Новото старо зло

Горите изглеждаха доста спокойни. Листата на дърветата едва се помръдваха от лекоят ветрц. На пръв поглед нищо необичайно не се случваше. КАртината беше съвсем обиновена. И все пак имаше нещо странно - не се чуваше нито една птичка, нито какво то и да е животинче. Сякаш всичко се беше спотаило в очакване на нещо или може би от страх.
След няколко минути, картината се промени. Сега вече дори листата не помръдваха, въпреки че можеше да се усети вятъра. Единственият шум, които дойде беше от нещо или някой, който вървеше из храсталака.
След още няколко мига от хорският път вече не беше празен. По него се движеше фигура, наметната в дълга кафеникава мантия. По външният вид на фигурата можеше да се съди, че тя е на мъж, а по походката, че мъжът е уравновесен и знае къде отива.
Тишината насъпи още веднъж, сегаш фигурата не се движеше, а плаваше по въздуха. Но това спокойствие скоро беше нарушено от рязко изсъскване.
- Защо избра това място, не мислиш ли, че тук е неподходящо да го призовеш - чусе глас примесен със съскане.
- Казах ти! Трябва да е място където никой няма да ме безпокои, а това е единсвеното където ще бъда на спокойствие - отговори фигурата.
Ако сега някой гледаше, би си помислил, че мъжът си говори сам. Но той имаше компания. На земята до него, почти не различима, можеше да се види извития силует на сребриста змия.
- Мисля, че тук е добре - каза фигурата и спря, пред едно огромно дърво, по чийто дънер можеше да се съди, че е на стотици години.
Мястото беш малка полянка оградена от дървета, които не пропускаха никаква светлина.
- Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Нали знаеш, че няма връщане назад? - проговори отново змиятаи в гласът й се долаввяше безпокойство.
- Сигурен съм и знам какви ще са последствията. Но годините на отшелничество ми се отразиха зле. Не мога да повярвам, че онази стара вещица усшя да ме победи, а синовете й, те дори не знаят какво значи да си зъл. Преди време аз бях дясната ръка на изворът, докато той не беше превърнат в обиновен демон. Знаеш какво означава да си на такъв пост. Да стоиш редом до най-голямото зло, до съмият извор на злото. Не мисля, че ще изтърпя още нещо толкова позорно, като загуба от сатара вещица, която мога да унищужа с един замах, та дори не и толкова. Напълно съм решен да го направя и няма смисъл да мисля за последиците. Орденът ни се разпадна преди толкова векове, дори хилядолетия, няма смисъл да продължавам идея, която е неусъщяствима. Положих толкова много усия за да намеря нужните ми неща и сега трудът ми няма да остане невъзнаграден.
След думите си страникът свали, качулката си и под нея вече се различаваше бялото лице на Аватара. Араши свали цялата си мантия и я остави на земята пред себе си. След няколко тихо изречени думи, наметката езпухна в дим и на нейно място се появиха няколко руни.
- За същество което толкова много цени създателя си, ти предстои да направиш доста ужасно нещо - каза отново змията, но думите й сякаш не бяха чути.
Аватарът вече беше започнал да прави нужните му приготовления. Използвайки една пръчка, той начерта на земята кръг в които имаше пентаграм, осишан със странни знаци. Когато рисунката беше готова, Араши вдигна руните и старателно ги разпредели във всеки един от краищата на пентаглама.Когато и последната руна беше на мястото си, горската картина се промени отново.
Сега тревата около кръгът започна да гине и единсвеното което оставаше беше прах, който не беше разхвърлян от вятъра. Сега гората се намираше в нещо като безтегловност, нямаше вятър ,нито шум, нито нищо.
Сега Аватарът, огледа наоколо и замахна с ръка. Полянката се потопи в гъста мъгла.
- Мисля, че това ще е достатъчно, за да не ни безпокои никой. А ти, ако искаш можеш да тръгваш. Не мисля, че глдката ще ти хареса.
- Ще остана до край - каза змията - Обещах ти, че винаги ще съм с теб, каквото и да се случи.
- Както решиш!
Сега Араши се беше обърнал към кръга и беше събрал ръцете си, сякаш се молеше. С всяка изречена дума, на странният език, който употребяваше, околността се изменяше. Скоро цялата полянка заприлича на пустош. Вятъра, който допредималко беше изчезнал, сега свистеше с пълна сила, а небето се мръщеше сърдито. Скоро последва светкавица, след нея още една и още една.
Очертаният кръг започна да свети в червено, а прахта от умрялата трева се завъртя и в центъра на пентаграма започна да се оформя фигура...

