Старата кръв

Заглавие: Re: Старата кръв Чет Май 21, 2009 3:45 pm

Малцина минаваха през Южната стена. Навремето бяха минали като роби. Много хора, които работеха от сутрин до вечер в библиотеката, а в късните нощи спяха под звуците на цигулката в Лунната зала. Много хора в библиотеката и хората долу, в кухнята. Някои се грижеха почти незабележимо за чистотата, а други за храната... Но винаги изглеждаше, че в целия замък сякаш съществуват само малцина - съществата късмети, Делдуват, Гил-галад, Рут и... Магьосникът... Кой се грижеше за конете, които отглеждаха винаги на свобода в черните градини? Черните градини, в които така ярките розови цветове на сакурите правеха картината толкова опияняваща. Черните дървета с розови цветове. Кой се грижеше за тях в снеговете? Кой се грижеше за конете, за огромните летящи птици, които Делдуват използваше, за да лети до насита, наместо дракони?
Хората сякаш не съществуваха тук и все пак имаше белези от тяхното присъствие навсякъде. През годините Магьосникът беше разбрал, че без хората е невъзможно да се живее. Не можеше да живее съвсем сам.
Първите хора беше склонен да пусне да си вървят, намерени като роби из земите. Но те бяха останали тук дали заради магията му или заради нещо по-силно... Винаги бяха били тук.
Не ги интересуваше външният свят. За тях светлината отдавна беше била мит. Лицата им бяха потъмняли от постоянната тъмнина, очите им винаги бяха ясно остри в тази тъмнина и изглеждаха зловещи. Но бяха хора. Такива, каквито ги беше имало преди години, преди земите да се разделят на царства и светове. Бяха запазили тези порядки - на едно общество, когато друго още не беше било създадено. Всички бяха едно.
И все пак, господарите бяха друга история. Те винаги бяха били господари. Онези, които омагьосваха, които владееха изкуството на меча, умееха да свирят, да пишат... Те умееха всичко, значи бяха богове. Никой не беше позволил на хората тук да смята господарите за такива. Те също бяха смъртни, поне повечето, нищо че живееха повече. И все пак, някои ги възприемаха като пратеници от някъде горе.
Какво правеше Сасакура тук? Той беше последният доведен роб в тази тъмна страна. Бялото му лице, още не приело оттенъка на хората тук ясно подсказваше за това. Син на долноземец, той беше свикнал с постоянната тъмнина и тя не му пречеше. И макар да беше живял на горната земя, без семейството си беше просто един неориентиран човек. Беше на двадесет и две и имаше брат ездач. Не че го познаваше, но всички му бяха казвали за това. Не знаеше какво да прави със себе си и един ден беше паднал в клобка. Нещата се бяха извъртяли така, че в собствената му странноприемница, самият той беше заложен като залог на комар. И един странен качулат тип си го беше спечелил. Така беше първо попаднал в свитата на другата Майка, а после беше оставен тук като подарък за Магьосника. Господарите се опитваха да омилостивят Магьосника с подаръци, които често бяха предметни. Когато Магьосникът беше разбрал че това също е подарък, беше направо побеснял. Беше отишъл спешно там, от където беше дошъл Сасакура и не се върна цели два дни. Първият път, в който Магьосникът беше бил толкова далеч от езерото си за толкова дълго време. Когато се беше върнал беше залитнал в кристалните води, които щом докоснаха тялото му стнаха катранено черни и го покриха с тези води. Не беше казал нищо за това, което беше правил там, какво бе станало, но прие молбата на Сасакура да остане тук. Сасакура не таеше омраза към тъмнината. Може би малко, защото бе преживял и той ужасите нанасяни от Черните Господари. Но... Тези бяха различни. И той... Целеше да опознае техния нрав по-добре. Господарите бяха ли различни същества преди да престъпят в светлината? Какво беше различното?

Заглавие: Re: Старата кръв Чет Май 21, 2009 8:18 pm

- Сасакура... Сасакура!
Икономът се стресна и се приближи до раздразненият Гил-галад. Беше довършил кафето си и явно беше пожелал нещо, но икономът се беше отвеял далеч в мислите си и не беше чул.
- Човече, бъди по-отговорен! - скастри го Гил-галад, но се сети, че той самият не можеше да се нарече отговорен, въздъхна и просто махна с ръка.
- Извинете - почтенно каза икономът и взе празната чашка - Какво ще желаете?
- Нищо, нищо... Върви, остави чашата - меланхолично въздъхна пак лилавокосия очилатко и се облегна на масата с ръка, наблюдавайки трепкането на голямата свещ Надежда... Винаги Магьосникът беше държал на тази приказка... На света имало четири свещи. Четири свещи, които горяли една до друга във вечната тъмнина на живота. Четири свещи на лавица, където никой сякаш не ги забелязвал. Първата казала "Аз съм Мирът и заслужшавам да света. Но хората из цялата земя се бият и не ми обръщат внимание. За какво се бия аз?". И в отчаянието си изгаснала. А втората свещ казала: "Аз съм Съдба. Но никой човек вече не обръща внимание на съдбата и предпочита да върви по своя лоша пътека. За какво съм аз на хората?". И също трепнала и изгаснала. Третата свещ казала: "Аз съм Любов. Но никой вече не се вслушва в песните ми, защото всеки го е грижа само за него си. Как да продължа да бъда щастлива?". И тази една звездица във вечната тъмнина изгаснала. Останала само четвъртата свещ. Духали ветрове и зло, но тя не изгаснала. Дори в най-дълбоката яма, дори в най-високото черно небе, където и да била... Никога, никога не изгасвала. Нейното име било... Надежда...
Говореше се че Магьосникът сам е измислил тази приказка. Много от господарите бяха склонни да вярват на това. Беше пропита с размислите на Магьосника заради миналото, което беше преживял някога. Не можеше да не бъде негова. Ако не беше... Кой я беше измислил още в началото на чернотата? Защото всички знаеха, че тя присъстваше като ритуал винаги преди вечеря, обикновено разказвана вместо молитва или подобно.
Магьосникът винаги беше подхождал снизходително и усмихнато към този въпрос, не отговаряше. Но всички подозираха, че историята е негова. Връзваше се прекрасно с неговия стил и неговите размисли обикновено. Не че някой беше толкова запознат с този човек, че да каже със сигурност...
И все пак беше така... Надеждата... Надеждата никога не угасваше. Гил-галад се ухили и се разположи по-удобно, за да заспи... Защо да се сдържаше? Ако се наложеше, Магьосникът щеше да го събуди... Какво толкова, беше си вкъщи... По-късно щеше да излезе на лов с някой от охранените коне... Щеше да бъде забаво... Те нямаше какво да правят освен да тренират и да се забавляват... Или да помагат на Рут... Не, сега щяха да имат и малко гости... Поне се надяваше да не се откажат...

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Май 22, 2009 12:37 pm

Преди много време, когато тук още имаха тенденцията да поробяват и имаше много роби... Бе се случило нещо. Един ден с робите беше доведен и един доста заинтригуващ роб. Роб, който промени една съдба. Той беше хванат в битка и беше твърде млад, за да осъзнае какво всъщност щеше да се случи. Тогава той беше още на 27. Беше млад, хилав, но доста горд от себе си ездач. Да, беше ездач. Носеше синята си униформа гордо и наперено, винаги излъскан. Черните му коси тогава бяха вдигнати на висока опашка. Кафявите му очи тогава горяха с кафявата бойна страст на младите.
Но когато беше доведен в двореца, беше просто един опърпан ранен войник. Един от последните оцелели в онова поделение. Тогава ходеше с наведена глава под ударите на орките. Те бяха все така жестоки и тогава, когато не ги беше грижа много за хората. Затова повечето изостанаха по пътя и бяха убити от черните същества. Но съдбата отведе ездачът в черния замък пред краката на един господар.
Тогава замъкът беше пълен с интриги. Ездач беше станал баща на черен господар? Нов нечистокръвен? Това се беше случило преди двадесет и четири години... Тогава, когато във вихъра на злото се беше породил вихъра на още по-голямо зло. Убий детето, защити детето. Вземи детето, пожертвай детето. Дете, което още не се беше родило.
Тогава бяха захвърлили този господар в една зала. Зала, която през нощите светеше направена като от чисти диаманти, както си и беше.
Така се беше случило, че още неопитният по това време Делдуват беше избрал Лунната зала още тогава за мястото на своите изяви. Всяка нощ прекарваше той времето си с заложника, който мислеха да направят конярче или да го убият, за доброто на рода. Тогава всички искаха кръв. Но Делдуват харесваше ездача. Напомняше му на това, което предишният Музикант беше изгубил. Ездачът не можеше да пее, но Делдуват чувстваше нещата по-различни, когато в ъгъла имаше някой, който да изслуша опитите му и да ги оцени. Защото преди всичко, ездачът умееше да оценява. Затова Делдуват прояви милост към него и го остави в залата, погрижи се за него и пожела ездачът да остане завинаги скрит. Но Магьосникът знаеше всичко. Той винаги знаеше, когато нещо трябваше да се укрие. Знаеше за ездача и често идваше да говори с него. Беше странно. Другите мислеха, че си говори сам, но не беше така.
Бащата на новия нечистокръвен беше ездач. Черните господари не знаеха нрава на тези същества, толкова далечни от тях. Затова попитаха роба. Той отговори с готовност на всичките им въпроси, каквито и да бяха, колкото и сложни да бяха. Неговите познания стигаха доста надълбоко в душата на обикновения ездач. Един ден Магьосникът се опяви с голям ключ. Ключ, който отключи веригите около ръцете на ездача и той можеше да се изправи. "Достатъчно седя... Ела с мен".
През тъмните коридори на замъка на Юг, те се появиха в рачната зала, където само острите очи на няколко зли господаря можеше да се загубиш в ужас. Не, Магьосникът не позволи това. Тогава.. Един ездач се беше застъпил за един демон. Така, както никога повече нямаше да се случи. И сякаш за да бъде запазен този спомен за една защита на безпомощен зимен демон, беше подписан един договор с кръв и клетва. Клетва, която никой не забрави.
Ездачът... беше пуснат на ужасна цена. Тогава му се беше струвало така, но не беше точно така. Имаше правото да збира и той избра пътя, който беше начертал със слагането на онзи кървав подпис върху прашния господарски лист. Взе зимния демон и детето със себе си, за да ги изведе от ужаса. Взе ги, за да ги отведе в сърцето на своето царство и да ги укрие. Да ги укрие в сърцето на собственото си село Калем, в собствената си къща на цената да изгуби своето собствено семейство. Нямаше друг избор. И все пак спази обещанието си. През стени и преследвачи, през треви и гори, през най-дълбоката бездна на пътя и най-дълбоката река и пустиня... Той все пак ги отведе там. Отведе зимния демон Ним и нечистокръвния господар в сърцето на селото си. И там получи наказанието си... Защото загуби своето семейство в момента, в който зимния демон почука на онази врата. Къщата, която един ездач винаги беше мислил за свой собствен дом и винаги се беше чудил защо не се връзва със спомените му... Къщата, която не беше негова. Която дори не беше на баща му. Къщата в едно село, което дори не можеше да се нарече неговото родно място, защото беше роден на юг. Ездачът, който ги приюти там се наричаше Хито... Хито Накамура. Някога, след няколко години, откакто бе отстъпил къщата си на нечистокръвния господар, се наложи да го отгледа. Защото стана негов учител...

