Старата кръв

(Вдъхновено от старите драсканици в една тетрадка, която си подхвърлих днес съвсем случайно. Стара, стара ама не чак толкова... Става дума за малко минало^^)

В онзи далечен ден, когато беше отново зима. В онзи далечен ден, когато не беше така, както стана отпосле. В онзи далечен ден, когато не беше имало никой там, където сега вече имаше.
Имало едно време... Имало едно време свят пълен с магия, в който лятото идвало на двадесетата година и карало цветята да цъфтят, дърветата да растат, а животните свободно да тичат на воля. Имало едно време свят, пълен с магия, в който зимата идвала по-бяла от песен, по-студена от най-студената планина на света. И зимата карала дърветата да танцуват и носела своите игри на децата. На децата, които се спускали с крясък надолу, надолу в светлото утро, по наклонения бряг на реката.
Тогава, всичко бе окъпано от светлина и радост. Тогава тъмнината я нямаше още... и сякаш никога нямаше да се появи отново.
По онова време, в зимния ден, по пътеката в едно селце вървеше млад човек. Дали беше човек, само Съдбата знаеше тогава. Същество странно беше той, но и тъй добро, че никое зло не можеше да му навреди, никога. И все пак този човек беше различен...
Това се случи още преди драконите да изберат хората за свои ездачи. Още преди царствата да се родят едно по едно. Още преди хората да осъзнаят, че им трябва владетел и обединение. Случи се много, много отдавна...
Много години след това, този човек, който сега вървеше по снежния път с кофа вода, него щяха да нарекат Белия ангел. Но тогава той беше само човек, който даряваше усмивките си, топли като пролетен ден, забравил своето аз, своето начало.
Случи се тогава, че този човек, когото наричаха Соуске намери в себе си зрънце магия и реши, че трябва да тръгне на път. На път, който да го научи какво е той и какво е светът.
И така започна пътешествието на кръстник един по зимния път, надолу, надолу покрай реката. Загърнат в своя плащ, той вървеше напред...и вървеше. Виждаше промени из света едни, странни промени, каквито не бе забелязал преди. Но знаеше, че светът се променя в този живот, рано или късно... дали ще доживееш или не, това не е знайно за никого. И случи се така, че говори той с много хора по своя път и тъй научи за странни приказки на Юг. Югът, от край време мразен, привлече вниманието му веднъж. И тръгна нататък в търсене на нещо, което щеше да обърне света.
Колкото по на юг отиваше той, толкова по-странен беше пейзажът. По-бял трябваше да е, но не беше. И колкото повече вървеше на юг, толкова по-странни истории чуваше.
Чуваше например, че някъде нататък имало село. Село, строено около езеро широко и чисто. Езерото било като диамант сред света. Бистро и ясно, така че се виждал краят му и в най-дълбоката част. Но селото било прокълнато, казвали.
В селото имало една жена. Красива и мила, винаги щастлива, на нея се паднала честа, да бъде мразена и отхвърлена от всички. Живяла тя сега сама накрай селото в къщичка една, с дете в ръце разплакана, сама. Отишъл той, пътникът тогава там, в селото при езерото. И видял магията в тяхната вода, но нищо не казал тогава. Отишъл при жената, която стреснато затворила вратата, когато той се появил на прага й. Оказало се, че не тя била прокълната, а детето в ръцете й. Детето спало спокойно в ръцете й и приличало на всички други навън. Но по-странно било лицето му тогава, когато разплачело ли се, променяло в себе си всичко. Кожата му била сива, като че се бе търкаляло в прахта и пепелта на нечие огнище. Косите му били мръсно лилави, странен цвят за тогавашните хора, тогава, когато всички смятали това за лоша поличба и били прави. Но най-странно и страшно от всичко били очите на това дете, когато то погледнало пътника, будейки се от шума. Очите му били златни, като есенни листа, по детски щастливи.
Но на челото му, когато се разплачело, появявали се малки кръстовидни белези, белези, които издавали цялата му, могъща магия.
Някога тогава, беше се родил един човек. Някога, преди толкова много години, Белият ангел бе зърнал за пръв път Магьосника от езерото. Магьосникът на езерото, роден там, където щеше да живее винаги. Но имаше още нещо, което другите още не знаеха и предстоеше да се случи. Нещо, което щеше да промени света завинаги. Защото не само едно дете можеше да преобърне магията на този свят... Защото не само един се беше родил тогава... Защото това... беше само началото...
Тогава Белият магьосник беше станал кръстник, веднъж завинаги в своя дълъг живот. Тогава, бе станал кръстник на някой, който продължи да живее дълго след като всички останали си бяха отишли. Някой, който не бе съвсем обикновен... Хората от селото го наричаха Тики Мик и така си и остана много след това. Години и години след това, векове и векове. Та чак до днес, непросветените го наричаха така, както се беше родил, както майка му го беше наричала толкова отдавна. Но друго име му беше дал ангела и това беше името, което момчето признаваше в своя живот. Нарече го Лилавоцветна надежда... Делоис Рейли... Магьосникът... на езерото

(следва продължение)

