Сребърни подкови

Заглавие: Сребърни подкови Пет Апр 17, 2009 6:41 pm

Тишина. Беше нетипично тихо, необяснимо за земи като тези, за народ като този. Джуджетата бяха спокойни или просто такъв беше денят, ако можеше да се нарече ден това с тази сива мъгла, падаща над гладките пътни камъни. Мъглата беше гъста и непрогледна и обвиваше всичко наоколо, дори белия сняг беше сив като нея. Бавен конски тропот разбули тишината, някъде от далеч но приближаваше и едновременно се отдалечаваше. Пет сиви коня, същите като мъглата крачеха бавно по гладките камъни на пътя, разчистени от снега сякаш дузина работници само с това са се занимавали до преди минути. Петима конника преминаваха бавно през тази земя, в един ход, на едно ниво. И петимата погълнати от тъмнината на дрехите си, скрили лицата си в сенките на качулките и яздеха напред, без да се оглеждат, да говорят, да дишат. Сякаш наистина не дишаха. Вървяха с дни вече и идваха от далеч, по- точно се връщаха. Вече толкова години бяха вървели на някъде, а сега обратно. Бяха обиколили и видели много, запечатано в засенчените им очи. Златни кръстове лъщяха слабо на яките им, мъглата поглъщаше и тях, техния блясък. Петимата бяха скитници, просяци, търсещи нещо някога, но отказали се и избягали, загубили се и не правили опити да се завърнат от там, от където идват. А те дори не знаеха от къде идват, вече не, спомените се губеха, защото бяха тръгнали преди много време. По време на предишната зима и се бяха загубили в буря, бяха отстъпили от пътя който следваха, защото се бяха уплашили, че чужди животи ще са застрашени така. Бяха се изгубили в преспите и не се бяха върнали при пратилите ги по пътя. За всички те бяха мъртви, но и всички които ги познаваха също бяха, вече. Само някой, някъде още беше жив, някой който се беше родил след тяхното заминаване. И той не ги познаваше, но те него го знаеха, усещаха го и сега го търсеха. Щяха да го намерят, защото това беше обещание, което не можеха да нарушат. Обещание дали предците им и предали на тях. Затова... те сега се връщаха по обратния път, по който бяха минали преди, по пътя от който бяха се отклонили и скрили, пътя на който за всички те петимата бяха загинали. Но бяха живи и щяха да са докато намереха търсеното. Осъзнаваха, че преди бяха сгрешили, там където искаха преди да отидат беше невъзможно за тях, за повечето. Мъглата над тези земи не беше нищо в сравнение с мъглата, която ги беше обгърнала на прага на южните земи, преди толкова години. Онази мъгла ги беше уплашила, тя ги беше принудила да отстъпят, от нея бяха получили предупреждение за чужда гибел, гибел която вече беше сполетяла техните познавачи, всичките виждали лицата им и знаещи какви имена носят. Само този, който не ги знаеше, беше оцелял, пазен от друг, който ги беше видял да тръгват, но не беше виждал лицата им. Знаеше ги като малки наименования, не истинските им имена, но така ги знаеха и всички останали, които ги бяха срещнали по пътя до сега, по обратния път, отдалечавайки се от черната мъгла. Черната мъгла дала им проклятието, заради което бяха загубили всичко, само не и себе си, но не го желаеха, имаха задължение, заради което щяха да умрат, но не по- рано и не докато той не решеше, онзи който сега търсеха. Първият кон спря изведнъж и изпръхтя, а след него и другите четирима. Конникът вдигна глава и бавно свали качулката си, разкривайки изпитото лице и зелените очи, очи в които живееше нещо необяснимо, като друго същество в тялото на този. Подсмихна се леко и затвори очите, а слаб ветрец разчорли няколко малки кичура от кафевите му коси.

- Тук разклонение няма.- обади се единя от все още качулатите, но и той смъкна своята. Дългокос и тъмнокос, със същия блясък в очите си, тъмни като косата.
- Това не ни пречи да се отклоним.- отвърна първия и се усмихна:- Ваклав, Юго... какво смятате?- зад тях други двама свалиха своите засенчващи лицата им, един също кестенявокос и един русокос.
- Важно е да продължим, а не на къде.- отвърна единя и се огледа замислено:- Прекалено е тихо, прекалено.
- Професоре, отново взимате решението ей така, помислихте ли?
- Данделион, имало ли е случай, когато не съм мислил?- усмихна се и се обърна към чернокосия със загадъчно проблесване в очите:- Изберете посока...- замълча и погледна русия, който слезе от коня си и мина напред с някаква лекота, все едно не вървеше по земята, а над нея:
- На там.- вдигна дълга метална пръчка в дадена посока, без да поглежда към нея, беше убеден в решението си:
- Юго, познаваш полъха на вятъра.
Русият не отговори, върна се назад и се качи обратно на коня си:
- Вятърът е вечен, по полъха му могат да се определят много неща.- отвърна и вдигна качулката си, прикривайки в сянката й също зелените си очи. Само петият, последният остана скрит, в пълно мълчание, сякаш одобряваше всяко тяхно решение без да дава своите идеи или да подкрепя техните.
- Отдалечаваме се от центъра на царството.- добави Ваклав замислено и погледна небето, ако можеше да го виси дамо, че мъглата сякаш ставаше все по- гъста:- Напускаме.- обяви след малко и тръгна напред, вдигайки и своята качулка. Останалите го последва и отново бяха петимата скитащи, обгърнати в тайнствеността си.
Всеки имаше някаква цел, но и петимата се обединяваха от една обща.