Карнавал "Слава"

// Два дни след бягството

Огромният керван прекосяваше пустини и отеани, гори и планини, само и само да стигне до следващия град, пълен с платежоспособна публика. Тяхната следваща спирка беше Стантъргтъм - голям джуджешки град, известен със стотиците аристократични семейства. Пъруващия цирк тъкмо минаваше над известните по цял свят кварцови мини. Предпочитаха да подминат този град, заради бедността на хората в него, но същевременно трябваше да спрът тук за да си набавят провизий за дългия път.

***

- Маркъс ! - се провикна водача на кервана - Ти, Стю и Никол ще охранявате багажа. Останалите влизаме. С малко късмет след час и половина вече ще сме задминали това място.
- Разбрано - отговори хобита и обърна коня си, за да каже и на другите двама.
- И Марк - каза спокойно водача - този път внимавай повече, моля те.
- Ще внимавам - се провикна отдалечаващия се хобит.

***

- Какво стана, нали казаха само час и половина ? - попита Стю
- Ще чакаме колкото трябва - отвърна Маркъс и се обърна към елфката в компанията - Никол, ако ти се спи не се притеснявай. Ние ще останем на пост.
- Благодаря ти малчо - каза тя с приятно мил глас - но няма нужда.
Чу се шум отнякъде, нещо като падане. Двата хобита си направиха няколко мълчаливи знака, след което Маркъс с ръка показа на Никол да остане. Взеха по един малък меч, отговарящ на ръста им и се насочиха към храстите. Увереният им вид се изпари в секундата в която елфката влезе в своята палатка. С плахи крачки двата хобита приближиха храстите и погледнаха какво се крие зад тях. На малко повече от десет метра стоеше изправена черна фигура на човек, прикрита изцяло с наметало и качулка, полюшвани от нощния вятър. Фигурата обърна глава към тях...

- Марк, какво ще правим ? - заговори по тромавия и дребен хобит - Ние не сме войници.
Преди да се усети, той видя че приятеля му е на пет крачки пред него и говореше.
- Кой си ти и какво искаш от нас - каза по-смелия хобит, повдигайки късия си меч.
- Просто непознат който е гладен - отговори Сико.
- Поредния безделник а ? Махай се оттук. Работили сме честно за да заслужим храната си и няма да получиш нито залък от нея.
- Мога да си платя - каза все така спокойно Сико - но не със злато за което съм работил.
- Марк, чу го, той е крадец - каза по-страхливия хобит.
- Стой там Стю, сега търгувам.
- Имам злато - заговори Сико - достатъчно за храната която ще изям. Искам само това.
На лицето на Маркъс се изписа широка усмивка. Знаеше че по тези земи златото не бе чак толкова рядко, колкото в родното графство, затова предположи че ще оже да измами непознатия и да му вземе поне тройна цена.
- Добре, но ще те наблюдавам. Ако направиш дори само едно рязко движение... - хобита заплашително показа как меча би преминал през собственото му гърло.
...
Никол показа главата си от палатката и изненадана да види странника, попита.
- Той защо идва. Изгонете го !
- Има злато - каза Маркъс - и е гладен.
- Искам да видя златото - настоя елфката.
Сико бръкна под наметалото си и извади малка кесийка. Застана над покривката и започна да изсипва от златото на прах пред тримата. Всички те гледаха изумено, но това което ги стресна повече, бе че Сико не спря да изпразва кесийката, въпреки че купчинката отдоло вече беше по-голяма от самата кесийка. В един момент Сико спря и завърза кесийката за колана си.
- Марк ? - попита уплашено втория хобит - това магия ли е ?
Маркъс се наведе напред и с два пръста взе щипка от металния прах. Затърка усилено пръстите си, след което се обърна към другаря си и каза:
- Не Стю, това е злато. Ти! - обърна се хобита към Сико - Вземи каквато храна пожелаеш и се махай оттук. Това злато ще покрие разноските ти - се опита да излъже хобита.
- Искам и кон - каза Сико, взимайки само един бут от огъня. Изглежда това беше достатъчно за него
- Ако искаш кон, тогава ела след няколко дни. Засега това все още не е нашият керван.
- Разбирам - каза Сико и тръгна спокойно към хоризонта.
...
- КАКВО !!?!?!
- Купувам кервана ти - повтори Маркъс, ухилвайки се на досегашния си собственик.
- Ах ти малка гадина. Нищо не продавам.
- Засега не, но вече наех всичките ти хора. - ухили се Маркъс на високия човек. - Разбира се - започна отново той - винаги можеш да го запазиш и да прекусиш пустощта сам, или пък да останеш завинаги тук, в мините... Все пак ти препоръчвам търговията.
- Ти гном нещастен. - мъчеше се да си поеме дъх човека - Дано имаш достатъчно злато.
- Имам, имам, не се тревожи за това. - хобитът му подхвърли малка кесийка оълна със новопридобито злато, след което се ухили отново. - Тежи над 100 грама. Чисто злато. Ти си един щастлив човек
- Проклети хобити - изруга човека, наблюдавайки как керванът му заминава без него, оставяйки му единствено личния му кон....