Заглавие: Re: Старата кръв Съб Май 23, 2009 2:53 pm

Как беше построен замъка ли? Случи се почти толкова отдавна, колкото и всичко останало. Не, не от самото начало. На мястото на черния замък беше било някогашното село. Как се беше казвало? Никой не знаеше. Може би дори Магьосника не знаеше. Никога не се беше интересувал, защото беше бил аутсайдер... Не беше един от тях... Беше различният.
Замъкът беше се появил когато Магьосникът беше разбрал, че от него се очаква да води род. Семейство. Тогава, с помощта на силите, които беше упражнявал в кристалните води на езерото, беше издигнал високите основи на замъка и моста през езерото. Езерото беше приело моста като част от себе си. Езерото беше моста. Моста беше езерото. Нямаше по-магична вода от тази, която се събираше в това Езеро. Магия, каквато другаде на света нямаше. И Магьосникът... Той и тази магия бяха свързани завинаги. Но тогава, още съвсем млад, той не знаеше как да използва тази сила. Беше се наложило да изгради само основите. После, година след година, частица по частица се появи и останалата част от замъка. Той не бързаше, никога не беше бързал. Знаеше, че има време. Време, колкото си пожелаеше.
После, постепенно в замъка бяха започнали да идват негови роднини. Те не приличаха на него, нямаха сивата му кожа, нито тези ужасяващо жълти котешки очи. Но бяха като него по душа. Бяха добавили от себе си по нещо... И домът беше на лице.
Замъкът... Не беше единственото, което беше било изградено през годините. Имаше градини. Странните градини на сакурите... Розовите цветове на дърветата там никога не увяхваха и винаги бяха покрили черния път. Невероятна връзка между черно и розово в една красива, вечно млада градина. Магьосникът обичаше градината. Но не толкова, колкото обичаше Езерото.
Отглеждаха коне. Не им трябваха често, затова конете винаги бяха свободни да вървят на воля. Те бяха разумни същества, най-малкото винаги се прибираха у дома. Знаеха, че там ще ги чака ябълка или захар, нещо, с което да заситят жаждата от препускането си до тук. Пък и там беше Ия... Съществото-късмет на Дарсия, истинското му същество бе кобила. Силна, стройна, млада... Тя бе самото въплъщение на скръбта, не успяла да застане до своя истински господар.
Имаше и птици. Гарвани, малки и големи... И по-големи птици. Птици, които хората не познаваха. Бяха огромни почти колкото дракони. Могъщите птици, които обикаляха кулите често и Гил-галад се забавляваше с това да ги храни. Не всичко беше едно и също тук, не винаги. Те винаги имаха проблем, който да решат. Също като господарят, борещ се от тяхно име на север от тук, в светлината. Най-често имаха проблеми с Черните села... Там, където Делдуват не беше наследник вече и една от сестрите му се опитваше да наложи контрол. Винаги нещо трябваше да се реши, винаги имаше проблем. Това караше Магьосника да се усмихва, чувстваше се полезен... Чувстваше се незабравен. Макар и винаги да пращаше Делдуват или Гил-галад да свършат работата, той се чувстваше щастлив, когато се обърнеха към него за помощ. Защо? Самотата ли го беше променила... или нещо друго беше? На това... Бе способен да отговори само и единствено той. Той, който никога не говореше за своите собствени чувства, освен ако не бяха свързани с даден човек. Да каже на Делдуват какво мисли за него нямаше да е проблем... Но ако го питаха в даден момент какво мисли по даден въпрос, който не беше тъй важен, или за нещо, да изрази своето мнение... Той никога, никога не си го позволяваше. Травма от детството ли беше това? Или нещо друго...

Заглавие: Re: Старата кръв Съб Май 23, 2009 3:29 pm

"Снегът...Отново" цигулката спря в ръцете му и той вдигна глава сякаш за пръв път. Лунната светлина отдавна не блестеше вече по камъните и той вдигна глава сякаш учуден, че е ден. Снежинките влизаха на порой от прозореца и той отиде да го затвори. Въздъхна и загледа за миг как пухкавия сняг се трупа вече по моста през езерото. Усмихна се и вдигна отново инструмента си. Внимателно го остави където му беше мястото, в ъгъла, където някога беше била тя, певицата, а сега нямаше никого. Някога бе имал другар там, млад ездач, ранен, но все пак усмихнат винаги, когато го видеше. Липсваше му... компанията.. Някой, който да го оцени, който да му каже къде бърка. Ездачът беше бил млад, но си разбираше от работата. Самият той можеше да свири само на флейта. Тогава, едно време... изискваха от ездачите само този инструмент. Но Хито беше обещал на Делдуват ако някога стане учител, да даде на учениците си право на избор. Какво ли беше избрал Муртаг? Какво... Е, доколкото си спомняше от информацията, която учителят доставяше всяка година... Момчето беше достатъчно ученолюбиво, за да се забавлява с инструменти от рода на цигулката. Вярно, беше написано, че има особен вид почит към инструмента, но това беше разбираемо... И все пак го беше било страх да опита. И това беше разбираемо. Самият Делдуват се страхуваше от това преди да докосне тази цигулка. Може би се предаваше по кръв... Не знаеше.
Червенокосият затвори капака на сандъчето, в което се държеше цигулката и се повъртя малко в Лунната зала. Безброй пъти я беше оглеждал, но никога не му беше омръзвало. Той беше роден за нея, всъщност.... Стаята му приндалежеше. Принадлежеше на рода на Черните села, а той беше един от наследниците. Нямаше да даде тази стая на никого... На никой друг освен на някой, който я заслужаваше. Още не знаеше кой...
Застана до вратата, сякаш колебаейки се дали да излезе. Ако излезеше, щеше да се срещне с Муртаг рано или късно. Как щеше да го погледне за втори път? Как... Как щеше да го погледне в очите без да може да му каже... Че са едно, една и съща кръв. Не знаеше как... Дано Магьосникът да имаше план. Колко глупаво, Магьосникът винаги беше имал план. Винаги измисляше нещо, което да е от помощ. Делдуват можеше да му е благодарен за толкова много неща... Да... Защо трябваше да се страхува? На своя страна имаше своето семейство. Неговото семейство винаги щеше да е до него. Дори да искаха да го убият, което, уви, често се случваше... Или поне на времето. Сега поне нещата бяха по-спокойни от преди...
Колко време беше свирил? Цяла вечност? Ръцете му потрепваха от изтощение, но той харесваше тази болка. Показваше му, че все пак се е старал, нали? Хито Накамура казваше, че болката от трода е най-сладка. Да, така беше... Този ездач бъркаше ли някога... Да, беше сбъркал веднъж и то жестоко... Но болката отминаваше с времето. Искаше му се да може да каже това на ездача, който бе бил роб. Не можеше, защото този ездач беше сега твърде далеч от него. На другия край на света.
Почти не осъзна как е стигнал до трапезарията, където унилото лице на Гил-галад бавно следеше почти разтопената вече свещ на Надеждата.
- Какво си направил? Ще изгориш свещта а още няма кой да я види! - опита се да го приветства съвсем нормално, но откри, че е трудно. Защо Магьосника беше избрал да подходи към Делдуват снисходително, а на Гил-галад се беше скарал? Не беше ли последният по-изпатилият? Едва ли Делдуват можеше да разбере причината. Кой можеше?
Гил-галад го изгледа с замислени очи, но не му отговори. Беше свикнал с опитите на червенокосия да се шегува преди много години. Познаваха се. Познаваха се много добре от деца. Нямаше смисъл, нали?
- Седни... Имам чувството, че Магьосникът и те... скоро ще се присъединят към нас.

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Юни 05, 2009 3:48 pm

Преди много време, когато зимните демони още бяха слуги на черните господари, тогава често се приемаше, че зимните демони също са чистокръвни създания. Но за разлика от черните господари, то зимните демони абсолютно винаги бяха чистокръвни. Магьосникът бе роден от самотна жена, незнаен баща. Зимните демони се раждаха отначало в различни семейства така, както първата им легендарна владетелка бе родена далеч, при царството на елфите и от там бе дошла елфическата им кръв. Много време мина докато зимните демони образуват едно истинско семейство. Но още от самото начало се вярваше от всички, че те винаги ще са и са чистокръвни. Зимните демони много се гордееха с това.
Затова преди време, често се случваше зимен демон да се влюби в господар. Единствено това беше разрешено, дори полезно. Така двата рода имаха един наследник и можеха да се сродят. Това никога не се получи както искаха те някога. Никога, никога...
Знаеше се отдавна, че зимните демони никога не се омъжваха или оженваха само поради някаква причина. Те държаха на любовта, макар и рядко тя да намираше проход в сърцата на господарите, жадни за власт. Но демоните не спираха да доказват онова, което бяха.
Случи се много отдавна. Отдавна или не чак толкова. Случи се когато Магьосникът пожела да се ожени.
На някои хора не е писано да се сродяват. Те нямаха право на семейство, не и такова, каквото искаше той. Тя отказа. А тя бе зимен демон, прекрасна като ледената роса сутрин, с която даряваше цветовете на градините тук. Бе прекрасна като лъч сред тъмнината, който нямаше равен. Когато разбра, че Магьосникът е решил да й предложи женитба, отказа, вече обичаше друг. Вече имаше своето семейство и не, не искаше друго.
Когато Магьосникът реши за пръв път да се ядоса, защото не бе постигнал своето и бе млад, тогава тя му даде урок, който той запомни. Запомни го, за да не го забрави повече.
Тогава, преди да отговори пред онзи, който искаше да ги обяви за съпруг и съпруга, бе помолила само за миг. В един миг, както винаги тук в чернотата се случваше, тя застана до старото излъскано пиано. За да изсвири своята последна песен... и си отиде. Някъде до сърцето си бе държала малка кама, не се поколеба да я използва. Не отговори с думи, но отговори така, както бе пожелало сърцето й.
За зимните демони е характерно да носят гривни. Гривни от чисто сребро, което да се доближава най-много до чистият бял сняг, който вирее в душата им. Нейната гривна стана наследство. Носеше я дъщеря й, когато се изправи пред Вариаки за да защитава нещо отдавна забравено от всички, които пеят песни и пишат, за да се помни. Защото никой не смее да възпее смелостта на една жена, която се беборила срещу Вещицата. После, гривната попадна в по-големия син на тази жена. А той се казваше Клайв. Клайв обаче я даде на брат си с думите "Помни", когато дойде време Ним да си тръгне. Да отиде да се превърне във войн, за живот, за смърт.
И гривната изчезна от лицето на земята. Отиде си като тайна, защото никой, никой не я зърна отпосле. Когато зимният демон с русите коси се появи отново на този свят, на ръката му вече нямаше гривна. Вече не бе живо същество, за да я носи. Мистерия остана къде е тогава това наследство и в кого е останало. То бе важен въпрос за зимните демони... И за господарите. Защото ако няой я носеше, ако този някой бе господар, то зимните демони го признаваха за владетел. Владетел на техните Планини - някой, който да дава идеи на истинският владетел зимен демон. Тогава, когато Планините бяха под контрол, то значи този някой Господар можеше да ги контролира.
Сега вече нямаше нужда от такъв контрол, но можеше да докаже пред другите, че ако иска, може да получи власт там... Ако се изправеше там... Другият господар можеше и да рухне... Какво ставаше ако две тъмнини се сблъскаха?
Една сребърно-бяла гривна, която бе стояла на ръката на жена, сега стоеше на ръката на мъж. Този мъж беше господар... Но на какво?

