Боклуците на Мел(нали...)

Ето ви есето за Ньойският мирен договор, което печелело награда...

1914 година. Годината, в която над Европа пламват огньове. Годината, в която след страховит атентат в Сараево е решена една нова, страховита съдба. Воал, изтъкан от ужас и страдания, покрива Европа – започва Първата световна война.
В края на ХІХ век в Европа се образуват два военно-политически лагера – Антанта и Централни сили. Централните сили включват четири държави – Германия, Австро-Унгария, Османската империя и... България. Нашата родина се включва още през 1915 година, на 14 октомври. Какво ни кара да се включим? Има шанс за постигане на национално обединение. Твърди се, че като награда ни е обещана и Македония. Апетитно обещание, което сякаш ни привлича като магнит. И ето, готови сме да се бием
Българската армия е разделена на два фронта. Българи се бият, печелейки славни победи. Но не е дадено правото само на един човек да печели слава, да бъде победител. И идва време на загубата и скръбта. На 29 септември 1918 година България вече е вън от войната, а два месеца по-късно войната е прекратена. Централните сили губят. България – също. Подписан е договор с победителите.
Мирният договор носи името Ньойски мирен договор. Подписан е в предградието на Париж – Ньой. За да бъде подписан, от България е изпратена делегация от 22-ма души, сред които е Александър Стамболийски. Договорът довежда до национална катастрофа. Защо? Защото България губи много. Ужасно е да се изрази тази загуба в цифри, а още по-ужасно е да си представим границите на и без това малката ни държава. Ньойският мирен договор откъсва от страната 11 270 квадратни километра територия. Заедно с тази земя в други държави попадат и много българи – наши сънародници, братя и сестри.
Наши територии попадат в Румъния, Гърция и Турция. Друга част от тези загубени територии днес се намират в Сърбия. Наричат се Западни покрайнини. В тези територии е имало 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия. Български. Общо 64 509 души са откъснати от своя дом, от родината си. Подложени са на насилствена асимилация. Принудени са да сменят имената си, а това значи да промениш своята същност.
Повече от 300 души умират по границите, отделящи ги от страната, в която са живели до тогава. Какво им остава? Да се опитат да загърбят новото, за да се върнат. Защо? Защото да бъдеш чужд сред чужди е едно унизително и трудно съществуване. Едва ли някой би понесъл това. Да живееш в чужда страна, където говорят на друг език, където имат свои обичаи, да се опиташ да забравиш всичко?
Ако подписът не беше сложен, то те сигурно щяха да бъдат до нас сега – български земи, населени с достойни братя и сестри. Но ако Александър Стамболийски не беше подписал договора, в Гърция щеше да последва ужасно клане. Войници, чакащи там цяла година, пленници, тръпнещи в очакване да се приберат у дома, останали като залог, че договорът на мира ще бъде подписан. Трябвало ли е да бъдат жертвани? Струва ли си да жертваш човешки души заради един-едничък подпис? Има ли закон, който да те оневини, извършиш ли това убийство? И Александър Стамболийски може би е знаел това. Лесно ли е да подпишеш присъдата на собствената си страна, когато знаеш какво губи тя?
Каква е съдбата на тези българи сега? Все още ли са там, в Западните покрайнини на България? Успели ли са да запазят българския дух в своето сърце?
България и с загубите се опитва да върви напред, въпреки тежките загуби.
Философията на живота се състои в това – падаш и ставаш. Животът върви по този път. Всеки е срещал щастието, всеки е проливал сълзи. Всеки плаща цена за нещо в един определен момент. И философията важи за всички нас, за всички на този огромен свят, без край и начало.
България плаща цена – ужасна и трудна, цена, която ще помним за цял живот. Не можем да поправим това, не можем да се правим, че нищо не е станало. То е факт. Но можем да се опитаме да вървим напред отново, защото утрешния ден винаги носи ново начало

Хм...Наистина си заслужава първото място. Страхотно е ,много добро! Браво, браво!

Така е!Супер е!Бравосес! clap2

Хай, хай, аригато, аригато...
(Както винаги твърдя, аз като създател хич не мога да кажа дали е добро... Дори ми се вижда малко зле... Но щом казвате, аригато)
И за да не ми стои мнението така празно.. Ето ви една помия-клипче, която правих само заради песента... Има и други три, ако потърсите...

