Против или с мен?

Заглавие: Против или с мен? Пет Дек 07, 2007 10:20 pm

Той се сепна и се изправи мълчаливо..Колко невнимателен беше другият, който идваше по пътеката. Тъмнината се раздираше от ярката светлина, която се виждаше надалеч..Ярката светлина..Не му харесваше. Той се затича съвсем тихо към нея, към яркото кръгло нещо, единственото светлинно нещо наоколо. Другия се стресна и спря.
- Чаках те - прошепна онзи в тъмното, хвана новодошлия за яката и го погледна хладно - Мислех, че повече се интересуваш от себе си
- Какво сериозно се е случило, че се държиш така с мен?Сериозен си..Странно
- Не ме познаваш изцяло..Иска ми се да те поуча малко..Но нямам време..Знаех си, че ще дойдеш и до тук..И ти си го видял, нали?Съня..Онзи сън
- Не бих го споделил с теб сега..Какво има?Виждаш ми се разтревожен?
- Има нещо..Което Вариаки крие, но аз знам, че го има..Може би ще се измъкнеш..Може би това, че си нечистокръвен няма да важи..Стига да ми помогнеш.
- Има уловка, нали?Патил съм си вече от такива предложения..Какво имаш предвид, Дарсия?Тук..В Каз Модан вече няма нищо.
- Не ме лъжи..Знам, че не го мислиш. Защо ще дойдеш до тук иначе..Знаел си, че ще те чакам и идваш заради просволутото ти любопитство, завираш се навсякъде
- За някои неща си прав. Дойдох заради теб, дойдох заради съня..Да сънувах същото, което и ти си видял. Твоята сериозност ме плаши, Дарсия. Какво си разбрал, ровейки се из книгите, Дарсия?Какво пише там?
- Пише..Че тук, в Даркан..Тук трябва да намеря нещо, което с повечко късмет ще бъде живо и ще ми помогне
- И тогава защо аз да ти помагам?
- Защото..Ще помогне и на теб, стига да го намерим..
Те се погледнаха отново. Тишината се наруши от далечни оркски викове.
- Какво решаваш?Не бива да се бавим.
- Страх ли те е?
- Как мислиш?Всичко, този сън..Това място вече не е безопасно за мен. Нито за мен
- Но все пак вървя тук с ярка светлина след себе си.
Дарсия го погледна. За пръв път изглеждаше така сериозен..За пръв път изучаваше толкова внимателно лицето му. Наистина, нещото, заради което беше дошъл чак дотук, беше важно.
- Какво ще каже Ним по въпроса?Ще дойдете ли с мен?
"Ако зависи от мен, господарю.." синята светлина просветна и духа изгледа черния господар хладно "Бих ви оставил да умрете на всяко място, във всеки момент. Но аз следвам Муртаг, и където и да отиде, аз съм до него. Тъй че, дори и тук, ще го следвам..Макар и да знам, че вълчата магия започва да расте..Винаги..Тук винаги"
Дарсия го изслуша без да го прекъсне. Беше прекалено тих и това дразнеше Муртаг..Не беше естествено. Не можеше да си представи Дарсия като някой сериозен тип.
- Какво се е случило, Дарсия - каза съвсем тихо, господаря даже не го чу..Обърна се към пътя напред и въздъхна
- Значи..Няма да дойдеш, така ли?
- Не позна..Защо съм бил този път, ако той свършва тук?Не се безпокой, Дарсия, води ме..Но заклевам се, ако е уловка ще те убия..Не ми харесва държанието ти, Дарсия..Това място е твое, мисля, че си доволен?
- Не съвсем..Но това е друга тема, братко..Следвай ме..И изгаси светлината.
Той тръгна напред замислено.
"Вярваш ли му?"
"Не съвсем, но...Нещо ме тревожи..Усетих нещо странно наистина..Мисля, че трябва да го последваме"
"Както пожелаеш"
Синята светлина изгасна и Муртаг побърза да последва скриващия се в тъмнината силует

- Какво е станало между теб и майка ни?
- Прекалено много въпроси задаваш, Муртаг..
Той го стрелна за миг с поглед, но продължи. Вървяха от часове..Или просто на Муртаг така му се струваше, картината наоколо беше все една и съща.
- Накъде отиваме поне ще ми кажеш ли?
- Кажи ми когато го видиш.
- Кое?
Дарсия не отговори и съсредоточено огледа наоколо..Ако въобще можеше да се види нещо. После рязко смени посоката и тръгна по-бързо.
"Преди беше по-приятен" отбеляза горчиво Ним. Муртаг кимна в знак на съгласие и отново изгледа Дарсия. Все още беше някак сериозен..Доста съсредоточен, имаше нсещо тук. Нещо, което беше привлякло вниманието му и то много.
"- Хубаво е нали?
- Страхотно е, господарке..Но дърветата биха свършили и друга работа.
- Какво имаш предвид?
- Направете ги магически, господарке..Така ще е по-защитено
- Чудесно, благодаря ти."
Това го накара да спре и да се огледа. Беше..Толкова истинско. Дарсия се спря и го погледна
- Това исках да видиш..Значи сме близо. Заради твоята вълча магия присъствието ти тук може да е от полза. Ще видиш още, колкото повече се приближаваме до мястото, до което искаме да стигнем..Надявам се, че няма да се уплашиш.
- Видения...Само видения. Страшно е ако станат истински. Както някои кошмари се сбъдват. Но води Дарсия. Твоята сериозност става любопитна.
Господаря кимна и продължи още по-бързо, отново сменяйки посоката. С новата посока дойде и новата вълна видения. Като се замислеше никога не беше получавал видения..Получавал беше..Но толкова рядко, че не ги помнеше, а и те не се сбъдваха. Сега тези също нямаше начин да се сбъднат. Сянката беше мъртва отдавна. А виденията...Те бяха толкова истински и плашещи..Вече не, но ако го беше видял преди три години със сигурност щеше да се уплаши от това. Вече не..Вече знаеше кой е, откъде идва и кое беше неговото семейство...Понякога мислеше, че прилича на тях, много от жестовете на Дарсия, мислите му..И не само тези на черния господар. Муртаг също го притежаваше и това не го тревожеше..Не го беше тревожило още по онова време, когато беше открил общо с много други черни господари. Техни съчинения из книги, той също мислеше по този начин..Макар и с доста различия, но разликата беше съвсем малка.
"Помогни ми!
- Не мога, аз съм тук, за да убивам, господарката ми заповядва
- Кой си ти?Кой си ти, имаш ледено сърце..Какво си ти, откъде идваш за бога?!
- Дойдох за вас, царице. Сянката ме изпраща при вас, изпраща ме, за да ви отведа доброволно. Кой съм аз, какво съм, няма значение. Дошъл съм за царицата на драконите..За вас.
- Мислех, че Ездачите ще се държат по-добре с мен..Какъв ти е проблема?
- Не бихте разбрали един господар, макар и нечистокръвен нали?Ще дойдете ли с мен?Аз ви чакам, не бих искал да ви нараня, тук има много гономи нали?Водите и елфи, водите дракони, водите феи..Водите джуджета. А аз дойдох с един дракон и един меч..Вие трябва да дойдете с мен сама, без нищо, докато всички спят. Заповядайте им да не притесняват черните хора. От тук минават важни пътища, царице..
- Ще дойда с теб, каквото и да си..Но откъде идваш?Ездач ли си?
- Вече ви казах. Аз съм нечистокръвен господар. Син на тъмнината и на драконите..Но винаги съм бил на страната на моето семейство..Последвайте ме, царице. Докато всички спят"
- Ако се върнеш в миналото кой път ще избереш?Кой път ще избереш, Муртаг..Онзи, по който си вървял досега или другия, който видението ти показва - Дарсия все още вървеше много по-напред, а Муртаг го следваше умислено
- Виденията показват неща, които много ме привличат..Защото искам или не, тези неща ми се нравят..Но не бих тръгнал по този път..Твърде много е болката..Видяния фалшив път, който виждам сега, за мен няма болка, но другите ги боли. По-добре да ме боли мен, както винаги ме е боляло, отколкото да ги боли другите, които с нищо не са виновни
"Господарке, всичко е готово за днешното нападение.
- Отлично, ще се включиш ли..Братко?
- Ако това е вашето желание, Гламдринг ще влезе в боя. Винаги съм насреща, госпожо, знаете това.
- Тогава, Муртаг. Остава да ти пожелая нещо, което никога не съм правила. Отдавам ти чест, бъди щастлив. Честит рожден ден, братко. Нека този ден бъде щастлив за теб. Нека сразим опонентите си.
- Наистина?Муртаг има рожден ден..И не ми казвате? - фигурата, току-що отворила голямата врата се засмя и влезе навътре - Тогава да ти е честито. А аз трябва да остана тук, сестричке..Знаете това, докато всичко свърши"
Дарсия се свлече внезапно надолу с вик. Муртаг се сепна и се затича напред. Дарсия беше пропаднал в бездънна дупка. Муртаг хвана ръката му, в последния момент..
- Защо не си по-внимателен?
- Не мислех, че сме стигнали толкова бързо...
Муртаг го издърпа и се огледа. Огромно пространство с много такива подобни дупки, подредени като шахматна дъска
- Къде сме?
- Това място винаги е съществувало..Шахматното поле, където трябва да намерим едно нещо..Ще ме следваш ли още?
- Ще те следва - отсече глас, който Муртаг някак тайно искаше да чуе отдавна. Двамата се обърнаха, момичето ги гледаше сърдито и пърхаше леко с крила. Беше се загърнала с палтото на Муртаг и трепереше от докосването на снега до босите й крака
- Куикнинг?
- Не питай..Играехме игра с Клайв и той взе, че спечели. Слушай, момченце - отнасяше се до Дарсия - Само ако посмееш да преметнеш по някакъв начин Муртаг и Ним ще се върнеш в Мраморната кула като човек с много листа и гадости по себе си. Идвам и само смейте да ми се противопоставите..И двамата..Много добре познавам теб, Муртаг..А предполагам нямате много разлика, и преди съм виждала нечистокръвни. Хайде водете
Дарсия се усмихна и кимна. После отново огледа обстановката и поведе по една доста тясна пътечка към сърцето на Шахматното поле. Носеше се воня на орки.
- Тук са убивали непотребните - каза след малко Дарсия, когато Куикнинг изумтя недоволно

