Дай ми душата си....

Отдавна беше минало полунощ. Луната, едва показваща се сред многото облаци, осветяваше съвсем малка ивица в гората. Всичко изглеждаше спокойно и тихо. Чуваха се само откъслечни крясъци на птици и животни, бързо изгубващи се в мъртвешката тишина. Един звяр дебнеше от храстите някаква дребна твар. Усещаше мириса на плячката и почти предвкусваше вечерята си. Тя, от своя страна, не подозираше нищо. Хищникът бавно и с тихи стъпки се приближаваше все повече и повече към жертвата си....подготви се за скок. Извади ноктите и оголи зъбите си...тогава скочи. Вместо обаче да се стовари върху животинчето, звярът се блъсна в невидима преграда. Объркан, той се изправи на задните си крака и изръмжа. В очите му се отрази лумналата червена светлина и животното се смрази от ужас...В този момент всичко избухна в пламъци. От тях излезе нещо, наподобяващо човек, но с големи черни крила, дълги нокти и празни, искрящо синьо-зелени очи. Той се огледа и ритна купчината кокали, останали от някакво същество. Огледа се. Почти нищо не се беше променило от последното му идване на горната земя. Само че усещаше промяната. Предишното зло го нямаше. Тук се беше настанила нова сила, по-могъща от предишната....хареса му. Бейл тръгна из гората, изпепелявайки всичко след себе си. Знаеше, че Четиримата бяха прогонени на Горната земя. Беше успял да спаси само двама от тях. Третият, Белиал, точно преди материалното му тяло да бъде разрушено, бе успял да му даде силата си. Освен това Бейл беше решил да използва името му в горния свят. Тук твърде малко хора познаваха Четиримата. Сега трябваше да намери последната сила, тази на Дуриел. Можеше да е навсякъде...но той ще я усети, ако е наблизо. Продължи да върви бавно и да се оглежда. Трябваше отново да събере четирите сили заедно, ако иска да победи глупавите си братя Мефисто и Диабло....и щеше да го направи. Каквото и да му коства...
Изведнъж Бейл чу нещо пред себе си. Пропукване на клони....
- Покажи се, същество....ако ти е мил животът.... - гласът му беше плътен и сякаш идваше не от устата му, а от мислите, направо в главата на този, на когото говори. Зачака....никой не се появи, но Бейл знаеше, че има някой. Можеше да подуши страха му...тръгна към мястото, от което беше чул шума. Някаква фигура се изправи и ужасено започна да тича в другата посока, като се обръщаше, за да види къде е преследвачът му. Демонът започна да се смее. Смехът му беше по-зловещ дори и от вида и говора му....съществото замръзна, падна на земята и се сви на кълбо. Бейл се приближи. Чуваха се само стоновете, тихия плач и лекото подсмъркване на падналата твар.
- Нали знаеш, че трябва да умреш? - попита демонът.
- Не....моля ви....нищо не съм видял.... - изхлипа непознатият.
Бейл се озова точно до него и му прошепна в ухото.
- Не ме лъжи...знам какво си видял....знам какво си мислиш...аз знам всичко за теб.... - съществото започна още по-силно да се тресе и нададе безпомощен вик.
- Няма смисъл да викаш...няма смисъл да плачеш....никой няма да те чуе.... - демонът се изсмя и го докосна. Жертвата му започна да се гърчи и бавно да изсъхва, сякаш Бейл изтискваше живота от тялото му.
- А сега....душата ти е моя.... - той махна с ръка и от устата на мъртвия бавно се издигна нещо като сфера, променяща цвета си, и се вля в тялото на демона.
"Мисля, че тук започва да ми харесва...."

Ще помоля никой да не се намесва за сега =)

Фериел си пробиваше път през гъстата гора. От няколко дни я глождеше някакво неприятно чувство, което се беше засилило още повече тази вечер. Но сега нямаше време да се притеснява за някакви вероятни неприятности. Ако нещо имаше да се случва, щеше да се случи, независимо от нейните притеснения. Пък и тази нощ бе на лов. Пристъпваше безшумно, напрегнала цялото си същество и за най-малкия звук. От няколко минути насам следваше дирята на някакво животно, която все още изглеждаше прясна.
Жената се беше спряла да зареди стрела, когато нова диря привлече погледа й. Наведе се и разгледа следите. Бяха на човек, очевидно бързал. След съвсем кратка вътрешна борба, Фериел изостави първоначалните си планове. Любопитството й бе надделяло.
Няколко минути по-късно се натъкна на труп. Досега не беше виждала подобно нещо. Човекът определено беше убит, но начинът бе съвсем нов за нея. Изведнъж я обзе безпокойство. Що за черна сила бе причинила това? Огледа внимателно около трупа и видя следи тръгващи точно в противоположна посока от нейната. Бяха съвсем пресни, което означаваше, че убиецът бе съвсем наблизо. Фериел бързо извади камата си, остави лъка и нагласи удобно ножницата си. Изправи се безшумно и запристъпва напред…

