Господарю, време е!

Студът, сковал земята, проникваше навсякъде.Беше точно средата на зимния период, марат че на това място рядко беше пролет или есен.Двата кръга бяха обитавани предимно от орки, зли елфи, магове или хора без души.Дори на стотици километри от тук рядко се срещаше някое загубило се джудже от планините на север.
Мраморната кула се извисяваше над голото поле като черен исполин.Само няколко самотни гарвана грачеха в нищото.
Караулът пред вратите на кулата одавна беше заспал.Господарят беше високо в покоите си и стражите бяха загърбили работата си.Само малките бели червеи, дояждащи плътта на войни, загинали тук, напускаха почвата някак неспокойно.Сякаш нещо ги подтикваше да излязат на повърхността.Снегът пред портите на кулата започна да се топи.Топлината стана толкова непоносима, че караулът се събуди.Целите тела на охранителите бяха покрити с червеи.В уплахата си, те започнаха да бягат в различни посоки докато накрая не се блъснаха един в друг.Тогава се чу мощен тътен и в земята пред тях се появи огромна пукнатина пълна с пепел и лава.Стражите видяха образ, но мъглата от топящия се сняг им попречи да видят кой е скрит в нея.Внезапно, единият бе прерязан на две.Другият успя да извика: "Това е тя!", но опитът му да избяга бе овенчан с неуспех.
Той беше прав, това беше тя, господарката на подземния свят.Господарят на Даркан не очакваше това, въпреки че бе усетил присъствието й.Но сега той бе чул писъкът на стража и беше сигурен.Отношенията между двамата владетели не бяха топли, но той прие да се срещне с нея.
Линту влезе в огромна зала, подобна на тронна.Обстановката й хареса.Беше леко студено за нея, но мракът, който беше погълнал всичко, я накара да се почувства конфортно.
Сега тя стоеше на огромен мраморен стол.От другата страна на дългата маса стоеше Дарсия.

Беше му омръзнало от всички тези посетители. Неговото семейство му бе дало този дом, но не всеки ден беше готов да посреща кого ли не. Пречеше му магията, която бе направил по-рано през нощта... или деня, не помнеше, защото тук винаги беше тъмно... Сега дори не знаеше дали е истински. Къде се намираше сега? Една част от съзнанието му беше в Даркан, другата тук. Съсредоточи се за задачата си тук, у дома.
Отпрати онези глупави същества, които се затътриха от вратата, все едно се правеха на гостоприемни. Те себе си не можеха да обслужват, него ли? Вече го нямаше човекът, от който Дарсия се нуждаеше в момента. Сега нито имаше настроението да се прави на добър магьосник, нито пък да се държи така, както обикновено правеше с посетители. Само да можеше всичко да мине по-бързо... Тогава щеше да е по-доволен. Докосна отново двата сини бисера, които бяха на ушите му и го караха да се ядосва. Някой ден, брат му щеше да стане само на бисери като тези, които му беше подарил. И, по дяволите, защо този ден не беше сега!? Защо точно сега!?
- Тъй... Какво ви води насам? - попита простичко и се облегна назад, отегчен и доста отнесен сякаш. - Мислех, че отдавна моето семейство не се спогажда с вашите пратеници и така нататък. Тъй като последния път стражите на Отвъдното искаха да ме унищожат... не ми е много приятно, че ви виждам.

Линту не бе очудена от държанието на господаря на мрака.Вярно бе, че преди време собственоръчно бе изпратила войниците си по петите му.Но сега тя усещаше, че има нещо...нещо, което я плашеше...нещо, срещу което нито тя, нито Дарсия сами не могат да победят.Черната кралица бе видяла в предсказание съдбата на велик войн.
-Знам, че достойнството ти е накарнено, господарю. - тя наведе глава.След това я изправи и погледна събеседника си право в очите.- Но има нещо много по-сериозно от преперните между родовете ни.Усещам заплаха за теб и за трона ти.Нима не я усещаш и ти? -кралицата стана от стола си и с бавни и тихи крачки тръгна към владетеля.- В съня си видях как на Острова се преплитат нишките на една велика съдна...съдба на войн.Сега той е слаб, но мощта му расте с невиждана скорост.По пътя си насам го срещнах в един пуст град, уби една елфка и взе силите й. -жената спря точно пред мъжа и с притеснение в гласа му каза.- Не му имам доверие, Дарсия.Той е заплаха и за двама ни!

- В момента го виждам пред себе си. Доста е забавен нали? - да, точно част от съзнанието му бе там... при този. Нямаше кой друг да е, разбира се, когато имаше такова описание пред себе си. За миг се отнесе и даде повече път на куклата си, някъде там в Даркан, която сякаш се събуди, докато галеше странното отровно същество. После се върна в залата си и очите му пак потъмняха. - Той не ме интересува, честно казано. Нима не разбрахте, че моите единствени намерения тук, в белия свят ме водят към едно - да убия война, който вече стана велик и могъщ. Който по стечение на обстоятелствата е човекът, който ще вземе моя трон, ако ме победи... Който за жалост е мой брат.