Вонеше ужасно. Не че показваха, че е неприятно. Те просто се провираха по тесните пътечки. Муртаг вървеше най-отзад, оставил Куикнинг и Дарсия да спорят. Очевидно летния демон нямаше доверие на господаря. А Муртаг продължаваше с виденията си
"Господарке, не бива да се месите. Знаете, че може да се обърка..Всеки момент всичко може да се обърка
- Добре Муртаг. Тогава иди ти..Стига си гледал отстрани. Нека Гламдринг влезе в бой. Убий вълконещото, убий врага. Заповядвам ти!
- Както заповядате.
Той изтегли меча и погледна кървавата сцена пред себе си. После с един бърз скок се озова долу, пускайки Ним на свобода. Орките му направиха път и той се насочи към въртящото се в битката вълконещо. Кевин стоеше върху него, изтрелвайки последните си стрели. Ним се насочи към ангела, Муртаг към вълконещото. Орките го последваха..и с някакъв странен удар, с някакво диво ръмжане..С много орки наоколо, той се изправи върху Алзиеа и погледна войските срещу себе си. Ездачи бяха, сериозни с опит. Но за него нямаше значение. Ангела изчезна, орките го изведоха от сцената, заповедите бяха да го хванат. Към орките се присъединиха и други същества и се строиха в криви редици, бутайки се един в друг. Арвен избута войниците си и се доближи до Муртаг, окървавена от битката в тунела.
- Значи отново се срещаме, Ездачо..Така и не разбрах какво правиш ти там?И какво те свързва с нашия свят?
Орките понечиха да нападнат, но Муртаг ги спря с ръка. Отново погледна Ездачите с някаква тъга, но не съжаляваше..Той имаше семейство. Зърна елфи, зърна животни..Всички го гледаха, все едно беше излязъл на някаква сцена да казва нещо важно. Поклони се и се усмихна, зървайки едно лице сред войниците там.
- Арвен Гондорска. Нечистокръвен господар, който води войските си, срещу теб. Приятно ми беше да си говорим. Нека ти се представя официално. Казвам се Муртаг..Муртаг Моуси. Син на този там - и той го посочи. Ездачите се разредиха, показвайки учудения лилавокос мъж. Муртаг се усмихна и се обърна към съществата зад себе си. - Атака!"
- Муртаг!?! - това го стресна и той отново изплува от виденията в истинския свят. Куикнинг го гледаше съсредоточено, вече бяха спрели. Пред пещера..Пред пещера, водеща надолу и надолу..
- Добре съм - промърмори тихо и погледна въпросително Дарсия.
- Когато слезем долу започват тунели. Те се простираха надалеч и започваха от замъка, който сега..Същност, не знам дали съществува.. Тази пещера е тайна, тази пещера знаят мнозина, наши роднини. Не бива други да влизат долу, смърт ги дебне. Куикнинг..Ти какво избираш? - той се обърна към нея, а тя се намръщи отново.
- Не мога да ви оставя..Казах, че ще вървя с вас - каза тихо. Не й се влизаше изобщо долу, но..Не искаше да остава сама.
"Остани тук, Куикнинг. Аз също не мога да вляза долу, макар и част от Гламдринг. И аз трябва да остана" от доста време не бяха виждали светлина и им трябваше време да свикнат със светещия в мрака Ним
- Ще ви видят лесно така, Ним..Доста силна светлина издаваш..
"И ще разкрия мястото, което ще посетите..Затова ще се върна назад, в началото. Ще ви чакам там..Знам, че разчиташ на мен, Муртаг..Ще чакам гласа ти"
Двамата си кимнаха и елфа се обърна назад. Куикнинг го последва след кратко колебание. И останаха само те двамата..Двамата, отново, сами..
- Влизаме ли? - попита Дарсия тихо и Муртаг кимна. Господаря извади жезъла си и черната светлина, по-черна и от мрака наоколо, освети входа, където бяха издълбани няколко руни.
- Нашето изкуство също не е лошо. Ще видиш красиви неща, заровени долу. Много притежават магия, която те кара да ги докоснеш, но не бива. Знам, че няма да се поддадеш, вярвам в това - каза тихо господаря и се шмугна навътре. Синята светлина на другия жезъл последва мъжа и скоро пред пещерата вече нямаше никого. Все едно никога не беше имало.
"Слава, Ваше величество!Връщам се, за да докладвам правдивостта на вестите, донесени от войниците.
- Добре дошъл, Муртаг..Значи наистина тя идва насам?
- Да, госпожо. Вариаки Моуси идва, за да види със собствените си очи войната в Драконовото царство.
- Води ли някого със себе си?
- По-младия ви брат, госпожо. Дарсия.
- Муртаг..Той е и твой брат, знаеш го..Разрешено ти е вече да ме наричаш както пожелаеш. Днес всичко е хубаво.
- Хубаво е. Какви са заповедите?Царицата им още е жива, ангела все още се бори доста усилено срещу нашето пленничество. Там има силни Ездачи..И не само Ездачи..Бих казал, че е малко опасно, можем да загубим
- Няма. Имаме на наша страна твоя меч, имаме Ним. Майка идва насам и води още един черен господар..Ще обърнем тази война в наша полза, всичко ще бъде наред.."
Стълбите вече нямаха нужда от осветление. Факли, горящи завинаги от магическия огън осветиха позлатените стълби. Дарсия бутна масивната желязна врата и се огледа. Безброй факли осветяваха голямата зала, която сякаш нямаше край. От двете й страни се чернееха отворите на милиони тунели. Тук можеше да се скрият милиони хора. Господарите пазеха това място от векове в тайна. Пазеха го за специални случаи. Пазеха го, за да се крият тук..Колко ли хора бяха живели тук, за да се направи нещо такова?Колко се бяха крили тук?
- Ето!Мястото, където са се родили повече черни господари. Ето..Мястото, където майка ни се е родила. Където ти си роден...И където аз съм прекарал детството си. На няколко стъпки от Сянката, тук имаше толкова много хора и толкова нейни роднини..Ние бяхме тук, винаги..Когато тя падна, напуснахме това място..Аз..И майка ми остана сама. Очевидно й беше дотегнало и тя се показа на сцената на управлението, управлявайки от моя страна. Но на това ще сложим край. Ако имаме късмет, тя е оставила тук един човек, който би обърнал всичко наопаки. Той беше прокълнат от Зелената вещица..Същност, ти я познаваш, нали?
Муртаг потръпна..Беше срещал тази жена. Тя го беше омагьосала, искаше да го оплете завинаги в мрежите си. Да го накара да се ожени за нея..Помнеше я и то много добре..Зеленото..
- Какво му е направила тя?
- Тя също е зла. И винаги е искала да окопира трона. Мислейки него за бъдещ наследник го проклела..Ако е още жив, скоро ще го видиш. Аз заех мястото си, а ти я уби. Дължа ти благодарностите си.
Той кимна и те влязоха в залата. Вратата се затвори след тях и настана тишина, нарушавана от някаква тиха песен, все едно пропила се из стените на това място
- Тази песен.. - замисли се Муртаг. Чувстваше се някак на мястото си тук.
- Да..Знаеш я..Аз също..Всички я знаем..Тези коридори са навсякъде, тези коридори са като лабиринт. Но усетът ни води. Винаги намираме пътя. Знам къде е той..Не знам дали е жив но..
- Кой е той, Дарсия?
- Момче, едно съвсем младо момче. Може би ще ти заприлича на Мерик, както на мен ми заприлича. Той е на 13 и е нечистокръвен като теб. Ако успеем да го намерим, то може би майка ми ще спре да преследва теб за малко, докато не изучи своя друг син..Макар и да не е сигурно
- По-интересно е да ме следи. Но е добре да измъкнем момчето..Може да послужи..Например той да е господарят след теб, когато аз и ти загинем
- Може би..Все пак той е последната надежда. Вариаки го криеше в тайна, но аз разбрах за него. Да вървим.

