Самодивски чай и ледени бисквитки

"Млади са..Много са млади"
"Но са единствените, които имат бъдеще"
Вилла и Торн се спогледаха замислено. Ездачите тичаха в краката им. Все млади хора, все хора, които Торн беше виждал. Бяха такива невежи..Дали щяха да оцелеят?Драконовото царство никога не беше губило колкото и да беше трудна ситуацията. Торн се надяваше само те да са запомнили това, че не биваше да се покланят пред нищо друго освен пред владетеля си. Пред младия Скай. Висна Тройл пропълзя между събратята си и се скри в една дупка..И той изглеждаше безполезен, всичко изглеждаше така безполезно..
- Куикнинг! - чу се някъде отгоре и всички вдигнаха глави уплашено. Идваше от прозореца. Тя стоеше на леглото, така, както беше и паднала върху него. Гледаше безрадостното небе навън, гледаше лилавокосото момче.
- Проница ме със смъртоносната си магия. Сигурна бях, че няма да ме остави жива..Голяма пречка съм, макар и да съм твърде слаба.
- Дръж се, мога да извлека отровата от теб - но тя хвана ръката му и се усмихна
- Знаеш ли..Живея от години, живея ей така, за да се радвам на живота. Но започвам да мисля, че няма смисъл. Един ден те ме повикаха, и от тогава аз чакам края на тези дни. Те ме викат Мерик..Затова побързах да предам наследството си на теб. Ти си достоен за това..Хубаво е, че точно ти се оказа наблизо. Летен демон до умиращ свой събрат. Помни че..Винаги има път..Тези листа ги предай на Ним - тя му подаде плик, който той хвана със сериозно движение и се усмихна
- Радвам се, че все пак се запознахме.
- Аз също - тя се усмихна. После затвори очи. Раната на рамото й я обгърна в черен пашкул, беше отровена..После пашкулът се пропука. Беше жена, красива жена. Красиви кестеняви коси се спускаха по тялото й, чисто бели дрехи покриваха бялата й кожа. Това беше тя, истинската тя..Куикнинг. Мерик склони глава, но нито сълза не падна от очите му. Знаеше, просто знаеше, че тя вече не може да се върне, а Дарсия ще продължава с това докато не избие всички тях..И не срине душата на Муртаг из основи. После вдигна глава и излезе от стаята, като загаси свещта.
- Куикнинг? - попита тихо зимното демонче на входа, а Мерик го погледна
- Няма я вече - каза тихо, двамата се разминаха и не си казаха повече нито дума.
Толкова лесно, само с едно докосване умираше летен демон. Само с едно докосване умираха цели тълпи..Как щеше да защити народа, когато не можеше да защити собствените си приятели?Някога, една жена с руси коси и голяма рана в гърдите беше гледала едни подобни лилави очи. Някога един бял дракон пазеше една наранена жена, която стискаше ножа в гърдите си и гледаше едни подобни лилави коси. Тя беше казала, че не можеш да спасиш всички, колкото и да го искаш. Беше вярно. И Ерика беше загинала..Муртаг я беше пуснал да си отиде..А Ним беше погубил Брисингр. Нея вече я нямаше от три години, отдавна вече споменът беше закънат в сърцето на момчето. Муртаг беше останал до него, когато светлината на края на Последната битка беше дошла. Когато изгряваше новия ден..Тогава Муртаг беше погледнал слънцето, целият опръскан с кръв, беше се усмихнал и беше погледнал ангела. Беше свършила Последната битка, беше преминал рождения ден..Сега Муртаг не го празнуваше..А сега..Мерик беше сам, Кевин го нямаше, Муртаг също..Беше сам, тихо беше..Затишие пред очакваната буря. Момчето се намръщи и стана. Драконовото царство щеше да удържи, ако трябва и дни наред, но нямаше да паднат лесно. Щеше да покаже на Дарсия, че едно дете също може да управлява.

- Ако обичаш едно цвете, което съществува в един екземпляр сред милиони и милиони други цветя, това стига, за да бъдеш щастлив, когато гледаш звездите.
Зимния демон се усмихна и доближи загледаното в нищото лилавокосо момче. Мерик го погледна замислено, но Нат не отвърна на погледа му
- Откъде го знаеш? - попита тихо - Думите?
- Брат ми ги каза..Обичаше ги..Така свършваше всяка негова реч..Добър е в това..Да разказва и да учи..Колко много Ездачи имаше там..А той така ги забавляваше..И в същото време ги учеше..Пее и цитира великолепно..Но вече не го прави..Има мъдри мисли, пълен е с такива..Но не обича да се изявява
- Скоро ще има да се изявява много..Подготви ли войските?
- Да, но..Не сме сигурни в нищо..Не сме сигурни в предстоящите дни...
- Спокойно, Мерик..Всичко ще бъде наред..Куикнинг вече я няма, предстои да я погребем..Тя беше велик летен демон..Той ще се върне по-зъл от всякога..
- Тогава ще го посрещнем по-добре от когато и да било..Вече съм го решил. Сега аз съм регентът, сега аз управлявам..Сега аз взимам решенията. Ще защитя всички..и ще загубя много..Но това е..Това е..
- Тъмнината се сгъстява..
- Светлината намалява..Ще надигнем оръжие и ще се бием. Дарсия!Чакам те..