- Обеща ми кон преди три дни.
Маркъс се стресна и едва не падна от камилата, която бе обяздил. Обърна се назад и видя качулатата фигура, с чието злато бе откупил този керван.
- Да, така е - каза хобита след като се намести отново между гърбиците на камилата - но не съм казал че ще е безплатно.
- Какво искаш ?
Гласът заглъхна в ушите на хобита, сякаш бе ехо в пещера.
- Кесийката ти - отговори хобита - Иначе няма да получиш нищо от мен.
- Добре - отвърна тъмната фигура - Няма да получа нищо от теб.
В следващия миг, фигурата беше изчезнала, а Маркъс отново беше сам, водейки кервана си.
- Магьосниците са толкова предвидими - въздъхна хобита и продължи напред.
...
Сико спря на около половин километър встрани от кервана. Замисли се внимателно върху думите на хобита. Очевидно той ценеше парите повече от всичко. Дали това беше смисълът на неговия живот ? Можеха ли парите да мъдат и цел а не само средство ? Сико трябваше сериозно да премисли това, преди да бъде сигурен в действията си.
...
След 2 дни в преход
...
- Шефе, имаме проблеми -каза едър мъж, по чийто вид се познаваше че е гълтач на мечове.
- Какво е станало ? - попита спокойно Маркъс
- Никол, изчезнала е.
- Спокойно, надали е далчеч. Това място е доста открито, сигурно скоро ще я намерим. Дано не се е вкарала в някоя беля.
- Не, шефе, не разбираш. - каза мъжа - тя е избягала. Няма я вече ден и половина.
- Какво, защо ?
- Оставила е това за теб - каза мъжът и подаде на Маркъс бележка на елфчески език. - Дори и да можехме, не бихме я прочели преди теб. Какво да правим сега ?
Маркъс впери поглед в бележката и зачете. С прочитането на всеки нов ред, очите му се присвиваха и вените по врата му изпъкваха.
- Не правете нищо ! - каза строго хобита - Аз ще се заема. Продължаваме напред.
...
Беше нощ, когато ниската фигура прекоси лагера и се насочи към конете. Внимателно избегна всеки един от капаните, поставени от коняра и развърза един от най-хубавите породисти коне. Хвана ездите и се насочи нанякъде, излизайки от лагера на кервана.
...
- Сър - заговори бегло познат глас отзад - един от конете липсва.
Маркъс се обърна и видя дресьора.
- Така ли, кой ? - изигра перфектно ролята си хобита.
- Сивият жребец, Грекс.
- Ще се оглеждаме попът, но сега няма време да го търсим.
- Но сър, това е най-силният ми кон.
- Казах че нямаме време! - настоя Маркъс и обърна гръб на коняра, отивайки да прибере багажа си.