Понеже е единственото есе, което съм оценила и единственото си творчество, което наистина харесвам... Мисля просто да го поставя тук. Не, не е нищо особено... Типично в мой стил. Господи, колко мисли на мои герои виждам сега, нямам думи... Вселили са се в главата ми... Шегувам се

Донкихотовците - мечтатели, безумци или...

Животът е сън, животът е илюзия.
Онова, което виждаме истина ли е... или само част от мечтите ни?
Ако силно повярваме в една мечта...
Ще тръгнем ли по пътя, който чертаем в една донкихотовска лудост?
Кой е Дон Кихот? Смел рицар идеалист или просто мечтател и разорен идалго? Хуманистът или лудият? Един човек, който живее в своя свят на вълшебства? Човекът, който служи на свободата?
Алонсо Кихана е разорен идалго, въвлечен в света на рицарските романи. В този приказен свят на магия, чест и смелост той съществува под друго име. Живее там и защитава рицарските идеали. Не желае слава, не желае богатство - само свободата за своя, според него, изтрадал народ.
Дон Кихот е рицар във време, в което не може да съществува. Във време когато рицарите са герои от приказки. Ако се беше родил в онези вече далечни времена, той щеше да бъде най-смелият, най-честният и справедливият. Но той е дори и в своето време рицар по сърце и душа.
"Свободата, Санчо, е най-скъпоценното благо, което небето е дарило на човека. Нищо не може да се сравни със свободата..."
Донкихотовската лудост се изразява в безумни за другите идеи. Те не ги възприемат както сърцатия рицар. Неговата свобода е възвишена и хуманистична. В очите на хората около него той е безумец. В своите очи - той е просто смелият рицар. Свободолюбивият, справедливият, мъдрецът, чиито мъдрости обществото не може да възприеме.
"Магьосниците могат да ме лишат от успеха, но не им е възможно да ме отнемат смелостта и духа."
Кой може да види във вятърните мелници - великани? И да тръгне смело с копие в ръка срещу тях? Да види в стадо овци - армия, в затворниците - роби? Ако някой в днешно време тръгне да защитава по един неразбираем начин забравени идеали... Ще го разберем ли? Има ли в днешно време хора, които да защитават неразбираемото и забравеното? Безумците ли са... или във всеки един от нас се крие частичка от смелостта на Дон Кихот, както винаги ще има частичка от бай Ганьо? Донкихотовците всички мечтатели ли са? Онези, които погрешно определяме за луди? Луди по неосъзнат начин. Със замъглено от най-прекрасната мечта съзнание.
В днешно време съществуват ли хуманисти? От онези, които се грижат за доброто на човека, тези, които поставят човека на върха. Някои ще те изслушат и ще забравят болката ти, защото не е тяхната. Някои ще се опитат да те използват всичко, което имаш, за себе си. Но има и хора, които ще приемат болката ти за своя. Ще намерят начин да ти помогнат. Има хора, които мечтаят за неосъществени неща в епоха, която не би приела мечтите им за реалност. Тези хора ли наричаме донкихотовци? Съществуват ли все още безкрайно честните идеалисти? Може би отговорът е прост: Светът е голям - някъде далеч или съвсем наблизо можем да срещнем Дон Кихот на своята епоха.
"Щастлив е онзи, който има късче хляб, за което е длъжен да благодари само на небето."
Онези, които ламтят за богатство. Онези, които са егоситите. Тези, които мислят, че единствено те са достойни за този свят. Хората, които нямат мечти... Всички ли в този свят на новости са такива? Ако мечтаем луди ли сме? Ако защитаваме идеала си, луди ли сме? Кое е правилното - егоизмът или себеотдаването, свободата на живота или робството на нещо материално? Дон Кихот ли да следваме, въпреки лудостта му, въпреки че мястото му не е там? Всеки сам избира какъв да бъде, всеки сам следва стъпки, които смята за правилни, за да оцелее в този огромен и неразбираем свят. Свят с мечти и без, с ужаси и щастие. Всеки защитава своя идеал, независимо дали е безумен или не. Всеки ще прецени другия през собствените си очи. За някои Дон Кихот може да бъде прав, за други - безнадеждно побъркан, въпреки всичко. И донкихотовци винаги ще има. Светът не съществува без мечти и правда, както не съществува и без зло.Нещата винаги вървят ръка за ръка.
Въпреки че романът "Дон Кихот" е една карикатура и осмива отдавна отминало за нас време, той все още живее сред нас. Кой? Рицарят с безкрайната смелост в безумното си сърце, никога неразбран от никого. И, въпреки че съжалява някак след това, действията му не са грешни. Просто рицарят, единственият на своето време, не успява да накара хората да го разберат. Не успява да осъществи мечтите си, защото е просто луд. Когато една мечта се осъществи, тя вече не е мечта. И така мечтата на Дон Кихот си остава само такава завинаги.
Дали един донкихотовец може да оцелее сега? Може би ще го сполети една подобна, печална съдба. Всеки един мечтател е Дон Кихот. Малко или много, дори за миг може би. Всеки човек е Дон Кихот - всеки човек има мечти.

