Самодивски чай и ледени бисквитки

- Е, отново съм тук за любимата ми тема..
Залата беше тъмна, в мрака просветваха два чифта драконски очи, от другата страна два чифта човешки. Гледаха се напрегнато, изучаваха се, все едно не се бяха виждали досега. После лумналата факла, запалена с магия освети притихналата стая и присъстващите. Огря крилата на кестенявото момиче и те леко запърхаха в тишината. Огря напрегнатия мъж до нея и той стисна жезъла си още по-силно. Зелен и сребърен дракон се откриха пред тях, замислени и някак тъжни.
"Съжалявам, Муртаг..Но отговорът ни отново е не" изръмжа едното същество и се напрегна. Реакцията на другия не му беше известна. В очите на Муртаг за миг просветна отчаянието и неодобрението после кимна
- Много добре..Предайте на принца..Че един ден ще се видим пак - каза тихо, обърна се и погледна изхода - Куикнинг..
Летния демон се беше намръщил и гледаше драконите с неодобрение
- Той го заслужава..Защо?Не е ли той Ездач?Не е ли ваш сънародник?
"Наполовина.."
- Цял живот е живял с вас..За бога само за толкова кратко ли мените мнението си?Цял живот е защитавал вас и всички останали..Как може..
- Куикнинг.. - Муртаг все още стоеше с гръб към нея, но гласа му беше строг и не приемаше възражения
- Муртаг!Ти знаеш много по-добре от мен! - извика му тя, посочвайки го с ръка. Муртаг я хвана и поведе към изхода. - Пусни ме!Не бива така..Трябва да се бориш!
Вратата се затвори зад тях и Куикнинг издърпа ръката си от тази на Ездача, заставайки пред него
- Трябва да се бориш за бога!
- Уморих се да се боря вече, Куикнинг..Три години, много е..Всичко си отиде онзи ден. Всичко си отиде с нея..Докато царицата беше жива аз бях приеман добре. Сега Арвен е мъртва, а аз съм наследник на Вариаки..Един ден, може би, ще се върна, за да потърся отново това, което търся вече три години..Но нямам шанс..
Той я подмина, замислено навел глава и излезе на двора. Куикнинг го последва.
- Ти сам причиняваш нещастието си..
- Причинява го тази, която мисли, че е редно да е така...Ще дойдеш ли с мен в гората?
Тя кимна, въпреки че сега гората не беше най-доброто място за разходки. Тъмно, студено, без листа и живи същества. За нейна изненада обаче, навътре в гората имаше новосъздадени неща..Като тези малки къщи по дърветата, през входа на които трябваше да минаваш лазейки.
- Какво е това място?
- Преди три години имахме съюз с феите..Те бяха тук..Сега мястото е обитавано от вейли..На общ език казано гномчета..
Чули гласа на приближаващ се човек, от една къщичка се показа малка главичка на някакво странно същество. Приличаше на човек, но много малък. По-ниски и от хобитите, някои от тях притежаваха малки крилца, други имаха странни сечива в ръце.
- Безопасно ли е? - попита летния демон, погледите на някои не бяха особено хубави..Поне на нея така й изглеждаше
- Принцът обичаше това място, а вейлите си играят с него. Той е на три..Те не биха наранили..Някои от тях са последователи на минимоите, този народ изчезна и само малцина останаха и се превърнаха в гноми.
Той и тя преминаха през селцето необезпокоявани и продължиха през тъмната част на гората. Там..езерото..Езерото, което Муртаг беше открил преди толкова много години. Сега близо до него имаше малка схлупена къщурка. Пред нея, сякаш усетили идването им, чакаха едно младо червенокосо момиче и престаряла жена.
- Знам за какво идваш..Няма нужда да обелваш и дума пред мен..Ела и влез заедно с очарователната си спътница.
Муртаг кимна и без никакво колебание се наведе и мина през входа. Куикнинг се поколеба. Нещо тук не й харесваше. Погледа на старицата. Момичето я погледна уплашено и заклати глава, искаше да каже нещо, но старицата я потупа по рамото и червенокоската беше принудена да се отдалечи.
- Муртаг, това място не ми харесва - подшушна демона, сядайки до мъжа в тясното, опушено помещение.
- Всичко ще бъде наред, Куикнинг..Не трябваше да те водя до тук, но..
- Не..Това място не ми харесва и не бих те оставила насаме с тези хора..
Момичето влезе с голям и пъстро украсен чайник, отново погледна Куикнинг с поглед ясно казващ, че нещо не е наред. Старицата седна пред тях и повдигна чайника.
- И така..Ти трябва да си Муртаг, наричан Моуси - тя повдигна чайника и отвисоко насима гъстата жълта течност в първата чаша, гледайки съсредоточено лилавите очи. - А ти трябва да си Куикнинг, наричана летния демон - тя насипа и във втората чаша същото количество жълта течност. - Аз съм Ванрак, наричана Старицата - каза, насипвайки и в третата чаша. Куикнинг видя момичето в ъгъла, блясъка на очите й.
"Муртаг.." опита се да каже, но той я блокира и повдигна чашата, едновременно със старицата.
- Ванрак, тази, от която често взимат съвет хората от моя народ..От драконския..Въпросите ми към теб чакат отговора си - каза тихо, загледан внимателно в движенията й.
- И ти трябва да отговориш на моите въпроси, нечистокръвни господарю Моуси..Кажи ми първия си въпрос.
Двамата се гледаха известно време, после Муртаг надигна чашата и срещна погледа на жената.
- Ти си онази, която едно време е била най-вярната помощница на Вариаки Моуси, ти си тази, научила я да борави с магии?
- Аз съм тази жена - потвърди старицата, после вдигна чашата и заедно с Муртаг изпиха първата глъдка от питието.
"Какво става тук" притесненията на Куикнинг все повече се усилваха. Погледа на момичето беше станал още по-уплашен, гледайки кам Муртаг надига чашата за втори път, чакайки въпроса на Ванрак. Старицата погледна демона и се усмихна. Мило, но сякаш нещо криеше.
- Пий и ти чая си, летни демоне..
- Да..ъъ извинете - каза с известно безпокойство, повдигна чашата и се направи, че отпива. Старицата се обърна отново към Муртаг
- Ти си притежателят на Гламдринг, нали? - попита, повдигайки чашата си
- Аз съм.. - каза и изпи втора глътка от питието. Момичето в ъгъла трепна отново. Муртаг повдигна чашата за трети път и червенокоската не можа да издържи повече. Излезе напред и взе чайника от масата с решителна гримаса. В същото време Куикнинг усети болката, болката на друго същество
"Боли, изгаря..Накарай го да спре, не съм заслужил това мъчение..Гори, изгаря.." викаше някой в ума й и тя се изправи машимално, взимайки чашата от ръцете на Муртаг.
- Тук нещо не е наред..Ти, момиче..Какво става тук?
Вещицата изкрещя ядосано, някой изгаси огъня. После настана пълна бъркотия, но Куикнинг ясно чу виковете на старицата, викът на болка, идващ от Ним, някой се боричкаше с Муртаг до нея, нечий очи просветваха наблизо.
- Достатъчно! - извика и стаята се озари от бледата светлина, която тя изпускаше. Дъхът на вещицата сякаш секна и тя се обърна към летния демон
- Слънце!Изгаси го! - изкрещя тя, а Куикнинг разбра..Значи нейната болка беше слънцето. Усили магията си, къщата просветна, момичето затвори очи и застана до Муртаг. Викът на вещицата огласи къщата, после изчезна. Куикнинг знаеше..Тя се връщаше при приятелката си..Вариаки..Но с каква цел Муртаг беше дошъл тук и защо се беше подложил на това..Ами Ним?Сърцето й трепна и тя го затърси из ума на Муртаг..Ето го, все още дишаше, но го болеше..
"Изкарайте това питие от него, махнете отровата..Не заслужавам..не заслужавам чак такава омраза"
"Ним..Успокой се..Всичко ще бъде наред.."
- Сега е мой ред - извика момичето и се изправи, засуетявайки се наоколо. След мигове донесе нов чайник, съвсем нормален и погледна Муртаг - Има дух в себе си, нали?
- Да..Умира..Тази отрова..
- Беше предназначена за духа..Помогни ми, това е противоотровата..

- Всичко е наред..Всичко е наред... - повтори го може би за стотен път, но не спираше да се безпокои. Муртаг отново се изкашля, но остана с затворени очи, блед като мъртвец - Какво те прихвана, господи..
- Не бива да се притеснявате толкова. Той е силен знам това..Цели три години го наблюдавах отдалеч..
Червенокоската наля нова чаша противоотрова и смени кърпата на челото на лилавокосия.
- Коя си ти? - попита тихо Куикнинг. Може би и тази жена кроеше някакви планове
- Казвам се Жасмин..И съм самодива..Митологично създание, Ездачите пеят много песни за нас..Нашият народ както и много други загива, но знам, че ще просъществуваме във времето.
- Но..Кевин каза, че самодивите са само легенда.
- Останахме малко, но ни има все още. Драконите и Ездачите ни пазят, а ние им помагаме с лечителските си умения..
- Ти какво правеше при тази жена?
- Бях затворница..Тя винаги е помагала на Ездачи и дракони..Винаги им е помагала със своите силни магии. Аз бях нейна пленница..Тя ще се върне за мен, някой ден, но аз ще съм готова. Получи заповеди от Вариаки..И трябваше да ги изпълни като вярна нейна приятелка и учителка..Жената, научила Вариаки на могъщи и тайнствени неща.
- За какво му беше на Муртаг да идва тук...
- Предполагам е знаел коя е жената, но като много други се е подвел от лъжливата й доброта..Защото макар и да знаеха коя е, хората идваха, за да търсят съвет..
- Какво беше това питие..?
- Самодивски чай..Обикновено не причинява нищо на Ездачи и духове, но отровата, сътворена от Ванрак беше пагубна за..духа..Заповедите бяха да обезвредят съществото в Муртаг..Вариаки имала планове..
- Разбира се..Без Ним Муртаг няма да има подкрепа - измърмори си Куикнинг и отново придоби загрижено изражение при новия изблик на кашлица.
- Така няма да стане..Духа трябва да излезе наяве..Иначе ще стане много трудно, докато противоотровата стигне до него..
Куикнинг кимна..Значи им трябваше Ним
- Съжалявам Муртаг..Но ще те заболи.. - прошепна и протегна треперещата си ръка към сърцето му. За миг просветна светлина, после ръката й потъна в него. Муртаг отвори очи и затрепери. Ним се опитваше да се противопостави, но беше твърде слаб. След няколко минути лилавите коси станаха руси и се удължиха, Ним стоеше пред тях, с доста сериозен болнав вид.
- Ним..Всичко ще бъде наред..
Червенокоската се зае веднага. Куикнинг й беше благодарна, макар и все още да й нямаше особено доверие.
- Болката ще се успокои, но трябва някой да го наблюдава. Ако искаш излез, аз ще стоя при него - предложи Жасмин, гледайки внимателно и сериозно зимния демон.
- Върви навън..Аз ще съм до него, както той беше до мен..Ще му помогна да оживее, както той помогна на мен.
Жасмин кимна и излезе тихо навън. Куикнинг остана на стола, замислено вгледана в елфа. Отрова..Потръпваше при тази дума..Не искаше да знае за тези неща..Мисълта, че във всяко нещо, което можеше да изяде или изпие можеше да се съдържа нещо опасно...
- Куикнинг..Съжалявам..Съжалявам, че са постъпили така с теб - пресипналия му глас я стресна и тя се изправи разтревожено
- Успокой се..Не бива да губиш сили..Всичко ще си дойде на мястото
- Муртаг..Той добре ли е?
- Да, само ти пострада. Отровата беше за теб..Но скоро ще ти мине, обещавам ти..
- Радвам се - после обърна глава и заспа вече по-спокойно. Отровата започваше да намалява действието си. Тя отново се настани на стола и се вгледа в русите коси. Зимен демон с руси коси не беше виждала досега..но това му придаваше нещо странно..Затова ли толкова му вярваше..Или имаше нещо повече..Сега най-важното беше той да се върне..Някак не си преставяше Муртаг без Ним или Ним без Муртаг

"Къде си?Изгубих те..Ти ми обещада ме водиш по светлия път..Но аз отново се изгубих в светлината..Спаси ме, аз зачезвам в тази светлина. Изгубих пътя..Помогни ми"
"Тук съм..Тук, до теб..Близо..Обещах ти, че не ще те оставя до края. И ще ти покажа пътя. Хвани ръката ми. Хвани ръката ми, за да мога да ти помогна"
"Истински ли си?Боли ме, премахни болката ми..Ела и ме извади от тази тъмнина, защото аз нямам силата да дойда при теб"
"Тук съм...Винаги съм тук..Ти си до мен, а аз до теб"
Куикнинг се изправи, синия огън я беше изгорил. Ним просветна и отвори очи. Усмихна се доволно, макар и още отпаднал
- Тя ще се върне - каза съвсем тихо, гледайки към тавана - Тя идва насам.
Чуха се бързи стъпки и Жасмин се появи на вратата
- Тя е тук! - каза уплашено и се скри в ъгъла. Ним не помръдна, но отново се усмихна, после прониза Куикнинг с някаква странна смесица в погледа
- Ще ми помогнеш ли? - попита тихо без да издава нищо. Просто го каза някак странно, някак уверено и вдъхващо сила. Тя се изправи и му подаде ръка
- Зима и лято ще си подадат ръце и този път... - каза тихо, а Ним кимна
- Все някак трябва да скрепим приятелството си.. - той се изправи и извади Гламдринг. Блъсна вратата с крак и излезе навън при езерото. Тук за пръв път беше усетил Муртаг преди толкова много години.
- Покажи се! - каза с по-силен глас и се вгледа в дърветата от другата страна на езерото. Старицата идваше към него уверено, като държеше в ръка някаква чиния с нещо синьо
- Повелителю на зимата, поднасям ви моите извинения - каза с мазен глас и се поклони. Той я погледна, после и протегната към него чиния и взе едно от сините неща в нея
- Впечатлен съм - каза тихо и нещото в ръката му се строши като стъкло - Но да правиш ледени бисквити няма да ме изкуши. Трябва да си платиш за злините..Не само върху мен си ги направила, нали?
Тя се изправи и се вгледа предизвикателно в него
- Твърде си млад..А аз съм научила великата Вариаки на магия..По-мъдра съм от теб
- Така е, признавам го. Но ще откриеш, че и аз притежавам поне малко мъдрост в някои отношения..
Тя се усмиха и погледна Куикнинг, застанала зад зимния демон. Усмивката й стана по-широка. После се отдалечи от другата страна на езерото и погледна зимния демон
- Покажи ми какво можеш да направиш
- Ще дойда при теб - той спокойно стъпна на повърхността на незамръзналото езеро и тръгна към нея. Водата под него се заледяваше. Той вдигна Гламдринг и посочи вещицата
- Твоят живот..Прекалено дълго бягаш от Съдбата си..И аз го правя..Но живея с някой, който ме желае. Ти бягаш от Съдбата си прекалено дълго. Време е да си отидеш
- Ти не можеш да ме спреш, Никравзи..
- Но ние заедно можем - Куикнинг сложи ръка на зимния демон и Ним усети познатото отдавана не сила. В следващия момент пред вещицата стояха две вълчета. Червено, по-малко от другото и някак странно горящо. Другото беше синьо. Снегът се завихри около него. Двете се спогледаха и погледнаха вещицата
"Магия срещу магия" изкрещя едното и двете нападнаха заедно. Лято и зима образуваха странен сезон..Беше пагубно за нея както щеше да е пагубно и за Вариаки..Защото и двете бяха замесени от едно тесто.
"И още едно зло ще бъде премахнато от света, за да дойде следващото" синия вълк гледаше сериозно, скоро отново беше Ним, магията беше краткотрайна, още повече, че отдавна зимата и лятото се бяха карали
- Но заедно ли ще премахнем следващото?
- Той ще дойде..Зависи от нея и какво ще постави тя на пътя ни..Хю Моуси е следващият човек на пътя ни с Муртаг..Но кой от нас ще се бие срещу близнака на Вариаки..То има време за всичко - той я погледна замислено - Защо?
- Защо ти помагам?Защото аз съм лято ти зима..А противоположностите се привличат по най-странния начин известен на света. - тя се усмихна. Жасмин беше излязла навън и им махаше. Отдалечаваше се, странно. Куикнинг се огледа. Те не се движеха, но снегът под тях ги водеше към замъка.
- Отново и за последно ще попитам за молбата на Муртаг?
Отново залата, отново двата чифта драконски очи
"Не смеем да му отстъпим"
- За бога замислете се..Колко пъти ще отсяда той там?Та той постоянно пътува..И обектът е негов по рождение.
Настана тишина. Ним се бореше, Муртаг мълчеше.
"Добре тогава..Вървете там и разгледайте обекта..Даваме го на истинския собственик" въздъхна единия дракон и обърна глава. Ним се поклони и се извърна към изхода. Куикнинг тръгна след него
- Толкова лесно? - прошепна учудено
- Понякога ти трябва подход - намигна и елфа и се качи на влезлия в замъка Торн - Към Прокобата, Торн
Дракона изръмжа доволно и кимна. Куикнинг скочи върху него и дракона излетя.
- Къде отиваме?
- Място, обитаващо спомените на Муртаг, макар и много забравено..Мястото, където се е родил..
- Но не се ли е родил някъде из черните земи?
- Така е..Но е живял там..Там където отиваме..
Земята покрита със сняг изглеждаше красиво място. Летяха към някакво малко селце, недалеч от замъка. Торн спря близо до къщите и Ним скочи на земята
- Нека ти покажа къде започна приказката - каза мило, подавайки ръка на летния демон. Куикнинг се усмихна и скочи на земята. Селото беше малко, но хората изглеждаха мили. Ним го прекоси бързо и се насочи към някакъв изоставен път.
- Да пресметнем пак..Два етажа, но обширна - промърмори си Ним, спирайки на полянка. Сега всичко беше в сняг, но си личаха основите на нещо старо.
- Какво е това място?Усещам нещо странно.. - прошепна Куикнинг, студенината наоколо я плашеше
- Място, което ще се възроди отново..Място, където една мечта ще се осъществи..Мисля, да му помогна, защото вече ми омръзна да го гледам такъв..Нека има малко радост. Подай ми ръката си.
Тя го погледна изплашено, но все пак го направи. Малки дечица се насъбраха зад тях, гледайки пътниците. След тях майките притеснено идваха, за да предпазят децата си ако се наложи. Бащите гледаха намръщено малко по-назад.
Куикнинг усети силата..Сила, която не беше усещала никога досега..Понечи да се отдръпне, но осъзна, че не може. Пред тях започна да расте нещо..Каменно и високо, с черни стени и прозорци..Беше мрачно място, но явно на Ним му харесваше, защото се усмихваше. После демона вдигна ръка и затвори очи. Вратата се отвори с трясък и вътре пролича как синият килим се разтила из цялото помещение. Как израстват стълби за втори етаж. Как из стаята започнаха да се появяват мебели. Това го изтощаваше..Но Куикнинг за негово щастие го беше разбрала..Подкрепяше го..После постройката просветна за последно и Ним изчезна. На негово място се появи Муртаг, падна на колене и изгледа постройката учудено
"Не биваше..Сега как ще ти се отплатя..Аз..Аз..Знаеш, че"
"Не ми се обяснявай..Това го направих и за мен..А вече си ми се отблагодарил..Защото все още съм с теб..Благодаря ти"
"Ним за бога това е цяло.."
Елфа го блокира и го остави да гледа като статуя новата постройка
- Това място..Какво е? - запита Куикнинг тихо. Осъзнаваше, че беше къща, но за какво му беше на Ним точно на това мрачно място. Хората зад тях за миг гледаха уплашено, но се успокоиха и разотидоха. Някои започнаха да разказват нещо, но тя не разбираше драконски.
- Муртаг?Това място..За какво ви е?Какво е? - попита отново. Къщата всъщност не изглеждаше чак толкова мрачна. Муртаг наведе глава и загледа снега под себе си. Думите заседнаха в гърлото му. Искаше някога да ги каже, но не си представяше деня, в който щеше да го направи. Беше живял с тези мисли винаги..Сега те бяха реалност, а той..Ако това беше шега, то не искаше тя да свършва. Ако беше сън, то искаше да заспи за винаги..
- Това..Това е моят дом