Те свърнаха по един от коридорите и Дарсия започна да се оживява. Тук наистина му беше много добре. Мястото, от което се беше измъкнал едва преди толкова кратко...Тук беше неговият предишен живот. А Муртаг..И на него му беше добре. Тук се беше родил, тук беше отворил очи за пръв път..
А някъде надолу и все надолу, имаше една изкуствена градинка. Там едно момче, облечено дебело и с шапка на глава се беше облегнало на беседката умислено. Лилавите коси покриваха детското му личице, а очите му гледаха невиждащо напред. Той беше прокълнат, той беше сам..И беше сляп, той не виждаше, заради вещицата..Заради Зелената вещица.. Беше сляп заради тъмнината на тунелите. Нищо не можеше да види в тази тъмнина, а майка му не знаеше, че изведе ли го навън, детето ще прогледне. То знаеше, че стигне ли навън ще се оправи..Но не можеше..Познаваше тунелите без да ги вижда, но не познаваше главния изход..Беше сам..Усети нещо ново, усети нещо да се раздвижва горе. Усети нещото, което идваше към него. Нима беше майка му?Нима се връщаше за него?Или бяха хората, които го хранеха?Орките по-точно..
- Как мислиш,Матилда ? - обърна се то замислено към съществото в ъгъла. Матилда..Беше го чул от майка си. Чичо му беше имал дракон с това име и на детето му харесваше. Матилда, зимен демон..Как ли изглеждаха те..Беше виждал книги едно време, но сега не можеше и да чете. Знаеше само, че Матилда беше малко пухкаво лисиче. Тя излая с някакво щастие и подскочи до момчето. Те идваха.. Вратата се отвори и едно лице се подаде внимателно
- Надявам се, сме в правилната посока? - попита тихо Муртаг, оглеждайки градината. Детето сякаш се беше сляло с околната среда

- Има ли някой тук? - попита тихо Дарсия, влязъл тихо в изкуствената градинка. Отговорът беше малкото лисиче, което захапа панталона му. Не беше виждала хора, само орки. Орките я бяха донесли тук по заповед на Вариаки, за сина й.
- Ама че агресивни животни може да има - усмихна се Муртаг и коленичи до животното..Обичаше да се разбира със съществата. Тя го погледна с големите си сини очи и той се усмихна. - Хайде, пусни брат ми..Всичко е наред. Разбираш ли?
Лисицата го гледаше няколко минути съсредоточено. Имаше големи и умни очи, беше красиво и грациозно животно. Пусна панталона и се отдалечи в тъмното.
- Джулио Моуси, нали? - вдигна глава Дарсия натам, към беседката, където едно дете ги гледаше скришом, треперейки. Същност не ги гледаше, но..Можеше да ги види, ако само излезеше навън..
- Кой си ти?Кои сте вие?
Дарсия и Муртаг се спогледаха, после черния господар тръгна напред. Той беше дошъл дотук, той трябваше да поеме тази мисия. Момчето чу стъпките му и се покри още по-стриктно.
- Няма нищо страшно, Джулио. Аз се казвам Дарсия. Аз съм твой брат
- Наистина ли? - не можеше да го види..Всеки можеше да дойде тук и да каже същото..Как можеше да се довери на някой, който никога не беше виждал и чувал.
- Наистина. За да ти го докажа, мога да направя много неща..Но мисля, че можеш да ми повярваш и без тях, нали?
Гласът му..Имаше един познат тембър в него, но детето все още не беше сигурно. Може би беше магия.
- Ти си Джулио така ли? - включи се другия глас и човекът също се приближи
- Ами ти?
- Е..и аз трябва да се водя твой брат предполагам. Но съм нечистокръвен..Също като теб. Името ми е Муртаг
Чувал го беше..От орките, които идваха тук с храната..Муртаг, Ездача, за който обичаха да разказват с неприязън. Джулио ги беше слушал и си беше представял. Там, в тези истории имаше толкова много същества, колко вълнуващ беше живота на Ездачите..Или по-специално на героя от тези приказки. Имаше начин да провери дали това беше истинският Муртаг, за който се представяше.
- Ще се приближиш ли? - каза тихо. Настана тишина, а после детето чу тихите стъпки на мъжа. Той седна наблизо, явно го гледаше изпитателно. Детето пристъпи към действие. Протегна ръката си и докосна рамото на мъжа. Трябваше му лявата ръка. Муртаг дори и не помръдна. Беше го преживявал няколко пъти..Детето усети Гедвей Игнасия и трепна забележимо. Значи той беше. Усети косата на мъжа с другата си ръка...
- Наистина си Муртаг..Нали?
- Ако не ми вярваш, Джулио. Ела с мен..Ела с мен, за да прогледнеш. Дарсия дойде за теб, за да те отведе при майка ти. Ела, момче..Сигурен съм, че ще ни познаеш. Ние приличаме на теб...Майка ни има дълга черна къдрава коса и сини хладни очи. Носи синя дълга рокля.
Детето потръпна. Това описание доста точно отговаряше на спомените му. Той се изправи и хвана мъжа за ръка. После затърси и Дарсия и го усети съвсем наблизо. Хвана и неговата ръка. Имаше нещо близко в тях..Нещо познато
- Ами Матилда може ли да дойде с нас?
- Разбира се. Не можем да оставим Матилда - беше мъжа на име Дарсия. Детето се усмихна
- Матилда! - извика и усети почти веднага пухкавото й тяло да обикаля около краката му. - Добре..Изведете ме..И ви благодаря.
Двамата мъже се спогледаха и си кимнаха. После спокойно тръгнаха нагоре.