Заглавие: Re: Старата кръв Съб Юни 06, 2009 6:35 pm

"И какво трябва да прави господарят? Какви са неговите задължения на земята, защо съществуваме, защо сме тук? Само страх ли да сеем в хората, които са слаби. Ние сме силните, ние ще съществуваме. Ние сме чернотата и светлината ни кръсти. Ние, които сме родени от светлината, трябва да поддържаме една друга светлина, която е тъмна.
От начало, не съществуваше никой, никой от нас, Господарите. Само Белите хора вървяха по земята, която сега е наша. Те се смееха, а ние бяхме далеч. Защото тъгата е отредена за нас... и страданието. Сълзите трябва да ни карат да се усмихваме, плачът - да се смеем. Така казваха преди хората, но не бяха прави. Тогава, когато слънцето светеше ярко, тогава се появи петенцето тъмнина. Тя съществуваше и тогава. Къде иначе се криеха хората, когато станеше топло? Под сянката. Сянката е вид тъмнина.
Светлината кръсти Мрака. Светлината даде първото име на Мрака. Така даде първата ни задача. Първо, всеки от нас трябваше да си има име, така, както първият бе получил своето. Но ако първият бе получил името си от Белотата, то следващите трябваше да получат името си от първия. Само Първия знае кое име за кого е. Само той има правото да дава истинските имена на нещата в тъмнината. Само той има правото да реши дали това име ще води детето напред или му определя смърт в живота. Първият е над всички. Първият трябва да води другите, защото е Пръв. Това е правило - Слушай Първия. Така учеха господарите децата си. Това правило винаги ще важи. Слушай Делоис Рейли, защото ще бъдеш погубен - ще бъде отнето името ти и ще бъдеш унищожен от яростта. Не от черната ярост, а от бялата. Разкриеш ли всичко, което си, светлината ще те погълне. И повече няма да те има. Първият винаги знае. Първият е този, който винаги знае. Ако го слушаш и ако се подчиниш, тогава ще живееш така, както ти е отредено. Не от него, а от Съдбата.
Съществуват други Първи. Те са трима. Но за разлика от Първия, те са се появили по-късно. Те получават имената си от него, не от светлината. Делоис Рейли получава името си от ангел, никой друг не получава своето от светлина. Те са кръстени от него - това означава, че той е по-важен от тях. Това е друго правило - Не се опитвай да бъдеш повече от Първия - това е лошо. Така предаваш рода си и себе си, защото това не те прави велик, а само падаш по-ниско.
Всеки трябва да има грижата да пази това, което е. Пази името си и силата си в тайна от врага - така казват господарите на децата си. И ако кажеш името си на врага, ти му даваш власт, която той може да използва и да те разруши.
Всеки има правото да обича. Всеки има правото да се усмихва и да мрази, и да пее, да се смее, да учи... Има право на човешките неща. Ние сме хора. Хора с магия, все пак признати като хора някога, много отдавна, когато Белият ангел е казал "Човекът, който ще обърне света сега спи в прегръдките на жената, която умира".
Не смей да обичаш това, което е забранено. Да обичаш това, което е нечистокръвно. Това проваля рода, това прави слаба магията в нощта. Не проваляй онова, което е. Не искай зло на хората, които са като теб. Затова обичай онзи, който е като теб. Обичай другите родове. Обичай онези, които могат да бъдат семейство. Да бъдат до теб, защото са чистокръвни.
Обичай зимен демон, но не обичай човека, що не знае какво е да бъдеш чернотата на света. Обичай Черния род, но мрази елфите, които от всичко друго обичат най-вече светлината. Не гледай надалеч от стените, които Първия е поставил за нас. Отвъд тях те чака смърт неизмерима и само луд ще престъпи там... Или онзи с нужда. Само зимнитге демони свободно могат да минат от тук там и обратно.
Всеки господар има свое същество-пазител. Уважавай го и го почитай, защото ако го изгубиш, късметът ти няма да те последва в живота. Още от самото начало на черния ни свят съществуват тези същества, които ни следват и ни дават куража, който не ни достига. Или заедно с нас се гневят, или ни вардят. Не подценявай силата им, защото по-могъща е тя от твоята, защото са по-древни. Или ако ти се виждат млади, пак си сбъркал - те са пратени от самата Съдба, за да те водят в мрака, защото сам ще се изгубиш по пътеката на страха.
Бий се, когато трябва. Ако е нужно да се изправиш срещу сродник, потърси съвет. Не решавай спора сам, защото можеш да сгрешиш жестоко.
Нечистокръвните не са част т нас, защото сърцето им е разрязано на половина. Те е по-добре да умрат, защото нямат място в живота, където витае само тъмнина. Едно рздвоено сърце не може да живее само в единия свят.
Не се влюбвай в нечистокръвен, защото дори и да е оцелял, него смърт го чака в идните дни. Той е жив труп и сила няма, той е само привидение на нещо, което се е случило, защото не трябва.
Чест е, когато бъдеш изпратен в Белия свят, за да се бориш за нашия. Бий се и докажи че си добър в това, докажи, че имаш волята да покоряваш и донеси победа. Светотатство е да посегнеш на Белите ангели, защото те са онези, които първи са дали нашето име. Посегнеш ли на един от тях - ще бъдеш наказан, независимо от победата, която си постигнал.
Черните орли на Първия са неговите Вестители. Покажат ли се пред теб, знай, че той иска да говори с теб. Как ще го направи - това само той знае, но ти не си мисли, че ще забрави някой ден. Това е чест, която не можеш да отбегнеш.
Управлявай добре и сигурно. Бъди това, което мракът е създал. Не се отнасяй по белотата, защто тя ще те отведе далеч и провали. Ти не си роден за нея, защото принадлежиш на това, което си ти.
Покори Белите ясновидци, защото те могат да проследят нишките на твоята Съдба. Покори ги и ги направи наши слуги. Така ще бъдем могъщи. Накарай ги да изберат теб за свой Изменящ и промени това, което не бива да се случва.
Избий народите, които не възприемат тъмнината или ги покори. Или ги накарай да приемат тъмнината, или ги накарай да си вървят, защото няма да имат място тук.
И още много правила изтъкнати има, в една книга с дебели корици. Сега я прочети, за да се подготвиш за това, което предстои."

Из "Съвети към младите господари - правила и принципи на тъмнината"

Неизвестен писател,

свободен превод на Рут Руин

Заглавие: Re: Старата кръв Сря Юни 10, 2009 5:07 pm

"Магьосникът не е като нас. Той еМагьосник. Това означава, че никой няма правото да го разпитва. Не и така, както обикновено правим с хората. Никой няма пр авото да се изпречва на пътя му. Това е съвет. Ако се изпречиш на пътя на Магьосника, това може да ти донесе гибел.
Магьосникът е по-стар от нас. Видял е повече. Той знае повече, затова трябва да знаем, че винаги ще има право. Например, не можем да спорим какво е станало преди сто години, защото и преди сто години, Магьосникът е бил там, където е и сега. Той има правото да ни дава и отнема името. Името, което съдържа нашата сила. Това означава, че Магьосникът и без своята собствена сила, отново е всемогъщ. Той знае истинското име на всички нас, а това му дава силата да ни управлява както пожелае. Само той има правото да кръщава детето с истинско име. Прието е детето да бъде кръстено от него, но другите могат да му дадат друго име, с коет да бъде познато на света. Това се отнася до всички. Дори Той има друго име за пред Белия свят. Но тук, в самата тъмнина на нощта, не е нужно да крием имената си. Тук никой не може да ни управлява чрез името. Това го може само той. Неговата черна магия е по-тъмна от нощта. Нощта е създадена от него. Тъмнината, в която живеем. Той е сложил бариерата пред нашия свят и пред Белия. Ние сме в безопасност докато той държи тази бариера.
Магьосникът е безпристрастен съдия, значи винаги съди правилно. Когато казва, че нещо е така, значи е така, не иначе. Той никога не греши. Когато другите грешат, го карат да взема различни решения. Така променя мнението си, но поначало винаги е прав. От това може да се смята, че Магьосникът е прав както за Тъмните закони, така и за Нечистокръвните, които в днешно време гоним.
Нечистокръвните са отритнати същества. Защото са наполовина бели. Родени са под злощастна звезда, носят нещастие на рода ни. Те не бива да се допускат до никой трон, защото са слаби и разкъсани между две противоположности. Това твърди нашият народ.
Магьосникът твмърди обратното, тоест - че такова нещо не съществува. Затова нечистокръвните не бива да бъдат убивани без изричното съгласие на поне един от четиримата древни, Старата кръв. Всеизвестно е, че Вариаки гледа много лошо на тези деца, въпреки че поначало ги обича толкова много, колкото и чистокръвните. Тоест нула процента. Другата Майка и Магьосникът са по-благосклонни към нечистокръвните. Държат да оставят детето да докаже себе си и след това да решат какво могат да сторят с него. За тях е важно да запазят рода, каквито и да са децата. В нечистокръвните също има частица черна мощ и ако я губим, губим себе си. Така казва Той.
Магьосникът има правото да вка всеки, когото пожелае по всяко време. Никой не бива да роптае срещу това. Той е Стара кръв и като такъв, има правото да командва. Има правото да дава съвети, които смята за нужни, да напътства и да казва кое как да стане. Ако при теб дойде черен орел и кацне на рамото ти, той иска да говори с теб. По-добре се подчини.
Делоис Рейли има правото да оспорва решенията на Съвета. Никога не го е правил, но има това неписано правило. Като кръстник на всички нас, той е кръстник и на господарите от Съвета. Следователно има власт и над тях.
Черните владения на Господарите нямат владетел. Но Замъкът на Магьосника е важно средище за нас. Той е нашият водач, доколкото това е уместно да се каже. Въпреки, че никой никога няма да признае това от прекомерна гордост.
Господарите могат да спорят по между си. Често се случва някой да умре. Това не се смята за особена загуба. Все пак след това се дава дума отново на Делоис Рейли, за да се реши съдбата на убиеца. Обикновено той пощадява, но на каква цена? Никой не може да отговори.
Магьосникът никога не говори за себе си. Никой никога няма да го разбере, освен дъщеря му, която живее далеч, далеч от тук. Успееш ли да я намериш в огромната Таур-ну-Фуин, можеш да разбереш повече за баща й. Тя е невероятно дете, вече жена, но никой не знае името й. То никога не беше обявено.
Таур-ну- Фуин, или Гората на здрача е място, което също е добре защитено от добри и ужасяващи бариери. Тя се учи да бъде като баща си, но не е като него. Никога няма да бъде....[край на страницата, останалото е изгубено беследно]"

Фрагмент от "Разказ за Магьосника", напълно заличен от времето.

Неизвестен автор,

свободен превод на Даедел Раун.

