Нова мисъл...

(пак се разписах, невъзможна съм)
- А това е Гората на пътеките. Пътищата са хиляди, но само един е правилният. Да продължаваме!
Те...Въобще не бяха в час с нещата...Поне така изглеждаше...Но просто си бяха те...Кои?Учениците, разбира се. Те носеха все още бели униформи, но със същия познат знак на гърдите. Повечето бяха деца, но имаше и по-големи ученици. Учителят им ги развеждаше съвсем спокойно и те "припкаха" след него. Бяха като по-големите...Но май само по-сериозни...
Един от тях или двама просто се тътреха без особен интерес.
- Сенсей, да спираме, вече ми отекоха краката - каза този човек след малко, но не получи никакъв отговор освен "Следва двореца!"
И все пак гората не беше пак спокойна. Защо иначе ездачите щяха да напуснат и нея?Бяха в скривалището...Но отгоре?
Онзи ученик, на който му беше тъпо спря. После се огледа.
- Сенсей... - без отговор. Ученикът отново се завъртя и стисна рамките на лилавите си очила - Сенсей...
Но учителят продължаваше все напред и напред...Онзи се намръщи, после най-накрая разбра проблема.
- Господарю Уърт... - промълви накрая, когато му писна да се върти.
- Ето че и учениците ги пуснаха вече...Глупаво...Трябваше да вземат мерки...Униформените са непокорни, нали?
- Униформените са новата надежда. Те ще продължат напред, защото трябва да защитят другите. Ние сме тук за тях. Ние сами избрахме своя път през болката, защото този път ще донесе щастие на останалите - гордо отвърна очилаткото и дори се подсмихна
- Но не и за себе си - ангелът излезе иззад дърветата и загледа младия униформен ученик. Последния също се обърна към него.
- Не сме равностойни. Ученик срещу ангел, господарю Уърт.
- Ти си доста разсъдлив. Ако Хавок беше тук щеше да предскаже добро бъдеще за теб...На колко си?
- Що за въпрос, само на девет. На повече ли изглеждам?Казвам се Бан Мидо, ученик от трета процесия на Дрейгън Дроу. Трети курс на обучение.
- Да, прав си, неравностойни. Но аз съм тъмен ангел вече. Нямам избор.
Момчето се усмихна утвърдително. Но не беше сам. Вече беше изпратил молба за помощ...И отново се връщаше някой. Ангелът разпери крилете си, готов да нападне, докато онова малкото спокойно чакаше в снега. После белите пера паднаха опожарени от ръката на току-що минаващия по-опитен ездач...Рой Мустанг.
- Брей, брей, първо нападна Хавок, сега ученик?Това не ми харесва. Като временен водач нося отговорност - усмихна се чернокоското, заставайки до момчето - Хайде. Бой?В последно време е вечен. Хайде, Кевин...Давай!Давай!
- Вече не мога да нападна дори дете? - Кевин не приличаше на себе си...Вече не. Рой не очакваше да стане вече същия. Защото същността беше загубена. Младото момче погледна предводителя въпросително.
- Спокойно Мидо. Лисицата ни е добре. Измъква се този нахалник. Но е мой ред да си покажа способностите, заради които облякох тази униформа. Хавок го стори заради умението да чете бъдеще. Хюгес заради това, че умееше да кара хората да изпълняват заповеди, които той внушава. Ти, Мидо, заради способността да предизвикваш илюзии...Муртаг заради тъмната си същност. А аз?Заради способността, която мразя.
И отново предизвика огъня, карайки ангела да започне битката
- Вие сте нищо, в сравнение с Дарсия!
"Сцената беше голяма и празна. Но публиката ги чакаше. Децата притеснено следяха това с очи. Деца в бели униформи, но доста по-добри отличници.
- Дано дойде, дано дойде! - подскачаше Кевин, като държеше купа сено, в която имаше пържоли за дракони. Той с това се занимаваше...
- Ще дойде - но Рой беше твърде изнервен. Предстоеше сцената, но него го нямаше, беше го хванало срам и страх...Но после....
Сцената все пак оживя отново за последно действие. Той стоеше там, по средата и дърпаше струните съвсем спокойно. Облечен като свещенник, той сякаш идваше от друг свят.
- Върна се! - очите на Кевин просветнаха радостно, когато чу струните. Другите също успяха да дарят инструмента с усмивка...Той свиреше, свиреше и човекът.
- Имало едно време едно място, място забулено в пламък и облак сега - започна да реди тихият глас на лилавокосия. Едва ли му харесваше да говори пред публика, но учителят беше избрал него за последното действие от тяхната постановка - Място над звездите и планините, далеч от хорските очи, където бди Съдбата и дарява щастието. Дава зората на живеещите там щастието на деня и нощта им подарява безбройните звезди. Те на една звезда живеят и сами са те звезди. Имат пера гъстопери, с красиви окраски, каквито друг народ не е виждал, те честни са и смели. Няма тук ни един от тях сред нас. Няма, но един ден...Там появил се завистлив, висок и ленив, ангел гъстопер, завистлив. И тъй един ден появил се той по нашите земи. Този, който ний не виждаме сега, но е тук и завинаги. Онзи ангел, който пази хорската съдба, но своята забравя...И онзи, който води народа ни в беда, но народа него не познава..."
Кевин премахна видението и момченцето падна назад, понеже не можа да се удържи. Рой реагира като отново предизвика пламъци.
- Виденията не работят!
- Но, Кевин...Ти знаеш много добре тази постановка. Муртаг го направи за теб и рождения ти ден...Ще си спомниш кой си, дори да умра аз!
- Всички повтаряте едно и също!Безполезно - и той засвети в яростно бяла светлина...