Бейл се сепна и спря внезапно. Беше тук. Усещаше я...все по-близо. Усмихна се...каква случайност...силата на Дуриел беше някъде тук. Той се преобрази и доби човешка форма. Разгледа ръцете си. Хората изглеждаха толкова обикновени...а всъщност криеха такава сила...за която дори не подозират. Обърна се назад. Знаеше, че някой го следи. Въпреки човешкото си тяло, сетивата му не се бяха променили. Подпря се на едно дърво и затихна. Който и да го наблюдаваше, щеше да го намери тук...а Белиал щеше да го чака...

Следите се губеха напред. Фериел се чудеше дали да рискува. Нещо дълбоко вътре в нея я тласкаше напред, но здравият разум я възпираше. Суха съчка изпука тихо под краката й, но в тишината наоколо прозвуча необичайно ясно.
Жената веднага направи крачка назад и извади бавно катаната си. Беше повече от убедена, че е разкрита...

Бейл се усмихна. Който и да го следеше, беше доста невнимателен. Преобрази се. Около него се появи слабо сияние. Той пристъпи напред и каза с ледения си зловещ глас.
- Няма смисъл да се криеш. Мога да те усетя...няма къде да избягаш...

Фериел се усмихна, но се сети, че в тъмното това трудно ще се види.
- Никой не е имал намерение да бяга...
Въпреки това тревожната бучка в стомаха й се засили. Гласът определено беше на убиеца на нещастника, който лежеше няколко стъпки зад нея. Личеше си. А тя нямаше намерение да свърши по същия начин като него. Острието й проблясна под един лъч светлина. На няколко крачки от Некра стоеше човешка фигура, която леко сияеше.
- Какво, по дяволите си ти... - прошепна на себе си тя...

Бейл погледна към човека, който се оказа жена, с пронизващо жълти очи. Не приличаше на повечето хора...В нея имаше нещо...нещо различно. Той се усмихна, или поне направи опит.
- Какво съм аз...? - смехът му отекна в главата на непознатата. - Сигурна ли си, че искаш да узнаеш отговора?
Жената стоеше и го гледаше вцепенена, но след кратко време се съвзе.
- Мисля, че ще понеса отговора. - каза тя и Белиал усети нотка на наглост в гласа й. От една страна това му харесва. Не му се случваше често хората да му отговарят...камо ли да му отговарят с достойнство.
- Аз...аз съм много неща. Когато някой се гърчи в предсмъртни мъки...болката съм аз. Когато нечия душа бавно излезе от земното си тяло, аз съм там, за да я взема...Когато се събудиш късно през нощта с писъци, аз съм твоя кошмар...аз съм Бейл. - гласът му звучеше по-злокобно от всякога...

Напрежението започна да намалява. Фериел се беше отърсила от първоначалното стъписване и някак чувстваше, че ще може да се противопостави на съществото пред нея. Поне до някъде...
- Интересно определение. Това ме кара да мисля, че си по-скоро някакъв дух или по-скоро демон... - тя се приближи - Макар че имаш облик доста близък до човешкия...
Стисна оръжието си инстинктивно малко преди да спре и зачака отговор...

- Дух или демон? - той се засмя. Беше странно, че не знаеше името му...
- Да, демон съм... - той се преобрази и доби човешката си форма. - Но тук предпочитам да се придвижвам като човек...доста по-незабележим съм. - Белиал се приближи към нея.
- А ти коя си...? - беше убеден, че я познава от някъде...

Нещо в него определено я притесняваше. И едновременно с това влечеше. Чувстваше се глупаво. От доста време насам не й се беше случвало да е така объркана вътрешно. По принцип знаеше какво иска и все някак го постигаше. Но сега... Беше различно. Дали това не беше част от магията на демона? Бейл. Името му отново изникна в ума й. Но само стари приказки край домашното огнище му придаваха смисъл...
- Аз съм Фериел Некра.
Потръпна....

Бейл усещаше чувствата й. Беше доста забавно да си играеш с мислите на хората, но още по-хубаво беше да се намесваш в сърцата им. Некра го гледаше без да сваля очите си от него. За секунда отмести поглед и той се оказа точно зад нея. Белиал сложи ръката си на врата й и за част от секундата изглеждаше така, сякаш щеше да я убие, но тя само леко се сгърчи. Сега Бейл можеше да разбере откъде я познава...не му трябваше много време, за да я усети. В това момиче се беше вселила силата на Дуриел...той се усмихна. Каква щастлива случайност...да попадне на нея, на място, на което има стотици други хора...той махна ръката си и Фериел, още зашеметена, за малко да се строполи на земята, но той бързо я хвана. Най-сетне...и Четиримата бяха заедно...той усещаше как силата му леко е нараснала, но, въпреки това, знаеше, че Некра трябваше доброволно да заеме неговата страна...и Бейл щеше да направи всичко възможно това да се случи...