Заглавие: Re: Старата кръв Нед Юни 14, 2009 12:14 pm

"В самото начало на нощта трябваше нашият народ да се защити. Нашият народ е черен, затова другите не го обичаха. Черното носи нещастие, казват те и ни гонят. Тогава не знаехме кои сме,но вече знаем. Тогава, за да се защитаваме, сме започнали като тях да си ковем оръжия. Оръжия, които да ни защитят. Така, Магьосникът има своето копие. Черното копие на нощта, то е по-високо дори от него, когото считаме за един от най-високите жители на тази земя. То е тънко и е изработено от черните сакура в градината на Магьосника. Сакури, които са били там и ще бъдат до края. Всеки път, когато дойде нов господар, той ги кръщава в розовия цвят на тези градини. Защо? Не знаем. Черното му копие завършва с идеално остър връх. Стомана ли е, или вода от езерото, никой не може да узнае, но е изключително остро. Копието служи на магьосника само като аксесоар, той не се нуждае от оръжие, за да се защитава. Просто никой не иска да пробва да го удари. Котколакът му, Езерото му, това е перфектната му защита. Всеки знае, че когато пристъпи в езерото, получава сили от него. Понякога го виждаме някъде там в кристалните води, бос да пристъпва по дъното и да гледа към черното небе, което сам бе създал. Дали виждаше звездите... Или искаше да види светлината, която го бе прогонила?
По подражание на Магьосника, други господари започнаха сами да изработват свои оръжия. Те предпочитаха мечовете, защото можеха да ги сътворят елегантни, леки като перце и смъртоностни. Зимните демони имаха своя мегил, но ние искахме Черни мечове. Такива, каквито да показват кои сме. Така се появи Мормегил.
Мормегил е оръжие на сестра ми, Вариаки. То представлява меч, подобен на ездаческата катана. Само че дръжката му е украсена с черни рубини, а острието има сиви жилки. Говорят, че жилките взимат сила от врага, ако той бе жител на светлината. Оръжието е магическо и позволява на всеки, който го държи, да се чувства сигурен и способен с него в ръка. Но това достатъчно ли е, за да бъдеш защитен?
Известно е, че аз и сестра ми се караме много. Защото аз съм по-слабият близнак. Аз мога да се защитавам от нея, но не знам до кога. Затова, един ден, когато усетих, че тя ме гледа по-злобно от преди, узнах, че е време да създам и аз своето оръжие. Така... Се появи Гламдринг.
Гламдринг е дълъг и прав меч. Обикновено е като обикновените мечове, които можеш да видиш на всякъде. Но свети в синьо, когато усети, че притежателят му е ядосан. Гламдринг има по-силна магия от Мормегил. Гламдринг има своя душа и нрави. Той може да избере сам господаря си. Не се подчинява на никого другиго. Способен е да приюти господаря си в себе си завинаги, ако се наложи. И в същото време го надарих с огромна сила, за което съжалявам. Сега вече, аз не съм Господарят... Дадох всичко на меча, защото в противен случай нямаше да мога да го довърша. Вече нямам сили. Черната сила на Гламдринг нарастна неимуверно. Страх ме е, че няма да може да бъде управлявана. Но се надявам Ним да остане разумен и да я пази. Той ми обеща, че ще пази черната сила на Гламдринг до края.
Гламдринг поема черната енергия тогава, когато му потрябва, тоест в мигове на опасност. Силата му е голяма и сам избира кога да се активира, ако нямаш силна ръка да го водиш. Той взе моята сила и част от тази на Вариаки, когато Ним се опита да я убие преди време... Някога ще приюти и Ним, за да го пази. Това е Съдба. Гламдринг е сякаш склад за тъмна енергия и е способен да погълне дори черен господар. Но ако някога излезе срещу Мормегил в ръката на уверен и силен господар, може и да победи. Не знам... Не успях да го видя нито веднъж в действие така, както ми се искаше да сторя... Никога..."

Хю Моуси, брат близнак на Вариаки Моуси

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Юни 19, 2009 10:23 am

Тя бе стройна жена с вечната мразовита усмивка на своя род. Сребърните й коси се спускаха свободно по гърба й и бяха толкова бели. Сякаш направени от перата на най-бялата птица на света, косите й бяха меки като най-мекото нещо, което съществуваше на света. Очите й бяха късчета лед, лед сред чернотата, където живееше. Белотата на кожата й сякаш я караше да искри сред чернотата на Мрачния юг. Тя можеше да свири и пее, правеше го с усмивка, винаги с усмивка. Тя беше пленително същество. Зимен демон, който Черните господари невероятно много харесваха. Те бяха очаровани от нея. Тя беше и силен човек и слаб. Умееше да бъде в точния момент онова, което всеки трябваше да бъде. Беше прекрасно същество. Беше ефирна като снежинките, които създаваше с ръце. Беше невероятно красива и имаше студеният глас на рода си. Студен глас, който можеше да смекчи и направи топъл като зимния вятър, който не иска да вреди, а само напомня за зимата, която я има и ще я има. Тя се казваше... Санае Никравзи. И Магьосникът я обичаше.
Магьосникът винаги беше я обичал. Винаги се усмихваше, когато я видеше. Винаги следваше стъпките й, винаги се обръщаше към нея за някой съвет. Но тази любов беше несподелена. Тя беше се зарекла на друг и нищо нямаше да я отдели от него. Като приказка от книга, те се гонеха, но не можеха да се достигнат. Като приказка от книга, единият страдаше, другият - също. Тя знаеше, че ранява, а не можеше да спре.
Когато тя роди дете, всички се зарадваха. Нейното семейство бе очаровано от момичето. Момиче с руси коси, светли като слънцето през лятото. С големи сини очи, което се радваше на живота. Но Магьосникът не беше щастлив. Магьосникът не харесваше детето. То му напомняше, че е загубил. Не му посегна, но никога не го беше толерирал както бе правил с другите. То отрасна без да познава Магьосника.
Когато Вариаки притисна Санае да се омъжи за Магьосника против волята й... Тя отказа... И така битката между двете жени прерасна в нещо ужасно. Вариаки заплаши, че ще убие момиченцето, ако Санае не се подчини. И тя се съгласи. В деня на сватбата, за която Магьосникът дори не беше подозирал... Тя пожела да направи само още нещо, преди да му се врече. И тогава... Изпя своята песен на скръб и печал и сама сложи край на живота си. Магьосникът беше бесен. От тогава, мразеше Вариаки. Опитваше се да таи в тайна това. Но не винаги се получаваше. Изгони Вариаки от двореца си със сила, която рядко показваше. Такава, че да покаже на Вариаки кой е господарят тук. И тя повече не се завърна, до следващия път.
Детето на Санае, Матилда, бе също толкова очарователна както майка си. Но беше руса. Бе странно за зимен демон да бъде рус. Това не я притесняваше. Тя прие да живее при баща си в светлината. Магьосникът я изпрати там, защото го болеше. Там някъде, битката между Матилда и Вариаки се разрастна. Но господарите не успяха да разберат много за това.
Години след като бяха чули някакви слухове и всичко беше утихнало, на вратата на Магьосника се появи момче. Момче с руси дълги коси и намръщено изражение - опитваше се да бъде сериозно. То се поклони на Магьосника, който отвори вратата и го погледна в очите. Поглед на две златни очи, очи като слънцето, което Магьосника вече не си спомняше.
- Казвам се Нимфромдинзел. Ним. И желая да служа на някой господар. Майка ми ме изпрати. Майка ми Матилда. Желая да изпълня последната й воля.

Заглавие: Re: Старата кръв Сря Юли 15, 2009 2:27 pm

Фуин Феа... Коси от лилаво злато имаше той, тъй искрящи в черната нощ. Коси от лилаво злато, където черните му кичури се губеха в тази нощ. Коси, веещи се след него в тъмнината, където вървеше тихо, спокойно... Мрачен дух... Имаше бяла кожа, тъй бяла в черната нощ. А дългите му бели пръсти носеха отрова, когато беше ядосан. Беше облечен в черно, винаги черно... Чернто го правеше още по-красив и строен. Очите му бяха тъй искрящи и завладяващо магически. И бяха златни. Искрящите златни очи на Магьосника. Да, Фуин Феа беше от неговия род. Беше един от най-красивите господари, раждани някога. Господарите знаеха, че е способен с магиите. Сякаш беше наследник на самия Магьосник. Пазеха момчето като бисер в своята вечна тъмнина. Но Фуин нямаше нищо против. Той беше свободен да обикаля черното кралство. Нямаше намерение да ходи в светлината... Не в светлината... Гордееше се със сина си Дарси, който бе някъде там, но нямаше намерение да излезе, той не беше все още нужен там, някъде там. Както повечето и той мразеше Вариаки, въпреки че имаше синот нея. Това бяха дълбоки отношения между господари, които само господарите можеха да разберат и да обяснят.
Фуин Феа беше от малкото господари, които не обичаха да изказват дадено мнение. Това, което мислеше той си оставаше за него. Говореха, че се е влюбил в господарка от далечния морски род, защото често отсъстваше. Как господарите преплуваха морето ли? Те имаха свой начин, но някои бяха стигали и до там. Фуин беше спокоен господар по душа. Трудно се гневеше. Обичаше тъмнината и спокойствието. Фуин беше пълна противоположност на сина си. Умееше да обмисля нещата преди да действа импулсивно. Като един от наследниците на Магьосника, той не смяташе, че нечистокръвните са зло за злото семейство, въпреки това не одобряваше борбата на Муртаг със сина му. Но пък и рядко подкрепяше решенията на сина си, които му се виждаха нелепи и понякога граничещи с лудост. Беше се опитал да го обуздае, но не беше постигнал кой знае какъв точно успех. Затова беше помолил Магьосника сам да реши проблема. Разбирайки, че все пак ще се наложи Муртаг да победи или да падне, той беше приел тази битка, но не особено щастливо.
Фуин Феа умееше да обмисля чуждото мнение. Рядко срещано у господарите като него, които бяха млади и готови на всичко, само и само да постигнат своето зло. Преживяното някога, много отдавна, го беше научило как да бъде зъл без да злобее. Как да всява страх без да се налага да плаши с думи. Така красивият му образ бе и олицетворение на страха, но само когато се гневеше. Беше добър магьосник. Магия като неговата се срещаше рядко и винаги само в рода на Магьосника. Магьосникът беше надарил децата си с издръжливи сърца и зло, което можеше да победи, ако пожелае, но не желаеше. Те просто пазеха злото, не беше нужно да побеждават. Бяха дали много жертви и вече почти се бяха отказали... но докога?
Айна, която вървеше по пътя се стресна оттихата поява на Фуин до себе си. Поклони му се след това и потрепери. Красивият господар не й отвърна нищо дълго време.
- Чух, че той бил наоколо. Даедел.
- Да сър.
- Идвам за него. Трябва да се видим. Аз съм неговият чичо - това като шега ли го казваше или като заплаха? Айна никога не можеше да каже със сигуронст. Тихият дълбок гласна Фуин бе успокояващ и вдъхваше доверие. - Магьосникът може и да не одобри. Но трябва да поговоря с Даедел Рун на всяка цена. След като видя на какво е способен Гламдринг срещу Мормегил.
- Ваша воля, господарю. - да, естествено че знаеше, че наследницата на Вариаки върви след тях с меча Мормегил. Фуин се усмихна на съгласата й, макар че това бе сякаш за миг. Черната му широка яка прикриваше усмивката му.
- Няма да изям момчето. Мислил съм дълго и... Момчето иска да опази света, където е живял. Аз бих направил същото, ако нашият свят беше застрашен така. Той просто се бори за онова, в което вижда истина. Просто ще видя... своя племенник.

