Да бъдеш сам

Заглавие: Re: Да бъдеш сам Пет Юни 19, 2009 9:32 pm

Малката погранична станция на ездачите никога не беше празна. Акисаме винаги беше там, разбира се, но освен него имаше и още много, които идваха и си тръгваха. Ездачи с мисии, ранени или не или просто такива, които се отбиваха, за да си починат от време на време.
В малката къщичка в снега, сега имаше двама. Акисаме и един ездач. Двама и един дракон. Какво повече можеше да се очаква от малка погранична къщурка на края на света?
Ездачът бе висок и строен. Лицето му беше младежко и свежо. Сега усмивката му беше умислена, докато седеше на единия стол с ефирна чаша в ръка. Толкова тънконстенна чаша, в която бе сипана бира... Това означаваше ли, че той бе един от четиридесетте? Да, беше много вероятно.
Ездачът беше висок и строен. Седнал замислено на стола, беше излязъл сякаш от някаква картина. Той беше картината. Беше рус. Сламено руси коси, добре подредени и разрошени от вятъра го караха да изглежда като някой ангел, на какъвто го опреличаваха. Защо? Беше винаги усмихнат и лъчезарен. Никой никога не си беше помислял, че точно този ездач можеше да мисли зло. Ездачът никога не го беше и правил. Синята му униформа беше добре поддържана. Знакът на Западната армия беше добре затегнат на рамото му. Да, той беше рус и имаше ужасно пронизващи синьо-зелени очи. И се казваше... Саку... Или Сачку, както го наричаха от едното време. Сега беше на гости на доктора. Просто заради почивка, а и за да го подкрепи в тежината на мисията му - Акисаме трябваше да преживее този вид загуба.
- Още бира? - попита тихо Акисаме, докато гледаше ездача. Сачку винаги вдъхваше доверие. Винаги се ценеше мнението му. Винаги беше усмихнатият,онзи на среща. Онзи, който най-много се приближаваше до представата на ездачите за ангели. И все пак беше човек, можеше да греши като всички останали. Но ездачите не признаваха това. За тях Сачку беше слънце и смях. Рядко взимаше участие в лудориите им. Но идеите му бяха толкова забавни и по детско му невероятни. Те обичаха Сачку. Сачку обичаше тях.
- Не, благодаря - усмихна се накрая и въздъхна - В последно време е трудно... Да пиеш без останалите - това не е живот.
- Разбирам те. Винаги съм ви се чудел. Как Накамура успя да ви обедини? Как останахте заедно? Нито веднъж, нито веднъж не съм ви виждал да се карате жестоко. Да, виждал съм ви да се биете, но само за загрявка.
- А видя ли битката в Динзел?
- Не знам защо, но когато Хюзу не издържа и удари Муртаг, а Муртаг отвърна... Бях ужасен. Нещо се сви в сърцето ми... и ме ужаси. Казах си... Че ако се разделят сега, няма повече да бъдат заедно. А имат такова перфектно приятелство.
- Не е лесно, Акисаме-сенсей. Знаеш ли през колко битки и лошо сме минали? Това, което не те убива, те прави по-силен. Ние преминахме през ужаси и смърт. Заедно. И не Накамура-сенсей успя да ни обедини. Ние се обединихме около него, защото той бе единственият възрастен, който ни разбираше. Така не той ни привлече към себе си, а ние него към нас. За да имаш приятели, трябва да жертваш нещо. Ние жертвахме всичко, но получихме другите... Сърцата и мечтите ни са общи. Те и аз сме едно... Трудно ми е да ти го обясня. Връзката е прекалено силна.
- И все пак не винаги сте заедно...
- За да победиш злото по света, трябва да пътуваш - печално въздъхна Саку, но не скри усмивката си - Заслужаваше си. Момичето имаше... чар... Имаше нужда от живот...
Акисаме го погледна замислено. През трите години свобода, Саку бе пътувал доста и по тайни мисии. Винаги споменаваше някакво момиче. Но нищо друго...
Русокосия явно се усети, защото изпи чашата и се изправи.
- А ако искаш да продължиш да имаш приятели... Трябва да ги и пазиш. Време е да вървя...