Сико наблюдаваше, наблюдаваше всико, всяко движение на кервана. Имаше нещо, което той искаше да знае, което той искаше да разбере. Забеляза как кервана тръгва, въпреки завързаното животно само на километар зад тях. Какво ли беше редно да направи. Реши да отиде и да огледа животното. Тръгна съвсем бавно през саваната, насочвайки се към избраното място.
...
Сико се приближи до сивия жребец и прокара ръка през гривата му. На врата на животното беше закачена бележка. Сико я свали и прочете.
"Длъжник си ми магьоснико"
Сико въздъхна и откачи юздите на животното.
...
След почти денунощие яздене, Сико беше настигнал и дори задминал кервана. Оставаше само да поговори с дребния хобит. Качи се на една висока скала и се загледа в хоризонта. Керванът бавно се приближаваше към него. Сико трябваше само да го дочака. Седна на земята с кръстосани крака и се загледа в малката фигура отпред. Колко много проблеми можеше да създаде един хобит. Дано поне успееше да отговори на въпросите му.
...
- Не съм магьосник.
Гласът идваше отзад хобита, но въпреки неочакваното си появяване, Сико не го стресна.
- Хей, какво от това - заговори хобита, без да обръща глава - значи просто можеш няколко трика.
- Какво искаш ?
- Лау - възкликна хобита - откога станахме толкова директни ?
- Какво искаш ?
- Услуга - каза Маркъс - искам да ми помогнеш за нещо, с което не мога да се справя.
- Каква услуга ?
- Да намериш една приятелка. - каза Маркъс - Сигурно си спомняш Никол.
- Да, помня я.
- Избяга преди малко повече от три дни.
- Трябва ми посока.
- Съжалявам, но няма такива екстри. Мога обаче да ти покажа причината. - при тези думи, хобита се обърна и подаде на Сико една бележка на елфчески. - Тук пише че е избягала заради теб, или по-скоро заради нас.
- Виждам какво пише ! - каза рязко Сико - Не съм виновен за това.
- Но все още си ми длъжник - напоми му Маркъс
- Предполагам не мога да върна коня ?
- Не, не можеш.
- Тогава ще я намеря.
- Когато го направиш, доведи я при мен, но внимателно. Не искам да пострада.
Отговор не последва, тъй като хобита отново беше останал сам.

Сико яздеше през огромната савана, припомняйки си думите от писмото. Нима имаше причина да обвиняват него ? Думите ясно изплуваха в съзнанието му.

"Маркъс,
Аз мислех че знаех бъдещето, но това се промени, всичко се промени. Странника, онзи който искаше храна. Той те промени. От онзи ден досега, твоят път се измени, ти вече не искаше да си човека който беше. Виждайки какво те очаква, аз не можех просто да седя и да гледам. Беше прекалено мъчително.
Сбогом..."

Сико не разбираше по-голямата част, но знаеше със сигурност само едно - той трябваше да я намери. Трябваше да изплати дългът си.
...
"Толкова предвидими..." - си мислеше Маркъс, водейки керванът напред. - "Всички са толкова предвидими" - самата мисъл го караше да се усмихва.
- Шефе, вече подминахме три голями града. - чу гласа на гълтача на мечове зад себе си - накъде ни водиш ?
- Към място, пълно с наистина богати хора - излъга хобита - място, където ще изкараме толкова пари, че повече няма да има нужда да работим.
- Шефе, не мисля че има такова място.
- Ооо, има и още как...
...

- Може и да съм, а може и да не съм - заговори човека, скрил лицето си в тъмната уличка.
- От какво зависи ? - попита непознатия глас.
- Ами... не знам... - заговори човека - какво имаш ?
От покрива над човека започна да пада тънка нишка от бляскав прах. Вглеждайки се внимателно, човек можеше да види че това е метал, и по-точно злато. Въпреки тъмнината, този факт не избяга от прикрития човек.
- О, чудо ! - заговори непознатия за човека глас - От небето вали злато ! Това може би ще те накара да си спомниш ?
Човека помълча известно време, след коет започна да се смее. Смехът бе смесица от щастие, злоба към някого и мисълта че няй-после ще може да осъществи плановете си.
- Дааа - каза човека, неволно задържайки последния звук. - Усещам че спомените се връщат. Казва се Никол, мина оттук преди 3 дни. Глупавата елфка си мислеше че ще й осигуря скривалище.
- Къде е сега ?
- Пратих я към едно близко селце, Лонгботъм, на няколко километра оттук е. Погрижих се да получи къща, но тя не е скрита.
- Защо не си й помогнал ? - каза гласа, без да променя звученето си.
- Защо това те интересува ? - попита човека на свой ред.
- Това е лично.
- Това също. Да кажем че си имах своите причини.
Отговор не последва. Човека остана сам в празната уличка. Наведе се и започна внимателно да събира златото си.