"Наистина страхотно..О да, харесва ми" Дарсия се усмихна и се скри зад хълма. Орките някъде далече назад вече бързаха напред, имаха план
- Велика е земята, що ние обитаваме. Велики са делата човешки. Впиши се в историята, за да бъдеш запомнен, ти си владетел, ти ще владееш. Ще владееш света с черната си магия, защото правилата на рода така повеляват. - той се обърна замислено, тя идваше към него съвсем безтрашно, все едно не знаеше, че те я бяха гонили през целия живот..Че те я търсеха, за да изпият силите й като пиавици, дебнещи в студената нощ.
- Защо си тук? - попита я тихо. Тя се приближаваше и се усмихваше. Приличаше на дете, но в същото време беше и възрастен човек. Беше средно висока на ръст, имаше детско изражение..Но в същото време и възрастно. Тя излизаше за пръв път наяве пред хора. За пръв път някой друг освен двама елфи я виждаха наживо.
- Защо?Защо?Въпросът на вселената. Аз те питам, ти ме питаш. Всеки пита..Защо?Какво?Как?Неразбираеми са звездните знаци, неразбираем е пътя, по който всеки един от нас ще тръгне и ще извърви..Смело или страхливо, някои са родени с късмет, други не..Има много пътеки из човешкия път. Ти избираш своята сред оплетените върви. Ти вървиш смело по своя път, защото знаеш, че това е твоят избор. - тя спря и го погледна с ярките си зелени очи. Замислено и отнесено, сякаш беше някъде далеч, сякаш беше в своя дом и отново наблюдаваше звездите. Сега нямаше звезди, чернотата покриваше дори и това.
- Не мислех, че си толкова глупава, за да дойдеш при мен
- Ти не би могъл да ме докоснеш, никой не би могъл докато аз не му разреша. Разреших само на един човек, само на него. И на друг, който умее да достигне моето сърце без дори да ме докосне. Ти закри пътищата земни от мен, ти скри моята звездна карта. Няма вече зведи, значи аз вече няма какво да направя, не мога да предскажа какво и как ще се случи. И аз идвам, за да подкрепя сина си в трудната му мисия. Не можеш да ме нараниш, Дарсия Моуси, не би могъл да ме докоснеш. Аз съм пророчицата, която начерта твоят път пред майка ти, аз съм жената, която намери най-безопасния кът за душата ти. Аз съм момичето, което майка ти накара да те благослови. Аз съм детето, което стана твоя кръстинац.
- Ти?Не ме карай да се смея?Ти?Онази, която родът ми преследва от векове. Ти?Която обръщаш всичко надолу с главата стига да погледнеш веднъж към звездното небе?Не ме карай да се смея...Майка ми..Тя не би позволила една елфическа вещица да ме благославя. Не би позволила една елфическа вещица да бъде моя кръстница.
- По-млада съм от майка ти, много по-млада. Тя винаги търси могъщи хора за кръсници на децата си. Всеки един от тях, всички те, дори ида не го искат си имат кръстини. Тя проучва внимателно из всички народи и търси велики магьосници и гадатели, търси пророци и същества, много по-различни от човешките. Аз съм младородената пророчица Елмазия, дъщеря на звездите, която принадлежи само на двама. Която е тук, за да помогне и за да намери своето семейство. Която е тук, за да ти каже истината.
- Ти моя кръстница..Няма да помагаш на мен, нали?
- Не мога..Дори и да съм твоя кръстница, аз нямам силата на фея, която да те благослови с магията на победата. Но нося добри новини за теб, сине на тъмнината..Ще победиш и без моята помощ..Време е да си кажем довиждане, време е, да се изправим един срещу друг..Както винаги сме го правили
И тя се усмихна. За миг понечи да направи нещо, но се отказа и с ослепително звездно сияние се прехвърли в двореца

- Битката идва - въздъхна момчето и извади острието на меча си, като се вгледа замислено напред. После дракона под него се размърда и Мерик се усмихна. Към него, той идваше сам, без да даде на никого да го последва. Вдигна глава към дракона и се усмихна лукаво, тайнствено.
- Кой си ти? - попита тихо и някак смирено. Усмивката му се скри в лилавите коси. Мерик надигна глава и го погледна от високо.
- Аз съм Мерик Ейдж Фин, син на Драконското племе. Летен демон, брат на твоя брат. Регент на принц Скай. Твой опонент в битка - каза с делови тон и погледна Дарсия намръщено. - Виж драконската армия!Виж своите опоненти в битка..
- Господарю Мерик, господар на лятото и регент на драконите..Кой съм аз? - продължи господаря със същата онази усмивка.
- Ти си Дарсия Моуси, син на тъмнината. Господарят на Мраморната кула и Даркан. Брат на моя брат. Мой опонент в битка. Виж армията, която изпращаш пред дойстойните дракони, виж черните оркски лица.
Дарсия вдигна глава и погледна момчето. Снегът ги обграждаше и те стояха напълно неподвижно, все едно някой изскусен художник беше изобразил навеки образите им върху платното.
- Господарю Мерик, господар на лятото и регент на драконите. Аз, твой опонент в битка се изправям сега пред твоята армия сам. Стоя сам пред безтрашните твои войници и те питам. Питам те какво ще стане с нас, господарь Мерик?Какво ще стане, когато всичко свърши
- Ще се бием и ще оцелеем. Извади своето оръжие и се бий достойно, защото ние няма да отстъпим лесно.
- Нито пък аз. Покоря ли вашите земи, ще унищожа зимния демон в Мраморната кула заедно с ангела му. Ще унищожа и този тук, ще унищожа и майка му. И няма да се предам, докато и ти не паднеш под моите ръца..За да ти покажа на какво съм способен. - момчето се намръщи, а Дарсия извади острието от ножницата, онзи голям, черен меч. Зад него орките също наизваждаха оръжията си.
- Битката никой не ще запомни. Ще запомнят само моето господство и ти знаеш това..Не би могъл да го промениш..Дълги и мъчителни ще са часовете на битка за теб, Мерик, наречен Ейдж Фин. - той го погледна отново, после се обърна и тръгна към орките си, като вдигна меча високо. - Напред! - извика, а те с обичайните си крясъци го заобиколиха и тръгнаха към Ездачите. Дарсия се обърна в края, подпря се на меча си и се усмихна...Явно скоро нямаше да влиза в битка. Мерик се намръщи, посече първия орк, пое си дъх и въздъхна
- Вилла издигни се! - изкрещя, не можеше да й го каже по друг начин..Гедвей Игнасия липсваше при него. Дракона изръмжа и се вдигна във въздуха, следвайки вече разгорещения Торн.
"Няма ли да се биеш?" питаше го тя, беше някъде горе и го гледаше точно в очите, макар той да не я виждаше
"Ами вие..кръстнице?" попита я с насмешка и обърна поглед отново към битката. Щеше да се включи..Но след като се позабавляваше с неопитните орки и Ездачи. А и..Трябваше да измисли как да се разправи с непоколебимия ангел и неговия зимен демон