Стъпките му бяха толкова по-шумни от стъпките на котколака. Земята беше толкова тиха сега, когато не стенеше под ударите на мотиката. Беше спокойно и тихо, птиците пееха. Из развалините на едно село, които вече почти бяха заличени, двамата вървяха заедно. Мъж и котколак. Котколакът, меденокафяв на цвят вървеше уверено и зорко до мъжа, който никога преди не беше навлизал в тази територия. Беше красиво. По някогашните стени на дворовете сега беше израснала трева, покрила следите от човешкото присъствие. Къщите отдавна се бяха превърнали в прах и отломки и само тук-там бяха останали по някоя греда или камък, по които личаха следи от обработка. Много отдавна всичко вече беше било заличено от времето.
"Харесва ли ти, господарю?" тихо попита котколака, когато спряха за кратка почивка там, където преди беше имало нещо като училище. Истинско училище не беше било, учеха децата как да копаят и сеят, или как да шият и отглеждат добитък. Нещо, с което всеки селянин се гордееше.
- Тихо е... И толкова спокойно... Сякаш това място ми подава ръка и иска да остана тук. Красиво е... Красиво е...
Мъжът пристъпи в кръга, оставен от някогашните основи, огледа се още веднъж и се усмихна. Усмихна се като за пръв път.
"Мястото е това, което сте вие"
- А какво съм аз, Пелрам?
"Вие? Вие сте магьосник?"
Много време след това, мъжът продължаваше да се чуди над това изречение. Беше ли той магьосник и... какво означаваше това? В този затънтен южен край нямаше никой друг, който да владее магия, за да знае мъжът какво означава това. Нямаше никой, който да го ръководи и насърчава, за да открие дали и той е магьосник или не. А сега едно същество от далечни земи идваше при него и казваше... "Ти си магьосник".
Но както винаги беше правил, той накрая го осъзна сам. Да бъдеш магьосник... Това означаваше магията в сърцето му, онази сила, която само тогава, когато научи тази нова дума, успя да си обясни. Силата, с която управляваше водите. Силата, с която говореше на птиците в небето. Силата, с която се защитаваше, с която се бореше, с която можеше да прави чудеса, за които селяните не бяха и помисляли някога.
Онази вечер, след като осъзна себе си по-пълно, той отново стеше до кристалните води и се взираше в своя образ. Всички хора някога бяха се взирали надолу и откриваха само дъното, осеяно с безброй морски животинки и растения. Виждаха и едрата риба, която плуваше натам-насам в непрекъснт бяг с водите. Но мъжът виждаше себе си. Езерото беше той по някакъв странен начин. Често му се беше случвало да сънува, че той самият е водата, която приспива уморената костенурка някъде по дъното. Че той е водата, която недоволства, че я изливат в кани, или пък че е водата, която свободно бълбука из водните тунели, от където извираше.
Онази вечер той вдигна ръка над образа си и пожела... да научи себе си на магията.

Не знаеше колко време беше минало от онази съдбовна среща, но знаеше, че Пелрам винаги ще бъде с него. Котколакът го учеше на всичко, казваше му всяко име на цвете, стига мъжът да го попиташе. Говореше му за света, в който никога не беше стъпвал крака на магьосника. Говореше му за сила и ценности, за езици и култура. И един ден... Тя дойде...
Тя? Да, тя беше сама по онова време, загубила своя близнак някъде из пътя. Плачеше с алени сълзи, но гордо вървеше напред, следвана от своята пума. Красива беше в онзи ден, когато черната й коса се вееше от вятъра, а синята й рокля докосваше зелената трева и сякаш се сливаше с нея. Тя беше тъй млада... Дойде, когато езерото пееше своята песен, когато слънцето залязваше и идваше време за топлата вечер. На юг... Бе винаги топло...
Нейното име...беше Вариаки... И нямаше друго... Представи се като Майката на злото. Беше уверена и говореше мъдро. И все пак нещо в нея не се хареса на самотния магьосник. И все пак той я прие като свое семейство. Тя му каза, че не само тя е като него и не са само двамата. А имало други, още двама някъде далеч, още двама, готови да продължат рода и семейството, с черна кръв в сърцето, далеч, далеч.