Светлина!Да виждаше светлина..Примига няколко пъти, за да се увери, че е истина..Да..Предметите му се изясняваха бързо..Наистина..Истина беше..Виждаше сянка..Сянка на малко същество..Беше тя, Матилда..Погледна от ляво. Виждаше висока сянка с немирно рошава прическа, много дрънкулки и странно облекло. От дясно беше също така висок мъж, с малко по дълги кичури, доколкото успяваше да види, също така доста дрънкулки..И двамата бяха добре въоръжени, и двамата носеха високи ботуши..Лисицата пред него придоби оранжево-червен цвят..Сините й очи го стрелнаха щастливо и тя излезе навън, там беше тъмно. Но Джулио беше щастлив..Беше навън и отиваше при майка си..Мъжа отляво придоби лилави кичури, дрънкулките по него засвяткаха в сребърния си цвят, меча засвятка в огнено синьо. Жезъла, който Муртаг носеше с другата си ръка просветна и също придоби синия си свят. Мъжа отдясно също някак внезапно оцвети косите си с лилаво и дрехите си в черно. Той вече виждаше лицата им..Вече ги виждаше. Двамата го погледнаха. Лилави и сини очи..Сините очи на майка му.
- Надявам се, че ще дойдеш с мен - попита Дарсия тихо, после погледна Муртаг
- Той ще дойде с теб, Дарсия..Аз не мога да се грижа за него..Защото имам друг път..
Двамата си кимнаха. Детето вече беше навън и съзерцаваше дебелия пухкав сняг.
- Значи сме зима? - попита щастливо и погледна двамата мъже
"Така е, млади нечистокръвни" този глас..Леден като снега наоколо. Детето стрелна русокосия елф пред себе си уплашено. Тези топли златни очи напълно не отговаряха на съществото. До него запърха още едно същество. Красиви криле на фея, дълги кафяви коси и лилави очи..Какво беше тя?На Джулио не му се харесваха..Не ги познаваше.
- Дарсия?Муртаг? - попита ги въпросително, а Муртаг се усмихна
- Искал си да видиш зимен демон, нали?Ние ти водим и летен.. - каза тихо, а Ним се поклони
"Поласкан съм. Толкова ли съм интересен?"
Детето се откъсна от двамата си братя и се приближи предпазливо до духа. Лисицата стоеше зад него, готова за бой. Джулио протегна ръка и хвана тази на духа. Тук той придобиваше форма, макар и доста нетрайна.
"Приятно ми е да се запознаем" усмихна се Ним и коленичи. "Ти си Джулио, нали?"
- Да..Това е Матилда - посочи лисицата, Ним се усмихна още по-широко и се изправи. Куикнинг се усмихна топло и сложи ръка на главата на детето
- Здравей..А вие двамата трябва да побързате, защото са ни надушили..

- Значи ти правиш зимата? - детето не сваляше очи от Ним..Винаги беше искал да види някой като него, макар и очакванията му да бяха други
"Да аз също имам тази сила. Но цялата работа се пада на брат ми" Ним се спря и погледна момчето усмихнато. "Той не е точно като мен, да знаеш..Аз съм малко странен зимен човек"
- Мога ли да го видя някога?
"Зависи от братята ти, Джулио..Но ето ти една картина, ще придобиеш някаква представа" той извади от вътрешния си джоб една съвсем малка картина, но каква картина беше тя. Изкуство, което момчето не беше виждало досега. Той, този там, все едно наистина стоеше пред него в умалени размери
- Красив е
"Щом казваш"
Двамата продължиха мълчаливо, следвани от Куикнинг и двамата лилавокоси, извади жезълите си в готовност. Милиони очи просветваха наоколо, макар и детето да не ги виждаше. Това ги притесняваше. Джулио беше в опасност.
- Вие къде живеете?
"Ами от тук не можеш да го видиш, но е горе далеч в планините..Красиво е, за някои..Къща с голяма защитна стена, бяла като сняг и големи прозорци. Вече изглежда така"
- А преди как е изглеждала?
"Много години стоеше запусната, никой не живееше там..Но брат ми успя да възроди мястото отново.."
- Искам и аз да се бия за дома си..Но имам ли такъв?
"Всеки има своя дом..Не го слушай Муртаг какви ги разказва, че може да разплаче всеки, ако започне от най-тъжните неща. Истината е, че всеки има своя дом и винаги се бори за него, дори и да не знае това."
- Аз къде ще живея?
"Изглежда, че в Мраморната кула. Виж, това място на мен не ми харесва особено, но не познавам твоя вкус. Дарсия му е добре там..Там е и майка ти"
- Но Муртаг не живее ли с тях?
"Не, Муртаг е нечистокръвен, изгонен още като бебе от вашия свят. Той винаги е живял далече от всички твои роднини. Неговият дом е далеч от Мраморната кула, при драконите. Но надявам се, Дарсия често ще ти позволява да виждаш и Муртаг"
- Не ми харесва, че са го изгонили. Той също има правото да живее щастливо със семейството си, нали?
"Някои хора не смятат така..Ще срещнеш много различни мнения. Един съвет - вярвай единствено на себе си, така ще си винаги сигурен, че си направил нещо по собствена воля"
- А теб мога ли да посетя, някога?
"Това ще питаш брат си"
Бяха прекъснати от двамата зад тях. Ним изчезна в синя светлина, детето попадна в ръцете на Дарсия..Изненада се доста бяха бързи..Колко ли бяха тренирали за това?И той искаше да го постигне..Да е толкова бърз, все едно лети над земята..
- Всичко ще е наред, няма да ни настигнат - извика Муртаг към брат си и мъжа кимна. Джулио чуваше зад тях викове на стотици създания. Сърцето му заби бързо, но той така и не помръдна. Скоро вече не ги чуваше..Толкова ли бързи бяха братята му. Те спряха, дишайки тежко, спогледаха се и се засмяха
- Още си ни бива - усмихна се Дарсия и пусна детето - Време е да вървим, Джулио. Ще се сбогуваш ли с Куикнинг и Муртаг?И Ним разбира се.
- Нали ще ги посещаваме?Обещай ми.. - той погледна с надежда синьо-сивите очи, в които четеше нерешителност
- Ще се видите пак, обещавам - усмихна се Дарсия и детето доволно кимна. После се обърна към Куикнинг, новопоявилия се Ним и Муртаг.
- Ти си добро хлапе, Джулио..Дано Мраморната кула е добро решение за теб и майка ти да те посрещне добре - тихо каза Куикнинг, обърна се и тръгна напред по пътя.
"Радвам се, че се запознахме. И ще се видим пак,брат ти обеща, а те рядко престъпят обещанията си" усмихна се Ним
- Значи довиждане, Джулио.. - обърна се Муртаг към момчето, а то се приближи до него.
- Не искам да се разделяме..
- Обещавам ти, че ще се видим, Джулио..Върви да видиш майка си.
Детето се откъсна от него някак нерешително. Усети ръката на Дарсия, мъжа кимна на брат си, отново замислено и образува портала. Муртаг се усмихна, двамата изчезнаха и..остана само с Ним и Куикнинг. Джулио, нечистокръвния, не приличаше на него, но имаха общо..Беше му брат.
"Е, сега да продължаваме, а?" усмихна се Ним и кимна към подскачащата от студ Куикнинг