- Страх ме е..Страх ме е, Лука
- Господарю, изпийте това, може би ще ви помогне..
Момчето я погледна невярващо, но взе чашата от ръцете й. Погледна течността и после отново пророчицата
- Няма ли да изпълним ритуала? - попита тихо, но Елмазия поклати глава.
- Още сте прекалено млад, господарю..Никога досега ритуалът не е бил изпълван..Поне хората не знаят за това. Но аз пък знам, че ритуалът е бил изпълнен два пъти..Той не е за вас, млади принце..Пийте течността, но не помисляйте за ритуала.
Детето кимна смутено, тя сякаш му се беше скарала за това..Може би ритуала беше нещо, което наистина Ездач на неговата възраст не можеше да изпълни и не разбираше. Течността се оказа освежителна и ледено студена, като вода, спускаща се от ледените планински върхове. Освежи го, даде му нови сили.
- Ще успеят ли? - попита тихо, когато Вилла мина на сантиметри от прозореца, следвана от две странни демонични птици.
- Ще се бият храбро - просто каза пророчицата и взе чашата замислено, спомняйки си нещо отдавна минало. - Млади господарю..Каквото и да стане, вярвайте в онова, в което са ви учили да вярвата..Не съм запозната с многобройните ви обичаи, странен народ сте..Поне по спомените, които имам съдя за вашите дни..Нормални дни..Срещала съм се с много малко Ездачи и честно казано винаги са ме карали да разбулвам докрай техните загадки..Но истината е, че никой не може да го направи..Никой не може да разгадае вашите чувства, вашия език, вашите обичаи..И вашия път напред..Той се мени постоянно така, все едно всеки ден се събуждате с безброй пътища пред себе си и е нужна една крачка, за да тръгнете по избрания дневен път..И на другия ден избирате друг, просто така, за разнообразие и приключение.
Тя замислено впери поглед навън в битката, докато момчето я гледаше изучаващо
- Не може ли майко?Не мога ли да се бия за тяхна свобода? - намеси се Наталио като се изправи от леглото, където досега седеше до смълчания Лука.
- Не, сине..Твоя път днес води някъде далече от битката долу..Ще стоиш тук по моя воля и по волята на твоята Съдба.
- Ним..Преди пет години е бил зъл..Какво е правил в Елфическото царство? - намеси се Лука, искаше му се да не говори за войната, все едно навън имаше едно голямо празненство, а не кървава битка.
- Преди три години свърши Последната битка..Още две години назад..Какво се е случило Лука?Всички в мир, всички разтревожени от приближаващата се чернота. Вашата царица Арвен на трона, късаща косите си от нерви..Защото мира не е за нея, обича битките, обича движението. Вашата царица в постоянно движение, измисляща коя от коя по-налудничави идеи..През това време някъде в Гономското царство, което вече не съществува едно вълконещо се е борело за живота си, като на гръб носела един ангел, забравил миналото си. Ясно е, че не мога да наблюдавам всички наведнъж..През всичкото това време, преди да стане време нещата да се ослужнят, един човек е скитал далеч от Драконското царство. Един човек, презрян от обществото, следван от дракона си...и от нещо по-зловещо, затворено в душата му. Ним е елф..Елфическото го влече към царството Елфическо. Макар и роден високо в планините, той все пак си остава елф. И дойде в царството в един топъл ден на умиращото в нощта лято. Дойде, аз го чаках..Защото знаех, че той идва за мен, за да ме намери..Не успя да ме убие, вместо това аз го раних. Оставих му белег, носи го за цял живот..После се смилих над живота на друг, който умираше заедно с зимния демон..И им помогнах. Но той остана твърде дълго в моя отшелнически живот, в моя дом. Научи твърде много, никога не бях виждала зимен демон, мрачен демон да бъде така заинтересуван от работата на една пророчица. Интересуваше се от всичко..Никога не можех да си представя да видя един от тях, близо до мен, как се мъчи над поредното ми неуспешно изобретение..и успява да го изобрети. После започнах да се плаша, че ако той си отиде пак ще остана сама..Той беше опора, която трудно можех да загубя. Не го загубих..Все още е с мен.
Тя замислено разтвори ръце, откъдето се появи ярка синя светлина. Нещото в ръката й не можеше да се различи, но Скай, който беше най-наблизо се ококори и я погледна. Тя му се усмихна.
- Когато казвам, че притежавам сърцето му, а той моето, говоря буквално..И той не би могъл да загине, докато аз не го убия, или не дам сърцето му на някой с нечисти намерения. Всички страхове са ненужни, но все пак останаха в него като спомен, от който не може да се отърве..Затова Скай, ритуалът не е за теб. Твърде болезнено е да преминеш през смъртта, макар и повторно както стана с него..Ритуалът не е за деца..За ритуала си има конкретна причина.
Тя погледна отново навън, затвори очи и замислено отправи глава към небето, което си оставаше все така безмълвно.

- Идвам! - извика злорадо някой навън, чу се метален звън и Дарсия излетя напред със своята усмивка. Ездачите го посрещнаха, но паднаха под острието и магията му. Той си имаше насочен опонент

- И така..Всичко е мое - те падаха, те загиваха, другите се предаваха..Вече беше свършено..Да се бият дълго?Не..Вече беше свършило..За една нощ всичко беше свършило..И Дарсия беше там, на трона, върху който нито един черен господар не беше сядал преди
Не беше намерил принца и хората, близки до него..Но беше успял да плени Торн, а Мерик му се беше изплъзнал.
- Това място вече е мое - каза си тихо, сам в тишината, докато войските довършваха нещата си навън. После се усмихна и се засмя

Някъде навън, едно момче заледяваше и премахваше стъпките на бегълците, които следваше. Наталио се обърна към майка си, кимна й, и заедно последваха Мерик и Скай натам, накъдето бяха се оговорили предварително
- Ще го накарам да си плати..Никой не е дръзвал да се качи на Драконския трон.. - изсъска младия лилавокос Ездач в студа и забърза още повече до треперещото от студ дете. Някъде над главите им Вилла прелетя, за да им покаже верния път. Зад тях идваха още хора, бегълци..Царството им беше паднало..Позор..Толкова бързо..Позор...