Докато Вариаки береше цветя край езерото и се смееше като всяко момиче, заслепена от красивите цветове, Магьосникът застана до котколака, гледайки от своята скала брега на езерото.
"Скоро ако тя реши да бъде Майката на злото както се полага да бъде наистина... Ще тръгнат да ни гонят... Ще тръгнат да искат от нас да се махнем, да ни убият, защото сме зло"
- Няма да го позволя. Имам правото да живея. Имам правото да се защитя, защото съм човек... Господар, но човек преди всичко. И аз мога да обичам... И аз мога да бъда ранен.
Затова създаде той стената, черната стена на юг. Стената, която обграждаше царството му и която бе създал с много труд. Черна стена на илюзии, на ужас, на страх... Никой, никой не можеше да мине през нея без той да усети. Никой, никой не можеше да мине през нея, освен ако той не пожелаеше това. Там, там искаше той да запази... не само себе си... Беше се заклел вече, че ще пази всеки, който решеше да дойде насам, всеки с неговата кръв в сърцето. Щеше да приеме всеки, който идваше за знание, да открие себе си и онези, които щяха да бъдат роднини. Езерото измагьоса илюзията, плътната мрежа от страх и неволи, които пазеше непросветените от това да попаднат в чужд свят на мрак. Мракът успокояваше душата му и той се чувстваше силен, когато слънцето се скриеше зад дърветата. Мракът беше неговата душа, душата му беше част от мрака...
В дебрите на този мрак създаде своя дом. Високият дворец, на брега на езерото, от което черпеше сила, мощ, знание. По онова време, родът му набираше сили. Вариаки и останалите, някъде там по света. Единствен той реши да остане и се отказа от престол, от който да владее целия свят. Не му трябваше целия свят, ако можеше да има езерото и двореца си. Само това искаше той. Непонятно му беше чувството за власт, или поне отначало. Но се научи да го разбира. Оставиха му хора, които да се грижат за този дом, които да водят списъците, безкрайните списъци, които останаха там. Списъци на имена, които никой не биваше да чува, освен ако не се наложеше някога... Някъде.
Магьосникът на езерото остана до своето езеро. Остана там да седи като фар за онези, които искаха да го намерят. Дълбоко в душите си, те всички знаеха, че той е един от Първите, от Старата кръв. Но че е и най-благосклонният и този, който винаги беше съгласен да разкаже историята на един род... Да покаже на някого защо е толкова важно да познаваш...себе си

(продължение... не се знае...)

Годините минаваха. Далеч на север, там се водеха битки. Винаги имаше битки, затова винаги имаше ранени. Господарят не се с9трахуваше от това. През дългото време на незнание, той и родът му вече знаеха кои са. Някои искаха да докажат себе си, други - не. Но сформирането им като род, семейство, като цели... Вече беше на лице и вече знаеха какво могат. А те можеха да създават мрак и бъркотии.
Далеч на север, Вариаки и останалите се бореха отдавна. Бореха се, за да намерят място за себе си и за наследниците си. Бореха се, щяха да се борят винаги.
Но в двореца на Магьосника имаше хора. Вече отдавна имаше хора, на които той имаше доверие. Обичаше тези хора, защото те не го отбягваха, а го приемаха като нещо. Макар да го приемаха като господар, той предпочиташе да бъде нещо, отколкото да бъде отбягван.
Беше създал една система, която щеше да бъде следвана през годините на съществуването му. Системата, в която слабите, жените, можеха да останат до книгите, ако желаят, или да се бият редом с със съществата на блатата, орките. Той им беше дал право на избор. Единственото, което не биваше да правят, беше да се доближават до езерото му. Беше дал право на първите нечистокръвни да намерят своето място тук. Тук никой не ги закачаше, защото Магьосникът считаше това за ненужно и глупаво. Единственото, което не биваше да правят, беше да се доближават до езерото. И все пак, Магьосникът държеше да има своя войска. Няколко елитни войника, които да защитават това място, ако се стигнеше до битка. Не, не мислеше, че ще има такава, но искаше да има такива хора до себе си. И така се роди ученическия пост на останалите магьосници, слуги на Господарите. И на още един тип бойци. Бойци, научени да се бият без милост, без да се страхуват от острия меч на главите си. Бойци, които обожаваха преди всичко кръвта около себе си, в ръцете си. Един такъв боец... Беше се оказал зимен демон...
Случи се отдавна, след като Вариаки беше убила брат си. Тогава нещата ставаха все по-трудни и семейството беше в криза. Беше изгубено едно чистокръвно дете, а тогавашният съвет от чистокръвни обвини появилият се за виновен. Този човек беше обикновен ездач. И се казваше Морзан. Случи се така, че Вариаки се влюби в него, а това направи нещата още по-лоши. И семейството се раздели на два лагера, едни от които подкрепяха нещата... а други не. В този случай Магьосника остана неутрален, защото не знаеше какво означава да обичаш. Той обичаше само своето езеро, а то не беше живо същество. Но когато се роди детето, най-сетне реши да заеме страна. Беше момче. Поредният нечистокръвен, каквито ги имаше много тогава, но бяха преследвани от онези, които им желаеха злото, сиреч техни роднини. Онези, които бяха срещу тях. Но този път Магьосникът реши да заеме страна на младия зимен демон. Ним, който никога не се беше опълчвал до тогава на Вариаки или който и да било друг черен господар, този път го направи. Даде да се разбере, че това момче му трябва. Трябваше му, защото предсказанието казваше, че скоро, много скоро щяха да бъдат заедно като дух и господар. Кой щеше да е духът... кой господарят?
Магьосникът изгони Вариаки от замъка си, заедно с недоброжелателите и остави момчето. Не искаше да става така, както беше замислено от тогавашния съвет, разпусна го и той повече не се събра в онзи ден... и от тогава нататък. Остави момчето да живее в замъка. Остави го като истински господар, какъвто не беше, но Магьосникът го смяташе именно за такъв. Каква беше разликата, се беше питал той много преди това да се случи. Разликата между чистокръвен и нечистокръвен... Вярно ли беше, че единият е по-слаб? Той не можеше да е сигурен, но дълбоко в себе си знаеше, че това е грешка... Огромна, огромна грешка.
Остави зимния демон да се грижи за детето. Често, когато минаваше покрай стаята, той се чудеше на това същество, което беше се заело толкова солидарно със задачата. Зимният демон, хладен като металът в ръцете си и своята зима.. Не беше такъв за детето, което някога, много след това щеше да стане неговият господар... Може би... И все пак, когато злото се върна, за да отнеме детето, зимният демон продължи да го крие и да се грижи за него така, както може би баща му щеше да стори някога... Някога...
И все пак... стана така, че детето трябваше да напусне замъка. Защото злото се връщаше за него. Един ден, зимният демон отиде при Магьосника и го помоли за съдействие. Само тогава, само този единствен път, Магьосникът позволи на някого да пристъпи към езерото. Хвърли над езерото си своята магия и създаде мост, мост, който никой не виждаше, ако искаше да мине по него. Но виждаше, ако наистина се нуждаеше от онзи, който стоеше отвъд него. И каза на демона да мине и да отведе нечистокръвния далеч от тук. Знаеше, че това може да развали бъдещето му, но нямаше шанс. Там щеше да бъде много по-опасно, но тук трябваше да разберат, че детето го няма вече. И така щяха да се поуспокоят, докато детето растеше някъде там. Каза на демона да го заведе където счита за най-добре, защото Магьосникът не познаваше външния свят толкова добре. Знаеше всичко, но само от книги, а не беше същото.
Демонът отнесе детето в Драконовото царство, сметнал, че може би ще открие там баща му. Но не успя да го открие. Затова остави това дете в ръцете на стара жена, за да го отгледа. И направи така, че един хубав ден при момчето дойде старец, предложил му.. да го учи в двореца.
Вариаки не разбра за това или поне не веднага... Разбра твърде късно и все пак нямаше силата да се изправи пред Магьосника и да го обвини, от страх да не го разгневи. Затова... остави нещата така... И промени съдбата... Съдбата, която беше замислила сама за момче, което не беше желано от никого... Освен от онзи, който не приемаше нещата така.
И не знаеше още нещо... За договорът, сключен между един учител... един демон... един баща... и един Магьосник далеч на юг, без никой друг да знае. Договор, който никой друг не видя...

