознатият и се засмя тихо.
Здрачникът веднага се показа и погледна с недоверие натрапника.
- Това ли търсиш, друже? - непознатия извади едно парче пергамент. - Трябва да ти кажа, че си се справил добре. Литературата ти се отдава. Имаш известен талант. - мъжът отоново се засмя.
Шандор отноно щракна с пръсти и свещта пак се запали. Тя освети непознатия, който в същия момент махна качелката на плаща си. Очите на здрачника се разшириха от удивление, но после бързо потъмняха.
- Анубис, мисля че е малко късно за посещения. - резкият тон на мъжа на изненада демона.
- Ами ... просто вече нямам много свободно време и реших да дойда, когато мога. - повдигна раменете си, уж виновно, Анубис и свали наметалото си, оставяйки го на леглото до себе си. - Надявам се, че нямаш нищо против?
Шандор се усмихна пресилено и се запъти кам огнището. Извади една бутилка и наля нещо в една чаша.
- Разбира се, но ти винаги се появяваш, когато се е случило нещо. - Шанд подаде чашата на демона.
Анубис го изгледа щастлив и провери дали в чашата няма отрова. Не се изненада, когато откри приспивателно.
- Явно не си се отказал от старите си навици, а? Свещ, която загасва, когато някой влезе без покана или вино с преспивателно за нежелани гости. - демона се усмихна и прошена нещо след което понечи да отпие от чашата. Но извиднъж се спря и се намръщи. - Явно си подобрил уменията в сферата на отварите, а?
Шандор погледна лукаво Анубис и се усмихна невинно.
- Когато цял ден пишеш книги и нямаш какво да правиш, няма как да не развиеш някои свои способности.
- Явно. - недоволен Анубис остави чашата на писалището.
Шандор я взе и отпи без притеснение.
- Та за какво си тук?
Анубис присви очите си и с известно недоумение в гласа си каза:
- Ами дойдох да видя какво прави великият Мъглив лорд. - задоволство се разля в очите на демона когато видя опасни пламъци да играят по бледото лице на здрачника.

Заглавие: Re: Стари приятели Съб Ное 03, 2007 5:49 pm

- Знаеш, че не обичам да ме наричат така! - Шандор стана от мястото си и остави чашата на плота над огнището.
- Е, сега не обичаш, но преди ... - Анубис огледа стаята. - И какво си мислиш, че всъщност правиш тук, а?
- Пиша книги. - отвърна спокойно Шандор събирайки разпиляните пергаменти.
- Значи си заменил приключенията с това тук! - демонът се засмя. - Вместо да ги преживяваш, ти ще описваш приключенията на някой друг!
- При това със завидно майсторство, както ти сам отбеляза! - каза Шандор и взе изчезналия до преди малко пергамент.
Анубис взе наметалото си и извади един свитък.
- Това е за теб!
Шандор пое спокойно къса хартия и го разтвори. Очите му преминаха бързо през красивият почерк, но лицето му не измени изражението си нито за секунда. Демонът наблюдаваше тревожно. Шандор се беше променил твърди много. Вече имаше представа за това, докъде могат да стигнат магичските му сили, а ето че и беше започнал да разширява познанията си. Не се впускаше безрасъдно в приключения както преди, а само спокойно ги описваше. Жаждата за новости в него като че ли беше пресъхнала, а без нея Анубис едва ли щеше да го убеди.
- И аз с какво мога да помогна на Джули? - изражението на Шандор не издаваше нищо.
- Ще й е нужна подкрепа, за да преодолее злото в себе си. Иначе знаеш какво ще стане ... и ти ще бъдеш засегнат до колкото знам. - Анубис вече не се шегуваше ни най малко.
Здрачника спокойно докосна върха на свитъка до свещта и го остави на писалището изгаряйки бавно. Демонът вече съвсем не знаеше какъв ще е изхода от опасната игра, която беше започнал.
- Е? Ще ни помогнеш ли Шандор Санденбърг или ще продължиш да пишеш книжките си на топличко гледайки как толкова същества се гърчат в агония при провала на Джули?! - Анубис се опита да предизвика Шандор.
Лукава усмивка се появи на лицето на здрачника и той забарабани с пръсти по писалището...