- Твърде е лесно..Нали?"Стръкче по стръкче живота опада от моите ръце, но аз го държа здраво..още ден, само ден, за да дам живота си за моето дело" - той накъса малката хартийка на безброй парчета и ги отрони от ръката си. Малките хартишки ги подхвана ледения вятър, който минаваше свободно в Тронната зала и ги понесе към жената в онзи край. Тя се намръщи
- Унищожаваш неща, които Ездачите много ценят. Не подценявай тяхната мъдрост и сила, те могат да се възправят срещу теб - каза тя и отново го погледна.
- Аз не ги подценявам, уважавам ги. - каза той и се намести по-удобно. - Просто могат да видят и другата страна на нещата, не могат винаги да са чак така уверени в онова, което си мислят, че ще бъде.
- Това е голям удар за тях..Не ти ли е достатъчно?
- Не..Тук ми харесва, разбирам защо брат ми го влече на тук..Може би ще му хареса, как мислиш...Особено пък когато научи, че дракона му много иска да го види
- Торн не е виновен за нищо
- Но Ездачът му принадлежи на едно място, което често забравя..Ако не той, то поне нещо, което носи със себе си
- А защо това нещо те влече?Защо ти си свързан с него?
- Защо ли?Защото в него е затворено нещо, което ми принадлежи..
- Сигурен ли си в това?
- Абсолютно.
Тя се усмихна тайнствено и обиколи няколко пъти залата под зоркия му недоверчив поглед. После спря и отново го погледна изучаващо.
- Ако Муртаг Моуси беше тук сега, както би трябвало да бъде, сега не аз, а той щеше да стои пред теб..И в твоята злоба щеше да го направиш вампир, щеше да унищожиш дракона му. Рано или късно това ще стане, стига той да се появи от Неизвестното, защото както казах и на младия принц, пътащата на Ездачите са всевъзможни и всеки ден различни. Не само техните, някои други също имат склонност към това, но при този народ преобладават чувствата на загриженост за родината, на любовта към владетеля..Културата им е такава. Щеше да го направиш вампир..и някога по-късно вампирското щеше да премине в Ним, а Ним да стане независим от меча, чиято пък сила не ти, а Муртаг ще отключи някой ден, когато му потрябва истинска сила. Никога не я е търсил, никога не се е нуждаел от нещо силно, не е искал да става бог за неверните ти орки. Силата на меча, това искаш, нали?Много го искат, много са го искали и ще искат за в бъдеще. Но Хю Моуси е защитил оръжието, единствената неразгадаема магия на Тъмнината досега..И го е дал на един недостоен за вас зимен демон. Демон, служил дълго при една Сянка, изпълняващ всички нейни заповеди..Няма да получиш желаното, дори да избиеш всичко ценно за него..Ще победиш него като човек, но той ще върви напред винаги, защото все някой ще те победи.
- Знаеш ли къде е?
- Стига ти да знаеш, че ще се върне, защото пътя му прекъсва внезапно, а се възражда по-късно..
- Ще ми пречиш ли?
- Не, сега ще тръгна с другите, накъдето са се запътили..Не мога да не ти кажа къде..Отиваме в Динзел..
- Естествено, къде другаде Мерик може да се приюти..Признавам обаче, добре е избрал..Мястото е изключително добре избрано и е невъзможно да бъде превзето..По никакъв начин..Зимните демони знаят, че всеки там е защитен и винаги е в безопасност, стига да защитава добре къщата. Дори сам човек може да се справи с това. Но аз ще ви последвам там и ще направя всичко възможно..Все пак трябва да се стремя да си импълня обещанието към моето кученце..Ако ме разбираш.. - той се усмихна и извърна поглед от нея, вперил го в стената - Колко ли тайни има тук?
- Много..Не можеш да разгадаеш всички, отнема години..Някой ги знае все пак..Но вече не е на твоя страна

- Господарю, с ваше позволение
- Не..Не разваляйте тяхната култура, вече го обсъждахме..Може да отидете долу, в тунела, но не пипайте нищо..Искам да запазя замъка такъв, какъвто е..С малко промени разбира се.
Орка се оттегли и Дарсия въздъхна усмихнато.
- Не се отказваш, нали? - каза тихо, беше му отнело толкова време да се озове в библиотеката, а тя беше тук..Тя?Не, беше друг..Друг, който той не беше виждал отдавна..И беше някак далечен.. - Как..Къде си, защо си такъв?
Това го уплаши, образа пред него..Не беше приятен..Не беше и непознат..Другия също се усмихна
- Ще пламтиш в пламъците на ада..Сигурен бъди в това - каза фигурата като пристъпи и хвана ръката на лилавокосия - Ако не изпълняваш това, което ще ти кажа, всичко ще тръгне по лош път..Вече съм минал по него
- Не ме занасяй..Майка ми те е изпратила..За да ме сплаши.
- Тук можеш да намериш много страшни неща..Трябва да ме послушаш, ще те заведа при Муртаг..
- Това е приемливо..Но не..Вече завладях драконите..Брат ми сам ще ме намери, той знае пътя..Махай се - тона му беше по-заплашителен от преди, фигурата се намръщи, но изчезна
- Пак ще те навестя..
Черния господар махна с ръка и погледна през прозореца, черното небе, което сам беше създал.
- Да направим Драконското царство част от нас - каза тихо и вдигна ръка. По-трудно беше без жезъл но..Беше черен господар, значи можеше да го направи. Черната светлина се спусна ярко от дланта му, за да обгърне библиотеката и да я покрие с корените на злоно. Стените станаха черни и помещението се смрачи. Тъмни жилки преминаха из стените, за да се плъзнат под вратата и да преминат по целия замък..И той да се смрачи, все едно нещо отдавна забравено беше намерило истинската си форма. Замъка се превърна от бял и мраморен в черен и каменен. Всичко от онова нещо, с което младите Ездачи и хора се гордееха изчезна за минути, за да се замени с онова, от което всички се плашеха и наричаха с презрителни имена
- Замъка..Но целия свят..Защо не - каза той тихо и отново вдигна ръка. Имаше енергия за това..Можеше да покаже на Ездачите своята сила..Сега!