(продължение, дали?)

И той... бе имал син... Магьосникът на езерото. Беше имал син, но го беше загубил. За това.. Когато гледаше в лилавите очи на момченцето, винаги си спомняше онова другото, другото момченце в ръцете му. С червените къдрички и черните очи.. Неговото момче беше си отишло отдавна.. Не, защото беше било нечистокръвно, а защото беше изпратено като господар на света... и никога повече не се беше върнало.
Дори господарите изживяваха трепети. Дори те можеха да обичат. Когато се намираха там на юг, в своите води, те се чувстваха хора, чувстваха се такива, каквито трябваше да бъдат. Тогава... изживяваха това, което всеки можеше да изживее. Но напуснеха ли този дом, те ставаха онези, които светът помнеше. Не... Не беше съвсем вярно и това. Дали не беше той заслепеният? Дали само му се струваше така? Да... Не беше така... Истината беше, че твърде малко изпитваха любов, твърде малко умееха да обичат... Твърде малко...
Случи се неотдавна... След като нечистокръвното дете изчезна с зимния демон, семейството сякаш се стабилизира и отново се превърна в онова, което винаги беше било. Разделено на юг и някъде неопределено къде, то винаги, винаги щеше да си остане... черно.
При Магьосникът от езерото бяха изпратени след това двама младежи, които той трябваше да възпитава. Един от Кръвния род и друг от Мъдрия. Те... обичаха да се делят на родове и да изтъкват потеклото си. За Магьосника това нямаше значение. Така прие при себе си двама от своите кръщелници. Той даваше разбира се имената на всички, всички господари.. Или ако не, то поне ги беше знаел някога... или поне се надяваше, че го знае...
Единият младеж бе по-тих от другия и обичаше да седи на същата онази скала. Обичаше да се упражнява на арфа и често свиреше толкова фалшиво, че никой не излизаше навън, докато той не се откаже. Съществото му късмет беше нимфа и те двамата често пееха на онази скала. Гласът на нимфата спираше фалшивите звуци и правеше музиката като истинска песен. Момчето го наричаха Комуи... но истинското му име беше Гил-галад Дае... Магьосникът го знаеше. Той беше от Мъдрия фронт, сиреч господарите, които се надяваха, че знят всичко и с това знание щяха да победят света. Онези, коитосе обличаха винаги в бяло и обмисляха всичко, преди да действат. Дали беше неправилно или не, зависеше от самите тях.
Другият беше от Кръвния род с коси като кръв и огън и също тй огнени очи. Него наричаха Крос, но за всички бе ясно, че се казва Делдуват и е най-немирния младеж, който замъкът беше виждал до тогава.
Не, имаше и по-немирен от него, но той не остана за дълго. Момчето беше по-шумно от всеки друг и винаги, винаги по-любопитно. Интересуваше се от всичко, интересуваше се от всеки. И... Както и своят брат, не се задържа задълго. Момчето всъщност рядко идваше насам, обучаваха го другаде. И всяка година, когато идваше в замъка, ставаше все по-мрачен. Единствената му светлина беше в този замък до езерото. Там... Там се случи най-хубавото... и най-лошото. Влюби се, но това не е съдено на господарите. Момичето беше една от книжниците, които работеха непрекъснато в голямата библиотека. Но намираше време за него и му даваше усмивки, когато дните му се превръщаха в страх, мрак и отчаяние... Не им беше съдено да бъдат заедно, защото Вещицата побесня, когато чу за това от слугите веднъж на закуска...
На другият ден... Момичето го нямаше вече... А момчето... Не се върна никога повече, вероятно защото беше се наложило да забрави всичко от болката, която никой не можеше да си представи. Не се върна и беше изпратен като господар за този непокорен, непокорен свят. Болката не го остави никога... болката не му позволи да се върне... и той забрави за това. Дали? Дали беше забравил наистина? Или не беше така...
Във всеки случай, никой друг не забрави за това. Те помнеха случката... Случката, която доказваше, че момчето можеше да си остане момче, ако не бе тъй важното му обучение да бъде сам. Можеше да бъде човек, ако не го бяха превърнали в чудовище... Но... така и така... тъмнината нямаше ли да го вземе един ден, дори и да се опитваха да я задържат далеч от него? Не беше ли по-добре така?

