Измяната

Те пристигнаха на Острова на Съдбите. Беше им отнело повече време да стигнат,отколкото смятаха. Явно Господарят на тези земи не искаше никой да стига при него. Имаше места,където не се виждаше абсолютно нищо,места където слънцето беше толкова ярко,че направо изгаряше очите. Понякога падаха камъни,друг път около тях летяха странни същества жадни за кръв. Но те успяха...преминаха най-трудната част от пътешествието си или поне така си мислеха. Сега единствено трябваше да го намерят и да го помолят да оправи кашата.
-Ще направим лагер тук-каза Джордж и всички разпънаха палатките.
Навсякъде се носеха различни стихотворения,гатанки и песни. Някои бавни,други бързи. Думите бяха на Древния език. Езикът на елфите.
-Аааа...-разнесе се писъка на жена.- Чудовище,чудовище.
Войниците извадиха оръжията си и тръгнаха нанякъде,като се водеха по писъка на жената.
-Мисля че идва оттук-каза един оттях и им посочи една голяма опожарена гора-Димът се е разпрострял твърде много...никога няма да успеем да я намерим.Да я оставим.
-Не,това не е решение на проблема. Кой ще дойде с мен.-попита Джордж,но не видя никъкви мъже. Никой явно нямаше достатъчно кураж,за да влезе в огъня.-Вие сте група страхливци,нищо повече.
Той откъсна част от блузата си и я поля с малко вода. Завърза си я на устата и се качи на един от клоновете,като се хвана за него и в стил Тарзан започна да се премята от един клон на друг,докато не стигна целта си.
-Къде си?-попита Джордж със замъглено зрение. Очите го сърбяха страшно много от пушека.
Нямаше отговор...Той отново повтори въпроси си и леко се панира. Може би беше закъснял...точно както преди години.

-Не,не сме запознати с правилата тук-каза Джордж леко замаян от случилото се.
До преди малко се пържеше на огън,а сега седеше и си говореше с някъкво странно момиче,което го пита някакъв странен въпрос.
-Ние просто искахме да спасим живота и-обади се един от войниците.
-Ние ли-отвори широко очи в знак на голяма. изненада Джоржд-Доколкото разбрах аз исках да я спася,а вие се страхувахте. Ако памета не ме лъже...

-Тя явно е прибрала и Кай,който и търсим. Ще ни опътиш ли как да стигнем до Нея? След като ни иска,ще и се подчиним.
Джордж направи лека гримаса и се ухили отново до уши.
-Освен ако тези страхливци не искат да останат тук...

-Готови сме,поне така смятам-озъби се на войниците Джордж и тръгна нагоре след лисицата с крила.
Пътят беше труден,което не беше добре. Достатъчно се бяха изморили да преминават препятствията преди да стигнат до острова.

-Ние нищо...ти каза,че тя ни иска,след като ни е приела. Затова смятаме да видим защо ни иска тук.
Джордж говореше малко раздразнен,от поведението на войниците преди малко. Как можеха едни кентаври да обучат такава измет...главата просто не го побираше,а и сигурно не искаше.

-Напред-изкрещя Джордж,явно отново се беше вдетенил.Но той попринцип се водеше детете...все пак беше на 15 години.-Имам чувството,че тук някой ми помага да се изкачвам. Като че ли летя...И май наистина го правя.
Краката му леко започнаха да се отлепват от земята,докато най-накрая не си летеше напълно свободно.Като че ли му бяха израсли крила. Чувстваше се отново на 5,когато се опитваше да кара колело без помощните колела. И след като се справи всичко му изглеждаше още по-нереално от преди.

-Благодря ви за помощта. Възможно най-бързо ще отидем там. Ако може да ни съпроводите? Ще сме ви много благодарни...Скуката по пътя е голяма и става още по-голяма когато вървиш с войници-бъзльовци.
Онези отзад му се озъбиха...

Трябваше да я послушат...но първо щяха да минат през Царството на Кентаврите,за да оставят излишния багаж.
-Благодаря ви за помощта,не е нужно да ни изпращате сами ще намерим пътя.
Джордж и помаха за сбогом и тръгна назад....към неговата родина.