Заглавие: Re: Старата кръв Нед Сеп 20, 2009 9:40 pm

"Смъртта не е извинение! Защото един човек някога каза... че те ще се върнат!
В силата на светлината няма място за опасения. Тя е чиста, чист поток от вяра и надежда. Там няма страх от утрешното. От утрешното, което ще бъде по-тъмно... Още по-черно, още по-студено. Като змия, която се увива около теб и изтисква надеждата ти. Капка по капка, кръв за вода, кръв за страх. Страх за сила, страх за унищожение...
"Аз съм тъмнината, аз съм злото и чернотата. Аз съм твоята искрица чернота в сърце, където няма надежда. Аз съм злото, сътворено от твоето зло. Аз съм нещастието, аз съм твоята усмивка. Усмивката в тъмното, където няма живот. Няма живот, защото смъртта съществува там, където сме аз и ти. Ти и аз, аз и ти, ние сме едно. Зло и добро, добро и зло."
Където го няма животът, тогава съществува смъртта. Тя е единствена и вечна в свят, където няма място за двама ни. Тя е там, където сме ние и тя ще бъде там, за да ни раздели завинаги. Аз и ти не можем да живеем там, където винаги ще бъдем щастливи. Аз съм зло, а ти, мила моя, ти си доброто, което озарява моята душа. Не си отивай! Не си отивай, защото искам да опозная светлината, която никога няма да докосна. Аз не я разбирам! Дай ми късче, дай ми късче от тази светлина и тази светла душа. Аз ще превърна тази светлина в мрака, но този мрак ще бъде по-блестящ от всеки друг, от всеки друг. Ще го накарам да блести, за да виждам твоята усмивка до моите сълзи, тъй ярки... Тъй ярки са тези сълзи в тъмната нощ, в тъмната нощ, където съм сам и боли. Боли ме, когато не виждам лицето ти, тъй бяло в моя здрач, тъй бяло в този свят, който е тъга.
Мила моя, моят ангел... Никога, никога повече... Никога повече не бих докоснал твоята ръка, която е камък. Затворена душа в чисто злато, което не мога да докосна.. Мила моя... Моята любов... Аз не мога да ти помогна, защото съм сам, защото нямам силата да призная... О, да можех да призная! Слаб съм и те обичам... Да можех, да можех само да те видя отново... Да погледна в твоите красиви, тъмни като небе с безброй звезди очи. Искам да видя усмивката, която никога повече няма да ми покажеш. Довери ми се! Дали имаш силата да се появиш отново в моето сърце? Толкова, толкова... съжалявам...
"В сърцето на господаря няма живот! Няма живот, защото там те дебне смъртта и там е пусто. И няма място за светлината, която носи любов. Не й се доверявай! Тя е зло, тя ще те погуби. Нито една усмивка няма да получиш през този един единствен живот... Нито една прегръдка, топла милувка... В студа няма топлина, запомни. Там е просто студено... Там ще бъдеш нещастен... Защото си господар!"
Ако се бях родил ангел, щях да те взема със себе си в топлината на своето царство. Ако се бях родил птица, щяхме да летим заедно. Без значение какво си ти, аз ще бъда до теб, когато се върнеш. Ако ми покажеш пътя, аз ще дойда при теб. Ако ми покажеш пътя... Мила моя... Аз ще чакам...
"Тя си отиде. Тя си отиде, заедно със светлината и слънцето. И всички, всички, които някога си познавал! Ти си сам. Страдай, страдай вечно"
Не! Тази смърт, тя не е извинение! Никой не може да се извини по този начин. Смъртта е само още един път, по който да вървим. И тя обеща. Че те ще се върнат... Върнете се! Аз ще чакам!

И там, под вечния мрак, където звездите спят, където няма усмивка, където има само сълзи... Където ще бъде тя сама навеки.. Спи, спи под снега, който той помни! Спи спокойно, спи в безкрая на неговите сълзи! Спи и сънувай светлината, в която беше родена, за да загинеш под леда, под самотата.
Спи и сънувай как заедно с него тичаше из този мрак и озаряваше неговия път със светлината на душата си. Спи и сънувай как в този единствен твой живот някой те беше обичал. Спи и сънувай неговия смях, неговите очи, неговите сълзи, неговите ръце. Неговата загриженост, неговия глас. Той е до теб, но го няма, той е близо, но далеч. И няма спасение за него в този мрак, където ще бъде и е сам... Сам... Сам... Сам...

И под камъка студен на една безименна нощ, под камъка студен на една безименна зима... Спи, студена също като този камък, под който спи. Спи завинаги девойка, затворена в една единствена душа. Душа на камък. И девойка от злато сътворена спи в скръбната душа на някой друг. Някой, който е роден в тъмнината, където никой, никой никога не е живял. Живял, но не...
Една девойка с чудно къдрави косици... Момичето с безкрайно сините очи. Момиче, което е кошмар и светлина за някого, който някога, някога я беше обичал... Някога, когато тя бе жива... Някога, когато бе светлина...
Не смъртта я беше взела в пазвите си. Тя не беше мъртва. Спеше в камъка, където бе останала завинаги. Камък, отнесен далеч, далеч от погледа на някого, който някога я беше обичал. Някой, който искаше да бъде до нея и да държи студената й ръка до края, до края на вечността... Вченост, която беше безкрайна... Една болка... Една тайна... И едно обещание...

Заглавие: Re: Старата кръв Чет Окт 08, 2009 7:55 pm

Една безсмъртна нощ на хиляди слънца. Стоя и пак те гледам в тази нощ, която пак е светлина. Защо не мога да докосна твоята ръка, която е толкова топла? Защо не мога да докосна твоята душа?
В този свят, който е мракът. В този свят, който е студа. Аз се скитам в този мрак и пак съм сам и пак те търся. Не ме оставяй да се скитам отново. Не ме оставяй в този мрак без светлина. Без твоята душа и мен ме няма... Защо... Защо трябваше да стане така?
Под този камък, където беше скрита те намерих аз. Моя единствена душа. Моето слънце. Сега съм сам навеки... Когато те няма, мен също ме няма. Не съществувам. Нямаме. Никога не ме е имало. Когато теб те няма, аз няма да се усмихвам. Обещах ти никога да не плача. Аз съм мъж, нали? Някога, когато бях дете, ти ми каза "Не плачи!"... Сега вече не мога. Нямам сълзи.
Под този вечен камък, под който си погребана... Така бяла и така недостижима. Галя косите ти, които вече не могат да бъдат мои, но аз отново съм до тебе. Под този вечен камък, под който си погребана, ах колко студено е там! В нощта, погребана от хиляди зими... Как искам отново да видя цветята, които не помня... Защо ги няма вече? Кой ги отвлече надалече?
Твоята смърт... Бе смърт на душата ми. Ти си моето цяло, а аз - твоето сърце. Но ти вече нямаш сърце. Тя кти го отне. Вещица проклета навеки. Онази, която мразехме заедно. Онази, на която се подчинявахме заедно... Тя те погуби.
Седя край твоя гроб сега и гледам в безкрая. Ти, момичето с черните коси, които лъщяха толкова красиво в тази лунна нощ. Коси от чисто злато, от лунна светлина, от най-тъмния цвят н небето... Очите ти, които гледаха само към мен и вятърът ги караше да сълзят. Този лош, студен вятър... Колко отдавна беше, любима? Преди толкова, толкова много години.
Сега... Сега ме наричат красив... Красив, но тъжен. Господарите са тъжни, нали? Това е моята история... Както и твоята.... Как един Господар остана без сърце. И едно момиче остана без душа. Завинаги.
Имало едно време един господар, който обичал простосмъртна. И да, имало някога един господар, който трябвало да се раздели с тази своя любима. Отново, каква ирония на съдбата. И ти си винаги тук до мен, но те няма. И сълзите ги няма, защото отдавна вече са пресъхнали.... Защото злото управлява. Прости ми! Защото аз ти прощавам...

Болката на дъщерята на едно семейство далеч в този черен свят... Дъщеря от чисто злато, която притежаваше златно сърце. И всеки ден вървеше далеч по черното плато... Нагоре, в далечен, далечен свят... Нямаше я... Вече я нямаше...
Далеч, където те живееха някога, преди светът да узнае за тях. Девойката с чисто златното сърце...
Болката на младежа, който бе черен и винаги ще бъде, защото е господарят. Господарят, който бе наказан да научи за най-злото на света. Това бе зло, което не можеше да бъде изтърпяно от никого другиго. И нямаше сълзи, имаше само страх... Имаше само болка в този свят, където бяха родени само Истинските.
Вечност, която беше безкрайна. Вечност, която имаше край. Кръг с начало и кръг без начало. Болка и утеха, утеха без болка, болка без утеха... Кое от всичкото това бе правилно? Кой път да изберем? Кой път да поемеше душата, която нямаше път? Помогни, Съдба, защото аз не зная... Не познавам този свят, където съм роден и никога, никога няма да го видя.
Тайната... Тайната на две единствени сърца. Тъй близо бяха те в студения ден в езеро от чистота. Толкова далече бяха в същия този ден... Само една ръка делеше единия от другия... Завинаги... Завинаги така.
Обещание. Обещание от чиста простота. Кой би го изпълнил? То беше неизпълнимо. Нямаше край в този път, който Съдбата бе дала на две същества от различен вид.
Една приказка. Един мит. Един свят, в който нямаше никого. Едно семейство, което го нямаше. Нямаше никого другиго.
Смъртта... Съдбата... Кое може да последва той, който винаги ще съществува? Момчето, с чиста чернота в една ръка, която бе вечна? Това момче сега вървеше по този свят, създаден от черно семейство... Завинаги само. И вече бе мъж.
Наричаха го Фуин. Фуин Феа. Най-красивият измежду тях. Сърце от чиста чернота, затворено в прекрасна обвивка. Сила, която бе наследник на Магьосника, който бе създал мястото, мястото от чиста чернота. Момчето, което вече имаше син. Момчето, което щеше да наследи същия този Магьосник някога, в далечното бъдеще. Кога? Магьосникът беше безсмъртен... нали?
Случи се преди много години. Тогава, когато все още тъмнината не бе това, което е сега. Случи се още преди да се роди Нечистокръвния... За Чистокръвния дори не бяха и чували. Случи се когато едно момче бе просто дете. Когато един Магьосник печелеше слава сред своите роднини, за да ги управлява навеки. Когато създаде черния си свят далеч от нашия. Случи се, когато там живееше и едно момиче. Момиче с неземна светла душа. И беше сякаш ангел... Но също толкова недостижима беше и сега... Затворена във вечния камък. Мъртва, но и жива. Страдаща, но и щастлива. Под вечния сняг на този черен свят... Където приказката имаше край.
Една от многото истории за господари, която бе разказана някъде другаде.

Черната книга се затвори и някой въздъхна в далечната библиотека. Хиляди, хиляди истории бяха записани тук. Неща, които младите господари изучаваха. Неща, за които знаеше и Муртаг. Фуин лично му беше разказал. Това беше важно.
Сега, векове след всичко това, един неземно красив мъж се изправи пред прозореца на библиотеката и се загледа навън, в белия сняг. Тя обичаше този сняг... Вече дори не можеше да си спомни гласа й. Каква бе тази любов тогава?
Не... Вариаки изтискваше всяка любов от душата... независимо кой беше опонентът й... Завинаги...

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Окт 09, 2009 9:11 pm

В чернотата е злото. Чернотата управлява Ада. Адът, който ще бъде вечен. Да, там само злите ще живеят вечно. Самата тъмнина е Адът, където светлината я няма и където всички са обречени да умрат в скръбта. Да умрат, но да живеят. Царството на светлината бе раят. Но царството на тъмнината бе Адът... Тези две понятия не съществуваха. Та нали всички отиваха някога в отвъдното?
Някога, много отдвана, когато религиите се сформираха още бе възникнал този преглед. Тъмнината притежаваше Ада, вечния свят на тъмнината. Светлината притежаваше Рая, блаженото царство.
Адът... Зависта. Силата... Смелостта. Красотата... Културата... Историята... Какво още притежаваха те? Какво още можеха да имат?
Адът беше в ръцете на един човек, който го управляваше. Адът бе тъмнина.
През годините злото можеше да съжителства с добро. Злото можеше да се промени точно така, както се променяше и доброто към зло. Двете винаги си взаимодействаха независимо в кои времена живееха. Понякога в сърцето на господаря се промъкваше разкаяние. Понякога лъч светлина. Понякога в сърцето на доброто се промъкваше злото.
Музиката на времето пееше история, която бе вечна в тази тъмнина и никой не можеше да усети началото й, никой не можеше да усети и края. Музиката на езерото, където винаги в сърце от лунна светлина ще съществува музиката.
Музиката изграждаше профила на чернотата. Самия господар такъв, какъвто беше. Всяко живо същество имаше своята музика на живота. Музиката на тъмнината бе митична и дълбока, тъмна и черна като самите тях. Музиката, която никой не можеше да чуе. Само един единствен ездач, роден някога. Този, който живееше в тези времена сега, някъде там.
Но тук, в сърцето на тъмнината, където управляваше музиката, той не можеше да прогледне. Музика от мрежа, мрежа от ноти. Ноти, които свързваха времето с история.
Музика, гняв, тъмнина. От какво бе изградено това царство? От какво точно? Кой бе той този, който го бе изградил няког отдавна в незапомнените времена? В тези златни очи като небосвода, който никой от тях не беше виждал никога... Какво се криеше там?
Очи от чисто злато... Магьосник, който бе самата чернота. Кой бе той, защо бе тук, защо беше роден някога и защо беше създаден? Защо? Защо Съдбата бе решила, че Магьосникът ще трябва да живее на този свят, за да го промени коренно?
Някога самият той не знаеше кой е. Някога, когато все още не беше открил своята най-черна страна. И този черен свят... С какво беше полезен той на този свят?
А може би съществуваше, за да обере злото по света, защото доброто не съществуваше само. И винаги, винаги имаше някой различен.