(е, то е ясно, че ще продължа да пиша, докато не ви стане ама мноого...мнооооооого тъпа тая тема, не се безпокойте!)

Те се нахраниха бързо, главно защото нямаше какво да си кажат. Но по традиция останаха на местата си, докато икономът нареди четири дълги свещи на празната маса и взе малкото огниво, с което да ги запали.
- Знаеш ли ритуала, хлапе? - тихо подпита червенокосия, облегнал се назад в тъмногто и клатейки се на стоа си. Често беше падал така, столът на два крака не беше стабилен, но...
- Не се безпокойте - тихо отвърна икономът и след миг първата трепкаща свещ се появи насред мрака. Икономът в този случай се явяваше перфектния избор. Като приказка се зареди историята от устните му и беше приятна за слушане:
- По Коледа някъде далече, една майка седяла крайбедното си огнище и разказвала приказка на детето си. По Коледа се случват чудеса, казвала тя, но всеки друг ден може да бъде прекрасен. Тя винаги палела вечер, преди да си легнат четири свещи. Веднъж, детето я попитало какво означават тези свещи, защо ги хаби, когато не могат да си позволят нови всеки ден. Тя се усмихнала. Запалила първата свещ, както аз правя сега и я поставила над камината, изгаснала отдавна някога, без дърва и огън. Първата свещ изобразява Мира. Мирният огън никога не изгасва. Но светът е пълен с вражди, с болка... И огънят изгасва, когато види всичко това. Духнала свещта и тя изгаснала, както и мирът изгасвал, бързо, внезапно.
Втората свещ запалила, както аз равя сега и я поставила до изгасената. Втората свещ, казала тя, се нарича Съдба. Но Съдбата може да не бъде следвана, може да не се зачита от хората, и често я боли, затова изгасва в душите. И втората свещ изгаснала.
Третата свещ се нарича Любов... Светела ярко, като сълза в нощта. Твърде много любов ли има на света? Никой не обича, защото мисли единствено за себе си. И свещта угаснала.
Дошъл редът на четвъртата свещ и тя застанала до другите три. Тази свещ никога не изгасва, казала тя. Нито когато боли, нито когато има сълзи. Защото тази свещ се нарича Надежда. Надеждата... тя никога не изгасва.

На масата онази тъмна нощ, която винаги тлееше над неговото царство, гореше само една свещ, свещта на Надеждата и тримата господари я гледаха замислено.
- Това ездаческият вариант ли е? - тихо попита Магьосника накрая, замислен върху приказката
- Много съкратен, но да, сър. Накамура-сенсей обича тази история.
- Нака...мура...Хито?
- Хай.
Магьосникът се подсмихна, после се изправи и се поклони на другите двама за извинение. После се отдалечи и се сля с тъмнината. Котколакът, който винаги оставаше незабележим за всеки стана изпод стола му и го последва. Червенокосият въздъхна и също се изправи.
- Хубаво ли е все пак да чуваме такива истории все по-често? Не можем ли да запазим собствената си култура и традиция?
- Сър, много се извинявам, но... Вие не се опитвате да го направите. Не се опитвате и то никак. Естествено е, когато не се прави опит, да няма и нищо постигнато.
Преди Делдуват отново да се ядоса, икономът побърза да си излезе, следван от нечистокръвния, запътил се към своята стая, до библиотеката.
- Но може би не беше добра идея - тревожно каза, когато се бяха отдалечили достатъчно далече.
- Напротив, когато сърцето ти ти казва да направиш нещо, значи го правиш. В странноприемницата ми, посетителите често казваха така
- Той ще те накълца, ако не внимаваш. Делдуват е...
- Един мъж не може да бъде победен. Може да бъде унищожен, не и победен - подсмихна се икономът, като спря пред стаята на нечистокръвния и отвори вратата - Желая ви лека нощ, господарю и... помислете над това, което ви казах току-що...