Понеже сама си се набутвам - ако не сте забелязали - имам двама герои писатели. Да, след като съм се забъркала толкова надълбоко в миналото на едно измислено Царство... Не мога да не ги спомена... Изниква въпроса какво освен дебели скучни книги са написали те... отговорът е... Недовършени и неусъвършенствани стихотворения (???)

Едно небе, една земя. Едно семейство.

„Никой не иска да бъде единствен.
Всички искат да знаят, че други ги е грижа за тях...
Трябва да има и някой за мен, някъде там.
Никой не иска да бъде сам самичък.
Всеки иска да се грижи за някой друг.
Другите искат да знаят, че могат да бъдат обичани.
Някой някъде там се чувства като мен...
Трябва да има и някой за мен, някъде там.
Никой не иска да отбягва този свят.
Никой не иска да скита в самотата.
Всички искат да бъдат щастливи.
Някой някъде там се чувства като мен...
Трябва да има и някой за мен, някъде там.”

„Когато искам да бъда сам откривам, че не мога.
Защото други се грижат за мене.
Никой никога не е бил сам.
Никой никога не може да бъде единакът.
Никой никога не може да пролива сам сълзи.
Има ръка в тъмнината, която да те води...
Има ръка към свободата на светлината... там няма сълзи.
Този път, искам да почувствам топлината.
Искам да видя дъжда и светлината.
Дай ми ръката, която толкова много пъти съм срещал...
Ти, някой в този свят, който си до мен.”

„Към свободата!
Свободата, изтъкана от синевата на нашия свят.
Свободата, понесена на гърба на дракон.
С крилата на новия ден.
Аз не зная нещо по-прекрасно от новия ден, който е по-хубав от песен.
И ръководи се от ръката на Съдбата, която властва над света на свободата.
Където бъдеш ти... Надежда в свят един.
Където бъдеш ти... Никога не ще бъда сам.
Където бъдеш ти... свободата най-прекрасна в призрачния ден.”

„В музика по-прекрасна за ушите ми...
Чувам силата на своята душа...
Бъди до мен в този ден... ти, избран от Съдбата.
Търся своя път в живота, близо съм до теб...
Не, никой не е избран, но всеки иска да бъде –
Избран от теб, за да те води...
Всеки иска да знае, че някога ще бъде обичан.
Всеки иска да се грижи за някой друг.
Някой някъде там се чувства като мен.
Трябва да има и някой за мен, някъде там.”