- Ами това?Какво е?
- Хрумванията на някой дядо предполагам..Имали са странни идеи..Боже че мръсотия..
- Наследил си я по наследство
- Е не съм чак толкова разхвърлян
- Първо си погледни стаята в двореца пък после ми говори.
Куикнинг се изправи и огледа. Намираха се в "склада" както го беше нарекъл Муртаг и май се очертаваше дълго чистене и ровене. Тук имаше неща, които никой не беше пипал от години, а и не бяха наредени първоначално, всичко беше нахвърляно надве натри и пълно с прах. Тя седна за кратка почивка върху нещо завито с бял чаршаф, което издаде странен звук и тя се изправи
- Това живо ли е? - каза с неособено доволно изражение и погледна Муртаг, който се беше доближил при звука
- Мисля, че знам какво е..Но какво прави тук остава загадка за мен - той махна чаршафа и кимна сам на себе си - Пиано е..Макар че не си спомням някога да са ми казвали за нещо такова..
- Е, било е забравено в склада ти..Да го снесем долу, а?За да си го спомняш..Аз се заемам, направи ми път. - тя се замисли за миг, после повдигна ръка и заедно с летящото пиано се отдалечи по коридора. Върна се след малко, заварвайки Муртаг, целия потънал в прах да търси нсещо из някакъв съндък. Около него хвърчаха книги и листове от сякакъв произход
- Ъ какво трябва да намериш?
- Просто проверявам - дочу гласа му, после той някак си..пропадна в този съндък. Това я стресна и тя се приближи и погледна вътре. Странно, вътре имаше ливада с няколко дървета и река. В далечината се намираше копие на къщата, в която бяха сега
- О, страхотно..Магическия съндък...Я ми помогни - той беше там долу.Едно съвсем малко човече. Куикнинг не можа да сдържи смеха си..Не беше виждала такова нещо..
- Този съндък какъв е.. - попита след малко, когато се поуспокои
- Мислех, че си личи..Магия да събира повече неща в себе си..
Излизайки навън, изражението му стана малко по сериозно и Муртаг се стрелна към прозореца. Усмихна се и го отвори с малко труд, но все пак го отвори. Показа глава навън, пое си въздух и огледа наоколо
- Хей, чичо Хю!Добре дошъл! - извика и помаха с ръка. Това докара нов пристъп на смях в Куикнинг. Хю Моуси..Познаваше и него, макар Вариаки да го беше убила много отдавна. Хю преди беше един от мразените черни потомци, защото също като Муртаг не приличаше на другите. Разликата между двамата беше само, че единия беше чистокръвен, а другия не. Хю беше близнакът на Вариаки, забравен и отхвърлян от всички. Роден с един от най-странните характери според хрониките на тъмнината, едно време не му беше позволено дори да се показва пред някой, заключен винаги в стаята си. Вариаки, сестра му, беше приемана много по-добре от него за учудване на много същества и хора. Хю беше по-големият, но само тя го помнеше. За всички останали тя беше по-голямата, тя беше по-добрата, но за брат си, тя беше просто неговата по-малка сестра.
Муртаг скочи на перваза и се озова долу. Хю се приближаваше спокойно, явно намръщен, отдалеч си личеше. Жезълът му просветваше леко с някакво странно безпокойство, той идваше насам..Вариаки го беше изпратила и той трябваше да й се подчинява. Винаги го беше правил..Винаги не можеше да направи нещо по своя воля.
- Интересно посрещане - каза съвсем тихо. Муртаг толкова му напомняше за самия него..Не, не беше точно като него, но много неща му напомняха онова време.
- Е, роднини сме нали? - усмихна се присмехулно Муртаг, Хю спря пред него и го погледна. Като се замислеше, много отдавна не беше посрещан. Някога сестра му го поздравяваше всяка сутрин точно в определен от нея час..Винаги, не беше закъснявала със своето весело "добро утро". После се беше изправила пред него и беше казала, че съвета е заповядал тя да го убие. Кои бяха съвета оставаше неразбрано за Хю, но беше прекарал години наред в Отвъдното. Странно му беше, беше се сприятелил с хора, които не трябваше да поглежда според законите, които беше спазвал докато беше жив. Но беше факт, че се беше сприятел с тях..Хора, срещу които неговия род се бореше. Ездачи, елфи, джуджета...
- Приличаш на баща си - каза замислено, поглеждайки Муртаг - Но характерът ти е по-различен
- Аз съм нечистокръвен господар. Смесица между Ездач и господар..Зло и нещо друго..Не знам какво съм..Но факт е, че си изпратен да ме убиеш, нали?Вариаки го иска, аз знам това. Иска да ме убие, за да спре да се измъчва заради мен. Прекалено много се тревожи и това не е присъщо за нея
- Някога беше присъщо.. - промърмори Хю, после вдигна жезъла - Хайде, предизвиквам те тук и сега!
- За мен е чест - каза го с неособена истинност в гласа и извади своя жезъл. Гледаха се известно време, Хю не мислеше, че е нужно да убива Муртаг, но заповедите..Заповедите..
- Е, да привършваме - каза вече по-силно и насочи магията си към Муртаг. За лилавокосия не беше трудно да я отбие, но дали..Дали не можеше...
- Хю?Ти..Ти си отхвърлян като мен, нали?
- Не е време за приказки - той отново замахна, май имаше някаква тактика.
- Защо не оставиш Вариаки?Вече имаш силата да се бориш и сам
- Млъкни и се бий за бога - той имаше право, но..Не можеше..Просто не можеше..Изпитваше някакъв страх..
Двамата започнаха да си разменят магии, не бяха опасни, но можеха да наранят сериозно. После Хю усложни играта и започна да изпраща и смъртоносни проклятия..И двамата знаеха, че точно сега смъртните магии не можеха да им направят нищо, все още не..Но просто искаха да наранят
- Хайде Хю..Имаш силата да се отървеш от нея..
- За бога не измъчвай и мен..Не ме познаваш..Не знаеш какво съм преживял
- Знам, защото и аз вървя по твоите стъпки
- Не е така..Ти имаш приятели..Не си сам..А аз винаги съм бил сам..
- Не си сам..Аз съм тук..
Това го накара да прекрати битката за малко. Беше се изплъзнало от Муртаг просто така, без значение. Но за Хю имаше значение..Голямо значение..Тези думи..
- Чуваш ли се какво говориш?С кого говориш?Муртаг..Винаги съм бил сам..И нещата няма да се променят
- Ще се променят..Но ти трябва да имаш силата да направиш така, че тази промяна да е добра..Можеш да преодолееш заповедите на Вариаки, можеш да се измъкнеш от нея веднъж завинаги..Можеш, Хю.
Мъжа пред него се намръщи, но нищо не каза. После на няколко пъти понечи да каже нещо, отказа се и вдигна ръка
- Пронимо! - извика и пред него се появи елфа, светещ в червена светлина.
- Така да бъде - Муртаг захвърли жезъла, както беше направил и Хю, сега държащ нещо като меч с две остриета. Муртаг извади Гламдринг - Хайде Ним!
Пред розовата елфа се появи зимния демон със сериозно изражение. Противницата му страдаше от магия, беше силна..Преди много години се беше жертвала заради Хю и затова сега беше дух, който нямаше способността да говори..Беше тук, за да защитава Хю и правеше това. Магиите й бяха силни и странни, заради онова, което беше направила навремето. Беше единствения приател на Хю.
Хю и Муртаг се сблъскаха и се погледнаха
- Не бива - каза брата на Вариаки и се отдалечи - Не го искам
- Тогава не го прави..Хайде, можеш...
- Но трябва..
Между тях духовете се сблъскаха и отново се отдалечиха в небето. Куикнинг гледаше през прозореца, тази битка не й харесваше.
- Хайде Хю..Ще живееш тук..Ще дойдеш с мен..Хю..Аз те харесвам..Наистина..Харесвам те - признаваше си го. Дарсия и Хю бяха единствените черни господари, които Муртаг харесваше. А Хю някак странно му допадаше, беше му някак близък.
- Не мога..Муртаг не мога..Трябва да изпълня заповедите
- За бога остави ги глупавите заповеди..Ти можеш и сам, знам го..Замисли се..Цял живот под плен..Ще се върнеш в Отвъдното..Но там имаш приятели, имаш истински приятели, нали?
Настъпи тишина, нарушавана само от Ним и Пронимо, някъде около тях, заети в битката си.
- Господи защо.. - изръмжа Хю и отново нападна. Муртаг парира, виждаше несигурността на Хю. Мъжа се отдалечи и свали меча си. - Муртаг..Вярно е, цял живот изпълнявах заповеди. И накрая тя ме уби..Не заслужавам отново това. Отвъдното наистина е моят дом. Благодаря ти, че ми даде да се замисля за това. Знам, знаех го, че не мога да те убия. Не съм аз човекът за тази работа..Твърде нерешителрен съм за това..Никога не съм бил като другите..Никога..
- Радвам се, че го осъзна..
Хю нападна отново, неочаквано и успя да нарани противника си в рамото . Муртаг замахна с една ръка, но Хю се отдалечи. Подсвирна на Пронимо и зачака. Тя, дочула сигнала се стрелна към него с мисълта, че трябва да се върне в тялото му. На сантиметри от него видя блясъка в очите му, оплаши се и понечи да се отдалечи, но беше твърде късно. Хю замахна към нея, червената светлина се разля по малката полянка и озари къщата и Муртаг. Лилавокосия закри очи с ръка, някой го накара да падне на земята. Наколо ехтеше някакъв странен звук
"Ще се видим в Отвъдното, племеннико" засмя се някой, после всичко изчезна. Муртаг отвори очи и примига няколко пъти, за да свикне със светлината. Пред него стоеше само Ним и му подаваше нещо в ръка.
- Ним? - нещото в ръката на елфа приличаше само на парче желязо. Зимния демон натисна нещо и от двата края на железото се появиха двете остриета на двойния меч.
"Магически е..И добър в боя..Мисля, че той го остави за теб"

- Радвам се, че Хю подрани..Махни се от раната ми, щипе
- Способен си да изкараш нервите на всекиго нали?
- Ако се наложи, да..Утре тръгваме.
- Толкова скоро?Това беше мечтата ти.
- Мечта, радостта от която трудно ще мога да изпитам изцяло.
- Ами къщата?
- Уредих въпроса.
- Как?
В отговор на вратата се почука, Муртаг се усмихна и стана да отвори. Пред Куикнинг се показа момиче в дебела бяла рокля, с руси къдрици и големи сини, живи очи.
- Здравей, решиха ли? – попита приятелски и тихо Муртаг, като погледна детето.
- Да сър, всичко е решено. От утре ще се заемем с дома ви, всичко е наред. Поканен сте да отидете в странноприемницата утре, преди да си отидете, сър.
- Първо не съм сър, второ не искам да ми говориш на „вие”
- А „бате” може ли?
- Е..Добре каквото и да е, само не „сър”
Тя се поклони и припкайки тръгна към селото. Муртаг затвори и се обърна към летния демон
- Ето, всичко е наред..
- Щом казваш..Сега какво? – той се настани на креслото замислено. Мразеше дни без битки…Скучно беше – Мога ли да разгледам селото? – добави Куикнинг след малко.
- Разбира се.

Калем, селцето, беше едно малко радостно кътче в Драконското царство. Хората обожаваха легендите, бяха добронамерени и нямаха нищо против Муртаг и семейството му, както си мислеха някои други хора. Куикнинг се добра до странноприемницата и си поръча питие. На тезгяха стоеше престарял човек, бършещ чашите.
- Вие сте жената с Ездача? – попита любопитно и любезно, подавайки й питието
- Да..Има ли страх от къщата? – попита тя обезпокоено. Стареца остави чашите и замечтано загледа към тавана. Наоколо наостриха уши..Чули бяха тази история вече над 10 пъти от началото, когато Муртаг се беше появил, не им омръзваше.
- Преди много години драконите населили тези земи..Ездачите се появили след това..Тук, това село никога не е имало Ездачи..Само един..Един род, с който ние се гордеем. Безименият род Ездачи, населил се тук преди много години. Тяхна е къщата, близо до селото и те винаги са били част от нас. Аз съм учил с Морзан в армията, макар и никога да нямах честа да имам дракон. Бях стрелец по кулите на двореца години наред..Муртаг е нечистокръвен черен господар, знаем това. И въпреки това той е част от Калем, както всички останали негови родственици. Той е този, който драконите винаги са заслужавали за командир..
- Не всички мислят така.
- А ние така мислим – стареца я погледна добродушно и се усмихна – Муртаг беше командир, с който армията се гордееше и се гордее и до днес
- Но той е командир и сега…
- Не, госпожо..Отказа се преди три години. Сега е ебретил..Учител на младите
- Той не е споменавал.
- Никога командир не се е отказвал от поста си, това се случва за пръв път..Не иска да злепоставя драконските управници. Но е факт, из цялото царство се разчу вече.
Куикнинг кимна и се замисли.
- Но те защо му се подчиняват?Войниците?
- Е, той е техен учител, нормално е..Учил ги е, макар и съвсем малко. Според нашите закони би трябвало да се подчиняваш на ебритил, макар и Муртаг да е твърде млад за ебритил все още.
- Направил е добре, че е напуснал. Има твърде свободолюбив дух за такава длъжност.
- Арвен го знаеше. И според други е добре, че напусна..Радваме се, че той се върна при нас, макар и за кратко. Поне върна къщата. Символ на нашата гордост. Че и от нашия край има Ездачи.

Вратата на къщата се отвори и фигурата в мрака се обърна с усмивка към прибиращата се Куикнинг.
- Къде е Муртаг? – запита тя, виждайки русите коси на Ним, лъщящи на близкия огън.
- Много му е скучно и реши да се отдаде на скуката. Почива си горе. – усмихна се елфа и отново се зае с раната на рамото си.
- Ти поне ще ми разрешиш ли да помогна?
- Моля..Оръжието на Хю е много хубаво. Муртаг го подари на мен, когато не мога да използвам Гламдринг – той замислено извади отново парчето желязо и натисна бутона. Двете остриета се показаха мигновено с красив метален звук.
- Това е така познато – Куикнинг се спря на крачки от елфа, беше отишла да вземе компресите си.
- Да, знаех си, че ще ти е познато. Оръжието се нарича магил..Помня само драконското наименование..Използваха го срещу теб в Динзел. Едно време много са го обичали..От моя род.
Ним го прибра и погледна Куикнинг с успокоителна усмивка.
- Няма да го използвам срещу теб – каза, след като тя не се помръдна от мястото си – Ще ми помогнеш ли?
Тя се усмихна и се приближи до него. Мразеше да вижда кръв, това някак я правеше..Не можеше да опише състоянието си.
- Дай да видим тази проклета драскотина – каза с усмивка и погледна Ним, за да се убеди, че той няма да й извърти някой номер. Знаеше, че зимните демони не обичат лекуването на друг..Обичаха да се справят сами. Но той нищо не направи и тя се зае с малко дълбоката драскотина…
- Сънуваше ли..Докато те бяха омагьосали горе?
- Да..Сънувах свят, далечен от този тук. Свят, който сигурно не съществува, а може би да..Някъде отвъд..Беше омайно красиво. И виждах една и съща гледка. Красив, величествен бял замък. Предполагам страната на ангелите..Аз идвам от някъде там.
- Там е красиво..Божествено..Исках да остана там завинаги..Кевин ме заведе веднъж там. Всички изглеждат като деца, всичко е щастливо.
Ним се усмихна при спомена и затвори очи. Лекарствата на Куикнинг наистина щипеха силно.
- Бил ли си някога в Отвъдното?
- Естествено..
- Имам предвид..След като умря какво стана..
- Отидох в Отвъдното – лицето на Ним посърна – Но не исках да съм там. С цената на много труд и жертви аз излязох от там..И се вселих в Гламдринг. Предполагам това е нашата съдба с Муртаг..Да вървим заедно докато не дойде моят край. Защото рано или късно аз трябва да се върна там, колкото и да се дърпам..
- Няма да си сам..Сигурна съм в това.
- Надявам се..Винаги съм се чудел на себе си. Защо?Защо ми е да бъда тук, за какво ми е да се бъркам в работите на Муртаг..Но го разбрах..Той има нужда от мен, за да върви по пътя си, а аз имам нужда от него, за да намеря себе си. Някой, който съм загубил, това съм аз..Не знам кой съм и какво съм. Същество, пълно със спомени и нямащо собствена Съдба.
- Всеки има своя път..Твоят е да водиш Муртаг напред. Сега ще боли.