Що се отнасяше до новия иконом, той обикаляше замъка, за да свикне с него колкото се може по-бързо. Чукаше на вратите на някои стаи и поглеждаше вътре, за да опознае обстановката на празните. За него тази нощ беше нощ на открития. Беше се уплашил доста когато го бяха наели, но трябваше да свикне. Знаеше, че опита ли да мине сам през завесата на юг, ще полудее.
Така мина по тъмните коридори и се постара да ги запомни, за да не се изгуби още от сега. Не беше толкова рудно. Като неговата странноприемница, само че тройно или четворно по-голяма. Или дори повече. Това не го плашеше толкова.
Почука на следващата врата и никой не му отговори. Значи беше празна. Тази стая беше малко по-странна от другите, поне според вратата. Сякаш беше направена много по-късно от останалите и така, че да бъде малко по-скришна.
Още когато я отвори нещо не се оказа наред. Но не успя да я затвори, защото долови мелодията. Мелодията, която преследваше Муртаг в кошмарите му, сякаш искаше да бъде чута. Мелодията, която го будеше плувнал в пот, готов да закрещи на глас. Не можеше да спи нормално, заради тази единствена мелодия.
Мелодията, която някога го беше успивала. Някога, много отдавна в тъмната стая, пълна с кръв и образи. Не, стаята беше напълно нормална, но в спомените на лилавокосия не беше така. Единственият истински спомен в главата му беше от тогава, когато беше напуснал стаята...
Но сега всичко беше наред. Всичко беше подредено и оставено така, както беше било винаги. Дори той... Дори той беше тук.
Тъмната стая нямаше прозорци. Вместо прозорец беше поставено огледало. При отварянето на вратата то се изпълни със светлина и образът на изненаданият на иконом. Под огледалото имаше детско креватче, което сега беше празно, но сякаш очакваше нещо... Нещо... Какво?
В другият край имаше няколко детски книжки, вече отдавна протрити и разкъсани от някаква минала битка и огън. В другият край до вратата имаше стари дрехи, отдавна вече не приличащи на дрехи. И няколко стари завивки. Но не това беше учудващото в тази стара стаичка, където въздухът беше застоял и пълен с огън от старите спомени. Беше мелодията.
Малка музикална кутийка беше поставена на леглото и в момента беше отворена. Свиреше глатко, през годините не беше изгубила силата на гласа, записан преди толкова много, много години.
Пред самата кутийка стоеше и той. Онзи, който беше свързан с тази песен, защото беше наследство на неговото семейство. И пееше сам. Песента, която заедно с мелодията създаваше кошмарите в една друга душа, без този човек да го знае. Песента, която някога беше успокоявала и успивала детето, което може би беше спало тук отдавна. Мъжът решеше с малко златно гребенче косите си и продължи да пее, дори когато усети, че вратата е отворена. Вероятно си помисли, че Магьосникът е дошъл да го пита как е.
Икономът го остави да довърши песента си. Беше чулвече за нея от Рут... Беше виждал музикалната кутийка още когато се беше появил тук за пръв път. Обяснили му бяха нейното значение. На младо момиче от зимния род, което трябвало да се ожени за господар... И в деня на тази сватба, на старото пиано в една от залите бе изпяла своята песен... Своята последна песен...
Не знаеше защо, но зимните демони я използваха като успокоение за душата си.
Да, мъжът с гребена беше зимен демон... Беше Ним.
Изправи се и ръката му бавно се спусна надолу, все още държейки гребена. Мелодията спря тъй внезапно, както и беше започнала. Русокосият се обърна и усмихнато погледна сащисаният иконом.
- Извинявай...Мислех си, че е Магьосника.

Песента не е много добър избор но.. не намерих друг изрязък без филмчето... Имам я чиста, ама няма къде да я кача...

