ГЛАВА 1
Черното було на нощта вече почти бе се отдръпнало. Всички нощни животни отдавна бяха се прибрали в горските си домове. Ч уваше се магичното чуроликане на пойни птички, често прекъсвано от силното далечно кукоригане на петел. Нежният аромат на цветя, обилно заляти от утрешната роса се разнасяше до всяко кътче на гората. Зайци пробягваха по прашния път, прокаран зигзагообразно през голямата Уотилийска гора, водещ право към Вълчия хълм, върху който хората преди повече от три века бяха посторили Веранда, своята столица, дом на благородния крал Арден втори Вълчезов. Да, такава беше гледката, разкриваща се пред очите на един малък керван джуджета, воден от доста висок мъж, чието лице беше забулено от протрита сива качулка, изпод която се виждаше само дългата му рижава брада. Керванът се състоеше от пет джуджета, три коня и едно магаре, като благородните, бели ездитни животни бяха натоварени с тежки торби и сандъци, а малкото сиво добиче носеше провизии и дрехи. Високият странник вървеше на чело, преметнал на гръб голяма кожена торба, от която доста се беше изгърбил. Неговите спътници бяха в същото положение. Едно от джуджетата, движещо се плътно до водача си , носещо типичните за расата си черти, а именно гротескно голям нос, нетипично сини хитри очички, голямо чело, прорязано от множество белези и дълга брада, окрасена с въженца и плитки, носеща цвета на златото, се прилепи още по- плътно до високия мъж и задъхано го попита:
- Да спрем ли за закуска?
- Още не. – отвърна мъжът, разкривайки дебелия си, всяващ респект глас – Остават още няколко километра до Веранда. Там има едно много хубаво местенце. Казва се „Тичащия глиган”. Ще закусваме там.
- Ами пратката. – попита второ джудже, дочуло разговора на двамата.
- Болмин иска да се срещнем с него на пазара по обяд. Сега е изгрев слънце. Ще имамем достатъчно време да го намерим, след като закусим и си починем.
- Тогава какво чакаме? – изрева русото джудже, чието име впрочем беше Мунин – Да тръгваме! Нямам търпение да вкуся бира!
Джуджетата изреваха дружно, което, според техните обичаи беше знак на искрена радост и нетърпение и всички с бодра крачка се отправиха към високия зелен хълм, на върха на който бе разположен човешкия град.
*****
В същото време, когато джуджетата се отправяха към Веранда, в друга част на същата местност можеше да се забележе доста внушителна гледка. Високо във висините се рееше нещо бяло, което периодично проблясваше така, както проблясва меч, осветен от слънцето. Това бяло петно, не по- голямо от длан направи няколко спираловидни движения и плавно се спусна към земята. Всеки нормален човек би побягнал, побелял от страх при вида на съществото което майсторски кацна на една опширна поляна, някъде в края на Утолийския лес. Тук е моментът да разкрия една географска особеност на местността Веранда, където се намираше, а и все още се намира едноименният град. Тази местност беше предимно горска. Ако човек погледнеше местността от висините щеше да види големия Вълчи хълм, опасан от всякъде с разноцветна гора. Именно горския път е един от двата начина да се добереш до хълма. Вторият начин е по вода, защото Веранда е пристанищен град. Но трябва да отбележа, че пристанището, което някои водят като малко градче, наричайки го Уитън се намираше на десет километра от хълма, затова дори и да се пристигне по вода, трябва да се измине това сравнително дълго разстояние пеш, на кон, в карета, или по някой друг подобен начин.
Нашият втори герой, обаче бе изминал целия път до Арденовата столица по въздух, или по- точно на гърба на дракон. Този именно дракон, сега кацнал в гората не беше какъв да е дракон, а беше леден дракон. Именно затова така изкреше на слънцето. Подобни дракони притежават кристало подобни люспи и рога, които наподобяваха лед. Този дракон имаше и една особеност. Ако някой някога бе виждал вечно запален огън, горящ в кубче лед, нямаше много да се впечатли от дракоха, но за тези които никога не бяха виждали подобен феномен, а те бяха много, драконът всяваше любопитство и дори страх. Този дракон притежаваше вношителни крила които го правеха много бързо ездитно животно, както и му служеха за отбрана. Тялото му беше осеяно с ости израстъци, като ездачът му използваше два значително по- дълги израстъка на плешките на животното като юзди. Споменатият ездач беше висок и от далече си личеше, че е елф, при това от елита. Носеше зеленикава туника, осеяна с златисти нашивки. Имаше дълга черна коса, като беше вързал една част на кок, други две беше сплел на две дълги плитки, спускащи се от страните на изсеченото му бледо лице, а оставащата част от се вееше свободно на гърба му. Това беше типична елфическа прическа. Това което не беше така често срещано при елфите беше черната му брада, спускаща се много малко под брадичката му, която обаче беше доста по- добре поддържана от човешките и от джуджешките бради. Също така типична елфическа черта бяха неестествно дългите, тънки и извити нагоре вежди, подчертаващи зеленотата на пронизителните му очи. Нека приключим с описанието на героя и да се върнем към действията му. Елфът се изправи върху гърба на неоседлания си питомец и елегантно слезе на земята. Трябва да добавя, че върху гърба на съществото беше привързана и елфическа раница. Ездачът я отвори и оттам извади парче месо, което подаде на дракона и го погали по снежно бялата грива. Елфът си пое дълбоко въздух, защото всеки знае, че въздухът във висините е доста по- разреден от обикмовено. Мъжът се заслуша в гласа на птиците, а когато отново дойде на себе си извади от раницата една манерка и отпи глътка вода.
