Подземния град "Кварц"

Градът Кварц се намираше в една от най-обширните пещери в царството на джуджетата  и бе третия по големина град в цялото джуджешко царство. Градът бе винаги добре усветен и поддържан чист. Характерното за това място, бе че всичките му обитатели вечно работеха и бяха щастливи от работата си, от това че помагат на всичките за една обща цел - благото на града. Всяко джудже беше идеалист по своему, но когато ставашу дума за работа, всички бяха на едно мнение - че трудът е благо. През целия ден, както и през много от нощите, мъжете копаеха неуморно в новите разклонения на мините, дкоато жените отглеждаха децата и поддържаха целия град. Поддържането на целия град често означаваше дори да строят нови къщи, улици или да се разправят с напасти като кучета или престъпници. Тук и мъжете и жените бяха еднакво корави и целеустремени бачкатори, готови на всякакви жертви в името на общото благо.

Сико се беше облегнал на един стълб, внимателно закрил цялото си лицес голямата черна качулка. Той просто наблюдаваше това място, начинът по който протича животът тук, както и самите джуджета. В коленете му стоеше парче от твърдия джуджешки хляб, който бе успял да си купи с евтиния обмен на златото тук. Беше стигнал до средата на хляба, преди да се откаже заради твърдостта му. Минавайки покрай него, повечето майки и деца го гледаха пренабрежително, а понякога дори промърморваха някоя дума като "лентяй" или "ненужен боклук". Сико не им обръщаше внимание, като вместо това се замисли сериозно над тукашната система. Хората избираха да помагат на някого, на целия град, но не защото го искаха, а защото бяха научени така. Нима това бе истинско, а не просто илюзия, нима това бе смисълът на техния живот ?

Малко по-късно, Сико стана свидетел на интересна гледка. От горния хоризонт на улицата, там където се сливаха таванът на пещерата и всичките сгради, както и самата улица, изскочи някакво куче. Преди да успее да обърне посоката си, то повлачи леко крака в отчаян опит да запази равновесието си. Още отдалеч ясно си личеше че е с нечиста порода. Изглеждаше толкова уплашено, че думите "все едно е видяло призрак" просто не пасваха с описанието му. Сико повдигна леко качулката си, за да огледа странното нещо по-внимателно, но не му отне прекалено много време за да разбере защо бяга. Малко зад него, сякаш имаше експлозия, с гръм и трясък се появи едно бойно бабе, държащо греда, по-широка от целия Сико. В този момент Сико съжали погнатото куче. Независимо какво се бе случило с него, Сико никога не бе пострадвал толкова жестоко и никога не е бил толкова близо до смърта, както това куче.
Бам!
Углошителния трясък идваше от удара на гредата със земята. По някаква случайност, кучето успя да отбегне и този удар. Постепенно тичащата двойка се приближаваше все по-близо до момчето. Беше време Сико да се замисли какво ще прави като стигнат до него. Момчето се изправи, хвана кучешкия хляб с ръка и се огледа. Трябваше да си избере маршрут, за да не се стигне дотам, че той да бъде приклещен. БУМ !!! Бойното бабе се приближаваше все повече. БУМ !!! Кучето успя да отбегне още един удар, спасявайки се на косъм. БУМ !!! Сико видя ясно как гредата удря някакъв стълб за осветление. Момчето беше готово. Оставаше само да издебне точния момент. Ехото на поредния удар отекна огромната пещера. Още един удар. Сико продължаваше да дебне, отброявайки всеки миг.
"Сега" - си помисли, след което освободи предварително подготвената си магия. Бабето тъкмо замахваше, когато в един миг откри че гредата бе изчезнала от ръцете й. Кучето също го нямаше. Бабичката се огледа втренчено и се зачуди. Улицата беш празна...