Ранна утрин. Слънцето тепърва се показваше измежду листата на близкото дърво, което вече хвърлясе своята пуловинчата сянка. Елфката излезе от задната вратичка на къщичката си, носейки легенче, пълно с мокри дрехи, който трябваше да простре. Елфката се наведе и измъкна един от чаршафите си от дъното на легена, след което се изправи и започна да го простира. След като го окачи, тя се обърна към съседното въже за да вземе щиоки, но обръщайки се, забеляза че в чершафа се бе появила нова гънка. Внимателно я заглади с дланите си и заговори съвсем спокойно.
- Няма нужда да се криеш. Ела, покажи лицето си.
Почака така за мигл но след като нямаше видима промяна, елфката усети че криещата се персона бе наистина близко. Никол се одърна, нанасяйки светкавичен удар заедно със завъртането си. Юмрукът и се заби навътре под качулката на Сико, но той самият не издаде нито звук.
- Вече може да преместиш ръката си - каза Сико с единственото свобосно ъгълче от устата му.
- Можеше да не ме дебнеш - отговори Никол.
- Тук съм за да ъе върна в карнавала на Морис.
В този миг елфката стрелна и втората си ръка, удряйки врата на Сико, а веднага след това и коляното си в слабините му. Сико падна превит на земята, Виждайки бягащата Никол...
...
// После ще дописвам.

Двамата другари, изработващи подкупите си с честно лентясйтво отново се бяха заели с основната си дейност. Тези дни митницата беше пуста. Последните минувачи идваха преди месец, при това не пренасяха нищо незаконно, заслужаващо някой сребърник и за тях. Да, животът със сигурност бе тежък.
- Йо - се провикна със немощни сили единия - Хей, събуди се. - яроста от неуспешните викове постепенно се събираше в човека, докато той не избухна - Ставай бе кретен ! Отивай веднага за вода !
Кладенецът се намираше на преломните 56 метра от двата хамака и като всеки непрофесионален спортист, събуденият щеше да се позадъха още на половината от отиването. Да не говорим че самата кофа тежеше над 4 килограма, същински ужас.
Замисляйки се над думите на шефа си, събудения отговори:
- Шефе, тя водата е чак там... - Жалкият опит за посочване беше толкова мизерен, че едва повдигнатата ръка се сгромоляса почти веднага.
- Не ме интересува - кресна ядосано първия човек - отивай веднага.
- Ама шефе...
- ОТИВАЙ !
Чу се тъп удар. Двамата опитни митничари добре знаеха че едно от най-неприятните неща  живота, бе да прекъснат дрямката ти, срязвайки с нож едно от въжетата, крепящи хамака ти.
- Защо го направи - се разкрещя по низшестоящия - не чу ли че казах че отивам ?!
- Чух как не го каза - отговори старши митничаря, посочвайки с поглед кладенеца.
- Добре, добре, отивам...
Излязлата от сигурното убежище на сенника фигура изпита на свой гръб парещото слънце. Жегата бе толкова непоносима, че дори и поглеждайки към собствения си нос, митничаря виждаше мараня. Тежката въздишка беше поглъната от големината на тази пустиня от скали и влечуги. С огромно нежелание, човека хвана празната кофа и я повдигна внушителните метър и половина височина, след което я пусна в кладенеца. Ехото от удара в дъното беше достатъчно силно за да извести митничаря за новата беда.
- Шефе !!! - изкрещя подчинения с всичка сила - Кладенеца пак е пресъхнал...
- Утре ще отидем в града за да се запасим - каза старши митничаря, без да си дава много зор да бъде чут.
- Какво ?!
- Утре ! Град ! Запасяване ! - кресна шефа и закри глава с тлъстите си ръце, създавайки някакво подобие на тъмнина за очите си.
- Шефе, виждам нещо... някой - подчинения вече почти бе достигнал сенника, когато заговори.
- Аз също - заговори старшито, закрил очите си с ръце - но това не значи че е там нали ? Знаеш триковете на гадната пустиня... Ако е човек, то вероятно ще се опита да ни заобиколи. Този идва право към нас, значи е мираж.
- Да... - каза подчинения, връзвайки наново хамака си - ...трябва да е мираж.
***
Странно високата качулата фигура слезе от каруцата и се насочи към двата хамака, така де, към двете работни места на митничарите.
- Добър ден - поздрави Сико
- Ще минаваш ли ? - попита усмихнато старшината, чудейки се колко ли пари може да измъкне от такъв глупак.
- Да, ще минавам. - Гласът на момчето бе спокоен, но и същевременно каращ останалите да се притесняват.
- Имаш ли товари за таксуване? - каза митничаря, молейки се на ум човека да каже "не"
- Каруцата ми е пълна с въздух - каза уж на шега, но със сериозен тон момчето - трябва ли да го заплащам ?
- Не, не разбира се. - побърза да уточни митничаря, след което се отклони в друга насока - Но ще се наложи да платиш няколко такси, включително за преминаването ти, преминаването на коня ти, това на каруцата ти, такса за нелъснати подкови и още само една-две подобни. Мисля че две жълтици ще оправят всички проблеми... Хей, какво правиш - възкликна човека, учиден че момчето бе изтеглило напред едната му ръка. Сико започна да изсипва от златото си в дланта на човека - Да, мисля че дори започвам да забравям че си минавал... да... - човека кимаше щастливо, наблюдавайки как златния прах ставаше толкова много че изпадаше от шепата му - иии... стоп. Така, това трябва да стига. На добър път господине...
Сико секачи на мястото за кочиаш и се обърна към завързаната отзад елфка.
- Ако си гладна изхъмкай веднъж, а ако искаш вода - два пъти. Засега няма да говорим за нищо друго...