„Не мислиш ли, че всичко свърши без препятствия и доста бързо?”
- Спокойно, Ним. Приключението едва сега започва.
Усмивката беше някак странна. Муртаг май бълнуваше. Ним знаеше, че не е добра идея да довежда Ездача тук, но..Това държание беше по-странно от вълчата магия.
„Има ли нещо, Муртаг?” попита го тихо, а Муртаг обърна погледа си към него. Усмихна се още по-широко, засмя се и..Падна в една от дупките. Ним се закова на място невярващо. Само преди миг Муртаг беше до него, а сега го нямаше. Куикнинг прескочи елфа и скочи след Ездача.
„Ама..” беше сам..Вече нямаше никой, беше сам..”О по дяволите!” изръмжа на себе си и скочи след другите. По-добре щеше да е да се пребие с другите, макар и да не можеше, защото беше дух. Нямаше значение. Важното беше, да не бъде сам в Даркан. Затвори очи, усети ледения вятър около себе си..И спря. Спря внезапно, без да усети земята под себе си. Внимателно отвори очи..Рееше се на няколко сантиметра от земята, но къде? Стъпи нормално и се огледа. Стоеше по средата на широк двор, осеян с черни дървета. Зад него имаше порта, пред него – замък. Над него имаше черно небе..И той ги видя, видя ги. Торн и Алзиеа, скопчили се на живот и смърт с някакви същества. Видя Мерик и Арвен, промъкващи се към замъка..Беше в Каз Модан..В миналото. Но как?Какво се беше случило, как беше попаднал тук?И най-важното..Как щеше да се върне, заедно с Куикнинг и Муртаг. Значи Куикнинг сега трябваше да е в Динзел, все още заключена горе. Ами Муртаг?Ним се огледа с надеждата да го види..Да, той беше горе..На парапета, голямото черно и зло вълконещо..
„Страхотно” промърмори елфа и се огледа..Лошото беше..че го виждаха. Кевин се спускаше надолу към него и го клъвна по главата. Беше ястреб. После направи лупинг и повлече ято птици след себе си. Ним се огледа..Държеше в ръка мегила на Хю..А каз моданските дрехи се отличаваха ясно..Той беше зъл, или поне такъв трябваше да бъде сега. Някой се опитваше да промени миналото..Някой се опитваше да го спечели на своя страна. Побърза да се покрие и да разгледа ситуацията. Изобщо не му се нравеше..Какво щеше да прави сега..Как щеше да се върне..Може би щеше да успее, но не можеше да остави Муртаг и Куикнинг тук. Кой знае какво щеше да се промени за в бъдеще..Замисли се, може би имаше портал за в бъдеще, но как можеше да го намери?Колко трябваше да търси..
„Тук само ние имаме власт и дълги са тунелите..Има много богатства, някои ще те примамят, но не бива да ги докосваш”
Това някак го накара да се замисли по-дълбоко. За пръв път се замисляше над думите на черен господар. Май и те понякога изръсваха по нещо мъдро..И се реши..Само трябваше да го намери..Пещерата, трябваше да я намери и после да намери Джулио..Детето трябваше да знае дали има портал за в бъдещето и дали може да върне там Муртаг и Куикнинг. Изправи се и се запромъква към изхода. Не биваше да го забележат..

Пътят беше дълъг и опасен. Толкова много орки имаше тук. Пътят, едва го помнеше. Убиваше всеки един орк, който го забележеше. Не искаше някой да каже на Сянката за него..Макар че не беше много сигурен дали е избил всичките. Мегила стана кърваво червен, но Ним продължи, от острието каеха капки кръв, но не го интересуваше. Вече го беше решил и не можеше да изостави Муртаг и Куикнинг на място като това, не искаше да обърка бъдещето, искаше всичко да върви както трябва.
Ето го, Шахматното поле, тук трябваше да свърши неговия път. Някъде тук. Пое си дъх и се съсредоточи, после стъпи на пътеката и тръгна напред. Тук трябваше да е още по-внимателен. Тук бяха Дарсия, тук беше Вариаки..Тук имаше толкова много хора сега, не беше пусто. Дарсия беше казал, че си е тръгнал от тук с много придружаващи го и беше оставил майка си и Джулио сами в пещерата. Значи сега младия черен господар, майка му..Бяха най-опасните противници, пред които не биваше да се изправя..А ги срещна..Срещна ги още на входа..Успя да се покрие, те не го видяха. Младия Дарсия отпреди три години стоеше замислено пред пещерата и гледаше небето намръщено. Майка му тихо свиреше на някаква арфа. Двамата не се и поглеждаха, все едно другия не съществуваше. После Дарсия се раздвижи, въздъхна, обърна се и влезе надолу. Чуха се приветствени слова, чу се и тихия отговор на младежа, после светлината на факлите угасна. Майка му постоя още навън, после прибра арфата и също слезе надолу. Ним изчака, за да се увери, че вече са долу и влезе след тях. Беше все така тъмно, но трябваше да внимава. Имаше късмет, ако го помислеха за пратеник на Сянката. Каз моданските дрехи можеха и да помогнат. Вървеше бавно, беше го страх да вдигне шум. Успя да прибере меча на Хю и продължи напред. Постепенно чу гласове, гласове на стотици хора. И видя светлината. За миг рискува и подаде главата си, за да види какво става. Там имаше нещо като монаси и те говореха тихо за нещо. Вариаки се скриваше в един от крайните тунели, а сина й съсредоточено гледаше..Точно към Ним..Елфа се стресна и се скри, но беше вече късно..Молеше се само, Дарсия да не го разпознае от някое описание на орките. Чу стъпките му, той се приближаваше..
- Кой си ти? – чу гласа му, който удивително много приличаше на Муртаг, когато Ним го беше срещнал
- Господарю, пратеник съм на Сянката..
- Мисля, че ме лъжеш.. – лилавокосия се скри, за да не буди подозрение и погледна съсредоточено Ним – Приличаш ми на елф, сестра ми няма много такива на своя страна. Виж..
Дарсия се огледа, после отново впери сиво-синия си поглед към Ним.
- Виж сега..Няма да те издам, обещавам ти..Просто ми е интересно, че си успял да стигнеш чак дотук. Видях те още горе и очаквах да слезеш долу. Няма да те издам, който и да си. Ще ти помогна да преминеш през тях..Къде искаш да отидеш?
Ним се замисли. Дали можеше да се довери на господаря?Виждаше му се приятен тип..Странно. Замисли се..Да сигурен беше, че момчето е долу в градината. С малко късмет го беше усетил, беше усетил присъствието му долу. Преглътна и въздъхна..Часът на доверие идваше. Трябваше да се довери на този човек, най-лесно беше да си го представи като някой друг
- Добре..Искам да стигна до онзи тунел, но не мога сам..Не искам да ме следваш, трябва сам да отида до долу. Имам ти доверие, но не знам, дали трябва да го имам.
- Ще ти покажа, че може да ми се довериш. Следвай ме..Знам как те няма да ни видят..