Заглавие: Re: Стари приятели Съб Ное 03, 2007 6:01 pm

Мълчанието беше тягостно. Анубис мразеше, когато някой го държеше в напрежение. Вече съвсем ясно усещаше, че не той дърпа конците в опасната игра, която беше започнал с стария си познат.
- Значи мислиш, че дъщерята на Калисто няма да се справи? - здрачникът се взря развеселен в очите на демонът.
- Напротив... - отвърна смутен Анубис.
- Тогава защо съм ти аз?
- Предвид обстоятелствата, че Калисто й е майка ... - явно най-накрая Анубис беше открил пукнатина в защитната стена на Шандор, защото в очите на здрачника се възпламени пожар от ярост и омраза.
"Значи не всичко е загубено" - си помисли доволно демонът.
- Не се опитвай да ме принудиш с това да се съглася! - каза Шандор ядосано. - Знаеш, че се отказах много отдавна ...
- Да. Затова се надявам да ни помогнеш! - Анубис се ухили доволно.
Лицето на Шандор придоби нормалния си цвят, червенината от яростта изчезна. Той само се приближи до демонът и въздъхна:
- Какво по-точно се иска от мен?
В изблик на радост Анубис скочи и се засмя:
- Приятелю, ти се върна! Колко се радвам, че отоново ще поемеш на път!
- Да, да ... - каза замислено Шанодр. - Без такива изблици. Сега, да се върнем на думата си. Какво трябва да направя.
- Ато ти този пергамент. Прочети, там има указания как да стигнеш до мястото където е Джули. Не й споменавай, че аз те пращам! - Анубис взе наметалото си. - Побързай, колкото можеш, трябва ни помощта ти. - Демонът понечи да изчезне, но Шандор го хвана здраво за ръкава.
- Почакай... Вие? Значи и ти имаш нещо общо? - здрачникът гледаше недоумяващо кискащия се Анубис.
- Дам. Ела, колкото се може по-бързо и ще разбереш всичко! - след тези думи демонът се изпари.
- Лесно ти е на теб! Нали можеш да се появяваш когато и където си поискаш! - мъжът седна на леглото си и се огледа. - Трябва де се приготвя за път!