Ранпалан обикаляше нервно из входната зала, пред голямата връта, водеща навън от замъка. Той никога не беше виждал господаря си. Никога не се беше докосвал до него. Само много отдавна, когато беше бил малко вълче. Но... Не си го спомняше. Никак даже не си го спомняше... За жалост...
Ранпалан беше едно от съществата на късмета. Тяхната история беше толкова дълга колкото и на самите господари. Говореше се, че идват от далеч, далеч, където се е родило първото подобно същество, за да намери господаря си. Говореше се, че се раждат по същото време, както и господарите, като онези, които да им посочват пътя напред, за да господарите да преуспеят.
Вярно беше, че се раждат в един и същи час с господарите си. Така и Ранпалан беше роден в същия час, в който Муртаг се беше появил на бял свят. Всеки от тях, независимо какъв господар беше, беше следван от същество на късмета. Загадка, която само създателката на този род същества можеше да разясни на господарите. За някои господари, съществото късмет беше най-скъпият приятел поради многото караници и битки между членовете на семейството. За хора като Магьосника например, животното-късмет беше негов вечен спътник. Тих и непредсказуем, Пелрам винаги, винаги беше до своя господар. Ами Ранпалан? Той почти не помнеше господаря си, както кобилата Ия не познаваше своя. Ия беше красива кобила с червен косъм, доста красива за кон-късмет. И беше истинското същество-късмет на Дарсия, за което той дори не беше чувал, защото Ия не му беше представена навреме... Беше се наложило да си тръгне без нея.
Както и господарите, разбира се, съществата-късмет също имаха своите имена, които винаги означаваха поне нещичко. Пелрам, най-древното същество-късмет в този замък носеше странното си име, което винаги беше карало хората да се замислят над значението. "Обикалящият стена" го беше нарекъл Магьосникът. Каква стена обикаляше? Никой друг освен Магьосника не можеше да отгатне съвсем. Колкото до Линали, нимфата на белия господар отвън... Е, това беше име на момиче, което много отдавна... Много отдавна... Бе създало хаос в този дворец. Рант, тигрицата с златната козина, притежавана от Делдуват носеше името си точно толкова гордо, колкото и господарят си. Тя се наричаше Течение, а той... Страх от отровния мрак. Значението, което щяха да имат имената им все още не беше изяснено за никого, защото имената може би се свързваха с една част от съдбата... Може би не.
Ия, кобилата на Дарсия, беше винаги тъжна, разделена от своя притежател, който смяташе друго същество за свое. Името й означаваше Пустота... Отиваше й...
Колкото до нечистокръвния Рут Руин, той притежаваше едно мъничко весело колибри с интересното име Нарнен - Огън-вода.
Ами Ранпалан? Вълкът с черната козина, който обикаляше нервно там и винаги поглеждаше към голямата врата беше съществото-късмет на Даедел и сега очакваше своя господар както подобава. Надяваше се, че господарят му е също толкова умел, колкото и Рут, който въпреки потеклото си, не спираше да удивлява чистокръвните, които идваха на гости с знание, умение... Всичко.
Ранпалан означаваше "Скитам надлъж и шир"... Перфектното име за късмет на човек, който никога не се беше задържал за дълго на местата, на които беше ходил някога. Човек, който обичаше да скита...надлъж и нашир...
"Спокойно, Ранпалан..." тихият глас като вятърът в дърветата тук сепна мислите му и той обърна вълчите си очи към тъжната кобила.
"О, стига, Ия...." сопна се след малко и извърна поглед от нея.
"Да, може и да си прав. Но съм сигурна, че господарят ти е достатъчно умел, за да надвие Гил-галад."
"Защо си толкова сигурна?"
"Защото знам... Чувствата на моя господар... Той е едновременно бесен и... Удивен от този човек... Не се безпокой, скоро, скоро ще застане пред теб и ще те познае"
"Успокоителна реч, благодаря ти, Ия... Но едва ли ще ми помогне. Твърде съм развълнуван, за да се успокоя точно сега. Не съм го виждал от двадесет и три години, когато трябваше да остана, за да направя така, че хората да го сметнат за мъртъв... Тогава... О, тогава... Сякаш за пръв път виждах разочарованото лице на Магьосника! Бих се обзаложил, че би се разплакал, но това е твърде много, нали?"
"Магьосникът не плаче, защото вече няма сълзи. Разпиляни са надлъж и шир още когато е бил малък. Някъде, около врата на един човек има огърлица от тъмно лилави бисери. Огърлица от сълзи"
"Чувал съм... Кръстникът, нали? Енрике Минилкън... Затова не му върви... Но... Мога да бъда горд, че все още никой не си е правил огърлица от бисерите на моя господар..."
" Каква гордост..." скептично отбележи тя, тропна с копито и остави развълнувания вълк да продължи да обикаля пред вратата

(имената са образувани според срички взети от Силмарилион - Толкин)