Черни пера в тъмната нощ в нощ, която бе безкрайна. Летеше из езеро от чиста лунна светлина. Черна нощ, където светлите розови дървета пръскаха цветовете си надалеч, надалеч. Пера, който се ронеха като сълзи в царство от тъмнина, където луната бе слънцето. Където тревата се водеше от черния вятър.
Самотен вълк вървеше по тази земя, в снега, който сякаш беше вечен. Черен вълк с изящно сините очи. И вървеше, вървеше напред в тъмнината, която нямаше край... Нямаше край.
Конят, който тихо пасеше тревата, която бе неразличима в черната нощ. И вдигаше глава и чакаше изгрева, но такъв нямаше. Тук, в тъмнината нямаше изгрев, обагрен в милиони цветове.
Един човек седи до коня, с черната си шапка, висок, висок като дърветата в далечината. И гледаше под шапката си с нежно златните очи. Царство на тъмнина и спокойствие. И на зло. Защото винаги бе зло. Той гледаше това, което бе създал и се усмихваше. Защо съм го създал, питаше се той. Но кой... Кой можеше да му отговори? Той нямаше отговора, а беше просто водач.
Делоис Рейли.
Безкрайно тиха нощ. Безкрайна тъмнина и тишина. В черната магия няма мощ, само зло, което ще те покори. Тя използва обич, която ти не можеш да разбереш. Обич, която е омраза. Ръка от чиста зла магия протяга се към теб в нощта. Черна пеперуда на нов живот в нощта. Нощта, която ще бъде вечна...
Друг свят, друго начало. Друга история. Безкрайно дълга. Безкрайно разклонена. Защото те бяха много.
И черната пеперуда в небето летеше... Към своята смърт. Защото нищо по-изящно от Господаря не съществува там. Господарят и неговия народ. Нямаше място за друго. Другото бе забранено. Дори радостта я нямаше там, защото бе тъмно. А тъмнината плашеше дори малките деца...
Езеро от лунна светлина те води към смъртта. Езеро с безкрайно чистата вода. Потопи ръка в убийствена вода... И скоро вече няма да те има... Свят на разлики, където не можеш да оцелееш. Свят, където ще бъдеш различен. Всичко ще бъде различно.
Призрачно красива е девойката, която минава по пътя, но вече я няма. И изчезва в същия миг. Магия по-могъща от този свят, който бе създаден заради него. Той, който бе начало... и някога ще бъде край. Когато се сложи край на този род, на това царство... Но... бе все още рано.
И вълкът тича из безкрайните поля от сняг. Там, където животът го няма. Магия от тъмна тъмнина.
Красива нощ, спокойна нощ. Никой не би те наранил. Но те дебне, дебне те, за да открадне от теб всичко... Ще го открадне и ще служи край... На теб... Защото никога няма да бъдеш същия... Пази се от съществата на тъмнината. Те са зли. Те са коварни и дълбоките им очи са опасни. Пази се от златните очи на Господаря. От червените и сините... И от тези дълбоки и лилави очи на някого, който бе обучен от тъмнината, за да й служи. Той винаги й беше служил. Но той... също щеше да бъде опасен. Защото... Бе господарят...

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Ное 20, 2009 2:37 pm

"Сънувах сън. Сън за мрака. Сънувах зелените поля на свободата. Сънувах как златните жита обикалят езеро на свобода и как в езерото се усмихват безброй звезди. Звезди на вечна светлина.
Сънувах сън. Сънувах златен сън на светлина. Сънувах слънцето, огряващо къщурките на щастието. И град, огрян в утринната роса, блестящ по-силно от най-силната звезда.
Синувах сън. Сън за тъмнина. Как майката, която бе тъй щастлива... ронеше сълзи над прокълнато дете. Дете на тъмнината. Никога няма да простя на това огледало. И лицето, което се оглеждаше в него. Детето, вечно прокълнато от сивата тъмнина на деня. Нещастието ще ме следва до края на моите стъпки.
Един сън следваме всички. Всички сънуваме едно. Този наш живот е само стъпка от съня. Една нищожна стъпка в тоя свят... Не е ли този свят само част от нашите сънища... Или е част от съня на някой по-велик от нас? Никой не ще намери отговора. Ние просто съществуваме, живеейки в мислите на някой друг... или просто съществуваме в света, който няма обяснение за нас.
Сънувах как вървя из зелените треви на своя народ. Как бавно слизам из камъните и се забавлявам като ловя риба в реката. Сънувах как рибата скочи високо и слънцето я докосна сякаш, докато падаше отново надолу.
Сънувах как тичах след един заек. Той беше толкова бърз. Всеки се страхува за живота си. Аз се страхувах от големите зверове, а той- от мене. Всеки се страхува от нещо. Всеки иска да оцелее.
Сънувах как тичах подир сянката на великия дракон. Колко високо беше той в небесата. Колко красиви и прелестни бяха цветовете на неговата броня.
Сънувах как вървя по луната. И съм вечен господар на нощта. Но за жалост... този сън бе истина.
Спомням си как жената върви из полята със своето дете на ръце. Но никой не искаше да погледне това тъй черно и опасно дете. Спомням си как жената го приспиваше с най-милата песен на своя народ, а то вече спеше, гладно, жадно. За него нямаше вода и храна. Той трябваше да умре. Бе твърде различен. Спомням си как малкото хилаво момченце сякаш се държеше здраво като на магия. Как пъргаво скачаше той! Из камъните и канарите, колкото и пъти да се опитваха да го убият, представяйки го като нещастен случай. Детето скачаше и се катереше досущ като маймунка, толкова лек, толкова лек... И винаги се завръщаше той у дома.
Спомням си как момчето се грижеше и само за себе си... И как мечтаеше някой ден да срещне той отново мен, отново мен... Неговият кръстник. Единственият, който го беше докоснал с нежно топлата ръка. Майка му вече губеше надежда. Тики беше твърде различен дори и от нея. Той не беше роден за този свят. Сивокожото момче с най-ярко златните очи. И твърде магичен беше той, твърде силен за народа, който не желаеше да го приеме.
Спомням си как кръстих това дете. Колко малко изглеждаше то в ръцете на майка си тогава. Дете, тъй невинно все още... и тъй печално. Спомням си как го кръстих, за да може той да кръщава после. Как израсна и как се промени... но винаги останал такъв, какъвто аз го виждах. Винаги разумният... винаги топлият... Той знаеше какво е да си отхвърлен. И още го знае. Той помни. Той помни много. Страданието кара хората да помнят. Да... Страданието е нещо ужасно за децата като него. То, страданието, превръщаше всяко дете в нещо по-ужасно и от най-окаяното нещо на тоя свят."
- И още сънувам, Делоис Рейли... Още сънувам живота, изпълнен с безброй страдания и безброй пречки. И щастието сънувам там, в своя свят. Аз, твоят кръстник, който те срещна в зората на твоето време. И ти прие моето име, както не мислех, че някога би направил. Нарече се Делоис Рейли и се изправи, за да се бориш за своето собствено царство. За да се бориш за своя живот и право. Аз се гордея с тебе, ти, който някога бе рожба на първия мрак. Ти, който най-чисто носиш в сърцето си нещата, които трябва да правиш и не бива. Ти, само ти, който почувства топлата ангелска ръка на челото си... онази, която те кръсти. - невероятно белият блясък, който не се беше появявал тук от много години се въртеше из тъмната стая на тоя дворец, построен с много труд и жертви. От страна на само един единствен човек на тъмнината. Онзи, който стоеше там, в ъгъла и наблюдаваше с възхищение бялото същество, така внимателно влязло през прозореца от един далечен свят. Ангелът с чисто бялата ръка изглеждаше още по-млад, още по-щастлив.. .и още по-силен. Но не искаше да му стори нищо. Нямаше да го нарани със светлината си. А Кевин не носеше никаква тъмнина в сърцето си. Той просто наблюдаваше онова малко момче, което бе вече мъж с онези си топли кафяви очи и стоеше там... беше бил там винаги, винаги.
- Не. Аз се гордея, защото светлината ме прие тогава. Ти, единствената чиста и непокварена светлина на тоя свят. Онази, която е била тук от самото начало. Онази, която намери мен и реши, че имам правото да бъда тук.
- Аз съм просто ангел. Аз не искам да отнемам живота. Никой няма правото да отнема живот така безрасъдно. Да, знам че твоето семейство го прави. Но те ще бъдат някога наказани. Радвам се, че има хора които те слушат. И ще чуят твоите думи, които са по-мъдрите. Така мисля аз... Но аз съм само ангелът. Нищо повече.
- Ти за мен си единствената светлина над това царство. Моето тъмно царство. Кажи ми, ангеле... каква е моята мисия?
- Тази, която е и ще бъде. Не аз могжа да отговоря на тоя твой въпрос. Не питай! Просто живей така, както ти е наредено. Един ден... ще разбереш какво трябва да правиш. Кажи ми... Делоис... Ти кръсти много господари досега. Всички тях. Но децата на нечистокръвния... какво ще стане с тях?
- Ще ги кръстя, разбира се. Ти сам каза, че няма разлика между чистокръвните и нечистокръвните. За мен те също са еднакви. Нима аз не съм нечистокръвен? Това няма никакво значение, кръвта... Само че... нечистокръвният няма да има наследници.
- Защо? Всеки сам ще реши.
- Твърде е притеснен за това невъзможно бъдеще. Той не би имал наследници. Вариаки е права само и единствено тук. Двамата последни... ще довършат рода и ще го разбият на пух и прах. Но все пак ако има наследници на нашето семейство. За мен ще бъде чест да извърша онзи ритуал.
- Той ти се закле, че е съгласен. Но наистина ли беше добро решение?
- Така поне ще бъде сигурен, че едно нещо може да остави децата му да живеят. Те няма да бъдат обречени на смърт и няма кой да ги застрашава. Освен ние, в Мрачния юг. Но аз не бих позволил. Обясних му много добре. Муртаг разбира... повече от това, което показа пред мен.
- Знам. Муртаг е много умно дете. Мисля, че има шанс да се справи. Магьоснико... Кръщелнико... пази ги. Пази всички тях... не бива да затънат в светлината. Пази ги от деня, в който ще пожелаят мъст за някой изгубен свой роднина. Нека живеят... но по друг начин... Задръж ги тук за добро.
- Знам какво да направя за семейството. Но благодаря... Ще продължавам да ги пазя.