- Предлагам, който иска да дойде, нека да дойде да ме зяпа..И най-глупавия може да ме зяпа ако иска с часове, точно сега нямам работа за вършене. Дойде ли някой специален, вие знаете кои са специалните..Можете да ги пускате по спешност, ще приема всекиго от тях. - той затвори вратите на Тронната зала и остави пазачите отвън. Всичко изглеждаше нормално, все едно Ездачите си бяха тук..Но разликата беше, че този замък беше черен, че пазачите бяха орки и че господарят беше враг. Той отново се настани на трона и замислено впери поглед навън, където вече мислеха да празнуват..Хубаво, защо не?Бяха победили Драконовото царство, мразеха го толкова много..Сега беше въпрос на време..Нещо да се случи и той го очакваше. Затова беше тук, по-добре щеше да е да си ходи в Мраморната кула, но вместо това оставаше в царството..Просто не искаше да пропуска ако онова нещо се случеше..Пророчицата си беше тръгнала, ако можеше да я пита..Тя отговаряше на всички, независимо кои са..Можеше да я пита, но беше забравил..Може би така трябваше, за да поддържа интереса си

- Да ме питаш нещо..Какво? - това го стресна, как така не я беше усетил
- Ако продължаваш да го правиш няма да е приятно - измърмори, макар и да не беше сигурен, че можеше да я нарани. Тя също май не се плашеше много, приближи се и седна наблизо, срещу него.
- Въпросът ти?
- За какво трябва да ти го задавам?
- На упорит ли се правиш? - тя му се усмихна отново и въздъхна. - Отговорът е не..Аливейл Моуси и Рейнавил Моуси..Първата, дете на мрака, първата му дъщеря. Силата на синята светлина, която няма рождение и няма край, предаваща се в семейството от векове. Наследник на Тъмния трон. Втората, дете на мрака, втората му дъщеря. Силата на огъня, съветник на наследницата. Да, Дарсия, ти няма да ги видиш, никога..Освен ако не се добереш до бъдещето, но за теб няма начин
- Две?Две дъщери?Как ли ще му се отрази..
- Бих казала..Доста добре..Не се тревожи да рода Дарсия, няма да умре с теб..Не, греша, с теб ще умре рода на чистокръвните и ще останат само нечистокръвни.
- Аливейл..Откъде го е измислил? Не е зле.. - той се усмихна и се замисли. Какво ли щеше да пропусне, искаше му се да го види..Но по-добре да мислеше за настоящето, а не за онова, което щеше да стане, когато вече него нямаше да го има - Аливейл и Рейнавил...Много ми харесват имената, но момичетата какви ли ще са..Хубави разкази ми разказваш, нарочно ли искаш да ме извадиш от онова, което съм?Искаш да бъда пак добър и несигурен?Няма да стане..Казах ли ти да се махаш от очите ми?
- О не се тревожи..Не бих те притеснявала..Въпросът ти беше друг, повече те тревожи..Но смятам, че този въпрос беше по-интересен..Един ден, ти ще срещнеш нея..Аливейл, владетелка на Тъмнината, на Мраморната кула..Тя ще дойде да търси баща си, за да го попита нещо важно. Муртаг няма да отиде в Отвъдното..Ще отиде на едно друго място..Далеч от Отвъдното..Заедно с Ним..Кевин и Клайв ще са наблизо..Ти също..Ти ще я видиш, ще видиш дългите й сребърни коси и онези големи, лилави очи..Виждал си я в съня си..По-младата..Да кажем, че е наследила характерните черти на Чернотата..Лилавите гъсти коси и големите черни очи. Къдриците й се спускат до кръста, тя е весело и добродушно дете. Рейнавил..
- Аливейл..Щом ще се срещнем, значи съм успокоен..Може би е хубаво да пообиколя новите владения?
- Направи го..Все пак трябва да се полюбуваш на това.. - тя се усмихна отново и изчезна.
"Аливейл и Рейнавил..Ще видим тази работа, Муртаг..."
Той се изправи и огледа.
- Ако има нещо важно, може да почака..Ще пообиколя - изрече високо на пазачите отпред, после се насочи сам към изхода, към света, който беше покорил толкова скоро..Наистина скоро..
"Ще те следя" включи се веднага онзи глас, но господаря не му обърна внимание