На горния етаж, в крайната стая, черната фигура лежеше на леглото и замислено гледаше към тавана. Помнеше всичко като в сън..Нещо гореше, някакъв глас викаше..Някой го вземаше от детското креватче и тичаше надолу..Някой излизаше в зимния студ..Викове на болка и страх. После топлата прегръдка на една добра жена..От селото, тя го беше приела от баща му..Трябваше да я потърси, усещаше присъствието й тук. И трябваше да го направи сега.
След минути, той вече беше навън. Вървеше като на сън през селото, виждайки онази къща..Онази къща..След малко вече беше на вратата и с трепереща ръка чукаше на нея. Отвори му престаряла жена, с дълги бели коси, сиви, почти невиждащи очи, но живо изражение
- Знаех си..Знаех си, че ще дойдеш при мен – каза тя, след като успя да разпознае образа пред себе си. – Момчето ми..Влез..Влез..

- Има отрова в тази рана..Позволи ми да я премахна от теб.
Тя го погледна изучаващо с лилавите си очи. Той се намръщи и учуди, но все пак кимна съвсем леко и някак нерешително.
- Затвори очите си..Светлината ще бъде твърде силна. - каза тихо Куикнинг. Беше усетила отровата в Ним и това я тревожеше. Не обичаше някой да умира от отрова, веднъж един човек беше отровен пред нея. Ним не беше затворил очите си все още и я гледаше малко недоверчиво.
- Знам, че не ми се доверяваш. Първо, че съм летен демон, второ, че обичаш да се лекуваш сам. Но отровата е за теб, Вариаки иска да отнеме твоя живот. Хайде, отпусни се и ми позволи да премахна отровата от теб.
Това, че той не говореше я смущаваше, може би отровата беше проникнала твърде далече вече. Нямаше време, трябваше да провери. Понечи да се съсредоточи, но ръката на Ним се стрелна към врата й и тя отново го погледна
- Отдавна чакам този момент, Куикнинг..Отдавна - шепота му беше някак страховит. Той я стисна и се изправи.
- Ним - каза тя, това не й харесваше. Очите му пробляснаха предизвикателно и той се усмихна
- Чаках го, Куикнинг..Чаках го..
Да, отровата беше, той я стискаше все по-силно. Макар и да беше изгубил сили след правенето на къща и боя с Пронимо.
- Ним, моля те..
- Време е да си отидеш. Време е да отидеш в Отвъдното.
- Ним! - тялото й просветна, защитна реакция. Отблъсна елфа от себе си и отвори страхливо очи. Той беше попаднал близо до огъня, част от дрехата му се беше запалила. Но се изправи и обърна към нея. В ръката му просветна желязната част, двете остриета на магила и той се усмихна.
- Ним, успокой се..Моля те, успокой се.
Но той не я слушаше. Приближаваше я.
- Ним! - извика отново летния демон и отново просветна. За пръв път не искаше да наранява зимен демон..За разлика отпреди

- Минаха се толкова години..И ти си още жив, момчето ми..Радвам се за теб..Чух много неща..
- Лельо..Радвам се, че сте добре
- Е, момчето ми - тя постави старческата си ръка на рамото му и го погледна - Не си се променил особено. Но май си поотслабнал
- Това е по моя воля..И заради тренировките. Но не се тревожете, лельо, все още имам сила да вървя.. - той спря, усетил нещо странно. Все едно някой си отиваше от него. Така внезапно, това чувство го заля, чувство на паника, че някой си отиваше. Някой близък. Скочи и погледна към улицата, натам, накъдето беше дома му.
- Има ли нещо, момчето ми?
- Да лельо..Нещо се е случило с..Един приятел - прошепна, все още загледан натам.
- Тогава върви..Видяхме се, погоморихме..Върви..
- Лельо - той се обърна към нея, тя му се усмихна и той кимна. После излезе от къщата като светкавица и тръгна към своята
"Ним..Какво става" за миг го нямаше..Нямаше го..Това го плашеше..Не можеше без Ним..Точно сега му беше много нужен, нуждаеше се от подкрепата му. Блъсна вратата на дома си и се огледа. Куикнинг беше коленичила до тялото на Ним и привършваше лекуването си над раната
- Какво става? - запита я Муртаг, тя се обърна.
- Той е наред..След малко ще се върне..
И наистина, след няколко минути, сторили му се часове, Ним отново се появи в съзнанието му, а фигурата му отвори очи.
- Куикнинг? - запита с отмалял глас
- Спокойно, вече отровата я няма.
- Вече два пъти ми помагаш..Но аз какво да направя за теб?
- Ти ме съживи..Това е нещо, заради което аз имам да ти благодаря много. Сега си почини.
Той не можеше да не се подчини и след малко изчезна.
- Какво се случи? - попита Муртаг след малко
- Отрова, в острието на Хю..Вече няма опасност, нито в острието, нито в Ним.
- Радвам се..Сега аз трябва да..
- Да оправиш втория етаж..Без възражения..Сега аз заповядвам, така че..

"Всичко това започва да ме тревожи..И това, че битките бяха прекалено лесни..Сигурен съм, че Вариаки е знаела, че учителката й няма да се справи, а Хю е неспособен да ме убие..Намислила е нещо, знам си го.."
"Много ясно. Намислила е да ме премахне. Но пък хората, които изпрати..Прав си, че е знаела какви са и какво могат да направят..Ако толкова много искаше да ме премахне досега да е дошла самата тя. Според мен това е само предлог..Иска да направи нещо друго, но отклонява вниманието ни, или нещо такова.."
"Скоро ще раберем плана й..Дотогава трябва да те опазим някак"
"Опазим?Кои вие?"
"Ще се разбере..Сега си дай почивка, защото следващата битка отново ще разчитам на теб"
"Естествено"
Връзката прекъсна и Муртаг надигна глава. Досега стоеше, държейки един куп книги, замислено гледайки дъното на друг дървен съндък. Куикнинг беше с гръб към него, но той усещаше погледа й отвреме на време и напрежението, което излъчваше.
- Много бързо се върна от селото.. - каза й, оставяйки ненужните за него вещи.
- Ти също..
- Аз ли?
- Докато бях с Ним..Ти не беше в къщата, нали?Тръгна на някъде..
- Така е..При един познат..Но няма значение..
- Може би трябва да се върнеш при нея?
- Не
Сега трябваше да остане тук, макар и да искаше да се върне там. Прекалено лесните задачи от майка му му навяваха лоши чувства и несигурност. Какво беше замислила, оставаше загадка. Отклоняваше ли му вниманието или просто изпитваше силата му. Каквото и да беше, до утре трябваше някак да удържи тук, беше си обещал. Пък после, кой знае..Можеше например да я навести..Не, лоша идея..Едва ли вече щеше да го приеме добре. Според нея Хю беше нейна собственост и само тя можеше да отнема и дава живота му. А сина й му беше показал, че може да се бори сам. Преди това пък беше убил учителката й.
- Може би е добре да се върнеш горе - подметна след малко, докато Куикнинг, все още с гръб към него, разтваряше добре увити предмети.
- Преча ли ти?
- Не но..Ще ти докараме прекалено много работа, а и може би..Може би трябва да се научим да действаме сами..Някак си не го можем..Бием се в комбина, но искаме винаги да има някой с нас..Страх ни е, да останем сами. Страх ни е, но чувстваме, че е нужно. Единственото, което можем, е да се доверяваме един на друг в боя. Не винаги се получава. И все някой трябва да ни спасява..Като Кевин..Отравяния, рани, разделения..Какво ли не направи, за да ни задържи заедно..А ние не можем да го направим сами.
- Може би наистина ви трябва малко повече работа над това. Но не съм сигурна, че ще се справите без помощта на някой друг.
- Постоянно го мислим..И затова винаги има някой с нас..Винаги..А сега намерих сгоден случай да се опитам да те..Прогоня?
- Разбирам какво искаш да постигнеш...Да постигнете..Искам да ти кажа само, че за това ти е нужно много доверие и много опит..Вие имате опита, липсва ви още малко доверие..Защото добре е да се доверяваш на Ним в боя, но виждаш, че ти е нужен и в много други неща.
- Значи ще ни оставиш?
- Да..Още сега.. - тя остави опакованите неща и се изправи
- Нямах предвид точно сега..Може и утре - побърза да каже Муртаг и също се изправи.
- Това вече си е мое решение. И аз решавам да стане днес. Връщам се в Динзел, ще се видим пак там, някога..Надявам се.
- Защо така изведнъж се разбърза?
- Защото аз така искам - тя се усмихна и отвори вратата, тръгвайки надолу.
- Наистина ли си решила, или целиш нещо друго?
- Наистина..И ти пожелавам късмет..Сега - тя спря замислено пред входната врата и се обърна - Искам да си честен. Искам да се върнеш горе и да не поглеждаш през прозорците, не искам да се връщаш долу, докато Торн не ти каже, че трябва.Не бива да виждаш това, което ще стане
- Нещо лошо ли ще е?
- Не..Но просто такава е традицията на моята раса. Ти си свързан с зимен демон, точно заради това не бива да ме виждаш..Ще се закълнеш ли, че ще изпълниш това, което ти казах?
- Е, добре..За мен не представлява никаква трудност. Тогава довиждане, Куикнинг. - Той се обърна и изкачи стълбите, прескачайки по едно стъпало. Вратата на горния етаж се затвори и се възцари тишина
"Отлично" момичето просветна и излезе навън като нещо друго
"Сега си оставаме само ти и аз май..Какво ще правим?"
"Все още не съм сигурен за Вариаки. Ще стоим нащрек тази нощ, а утре..Е, утре си тръгваме..И ще се върнем когато пътят отново стигне дотук."
"А накъде ще тръгнем?"
"Това зависи от постъпките на майка ми и кого ще ни изпрати тя днес. Защото съм сигурен, че Хю няма да е последният..Постепенно ще увеличава трудностите. Моят черен усет го предсказва"
"Знаеш ли, като се замисля..Имаш две прокоби над себе си. Вълчата магия на Кейти и онази..Хм..Е, нещото с крилата"
"Това всъщност е прокобата, която показва, че съм черен господар, макар и нечистокръвен..Ще се проявява, когато използват една специфична магия върху мен..И още от сега Ним..Тази прокоба ме кара да бъда черен господар независимо от всичко..Все едно когато бях омагьосан с Дарсия, разбираш. Мога да се изправя срещу всички, дори срещу собствените си най-добри приятели. Вълчата магия вече не е проблем, заради всевъзможните неща, които експериментирахте върху мен с Кевин..Сега е значително по-поносимо"
"Значи да се страхуваме само от другото..Вариаки знае ли магията"
"Проблемът е, че я знае..Дарсия не, но майка ми..Тя знае"

"Тук няма много храна, наложи се да се върна в двореца"
"Нещо да ти намекнаха?"
"Не. Къде е Куикнинг?"
"Тръгна си"
Торн изумтя и поклати глава, после се огледа доволно. Спокойната обстановка му допадаше. Знаеше, че Ездача му обича по-раздвижените ситуации, но дракона си падаше по спокойствието. Звънецът някъде от селото би и Муртаг и Торн впериха поглед към главната улица по навик. На нея се изсипаха около десетина деца с бели дебели дрехи и големи кафяви чанти. След тях излезе стар свещеник с дълга, прокъсана черна роба и дълга бяла брада
"Е, аз ще съм атракцията днес" тихо обяви Торн, вглеждайки се по-внимателно в малките човечета.
"Не се учудвам..Отдавна те чакат.."
И наистина децата тръгнаха бавно и обезпокоено към огромната за тях фигура на дракона. В повечето села никога не бяха виждали дракон, изучаваха драконите само в книгите и слушаха историите на големите, обиколили света, стигали по-далеч от Драконското царство. Всички желаеха да бъдат Ездачи, но не всички постигаха мечтите си. Някога Арвен и предците й можеха да реализират мечтите на младите, сега, докато Скай не пораснеше, нищо не можеше да се направи. Същност можеше, но бащата на Скай упорито отказваше да се разкрие и да поеме управлението на царството. Най-любопитно изглеждаше детето с дългите черни плитки и пъстрите очи, което бързаше най-отпред. Муртаг ги изчака да се приближат. Те бяха неговите съселяни, той беше живял тук, макар и малко..И тук беше домът му. Нямаше нищо против тези хора.
- Добре дошли - поздрави ги тихо. Отдавна беше забравил този език, макар и да беше любимият му. Използваше по-разпространени, за да се разбира с хора от различни страни. А тук..Тук можеше да говори на родния си език..Един от родните си езици. Децата се поклониха според обичая си и впериха поглед в дракона. Заради него бяха дошли. Торн погледна умолително Муртаг, Ездача му кимна и дракона тръгна напред бавно и внимателно. Това уплаши децата отначало, но скоро свикнаха с огромното същество и се доближиха.
Свещеника пък доближи Муртаг и се усмихна
- Благодаря ви, че позволявате на децата да се запознаят с дракона.
- Някога беше позволено на всички деца да общуват с драконите. Те са драконски синове и дъщери и заслужават да видят в живота си поне един дракон.
- Много от тях мечтаят да бъдат Ездачи. Други пък просто войници. Но нашите деца винаги са искали да станат нещо повече.
- И аз го исках. Постигнах го, макар и с много трудности и болка..Дори и да съм по-различен от някои други. Вървете, сър..Аз ще се грижа за тях..Имате работа, нали?
- Прав сте..Благодаря ви, още веднъж..
Той се поклони и обърна. Децата така и не забелязаха, че учителя им си тръгва. Муртаг се доближи съвсем тихо до тях и ги загледа. Торн послушно беше свел глава и децата го докосваха леко притеснено. Очите им..Муртаг го видя..Нещото, заради което Бром го беше взел в двореца..
- Защо не се качите върху него? - попита тихо, това накара децата да се обърнат към него.
- Може ли?
- Да, но не всички наведнъж. Торн колко мислиш?
"По двама"
- Ето..По двама може.. - децата стояха малко несигурно. Дракона беше проговорил, това беше интересно. И това бяха дошли да видят
- Аз искам! - откликна едно момиче и се доближи. Последва го момичето с черните плитки и пъстрите очи.
- Е, хубаво..Не е опасно, стига да следвате заръките, които ще ви дам..Чакайте сега - той качи момиченцата върху Торн, каза му да бъде по-внимателен и се обърна към тях - Ти се хвани за нея, а ти..Името ти?
- Сайва. Но нали няма да паднем?
- Не, той ще ви задържи. А за по-голяма сигурност, Сайва, ти се хвани за ето този шип. Дори и нещо да стане, Торн ще ви хване.А другите малко да се отдръпнат.
От виковете на радост на момичетата селяните наизлязоха със сериозни изражения. Нападаха училището?Но не..Дракона прелетя ниско над главната улица и се издигна към полята с момичетата на гръб. Другите ги следваха от долу, тичайки. Торн щеше да пообиколи, нямаше да се бави. Постепенно всички се престрашиха да го доближат.
- Сър?Ами откъде сте взели дракона?
- Дракона сам избира Ездача си. Знаете това, в книгите го пише. Заведоха ме в една тъмна пещера, осветявана само от блясъка на яйцата вътре. Имаше толкова много и с толкова различни цветове - децата се бяха наредили наоколо, Муртаг се беше облегнал на отпочиващия Торн. Вече всички бяха полетели с него и бяха решили да поговорят малко и с Ездача - Казаха ми да отида вътре и да чакам. Беше наистина страшно, аз бях по-малък от вас. Вървях между яйцата и ги гледах. Нищо не се помръдваше, никакъв живот..После нещо просветна вляво от мен. Червена светлина, която ме заслепи и аз залитнах на другата страна. После усетих болка в ръката си. Гедвей Игнасия..Моят дракон се излюпваше. Беше имало и други с мен. Веднага ме изведоха навън..И след няколко часа, прекарани в болки и треска, моят учител се върна при мен, държейки нещо увито в памучна кърпа в ръце. Подаде ми го. От това получих още по-силни болки. Но държах дракона си в ръце. Беше съвсем мъничък, съвсем малък и беззащитен - той се замисли усмихнато, докато децата обмисляха казаното.
- Казвали са ни, че рода Ездачи от нашето село са пазели Пещерата? - попита след малко едно от момчетата
- Така е..Аз също я пазех. Моята работа беше да стоя пред нея. Когато дойдеше някой да опита късмета си, аз тръгвах след него в тъмното и намереше ли своя дракон, трябваше да го изведа навън. Малкото драконче претърпяваше едни доста досадни за него неща, след като се излюпи. Жреците пееха и правеха там някакви неща..Затова..А за бъдещия Ездач трябваше да се погрижи някой, можеше да се получат ослужнения.
Той млъкна и се заслуша. Някъде много от далече, някакъв странен звук. Изправи се и огледа всички със сериозно изражение
- Преживявали ли сте битка? - попита ги тихо, те се спогледаха и кимнаха. - Много добре. Сега искам да се отдалечите. Всички около Торн. Става ли?
Те отново кимнаха и с объркани изражения се отдръпнаха настрани, заедно с Торн. Главната улица постееше, и други бяха усетили приближаването на зло. Майки гледаха през прозореца уплашено към поляната и децата. Дракона ги пазеше, но дали Ездача щеше да ги защити. Муртаг се обърна към главната улица и зачака, заслушвайки се. Главите на децата се показа иззад Торн и се огледаха предпазливо. Този шум..Сякаш няколко крака приближаваха. За части от секундата, жезъла проблясна и се чу чудовищен писък. После пред Ездача се появи..Паяк?Да нещо такова беше, но Муртаг съзнаваше истинската му същност
"Подяволите, Вариаки не се отказва..На всяка цена иска да те отрови"
"Децата"
"Торн ще се оправи...Сега да се оправим с паяка"
Той се затича към чудовището. И то беше бързо. Битка от толкова близо. Беше страшно, но и интересно за децата. При всеки сблъсък с металните крака на паяка се образуваше блясък..
- Ним! - извика Муртаг след малко и подхвърли нещо нагоре. Пред децата се появи елф с двоен меч в ръка, нападайки паяка от другата страна. Очите им се разшириха от изненада..Беше интересно.
"Бърз е"
"Проблем..Още повече, че децата са тук..Може да му хрумне да ги нападне"
"Няма да го позволя..Огън?"
Двамата си кимнаха, Муртаг вдигна жезъла и образува синия огън. Обгърна паяка, за миг заслепи очите на децата. После нищо не се виждаше. Биеха се в синя сфера