Дишането й се учести за миг от секундата, преди дъхът й да заседне в гърлото. Какво изобщо си беше въобразявала? Откъсна се от демона, завъртя се и насочи острието си. Нямаше представа защо й се беше разминало, но нямаше да повтори отново грешката си. Беше се изправяла пред какво ли не.
- Какво искаш? - макар и директен, въпросът можеше да е зададен за какво ли не...

- Какво искам? - повдигна вежди Бейл. - Ще разбереш какво...но сега просто трябваше да проверя нещо... - той се усмихна незабележимо. - Наричай ме Белиал, Фериел.
Погледна острието, стоящо на сантиметри от тялото му. Въпреки човешкия си облик, обикновено оръжие не можеше по никакъв начин да му навреди. Засмя се.
- Не се надявай на ножчето си. То не може да ми навреди. А и няма защо да го използваш...Ако исках да те убия, щях да го направя преди да успееш дори да извикаш. Но аз не искам да умираш, Некра...Харесваш ми. Дори в душата ти да се прокрадва страх, не го показваш. Това е много хубаво качество, когато срещу теб стои демон...дори този демон да е един от Тримата. Ти не си обикновен човек, Фериел. Ти дори не си човек...

Жената се изсмя:
- За това отдавна съм се досетила сама, Бейл. Обикновен човек не може да доживее моите години...
Очите й просветнаха в мрака:
- Макар и да не се съмнявам в способностите ти, Бейл, те съветвам да не подценяваш катаната ми... Едно от прокълнатите остриета може да се изправи срещу сили от Отвъдното... - Фериел се усмихна - Но с какво толкова заинтригувах демоничната ти душа?

Бейл се усмихна. Наистина я беше подценил. Некра не само, че знаеше за демоничната си същност, но и се беше сляла с нея...
- Знаеш ли, с теб си приличаме, Фериел. Имаме еднакъв произход...но за да ти разкрия какво всъщност е станало с теб преди всички тези години, трябва да съм сигурен че ми имаш доверие. - той я погледна. - Надявам се с времето и това да стане...А за да си сигурна, че няма да те нараня, освен защитата от твоето оръжие, мога да ти предложа и друго...договор, който ако наруша, ще бъда затворен завинаги между Горния и Долния свят. А там не е особено приятно... - Белиал млъкна...

Фериел наблюдаваше изражението на демона. За нейно съжаление, той не показваше никаква емоция, даже и малък намек за намеренията му не можеше да се разчете... Чудеше се дали да рискува...
- Предложението ти изглежда приемливо, но кога човек може да е сигурен, че няма да го излъжат... Макар и за момента да не виждам полза за теб от това.
"Освен, ако не иска да ме използва по някакъв начин..." добави тя наум.
- Нека чуем за този договор, пък тогава ще помисля над отговора си...

Белиал я погледна.
- Радвам се, че си заинтересована от предложението ми, Некра. Договорът, за който говоря, е древна и както предполагам, че се досещаш, черна магия. Ритуалът е сложен и ако бъде сгрешен, дори само една малка и несъществена подробност, нито една от страните няма да е в състояние да спре последвалото проклятие. Но можеш да ми имаш доверие...аз няма да сгреша. - той се усмихна, направи кратка пауза и продължи. - Тази магия ще ни обвърже докато или развалим договора, или един от нас го наруши по някакъв начин. Хубавото, за теб, е, че и двете страни могат да направят това само и единствено по тяхно желание. Ако не беше така нямаше да си правя труда да ти разяснявам всичко... - Бейл я загледа втренчено и замълча.

Всичко беше толкова странно... Жената прибра катаната, но все още нямаше доверие на съществото пред себе си... Но възможностите се отваряха пред нея...
- Но защо точно аз? С какво така бързо привлякох вниманието ти, Бейл? Със сигурност си срещал демони, по-силни от този в мен... Смели и хладнокръвни хора можеш винаги да намериш... С какво аз съм така специална?