"Какво си ти?Махай се, не искам да те виждам" владетеля се намръщи и забърза още повече по пътя, хората му правеха път, не защото го разпознаваха като черния господар, а защото щяха сериозно да пострадат, съдейки по външния му вид в момента.
"Но защо?Аз съм тук, ти също..Не ти преча" засмя се гласа, който другите само чуваха, но Дарсия и виждаше. Мъжа премина през селото, спря се и се обърна
"Какво искаш от мен?Защо ме следваш?" попита той съществото, което се огледа набързо и отново се усмихна
"Ядосан си, нали?Заради това, което искаш да направиш, а не можеш..Знаеш какво представлявам аз..Ти ме повика от най-страшните си кошмари, знаеш го"
"Не съм искал да те викам..Сам излезе..Махай се..Когато бях дете ме беше страх от теб..Но вече не.."
"Помисли си пак" то се изви гъвкаво като змия и се усмихна зловещо. Постоянно менеше формата си, все едно искаше да си избере най-ужасната. Приличаше на змия, но в следващия момент придобиваше тяло на някакво ужасно същество. Уви се около краката му и го стисна с ледената си мъртвешка прегръдка.
"Махай се" повтори господаря, без дори да го погледне, мразеше го..Едно същество, което беше измислил сам, а пък някой беше съживил..И го следваше, когато не беше сигурен, когато се страхуваше..Най-страшните му кошари идваха от това същество, тъй безобидно в момента
"Страх те е..Винаги те е било страх..Знам това..Остави на мен да ти помогна..Какво ще кажеш?Ще ти дам опит, ще ти дам разум. Само един отговор, Дарсия..Ще ти дам каквото пожелаеш. Ще ти дам всичко, което ти е нужно, ще ти дам целия свят"
- Махай се от мен! - той се откопчи от съществото и залитна в снега, новия сняг, който се беше натрупал вече, макар и трудно да беше преминал през черната обвивка на небето горе.
"Защо не?Това е твоята цел..Ще имаш всичко, стига да повярваш в мен, твоята измислица." говореше тихо и приканващо..Но Дарсия го беше чувал и преди и знаеше, че не бива да се доверява на това нещо. Защо точно сега беше решил да се покаже?
- Не се доближавай!Мога и сам
"Не си сигурен в това..Опитай се да го кажеш пак?Хайде, какво толкова..И преди си претърпявал лоши магийки върху главата си..Само още една и ще бъдеш велик..Искаш ли го?"
- Казах ти да не се доближаваш! - въпреки че то не го слушаше..И се приближаваше, докато говореше. Дарсия се изправи от снега и отстъпи крачка назад. Това същество наистина винаги го плашеше когато решеше да се покаже..Не помнеше как и защо го е измислил, но от тогава то не му даваше мира..Понякога мислеше, че то е тук от самото му раждане, винаги е пречело на душата му. То се засмя, ледено, високо, вледеняващо. Дарсия го погледна отново, беше безмислено да му се противопоставя..Винаги опитваше но..То си взимаше каквото иска..Късче по късче разкъсваше онзи, който го беше измислил, за да придобие плът и форма и да заеме мястото на господаря си. Сега искаше целия Дарсия, не късче, целия го искаше..Но този път господаря не искаше да му се доверява..Не искаше да губи себе си, той беше си той..Не искаше да бъде управяван от нищо и никой..Имаше си свои идеи, мисли.. Спря да отстъпва и отново погледна съществото..Много хора му бяха давали идеи как да се отърве от него, но нито една не беше успяла..Може би защото Дарсия се страхуваше, че ако направи нещо ще погуби и себе си.. То се приближи още по-уверено, Дарсия му беше в кърпа вързан. Постави змийско-човешката си ръка върху рамото му и отново се усмихна.
"Хайде..Нищо лошо няма да стане.." каза тихо и дори мило. Знаеше, че и да иска Дарсия няма да му посегне, не можеше. Беше го страх, беше безпомощен срещу своята собствена измислица. Съществото се усмихна и отново се огледа за по-голяма сигурност.
- Махай се..Не искам да ме доближаваш - повтори отново Дарсия за един последен опит
"Ти вече принадлежиш на мен" засмя се то отсреща и заприлича на призрак, беше още по-ужасно "Процедурата по изгонване от тялото ти е болезнена"
- Пусни ме!
"Казах ти, че вече нямаш шанс" ръката му премина просто така през рамото на господаря и остана някъде там, Дарсия го усещаше, но не го виждаше.
- Пусни ме!Няма да съм твой роб
"Много скоро ще се предадеш..Знаеше рисковете, все пак остана..Кажи последно сбогом на света, който харесваш, Дарсия, защото скороще попаднеш в един много по-различен свят"
После..Дарсия не си спомняше много добре..Но беше усетил болката, една болка, която беше преживявал и преди..После уплахата на нещо друго, което го беше завладяло за миг..И виковете и..Не знаеше, но..Се събуди много далеч над земята, сгушен между топлите кожи и люспестата броня на един червен дракон.
"Добре ли си?" попита го познат глас и Дарсия се изправи машимално
- Торн?Как..Ка..Какво стана? - беше объркан..Само преди миг беше долу..А Торн какво правеше тук, двамата се мразеха..Поне господаря разсъждаваше така..Всичко беше съвсем нормално, черното небе, той беше нормален..
"Бях помолен от някой да ти помогна" просто и потайнствено каза дракона и накара господаря отново да седне "Не мога да летя нависоко с теб, застанал по този начин..Малко ми е трудно да свикна на Муртаг в такъв вид"
- Аз не съм Муртаг
"Да, но все пак сте братя..Имате по нещо общо, да виждам други Ездачи на гърба си не е за мен"
- Не съм Ездач..
"Сигурен ли си?"
- Да, абсолютно.. - той погледна ръцете си и се замисли..Не, никога не беше бил Ездач, беше просто черен господар
"Дарсия, това, че нямаш Гедвей Игнасия не значи, че не си Ездач..Някои се раждат в семейство на Ездачи, но не всички тук са такива..Драконите избират своя Ездач, но не всички хора имат тази възможност..Да имат своя дракон. Някой ден пък..Кой знае?"
- Твърде малко време има, Торн..Кой те помоли да ме спасиш и..Как точно ме спаси?
"Първо бях помолен от Муртаг да те пазя, преди той да изчезне внезапно пред очите ми..Но истинската причина да те последвам чак до там и да те измъкна от това странно същество беше друг..Помолиха ме да не ти казвам за това..Дарсия, аз не те мразя, помни това..Ти за мен си близък, по някаква странна причина..Не забелязваш ли, че си говорим съвсем нормално"
- Странно ми е..Ти все пак си ми враг
"Приеми ме като дракон, който ти спаси живота..Не, не ми благодаря, не е по твоята част..Да отидем в замъка, от дългия си опит знам какво му е нужно на Ездача..Поне на моя, макар че примесено с други страннотии..Както и да е"
- Благодаря все пак
"Казах ти въобще да не си го помисляш да ми благодариш.."
Дарсия усети опашката на Торн по глава си и беше принуден отново да седне, не можеше да седи на дракон в небето, но пък Торн беше непреклонен.
- Нали няма да те наранят..Стражите?
"Всичко ще е наред, Дарсия..Вярвай ми..Не искам нищо, освен да ти помогна..Не съм като приятелчето ти там..Можеш да поспиш, ако искаш"
- Тук ли?Не мисля, че ще успея..
"Свиква се..Питай някой стар Ездач..Не по-добре недей, историите са много дълги..Но аз също мога да ти разкажа..Например.."
- Слушам те
"Преди години.."