"Леле че бърз смръдльо..Писано ми е днес често да навестявам банята май"
"Ти гледай да оживееш до банята"
Двата предни крака се кпъстосаха и насочиха към Муртаг, който парира с мъка удара. Това нещо сякаш беше от желязо..Нищо чудно наистина да беше. Но имаше живи, животински очи, не механични.
"Подобрение на Вариаки" отбеляза елфа някъде отзад, биейки се с опитите на животното да го прониже с жилото си.
"Ти внимавай там"
Муртаг се беше разкосцентрирал и това беше малка грешка. Животното го събори и понечи да го смачка с един от краката си, Муртаг изпусна жезъла и се превъртя. Животното го настигна и отново го събори. Само на крачка от жезъла. Муртаг се протегна, стигаше го с крайчеца на пръстите си. Как беше магията за призоваване..Всичко му беше излетяло от главата. После животното издаде недоволен звук и Муртаг вдигна глава. Пред него стоеше..дете..Дете с прашка и сериозни очи.
- Сайва, махай се от тук - извика й, не искаше да излага деца на опасност. Тя го погледна с големите си..Големите си червени очи..Чак сега го беше забелязал...Косите й имаха странно розов цвят, който често, огряван от светлината приличаше по-скоро на бял. Очите й бяха червени..Паяка се обърна към нея, а тя със същия сериозен вид се обърна и затича нанякъде с цел да се спаси. Ним я хвана и блъсна настрани преди чудовището да я е настигнало. Муртаг хвана жезъла и се изправи. Чудовището насочи краката си към елфа, детето се превъртя няколко пъти в снега и пак се изправи, сега вече си личеше и страха, но решителността не отстъпваше лесно. Тя хвана прашката и запрати нов камък по очите на паяка
"Слабото му място" замисли се Муртаг, избегна друг крак, засили се и скочи върху паяка. Чудовището изпищя недоволно, остави Ним и започна да се върти. Муртаг заби Гламдринг и се задържа за него. Целта му беше да усмири малко съществото. Краката му се размахаха из всички страни. Един блъсна Ним и духа падна зашеметен. Детето прескочи друг и се огледа. После решително се насочи към Ним. Прескочи сръчно друг крак, провря се под друг и стигна до целта си. Елфа се опитваше да се изправи гневно, държейки в ръка това, което детето искаше. Тя го погледна изплашено
- Пази се..Върви, не е безопасно - каза й той и погледна към Муртаг, който все още се държеше горе.
- Прекалено много сила си използвал..Доколкото познанията ми стигат..Не знам какво си сега, но си бил елф..Позволи на мен да довърша работата
- Ти си дете..Не бих те изложил на опасност.
Друг крак се стрелна към тях и те се наведоха.
- Няма време - тя изтръгна от ръката му парчето желязо и се отдалечи бързо. От малка беше лошото дете..Винаги се беше интересувала от момчешките неща, рано сутрин хората я виждаха на полето, от малка беше там. Разучаваше неща, наричани от нея "бойни техники". По-късно един от завърналите се по-рано от войната войници беше предложил да я поучи малко, беше му харесало упорството и желанието в нея. И всяка сутрин те бяха на полето като си играеха с две дървени пръчки. Войникът твърдеше, че така обучават младите Ездачи. Всъщност не беше така, той никога не беше стъпвал на поляна, на която бяха тренирали Ездачи, но него бяха обучавали така..Когато Муртаг се беше върнал в сърцето й беше трепнала надеждата, че ще научи малко повече от този човек..Сега искаше да помогне, не знаеше как, нито какво можеше да направи с този мегил, но знаеше, че щеше да се справи с плана на Муртаг. Беше го разбрала, тя беше даля идеята за него. Тя се затича и скочи, озовавайки се до лилавокосия.
- Опасно е! - извика той и я погледна. Този решителен поглед му беше така добре познат. Тя включи мегила на Ним и решително и бавно започна да се придвижва напред към главата на съществото. В същото време Ним успя да се изправи, прескочи единия крак и също се озова горе. Извади един от ножовете и тръгна след детето. То вече унищожаваше първото й попаднало око
- Хайде, Сайва - каза й мило елфа, тя го погледна умолително, но Ним беше непреклонен.

- Ним! - чудовището вече го нямаше. Елфа изчезна и Муртаг се приближи към момичето, стоящо настрана и свило се тъжно
- Сайва..Ще дойдеш ли с мен? - каза й тихо. Това дете..Заслужаваше си да опита заради нея. Сайва го погледна въпросително - Ще дойдеш ли с мен там, където мечтите се сбъдват?
- Пещерата? - развълнувано попита детето и се изправи - Защо?
- Защото в теб има нещо, което всеки търси в един Ездач..Не че съм много опитен, но го усетих..Ще бъдеш ли така смела, за да сбъднеш мечтата си?
- Аз да..Но дали семейството ми ще ме пусне - тя се замисли, после погледна решително мъжа - Ще ги питам
- Побързай тогава...Днес е твоят шанс..
Тя се усмихна, кимна и щом сферата се махна, затича се към дома си. Децата наобиколиха Муртаг с въпроси, от чудовището нямаше и следа.

Пътят..Спомняше си го добре. Тя го гледаше с червените си очи. Тя му благодареше. А той гледаше напред, не я беше погледнал откакто битката беше свършила. Пътят не беше дълъг, спомняше си го добре. Тя стоеше пред него, гледайки замечтано земята под себе си. Някога и той беше желал да лети сега и мечтата му беше станала реалност, благодарение на редица хора. Отдавна, от три години, всичко беше западнало. Вече нямаше мечти за младите. Това момиче го заслужаваше, заслужаваше да изпълни своята мечта. Той беше обедил родителите, че детето им ще е на безопасно, че ще я настани в добро училище. И щеше да го изпълни. Ето я Пещерата, той я беше пазил години наред, спазвайки своята войнишка служба. Торн спря пред нея спазвайки почтенно разстояние. Муртаг скочи от него и подаде ръка на детето. Тя слезе долу с разтуптяно от уплаха сърце.
- Сайва. Ти трябва да влезеш сама вътре. Тук отдавна няма жреци, затова видиш ли яйце да се пропуква, извикай ме..Няма никой вече тук, Пещерата не се охранява добре. Ако си предопределена да бъдеш Ездач, то магиите ще те пропуснат да намериш дракона си.
Тя кимна и погледна към чернотата пред себе си. После бавно, стъпка по стъпка тръгна натам. Скри се в тъмнината и настана тишина. Колко отдавна никой не беше идвал тук?Е, от миналата година..Всяка година толкова хора опитваха късмета си. Някои дори не успяваха да минат през магиите.
Покъртителен писък разкъса тишината и Муртаг вдигна глава. После бързо се скри в тъмнината. Познаваше това място изключително добре и не му беше нужна светлина. Ето, яйцата го наобикаляха отвсякъде. Ето го малкото момиче, станало на колене и привело се от болки. Муртаг се надвеси над нея и й се усмихна. Докосна ръката й, за да намали болката и се обърна към яйцето. Все още беше малък дракон и това може би беше проблем. Сложи ръка върху него, с чувството, че отново трябваше да прави тези неща..А изобщо не ги умееше. За негова радост дракона вече беше взел достатъчно сила от младата си Ездачка и се нуждаеше от малко. Беше женска, златна на цвят. Мртаг поклати глава и се усмихна. Вече нямаше розови дракони. Много отдавна, Кевин беше получил последната, Адурна, розовата Адурна, защитавала до смърт ангела.
- Сайва, боли ли те?
- Много..Адски
- Всичко ще бъде наред..Скоро всичко ще отмине, нали?Хайде, не бива да се застояваме тук, за да не нарушаваме покоя на младите - той взе дракончето и повдигна момичето. Тя трепереше цялата, но се справяше много по-добре от него. Скоро дори вече май не усещаше болка
- Мога ли да го видя? - попита тихо, когато излязоха навън.
- Тя е твоя..И ти трябва да й дадеш име - той се обърна към момичето и се усмихна - Стана много по-лесно, отколкото предполагах, Сайва. Това е твоята млада приятелка - той подаде дракончето на момичето и се отдалечи.
"Проявяваш се като жрец ли?" изръмжа Торн, отваряйки едното си око
"Когато се наложи..Но така и забравих да се изуча за тази работа"
Дракона се изсмя присмехулно и отново затвори очи. Опознаването траеше дълго. След време Сайва се приближи, с дракончето на ръце и погледна Муртаг
- Не мога да й измисля име. Ще ми помогнеш ли?
Той въздъхна и се замисли. Трудна работа..
- Как се е казвал дракона на приятеля ти? - запита след малко момичето, Муртаг се стресна и се обърна
- Откъде знаеш за Кевин?
- Тя ми каза..Когато влязох вътре, чух песни и легенди..Те разказваха за загинали и родени дракони..Последната легенда беше за Кевин Ру Уърт и розовия дракон..А аз се сетих, че Кевин винаги го свързват с теб
- Е, тя се казваше Адурна..Беше мъдър и велик дракон..Най-добрият приятел, който някога съм срещал.
- Тогава и моя дракон, въпреки че не е розов ще носи това име..Кръщавам я Адурна. Сега ме заведи на училище. Новото ми училище...

- Пуснете ги! - те се бяха скопчили в средата на селото с вдигнати лъкове. Мъжете, гледащи с тъга как орките хващат една по една жените, гонят пищящите деца.
"Как всичко може да се обърне само за един миг" стъпките на лилавокосия привлякоха вниманието на всички и погледите се обърнаха към него. Орките се скупчиха пред него с онези изражения. Муртаг се спря пред тях и извади жезъла си спокойно
- Какво искате от селяните? - попита съвсем тихо, на оркски, което стресна повечето селяни, но не и орките.
- Търсим теб - отговори му оркът най-отпред и извади черното си копие. Муртаг повдигна рамене, вдигна жезъла и погледна орка доволно. Любимата му раса за бой..Селяните така и не разбраха как Ездача беше развил тази скорост, никога не бяха виждали. Преди малко той беше пред орките, после оркът най-отпред беше паднал, а Муртаг скачаше по главите им. После само за миг, задната редица падна, Муртаг вече се намираше под втората редица. Торн се появи от някъде и ръмжейки започна да гони, досега уверените орки, тръгнали по стъпките на децата.

- Как да ти се отблагодарим? - старият човек гледаше с благодарност лилавите очи. Тези лилави очи..
- Има нещо, което може да направите за мен - Муртаг сложи ръце на рамената на стареца и го погледна усмихнато - Вие сте магьосник, нали?
Той седеше по средата на тази тъмна колиба по турски и съсредоточено гледаше движенията на стареца пред себе си.
- Отпусни се Ездачо. Нужна ти е концентрация..Надявам се да ти помогна. - каза тихо стареца. После започна поредица от движения, Муртаг се съсредоточи и затвори очи. Постепенно се онасяше в сън..Сън, който никога не беше сънувал. Ако заспеше, това беше рядко, то сънуваше винаги кошмари. Този сън беше по-красив, по-спокоен..Намираше се в средата на черно езеро, чийто край не се виждаше. Всичко беше спокойно.
"Учили са те, Ездачо, да усещаш природата около себе си, да търсиш съзнанието на другия, да обичаш и мразиш, да пазиш своя род и държава. Учили са те да защитаваш владетеля и трона, да се кълнеш в трите ни главни бога. Учили са те да помагаш и да общуваш, да си учтив, да помагаш еднакво на всички"
Гласа преминаваше през езерото като топъл повей. Муртаг не можеше да помръдне тялото си, просто стоеше без да потъва и гледаше синьото небе над себе си. После затвори очи и отново ги отвори след момент. Сега над него, с огромна скорост падаше нещо светло, нещо познато..Нещо, което беше преживяло болка
"Ним!" извика, уплаши се. Не го усещаше..Вече окончателно не усещаше Ним в себе си. Някой го спря, не можеше да се изправи и без това. Ним падна във водата под него, Муртаг се разбунтува уплашено. После и него нещо го засмука..Нямаше въздух, давеше се. Разбунтува се по-силно. И усети Ним. Духа плуваше до него, безжизнен, изчезваше. Муртаг се протегна инстинктивно и хвана края на наметалото му. Избухна синя светлина и Муртаг усети магия, която не беше усещал досега. Усети едно истинско сливане, сливане, което не беше усещал и нямаше да усети..Душа, която не беше докосвал досега..Душа, която Ним винаги беше крил от него. После усети, че изплува и чу радостни детски викове. Отвори очи, намираше се в средата на някакво езеро, синьото небе блестеше над него. Децата тръгваха към него с радостни викове, за да му помогнат. Муртаг се панакьоса и потъна..Беше си дълбоко..Усети ръцете на децата, стискащи неговата и се окопити. Всъщност не беше чак толкова дълбоко. Точно под него имаше дупка, иначе езерото стигаше до кръста му.
- Добре се справи, Ездачо..Сега твоят дух не ще го застигне ничия отрова.. - стареца обърна гръб на езерото и тръгна към селото, оставяйки Ездача с другите селяни.
"Ним..Това беше нещо, което не бих могъл да забравя"
"Той направи магия, която не мислех, че мога да срещна някога, Муртаг. Върна и част от силите ми и нещо, което мислех, че съм загубил завинаги."
"Заедно ли ще продължим пътя по светлата пътека?Заедно ли ще вървим по тъмния път на Съдбата, Ним?"
"Това не го решавам аз..Но докогато имам силата да ти помогна, то аз ще го правя..Обещах ти го в битка, заклех ти се"
"Не искам да го правиш заради клетвата Ним..А заради теб самия..И заради мен, стига да нямаш нищо против"
"Нямам.." очите му просветнаха за миг и Муртаг кимна
"Тогава..Обещанието си е обещание. Благодаря ти"
"Не, аз ти благодаря..Сега излез, ще ме простудиш, още не е лято за къпане в езеро. На теб като ти е топло, на мен не ми е"

"Значи постоянно ще сменя и ще ослужнява..Не я разбирам"
"Има нещо странно..Муртаг не ми харесва.."
"Не мога да проверя"
Муртаг заподрънква с лютнята, намерена в една от стаите и се загледа замислено през прозореца
"Може би трябва да вървим?"
"Обещах си да остана до сутринта колкото и да е опасно.."
Той седна на перваза и загледа падащия сняг. Клайв се беше възтановил, снегът вече падаше на дебели парцали.
"Ним..Сигурен ли си, че постъпих правилно?За Куикнинг?"
"Направи добре"
Муртаг се усмихна и отново се замисли. После затвори очи и постепенно се унесе. Онези мигове, които прекарваше в сън, колкото и да бяха малко, мразеше ги. Винаги кошмари..Искаше поне веднъж да сънува нещо хубаво..
Странният вятър се понесе по поляната и влезе през отвореният прозорец на една къща. Къща, която сякаш току-що беше завършена. Пълна с живот..Но навън гледката изобщо не беше една от най-хубавите. Малко момче стана от леглото и си пое дълбоко дъх.
- Мамо! - извика радостно, стана и отвори вратата, затичвайки се надолу. После картината се размаца и една друга врата се отвори. Сърдито момиче с разрошени коси се показа на вратата по нощница и се загледа към детето, с гръб към нея, стоящо на прозореца и замислено вперило поглед към красивата лятна утрин.
После всичко отново се разми и се показа младо момче с руси коси, сериозен поглед и черни одежди, гледащо към прозореца на кулата
- Те идват! - извика радостно, някъде долу се дочу драконски рев и младия елф се стрелна към сивия дракон - Чичо Хю!
После всичко се промени. Муртаг се намираше на поляна, в ръка държеше жезъла си и се оглеждаше. Същия този дъх на нещо непознато..Нира го носеше със себе си от някое незнайно място
"Здравей Муртаг" фигурата се появи зад него. Фигура, ниска, прегърбена, кафяви, мръсни коси, жълтеникави животински очи.
- Кой си ти? - попита го Муртаг тихо. Странно, все едно не сънуваше..Все едно се случваше наистина
"Онзи, който може да управлява сънищата..Тук Ним няма да ти помогне, защото това е твоя свят и никой не може да те извади, докато аз не пожелая"
Муртаг се намръщи и вдигна жезъла си. Но..Жезъла се превърна в змия и мъжа го изпусна още по-намръщено
- Какво си направил с мен?
"Не аз..Какво си направил със себе си. Вече ти казах, това е твоя свят и всичко се случва по твоя воля"
- Не може да е истина
"Е, и аз помогнах. Тук ще умреш..Ще умреш здрав, но мъртъв психически..Вариаки ме изпрати за теб"
Той извади някакъв ръждясал ятаган и тръгна към Муртаг спокойно. Ездача се опита да се помръдне, но и това не можеше
- Не ми даваш начин да се бия - извика ядосано
"Има..Но ти все още не си ги открил..Това е твоя свят и сега аз го контролирам"
"По дяволите..От следващия път ще кажа на Ним да ме държи буден насила"
Ятагана поряза лявата му ръка, от рамото до дланта. Стигна до Гедвей Игнасия, знака засия, когато острието мина през него и заболя силно. Гореше, все едно изникваше отново
- Не мога да ти позволя да управляваш моите мисли..Само един човек може..Само един - ядоса се още повече Муртаг и погледна съществото пред себе си. Гедвей Игнасия се разгоря в синята си светлина и Муртаг вдигна глава по-сигурно.
"Мога да управлявам който и да е свят на сънища"
- Не можеш..Защото това е светът на Ездача, който не ще успееш да покориш. Който ще покори теб. - той вдигна ръкаи затвори очи. Трябваше да си спомни начина. Онзи пред него извади нов нащърбен и стар ятаган и се засили към Ездача. Муртаг се наведе в последния момент и отново се съсредоточи...Защо не беше обръщал повече внимание на това
"Съзнанието ти, е мое" Муртаг се вцепени, ятагана премина по врата му, оставяйки широка рана
- Няма да стане! - изкрещя Ездача, нямаше да се даде на този човек. Не и сега, не и когато имаше безброй други възможностти да умре. Гедвей Игнасия просветна отново, от него потече сребриста светлина, ятагана беше преминал през него и го беше наранил. Муртаг отново вдигна ръка и стрелна противника си с омразен поглед.
"Майка ти е права..Приличаш на господар..Но никога няма да бъдеш"
- Не изгарям и от желание - от сребристата течност на знака се появи нещо ново. Отначало беше сребърен нож, после стана меч..Гедвей Игнасия изчезна от ръката на Ездача. Значи Торн отново го нямаше
- Ще те накарам да си платиш за това, че отново жертвам дракона си - каза тихо Муртаг след малко и тръгна бавно напред. Неговия свят?Още по-добре..Противника му нямаше и представа какви чудовища може да срещне тук
"Не си и помисляй да използваш това оръжие"
Муртаг се усмихна, стисна меча и тръгна по-решително напред. Другия заотстъпва за миг несигурно, после спря и се съсредоточи. До него изникна дракон..Торн..Но Муртаг се усмихна отново и поклати глава. Очите му проблясняха с някаква дивашка ярост на обезумял човек и не се спря
"Ще се биеш срещу дракона си?" попита го противника
- Той не е истински. Не можеш да ме излъжеш, глупако..Не ме познаваш..Не би могъл да разбереш какво мога да крия аз - той се засмя, стисна меча и се засили. Торн се изправи пред него, но Муртаг го посече и замахна към човека. Той отстъпи и призова ново чудовище. Но новото чувство в Муртаг не можеше да спре. Ново чувство на омраза и лудост. Не го беше проявявал досега..никога..Сега беше времето..Харесваше му, по някакъв странен начин. Новодошлия беше прокарал това чувство в съзнанието му. Не беше правилно съзнаваше го..но му харесваше.
"Трябва да мислиш!" извика някой..познат..Кой беше?Кой беше?Или коя?
"Трябва да умре!" извика, отново се засмя и посече следващото същество
"Муртаг, можеш и без това" извика отново този глас..Преди минути си спомняше името на този човек..Сега вече не можеше да си спомни..