Най- накраят цялата пепел се резнесе. А фигурата имаше вече облик. В центъра на кръгът стоеше сравнително млад мъж. Целят беше облечен в черно, контрастно на бялото му лице.
- Изглеждаш прекалено добре, за някой който от хилядолетия е заключен в човешко тяло и от господар е станал обикновен подчинен - каза с надсмешка Араши на мъжът, който явно не осъзнаваше какво става.
- Значи ти си бил - отговори най-накрая фигурата - Как успя да ме призовеш? Но разбирасе ти го можеше. Силата на Аватарите, великите пазители на баланса. Казват, че сте напълно неунищожими и дори, когато някой успее да разруши тялото ви, след време отново ще се появите. Живеещите извън времето и пространството. Нека да положим твоето безсмъртие на тест. - в ръката на мъжът се появи синкава топка , която той метна към Араши. Аватарът дори и не помръдна, а щом кълбото стигна края на кръгът изчезна.
- Дори и да ги нямаше тези руни, няма смисъл да изпитваш безсмъртието ми. За разлика от теб,Коул, аз ще продължа да живея.
- Вече сме неучтиви - каза мъжът след което огледа внимателно руните, които стояха във всеки един от краищата на пентаграма - Значи това е целта ти - ще унищожиш създателят си заради собствена облага? Не е ли против вашите закони?
- Против е, но орденът както ти е известно се разпадна преди много години и всички поехме своя път, сега сме само няколко и доколкото знам само аз съм в това измерение. А и не мисля да те унищожавам. Или поне сега мъртав не ми трябваш. Въпреки познанията си сякаш искаш да отречеш или да не прозреш истината. Те зи руни не са за унищожение, те са за изсмукване на силата. Но стига сме говорили имам работа за вършене и само този разговор и ти стоите на пътя ми.
Аватарът отново събра ръцете си и започна да изрича заклинания на странен език. Всяка негова дума разръсваше цялата околия в силен трус. Всеки следващ трус беше все по-силен и по-силен, карайки земята да се разпуква и цели дървета да пропадат.
- Да измучеш силата ми, душата ми? - каза пресмехулно мъжът - Дори ти нямаш такава сила. - но в последните му думи се чуваше колебание.
Малко, по малко от фигурата започна да се появява, черен прах, сякаш мъжът се разпадаше.
Накрая, когато Араши изговори и последната дума, пронизителен стон разтърси цялата околия. Сега в крагът имаше черен облак, който се луташе без посока.
- Ела при мен , стани част от мен - каза Аватарът, а облакът се издигна и се заби в гърдите му....

Околностите на гората изглеждаха спокойни, сякаш нищо не се беше случило досега. Обикновеният пътник би обикалял, без дори да заподозре каквото и да е било. Но с навлизането, все по-навъре и навътре, впечатление правеха голените пукнатини в земята и затъналите до короните дървета. Навизайки още по-навътре картината не се подобряваше, а ставаше все по-ужасна. Дърветата бяха превърнати във въглени, тревата беше станала на пепел. И в най-големите дълбини, сред най-старите дървета се заражадаше нещо ужасно, нещо зло, нещо толкова зло, че и най-злият човек или същество би се уплашило.
На мястото където до преди малко имаше вековно дърво, а тревата беше зелена и сочна,беше останала само пустош и прах. В цялата бъркотия се различаваха само две фигури - едната на Аватарът, а другата... на стар мъж, чийто край наближаваше.
- Аз съм изворът, това което ми причини няма да остане безнаказано - едва каза мъжът кашляйки.
- Ти БЕШЕ изворът, сега си просто човек. Стар и изнемощял. И все пак в теб има още достатъчно магия да те задързи за известно време...
- Ако ти ме оставиш, но по погледът ти съдя, че няма да е така.
- За съжаление не мога да оставя никого да ми пречи, ти си единственият, който може да има претенции към силата ми и въпреки че си безмощен, все ще се намери някой да те подкрепи. Сега аз съм изворът, изворът на цялото зло. И нямам намерение да деля този пост с друг.
Старият мъж изохка още веднъжи си пое глъдка въздух, като за последно.
- Е това е нашето сбогом. Знаеш, че аз бях най-верният ти слуга, кой би предположил, че ще стигнем до тук. Старото зло се възроди би трябвало да си горд стова - Мрачната усмивка на Араши беше като предвестник на смъртта за стареца. Мъжът не каза нищо само хвърли последен поглед на Аватарът, преди лъч от черен огън да обгърне тялото му.
Сега на опустошената полянка имаше само една фигура. Аватарът обикаляше в кръг и размишляваше трескаво.
- А сега какво? - изсъска змията, която през цялото време беше покрита с пепел
- Време е да намерим няколко съмишленици. Тук наблизо чувствам енергия, която би ни била от полза.
- А плановете ти?
- Като за начало нека набавим няоколко съмипленици, а после ще обсъдим плановете ни.
Арахи вдигна ръцете си напред и изговори някакво заклинание. Пред змията се появи черен камък със странни надписи. Но това не беше единственото, след употребата на магията, Аватарът падна на колене, треперейки.
- Добре ли си - изсъска влеугото
- Все още не мога напълно да увладея силата на извора, явно Коул беше доста силен. Винаги съм се чудил какво ли е да си него.
- А какво е това?
- Това ще ни помогне. Вземи тази руна и я занеси на мястото до което ще отворя портал. Там ще намериш старите ни приятели. Сред тях има достатъчно тъмнина, за да почнем следващата част от плана ми. За съжаление тази тъмнина е подтисната, но този камък ще я извади на яве. Когато това стане ги доведи тук, аз ще се опитам да овладея силата напълно.
- Както кажеш.
- И още нещо. Не искам никой да умира, направи каквото е нужно, страданието им ще е по-голямо, ако загубят приятел и са все още живи, пък и винаги можем да ги убием. - докато говореше Аватарът посочи към дебелото дърво, което беше единственото останало в околията. В дънера му се появи малък портал достатъчен да мине 9годишно дете. Змията бързо се промуши през него и Аватарът остана сам,за да се концентрира върху новопридобитата си сила.