Линту седна на стола до Черния господар и с мирен тон му каза:
-Нима искаш да ми кажеш, че този скиталец...този... -за миг тя потъна в странен спомен.Спомен за един скиталец, който бе срещнала някога, когато нейният дом бе белия свят.Войнът от настоящето й напомняше за онзи млад мъж...но това не можеше да бъде той, той вече трябваше да е умрял преди години.Кралицата осъзна, че събеседника й чака да чуе какво щеше да бъде казано и продължи- Винаги си вярвал в съдбата.Сам знаеш, че това, което Тя ти предначертае, никой не може да го избегне.А и мислиш ли, че бих дошла тук при смъртните само, за да...какво?Да те видя!? -тези думи бяха последвани от гръмък и изпълнен с ирония смях.Линту стана от стола си и се запъти към вратата на залата.- Ако не вярваш на мен, макар че съм почти сигурна, че и т усещаш всичко това...но все пак, ако не ми вярваш, отиди и сам провери на Острова.Няма да ти е за пръв път, нали...

- О, за първи път ще е. Никой не бива допускан на острова без разрешение. Бил съм там с брат си, да... Но Бялата лисица ни заведе там, само за миг, за един спомен... Или пък имаш предвид да попитам Магьосника от Юг, своя господар, специално да го пратя там и да се направя на идиот... - той се изтегна назад и се усмихна. Островът не беше понятен за хора като него. За господарят му... може би, като в сън... не знаеше, не беше питал... Пък и не му трябваше да знае. - Добре тогава... ти какво искаш да правим? Този странник така и така скоро ще дойде в Мраморната кула.

"Да се направи на идиот..." -помисли си вещицата.- "...та нима той не е такъв!Но някой ден ще го разбере..."
Линту се обърна към Господаря и му каза:
-Исках да знам дали мога да разчитам на помощта ти.Също така и да те предопредя за всеки случей.За сега не знам какво повече можем да направим, но очаквай послание от мен скоро.И внимавай колко магия изсмуква този войн от съществата, които убива...
Черната кралица се насочи отново към вратите и напусна залата.
Скоро...Но Дарсия не знаеше колко скоро щеше да е това...Не бяха минали два часа от срещата му с вещицата, когато совата й стоеше на прозореца на покоите му.В ноктите си тя бе сграбчима малък свитък.

- Ох, совите... мразя старомодните начини. - тихичко си каза, докато гледаше съществото горе, на прозореца. Хиляди пъти повече предпочиташе орлите на господаря си, които просто се свързваха с него умствено и му предаваха всичко с едно изречение. Но тези орли... не напускаха Юга освен при много важни случаи... за жалост... Взе съобщението и пренебрегна птицата.
- Какво има, господарю? Какво прави това същество на прозореца? Да не ни подслушва!?
- Хмм... ти защо не се опиташ да я свалиш, а? - обичаше отчаяната му идиотска физиономия на този орк. Карай, нали скоро щеше и той да умре... Те си бяха такива. Пренебрегна започващите му опити и предпочете да си сипе от черната гореща течност, която му донесе прислужницата. Тези дни изобщо нямаше време за нищо, по дяволите...

В писмото на совата пишеше:
"Моите шпиони ми донесоха информация по-бързо от колкото очаквах.Разбрах. че името му е Мелинил, но предполагам ти вече знаеш това.Разбрах и за битката в гората с онова същество...Войнът се е почувствам използван.Защо винаги трябва да си толкова надменен?Както и да е.Сега може би е по-добре да спечелим благоразположението му.Трябва да намерим същество, от което можем да се оттървем.Малко преди Призрачния зид има един едноок великан.От години ми създава проблеми, но войниците ми са твърде плашливи.Предлагам ти да заведеш Мелинил при този циклоп, а той сам ще пожелае да го убие и да източи силите му, няма да устои.А на теб ще изпратя окото на звяра.Чрез него ще можеш да виждаш всичко, дори отвъд света на добрите.Но по-добре аз сама да ти го изпратя, не пребързвай да взимаш своя дял от звяра.Накарай онзи войн да мисли, че си му приятел."

Той седна на трона с чашата в ръка и се загледа в тавана. Откакто бе се заклел пред Бялата лисица... не можеше да бъде приятел с никого. Но предполагаше, че трябва да опита, така ли? Сигурно звучеше забавно.
- На теб не ти трябва подобен подарък - тя стоеше зад него и той вече я беше усетил. Съществото, което сам си беше сътворил с магия. Една от най-верните му пълководци.
- Така е. Но това няма значение. Кажи на Матилда да доведе странника тук. После да прави каквото си иска. Засега не ми трябва... Поне така мисля...