- Ти унищожи дракона ми, глупако!Грешка!Влязъл си в съзнанието ми?Опитай се да излезеш.. - Муртаг отново се изсмя със същия луд глас и замахна със сребърното оръжие. Нещо спря ръката му..Беше толкова близо до гърлото на вредителя...
"Муртаг, обещах ти, че ще те пазя, защото ти пазиш мен..Не бих позволил да направиш нещо, което не искаш"
Светлината..Синята светлина. Муртаг започна да сваля оръжието си бавно. Синя светлина..Толкова позната..Кой беше той?Познато му беше..Непознатия замахна към него с ятагана си и привлече вниманието отново. Муртаг се усмихна отново и вдигна меча си
"Осъзнай се!" извика синята фигура, наоколо просветна нещо познато..Не, не беше елфа..Елфа..Ним..
- Ним? - прошепна тихо, отново свали оръжието..Какво беше това?Желание да убива и наранява..Значи така се чувстваха черните господари, когато убиваха. - Ним..Какво става с мен? - каза тихо, уплаши се..Никога не беше усещал това..Никога не беше искал да убива така... - Ним, помогни ми..
"Затова съм тук, Муртаг..Винаги съм тук..Защото ти си в себе си, трябва да се събудиш..Отърси се от магията на този човек..Ти можеш..Знам, че можеш"
- Ним..Ним, моля те.. - той падна на колене и замислено загледа към сребърния меч - Торн...Къде е Торн?Къде е? - затрепери, дракона пак го нямаше. Преди три години го беше загубил, сега пак..Но дали можеше да си го върне..Меча се разтече и се върна като Гедвей Игнасия, но..Вече не беше същия..
"Ще успееш, Муртаг"
- Торн..Няма го вече..Няма го, Ним.. - той се изправи, навел глава и се обърна съвсем бавно към натрапника - Ти..Ти си виновен!
Гласа му се извиси из цялата поляна. Той извади Гламдринг и го насочи към новодошлия. Ним се появи, много по-силно светещ отпреди. Очите на Муртаг просветнаха яростно и той се насочи към натрапника
- Ти ме подтикна да го загубя..Загубих го заради теб! - замахна, Ним извади мегила и замахна. Съществото пред тях се спъна и падна. Елфа замахна, Гламдринг просветна..И в следващия момент Муртаг усети падане..Падане от високо, втория етаж..Отвори очи и успя да падне на ръце, без да се нарани. Огледа се с надежда, отново погледна знака на ръката си.
- Истина е..Истина е..Торн го няма..Отново..Отново.. - той запрати Гламдринг напред яростно и остана до къщата, навел глава. Отново..Дракона му го нямаше.
"Муртаг"
- Не, Ним..Благодаря ти, но..Няма смисъл..Не хаби думите си, кажи ги на някой, който ще ги чуе..Остави ме с мъката
"Няма да го направя..Защото знам, че Торн ще се върне, стига да повярваш"
- Кевин опита..Защо аз да успея, когато той не успя?Торн го няма вече, огънят го отвлече..Спомняш ли си тези стихове?..Не мога да стана като Кевин, не мога да скрия тъгата си като него..Не мога да мисля винаги за загубените си приятели и в същото време да мисля и за сегашните. Не мога да бъда ангел, Ним..А още повече, че съм полудемон..
"Не е нужно да бъдеш ангел, за да повярваш в себе си, Муртаг..Помисли, аз те чакам..Винаги те чакам..Знам, че ще намериш Трон"
- Прав си..Искам Торн да бъде с мен..Дори да не сме в повечето време заедно..Той ми трябва..Трябва ми..
"Знам..Какво ще направиш, Муртаг?Каквото и да решиш, аз ще бъда с теб"
- Благодаря ти..
Той се изправи, все още загледан в Гедвей Игнасия, после погледна решително елфа пред себе си
- Тя няма правото да отнема неща, които са ми скъпи. Торн е моят дракон. И ще направя каквото мога, за да го върна отново. Няма да отида в Отвъдното, не днес..Ще го повикам с магия..Опасно е, но ще го сторя..Бих направил всичко за него..Както и за теб, Ним.
"Поласкан съм..Но магията е твърде сложна, Муртаг.."
- Няма да изгубя нито теб, нито Торн, вярвай ми..Ще се справя..Сигурен съм

- И още веднъж те моля да не се месиш, моля те, Ним
"Ще съм наблизо, Муртаг"
Лилавокосия кимна и затвори очи. Гедвей Игнасия, нещото, което винаги забравяше, просветна и го накара да излезе извън тялото си. Рядко се случваше да успее с това..Усети как тялото му го напуска, по-скоро напускаше тялото си..И отвори очи..Не се намираше вече там..Нямаше го вече Ним. Знаеше, че тялото му е някъде там, но самия той беше вече далеч.
"Късмет" усмихна се Ним някъде там и се обърна спокойно към новата опасност "Никога не се отказвате, нали?"
- Не..И знаеш ли, започва да ми харесва..Следващия път искам да ме поканите на чай..Но не съм дошъл, за да се бия с теб, Ним..Дойдох, за да ти покажа с какво ще си имаш работа, докато Муртаг го няма - Дарсия се усмихна и поклони. После фигурата му изчезна в черното сияние и на негово място се появи голямо, кучовидно същество..
"О да" поклати глава Ним и извади оръжието си. Все нещо трябваше да прави...
Муртаг стъпи уверено на земята..Все повече болеше, но това не го интересуваше..Вече беше тук, където беше забранено. Беше тук, жив, беше забранено.. Не го интересуваше. Стъпка по стъпка, съвсем бавно, той се придвижваше из сенките. Сенки, които ако беше мъртъв, може би щяха да бъдат нещо друго. Живи същества за него..Мъртви за останалите. Но той търсеше определена фигура, викаше я из сенките..Болеше го, но не го интересуваше..Той търсеше едно определено същество..Нямаше да го остави тук..Нямаше.
"Торн.."
Една тълпа духове преминаха през него, но той продължи..Усещаше някъде далеч битка, някой се бореше с нещо..Но той търсеше дракона си..Нямаше много време.
"Не е позволено за мен, но все пак съм тук..Можех да изпратя Ним, но щях да рискувам него..Да остане завинаги тук..По-добре аз..Той може да си намери друг господар, знам това...По-добре аз, отколкото той"
Спря несигурно, сенките се бяха увеличили..Къде беше?Не знаеше, но тук беше подходящо. Вдигна ръка и погледна знака..Светеше силно и показваше болките, които изпитваше тялото му. Затвори очи и се опита да усети дракона, някъде тук..Но не беше..Нямаше време..Увеличи силата на магията. Рискуваше да остане тук завинаги..Но Торн ..Скоро сенките започнаха да се изясняват. Бяха хора...Хора, събрани около нещо..Виждаше Арвен, Морзан и вързаната Кейти пред себе си, до него стояха няколко полка елфи..Някъде там две джуджета се караха за нещо..Разнообразие от същества наоколо..Това караше силите му да намаляват, но дракона му трябваше. Без него той не беше себе си. Без него той не беше жив..Съзнаваше го сега, когато го губеше..И предишния път беше така...Усили магията, губеше контрол..Скоро вече щеше да остане тук, знаеше си го. Постепенно разговорът, който се водеше му се разязсни. Всички обсъждаха някакъв важен въпрос..очевидно обичаха да се събират..Усили магията за последно..Трябваше да остави малко сила, трябваше да върне Торн..И себе си, ако успееше. Първи го видяха елфите, джуджетата..Змията, някъде наблизо. После срещна очите на Арвен и баща си от другата страна на кръга.
- Муртаг? - тя беше първата проговорила, сред тишината, която беше настанала. - Какво търсиш тук?
- Търся.. - тя го спря с ръка, кимна на Морзан и с удивителна скорост изведе Муртаг от кръга.
- Не трябва да занимаваме всички с тези въпроси. Какво се е случило този път?
- Торн..Отново го изгубих..Идвам да го върна.
- Сам.. - тя го изгледа и се смръщи - Ти луд ли си? - изкрещя след малко и стисна силно ръката му - Как така сам?Ако сега бях сред живите, казвам ти, че щеше да ти се стъжни..
- За мой късмет вече не си сред живите и те моля да ми помогнеш.
- Няма да имаш сила да се върнеш!
- Арвен, успокой се..Всичко ще бъде наред..
- Как така ще бъде наред!?Не се и опитвай да ми втълпяваш тези думи..Знам го аз твоето "наред"!Муртаг ти си най-глупавия глупак, който някога е живял сред живите..Идваш в Отвъдното с тази сложна магия и разчиташ на късмета!
- Арвен, не те моля да ми четеш конско, а да ми помогнеш..Виж, обещавам ти, че когато дойда в Отвъдното ще ти позволя да ми се караш колкото искаш..Но сега идвам, за да се опитам да спася някой
- Вечно спасяваш!Помисли за себе си за бога!Не си ангел спасител на всичко живо..Осъзнай се, порасни!
- Арвен..Докато ме бавиш всичко пропада..Ако не желаеш да ми помогнеш се махай от пътя ми! - той го изкрещя, въпреки че не искаше. Просто мразеше някой да го бави и да губи ценно време. Тя го изгледа отново, начумерено, после се усмихна
- Хайде..Торн е близо, ще се справиш... - каза вече по-тихо и спокойно.

"Ама, че ме обичат тези кучета, обичат ме"
Ним скочи на покрива и кучето го последва. Сега беше значително по-лесно, вече отровата не можеше да го застигне. Вече усещаше Муртаг много по-силно и силата си по-развита. Червената светлина на Гедвей Игнасия, върху ръката на Муртаг някъде долу просветна и върху кучето се стовари червеното туловище на дракона. Той изръмжа доволно, огласяйки селото излетя, хванал кучето в ноктите си и се отдалечи, за да не показва кървавите сцени, които щяха да последват
"Значи пак си с късмет?"
- Толкова малко..На крачка от смъртта..А той се върна при мен, усети ме..
"Той е твоят дракон..Сега почивка, няма да е лошо за теб..Хайде"

- Удивително..Колко много неща се случват за толкова кратко време..
"Точно по твоя вкус, а?"
Муртаг погледна елфа с усмивка и отново заподрънква на лютнята. Двамата стояха до огъня и си почиваха за следващата битка. Единия разположил се на канапето, другия седнал пред камината със инструмента в една ръка.
- Ним, може би не обичам чак толкова кеф..Когато се нахъсам естествено искам още и още..Но всъщност мразя тези битки..Но пък не мога без битката..Тя сякаш е неизменна част от живота ми.
"А мен ако питаш..Е..Едно време бях причислен към Тъмната армия..Влязох там с много труд и упоритост..Аз съм квалифициран убиец..От което много ме е срам, но тогава ми харесваше...Битката, виковете, блясъка на оръжията..Привличаше ме още от малък, когато разглеждах картинки из книгите. Убиец, това съм аз.."
- Може би си бил..Сега си мой близък
"Отдавна..Много отдавна, като се замисля..Не беше ли на 14?Бързо лети времето а?Но преди три години официално намери натрапника..Заради Мерик"
- Все още не ми е ясно какво стана..Ти беше обсебил тялото ми и искаше да го убиеш нали?Но той какво направи, какво стана после..Така и си останах объркан..После свикнах да ти се доверявам и..ето ни сега заедно в една стая, с леки познания за миналото, когато не сме били заедно..
"Знам само, че използва магия..Просто я усетих, но не разбрах каква е..Все още не мога да я разбера..Но от онзи ден насетне..Разбрах какво е да си бил служител на Сянка..Не беше приятно, Муртаг..При Сянката..Сутрин, трябваше да ставаме съвсем рано, по тъмно, да оглеждаме целия замък, после да минаваме един по един през нейните очи. Тя искаше да се убеди, че никой не я е предал през нощта. Ако някой отсъстваше и тя не знаеше къде е, направо полудяваше. После идваше ред на закуската, разпределянето на войските..После бдене по кулите, обядът..Цял следобед лично аз прекарвах в една зала с нея. С Гламдринг в ръце, стоях в ъгъла и съсредоточено слушах разговорите между нея и идващите при нея да се оплакват. Често ми кимаше с глава..Тогава аз трябваше да пристъпвам напред и да посичам даден човек с меча си. Тя ценеше моята служба..Обичаше да показва Гламдринг..А вечер прекарвах в ъгъла на съветната зала, заслушан във Вариаки, Сянката..И много други..Нощта прекарвах в стаята си, която представляваше килия, пълна със слама..Гламдринг ми го взимаха и го отнасяха далеч от мен..Мечът заслужаваше по-добро отношение от носача си. А аз постоянно мислех как да сваля Сянката от трона и да се възкача аз..Вече не си представям как бих изглеждал на нейно място..Но някога това беше моята мечта"
- Гламдринг е изкован от Хю..Не е ли по-древен?
"О, по-древен е..Виж, Муртаг..Хю беше моят най-добър приятел там. Едновременно брат и баща..Той беше принуден да бъде затворен в замъка, да не се показва пред никой. Мнозина знаеха за неговото съществуване. Той ме харесваше, аз харесвах него..Той често се разхождаше из оръжейната долу, или го намирах до дракона му. Тя загина в битката срещу Вариаки. Казваше се Матилда..Името на майка ми. Той обичаше да си спомня и да говори за нея. Е, Хю намери един меч в оръжейната един ден. Каза ми "Виж, от това ще стане перфектно оръжие". Беше стар, ръждясал меч, но имаше перфектна изработка. Трябваше му само малко поправка. Скоро Хю откри, че меча не е съвсем нормален..Откри сила, която никой не подозираше, че може да е скрита в такова оръжие..Но силата бе древна и опасна. Хю изкова меча наново и отново вгради тази сила. Но уплашен от високото й ниво я запечата дълбоко..Никога повече не я видях..Все още е скрита в меча, но никой никога не е могъл да я отключи. Скоро след това, той даде меча на мен. Беше го изработил по моя мярка, все едно предварително беше разбрал, че е точно като за мен. Каза ми, че меча се нарича Гламдринг, той беше ровил из цялата библиотека за това име дни наред..И така меча се озова в мен..И в теб"
- Защо досега не съм те карал да разказваш..Много добре ми действа
"Нямам нищо против..Макар и да не съм достатъчно стар, за да разказвам интересните неща."
- А Кевин като е..така да се каже стар, все едно разказва нещо нали..Само когато е нужно иначе..Нито дума..Той няма възраст де, ама по принцип сигурно ще се уплаша..А се водя по-възрастен от него по списъка на Драконското царство. - той се засмя на споменя и поклати глава. - Защо не желаеш да останеш в Отвъдното?Какво ще срещнеш там?
Очите на Ним помръкнаха и той се замисли, вперил поглед в огъня.
"Много отдавна, Черните господари наплашили моя род..Никой не би умрял..Ние държим на живота си повече от всичко..Страх ни е от неизвестното..Но повечето умираха...И само аз съм единствения, останал дух в този свят. Всички те изчезват в неизвестното..Не отиват в Отвъдното, обикалят Зида...А повечето дори ги няма там..Някъде, където никой човешки крак не е стъпвал. Здържах се един ден да питам Кевин какво има отвъд света..Там също съм стъпвал, знаеш..Но само в ангелския свят..Той разказваше удивителни неща за онзи свят..Ангели и демони, вълконеща, самодиви, духове..Фантастични същества извън нашите възможности, ние не можем да си ги представим. Надявам се те да са някъде там. Ако аз умра, то ще остана заплетен в Отвъдното завинаги..Няма живот за мен там, само прокоба..Прокоба, която ще ме принуди да страдам..Да страдам вечно..Избрах по-лекия живот..Нямам силата да отида там и да търпя болката и страданието вовеки..Страх ме е от това..Обичам свободния и щастлив живот..Живот, близо до приятел."
Ним се усмихна и погледна Муртаг. Ездача го гледаше съсредоточено, монотонно подрънквайки с лютнята.
- От кога имаш обици? - запита внезапно, Ним го погледна объркано.
"От както се помня, защо?"
- Наистина?
"Естествено..Защо?Не си ли забелязал досега?"
Духа се засмя отначало тихо, после по-силно
- Е, пропускам понякога тези подробности де..До миналата година не знаех, че Кевин е женен..Не, май бях забравил..
Това предизвика нова вълна смях. Муртаг изчака търпеливо Ним да се окопити
"Щом не си забелязал обеците ми..Тогава сигурно не знаеш, че и твоите са продупчени сигурно?"
- Какво!?! - Ездача спря да свири на лютнята и опипа ушите си стреснато - Ама как така?!?
"Много ясно..Аз като завземам тялото ти какво, няма да си свалям обиците..Това е лошото да се свържеш с човек с продупчени уши"
- По дяволите, наистина не знаех..
"Сега вече знаеш..Имам още, ако искаш..Някога беше много важно бойците на Тъмното царство да носят обици..Ушите на всички се продупчваха на сила..Беше голям кеф, няма що. Тръшват те на една студена желязна маса, надвесват се над теб с онази огромна игла..Не искам да си спомням.И по обиците често се познаваше ранга в обществото..Смешно беше, но такива бяха правилата.."
- Ааа не благодаря..Все още не съм стигнал до обици..Отначало не исках нищо, после заради баща ми се съгласих да нося герданчета и ми харесва. После пък заради Арвен започнах да нося и пръстени..Ама и гривни си имам виж - той тръсна ръкава си и от ръката му изпаднаха три сребърни верижки - Това заради Бром, носели късмет..Отначало ги мразех, ама и те ми харесаха...Сега остава да проимам и на крака и обеци и ставам разносвач на дрънкулки..Достатъчно остриета имам по себе си..
"И една лютня си вземи..И ще станеш странстващ циганин с лютня..Ще ти почерня лицето и ще станеш голяма муцка" Ним прихна и се катурна заедно със канапето
- Ха, ха..Много смешно..А да танцувам не щеш ли?С едно фередже нали?
"Ще ти намеря някое..Из пустинята, някой там не може да няма..Или ако няма, то знаят как се прави.."
- И с грим..Бе направо ме обкичи като коледна елха и ще се разхождам из някой град..Ще ми викат "Лудия Циганин"..И дълга коса ще си пусна, та да си плета плитки и да си завирам мъниста по кичурите..Да дрънкам още по силно
"И звънчета ще ти купя, не се притеснявай"
- Ще си ги накача по колана и като започна да танцувам хем фереджето ще дрънка, хем звънците..Ама звънци за добитък ей..Е, как се размечтах за бъдещето..
"А аз ще стоя на площада и ще приканвам тълпата да види какво им водя..Все пак, мисля, че трябва да опиташ" той щракна с пръсти, синята светлина уцели Ездача и го заслепи.
- Е, много ти благодаря..Дай едно огледало да се огледам.. - каза намусено, отново опипвайки ушите си. Ним му подаде едно огледало. Муртаг заклати глава и повдигна глава - Няма съществена разлика...