Заглавие: Re: Стари приятели Съб Ное 03, 2007 6:58 pm

"Каква беля си докарах на главата?! Трябваше просто да откажа!" - размишляваше Шандор, докато прибираше няколко торбички с прах и билки във вълшебната си раница. " Ако просто бях отказал на Анубис, сега нямаше да се налага да пропътувам 500 км и да си тровя живота с дъщерята на Калисто!".
Но въпреки, че не искаше да признае пред себе си, вътрешно той беше доволен, че някой има нужда от него. Преди петдесет години се беше оттеглил тук, защото имаше чувстовото, че е безполезен и ненужен никому. Сега едва ли не преливаше от чувство на задоволство и пълноценност.
- Шандор... Шандор ... - едно момче блъсна силно вратата и изгаси свещта.
Без да се замисля много здрачник отоново я запали, но този път с малка горяща клечка.
- Кажи Бо. - каза строго мъжът.
- Гордост ... - момчето дишаше на пресекулки. - Изчезнал е!
- И таз добра! Сезонът за бягствата му свърши преди две седмици! - Шандор недоволно пусна раница на леглото.
- Не е заради това! Просто изчезна! Както беше пред очите ми се изпари! - Бо се ококори неразбиращ.
Здрачникът се замисли за секунда и каза благо:
- Няма нищо. Успокой се, може би си сънувал. Ела, пийни си чай! - той взе една чаша и сипа в нея ароматна течност. После я подаде на момчето.
То отпи глътка и понечи да каже нещо, но веднага се строполи на пода.
- Сега хубаво си поспи Бо, а на сутринта няма да помниш нищичко. - мъжът взе чашата и я остави на плота.
Бързо сложи няколко въжета, пакети с храна и одеала и затвори раницата. Въпреки че беше натъпкал в нея доста неща тя оставаше с нормални размери и въобще не тежеше. Грабвайки наметалото си и увивайки се с червеният си шал Шандор се запъти към пристройката на Гордост. По калната пътечка беше навалял тънък слой сняг, който почти я закриваше. но това не попречи на здрачника, напротив, той продължи уверен към покрайнините на близката гора. Скоро пред него се показа и конюшната на Гордост. Вятърът спокойно полюшваше вратичката на постройката, а от вътре не идваше нито звук. Шандор пристъпи без колебание прага и се огледа предпазливо. Очите му веднага попаднаха на мястото, където първоначално е бил конят. Там вместо отъпканата слама имаше чисто нова, като че ли поставена току-що. Това озадачи здрачника. И изведнъж през съзнанието му премина една идея. Без да се обръща той приближи сеното и понечи да стъпи там. Но още преди да е направил крачка зад него скочи една голяма бяла пантера. Здрачникът я беше усетил отадвна и се наведе. Животното късно видя, че са го надхитрили и не успя да спре устрема си. Прескачайки Шандор то се заби в съсдената стена и падна на сеното. Тъй като ударът не беше много силен то почти веднага се изправи и се озъби на здрачника.
Той пък само се усмихна и постави внимателно раницата си на земята. Очите на звяра се приковаха в него в очакване, но тъй като не последва никаква реакция, яростно се устреми срещу него. Той само това чакаше и с един замах извади късото въже, което беше сложил в широкият си колан. Но снежната пантера усети движението и бързо отстъпи. Мъжът се усмихна доволно и извади и кинжалите от колана си. Животното се ококори невярващо и с ужасен рев се нахвърли върху Шандор. Той бързо се извъртя, така че пантерата да попадне от неговата дясна страна. Със задивна ловкост омота края на въжето около едната й лапа и после силно дръпна. Животното се стовари тежко на земята до него и изръмжа страховито. Здрачникът се усмихна и без много да му мисли завърза въжето за една греда. После спокойно извади от раницата си едно своя книга, седна на меката слама, на безопастно растояние от пантерата и се зачете.