Заглавие: Re: Старата кръв Чет Мар 04, 2010 4:26 pm

Робите бяха наредени в права редица и черният господар в бяло ги пазеше, като от време на време си пийваше от чашата с кафе. Бе някак отвеян надалеч, вперил очи в другия, чернокосия и горд младеж, който не искаше и никога нямаше да се предаде в ръцете им. Те можеха дасе опитват колкото си искат. Хито Накамура оставаше все там, в ъгъла, любимец на Делдуват и Магьосника, мразен от Гил-галад и останалите... Единствената връзка на Морзан със света, от който произлизаше.
Дори сега, когато вече от няколко години насам стоеше Хито в чернотата, той все пак бе запазил това лице с остри черти и онези орлови очи, които виждахя сякаш през всяка една мъгла. Дори сега черните му коси бяха завързани на дълга опашка. Той седеше, кръстосал крака като самурай в ъгъла, покрит с бялото си палто с червени краища. Беше невъзмутим. Войн и роб, Гил-галад не знаеше какво точно представлява дори.
- Няма ли да кажеш нещо? Тези хора ще умрат. - реши да го предизвика господаря и Хито трепна, после бавно вдигна глава. Кафявите му очи се намръщиха и огледаха Гил-галад от глава до пети. Сякаш леден поглед на господар, същият поглед можеше да хвърли и самият Магьосник
- Кой съм аз, за да имам мнение по този въпрос? Прост войник, който бе заловен в глупостта си. Войник, който няма място тук. Ти много добре знаеш това, Гил-галад. - гласът му беше остър като кама. Хито Накамура, а? Опасни бяха ездачите, а още по-опасни младите, които се озлобяваха от малки. Гил-галад се усмихна, но все пак призна правотата в думите на Хито. Това същество бе много омразно за него. Той не обичаше робите да се навъртат в краката му. Дори Морзан не харесваше. Това глупаво момче бе дошло, за да провали рода им. Гил-галад едва ли щеше да му прости, ако подареше на чернотата някоя своя издънка. Признаваше силата и смелостта му, но все пак Морзан си оставаше просто Ездач.
- Гил-чан, защо си довел тези роби тук? - гласът на Магьосника беше още по-леден и от този на Хито. Гил-галад му се поклони покорно и понечи да обясни, но другият вдигна ръка и поклати глава. - Вече си ми обяснявал и преди. Не ще пречупиш Хито само като избиваш хора пред него. Вече съм ти го казвал. Сега ги върни от където ги взе. Искам да говоряс Хито насаме.
Гил-галад бе вътрешно яростен. Какво повече имаше този прост роб ездач, каквото той, господарят, нямаше? Подчини се, пламнал от яд, но не посмя да възрази. Магьосника заключи залата след него и робите му с едно щракване на пръстите и се обърна към Хито.
- Досажда ли ти? Гил-галад? - Хито мръдна за първи път, оттакто някой бе дошъл в тронната зала. Завързаният му с отровна магическа верига крак изтръпна, когато понечи да го премести, за да се настани по-добре. Магьосникът не обърна внимание на това, чакайки отговора си.
- Не, господарю. Той просто иска да разбере защо не го моля за милост към тези хора. Защо не крещя от болка, когато ги виждам да падат.
- Но ти всъщност го правиш, нали?
- Доста сте прозорлив господарю. Така е. Но не си струва да го показвал, само за да забавлявам Гил-галад.
- Но ако го направиш, той ще спре да убива.
- Ако го сторя сър, той ще избива още повече, за да ме накара да остана слаб пред него.
Магьосникът му обърна гръб за миг и се поразходи в празната зала. После се обърна към стената, почука на нея и в миг тя щеметно се завъртя. Пред стреснатия Хито вече стоеше пиано, отрупано с невероятно сини и прекрасни цветя. Магьосника го обиколи няколко пъти, вероятно измъчвайки се с нещо.
- Спомен ли е, сър? - реши да се осмели да попита Хито, като също огледа пианото.
- Можеш ли да свириш, Хито?
- Мога да свиря на много инструменти, сър. Но защо питате?
Още няколко въртения на Магьосника подсказаха на Хито, че той наистина се измъчва от някой спомен. Обикновено господарите идваха в тронната зала или да излеят на роба мъката си, или дасе опитват да го пречупят. Делдуват обичаше да свири вечер пред луната жалната си песен... Често идваше някакъв младеж, чието име Хито не знаеше, но който обичаше да седи близо до него и да чете странните си книги. Гил-галад обичаше да убива пред него и да го дразни, Айна клюкарстваше, Вариаки буйстваше.... Магьосникът се появяваше най-рядко от всички, сякаш отбягваше тази зала. Хито почти се досещаше за причината, но не знаеше дали е прав.
Магьосника се спря внезапно, с което сложи край на моментните разсъждения на ездача и го стресна, когато махна с ръка и веригата от крака му стана няколко пъти по-дълга от обикновеното. Не се ли страхуваше този господар, че робът ще го убие?
- Ела насам, Хито. - кой знае защо, не можеше да не му се подчини. Затова чернокосия Хито се изправи и се доближи, не изпускащ шанса да провери дали не може да нападне господаря. Нещо обаче го спря. Не знаеше какво... но някак си не можеше да го нападне точно сега. Точно него, господарят над господарите... точно сега, когато имаше шанса... - Седни на стола, Хито. Да чуем как пееш.
- Да... пея?
- Каза, че можеш да свириш на много инструменти. Това означава, че имаш и добър глас. Опитай да изпееш нещо, което пеят в твоя край. - звучеше някак твърде спокойно и затова застрашително. Бе си страшно по един или друг начин. Хито се поколеба, но все пак зае мястото пред пианото с цветята. Веднага го лъхна странната студенина на минала магия. И разбра що за инструмент бе това пиано.
- Спомени... колко са много... Тя... Какво за бога прави пианото на зимен демон тук?
- Просто започни... - направо си му се скара и май просто се въздържаше да не се обърне и да го погуби с някоя магия. Хито се стегна възмутено за миг, но после се насили да си спомни за поне няколко тона от нещо. Когато докосна клавишите, вече не се чувстваше като роб... Не че бе се чувствал, но малко или много... Музиката винаги променяше хората...
- Ти и аз сме две различни същества - заради това, което харесваме, това как различно вървим, начина, по който мислим - различно е. Всичко изчезва и сега, в нашите спомени търсим новото си бъдеще. По-добре е да живееш, бъди силна - търси онзи специален човек, когото да обичаш - не се тревожи за бързото време... Никога повече няма да се губя, не пускай ръката ми, не ме наранявай този път, просто търси отговорите. В тези времена, изпълнени с колебания, към избраното място сама избери пътя си... Това, което е в очите ти, това, което докосваш и чувстваш - това е, за което всички на този свят мечтаят. В дните на нашата младост ръцете ни блестяха от малките камъчета, невидимите съкровища, които са в хората, когато блестят... Ако някога разбереш, докато търсиш, че любовта се променя с времето... Търсиш нещо, което не можеш да достигнеш - истинско сърце за мистериозните очи.
Да отидем в града, от където можем да видим морето! Но само ти бе това, което виждах онзи ден, когато те отведох там... Дори и там никога няма да видим края на безкрайното небе, разгърнало крилете си. Към това място ти избери сама пътя си... Прегърни ме, просто искам да бъда обичан... Никога повече няма да се губя, не пускай ръката ми, не ме наранявай този път, просто търси отговорите. В тези времена, изпълнени с колебания, към избраното място сама избери пътя си...
Той се сепна. За бога, това бе пианото на зимен демон. Жена, която бе съществувала преди много, много време. Как не се беше сетил! Тази жена... нямаше как да не бе свързана с Магьосника, нали? Това означаваше, че пианото бе и на Магьосника. Едва ли той искаше да си спомня за някой, който бе стоял тук и пял същите песни... или поне подобни.
- Ти ли си я измислил, Хито? - тихият му глас беше плашещ. Магьосникът обикновено говореше тихо, но сега бе прекалено. Хито потрепери.
- За сестра ми. Знам, бе просто детска игра.
- Как се казва сестра ти?
- Медейра. Медейра Накамура Блек.
- Звучи доста нетипично за ездач. - той отново рязко махна с ръка и веригата се сви толкова бързо, че блъсна затворника си в противната стена. - Току що си промених мнението, Хито. Ще живееш... поне още месец-два...
При което си тръгна. Нито веднъж не се обърна. Значи все пак беше и нещо като човек... След месец-два? След толкова щеше да се роди новият черен наследник. Вариаки беснееше всяка вечер след съвета, които искаха да не ражда детето. Да не би Магьосника да планираше да се намеси? Вероятно...