Качулатата фигура въздъхна. Това вече беше нетърпимо. Пътуването с някаква си каручка през пустощта бе достатъчно уморително дори и без да се налага да слуша това непрестанно шумене. Какво по-точно искаше тази елфка. Той я хранеше по два пъти на  ден и и даваше вода по три, позволяваше й да спи в каруцата, докато той е отвън, както и да стои на сянка през деня, докато той подкарва коня теглещ каручката. Нима все пак й беше останало от какво да се оплаче.
След чуването на познатия сигнал, а именно изцъкването три пъти, коня спря и зачака нова команда. Такава не последва. очуденото животно извърна глава назад, но видя че мястото на мъчителя му бе празно. О, щастлив ден. Голямите конски очи се насълзиха при мисълта че и този ден е дошъл, когато няма да има кой да го удря с камшика. Животното дочу някаква непозната за него реч, която бе непозната по простата причина че не включваше цвилене. Нечленоразделните за животното здвуци звучаха така:
- Какво искаш !?!
- Моля те, не ме води при Маркъс.
- Сключихме сделка.
- Наруши я, моля те, това е просто кон.
- Веднъж приел, няма право да се откажа. Така е при сделките.
- Но тази не е равностойна !!! Сравняваш мислещо и чувстващо същество като елфа, с кон ?!
- Съжалявам. Това е сделката.
Коня не разбираше нищо от тези безсмислени и неясни звуци. Той знаеше само че колкото по-дълго двата индивида отзад бяха заети, толкова повече време щеше да има той за да изгризе кожените ремъци около врата и устата си. След кратката пауза, звуците продължиха.
- Чакай ! Сетих се ! Сделката не важи ! Маркъс не може да ти даде нещо, което не е негово. Всички коне са на коняра. Той ти е дал чужд кон, следователно не му дължиш нищо ! Нали ?
- Знам за това. То не е проблем. Това че той ми е дал чужд кон не е кой знае какво, тъй като ти също не си моя. Аз не те притежавам. Въпреки това ще те дам. Виждаш ли... същото е.
- Невероятно... това е... пълна глупост. Знаеш ли колко е глупаво ? Ти...
За жалост времето изтече. Звуците спряха само за секунда, въпреки че животното бе сигурно и желаеше от сърце разговора да бе продължил. Впилите се в каишката конски зъби се отпуснаха само мигове след това, когато животното усети първия удар по гърба си.