- Време е да продължа пеша Айсуинг. – заяви ездачът с меден глас, типичен за горския народ – Неможе да те въведа в града.
Той още веднъж погали животното и се вгледа в сивите му очи. Животното напълно разбираше, какво му говори господарят му.
Елфът свали раницата си и каза:
- Стой тук. Ще остана във Веранда най- много два дни.
Драконът кимна в знак на съгласие, разпери крила и се извиси във въздуха. Когато елфът вече неможеше да види питомецът си, затегна ремъците на раницата и пое по една отъпкана пътека, водеща право към извисяващия се на няколко километра от него хълм.
*****
Малката групичка джуджета доста бързо стигна до подножието на хълма. Все още беше мрачно но слънцето вече осветяваше по- голямата част на хълма. В подноживто на хълма, точно там, където горската пътека свършваше стояха двама стражи, облечени в леки доспехи, поради топлото време, държащи копия в едната ръка и малки щитове в другата.
Закачуленият мъж се доближи до двамата пазачи, поклони се дълбоко и каза:
- Добро утро приятели! Бихте ли така добри да пуснете една скромна група търговци да преминат?
- Добро утро страннико! – поздрави единият от войниците – Бихте ли си показали документите моля.
- Ама разбирасе! – каза мъжът, отново се поклони и извади изпод мантията си малък пергамент небрежно сгънат на две.
Вторият от пазачите взе пергамента и го разгледа внимателно. След няколко мига го върна на странника с думите:
- Изрядни документи... Но трябва да проверим товарът ви.
- Естествено... – ухили се мъжът, или поне така изглеждаше, поради забуленото му лице и се отдръпна, правейки път на стражите.
Това което стражите намериха в сандъците и чувалите, внимателно привързани за гърбовете на ездитните животни доста очуди стражите. Читателят, обаче нетрябва да си мисли, че групата търговци пренасяха нещо незаконно. Напротив. Те просто пренасяха много ценна руда, или по- точно необработен магимед. За тези, които по една, или друга причина не са чували за този метал ще кажа, че магимедта е най- здравият и непробиваем метал в света, използван за направата на брони и оръжия. Подобен метал могат да добиват само джуджетата, но се среща и в някои части на Западната елфическа империя, от която впрочем идва споменатият по- горе елф.
- Леле! – одивено възкликна един от първият пазач – Къде трябва да разтоварите този товар?
Вместо да отговори, водачът на търговците извади втори пергамент, който се оказа писмо изпратено от Болмин- много известен ковач, роден и работещ във Веранда. Според това писмо, търговците трябваше да му доставят десет торби от по двадесет рудни къса магимед, два пъти по- големи от юмрук до двадесет и първи Изок, с други думи- до този ден.
- Добре, можете да продължите. – заяви пазачът.
Главният търговец се поклони още няколко пъти и групата му отново тръга на път, изкачвайки се по спираловидната пътека, изсечена в хълма, водеща до градските порти.
Не е нужно да добавям, какво се случи пред градските порти, поради простия факт, че просто ще преповтория сцената в подножието на Вълчия хълм. Смятам да прескоча това повторение.
Пътниците вече почти буквално плачеха за легло и храна. Едва оспяха да прекрачат гигантските дъбови порти на каменната стена, опасваща Веранда. Целия град представляваше паяжина от павирани пътища, като неин център играеше Пазара, както за кратко го наричаха жителите на човешката столица. Всяка улица имеше по равен брой къщи от всяка страна. От години улиците бяха разделени на бедни и богати. Всеки знаеше, че града има два квартала- Зеления и Червения, или богатия и бедния. Наричаха първия „Зеления”, защото всяка къща притежаваше внушителен по големина двор, осеян с цветя и дървета. Червеният квартал, обаче имаше такова име поради множеството кражби и убийства, станали всекидневие за по- бедните жители на столицата. Името просто показваше, че кварталът е опасен.
Джуджетата се отправиха към Червения квартал, защото именно там се намираше ханът „Тичащият глиган”. Те преминаха множество малки улички. Все още беше много рано, поради което улиците бяха пусти, с няколко дребни изключения.
Пон Май 04, 2009 12:01 am