Заглавие: Re: Старата кръв Пет Мар 05, 2010 6:36 pm

В чернотата нямаше място за красота, но тя все пак съществуваше. През дългите месеци на своето робство Хито бе се научил да я различава. Обичаше лунната зала, в която трябваше да остава нощем. И също така харесваше светлината на блестящите стени в тези нощи. Харесваше му богатството на тази зала. Не, не искаше да я има за себе си. Но в нея не се чувстваше толкова роб, колкото хората, които виждаше всеки ден да минават от тук. Дори и той... Да, той...
- Още ли не си се отказал, Хито? - неговият глас, тъй леко носещ се като ветрец... Гласът, който се стичаше наоколо като весел поток. Единственото веселие, което Хито чуваше от много седмици насам. Винаги така ставаше.
Морзан Фин стоеше до вратата с големите си прилепови криле. Черните му нокти лъщяха на странната светлина от близкия свещник. Лилавите му коси лъщяха красиво сресани за кой ли път. Той беше винаги безупречен. Прекрасен и просто ездач сред чернотата.
- Ами ти? Не се ли отказа вече? - Хито много добре знаеше, че Морзан е прокълнат от тъмнината. В този момент този човек не виждаше нищо друго освен величието на чернотата. Хито много добре знаеше, че някъде дълбоко в себе си, Морзан също съзнава какво се случва с него. Но сега, погълнат от злото, той не можеше да се измъкне. Въпреки всичко, Хито хранеше приятелски чувства към този звяр на чернотата. Вярваше, че рано или късно той ще се върне такъв, какъвто го описваха легендите - чернокосият демон на битката, с две различни очи, обозначаващи два различни свята. Тези очи ги имаше и сега. Но бяха потъмнели от злото, което Вариаки сееше в сърцето му. За голямо щастие на Хито, Морзан също го търпеше, докогато му беше възможно. Появеше ли се Вариаки, той непременно ставаше гаден, за да се докаже като зло същество, което в никакъв случай не беше.
- Изненадан съм от теб. Повечето издържат поне седмица, а ти... цели две години. - той отегчено разгледа ноктите, с които съдираше всичко живо, което го ядосваше. Хито бе опитвал тези нокти, макар и не фатално.
- Толкова малко ли мина?
- Хайде, хайде, не се прави, че е малко. Знам, че искаш да видиш приятелите и семейството си в светлината.
- На теб не ти ли липсват, Морзан?
Той изпръхтя и после свали ръце. Загледа събеседника си някак странно.
- И ти мислиш, че имам? Отказаха се от мен. Само бабката не е. Моята баба...
- Чух, че не са. Не ме лъжи. Ездач съм и знаеш, че знам, че ти лъжеш.
- Трудно е за възприемане. - засмя се и се почеса по главата по навик. В този един кратък миг отново бе малко себе си. Зад сивата кожа, зад лилавите коси, той все пак беше ездачът. - Чуй, Хито, чух, че Магьосникът планира да те освободи, но преди това ще трябва да се съгласиш за нещо. Дойдох да поговорим за това.
- Мен? Да освободи своя шут?
- Не се шегувай, Хито, за мен е важно да обсъдим това преди да е станало късно. Трябва да подпишеш едно споразумение.
- Знаеш много добре, че написаното на хартия често не се спазва.
- Ще ти обясня... Само ме изслушай...
Трябваше ли да повярва на думите на този прокълнат ездач? Трябваше ли да му вярва? Хито не знаеше нищо за него, отпреди да се хояви в целия си блясък в чернотата... онова крилато същество с дългите нокти, което желаеше и кръвта и смъртта. Защо трябваше да му помага? Може би наистина имаше нещо като светлина в тези две различни очи. Имаше нещо там, нали? А когато видя детето, просто не можеше да откаже. Ним му го даде един тъмен ден, който толкова приличаше на предишните.
- Покажи ми как се държи дете. - измърмори засраменият зимен демон, който скоро сигурно щеше да понесе това същество и надолу с главата.
- Какво е това? - не разбра Хито, докато не му го натикаха в ръцете.
- Тихо! Ако ни чуят, с него е свършено! Както и с теб, задето ще го погубиш ако викаш!
- Но това е бебе! Дори не е черен... о, черен господар е... Боже, егати черните коси!
- Тихо ти казах! Нечистокръвен е! На Морзан е...
- О, значи това бил малкият пакостник... Хм... - Хито го повдигна към светлината, за да го погледне по-добре - Сладък е... като за господар...
- Даедел Раун. Детето, заради което ще умреш, ако не се съгласиш, Хито.
Може би Ним бе изпратен нарочно. Може би само заради това, че бе нужда една едничка клетва в чернотата. Хито все пак я даде... Не, не можеше да навреди на едно дете... Не и на едно дете, въпреки това, че то му бе причинило най-голямата болка.
Така нареченият Даедел живя там почти година. Ним винаги го следваше по петите. Беше забавно за Хито да вижда как се мъчи зимният демон да огоди на черната сила на това същество. Макар и дете, младият черен господар по нищо не отстъпваше по капризи и искания на по-големите. Но го правеше само с плач, не с клетви и ругатни, до които често стигаше младият, току-що прокълнат Делдуват. Никой не можеше да види детето през деня, то сякаш не съществувше. Колкото и да го търсеха, просто не можеха да го открият. Колко ли пъти подред бяха измъчвали неговия пазител, за да им издаде тайните си, но нищо не бяха получили от Ним. Убиецът на Юга бе се привързал твърде силно към своя повереник. Хито се радваше, когато виждаше "малкия вързоп" да лази из лунната зала нощем, поне за кратко. Чернокосото момче се беше сдобило и с ярки кървави очи, които винаги оглеждаха наоколо. Често идваше и до роба, който просто нямаше сърце да му посегне, пък макар и да беше дете на врагове. Малкият често го щипеше и го дърпаше за косите, отначало Ним бе доста напрегнат, когато детето лазеше към този тъмен ъгъл... После се научи малко или много да се доверява на Хито. Делдуват също не създаваше проблеми, нито веднъж не ги издаде. Той идваше да свири тук често и макар детето да се въртеше в краката му, не го изказваше. Той му бе брат. Вероятно дори в черните сърца имаше място или чувство, което не желаеше да убива едно семейство.
Хито често дразнеше Ним за това колко майчински се държи. Убиецът не му обръщаше внимание, но все пак ставаше кисел. Зимните демони не обичаха да им казват, че са мекушави. Ним беше олицетворение на един много, много внимателен баща или поне искаше да бъде. Често, късно вечер, докато детето се катереше по Делдуват, на Хито му се беше налагало да лекува раните на този демон. Целият му гръб и до днешно време бе изпъстрен с хиляди ужасяващи спомени от мъчения. Хито не можеше да премахне белезите, но поне се опитваше да скрие раните.
- Защо не се откажеш? Скрий го някъде, където няма да го намерят - скастряше го за пореден път робът ездач една вечер, докато Ним се правеше, че се грижи за косата си и бе оставил Хито да се занимава с няколко изгаряния, които странно защо ли, Хито смяташе че са от ръжен.
- И да го оставя да умре ли? Не знаех, че ездачите са така коравосърдечни. - измъмри русокосият и изръмжа отново, когато Хито докосна поредната рана близо до лявото му рамо.
- Не, но някъде, където няма да го усетят...
- Я стига! Кой не би усетил черен господар където и да е! Дадох клетва да бъда неговият баща и приятел, Хито. Ти също даде една определена клетва, помниш ли? Тогава мълчи и се опитай да махнеш тези белези, ужасни са...
- Съжалявам, Никравзи, тези от камшик успях да махна, ама не знам как да лекувам белези от ръжен или каквото и да е било там...
- Искаш да кажеш, че ще останат?
- Не съм чувал някой да е успявал да премахне подобно нещо. Точно затова ловците на роби хванат ли ездач, го жигосват, защото това никога няма да изчезне от тялото му каквото и да стори ездачът. Разбира се, може да прогори кожата около знака, но не всички издържат болката. А ти би умрял от огъня.
- Господи... - вероятно съзнаваше в онзи момент, че никога повече нямаше да може да носи любимото си облекло на убиец. Той често биваше забелязан на бойното поле с удобното облекло на ловците на роби което представляваше дълги черни панталони с много джобове за оръжия и потник, който целеше да не пречи на движенията... макар че косата на Ним пречеше колкото за пет ръкава... или по-скоро объркваше противника.
- Съжалявам, Никравзи... Съветвам те да навличаш от сега напред дългото бяло наметало с златните краища, което е подходящо и за теб и за знак на рода ти. Ако не искаш никой да види следите от изтезанията ти.
- Сигурно си прав... Никога няма да позволя на Даедел... Муртаг... Да види това. Никога...

Заглавие: Re: Старата кръв Нед Мар 07, 2010 3:57 pm

"- Заради тебе аз ще преплувам океана от мечти! Само че и ти... не си отивай... Как ти се струва това, братко? Ха, сигурна съм, че не можеш така. - чернокосата девойка с венеца от цветя се усмихна в съня му и се размя по онзи дразнещ начин, когато го предизвикваше.
- Къде го чу? - засмя се изненадано Хито, като погледна сестра си и срещна за миг нейните дълбоки кафяви очи. Тя се усмихна. Говореха си тихо, защото родителите им спяха, а още не знаеха, че Хито се е върнал от училище. Трябваше да е изненада.
- Преиначих една от песните, която си пееш преди да заспиш.
- О... - той наведе глава и черните му коси паднаха на очите му. - Мислех, че никой не ме чува...
- Заради тебе аз ще летя в небето от звезди... Където и да е - следвай ме и знай че аз ще бъда тук, където и да си - не си отивай! - събра смелост да продължи сестра му. Брат й можеше да пее или поне така тя казваше... но не обичаше да знае, че всъщност го слушат. - Заради тебе аз ще тичам през пустиня от сълзи - не ме напускай не! Където и да си аз ще те следвам в сенките, тичам ли - ела с мене."
Робът се сепна, когато нечия малка ръка почти му бръкна в окото. Бе късна вечер, много след като Делдуват бе свършил с цигулката. Червените очи почти го ужасиха, но скоро видя детската искра в тях. Малкият вързоп се опитваше да го оскубе отново. Чакай, какво правеше Даедел тук и то сам толкова късно? Детето не можеше да е само. Хито се огледа за Ним, но мяше никого Не можеше да сънува още, нали? Детето го сграбчи за бузата и прекрати чуденето. Не, изобщо не сънуваше. Хвана ръчичката на съществото, за да не опитва нещо подобно отново и помъчи да се изправи в тъмното си ъгълче. Залата бе напълно спокойна, но веднага усети нещо, което някак не бе на мястото си. Някакво зло, което витаеше повече от обикновено... нещо, което не бе съвсем където трябваше да е. Някаква опасност.
Вратите се разтвориха в миг и вътре залитна зимният демон, облечен в дългото бяло палто. Държеше проклетия си син меч и като че ли току-що бе задържал някакви създания отвън. Хито понечи да му подвикне, но се отказа. Ако наистина бе нужно, Ним щеше да му даде знак. Това още повече го притесни и реши да накара детето да замълчи - в момента то се забавляваше с косата му и май искаше да я оскубе цялата.
- Това ли е Даедел? - стресна се от гласа на Магьосника, който се озова току до него. Толкова близо, че направо все едно го предизвикваше да му забие нож в гърба.
- Да, но... - Магьосникът не беше виждал детето от кръщаването му, но сега го взе в ръце и го поднесе на лунната светлина. Детето, естествено, веднага тръгна да му се радва
- Струва ли си да жертвам всичко за тебе, Даедел? Струва ли си да дам това за теб? Ще ми се отплатиш ли после, Даедел? Как мога да знам? - промълви тихо, докато детето протягаше към него ръце, а пък той го държеше, все едно беше нещо отровно. Магьосника не проявяваше нежност дори към децата... освен към наистина симпатичните. Хито понечи да попита какво става, но се отказа. Магьосника се усмихна, това ясно си пролича на лунната светлина и остави детето да го докосне по лицето. - Ще приема този твои отговор, детето ми. Ще приема, че някой ден отново ще се срещнем. Но не по този начин. А лице в лице като господар и господар.
Обърна се към Хито и ездачът потръпна под онези странно златни очи, които Магьосника сега бе вперил в него. После прегърна детето и с другата си ръка освободи роба си от оковите.
- Ти ще ги водиш, Хито. Надявам се да не хитруваш, защото иначе ще умреш.
- Но... какво става? - Магьосника го освобождаваше току пред себе си и не правеше никакви защити пред себе си. Нали съзнаваше, че дори и прегърнал детето пак беше под опасност?
- Даедел е разкрит. Знаят, че не е мъртъв. Чули са го. Трябва да го изведем от тук за добро или зло. Вариаки тръгна да проправя път, а от теб се иска да го скриеш там, където е живял баща му. Муртаг от днес нататък, Муртаг без име и род, ще живее като човека, който му даде живот.
- Защо аз?
- Ти си единствения ни роб ездач, знаеш пътя прекрасно. Пък и... ние ти се доверяваме, Хито. Доверяваме ти се... - той повика Ним, който бе избил последните пратеници, после пак погледна детето, което за миг се беше усмирило в ръцете му. Магьосника действаше така на децата. Успокояваше ги, макар че трябваше да ги плаши... Нито едно дете не се страхуваше от прегръдката му.
- Даедел Раун аз те заклевам да чакаш моята благословия, за да върнеш истинското си име и дом. Както и познанията и силата си. А до тогава... остани с името, дадено от баща ти Морзан, което ще те пази и защитава там, където отиваш. От този момент нататък ти си просто Муртаг без второ име, без род. Без истински дом. Дано намериш там своето семейство, желая ти само добро. И засега сбогом, наш малък наследнико. Истински желая някой ден да те видя като водач на наследството, което оставям за теб.
- Наследство? - вцепени се Ним, който бе объркан също като Хито. Магьосникът заклеваше един нечистокръвен, просто нечистокръвен да се върне в чернотата, когато дойдеше времето. И му оставяше нещо? Магьосникът бе млъкнал, явно за да премисли отново нещо, после се усмихна по онзи тъмен и загадъчен начин.
- Върни се при нас скоро, водачо на Черните села. - промълви накрая, после допря чело до челото на детето и затвори очи. Ним пребледня и няколко пъти заекна, преди да свърже и най-лесната дума.
- Сър! Осъзнавате ли какво правите! Това е нечистокръвно дете! Давате му власт над Черните села! Сър, Черните села!
- Знам какво правя, Ним. Ще ти обясня накратко. Делдуват е законният наследник на Черните села, но бе прокълнат, както всички знаете. Той вече е неспособен да води Черните села, поради това, че сам би се унищожил ако не внимава. Нужен му е човек, който да го наглежда... Колкото до Вариаки, няма да я допусна там да владее... И последно - давам тази власт на нечистокръвен, защото вярвам, че един ден нещата ще се променят. За добро или зло... когато дойде онзи ден, вече няма да се срамуваме от деца като него. Сега вземи това дете. И вървете. Ще се постарая да ви помогна. Бързо... нямате време!