И беше долу..Странно, но беше долу, отново сам. Сега трябваше да се пази от Вариаки. Затича се надолу по стълбите към градинката и отвори със замах. Детето в ъгъла се уплаши и падна в малкото поточе.
- Спокойно, спокойно.. – задъхано започна елфа и се приближи – Няма от какво да се безпокоиш..
Предварително беше успял да промени гласа си, не искаше детето да го познае за в бъдеще..Беше успял вече да умеша няколко неща. Детето се изправи и го погледна невиждащо, той се приближи вече по-бавно
- Нуждая се от твоята помощ, момче..Моля те..Аз съм от бъдещето и..не мога да се върна..Знам, че ти знаеш как..Знам го, защото..Защото тук, в тези тунели има много тайни, а ти познаваш тунелите и..
Не можеше да обясни проблема си, но се надяваше, че момчето ще го разбере някак. То се изправи и го загледа още по-внимателно.
- Ти си от бъдещето и искаш да се върнеш? – успя да каже, а Ним го потвърди в очакване – Сам ли си?
- Не, с други двама, но ги загубих..
- Добре.. – детето се замисли. Нямаше доверие на никого освен на майка си, но някак усещаше, че този човек не искаше да си има работа с Вариаки – Може би ще ти помогна.
- Наистина? – детето чу надеждата в гласа и вдигна глава. Искаше поне веднъж да направи нещо. Държаха го затворен тук, а той искаше малко развлечение. – Ще бъде трудно..
- Един друг човек знае за мен и обеща да ни осигури път..Но ти дали ще ме заведеш до този портал?
- Мисля, че знам за какво става дума..Сега се скри обаче, мама ще дойде скоро, не трябва да те види.
- Благодаря ти..

Той се беше покрил в ъгъла на стаята и наблюдаваше майката сериозно. Тя милваше детето и му говореше тихо. Според Ним думите й не бяха весели, детето плачеше. Но щом тя си отиде, той избърса сълзите си и затърси Ним, елфа трябваше да издаде някакъв шум. И Ним се появи пред детето, макар и той да не го виждаше. Джулио имаше сериозно лице и нищо не можеше да го разколебае.
- Следвайте ме – каза тихо, вече беше сигурен. Нямаше доверие на това незнайно същество, но имаше план. Поведе Ним през светлите и дълги тунели, през плетеницата от чудеса и богатства. Ним си го призна, не гласно, но си го призна. Черните господари наистина притежаваха изтънчен вкус..Поне така говореше украсата и красотата наоколо за тях. Трудно му беше да повярва, че хора като тях ценяха това нещо и го пазеха. Нямаше никой, беше пусто. Сигурно вече беше твърде късно и всички спяха, а може би пък Дарсия беше направил нещо по въпроса..Ним се обърка сериозно, всички коридори бяха различни, някои се повтаряха, но беше наистина объркващо. Сигурно беше с цел неприятелите да се изгубят тук. Дарсия беше казал, че чувството на посока води господарите из плетеницата, макар че Ним не му вярваше особено. Накрая, след едно дълго обикаляне, детето спря пред врата и я отвори. Пропусна непознатия да мине и влезе след него. Намираха се в една съвсем обикновена стая. По средата имаше нещо като голяма статуя. Постепенно Ним успя да види чертите й в тъмнината. Беше жена, имаше красиво лице. Дълги коси, бойни дрехи и меч..Очите й бяха някак странни, все едно тя беше тук, все едно беше жива. Тази статуя го вцепени..Какво правеше тя тук?
Детето внимателно се добра до ъгъла и се върна с голяма делва, пълна с зеленикава вода. В другата си ръка държеше някакво платно.
- Трудно е да се върнеш в бъдещето, а още по-трудно с хората, които си довел. Трябва да извършиш специален ритуал. Познаваш ли жената на статуята?Някъде тук трябва да има статуя, нали?
- Чел съм за нея. И знам ритуала. Едно време съм го преживявал, макар и да беше по друга причина.
- Това е добре. Тогава вземи платното и водата..Мисля, че ще се справиш сам..Преди това обаче.. – детето остави нещата на земята и погледна невиждащо елфа. После в ръката му просветна острие и Джулио скочи напред. Ним парира удара с лекота, макар и да не знаеше защо детето го прави.
- Не бих позволил на шпионин да влезе тук, нито да се измъкне жив – каза детето намръщено – Бий се с мен.
- Ти си дете. – Ним взе делвата и платното и отново погледна детето. Джулио направи нов опит да го убие, но елфа отново парира, не искаше да наранява деца.
- Майко!Шпионин!Тревога! – разкрещя се накрая безпомощно той..Не можеше да види противника си тук и това го плашеше. Не познаваше този човек..По коридора се чуха стъпки.
„О не!” каза си, нямаше време. Отдалечи се в ъгъла и се зае с ритуала.
Влизайки в стаята Вариаки намери само сина си. Той стоеше до статуята и намръщено бършеше сълзите си. Не беше успял да направи каквото и да било..