Той пак отвори очи и се раздвижи..Защо ли това място му действаше така успокояващо..Все едно някои други хора, някои хора, които той не познаваше бяха дали спокойствие на всичко това.. А къде се намираше?Приглушена червена светлина, той пак беше зарит под тези одеяла..Малко странно му изглеждаше всичко, а беше приятно и топло. Все пак се изправи и с това дойде и обяснението. Покрива над него се откри, беше крило и се срещна лице в лице с Торн. Намираха се в зала..Тронната зала..
"Беше наистина изморен..Това същество те изцеди..Как си сега?"
- Чувствам се..Наистина освежен
"Естествено, така действа почивката тук, вярвай ми..Може би вече съм малко стар, но..Знам доста неща за това място..И за Ездачите..Младите дракони са много несигурни, тези, излюпени след Последната битка."
- Не мисля, че си стар..Интересно ми е държанието ти към мен..Аз завладях царството ти със сила..Това не ти ли пречи?
"Пречи ми разбира се..Но ще се повторя, бях помолен да те наглеждам." съществото се усмихна и се огледа наоколо. Зимния вятър навлезе през големите прозорци и Дарсия вдигна глава към черното небе. Черно си оставаше и никой не можеше да го премахне толкова лесно. Навън орките бродеха из градината, дракони и Ездачи..Нямаше вече такива хора
- Не си представях Драконското царство без дракони..
"Драконите винаги ще живеят тук, дори и ти да си завладял мястото, Дарсия..Помни, че училището за Ездачи още се държи..Историята му не позволява да падне под твоя власт..Макар и учителят вече да е мъртъв, училището живее и ще издържи..Винаги.."
- Не искам да преча на училището..Чувал съм интересни истории свързани с него.
"О да..Може би докато беше омагьосан с Муртаг..Той пази много скъпи спомени, свързани с това място..Постъпи доста млад там, беше най-младия в курса. Другите дракони ми се смееха тогава..Бях твърде слаб и Ездача ми не можеше да ме яхне, докато не станах на три години..От страна на хората Муртаг получаваше подигравките, че не може да язди дракона си и използваше царските пощальонски. Първи курс прекарахме все в такава обстановка. Втори курс пък ни преместиха в Войнишкия лагер..Тогава аз все още търпях подигравките, този път защото не умеех да летя с Ездач на гърба си. А Муртаг, е, най-младия се прояви като най-блестящия войн в курса и здравата наби онези, които му се подиграваха едно време. Срещна най-добрия си приятел, Кевин и извърши безброй глупости..Трети курс прекарахме в лагера до Елфическото царство..И там той срещна Ним..Там спечелих състезание по летене, издишах първия си истински огън, най-накрая успях да задържа Ездача си на гърба си. Муртаг се научи да стреля и то от доста далече и доста точно. Завърши, заедно с повечето хора, разделиха се..Шумно празненство беше..После Муртаг беше принуден да предаде Гламдринг в замъка, защото меча носеше много проблеми и жреците го взеха като Пазач на яйцата..Три години пази той яйцата, после се отправихме на път..Далеч, далеч..Докато не се завърнахме, за да се присъединим отново към Драконовото царство и да заемем полагащото ни се място във войската..И така, ето ме сега тук, Муртаг изчезна, отиде си от мен, някъде, където не бих могъл да го последвам..Затова говоря с теб...Как мина твоя живот?"
- Не е като този на Муртаг, макар и да ми се искаше..Не мога да ти кажа нищо интересно, Торн..Все пак разказа ми харесва..Аз съм черния госопдар..Исках да те убия..
"Така и така ще стане някога, мен това не ме плаши..Два пъти вече престоях в Отвъдното, нищо не ми пречи да отида пак там..За последно..Ти си черния господар, и за да владееш, ще трябва да убиеш"
- Ще останеш ли с мен, докато съм тук?Това царство ме прави несигурен..
"Всички са несигурни далеч от дома, Дарсия..И без това съм твой пленник, защо не..Ще ти отделя време, но когато Муртаг се появи, аз ще тръгна към него"
- Ще видим тази работа..Муртаг ще дойде насам..Идеята за завладяване на неговото царство не е хубава..
"Не е негово..Просто го счита за свой дом..Никога няма да претендира за трона. Муртаг е Ездач, а те са привързани понякога много по-силно от драконите към тази земя..Мисълта, че е попаднала в твои ръце..Това няма да им даде мира, пази се"
- Казваш ми да се пазя..Аз съм злия все пак..Ще е добре да се махна от пътя..
"Пазя те, не забравяй това..Засега е добре да останеш на сцената"
Господаря кимна и скочи на пода, като се огледа замислено
- Не можеш да ме разведеш, нали? - попита тихо, Тон поклати глава. Не можеше да се провира през повечето коридори.
"Върви, ако се залуташ, ще се опитам да се поровя в спомените на Муртаг, останали в мен, за това място..Ще те измъкна някак"
- Радвам се..Пак ще се видим..

- Престъплението си е престъпление! - надвика той бурните недоволни викове. Мечовете се издигнаха във въздуха и..Мъртвите тела на Ездачите паднаха пред него, досега дишаха, сега в тях вече нямаше живот. Дарсия се усмихна и се обърна към насъбралите се. Обикалянето на двореца бързо му беше омръзнало..Сега бунтовниците си плащаха за това, което бяха се опитали да направят. Още четирима бяха качени на подиума и Дарсия погледна и тях
- Ти никога няма да завладееш наистина тези земи! - беше най-възрастният от Ездачите и явно техен водач. Господаря се усмихна и се поклони
- Сбогом, бунтовнико - каза тихо, преди и събеседника му да падне до мъртвите си приятели. Кръвта му опръска дрехите на господаря, но това изобщо не му направи впечатление..Сега се беше замислил относно дъщерята на Муртаг, чието име беше чул..Докато Ездачите падаха един по един, той мислеше за това..Рейнавил..Принадлежащата на Дарсия..Какво общо имаше той с това момиче, което дори не се беше родило още?Пророчицата му го беше описала, дълги къдрави лилави коси и черни очи..Момиче..Защо Рейнавил, защо дъщеря на Муртаг?Какво общо свързваше него, Дарсия, господаря на мрака с една безобидна детска душа? После беше откъснат от мислите си, заради внезапните рогове, които беше чул от посока на Мраморната кула. Обърна поглед натам, успокоен, знаеше какво щеше да види.. Беше майка му, успяла да възвърне истинския си облик, тя тичаше към него с диво изражение, извадила острата си дълга кама
- Дарсия! - изкрещя срещу него, но това изобщо не му направи впечатление. Тя скочи на подиума, близо до мъртвите тела и в дивия й поглед той видя душата на демоничната си майка.
- Добре дошли, майко - каза съвсем спокойно и насмешливо, нямаше как тя да го победи. Тя изръмжа и замахна. Не уцели, Дарсия хвана ръката й и я принуди да изпусне оръжието - Моля ви, майко..Срамота..Да убивате пред толкова много погледи..Поздравления, майко.. - каза пак тихо и замислено, докато тя се бореше, за да се освободи. Повика с поглед няколко стражи и я предаде на тях
- Заведете я обратно в Мраморната кула, все пак е нейн дом - каза властно и погледна отдалечаващите се орки и майка си в гръб..Нямаше намерение да й обръща никакво внимание..
- Господарю? - обърна се при повика, нови четирима Ездачи чакаха смъртта си. Направи му впечатление..Едно дете..
- Ти?Твърде си млада, мила бунтовнице..Имаш ли дракон? - попита я мило, беше прозвучало доста бащински, но не го интересуваше
- Ще си платиш, задето уби мойте приятели!Смъртта ще застигне и теб!Аз съм Сайва и Муртаг е моят учител!Не ще ти позволя да ме докоснеш, гадняр!
- О.. - господаря й се усмихна и кимна на пазачите да я изправят - Може би смъртта ще ти се размине, Сайва..Но не и на другите - кимна на пазачите, детето изкрещя, но..Приятелите й паднаха мъртви. Дарсия се обърна към нея - Ти ще дойдеш с мен, Сайва..Торн те познава може би?Ще бъдеш моя пленница заедно с дракона..Ами твоя?
- Адурна не ти трябва! - извика със сълзи на очи, но пазачите я поведоха към двореца, докато на подиума се качваха нови четирима.