Във същата секунда, Сико се бе озовал върх една от по-ниските сгради. В едната си ръка държеше кучето, а в другата хляба. В краката му лежеше гредата, която той туко що бе изпуснал. Остави кучето на земята и се огледа. Всичко изглеждаше все същото. Мястото бе вечно светло, но не от слънце, а от стотиците фенери, окачени по тавана и сградите. Магията в тях бе силна и те никога не угасваха. Оттук Сико можеше да види и напоителния канал на няколкостотин метра на север. Момчето погледна отново към кучето, за да види, как уплашеното животно се бе свило на топка в един от ъглите на покрива.
- Не се бой - каза момчето и протегна ръка, но в отговор получи единствено ръмжене и два уголени зъба. Момчето рязко дръпна ръката си назад. Погледа кучето няколко секунди, мислейки си за нещо. Искаше да знае това нещо, да знае как би реагирало кучето, да го провери. Момчето смъкна качулката от главата си и се наведе напред. Грубоватата му кожа пълна с белези, извитите назад заострени уши, бялите очи и зеници. Искаше да види дали поне кчето ще ги приеме нормално. Постоя открит няколко секунди, докато не бе сигурен че кучето го е видяло. Отново нахлузи качулката си, внимателно закривайки цялото си лице. Посегна напред към кучето, държеейки в ръката си последния залък джуджепки хляб. Ръмженето си бе все същото, като два бели и остри зъба изпъкнаха напред. На лицето на Сико се изписа широка усмивка.
- Благодаря ти - каза той, сякаш си вярваше че кучето го разбира - благодаря ти че не ме мразиш.
Момчето повдигна ръка и се съсредоточи. Малко след това кучето беше оставено на близката улица, а Сико бе изчезнал.
...
В центъра на града имаше широк квадратен площад, на който се обявяваха всички новини и декрети на кмета или дори на царя. Имаше много струпанли се джуджета, като на някои места дори стърчеше и по някой човек. На сцената се качи относително дребен, дори и по джуджешките стандарти, мъж, който започна да бие по един барабан с изумителна скорост. Ударите се редяха един след друг, докато накрая не бяха рязко прекратени с един удар по придружаващата всеки барабан... Сико се замисли. Момчето се беше наместило на един от покривите и наглюдаваше ставащото. Опитваше се да се сети името на нещото, което барабаниста бе ударил за финал, но тези мисли бяха друбо прекъснати от викът на същото джудже.
- ДЕКРЕТ ОТ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО, ТРИКТАС, КМЕТ НА КВАРЦ И ВАШ ЗАКОНЕН ГЛАВНОКОМАНДВАЩ.
В един миг всички шушукания спряха и хората се загледаха право в обявяващия. Самият той видя че вече няма нужда от толкова мощно викане, затова започна да вика по-умерено.
- В името на благото на страната ни, както и прославянето на името Кварц в нея, аз нареждам всеки трудоспособен мъж, на възраст между осемнадесет и деветдесет години, да се включи във предстоящите походи. Показалите най-добри качества, ще бъдат удостоени с честта да носят бойния флаг на нашият град. За Кварц !
Сико се вгледа внимателно в говорещия и прозря прикрития страх под гордия му тон. Шепотът веднага започна отново. Момчето погледна надоло към ръцете си и започна да отброява нещо. Свиваше по един пръст всеки път, когато подминеше число. Скоро след това, Сико отнов отвори ръцете си и продължи все така. Когато сви и осемнадесетия поред пръст Сико прошепна.
- По дяволите. - последва тежка въздишка след която продължи да мисли на глас - Май ще си имам проблеми...