"Знаеш ли..На теб ти липсва едно нещо"
- Моля те..Не отваряй тази тема отново..Болната ми тема..
Ним кимна и се изправи
"Тогава да вървим..Знаеш, че вече е достатъчно"
- Прав си.. - Ним се усмихна и изчезна. Муртаг въздъхна и се изправи. На вратата се почука, той отвори вратата и се усмихна на детето - Готов съм.
Тя кимна и влезе спокойно вътре, докато Ездача излезе навън
- Не се безпокойте за нищо сър..Чакат ви - каза детето от вратата и помаха с усмивка
- Благодаря ти.. - каза й той, проследи полета на Торн и се отправи към странноприемницата.
Малката сграда беше пълна днес..Искаха да му пожелаят късмет, искаха да му благодарят и да си поговорят с него
- Добър ден - поздрави ги усмихнато той и се настани на масата в ъгъла. Селяните вдигнаха ръце в знак на поздрав, Муртаг си поръча питие и се замисли
"Всичко ми е така..Тъжно" замисли се, благодари на момичето с чашата и отпи
- Благодаря ви, Ездачо - започна един от селяните наблизо и вдигна чаша в наздравица
- Муртаг..Просто Муртаг, моля - отговори му лилавокосия замислено и се усмихна отново. Беше му приятно тук. После изпи питието на един дъх и се облегна назад. - Надявам се всичко е наред?
- Отлично..На теб дължим избиването на орките..
- Няма нужда да ми благодарите, това е работата ми..Всички са добре, нали?
- Да..Ами Сайва?
- Записах я на училище..Тя ще се справи, вярвам в това. Обясних на семейството й всичко нужно
- Значи скоро ще имаме и друг род Ездачи от Калем?
- Надявам се да са по-добри от мен
Наоколо се усмихнаха, един от хората постави ръка на рамото на Муртаг и се засмя
- Никой род не може да се сравни с вашия, синко..Вярвай ми.. - каза тихо и отново се присъедини към останалите

Няколко часа по-късно, жените изпращаха мъжа, облечен с дълго черно наметало, докато мъжете ходеха заедно с него, напред по пътя, успявайки да разменят последни клюки. Накрая и те се спряха и му помахаха. Муртаг застана на хълма, поклони се на съселяните си и се скри от погледите им, натам, накъдето рядко отиваха хора. Торн прелетя над главите им, децата го подгониха радостно, после и те спряха помахаха и се върнаха назад. Дракона настигна Ездача си, събори го игриво и после го сграбчи.
"С мен ще пътуваш" заяви присмехулно, Муртаг беше заклещен между острите му нокти
- Радвам се, че си с мен, Торн
"Ти го поиска..И ще си търпиш последствията"
Той нададе драконски рев и се понесе по-бързо в студения въздух.
"Накъде, Ездачо мой?"
- Намини през драконския дворец, искам да видя Скай..А после ще се отправим на една дълга разходка..Кой знае какво още ни чака..
"С нетърпение чакам.."
"А аз все още съм някак тъжен..Нещо ми липсва..Но нямам отговори на този въпрос..Както и да е..Винаги ще има тъга"
"Ще ти помогнем да я преодолееш, стига да ни се довериш"
"Едва ли ще успеете с Ним..Но благодаря.."

Замъка се показа пред тях и Торн кацна спокойно на поляната, оставяйки внимателно Муртаг.
- Благодаря ти - усмихна се Ездача и тръгна уверено към замъка. Никой нямаше на вратите, това беше странно..Той влезе тихо в замъка с чувство на безпокойство. Влезе в Тронната зала, вече успокоен. Там, в тъмното имаше няколко войници
- Проблеми ли има? - каза по-силно, те го видяха. Бавно се приближаваха към него, после изведнъж..Какво стана, той не разбра..Само усети, че жезъла му изчезна от гърба му, Гламдринг падна на земята и всичко друго остро също изпопада
- Ама какво? - изпелтечи, войниците мигом го хванаха, завързаха го и го изкараха навън. После го накараха да коленичи. Няколко други войници вече хващаха Торн - Торн!
Дракона се опита да откликне на вика, но войниците отново го озаптиха
- Какво ви става?Махнете се от мен! - разкрещя се Муртаг и започна да се бори. Някой го блъсна отзад..Жезъла му и Гламдринг изхвърчаха напред, повалиха Муртаг по гръб пред дракона и го удържаха да не стане.
"Съжалявам, Муртаг..Но вече не ти вярваме"
- Какво ви става за бога!Какво съм направил! - той отново се задърпа, но отново беше озаптен..Ядосваше се вече. Регентът на принца..Този стар регент
- Ти си част от Черното царство. Би могъл да изкажеш плановете ни и да разкриеш всичко за двореца
- Луди ли сте? - изкрещя, това не му харесваше. Зърна Скай, момчето се опитваше да се бори с други двама войници - Оставете детето намира!
Енрике също беше тук, и той имаше проблеми с войниците. Торн изрева от болки, Муртаг се опита да се обърне, но не можеше
- Ти си твърде близък на злото, Муртаг..Не сме сигурни..Съжалявам за това, но моя е честта
- Полудял си!Кой бог те е накарал да мислиш такива неща?Вариаки ли те обсеби..
Но регента не искаше и да чуе. Той хвана Гламдринг и го издърпа от ножницата. Синята светлина го озари, но регента май се беше подсигурил срещу Ним
- Остави меча ми! - извика Ездача - Остави Торн и принца..
Той се приближаваше, с някаква светлина в очите
- В нашите закони е прието провинилия се да бъде убит. Ти не си се провинил, но в името на Драконското царство аз отнемам живота ти. Поради това, че си твърде близък с злото, заради това, че би могъл да изложиш на опасност драконите
- Луд!Не докосвай меча ми, глупако..Не се доближавай до мен
Но нямаше кой да му помогне..Всички бяха далеч..Всичко щеше да свърши тук, знаеше си го..Опита се да се измъкне, виждаше, че на никой не му беше добре..Щяха да убият приятел на царица..Но нямаше значение. Трябваше им повдигане на духа. Регента се приближаваше
- В името на бога, пожелавам ти добър живот..В Отвъдното - Гламдринг се засили към Муртаг, Торн изрева безнадеждно отзад, Скай изпищя някъде отзад. Муртаг затвори очи...Много скоро всичко щеше да свърши..Нямаше вече път..Странно..Точно след като мечтата му се беше изпълнила..Точно сега..И убийство, изпълнено от собствения му народ..Позор..Хората, които искаше да защитава. Торн се разбунтува, но получи ново ръгване с меч. Господарят му щеше да загине..И той си отиваше с него. А Гламдринг оставаше без господар, опасно оръжие..Ним се бонтуваше, но нямаше сили срещу този човек
"Муртаг!" изкрещяха три гласа, но той не можеше да ги чуе..Защото острието на меча вече го приближаваше

Но острието така и не го усети..Така ли се чувстваше убития..Наоколо се чуха възклицания на учудване и той усети как хората го пускат. Отвори леко очи. Пред него..над него, стоеше нещо бяло..Ослепително бяло..Нещо, което не беше виждал от отадвна. После светлината стана жълта, покри Торн, освободи го и го излекува. Повдигна Муртаг от земята и го запрати към дракона, заедно с Гламдринг и жезъла.
- Твърде дълго стоях настрана.. - този глас..Естествено..Той вече се беше замесил. Войниците пуснаха Скай и Енрике, детето се затича напред. Жълтата светлина се сля в фигура
- Кевин! - извика детето и прегърна ангела треперейки - Беше наистина страшно..
- Знам..Но всичко е наред сега, нали?Всичко е наред - той се усмихна мило на детето, после стрелна регента с хладен поглед.Погледна и Муртаг успокоено, Ездача дишаше..Това беше най-важното.
- Той може да ни предаде! - извика регента и отново привлече погледа на ангела. Той остави детето и застана до регента, стрелкайки го с ледения си поглед
- Уволнен си! - изсъска тихо и заплашително, треперейки..Този човек искаше да убие Муртаг
- Ха!Ти ли ще ме уволниш? - засмя се регента. Кевин се усмихна, хвана нещо на врата си и го откъса. Очите на регента се разшириха от почуда и той падна на колене уплашено. Кевин вдигна нещото в ръката си, то просветна наоколо, всички го видяха
- Аз съм вече тук..Законен крал на Драконското царство, баща на Скай Гондорски. Според силата на законите ти си уволнен..Защото нямаме нужда от регенди - провикна се през поляната, докато всички падаха на колене, едни от почуда, други по длъжност. Детето го гледаше с разширени очи
- Ти си ми баща? - попита съвсем тихо
- Съжалявам, че не ти казах по-рано, Скай..Но така беше редно..Обещах - каза му по-мило ангела, като го погледна. Детето го гледаше няколко пъти, засмя се и прегърна..баща си..Баща му беше бил до него цели три години. Беше бил до детето винаги..Но Скай не бе и подозирал..
- Честито - тихо каза Муртаг, беше се изправил, вече спокойно, застанал зад ангела.
- Нужно беше - усмихна му се Кевин и постави ръка върху рамото на лилавокосия - Официално ти позволявам да влизаш в Драконовото царство, Муртаг..Прави това, което винаги си правил
- Благодаря ти..Не бих искал отново да ме разпъват и да искат да ме колят..Още ми е малко рано..
- Така си е - той се усмихна и пусна Муртаг..
- Сега ще вървя..Накъдето ми видят очите..
- Върви..
Ездача обърна гръб на ангела и се насочи към Торн доволно..Отново..накосъм му се беше разминало..
- Муртаг? - това го спря, той въздъхна и се обърна
- Извинявай..Знаеш, че съм голям забраванко, нали? - тихо каза, детето се засмя и се затича, за да се сбогува с Ездача.
После мъжа скочи върху червения дракон, свали шапката си, поклони се и се извиси във въздуха
- Нали няма повече да го преследват? - притеснено попита Скай, хванал баща си за ръка
- Няма, обещавам..О и.. - той се прокашля за миг и продължи по-силно - Муртаг честит нов външен вид!
- Какво? - дракона се сниши отново - О да, обиците..Толкова ли се забелязва?
- Ами..Доста..
- Страхотно..Ще накарам Ним да ги махне по-късно..Довиждане засега
Кевин му помаха и се усмихна. Дракона нададе рев за довиждане и изчезна в светлината на деня

- Хайде, Скай..Да влизаме, че ще простинеш така..
- Този закон не ми харесва..Не искам да убиват никого..Те щяха да убият бате - детето млъкна и се замисли. Никога не беше наричал Муртаг бате, но така го възприемаше
- Знаеш неговите любими думи, нали?Е, той винаги ги спазва, докато има нужда от него..Хайде - той подаде ръка на детето, след малко Скай го хвана и двамата се прибраха вътре, следвани от другите.
- Беше наистина страшно..Не искам никой да умира..
- За съжаление не можеш да предпазиш всички от това, Скай..

Дракона спокойно кацна на поляната, точно преди границата..Трябваше им малко спокойствие преди да тръгнат напред.
"Защо на теб ти се разминава" Ним изглеждаше намусен, но същност вече се успокояваше. Внезапната атака го беше сварила неподготвен.
- Днес имам късмет, не виждаш ли..Утре няма да е така, сигурно..А ти да махнеш украшенията си от мен.
"Моите ли?А съжалявам, твои са си..Наказание за..ти си знаеш"
- Ама си и ти..Е.. - той се подпря на Торн и замислено огледа небето - На косъм беше..Наистина мислех, че този път нямаше да ми се размине..Никога не са ме убивали..Или са?Не си спомням..
"По този начин май не са..Гадничко си е. Да се мислиш предаден от собствените си хора."
- Не бих избрал този начин..Може би да умра в битка, но не и това..
"Мен също не ми се нрави..Е, аз избрах битката..И паднах в нея. Те ме победиха, моите врагове. А сега съм на ваша страна.."

"Накъде сега?" дракона се изви малко и се прозина. После огледа небосвода омърлушено, Муртаг се покачи на него и също се огледа.
- Бих казал, че трябва да тръгнем..Не знам на къде..
"Мраморната кула не е за теб сега, Зидът не е приятно местенце по това време на годината" започна дракона, а Ездача го спря замислено, после вдигна глава
- Пътят ми води надалеч..Пътят е опасен..Ще ме следваш ли?
"Зависи колко е далече"
- Не знам..Вече не знам какво да правя..Всичко е така объркано..Но виж, Торн, не искам да правиш нещо, което не ти харесва. Знам само, че нещо там ме вика.
"Нещо там?Къде е това там?"
В отговор жезълът просветна и Муртаг погледна неспокойно небето.
- Там..Страх ме е от това място..Не искам да тръгвам на никъде..Не искам да правя нищо, просто да стоя на това място..Защото дните, които ми предстоят може би не са приятни..Между впрочем..Аз никога не съм имал нормален ден, така че..Така че може би всичко ще си е наред.. - той кимна, сякаш на себе си и се изправи върху дракона, оглеждайки се на всички страни. - Торн, имам чувството, че моя път тук приключва..
"Какво имаш предвид?"
- Имам предвид, че нещо скоро ще се случи..Не, не мисли, че се бъркам с Ним..Това е нещо друго..Знаеш ли, отдавна не сме се виждали с Дарсия..Вариаки също я няма..Време е да ги посетим, Ним е обещал по чай
"Мраморната кула?"
- О не..Рано е..Твърде рано..Преди всичко да свърши там, където е запланувано, бих искал да посетя още много места. Времето няма да ми стигне и скоро ще слушам конско, обещано ми от една наша позната. Скоро ще трябва Скай да се сбогува с мен..завинаги..
"Мислиш ли, че ще липсваш само на Скай?"
- Не съм врачка, Торн..Не виждам чувствата на хората..Но ти трябва да го направиш
"Не мога..Ами Ним?"
- Ще го взема със себе си. Гламдринг и жезъла също..Ще остане само нещо, което ти заръчвам да отнесеш..В Динзел..Кажи му, че само ако посмее да му направи нещо когато се върна ще му се случи нещо страшно..
"Нужно ли е да го правиш ти?"
- Преди три години, точно след войната аз му обещах..И би трябвало да отида, колкото и да съм нежелан на онова място
"Опасно е!"
- Знам..Че какво не е опасно в моите хрумки?Хайде, Торн..Няма да се бавя, обещавам..
Дракона го погледна..Мразеше тези увещания..Мразеше, когато Ездача му се излагаше на опасности, в които дракона беше безсилен да му помогне.
"Щом това е желанието ти" каза съвсем тихо, после показа острите си зъби и подуши внимателно мъжа на гърба си "Надявам се..Че си готов?"