- Пусни ме!Пусни ме, не ме докосвай.. - тя се свря в ъгъла и го погледна ядосано със святкащ поглед..Но той не й направи нищо, не искаше да я нарани..Защо?Не беше ли той господаря? Но той просто я гледаше замислено, сякаш се тревожеше за далеч по-важни неща, отколкото мислеше за нея.
- Господине какво ви е? - попита го детето тихо, когато видя, че господаря няма намерение да й причинява каквото и да било. Това го стресна, сякаш го беше измъкнало от дълбоко вцепенение
- Извинявай, Сайва..Бях се замислил - каза съвсем тихо и вече по-мило. Ядът беше преминал с превземането на Драконовото царство, сега Дарсия беше доволен. Щеше да се отдаде на дълга почивка и надуване..ако не бяха тези въпроси, които се въртяха в главата му откакто беше научил за Рейнавил. Детето в ъгъла се изправи с ръка на устните си, все едно я беше страх дори да диша. Носеше прокъсана ученическа униформа заради дългото бягство, но все пак..Беше срещала Муртаг, това личеше доста добре..Той оставяше в тези малки деца надежда, която Дарсия не можеше да им даде..Защото той сяваше страх и ужас, омраза, а брат му..Ако беше живял като господар щеше да бъде дори по-ужасен от Дарсия, но омразата в него беше превърната в добро. Ако се замислеше и Дарсия го притежаваше, но това за него беше позор..Беше черен господар откакто се беше родил.
- Господине, нещо ви мъчи? - детето го беше доближило и го беше хванало неспокойно за ръката
- Сайва..Не биваше да присъстваш там. Сигурно ме мислиш за гадняр..Такъв съм..
- Вие сте господар, а господарите невинаги постъпват правилно - тя се усмихна, макар че още не беше сигурна..Той беше много по-различен от всичко, което беше срещала досега..Никога не беше срещала черен човек..Дарсия беше първия.
- Сайва..Ще те изпратя вкъщи..Кажи ми къде живееш - каза той тихо внезапно замислил се за детето, което стоеше пред него, а не за онова, което още не съществуваше
- Не искам вкъщи сър..Аз съм начинаещ Ездач и трябва да ходя на училище.
- Още ли съществува?
- Разбира се..Но сър, какво е толкова тревожно?
- Много си млада за това..Всеки има своите проблеми. Спасих те, защото си твърде млада, за да получиш смъртта си. Едва ли ще си ми благодарна, просто си го спомни някой ден.

Малко по-късно една жена се изкачи по стълбите с нов кинжал в ръце. Всичко беше тихо и по нейния вкус. Но сина й беше прекалил и сега тя щеше да му го върне..Лошото беше, че той наистина беше се променил..Твърде много. Пак я беше усетил например, имаше стена, която тя не можеше да премахне
- Майко, колко сте предсказуема - засмя се той, като премина близо до нея от другата страна на стената - Опитайте пак..
- По-дяволите!Ти ме унизи
- Заслужавахте си го..Вие не сте владетелката, а съм аз..Виждате ли, справих се по-добре от вас тук, ако имате очи за да го видите

Безкрайно поле, което не се променяше. Нямаше нищо, дори тревата беше мъртва. Той се скиташе умислено в черната нощ, която сам беше направил. Някъде там, пред него...Той искаше да го настигне и го правеше бързо. Фигурата се спря и се обърна, сваляйки качулката си.
- В твоето бъдеще и в моето настояще - каза тя и се поклони..После изчезна заедно с вихрушката. А той се събуди..Защо толкова много му се доспиваше тук, в Драконското царство?Обичаше да спи, но..Това го тревожеше. Изправи се и се напръска с близката кана с вода. Освежи се, но лошите мисли така и не се махнаха от главата му
"В твоето бъдеще и в моето настояще" беше казала тя..Тя..Тя..Поклати глава и огледа безрадостно тъмната стая. Защо му трябваше да се занимава с това?В неговото бъдеще..Въпреки, че знаеше че няма такова, той все пак все още имаше надежда..Може би нещо щеше да се промени, когато Муртаг се върнеше от мястото, където беше повикан..Не му се искаше да попада в истински неща, които сега само сънуваше. Не, Драконското царство наистина не му се отразяваше здравословно, трябваше да си върви. Торн го гледаше с проницателните си червени очи и се усмихваше някак потайнствено, както винаги.
"Боли ли те?" попита го някак насмешливо, но и напрегнато. И господаря го усети, чак сега..Причината, която го беше накарала да изпадне в безсъзнание. Намръщи се и кимна към дракона
- Ти ли го направи? - попита тихо и заплашително
"Да..Не го искам аз, повярвай ми..Но просто това е съдбата ми" дракона изумтя и му обърна гръб. Дарсия докосна парещата си рана, после започна да развива превръзките.
- Точно ти да се предадеш толкова лесно? - каза, докато отгръщаше и последния пласт меки бинтове
"Не питай"
Знакът, Гедвей Итнасия освети лицето на господаря докато проблясваше в последните си цветове. После застина и остана с характерния червен цвят, който притежаваше и този на Муртаг. Дарсия се изправи и залитайки се приближи до дракона намусено
- Не биваше..Знаеш, че ги мразя
"Когато си един от тях ще ти е по-трудно да ни победиш"
- Ще видим..Щом предпочиташ това..Отведи ме в Мраморната кула, а тук майка ми ще поуправлява малко..Тъкмо е по-зла от мен, защото малко я ядосах..