Бейл я погледна.
- Грешиш, Некра. В теб не се крие обикновен демон. Ти притежаваш силата на един от Четиримата...и то тази на Дуриел - водачът им... - той замахна с ръце, описа някакви сложни символи във въздуха и около тях се появи черна мъгла, която ги скриваше от чуждите погледи.
Фериел го погледна въпросително.
- А, да, извинявай. Просто направих една магия, за да съм сигурен, че никой не може да ни чуе. - той се усмихна. - До къде бях стигнал? А, да. Дуриел. Когато в самото Начало седемте върховни злини управляваха заедно Ада, Дуриел предвождаше т.нар. Четирима - по-малките злини: Дуриел, Азмодан, Андариел и Белиал. Трите върховни злини бяха техни господари. Диабло, Мефисто...и Бейл. - той направи пауза, сякаш мислено се връщаше назад във времето... - Имаше време, когато всички управлявахме заедно. Но между мен и братята ми избухна междуособица. Всички бяха замесени. Войната продължи векове...докато Светлината не се намеси. - изсъска с нечовешка злоба той. - Четиримата бяха прогонени на Горната земя, където запазваха силите си, но ставаха безсмъртни, а ние бяхме приспани. Или поне така си мислеха хората...но грешаха. С братята ми просто чакахме удобен момент, за да се възцарим отново...И аз реших да действам. Костваше ми много сили, за да върна Четиримата. Единият, Белиал, беше унищожен точно пред мен, давайки ми силата си. Азмодан и Андариел бяха спасени. Остана Дуриел. Той, очевидно, преди да бъде убит, е предал силата си...на теб. - той се вгледа в очите й...и сякаш погледът му преминаваше през Фериел...и се впиваше право в душата й...

Жената се засмя. Смехът й беше студен, ироничен и даже малко истеричен:
- Да бе, а конят ми е вълшебното пони! - тя се усмихна презрително - Трудно ми е да го повярвам, Бейл... Една от злините да е вселена в мен? И толкова дълго да съм си стояла необезпокоявана от никаква свръхестествена сила? Това все пак над 250 години живот... Все някой щеше да се е поинтересувал... Или пък силата е така добре скрита?

Бейл също се усмихна. Беше се надявал на друга реакция, но не се учуди.
- Разбирам съмненията ти, Некра. Силата на злините може да бъде усетена само от друга такава. А, както сама добре разбираш, ние не се разхождаме много-много по тези места. За да може демонът в теб да се усеща от всички, трябва да бъде събуден. Ти си развила способностите си, но това е нищожна част от това, което се крие в теб. Ако ми се довериш, ще отключа истинската мощ, която спи от повече от 300 години...и тогава силата ти ще е почти безгранична. - демонът млъкна за малко и продължи. - Затова никой не е разбрал. А и, все пак, кой в днешно време вярва в Седемте, нали? - зловещо се засмя той. - Хората са глупаци, Фериел. Те няма да повярват в магии, демони и т.н дори ако танцуват голи пред тях...

Жената се усмихна. Демонът в голяма степен имаше право:
- Може и да е така, Бейл, но хората са суеверни... Което до някъде ги държи нащрек спрямо свръхестествени явления...
Демонът понечи да добави нещо, но Фериел продължи:
- Не се нуждая от този договор, за който ми говореше... Щом си си направил труда да дойдеш то Горната земя, значи причината е основателна... Макар и все още да не ми е вярва, че това съм аз...

Бейл се усмихна.
- Думите ти ме радват, Некра. С теб можем да направим велики неща... С времето ще разбереш, че е така. Ще ти покажа как да усетиш Силата...ще те науча на всичко, което ти трябва. Ще трябва да бъдем предпазливи. Все пак, както правилно отбеляза, хората, дори да не вярват в демони, ангели и т.н., внимават. Обаче, за да се слееш напълно със Силата, ще трябва да отидем на място, което не знам дали ще ти хареса...

Съмнението отново се надигна в душата на Фериел. Колкото и да беше самоуверена, не можеше току-така да се довери на демона. Още повече ако наистина беше един от Тримата...
- Трудно ще се намери подобно място, дори и да става въпрос за пъкъла... Но защо да избързваме? Макар и да приемам да се движим заедно, все още ти нямам доверие, Бейл...

Бейл се загледа в черното небе. Мислите му го върнаха назад във времето...когато владетелите на Ада бяха единни...или поне сравнително. Но, разбира се, колкото по-силен ставаше всеки един от тях, толкова повече разногласия се появяваха помежду им. Светлината също беше спомогнала за разединението. И някой ден щеше да си плати...и Бейл щеше да се погрижи това да стане....каквото и да му струваше.
Изведнъж Белиал се сепна. Некра го наблюдаваше внимателно и беше вдигнала въпросително веждите си.
- Съжалявам. Замислих се....Съмненията ти са напълно нормални, Фериел. Знам, че ще ти е нужно време за да свикнеш с мисълта, че това е истина. Аз...мога да почакам още сто-двеста години. - той се усмихна леко. - Ще видиш, че не те лъжа. Когато си готова да ми се довериш...аз ще го разбера. Тогава ще дойде моментът, в който ще развиеш силата си. А, когато това стане....Ние ще властваме над света....