(Оу, йес... Мел започва да... кой знае... xD Да не помислите, че е нещо особено... разбира се, повлияно от леко сътресение + добра песен. Работно заглавие... няма...)
~~~
В този мой живот, какъв съм аз за тебе?
Ето, държа ръката ти и говоря за мечтите си сега...
Дори да е само момент от съня ми, искам да бъда до теб,
в твоето бъдеще.

Никога не съм ти казвал, каквото съм искал да ти кажа.
Глупаво продължавах да говоря това, което те дразнеше.
Какъв и кой съм аз за тебе?
Прегърни ме, успокой ме, бъди моя огън, мое слънце.

Променям се пред теб така, както небето се променя след бурята.
Вече не съм детето, което исках да бъда някога.
Ще приемеш ли обърканата ми душа в ръцете си?
Ще ми дадеш ли пътя, по който да вървя?

Глупавата ми душа се лута из дебрите на мрака ти.
Моята душа гори...
Запалена от лъчите на светлината ти, тя търси твоите очи.
Прегърни ме, успокой ме... светлината ми бъди.

Така, поствам си печелившото есе тук, като последно място, на което бих го потърсила, както винаги xD
Майко мила, че то дори има и грешки -.- И когато го писах ми звучеше по-добре, и абе... карай, и сега не е толкоз зле...
(Признавам си, под звуците на тази песен на брат ми беше... но този ми брат просто има най-подходящите xD)
Малко? Да, искаха кратки словоизлияния и аз рязах, рязах...

Ледената принцеса

И ето я там, сред дивно красивия сняг. Сред студения вятър, на ъгъла. Снежинките покриват изящните й черти, замъгляват я. Топят се, докосвайки кървавочервените й устни. В тъмнината, далеч от светлия и радостен празник, тя е сама. Тези устни не се усмихват... ледени в нощта. Ето я там – на ъгъла. Бяга от смеха и острите й, кристалните очи, взират се... взират се някъде, където ние не можем да видим. Очите не се усмихват. Очите, очите са вече късчета лед! Тя е прекрасна... тя е недостижима.
Снежинките танцуват в дивен танц, който тя също е създадена да танцува... но сърцето й вече не пее и огънят не може да го разтопи. Сърцето, покрито с ледена коричка. Сърце, погребано в лед. Красива е, тъй красива е, но потънала в мрак. Тя е принцесата... принцесата, затворена в огледало.
Затворила очи за любовта, затворила очи за усмивката, топлината, разливаща се в мрака... и смеха, смеха толкова чужд е... тя вече не разбира нежните слова. Вече недостижим е за нея повикът на любовта. Тя е Ледената Принцеса.
Безброй сърца били са отправени към нея някога. Безброй души желаели са я в нощта. Безброй устни шепнели са името, забравено в студа. Сега всичко е забравено... Тя, която е на ъгъла, забравила е всичко, което някога е носело топлина. Сега е само късче лед. Прекрасен лед сред студената зима. Няма топлина. Тя е разбила хиляди души. Тя е гледала с празни очи болката в нечии други. Няма чувства сега в сините очи. Тя е ледената принцеса. Сега принадлежи само на зимата. Сега е кукла без сърце. Сега не познава лятото... сега се страхува от него. Слънцето ще разтопи душата й... ами ако можеше? Ако наистина можеше...
Била ли е друга преди? Била ли е щастлива? Смехът красял ли е устните й през деня? Може би била е красивата принцеса, гонеща навеки своя принц? Сред другите мечтала е за любовта. Дали някой не е разбил сърцето, което сега го няма? Дали някой не бе го захвърлил в прахта, за да създаде безчувствена богиня? Коя бе тя? Никой не знаеше... сега вече бе твърде късно... сега бе недостижима... ако само имаше някой, който с огнено докосване в нощта, да повикаше деня, да извикаше отново смеха, с рози да украсеше някога красивата й, повехнала душа... имаше ли такъв човек?
Никой не знаеше...
Затова сега седеше тя на ъгъла, далеч от песента. Сърцето й – безизразен камък – не търсеше вече любовта. Забравена и скрита от нощта... тя е Ледената Принцеса... късче лед в нощта. Снегът се спускаше и вихреше в радостна игра... тя чакаше на ъгъла.
Някой ден... някой далечен ден... тя щеше да спре да наранява себе си и ония, които сега се опитваха да й подадат ръка. Се опитваха да се докоснат до студеното сърце, да събудят една истинска, топла усмивка. Щеше ли да спре? Ще спре ли... Ще се върне ли отново...
Тя е загадка на нощта. Безплътна в тъмнината... Принцеса на студа, забравена и свита до ъгъла. Далеч, далеч от радостния смях на любовта.