- Няма ли да ме освободиш? - просъска нечий глас.
Шандор вдигна поглед от книгата и се взря в бялата пантера. Тя го гледаше с хищните си очи и ако можеше да убива с поглед досега сигурно да бе умрял над хиляда пъти.
- Двеста години не ти ли стигнаха да разбереш, че не винаги ще става каквото искаш ти? - той се подсмихна самодовлно и отоново се вгледа в книгата.
Завързаното животно изръмжа предупредително и каза:
- Не. И две хиляди няма да ми стигнат даже!
- Тогава ще си стоиш тук, да речем, докато разбереш! - здрачникът продължи настоятелно да гледа в книгата, макар че въобще не четеше.
Изведнъж конюшната се освети от мека светлина и само след секунди на мястото на бялата пантера седеше една изключително красива жена. Шандор вдигна поглед от книгата и се усмихна:
- Виждам, че не си се променила, а Вейлте?
Тя само изсумтя и извади една кама с диаманти по дръжката. Със самодоволна усмивка се опита да пререже въжето, но това не й се отдаде. Тя се настърви и продължи да се опитва. Без резултат.
- Какво си му направил, проклетнико!?! - елфата беше много ядосана.
- Нищо. Просто се подсигурих ако решиш да ме навестиш! - здрачникът се ухили подигравателно и остави книгата на страна.
- Какво гледаш, глупако? - жената вреше и кипеше.
- Радват ме безуспешните ти опити да се освободиш. Просто не съм те виждал безпомощна досега.
Вейлте се нацупи и прибра камата си.
- Какво искаш, за да ме освободиш?
Шандор се подсмихна и стана. Придърпа раницата си към себе си и извади малко шишенце. Намаза ръцете си с някаква течност и се приближи към елфата. Тя си помисли, че ще иска да я приспи и се задърпа ужасена. Но вместо това той развърза въжето от гредата и после от ръката й и го прибра в колана си.
- Нищо. Достатъчно ми е, че ще си спомняш колко безпомощна си била. - той повдигна раменете си и прибра книгата в раницата. - А, сега къде е конят ми?
Вейлте го погледна учудено и отвърна:
- Не съм го пипала. Когато тъкмо излизах от гората те видях, че си се запътил насам и веднага дойдох, за да ти устроя капан. Уверявам те, че когато влязох тук нямаше нищо! - този път изглеждаше честна.
Здрачникът я погледна недоверчиво и после тръгна към изхода без да каже нито дума.
- Чакай, само това ли ще ме питаш?! Къде ти е скапания кон?! Нито защо съм исакала да те убия?! Нито какво съм правила през тези 50 години, които не се видяхме?! - Вейлте беше ядосана. Той не й беше обърнал внимание въпреки всичко, а тя мразеше да бъде пренебрегвана.
Шандор се усмихна доволно, но без тя да види. После се обърна невъзмутим и каза:
- Защо ми е да знам какво си правила? Помниш ли какво ми каза преди 50 години? Повече да не се интересувам от теб и миналото ти. Сега искаш да направя точно обратното. Просто не те разбирам. - той продължи напред. - Пък и в момента е важно да намеря коня си, защото трябва да пътувам.
Вейлте се усмихна. Явно той не се беше откъснал напълно от света.
- Добре. Ще ти кажа каквото знам за Гордост. - тя се усмихна тържествуваща.

При тези думи Шандор се спря. Очакваше тя да знае нещо. Затова и беше цялото представление на безразличие. Тя се беше хванала.
- Е, чакам. - той се обрна видимо заинтересован.
- Ами, когато идвах насам видях конник. Животното направих на Гордост. Помислих, че си ти и даже се нахвърлих на човека. Той обаче се оказа обикновен селянин с черно наметало. Избягах бързо, за да не ме убие. И после реших, че съм се припозанала в коня. Явно не съм. - тя сконфузено се огледа около себе си.
- Анубис! - това беше единственото, което се досети Шандор. - Този демон определено си търси белята!
- Това куче ли? Пфу... - Вейлте направи отегчителен жест и седна на сухата слама. - Сега нямаш превоз, а? - очите й светнаха като на котка.
Здрачникът се замисли. Тя беше права. Никъде нямаше да намери друг кон като Гордост. Той беше магически. Можеше да тича дълго без да се измори и без да почива. Сега ако вземеше обикновено животно щеше да стигне най-рано след месец. А с Городост се беше правил планове да пътува най-много две седмици.
- Ако искаш аз мога да ти помогна. - тя навъртя кокетно един кичур на пръста си.
- Ти?! ... Нал и преди няколко минути искаше да ме убиеш? - здрачникът я занасяше.
- Преди няколко минути. Сега пормених мнението си. - Вейлте се изправи. - Аз тичам по-бързо и от Гордост. Ако те нося може да съм бърза колкото конят.
- Не се и съмнявам, но не искам да имам нищо общо с теб! - той излезе навън без да я дочака да отвърне на удара.
Зимният вятър го блъсна в гърдите, но той продължи да върви. Беше по-упорит от нея. Преди петдесет години тя го беше унижила и изгонила. Сега му предлагаше помощта си. Не че не беше ценна, напротив. Не че не искаше да му помогне. Просто споменът не беше избледнял и наранената му гордост се беше обадила.
- Ако не искаш да ти помогна, заради случката от последната ни среща, по-добре ти казвам да я забравиш. Защото тогава не мислих, това, което казах. Просто ... бях много ядосана, че се ровиш в миналото ми без да знам. - тя го последва.
Шандор мълччеше и просто вървеше напред.
- Просто исках да ти покажа, че не искам никой да се бърка в моите си работи. - Вейлте подтичваше като кученце след него.
Здрачникът оставаше тих и упорит като магаре.
- Искам пак да сме най-добри приятели! Ако бях казала онези глупост наистина знаеш, че нямаше да си правя труда да те търся пак! - Вейлте едва ли не изкрещя последните думи след него.
Той се спря и се обърна. Повдигна едната си вежда и се вгледа в нея.