"Преди три години..Той седеше на пост, беше тъй рано сутринта. Беше сам, на стълбите пред двореца. Тогава..Това беше денят на Последната битка..Още не знаеха това тогава, отпосле деня получи това име..Но деня беше за Муртаг и нещо друго..Превърнало всичко в този ден в болка..Той стоеше там, в студеното утро и затворил очи, слушаше шумоленето на дърветата и спокойното ромолене на потока, някъде далече..После часовника на кулата започна да бие, седем часа..От отворения прозорец, някъде горе се дочу плача на пробудено дете. Някой се строполи от леглото си с звучно "ох". Арвен се будеше, за пореден път, за да се погрижи за детето си. Нищо не предвещаваше битката, която щеше да предстои..Все едно беше един нормален ден..Слънцето се показваше вече, огрявайки лицето на мъжа, застанал пред двореца.
- Знаеш ли какъв ден е днес? - попита го някой и Муртаг обърна погледа си назад. Кевин стоеше и го гледаше изпитателно с кафявите си очи. Обичаше да го изпитва понякога. Муртаг се замисли..Не, никакво историческо събитие, доколкото си спомняше.
- Ден, в който нищо не е сигурно..Всичко ще се реши в някой от тези дни..Много скоро ще се състои битка и не знаем къде и кога..
Кевин се усмихна и кимна сам на себе си. После отново погледна лилавокосия и се приближи.
- Наистина не помниш, нали? - попита тихо и някак невярващо.
- Празник нали?Моля ти се, аз празници не помня - Муртаг се обърна пак, загледан към дърветата.
- Честит рожден ден, Муртаг...
После..Точно в този ден се беше случило това..Беше загубил толкова много хора..Мразеше рождения си ден..Макар, че Кевин успяваше да го изкара от лошите мисли винаги..Но рождения му ден беше свързан с Последната битка, а битката с рождения му ден..Никой..Никой не помнеше този ден, освен Кевин..Този ангел имаше удивителната способност да помни дати, цифри, години, имена..Всичко, което можеше да му потрябва..И той ги помнеше..Май той единствен знаеше за рождения ден на Муртаг и кога точно беше той..Последната битка.."
Торн вече летеше напред със сериозно изражение. На гърба си носеше само едно черно, прокъсано пътническо наметало. Някъде долу, но в съвсем различна посока, един мъж с жезъл и меч на рамо, с лятна риза и замислен поглед прекосяваше бавно заледената река. Нямаше представа къде отива..Знаеше само, че трябва да върви..Искаше му се нещата да се изяснят..Но никой не беше способен да му ги изясни

"Какво правите тук?" драконите регенти изръмжаха подозрително и Кевин въздъхна
- Ще трябва да го окача на едън прът и да го разнасям със себе си, а? - каза тихо и отново вдигна златната верижка. Драконите всякаш се смалиха, после бавно отстъпиха. Пред ангела застана нещо съвсем забравено и той въздъхна
- Само тук ли ще стоиш?...Тате - недоволно попита Скай и погледна скришом към Кевин. Ангела се усмихна
- Не..Аз съм като майка ти, Скай..Никога не стоя на едно място. Тя винаги беше в движение..Винаги..

Муртаг прескочи поредната заледена локвичка и въздъхна. Сега се намираше на поляната с камъните..Селяните от близкото село много я харесваха. А той идваше тук..За да направи нещо лошо..За себе си. Беше го решил отдавна и никой не можеше да го спре точно сега. Поляната представляваше едно голямо място, същност изградено от гладък камък..Някога беше било портал, но хората го бяха запечатали. Легендата разказваше, че тук, преди много и много години, в средата на един портал намерили същество, което още обикаля света. Муртаг веднага беше свързал легендата с единственото същество, древно колкото легендите. И се беше оказал прав. Кевин беше бил изгонен от своя свят и попаднал на това място, чрез портала, който хората запечатали след намирането му. Нямаше вече връщане назад за ангела..Не и от тук. Муртаг извади жезъла и Гламдринг, коленичи и въздъхна.
"Сигурен ли си в това?" Ним просветна пред него, изражението му беше разтревожено и той беше вперил златните си очи в лилавокосия.
- Абсолютно..
"Не мислех, че ще стигнеш до това.."
- Казах, че обещах..
"И ще се самоубиеш?Наистина?"
- Няма друг начин да стигна до там..
"Помисли отново, моля те..Ами ако не се получи?"
- Няма смисъл да го мисля отново и отново..Време е да се самоубия и да отида там, за да намеря нещото, което обещах да намеря преди три години на рождения си ден, Последната битка.
"Може да отидеш в Отвъдното, вместо там"
- Поне ти ще се върнеш, ако не се получи, Ним..Знам, че е опасно, но..просто няма друг начин
Двамата се спогледаха, Ним не проговори. Опитваше се да си представикак Муртаг ще се самоубие и ще изпълни обещанието си
"Помисли за близките си, Муртаг..Помисли и за себе си"
- Вече го преосмислих, Ним..Благодаря ти за всичко..Благодаря ти, че беше благосклонен да ми разкажеш толкова неща..Моля те, ако не се получи..Спомняй си за мен понякога
"Шегуваш ли се?Винаги ще си спомням за теб, Муртаг..И ще се опитам да дойда при теб..Защото си обещах да изчезна, когато твоя път тук привърши"
- Благодаря ти за преданността..И..Довиждане..Или сбогом..
Двамата отново се погледнаха, Ним изчезна с тъжно-синя светлина. Муртаг погледна меча и въздъхна. Предстоеше му нещо, което не искаше да прави..И го беше страх..Но..Дали трябваше да го прави?Не знаеше..

Отново беше красиво лято..Тук зимата на Клайв не достигаше, не защото ангелите не я искаха, а просто, закото при тях вече беше лято..Муртаг си пое дълбоко дъх и разтърка мястото, където беше минало острието само преди миг. Беше се лутал из тъмнината, можеше да попадне в Отвъдното, но беше успял и сега беше тук..Сега разбираше какво е да попаднеш в свят, който не беше за теб..Както Кевин беше попаднал едно време в техния, сега Муртаг пък беше дошъл до тук, където на хората им беше забранено да идват. Въздъхна и замислено затърси Гламдринг..Не, меча беше останал там, до тялото му..Отново въздъхна, жезъла беше с него сега..Само това черно оръжие..Лошо, нямаше да впечатли ангелите с това..Усети пърхането на криле и се скри под един храст точно навреме. Беше избрал точния период. Започваше Великата игра..Ангелите се забавляваха цяла седмица така..И щяха да го заведат лесно до целта му, защото обикаляха около нещото, за което беше дошъл.
Над него прелетяха няколко смеещи се ангела..Деца..Всички те бяха деца, защото тук времето за тях нямаше значение..В другия свят пък също нямаше да изглеждат прекалено стари, просто израстваха малко повече. Те прелетяха без да забележат натрапника и той въздъхна..Те имаха остри очи и Муртаг можеше да си изпати от това. Съвсем бавно се придвижи до друг храст и се огледа. Някъде назад беше замъкът, той се намираше на хълм. Красивото море се простираше пред погледа му, някак вълшебно синьо. А някъде далече се очертаваше друг остров с много скали и пищни гори. На изток беше неговият път..Не беше дълъг, но скалата изглеждаше висока и стръмна..Но трябваше да опита, обещанието си е обещание..Той се премести под единственото дърво на поляната и отново се огледа. Великата игра продължаваше и те летяха някъде далеч над него..Можеха да го видят всеки момент..Той знаеше, че може да загази, но..Нямаше да се даде просто така.
Пътят към планината беше безкрайно труден и бавен..Страх го беше от ангелския поглед...Все едно го гледаха през ренген, все едно го познаваха изцяло..Мразеше когато Кевин го погледнеше изпитателно, какво пък оставаше за всички останали негови сънародници..Все едно за тях той не беше нищо..Същност, може би така си и беше..Те се интересуваха само от онези, чиито души пазеха. Мразеше техните познания..Мразеше това, че те помнеха толкова много..Познанията на Кевин не му пречеха, но това да знае, че и други знаят за него му беше трудно и го болеше..Да знаят нещо, което той не би казал на други..Ангелите знаеха доста такива неща..Не бяха виновни, но..
Смехът им се чуваше надалече..Той вече вървеше по планинската пътека, прикривайки се с помощта на шипковите храсти. И мислеше, спомняше сиза онова, което беше обещал преди време..
"Фигурата в мрака на малката зала
- Ще го направиш ли за мен? - попита тя със сълзи на очи, гледаше го така втренчено
- Знаеш, че не бих ти отказал..Но точно сега?Сега е опасно, всеки момент могат да ни нападнат
- Вярвам, че ти ще го донесеш..Макар и да няма полза от него..Полза има, но за Скай..Само за Скай..
- Разбирам..И ще го направя..""
Той чу шумоленето от нещо, което падаше от високо и понечи да се скрие. В следващия момент се срещна очи в очи с малко ангелче със сериозен вид
- Стой на място!Натрапник! - разкрещя се той. От този глас Муртаг потрепери, този глас събуждаше нещо в него.
- Млъкни..Не съм дошъл да сея зло - каза съвсем тихо, ангела го изгледа отново
- Натрапник! - изкрещя отново, някъде отгоре се чуваше шумоленето на стотици крила..Муртаг изсъска ядосано, бутна ангела и се затича нагоре..Знаеше, че няма да е лесно..Но поне опитваше. Зад него се чу кацането на ангелите, те го търсеха с очи. Той се спря под сянката и се покри с черните крила, кой знае защо появили се от гърба му. Пред него прошумоляха още
- Излез, демоне..Виждаме те..Крилата ти не биха те прикрили..
- Не съм демон, за да се отнася заповедта ти до мен
- Кой си тогава? - очевидно най-възрастния ангел пристъпи напред. На вид изглеждаше като дете на около 14-15 години, а Муртаг го позна..От легенди, от картинки, които беше разглеждал някога, много отдавна. По челото му преминаваше златна жилка..
- Господарю на ангелите..Аз съм..
- Господарю мой, моля ви, не го наранявайте! - момичето се измъкна от другите, някои от които се опитаха безнадеждно да я спрат. Беше дете, млад ангел..Е, всички бяха млади, но тя просто изглеждаше още по-подмладена.
- С какво е толкова близък този човек до теб? - попита я тихо и спокойно владетеля и пристъпи напред. Все още гледаше чернокрилия с неприязън. Те мразеха черното като цвят, а пък той..Той целия беше в черни цветове..И носеше демоничен жезъл в тяхното светло царство..
- Господарю мой - тя коленичи, все още закривайки Муртаг с тялото си - Пратен е, за да вземе нещото, което Съдбата каза, че скоро ще загубим.
- Абсолютно сигурна ли си?Познаваш ли го?Може би е лъжец? - все така спокойно, а Муртаг усещаше погледите им..Навсякъде около себе си. Синекоската вдигна глава и прониза владетеля с леден поглед
- Аз съм Шайло..Ангел пазител на Муртаг Моуси, който виждате зад мен, владетелю мой..И го познавал отлично добре.
- Той е пратеникът значи?Трябваше да дойде преди три години, според тяхното летоброене.. - той отново погледна Муртаг, чакайки отговор
- Събитията се усложниха - каза мъжа тихо, спомняйки си отново за Последната битка.
Ангелите се отдръпнаха да се съвещават. Муртаг ги гледа известно време, после изведнъж се сепна...Не биваше да се бави. Някъде там тялото му замръзваше..Светът тук не отговаряше на техния..Разпери крилете си и се вдигна във въздуха. Зад него нададоха разтревожени звуци, някои го последваха. Но вече нямаше значение..Шайло нямаше да има проблеми, той трябваше да бърза. Зад него просветна магия, той я отбягна..Никога не го беше правил..Да лети сам и да бяга от нещо..Беше много по-различно, отколкото с Торн..Ето я пещерата..Зад него някой докосна крилото му, но Муртаг го отблъсна от себе си и продължи. Усети стрелите, усети как някои пробуват крилата ву..Болеше..Те се страхуваха да му направят нещо повече..Не бяха сигурни в него, но и знаеха, че ако не беше истинския, то щяха да си изпатят..Той влезе в пещерата и хвана кафяво-зеления диамант в средата в движения. Нещото просветна, Муртаг изчезна с него и останаха само ангелите
- Ако не е бил той..Всичко ще се провали - каза тихо владетеля и обърна гръб на пещерата
Някъде другаде, под дебелата покривка сняг, изгряващото зимно слънце освети синия меч, подал се изпод снега. След него се показа и ръката, главата се отърси от снега и мъжа усмихнато се изкашля
- Успях! - извика радостно към слънцето, меча засия доволно, мъжа се отри и стискайки кафяво-зеленото нещо под ръка, тръгна бързо към замъка.

Отвориха му усмихнато, той познаваше тези хора. Той беше прекарал толкова време с тях. Тронната зала беше осветена ярко този път. Едно дете гонеше двама мъже, играеха си. Лука и Енрике, други двама близки на детето. Баща му седеше, небрежно поставил крака на облегалката на стола и замислено гледаше играта. Влизането на Муртаг го стресна и той се изправи разтревожено
- Мислех те за мъртъв!Къде беше за бога? - започна, приближавайки се към снежния човек, идващ от отвън. Муртаг се усмихна и огледа всички с щастие в очите.
- Изпълних последния си дълг към някой, който аз и ти познаваме. Скай, моля те, искам да разбера едно нещо..Приближи се..
Детето го направи и Муртаг коленичи пред него. После отви нещото, което носеше от толкова далече. Лицето на Кевин пребледня.
- Отишъл си там?
- Да..Не беше трудно..Стига да намериш правилния път веднъж, когато никога не си ходил и ти е за пръв път..А си слушал толкова неща..Подръж това, Скай..
Детето хвана камъка, който потрепери в ръцете му. Детето се уплаши и го изпусна, Муртаг го хвана
- Значи не сме грешали. Предсказанието беше право..Отдавна, много отдавна не се беше случвало..Хвани го пак, Скай..Няма да те ухапе..
Детето отново го хвана с треперещи ръце. Камъка отново затрепери.
- Той чака с години там, Муртаг
- И неговото време идва..
Зелено-кафява светлина озари малката зала. От камъка в ръцете на детето. Скай изпищя, потънал в нещо, което никой друг не усещаше. Кръстника му стреснато се завтече напред, но Лука го спря. Кевин и Муртаг се отдалечиха. Крясъкът на детето се чуваше надалеч от залата..Драконите обърнаха глави към залата..Светлината продължаваше да дразни очите на присъстващите. После изведнъж вече я нямаше. Само Скай..Без нищо останало. Кевин повдигна момчето и го погледна
- Ще се оправи..Но къде е той?Висна Тройл, нали?Него донесе от моя свят
- Да, така е..Единственото същество, доживяло досега..Единствен от расата си..Замряла отдавна..И няма начин да се възроди отново..Висна Тройл е последния и според предсказанието той е наш събрат..
Изпод земята се чу шумолене, мина под краката на всички и в средата на залата проби дупка. От дупката се появи драконска глава на едно съвсем младо кафяво-зелено драконче..То нямаше крила, приличаше на огромна змия..Но беше дракон, земен дракон..Единствения, който ангелите бяха спасили преди много години..И според тях щеше да се излюпи за човек, син на ангел и същество с земен произход. Висна Тройл издаде гъргорещ звук и се завтече към Кевин, омотавайки се около краката му. Сега беше като малко змийче, но ако пораснеше, то размерите му щяха да бъдат наистина огромни..И щеше да е опасничък..
- Не мислех, че щеше да го направиш някога..Онзи свят не е разрешен за теб
- Не можех да не изпълня това обещание..Пък и исках да видя земен дракон някога..Е, видях го..
- Искаш да те пишат в учебниците?
- Не, Кевин..Теб ще те пишат, защото си цар..Ще те учат поколения наред, както ние учехме тези, преди Арвен..Сега нея също я има в книгите като царица, управлявала от еди кога си до еди кога си. А мен..От мен няма нужда..Че какво съм аз за Драконското царство?Сега извини ме..Ще вървя..Не искам Висна Тройл да се влюби и в мен..Прекалено много се занимавах с него..