Някъде далеч от този свят, три години напред във времето Ним падна тежко на земята и се изправи почти веднага. Куикнинг стоеше наблизо и дишаше. Спеше, щеше да се събуди скоро. На нея нищо не й се беше случило, защото връщайки се в миналото беше се върнала в затворя си в Динзел. Но миналото на Муртаг беше се повторило отново и сега той беше пострадал отново. Сега Ним се надвеси над него треперейки и го погледна. Муртаг, неговият господар лежеше на земята с бледо лице и някак странен..царски вид може би. Беше покрит с платното, сребърните му украшения проблясваха без да има светлина наоколо. За пръв път Ним го виждаше без разрошената типична прическа. И имаше нещо ново в него..Нещо, което може би Муртаг щеше да притежава, ако беше останал при роднините си. Сребърната диадема, която мъжа държеше в ръка и стискаше здраво. Ним беше виждал такава преди. Диадемите ги обичаха там, долу в пещерата, но явно излизайки пред света, черните господари ги захвърляха и оставяха ненужни долу. Тези диадеми по принцип носеха навсякъде със себе си, но забравеха ли ги, просто не ги интересуваха. Бяха красиви и изящно направени, някаква магия тегнеше над тях и те почти не се усещаха, сложеше ли ги някой на главата си. Приличаха на корони, но не бяха, бяха просто украса..Отиваха на повечето, но и много се срамуваха от тях. Приличаха на елфи без да бъдат такива, а искаха да бъдат единствени, да приличат само на себе си. Жезъла на Муртаг беше наблизо и елфа виждаше ясно как живота си тръгва от него. Бавно и полека, живота напускаше нечистокръвния господар. Къде и какво беше правил Муртаг, Ним не знаеше, знаеше само, че можеше да го загуби всеки момент.
„Не..Не, не, не” започна да повтаря и безнадеждно се завъртя на всички посоки. Нямаше кой да му помогне, никой не знаеше този начин..Сега беше сам, сам. Куикнинг се размърда, но това нямаше значение. За пръв път Ним се плашеше толкова много. Плашеше се, когато трябваше да загуби някой. А този някой беше изиграл една важна роля в живота му. Не искаше да го загуби, не искаше Муртаг да изчезне завинаги. Искаше отново да го види, че стои до него и се мръщи на наученото стихотворение от Мерик. Искаше да го види до себе си..Дали Муртаг чувстваше понякога същото?Жезъла просветна за последно, съвсем слабо, светлина на един замиращ живот..И изгасна. Лицето на мъжа на земята изстина, вкамени се и наистина заприлича на статуя на някоя историческа личност.
- Муртаг! – извика Ним, вик, който стресна летния демон, съживи тишината наоколо. Орки от толкова далече го чуха, вик, който съдра нощната тишина като кинжал. Вик на някой ,който сякаш за пръв път използваше гласа си. И Ним изчезна, Гламдринг просветна за последно. Ним си беше отишъл. Куикнинг се изправи светкавично и замръзна. До нея беше само Муртаг..А тя чувстваше Ним все по-далече и далече.Той си отиваше..Отиваше си, за да се даде доброволно на Отвъдното, завинаги.
Жезълът просветна отново, светлината озари мъртвешки бледото лице на Муртаг, озари лицето на Куикнинг. Озари Шахматното поле и накара нещо в Ездача да се пробуди, отново.
„Не си отивай от мен!Моля те, моля те, остани. Не мога да те изгубя, не мога да живея без твоята помощ”
„Ти имаш помощ, ще се справиш, аз вярвам в теб..Благодаря ти за всичко, винаги ще съм ти благодарен. Аз не мога, не мога вече да дойда..Вече съм далече, вече нямам сили да се върна. Благодаря ти за всичко, Муртаг..И се пази, спазвай онези думи, моля те.”
„Не, Ним..Не мога..Не искам да губя всички хора, които са ми толкова близки, не мога да загубя точно теб..Мислех, че го знаеш”
Чернотата между Отвъдното и живота се разкъса. Ним отвори очи, болеше го, но беше го преживял и преди
„Какво правиш!?Може да загинеш и ти..Опитах се да ти помогна”
„И го направи..Благодаря ти, Ним..Знаеш, че аз не бих могъл никога да направя нещо за теб, с което да ти се отблагодаря за всичко това.”
Елфа усети някой да стиска ръката му и се предаде. Не можеше да се бори с това, беше много по-силно от него. После усети още една сила, сила, която много добре познаваше. Съществото зад него изкрещя пронизително и някой го затегли назад. Назад, към живота, някой го викаше, някой го викаше отново. Просветна светлина и той пак се озова там, откъдето беше започнал пътя му към Отвъдното. Мъжа пред него отново разроши прическата си и отвори очи. Учудено погледна диадемата в ръката си и после елфа
- Обещал съм си да не те губя. Ти, Ним..Ти си най-добрият другар, който можех да имам през живота си. – каза тихо Муртаг и се изправи. – Не искам да те загубя. Ако някога дойде време, то нека си отидем заедно.
Елфа го погледна изпитателно и се разсмя. После успя да докосне мъжа, той отново беше тук, беше жив.
„Винаги оцелявам е точната реплика за теб, Муртаг. Благодаря ти..” каза тихо и го прегърна. Муртаг беше за него..Беше нещото, без което не си струваше съществуване, просто защото беше се предал в ръцете на Ездача още преди много години. Муртаг беше неговият господар.
Куикнинг се усмихна и остави двамата мъже да обсъдят какво беше станало. Отново бяха заедно..И как нямаше, те винаги се стремяха към това да бъдат един до друг, колкото и да се караха

- Сънувах..Сънувах чернотата на деня и Отвъдното. Сънувах, че съм някъде там..На нещо меко спях спокойно и усмихнато. После вратата се отвори и аз също отворих очи. Той се усмихна, огледа се и приближи. Беше променен. Млад, на главата си носеше също една такава диадема и се усмихваше някак заговорнически. Огледа се намръщено и ми подаде тази диадема. После се наведе и прошепна „Един странник дойде, заговорничих с него. Голяма веселба ще падне, да знаеш!”. Аз кимнах, макар и да не разбирах какво става. Къде съм, какво правя тук..Помнех само, че бях паднал от високо, а се бях озовал на това легло с надвесения Дарсия над мен.
„Разбирам” Ним кимна замислено, после вдигна глава и се усмихна. Изправи се и хвана диадемата от ръката на Муртаг. Беше с кръгла форма, приличаше на една тънка сребърна нишка..
- Не мислех, че биха могли да изработят нещо така изящно, но сега си връщам думите назад..Наистина добре изглежда. – усмихна се Муртаг, докато Ним още изучаваше диадемата в ръцете си. Украсена беше със съвсем мънички диамантчета, които дори не се забелязваха, но проблясваха от време на време, стига светлината да ги осветлеше. По книгите обикновено повечето господари ги изобразяваха с такива, но както Ним вече си беше спомнил, господарите не ги носеха. Просто ги имаха като играчки, а и обичаха богатствата.
- Всеки от тях. Всеки от черните господари има по една такава. От много време искам да видя една от близо. Красиво им стоят. Виждала съм много господари с такива неща на главите. Преди много години ги носеха в битка, за да се отличават от простите хора. Направени са, както Кевин ми е разказвал, за да покажат, че господарите имат сила и че имат претенции да завладеят света. Техниката на изработване била тайна и трудна, но те се усъвършенствали с времето. После са ги захвърлили.. – Куикнинг не издържаше вече..Но от упорство отказваше да обуе обувки. Искаше да покаже на Клайв, че може да издържи на неговия студ. Ним още държеше диадемата и я оглеждаше внимателно. После погледна Муртаг и се усмихна.
„Мисля, че още една джунджурийка няма да ти пречи. Мисля, че би трябвало да я носиш, щом я носиш от миналото” каза тихо и замислено я постави на главата на нечистокръвния. Диамантите просветнаха, отразени от жезъла и Муртаг се намръщи.
- Не мисля, че точно на мен ще ми отива..Нямам претенциите на господар
„Тогава я носи, само за да има нещо ново..Обичаш новостите нали?А и наистина добре ти стои. По твоя мярка е все пак..Но ако смениш обиците със сребърни ще е добре, защото всичко сребърно, пък те по мой модел” Ним се усмихна и промени цвета, Муртаг въздъхна
- Е, хубаво..Щом одобряваш, тогава ще я нося..И без това не я усещам, така че няма защо да негодувам.. – каза тихо и се замисли. После се изправи и се огледа. Диадемата наистина някак го открояваше от тях..Но иначе си беше съвсем нормален – Да се махаме, защото орките май са ни подушили.
- Нищо чудно. Ним вика така, че целия свят може да го чуе, какво остава за орките, не са чак толкова глухи – измърмори Куикнинг доволно и отново подскочи, за да се спаси от студа.
- Един въпрос?Откъде ти хрумна да ме кичиш? Аз ли ще бъда коледната елха? – обърна се Ездача към Ним, а елфа се усмихна.
„Мисля, че това ти харесва, колкото и да се правиш, че не е така. Вярвай ми, живял съм с черни господари и преди и знам, че те богатствата ги обичат. Обичат да ги виждат, ако не притежават такива. Но не забравят да се обкичат с нещо, за да покажат, че идват от някъде. И наистина точно на тях много им отива..Имат вкус, признавам им го..А ти, да речем че също ти отива..За вкуса не мога да кажа нищо, защото винаги се въздържаш от коментари относно такива теми. „
- Хей, момчета, хайде да вървим, а? – извика припряно Куикнинг, заставайки между тях.
- Хубаво, Куикнинг..Да видим, смятах да се прибираме в Динзел вече. Клайв ще се тревожи за Ним, Куикнинг ще се облече топло, а аз ще посвикна с дрънкулките по себе си и после..Ами ще измислим нещо ново сигурно..