- Не ги намери, нали? - чу се гласът на Араши, когато змията премина повторно през портала.
- Ако си наел, че няма да ги намеря,защо изобщо ме изпрати - просъска влечугото
- Не знаех. Добре тие ясно, че бъдещето никога не може да бъде разгадано напълно и никой не може да е сигурен какво го очаква. Но това не е важно сега, нуждая се от още малко време, за да може тялото ми да свикне с новата сила. Дотогава теще са се върнали. Промяната която стана тук, ще окаже влияние върху целият свят, там където са, ефектът ще е по-слаб, но ще се почувства. В крайна сметка може да не се наложи, дори да ги караме да идват - те сами ще дойдат. Сега ме остави да си почина, ще говорим по-късно. Тогава ще ти възложа нова задача.
- Както кажеш - отвърна влечугото и изчезна.

- Хеби! - прокънтя гласът на Аватара, който се разхождаше наляво, надясно и мислеше трескаво.
Змията мигновено се появи пред господаря си. Влечугото не каза нищо просто остана в краката на Аватарът и зачака неговите думи.
- Къде се скиташ? Обикновено ме безпокоиш, когато не трябва да го правиш. Защо винаги когато ми трябваш те няма?
- И аз се нуждая от почивка, а и ти ми каза, че се нуждаеш от спокойствие, за да овладее силата си. Доста си променил обстановката.
На мястото където преди беше обгореното дърво - единственото останало на полянката - сега имаше нещо подобно на трон. Самата околност също беше променена. Гъста и непрогледна мъгла описваше кръг около полянката, която вече липсваше. Земята вече беше напълно черна и твърда като мрамор. Мъглата оформяше половин сфера, което придаваше на мястото вид на стая.
- Не искам външни лица да ме безпокоят - каза с досада Араши - Мъглата създава илюзията, че тук не се е случило нищо. За тезикоито се приближават тя ще стане видима едва когато е прекалено късно, за да останат живи. Но не те повиках, за да си говорим за това какво съм направил с това място. Имам работа за теб. Все още не искам да се разкривам. Почти овладях тази слила, но тя все още е хаотична. Не бих имал никакви затруднения в битка, но сега не е времето да правя каквото и да е.
- Какво ще искаш от мен?
- Иди в Мраморната кула. Искам да Дарсия да знае какво го чака и най-вече майка му - Аватарът сложи пръста си върху главата на измията и на това място се появи малък знак - Така ще мога да наблюдавам действията ти и само ще раздоварял с тях. Нека получат информацията от първа ръка.
- Както желаеш - изсъска влечугото и се запъти през мъглата
- И Хеби, можеш да уби всеки, който ти се пречка, нямам нужда от безполезни слуги.
Змията не отговори, а просто продължи напред, през мъглата, която се разтвори, за да й направи път.
- Нека видим колко всъшноси силен Дарсия - каза си Араши докато наблюдаваше влечугото си да изчезва. СЛед това се върна на дървения трон, седна и се замисли.