"Ха!Щял съм да вляза в учебниците..Каква смехория"
"Може защо..Но не в Драконските..Щом има името ти в Черната книга"
Муртаг се усмихна и продължи пътя си. Ним го следваше, оглеждайки се припряно на всички страни. Все нещо щеше да се появи..
"А твоя рожден ден кога е Ним?И твоят ли е на неприятна дата"
"Никой не определя кога да се роди, Муртаг..Твоят рожден ден си е твой, макар и да си роден в деня на Последната битка. Сигурен съм, че не си единствен, просто аз познавам само теб. Е, ако питаш за моя рожден ден..Датата е съвсем обикновена и неинтересна..Има хора, родени на съдбоносни дати, има хора, родени на нормални дати, а има и хора, които са родени на празници.."
"Все едно го очаквах..Очаквах да се случи нещо..Онази сутрин беше толкова спокойна и някак неестествена, очаквах да се случи..Но не го предотвратих..Видях ги чак по обяд..Огромните черни пълчища, идващи към замъка..И не успях да вдигна защитите навреме..Те влизаха през тунела..Толкова бях улисан да мисля за онова, което Кевин ми беше напомнил..Никога не съм празнувал рождения си ден истински...Дори като дете..Видях ги твърде късно, въпреки че ги усетих отдалече.."
"Не би трябвало да се обвиняваш за това..Всеки допуска грешки..Аз съм един хубав пример, но да не започвам този така дълъг разговор"
"Но ако..Ако се бях взел в ръце, тя щеше да е тук сега..Нямаше да умре..Опитах се да я измъкна от там..Можех да го направя.."
"Тунелът се затваряше прекалено бързо. Тя съзнаваше това. Като жена, обвързана с магията не биваше да си тръгне. Съзнаваше, че е в капан..И все пак разбра навреме, че не може да бъде спасена..Спаси теб, ти трябваше да умреш с нея под пясъците и името ти щеше да е издълбано на плочата долу, до тунела.."
"Не можех просто да я оставя..А тя на всичкото отгоре и се усмихна..Усмихна ми се, все едно нищо не се случваше. Все едно покрай нея не загиваха хора, все едно Джоунс не тичаше към нея за последния си удар..Все едно зад нея орките не викаха, все едно бяхме горе, беше празничен ден и тя ме караше да рецитирам например"
"Тя винаги е знаела какво прави, Муртаг..Вярвай ми..Но пътят?Накъде води сега той, господарю?Накъде, по кои трънливи пътеки ще поемем?"
"Може би напред..Напред и все напред..По планини и долини, по море или по суша, по въздуха или под земята. Където и да е, пътят е начертан и води натам.."
Двамата спряха, Муртаг се огледа. Планините пред тях величествено разгръщаха снежните си пазви и сякаш ги приканваха..Но неговия усет за посока не го водеше напред..Водеше го някъде далече
"Ним?Не съм сигурен, че постъпих правилно, когато изгоних Куикнинг и Торн.."
"Останахме заедно..По-добре е двама, отколкото един, нали?"
Духа се усмихна и зачака Ездача да окаже посоката, по която щяха да тръгнат напред. Муртаг се усмихна и затвори очи.
"Имаме среща, Ним..Среща с Дарсия, забрави ли?"
"Мрамолната кула?"
"Не, казах ти, че дълъг е пътят ни, преди да се срещнем за последно там, в кулата. Сега отиваме на друго черно място..В Даркан, Ним..Там Дарсия трябва да си избере..Ще се бием ли, което е безполезно, защото сме равни..Или имаме мисия..Дали ще осуетим плановете на майка ни, или пък Дарсия си е поставил собствена мисия"
"Супер, Даркан...Почивка..Да вървим тогава"

- Тате?Аз мъртъв ли съм?
- Не, Скай..Всичко е наред
- Тате, защо ме боли така?
- Много трябва да ти обясня, Скай..Всичко е наред
- Уморен съм..
- Спи, ще стоя тук и ще те чакам
Момчето обърна главата си на другата страна и отново заспа. Кевин наведе глава и замислено погали земното драконче, впило се в крака му. Притежаваше съвсем мънички крачета..Змия с крачета..На нещо такова приличаше. Змия с крачета и драконска главичка. То се прозина и отново заспа. Беше се впил болезнено в крака на ангела, но безполезно беше да опиташ да го махнеш..То чакаше момчето да се събуди както и ангела. Ангелите го бяха спасили от участта му..И Кевин можеше да изтърпи нещото, увило се така здраво около крака му

Войниците застанаха пред дупката в земята и насочиха копията си надолу. Тъмното небе, тъмнината, която се беше разпростряла из целия техен познат свят. Кевин беше отишъл нанякъде, бяха сами. От дупката излезе нещо, което те видяха добре. Носеше светлина, която си беше отишла от тях и се връщаше. Детето се връщаше, понесло някаква надежда със себе си. Детето, техният млад господар
- Господарю!Добре ли сте? - отзова се веднага Лука, който винаги беше наоколо. Детето хвана ръката му и уверено се изкачи горе.
- Лука! - засмя се веднага, Ездача се усмихна щастливо. От дупката се появи жена, дългите й кестеняви коси просветнаха на мъчителната светлина, тя си пое дълбоко дъх и излезе навън.
- Повече никакви дупки - каза задъхано, а малкото пълзящо същество, излязло след нея се уви радостно около Ездача си.
- Но къде е баща ти?
- Няма го - момчето наведе глава и се замисли. Сега царството му пак щеше да се управлява от регенти.
- Регентите вече са определени! - от дупката се показа нещо, което първоначално взеха за друг. Момчето ловко се изкачи горе, а дракона излетя във въздуха и щастливо се запрлемята.
- Мерик - усмихна се и на него Лука, после се огледа. - Ситуацията е лоша. Небето е потъмняло
- Не само тук, бедствени ситуации в толкова много райони. Кевин е заловен с зимния демон..Дарсия се е съвзел от несигурността вече. Регентите да застанат на трона!Те вече са определени, но..Единият го няма..
- Знам, Муртаг, не можем да го намерим..Някакви новини и..Кой е другият регент?
- Муртаг е изчезнал безследно, което ме тревожи - момчето обиколи няколко пъти дупката и огледа всички - Скай е много млад за престола и е прието да има двама регенти. Ти, Лука..Ти си единия, по волята на ангела, цар на Драконовото царство, Кевин Ру Уърт.
- Наистина - мъжа се изправи, другите сведоха глава
- По негова воля, ще управлявам, както намеря за добре..Щом ми е отдал такава чест..Дано се справя..
- Не се безпокой..Аз ще ти помогна. Знам, странно е за вас, аз също съм дете, само на 9 съм. Но вижте какво нося аз от него, чейте го добре..Вижте го добре!
Той се приближи до Лука с една доста позната нему походка и двамата приближиха глави към нещото, което Мерик държеше.
- Сериозно? - зачудено запита мъжа, когато детето започна да му обяснява нещо.
- Така..Младият господар да се прибере в стаята си, за да почине. Нека Куикнинг го придружи..Останалите на постовете си, тренировки, запалете фенерите, бъдете готови всеки момент! - започна да раздава заповедите си, които се изпълняваха мигновенно.
- Наистина си те бива
- Когато живееш с някой като него, все ще те зарази с нещо..
Двамата регенти влязоха към Тронната, следвани от две слугини.
- Ще се справиш ли?
- Абсолютно сигурен съм, че ще успея.
Детето се обърна към следващите ги войници, влизайки в залата и се усмихна
- Дете съм, ще изръся много глупости..Надявам се да не е проблем..
- Все пак си по-голям от господаря Скай..Все някое решение ще бъде умно. И дано Муртаг те е заразил достатъчно, че да имаш малко ум в главата..

Куикнинг въздъхна и погледна тъжно през прозореца, където черното небе така я притискаше..Как й се искаше да беше видяла лятото..
- Куикнинг? - това я стресна, почти беше забравила, че е долу, че Мерик и Лука я чакат.
- Съжалявам, ще повторите ли? - тихо каза и се изчерви, мразеше да пропуска тези неща. Двамата въздъхнаха безнадеждно и Мерик отново вдигна поглед. Ним й липсваше, виждаше същите тези лилави очи, но в тях не се криеше нещо друго..А той беше изчезнал. Ним беше загадка, която тя искаше да разгадае. Двамата с Муртаг криеха нещо, което тя искаше да открие..Но не можеше.. Детето в ъгъла се прозина и се засмя..Щяха да се повтарят за около десети път.Мерик отвори уста, за да започне, но така и не го направи. Вместо това стана, извади дългия си самурайски меч и го запрати през прозореца. Чу се чупене на стъкло и вик на изненада и удоволствие. После на перваза застана една фигура и вдигна глава, като запрати острието пред краката на Ездача.
- Не бъди така лош към гостите си, млади регенте.. - каза тихо и се засмя, оглеждайки присъствуващите. - Отлично..
- Дарсия!Какво търсиш тук? - намръщи се Мерик от своя страна и взе отново меча в ръка.
- Дойдох отново..Дойдох за това царство..Ще ви погълна, ще погълна това царство заедно с всичките жители..Дойдох за да го срина до основи
- Много голяма цел си си поставил..Нима забрави, че тук държим на царството повече от всичко?Че то е дом, който всички ние защитаваме?
- Точно затова съм дошъл да го огледам.
Той вдигна жезъла си и замахна. Детето парира в последния момент и върна магията
- Имаш умения, млади ми Мерик, признавам това..Но не е толкова лесно.
- Не е сам - Куикнинг застана пред момчето и погледна господаря с решителността на летен демон, какъвто вече не беше
- Стига сте ме защитавали!Вече не съм бебе - извика Мерик, но Куикнинг го прониза с ледения си поглед и отново се обърна към господаря
- Преди да убиеш всички, ще минеш през мен!
- С удоволствие! - засмя се той, отново замахна. Пред всички, които бяха и влезли..Пред толкова много хора..Имаше войници, орки, които Дарсия беше довел чрез магия - Хайде на парти! - извика със същата онази усмивка, цитираше брат си. Мерик стисна зъби, после изкрещя, стените се покриха с корени, с зелени жилки, цетята цъфнаха по стените, все едно пролетта беше дошла. Очите му позеленяха ядосано, пръстите му се удължиха и той погледна господаря със студения си поглед. После скочи и уби първия орк.
- Ще се срещнем с теб момче, на бойното поле - усмихна се Дарсия и се обърна към Куикнинг - Безпомощна си, но хайде да се пораздвижиш, щом го искаш..
Замахна, тя отскочи и запрати своята магия по него..Беше твърде слаба за това
- Бий се с мен глупако! - изкрещя Мерик някъде наблизо, но орките го заклещиха до стената и беше принуден да мисли за друго
- Ти, твърде дълго си живяла..Обещах си да унищожа неговите приятели, всички тях - каза той тихо и замахна. Парещата болка покоси краката й..Беше глупаво да си мисли, че ще го победи. Беше бесен.
- Не можеш да унищожиш неговото семейство!Това сме ние и винаги сме до него..Ами Ним?Той е неговата подкрепа и той ще живее, дори само за да има Ним до себе си
- Казах, че ще унищожа всички..Ще унищожа всички и никой не ще се изпречи на пътя ми..Тъмнината ще просъществува и ти го знаеш..Нали?Знаеш го, знаеш го..Може да умреш спокойно..Ще бъдеш запомнена от другите, които скоро ще те навестят в Отвъдното
Той замахна, но беше забравил..Жезъла му се прекърши и отново се счупи. Магията на ангела отново подейства. Но не се отказа, пусна прекършеното оръжие и замахна с ръка. Отново нещо го спря. Зеленината на Мерик помръкна, заледи се. Вратата се отвори с гръм и трясък и два мъртви орка паднаха навътре. В стаята с бавни крачки влезе едно дете..Беше на около пет и дългите му кафяви косици се спускаха чак под кръста му. Той отвори очи и огледа всички, Дарсия погледна с омраза. Сините му очи заледяваха всичко и всички по пътя си. Той беше същество, чиято сила Дарсия лесно разпознаваше, но..Кой беше той?
Детето пристъпи напред и метна жълтото си палтенце на пода, стъпките му заледяваха камъка. Той гледаше всички внимателно и мълчаливо
- Не мога - прошепна - Не мога да те спра, Дарсия..Ти ще я убиеш и не мога да те спра - говореше с някаква сериозност, която никое дете на неговата възраст не притежаваше. Отметна косите си назад, елфическите му уши се откриха за тях и погледът му просветна.
- Какво си ти? - изсъска Дарсия към него и отново замахна с ръка. Детето отби с някакъв щит..Куикнинг и Мерик го бяха виждали и преди.
- Не си ли личи?Аз съм зимен демон - каза то и се усмихна. После се затича скоростно и скочи
- Тогава и ти ще умреш!

Детето изглеждаше така беззащитно. Когато Дарсия тичаше към летящото във въздуха зимно демонче, двамата изглеждаха така далече..Така страховито..
- Пази се! - изкрещя тя и също се затича към двамата. Той, големия, Дарсия, замахна яростно, а детето дори не му направи впечатление. Тя изкрещя, Мерик в същото време отбълсна тримата орки и също се затича към тримата в средата. Куикнинг успя да стигне момчето, точно тогава магията на другия я уцели, съвсем бегло по рамото, дори не й направи впечатление, а детето пък я отблъсна, така че се озова между двамата така, че да не им пречи.
- Кой си ти? - попита отново тихо и зловещо лилавокосия и се усмихна, оглеждайки детето. То се усмихна в отговор и огледа всички, които ги обграждаха и оглеждаха. Мерик дотича задъхано и насочи меча си несигурно, сочейки ту единия ту другия.
- Аз идвам от Елфическото царство - каза детето, за миг възвърнало детското в себе си. - На пет години съм и съм син на Елмазия..
- Познато ми е..Коя е тя?
- Може би си чувал за нея. Тя е млада пророчица. Тя е пророчица, на която почти нищо не й убягва. Опитва се ра разбули тайните на рода ти от векове. Може би я познаваш, твърде много я преследвате..И точно заради това нейната ръка е желана от много хора..Но тя не е избрала нито един, защото преследва само един
- Предполагам зимните демони..Ти си такъв
- Да..Въпреки че се интересува от твоята история, тя преследва и един друг род..И преди пет години един техен представител дошъл сам при нея..За да остане завинаги..
- Това е малко трудно за разбиране..Зимните демони са само двама..Вече трима..
- Той е останал там, тъй като й е дал любовта си, Дарсия. Нещо, което при теб понякога е силно развито, понякога липсва. Тя скоро ще се върне, тя скоро ще пожелае да се изправи срещу теб. Сама го каза, това предрече в кристалната си топка. Казвам се Наталио Никравзи, Дарсия. Младият зимен демон, готов да се изправи срещу теб със силата на зимните магии и справедливостта, която ти нямаш. Някой, съвсем млад, за да разбира повечето неща, н и роден под елфическия знак на късмета..Някой, който е дошъл да потърси баща си и да го помоли да бъде до него.
- Който и да е от двамата..Скоро вече няма да ги има..Зимните демони ще ги убия аз.. - Дарсия вдигна ръка и отново погледна детето - Но може би ще пожелая да потърсиш баща си, за да знам кой е и да го убия..Може би взех своите жертви за деня..Ще се видим пак, Наталио.
Той се усмихна и изчезна с традиционното "пук" което се чуваше, когато не използваше жезъла си. Момчето кимна заканително и изведнъж се развесели. Скай го доближи, Мерик също..Бяха объркани. Детето ги погледна и се усмихна
- Елмзия ми каза кого ще срещна тук. Още каза, че някой скоро ще умре, покосен от мъртвешка магия. Каза, че е време да се покажа пред света и да намеря баща си, защото той така и не можел да я види през тези пет години, макар че често идвал в Елфическото царство. Той все още не знае за мен, време е да го узнае. Скоро ще бъдем заедно, но точно сега той не е наблизо.
- Наталио..Ти си син на пророчица..Ами ти пророк ли си?
- Наследил съм само неверните пророчества на баща си, майка ми ми казва какво ще се случи и какво да направя.
- Неверните пророчества?Ним?!
- Ним?Да, него търся от доста време..Лутах се дълго из горите на елфите, никога не бях напускал дома си, не бях ходил толкова надалеч. Видях го само веднъж..от много далеч..Ним и Муртаг..Вдиях ги и двамата да обсъждат тайните си теми..Защото те ги имат и са много и винаги ги тревожат..Ним реши да не казва на никого за това, тогава все още бил зъл. После помоли Муртаг да запази тайната му. Пази толкова много..Аз съм син на Ним Никравзи

Залата се отледи, цветята цъфнаха и увяхнаха отново. Мерик прибра меча си и се огледа. Сега той отговаряше за това място
- Скай? - попита тихо, детето кимна в знак, че всичко е наред.
- Това място ще падне под неговата власт, скоро..Трябва да ви предупредя за това. Ти Мерик и ти, Скай..Както и ти, Лука..Вие ще успеете да избягате незабелязано. Много други Ездачи ще се отърват от неговото господство..Други ще паднат под неговото робство, но когато дойде онзи ден, който майка ми чака от толкова години. Той ще дойде, за да върне Драконовото царство. Но не бива да разкривам бъдещето, което майка ми така умело чертае. Никога не се е проваляла, тя знае как да го каже..
През прозореца Вилла и Торн влетяха скоростно и се отърсиха от новопоявилия се сняг на парцали
"Той изчезна" каза унило червения дракон като наведе глава
- Ще се върне..Всички ще се върнат. - зимния демон се усмихна - А аз забравих името си. Казвам се Наталио
- Той..Ним?Как така?Ним?Не..Не мога да го разбера - Куикнинг се свлече изненадано, стискайки ръката си, която беше започнала да я наболява.
- Ним винаги е принадлежал на нея. Майка ми винаги е принадлежала на него. Той крие много, макар и да е много млад, много по-млад от теб, летни демоне. Негови тайни, тайни на Муртаг, тайни на Кевин и на Клайв..Той е перфектния пазител..Бийте се!Драконовото царство ще се бие за свободата си до последно..И ще бъде победено от тъмнината на новия ден..Много ще загинат, много ще бъдат погубени от техните ръце. От ангелите на тъмнината. След време това ще стане прозвище на управляващите Мраморната кула, но да не бързам напред във времето. Във всяка тъмнина се крие надежда. Може би майка ми ще сгреши. Бийте се, защото никога не е сигурно..
Те замълчаха, загледани отвън, където тъмнината обгръщаше целия техен свят.

След няколко болезнени часа, Куикнинг беше горе в стаята си, на бюрото и отново гледаше тази чернота. Никога през нейното лято никой господар не беше стигал толкова далече. Тя взе писалката и затвори очи. Усещаше отровата му в себе си. Усещаше как някъде там някой диша тежко, а друг се опитва да му помогне с последните си сили. Битка значи..Битка, предстоеше й едно такова ужасяващо нещо. Нямаше надежда да види своето изгряващо лятно слънце..Твърде дълго беше спяла горе, в Динзел..Спомни си думите на малкото момченце и по лицето й потекоха сълзи. Какво беше опитала да направи тя..Ужасяваше се от себе си.."Ангели на тъмнината" беше казал той..Беше го чувала и преди, преди много години, когато Кевин все още се наричаше Морган Лех и вървеше по света, като я държеше за ръка и я водеше по трудните пътища на мисията им. Тогава ангела беше казал, че не може да се бие срещу ангелите на тъмнината, защото тяхната сила може да бъде непреодолима. Тя отвори очи срещу тъмнината, усмихна се и уверено стисна писалката. Ръката я болеше много, но смяташе да издържи на битката
В съседната стая едно момче почисти меча си, въздъхна и също погледна навън. Вече не беше дете, вече беше регент на цяло царство. Бяха повярвали в него, значи имаше силата да се справи с това. Беше успял да изправи роханците пред Мъртвите..Значи можеше да поведе Ездачите към Тъмнината..
- Мерик Ейдж Фин..Ти можеш - каза някой от вратата и момчето се обърна
- Как ме нарече? - попита тихо малкото зимно демонче, а Наталио влезе в стаята с усмивка
- Твоето семейство твърди, че техния род няма име. Не е вярно. Вашето семейство е записано в регистрите на една отдавна отминала ера. Ти си Мерик Ейдж Фин, син на Морзан Ейдж Фин. Муртаг Моуси е взел името на майка си, защото дори и нечистокръвните господари трябва да носят честта на мрака.
В една друга стая един Ездач въздъхна и погледна към прозореца. Детето се засмя и го прегърна радостно. Лука беше за Скай по-големият му брат. Енрике влезе спокойно в стаята и се усмихна.
- Битка - въздъхна едва гласно и двамата с Лука се спогледаха
- Ще оцелеем..
- Той го каза..Аз ще защитавам замъка до края, а когато той падне, аз ще успея да се измъкна с повечето Ездачи..