Някога тук беше имало и много жени. Някои господарки, други - не. Сега повечето от тях седяха долу в кухнята, далеч от очите на господарите горе. Те не искаха да правят впечатление. Често ги имаше и в армията, онези прокълнати за вечни времена жени, които вещицата беше дарила с омразата си. Какво беше причинило тази омраза? През тази вечна история на замъка, много, много неща...
Беше се започнало с първото объркване, преди още драконите да изберат първия ездач, или пък елфите окончателно да сътворят своята най-голяма и красива столица. Началото сложи русокосо момиче с искрящи сини очи. Тя бе ниска и всъщност не можеше да ходи. Затова седеше винаги в ъгъла на една от залите. Залата, в която Делдуват обичаше да свири. Тогава Делдуват все
още не беше роден. Той се появи много по-късно от Черния род много по на юг, където хората изобщо не бяха ходили... Или поне си нямаха на представа какво може да ги очаква по тези земи. Да, и там имаше хора, но обичаите на тези земи бяха други. Там неговото черно семейство нанасяше истински терор на населението, за това казваха, че Черните господари от Тъмните села са най-опасните. Често бяха избирани да тръгнат и да се опитат да завладеят света за себе си, точно защото ги смятаха за най-опасни и жестоки.
Тогава в тази зала свиреше друг, на същата тази цигулка. Младото червенокосо момче, което някога щеше да се окаже един от дядовците на същия този Делдуват. Те живееха дълго, но не и от начало. От началото никой от тях не беше вечен, освен водачите на родовете. Магьосникът, Вариаки и още двама други, чийто имена никой на този свят не знаеше, освен споменатите вече двама.
Парализираното момиче се беше влюбило в този господар, чиято цигулка свиреше сякаш нощ под плътната лунна светлина. Когато светеше луната, тази зала се превръщаше в бляскава зала от време, когато замъците бяха величествено доказателство, че съществува сила. В този замък никога не беше имало подобно нещо, той беше бил винаги черен. Но под лунната светлина, залата заблестяваше с милиардите цветове на диамантите, които ги имаше из всяка стена в замъка. И стига да се огрееха, светеха като доказателство, че замъкът ще се държи на слава и богатство, поне що се отнася до злото. Момичето пееше прекрасно. Те винаги прекарваха нощта заедно. Той свиреше, а тя пееше. Една и съща песен, затворена в тази една зала. Песента на живот, който бе съществувал много преди техния. Песента на Магьосника я наричаха. Самият Маьосник често ги слушаше в онези нощи. Говореше се, че тогава са били единствените години, в които е показвал сълзите си на някой господар. На червенокосия младеж и младото момиче
Но Вещицата беше вещица. Тя завидя на момичето... И я превърна в ужасно същество. Същество по-ужасно от най-ужасния кошмар на хората, живеещи там. Червенокосият господар потъна в ужас и скръб. Цигулката му не засвири повече, докато не се появи самият Делдуват. Предишният червенокос си замина. И никога повече не се върна. Ужасът остана в сърцето му завинаги. И от тогава нататък, той и семейството му загубиха една част от злото. Никога повече не докосваха децата, каквото и да се случеше, каквото и да беше казано на детето за тях...
Песента на Магьосника... Може би беше прокълната. Години след тази случка, през която, също се говореше, Магьосникът за пръв път избухнал и гневът му покрил цялата земя, друг намери нотите на прокълнатата песен. И това момиче пострада също така, както първото. Вещицата... Тя не позволяваше на никоя друга да знае повече от това, което знае тя. В явния си гняв тогава, Магьосникът наруши представата за себе си за първи път. Той винаги беше спокойният, но вече не. Тогава, гневът му наистина покри змята за втори път в живота. И изгони вещицата с ужаса, който тя никога не забрави. Каза й никога да не показва лицето си пред него повече и тя го стори. Той никога не я видя повече, защото тя бягаше от него, дори когато живееше тук за кратко.
Затова сега те... Не смееха още да излязат от малката сигурна кухничка. Жените винаги бяха долу, но очакваха, че вещицата ще се върне и ще ги прокълне, ако се качат нагоре. Една от тях... Наистина беше пострадала при последния опит... От същата онази вещица. Те я мразеха, вещицата, но изпитваха жалост към момичето. Момичето, което беше обезобразено, заради едно момче с чиста кръв. Момче, което след това беше отведено по най-тихия възможен начин, за да не би Магьосника да го задържи като наказание... Или кой знае какво. Магьосника не мразеше момчето, но момчето изпитваше пълен ужас от Магьосника, точно както майка му го беше учила някога, че Магьосникът е най-злият на света. Момчето се казваше Дарсия... И Дарсия никога нямаше да посмее да пристъпи тук, дори за всичко на света.
Само Магьосникът... Само той обичаше да прекарва нощите си в кухнята. Ако не беше в библиотеката, то беше долу или на кулата. Никога не спеше, защото хем не можеше, хем не искаше. Защо не спеше? Заради една магия, която се предаваше на определени хора в дългото им родословно дърво. На кой щеше да се падне магията никой не знаеше. Наричаха я Сънно проклятие. Например Муртаг я притежаваше, но не и Дарсия. По-назад в рода, Делдуват, който нямаше нищо общо с двамата споменати също я притежаваше от части, но не и Гил-галад, да не говорим за сина му, Рут. Тя се падаше само на определени хора, които се смятаха за по-силни, защото нямаха нужда от сън.
Само Магьосникът като че ли не беше прокълнатият в този замък... Или по-скоро само той премахваше прокобата от всяко зло, направено от вещицата. Но не успя да направи нищо за момичето... Не успя да направи нищо за девойката, пееща неговата песен. Той... Не беше всемогъщият. Не владееше бялата магия, само черната. От гледна точка на чернотата, той бе силният. Но как можеше да се справи, когато за да помогне, му беше нужна бяла магия... Беше безполезен в това отношение. И все пак тогава му помагаха думите. Можеше и да се ядсова, но спокойният му по принцип глас, караше всички да му вярват. Както и да изглеждаше. Ако беше използвал гласа си като дете... Щяха ли останалите хора да го приемат? Винаги се беше чудил, но скоро беше забравил за това. Вече отдавна беше минало, колкото и да беше боляло. Защо да мислеше за минали неща, които не се променят?
Тази вечер той обикаляше из замъка и посещаваше и кухнята, и библиотеката, и залата... Навсякъде, където обичаше да ходи. Сякаш беше нервен... Да, сигурно беше нервен... Чакаше, поради незнайни причини, Даедел да дойде... Защо го чакаше? Наистина ли му липсваше... или имаше нещо друго?

(Песента на Магьосника звучи горе долу така)