Земята се разтресе от необикновен шум. Никога преди не бяха го чували тук. Това беше нещо ново. Орките бяха объркани. Кой ли го беше грижа за тях?Но шумът, той беше необикновен сега. Той беше нещо интригуващо. Нещо, което никога досега и никога повече нямаше да се появи. Заради магията, която искаше той да бъде тук и да се появи. Заради едно ново начало, което искаше да се срещне с този шум.
Преди години, преди много години беше имало тъмно небе и звездите бяха млади. Тогава хората вярвали в различни неща. Поне така твърдят книгите. И един ден небето било озарено от бялата светлина на ангела, изгонен от своя свят. Сега това беше подобно. Сега отново имаше светлина, която разбиваше скалите на парченца и дърветата биваха изкоренени. Нещото, както ангела преди години се сблъска с земята и причини опустошения на доста мили наоколо. Черните същества, които живееха тук можеха да кажат със сигурност, че това беше нещо необикновено. Върху чисто и свежо огромно листо имаше някого. Това листо беше откъснато от дърво и...беше някак призрачно, не идваше от този свят. Сякаш дървото, от което беше откъснато листото беше отдавна мъртво и растеше сега в Отвъдното.
Върху листото имаше нещо бяло. Бяло и чисто като росата сутрин. И това нещо....Дишаше

То се размърда, залитна няколко пъти и се изправи. Съществата около него подскочиха като ужилени. Беше нещо ново, което никога досега не бяха виждали. То въздъхна и се подпря на листото, с което беше дошло, после разтърси глава. Дългите му до кръста лилави коси се разпиляха красиво по главата му и то се огледа наоколо.
- Даркан.... - промълви така, все едно до сега не можеше да говори или никога не се беше учило. И все пак звучеше уверено и гласът му напомняше нечии друг, макар че беше невъзможно да сравняваш мъжки и женски глас. То беше жена. Тя беше млада. Отърси бялата си рокля от праха и се огледа наоколо, като посочи една група орки.
- В Даркан ли съм? - властно ги попита, като впери в тях ужасно лош поглед.
- Д...Да...
- О, чудесно!Направо върха! - изръмжа тя и ритна листото, после замислено погледна към небето - Сега как ще намеря пътя
- Къде искате да отидете?
- Млъкнете!Вие е по-добре да не се месите!
И отново обиколи листото, сякаш за да се увери, че може да върви. После вдиша дълбоко и се усмихна.
- Не съм родена тук...Знам къде е домът ми...И мога да намеря пътя - каза като че ли на себе си, като затвори очи. Имаше добро въображение и нещо друго й помагаше доста. Тя посочи с трепереща ръка пътя напред и тръгна натам без да се колебае. Знаеше, че може да отиде там, където искаше. Не напразно беше дошла тук. За миг спря, после извади сякаш от нищото дълъг и тънък меч, който препаса някак на роклята си. После облече се затича леко по пътеката, все едно не беше истинско същество.

- Колко отдавна никой не е идвал тук...Я чакай... - тя се спря на пътеката и задуши въздуха все едно беше някое животно. - Ами да!Дарсия и Даедел!Даедел, Даедел, глупаче, защо си се скрил от мен така...Не е честно, аз все пак съм тук за теб, Даедел
- Натани Роуз не бъди глупава. Никога не съм те срещал и пределно ясно знаеш това. - гласът му ехтеше като в пещера, а тя се засмя и се завъртя на място, като подскочи.
- Покажи се само веднъж...Хайде де, отдавна вече не сме деца, за да играем на криеница. На двадесет и четири сме, не забравяй.
- Сега не мога да дойда при теб, но ти можеш да дойдеш при мен, Натани. Тук, при мен...Всичко ще бъде наред.
- Шегуваш ли се?Ти винаги си толкова мил, а и при теб винаги е безопасно, не го ли съзнаваш?
- Мислиш ли?
- Разбира се. Честна сестринска...Мерик може и да не те иска за брат, може да те отрече от семейството си. Но колкото и да сме зли и гадни ние също сме вид семейство, нали. Аз съм твоя сестра, Даедел. Сестрата, която никога не си имал, нали?Винаги сме били заедно...
- Част от сърцето ни... - довърши мисълта и Муртаг после се засмя тихо - Натами Роуз, с портал ли ще дойдеш или предпочиташ да дойдеш през снега до най-големия връх на планината.
- Шегуваш ли се?Аз съм по рокля, не мога да тичам вечно по стега. Ще загина - тя се изкикоти нарочно, като малко лигаво момиченце.
- Много добре. Недалеч от там, където се намираш ще намериш останки от замък...
- Каз Модан - добави момичето без да му мигне окото
- Толкова много ли знаеш?
- Когато близнакът обикаля с дни и години някои места, другият помни. Помисли...
- Няма значение, после ще говорим. При останките ще намериш портал. Съжалявам, не мога да го направя по-близо.
- Идвам, не се бой.
- Да се боя за теб?Мило мое образ и подобие, инатите никога не загиват.
- Добре го каза - засмя се тя и скочи на един по-голям камък наблизо. - Не знам защо ме повика, но когато те срещна и те позная ще получиш такова гуш, че няма да ме забравиш ни-ко-га.
- Аз толкова ли трудно се различавам измежду другите?
- Виждала съм те само на сън, както и ти мен. Даедел, дойдох на този страшен свят заради теб и повика ти.
- Аз съм лилавокос инат и ме следва един рус гадняр. Стига ли ти?
- Перфектно - тя скочи на поредния камък и погледна мрачната картина напред. Вече виждаше портала. - Даедел Раун, скоро ще бъда където трябва.
- Само че трябва да те предупредя за Мерик. Той мрази мен, какво остава за теб
- Не ме е страх от малкия Уин. По-силна съм, отколкото изглеждам.
- Добре, Натами Роуз...Ще говорим, когато се видим
- Само след минутка!