Беше нощ, или поне времето, което тук под земята наричаха нощ. Повечето лампи бяха угасени, което позволяваше на Сико да се движи почти незаблеязано.
- Стой - чу глас зад себе си Сико - Защо не си на пост ?
Очевидно маскировката беше помогнала, но въпреки всичко, Сико бе облечен като обикновен запасен войник, от най нисък ранг. Всеки имаше право да го разпитва. Момчето се обърна назад, за да погледне кой го разпитва, когато съзря дребен човек, носещ джуджешка униформа, стигаща едва да покрие гърдите му. Изглеждаше наперен и злобно ухилен, сякаш туко що бе намерил на кой да искара насъбрания яд.
- Отидох до вкъщи - отговори Сико, навеждайки глава за да прикрие лицето си с качулката - жена ми беше сготвила страхотен пай. Исках да опитам едно парче докато е топъл.
Сико му беше казал точно това, което той искаше да чуе. Дребния човек се ухили още повече и се приближи с няколко стъпки към Сико.
- Дезертьорче си а ? - каза той с мазния си глас - Бягаш от дълга си а ? - После рязко смени мазния спокоен тон с викане - Погледни ме в очите като ти говоря ! Така ли се отдава уважение към старши офицер.
След кратка пауза, през която Сико не го погледна в очите, той отговори с въпрос:
- Колко висок ранг е старши офицер ? - стараеше се да си придаде глупашки вид, надявайки се офицера да го подцени.
- Когато става въпрос за теб или другите утрепки - заговори сериозно и строго офицера - моят ранг е "собственик". Ако до четири секунди не си се насочил към поста си, ще усетиш как сабята ми минава през гърлото ти. Ясен ли съм.
Целта беше усъществена, а Сико вече имаше готов план. Той отговори със възможно най-наглия глас, който можа да измисли:
- Ще ми дадеш ли униформата си ?
Целта беше постигната. Повечето от вените по лицето и вратът на офицера бяха изпъкнали. Той дишаше тежко и трепереше. Сико ясно виждаше как се колебае дали да извади оръжието си. Мина третата секунда, но положението не се промени. Мина четвъртата секунда, след която офицера посегна към орижието си и се разкрещя:
- Сега ще умреш !!! - Този крясък бе последван от викове на нещо смесено между аааа и ъъъъ, както и тичане към самия Сико, но след няколко крачки офицера усети че него го нямаше, както я нямаше и официалната му сабя. Погледна надоло и след внимателен оглед разбра че сабята му всъщност е прибрана в ножницата.
- Тук съм - чу той глас зад гърба си - Моля те, дай ми униформата си.
Последва нов опит офицера да извади оръжието си, който бе прекратен по същия начин, с тази разлика че този път и сабята и ножницата липсваха. Сико се провеси от близкия балкон и каза:
- Извинявай че я взех. Спокойно, после ще ти я върна. Моля те, униформата ми трябва.
Офицера се свлече на колене и прошепна съвсем тихо:
- Какво си ти ?
Сико погледна отчаялия се човек и замълча. Последва кратка въздишка, след което изчезна. Преди офицера да се усети, той държеше сабята си и бе оставен почти гол.
...
...
...
- Хей Кърт, Кърт, събуди се. Идва офицер - похъркващия си пазач категорично отказваше да се събуди, независимо от случващото се. Последва удар в челото с лакът, като ефекта бе издрънчаванр като кмбана. По вида на кърт се познаваше че и усещането е било такова.
- КАКВО !? - изкрещя Кърт
- Идва офицер - прошепна отново колегата му.
- По дяволите! - За по малко от 3 секунди, джуджето бе успяло да се приведе в приличен вид и да отдаде почит на приближаващия Сико.
- Отворете изхода - нареди той строго, стараейки се да си придава важността, която притежаваше истинския собственик на тази униформа. Двете джуджета решиха че качулката е доста странна, но не посмяха да попитат толкова вижшестоящо лице, защо крие външността си. Няколко лоста бяха натиснати и скоро, с много скърцане, огромния камък пред печерата започна да се отмества. Когато процепа бе достатъчно за преминаването на един човек, Сико се насочи напред, но исмина едва три крачки, преди да се обърне и да каже:
- Така ли се отдава почит на старши офицер !
Двете джуджета, сякаш получили шамар през устата, се засрамиха и изузируваха, съпровождайки с поглед излизащия Сико.
След още десет крачки, Сико най после видя небето, красивото нощно небе, усеяно с хиляди звезди, състезаващи се една с друга по яркост. Сико беше отново свободен...

// Мисля че става ясно че ще трябва да правя друга тема...