Рошавата гарга прелетя гробището и си грабна парче печен картоф от един наскоро посетен гроб, след което се извъртя нагоре към прозореца на кулата, където можеше да го изяде на спокойсвие. Птицата казна на прозореца, в мига в който на вратата се почука. Фигурата в леглото, както и губещия равновесие човек, стоящ отстрани.
- Не влизай докато се храня ! - кресна фигурата от леглото със внушителен и много заплашителен глас.
- Дори и ако съм стар приятел ? - попита Маркъс през ватата.
- Марк - фигурата възкликна учудено и се усмихна, пренабрегвайки колко съсухрени като стафиди бяха ръцете му.- Това значи ли че го намери ?
- Да.
- Къде, кога и как ? - отвърна болния изпълнен с най-топлото чувство, което бе изпитвал. - Моля те кажи че не си ти. - човека на леглото се усмихна на шегата си и замахна с ръка. Втория човек в стаята се струполи мъртъв на земята.
- Не, не съм -отвърна Маркъс - но знам кой е и кога ще дойде. - Хобита сякаш дори не забеляза смъртта на другия - стоеше си спокойно и хладнокръвно, наблюдавайки как състоянието на болния се подобрява.
- Ами хората ти ? - попита фирурата - чух че не си дошъл сам. Какво стана.
- Дълга история - каза Маркъс с усмивка - те си мислят че съм собственик на цирк - че съм техния шеф.
- Но защо ги водиш тук ? Знаеш че е опасно.
- Заради него. - каза хобита, наблягайки на втората дума - Те ще бъдат твоя тест след завръщането. Ти сам си ми казвал че трябват невинни, а по тези краища трудно се намират такива.
- Да, прав си. Кажи ми повече за ерта.
- Той ще дойде тук, водейки една елфка. Той е много наивен и със силно чувство за дълг. За сметка на това обаче трудно се доверява. - всичко ще се развие лесно.
- Сигурен ли си че си намерил точния ?
- Да - отвърна Маркъс и погледна болния в очите. Погледа на лежащия човек беше ужасяващ. Въпреки че очите му бяха изцяло бели, включително и зениците, той сякаш виждаше през чуждите очи, виждаше какво има в душата на този който го гледа. Хобита се посъвзе и заговори отново - Той има твоя поглед.
- Значи със сигурност става дума за Сико - каза лежащия и се разкашля, плюейки кръв в ръката си.. Виждайки окървавената си ръка, болния я сви в юмрук, отказвайки да приеме положението си. - ние двамата сме единствените напускали дома през това столетие. Какво знае той за мен, за това място ?
- Той не знае абсолючно нищо. Според... някого в главата му е пълна каша.
- Оооо, познаваш телепати ?
- Това не е важно... поне не е важно за теб.
Болния се позамисли, след което отвърна:
- Добре, нека е по твоему. Имам задача за теб. Първо чакай. Кажи на хората си че има нкакви приготовления, нещо такова, след което чакай за Сико. Когато чуеш че идва искам да ми пратиш двама от хората си. Но не кои да е. Трябва да са физически и психически силни. Прати ми такива със голяма воля за живот.
- Аши, стари приятелю - каза усмихнато Маркъс - ще ме оттървеш от най голямите досадници в целия ми лагер.
Гаргата най-после успя да преглътне и последното парче от картофа, който бе нагъвала досега, след което се спусна надоло за да потърси някоя заблудена мишка. Животното бе толкова прегладняло че щеше да изяде дори камък.