Заглавие: Re: Стари приятели Вто Ное 06, 2007 3:54 pm

Очите й бяха насълзени от вятъра.
- Трябва да ти кажа нещо преди да си тръгнеш пак. - тя дишаше тежко. - Нещо за миналото ми!
Шандор се усмихна неловко. Защо тя искаше да му разкрива миналото, което толкова ревниво пазеше?! Това може би бе капан...
- Не е нужно. - здрачникът поклати глава.
- Ти си мой полу-брат! - извика Вейлте.
Шандор замръзна на място. Виелицата продължаваше с пълна сила. А той не можеше все още да осъзнае какво всъщност има тя предвид. Думите й бяха минали покрай него. Смисълът им се губеше някъде с летящите наоколо снежинки.
Вейлте се приближи до него и постави ръка на рамото му. После затвори очи и се съсредоточи. С помощта на едно заклинание успя да създаде малка сфера, която постепенно нарастна и ги погълна двамата.
- Така. Сега е по-добре. - каза тя сядайки на пода насферата, където зимният вятър не можеше да проникне.
Шандор мълчеше.
- Разбирам учудването ти. На мен ми отне 30 години да го повярвам. И още 20 да се реша да ти го кажа. Онази вечер, когато те изгоних ти ми разказа за семейството си. Показа ми портрет на майка си. - Вейлте замълча. - Тя беше и моя майка. Когато я видях се ядосах, помислих че си се ровил в миналото ми и си искал просто да ме нараниш.
Шандор въздъхна тежко, а тя продължи безмилостно:
- Червен лъч се казваше тя, нали? - здрачникът поклати положително глава. - След като те изгоних отидох при нея, лично на зидът на мъртвите да я питам дали това е истина. Рискувах живота си, за да отговоря на въпросите си. Тя ми разказа историята си и каза, че не може да намери покой и затова все още скита по Зидът. - елфата замълча тъжно. - Разказа ми историята си и ме помоли да я разкажа на теб. Чак тогава щяла да намери покой. - Шанодор мълчеше.
Вейлте докосна сферата и се усмихна печално.
- Тя е била влюбена в един здрачник. Видяли се случайно и любовта им пламнала мигновено. Чувството им било толкова силно, че веднага решили да се оженят... Но дядо ни не искал да позоволи такъв съюз - той бил извън сякакви закони. Майка ни обаче не искала и да чуе за това и решила да се отдаде на здрачника. Така са заченали теб. Дядо ни обаче разбрал за предателството на дъщеря си и решил, че здрачникът я е омагьосал. Изикал го на дуел и го убил. За наказание на майка ни я омъжил насила за един елфски граф. Той бил лудо влюбен в нея, толкова лудоу че не убил детето, което тя родила от здрачника. Вместо това го дал на един друг здрачник да го отгледа като му платил. Минали години и накрая майка ми заченала и от съпруга си. Единственото им дете сега стои до теб. - Вейлте се вгледа в ръцете си. - Тя винаги те е обичала, но не е могла да ти го каже, защото баща ми никога не й казал къде си. Затова тя го намразила... намрази и мен ... - Шандор се обърна ъм полу-сестра си с насълзени очи, а тя продължи. - Тя никога не ме беше обичала... - елфата вече шепнеше. - Ти си единственото й любимо дете, а баща ти единственият мъж, когото е обичала. - тъга прозвуча в гласа на Вейлте и тя не можа да продължи повече...