Пратениците от Царството на кентаврите пристигнаха.
-Най-накрая да успеем да видим това царство със собствените си очи-промълви един оттях и тръгнаха към портата.
Тя беше висока няколко метра направена от дърво. Не знаеха точно коя от всичките порти е тя и дори незнаеха колко точно имат,но им бе интересно.
Това царство венчаеше големи успехи преди много години. Сега се чуваха удари на мечове,може би някой тренираше.

Пратениците влезнаха в Царството. Наистина,приказките които бяха чели за него явно в този момент не бяха истина. Всичко изглеждаше толкова грозно..
Някои тръгнаха наляво,други надясно,а един остана на място. Той трябваше да говори с този човек.
-Благодаря от мое,от на другите пратеници и от името на царя затова че ни приехте. Носим вести от Царството на Кентаврите,които трябва да предадем на някой командир както и да проучим състоянието ви в този момент.
Мъжът каза всичко това като някъква коледна песничка. Обичаше да говори по този начин,а и му се отдаваше.

Мъжът щракна с пръсти и всички пратеници се събраха на едно място. Той им подшушна нещо и те бяха в готовност.
-Ами добре-каза той. Царството на Кентаврите ще изпрати подкрепление тук след една седмица. Просто иска да знае колко хора ви трябват и какви. Останалите достатъчно разглеждаха вашето царство. Те са бързи и умеят това. Както виждате явно вие ще трябва да говорите повече,отколкото ние.
Той се усмихна и извади нещо от раницата си. Приличаше на свитък,но малко по-дебело и по-широко. Извади и някакво странно кентавърско перо. Беше готов да изслуша командира.

-Ние събирахме войници вече няколко години. Можем и още четири царства да защитаваме и да ги освободим. Ние се славим със силен и твърд дух. Никога не отспътваме от позициите си и браним хората с цената на живота си.
Мъжът кимна на един от пратениците и той в галоп се запъти нанякъде.
-Този мъж сега отива да предаде научения дотук материал на царя ни. Останалите десет човека ще продължават неговата мисия. Къде по-точно ще ви трябва подкрепление и колко души?

-Значи ще ви трябват подкрепления-каза пратеника,като извади едно тефтерче и започна да пише.
Скъса листа и го подаде на следващия до него,който също като предишния се затича напред.
-Мисля,че за момента това ни е достатъчно. Явно ще ви трябват подкрепления на границите и ще изпратим по още няколко войски тук,за да ви помогнат да освободите местностите,които са превзети. Дано това да ви е достатъчно...надявам се. Извинявам се от името на царя,че не успя да дойде. Има много работа.
Пратеникът се поклони и зедно с останалите се затича напред.Оставаха още няколко дни до пращането на войските и той трябваше да преддае това,което не беше.