Кайшин бе барман откакто се помнеше. Родителите му бяха бармани, прародителите също и така цели 5 поколения назад. Всички те бяха живели в същото барче, в което той живееше и работеше сега. Наистина, видът на заведението се бе променил коренно през последния век, но когато си елф от род на предатели, времето не е чак толкова важно. Кайшин бе от онези елфи, които използваха максимално всяка една възможност в своя полза. Той никога не пропускаше шанс да припечели или да измами някого, но не си вадете погрешни впечетления, той не беше престъпник а просто добър търговец.
- Какво си се замислил пак ? - Кайшин се обърна към Чиро, един от най-редовните му посетители и от най-пристрастените пияници.
- Нищо, нищо - Чиро отпи от чашата си и въздъхна - просто вмомента си имам много проблеми, семейни, парични, проблеми с властите...
- И какво смяташ да правиш ?
- Вмомента го правя Кай. Сипи ми още едно. - Чиро удари празната чаша в барплота, сякаш допълвайки думите си.
Кайшин тъкмо взимаше парите за поредната чаша на Чиро, когато вратата се отвори. Първо влезна някаква жена, елфка. Цялата бе завързана със здрави въжета, така че да може да мърда само краката и главата си. Зад нея беше някакъв странник в окъсано наметало, прикрил лицето си с качулка. Той сякаш я водеше на каишка, защото държеше единствения стърчащ край на въжето, в случей че тя опита да избяга.
Въпреки странната гледка, Кайшин просто въздъхна и повдигна една от бутилките си, започвайки да налива питието на Чиро.
- Какво ще желаете - попита бармана. Той предпочете да не задава ненужни и най-вече опасни въпроси за завързаната елфка, като вместо това просто щеше да ги обслужи и да ги разкара.
- Вода и обор за коня ми, малко хляб и една стая.
- Съжалявам но нямаме стаи - излъга бармана. Последното което искаше е такъв тип да спи в дома му - това е бар а не таверна.
- Ще спим в обора.
По-дяволите, този не се отказваше !
- Не, там е доста мръсно, пълно е с прасета и остригани овци.
- Те няма да ни притесняват.
Бармана се позамисли и реши че може поне да припечели нещо от това.
- Те вас не, но вие ще притесните тях. Ще трябва да платите и за възможните щети.
- Добре.
Кайшин просто не повярва на ушите си. Беше виждал много водове хора, но никой никога не се бе примирявал толкова лесно. Този или беше много богат, или беше много глупав. А защо не и двете. При тази мисъл бармана затърка ръцете си една в друга, доволен от късмета си. Вече си представяше как държи всички тези пари.
- Ще платя в злато - тишината бе нарушена от странника, който извади някаква миниатюрна кесийка. Виждайки размерите на кесийката, бармана набързо прецени и теглото й и отвърна:
- Не стига, това надали е повече от 200 грама, а не вярвам да е чисто злато. Като сметнем и примесите... - той запресмята нещо на пръстите си - това са максимум 40 грама злато.
Качулатата фидура се приближи към бара, без да каже и думичка. Развърза кесийката си и я изсипа на бара. За учудване на Кайшин и Чиро, тя продължи да изсипва още и още злато, въпреки че купчинката вече бе внушително голяма.
- Чисто злато е - думите на странника се повториха многократно в главата на Кайшин.
В този миг Чиро сякаш полудя - стрелна ръката си към купичката и награби цяла шепа от златото, след което започна да тича към изхода. Златния прах се сипеше от ръката му а самият той криволичеше и едва не се блъсна в касата.
- Няма проблем - отвърна бармана, видайки как качулатия обръща глава към Чиро - добре, това стига - бармана придърпа леко огромната купчинка и я прибра в някакво чувалче. Въпреки че не вярваше това да е чисто злато, количеството бе предостатъчно за да плати престоят им дори и ако бе просто метални стружки. Та те искаха само хляб вода и обор.
- Има и още нещо. - бармана се стресна, надяваше се че вече се е оттървал от човека - да си чувал нещо за карнавал, минаващ през тази област ?
- Да, чувал съм - той реши да не прекалява с нахалството и вместо това просто да даде информацията безплатно . По-добре беше да не рискува с опсните хора - мина оттук преди ден. изглежда пътуваха към Лейнск. Това е град, намира се на 3-4 километра на север от тук. 

***

- Сико, нали - заговори окованата жена - така се казваш.
- Да.
Тя се излегна в сеното, по начин който можеше дори да мине за удобен, въпреки вързаните ръце.
- Кой си ти, Сико ? Разкажи ми нещо за себе си.
- Аз съм различен. Това е всичко което знам.
- Не, не си чак толкова различен. Виждала съм много като теб... но не това питах. Разкажи ми как стигна дотук, искам да знам за миналото ти.
- Защо ?
- Хайде, не е ли очевидно ? Та аз съм гадателка, за мен това е начин да видя в бъдещето ти.
- Аз нямам минало.
- Защо не искаш да ми кажеш ? - елфката започна да повишява тона си и дори леко да хлипа - Защо вечно се криеш зад тази качулка ? Дори не знам как изглеждаш...
- Защо искаш да знаеш това ?
- Ами... аз... надавах се че може да ми помогне да те разбера.
- Добре тогава.
Качулатата фигура повдигна ръката си и бавно изтегли качулката от лицето си. Разкрилата се гледка не беше от най-приятните - цялото му лице бе в всевъзможни белези и незараснали прорези, като единствено очите му бяха незасегнати. Двете му уши, наподобяващи нейните собствени, бяха извити назад, по начин по който нормалните елфски уши биха се скършили в хрущяла. Очите му, бяха бездънни, гледайки в тях, човек сякаш гледаше в безкрая, сякаш виждаше всичко. 
- Какво си ти ?
- Не знам - отвърна Сико и отново закри лицето си с качулката.

Цитат :

Счетоводни записки - ден трети от пристигането ни в Лейнск

Наем за площ - 40 медника на ден
Дървен материал - 80 медника
Данък върху печалбата - 10 %
Печалби дотук - 300 медника
Предвидени предстоящи печалби за седмица напред - 700 медника
Заплати - 250 медника
Налични средства - 40 медника, 300 грама злато, 80 дракси

Коментар - Маркъс не ни излъга, това място крие много възможности за печалба, а работата която трябва да вършим е в рамките на нормалното. Средно ни посещават около 300 човека на представление като всеки плаща по четвърт медник.

Допълителни разходи:
Заплати за специални поръчки - 100 медника

Коментар - Маркъс е отделил няколко човека за свои лични поръчки, които остават в тайна. Очаква се в близките няколко дни да има още разходи за подобни поръчки.

Нередности:
Закъснение на дървения материал - цената бе намалена с 10 медника.
Неявяване за заплащане на труда - Крис - 25 медника
Неявяване за заплащане на труда - Тео - 25 медника

Коментар - Двама от най-опитните ни акробати изчезнаха безследно, след работа по специална поръчка на Маркъс. Очаква се в следващите няколко дни да предприемем издирване. Хипотеза - бягство от длъжост.

- Готов ли си ? - попита нетърпеливия дресьор.
- Не бързай - отвърна Мат, счетоводителя - тези неща отнемат време.
- Защо въобще се занимаваш, а ? И двамата знаем че единственото важно са собствените ни заплати.
- Това също е важно - отвърна Мат - пресмятайки станалото, ние ще преценим дали можем да закупим ново оборудване или дори да наемем нови хора.
- Да, направо супер - отвърна пренабрежително дресьора - още смърдящи животни, чакащи години обучение само за да измрът от някоя болест. Мразя работата си.
- А аз обичам своята, добри пари, малък риск, аз съм доста по-добре от повечето служители тук.
- Само защото печелиш малко повече не значи че си толкова велик. Голяма работа че знаеш да броиш, та ти една подкова не можеш да заковеш !
- Така ли ? Ами ти....

****************

- Шефе ?
- Кажи.
- Какво стана с Крис и Тео ?
- Защо питаш ?
- Ами изчезнаха точно след като научихте... онази новина и то докато изпълняваха ваша поръчка.
- Феки, нали ?
- Да сър.
- Феки, имам нова задача за теб.
- Добре сър, какво трябва да направя ?
- Мисля че знам къде са избягали Крис и Тао. Ти трябва да отидеш и да ги доведеш тук.
- Ами ако не искат ? Имам предвид... все пак са избягали.
- Ако не искат, тогава просто им кажи че ще има последствия. Не се опитвай да ги водиш против волята им.
- Добре сър, къде да отида ?
- Отиди в онази крепост, онази която е в центъра на града и се извисява над останалите сгради. На входа кажи че те пращам аз. Ако те попитат за парола кажи "Аши се нуждае от мен". Това не е най-новата парола, но ще я приемат. Оттам те ще те насочат към правилната стая.
- Добре сър, кога да тръгна ?
- Сега например ?
- Да сър, довиждане сър.
Малко след като младежа се обърна, маркъс се узмихна лукаво и дори леко се засмя. Да, всичко се развиваше перфектно...