Забравеното минало на Единаците

Гората бе негово постоянно убежище. Откакто всичко се беше бъркало, той предпочиташе да живее далеч от всички останали. Всички. Той беше от хората, които не се доверяваха много-много. Още повече пък на онази, които смяташе за предатели. Някога бе се бил... на страната на един Клетвопрестъпник, сега го мразеше, макар че му бе преди приятел. Някога, много отдавна. Вече твърдеше, че мрази синовете на полу-елфи, макар че познаваше само един такъв. А самият той ли? Той беше елф. Дългата светлозелена коса беше оставил да расте свободно, от колко отдавна не му правеше впечатление, че се спъва доста често в нея. Пък и тя го криеше сред листата, ако се наложеше, но никога не се беше налагало. Изглеждаше много по-млад от колкото беше. Беше на годините на Морзан, а беше сякаш петнайсет годишен. Беше нисичък, като горско духче, макар и вероятно щеше да е по-голям от Ремо, разбира се. Може би щеше да е на една глава с Каин, който бе почти с две глави по-нисък от всички останали ездачи и елфи.
Беше облечен в тъмно зелена здрава ризница, която не пречеше на движенията му. Червените черти под очите му показваха, че някога бе имал дракон, но вече едва ли съществуваше. На кръста му висеше голям, богато украсен, но смъртоносен нож. Това беше единственото видимо оръжие по него. Кой беше той? Някой...
Зеленокосият елф гледаше притеснен небето, защото вече беше усетил странното раздвижване откъм тъмнината. И вече знаеше кой ще дойде да го потърси. Опитваше се да разбере себе си. Дали да се скрие от учителя си или не беше нужно? Той вече не беше дете и щеше да постъпи глупаво, ако избгаше... Но иначе щеше да се наложи да се изправи срещу врага си.
Някога, когато Оромис беше приел да учи няколко ездачи, беше се удивил на ненадминатата им омраза един към друг. Те никога не станаха приятели. Всеки сам за себе си, бе нещо като ад да ги видиш заедно. Всичките бяха млади и умели, но никой не признаваше умението на ближния. Оромис се беше отказал от тях и това беше довело до нещо още по-лошо. Те се бяха сбили помежду си. Зеленокосият елф отначало подкрепяше един от по-силните си съученици, но накрая този човек го беше предал. Сега вече се беше научил да не вярва на никого. Мислеше учителя си за мъртъв, така мислеха всички. Но сега го усещаше. Значи... Значи бе жив и се приближаваше.
Зеленокосият елф също не се беше показвал на света откакто остана само той и другият му съученик Морзан. Двамата щяха да се сбият, ако се видеха. Това бе сякаш предопределена от тях самите съдба, или от някой друг. Не искаше да се бие, защото не беше сигурен, че уменията му, дори и подобрени, щяха да издържат срещу чернокосия Морзан и неговия меч. Винаги бе се притеснявал... за изхода от тази вечна война. Качи се на едно от по-високите дървета, очаквайки Оромис да се появи върху гърба на своя златен дракон, от където и да било.
Зеленокосият елф се казваше Аркади. Той беше последният жив бивш приятел на Морзан. Не знаеше какво мисли Морзан за него, но знаеше, че вече не таи злоба към този човек. Битката бе стихнала отдавна. Но как щеше да реагира, когато го видеше отново? Не знаеше... Не знаеше...
- Аркади!? Аркади Кала! - гласът от вътрешността на гората и в ума му го стресна и едва не падна долу. Огледа се, а нямаше и следа от златния дракон. Преглътна, за да се успокои. Нямаше грешка, това беше учителят му, Оромис, и... сега го викаше от някъде...
"Д-Да?" беше си казал да бъде спокоен, но не успя да скрие треперенето.
"Знаех си, че си ти. Не мърдай. Идвам при теб"
За един единствен миг Аркади си помисли, че трябва да бяга. Но се закова на място, защото краката му не искаха да мръднат. Не след дълго русокосият сенсей се качваше по дървото към него. Аркади събра сили да му се поклони, но попадна в прегръдката на бащата, който трябваше да бъде Оромис, но никога не беше бил. Беше се опитал да ги научи, че всеки учител е баща или майка, но това бяха глупости за децата. Сега Аркади вече не мислеше така.
- Когато чух, че оцелелите са двама... Се надявах да намеря теб... Не че не обичам другите. Но... Се молех страхливото дете с вечно недоразвитите способности... да оцелее.
- Благодаря ви за загрижеността, сър. Оценявам го... истински.
- Това е чудесно, чудесно е. Сега... Трябва да намерим място, където да поговорим. Имаш толкова да ми разказваш! Както и аз на теб... - Оромис се усмихна за първи път като себе си и пусна зеленокосия елф, за да го огледа. Не бе го виждал от много, много време. - Чудесно... Чудесно...

Оромис оглеждаше любопитно малката къщурка, която служеше на Аркади за дом. Въпреки че беше малка, бе спретната и подредена. Учениците му поне това оценяваха истински. И Морзан се дразнеше от разхвърляното... само как се хвърляше да чисти с онази кърпа на глава, когато просто не можеше да издържи повече.
Аркади живееше в гората, по-далеч от другите. Също ато повечето си познати, беше се страхувал от битките, които се бяха разразили още от самото начало на живота им в ученическия лагер. Кой бе по-силният? За Оромис всички бяха еднакво глупави. Не можеха да докажат кой е по-силен, защото такъв нямаше. Всички бяха равни, но никой от тях заради гордостта си, никога нямаше да си го признае. Бяха се избивали в продължение на много, много години. Русокосият зачака домакина си да направи обещаният чай, а докато чакаше се огледа в малкото пространство. На Аркади не му трябваше много, наситина. Имаше си всичко, с което можеше да преживее, бе си измайсторил повечето неща сам. Типично за него, по тавана имаше дори сушени билки. Още от много малък бичаше да е занимава с това.
- Седнете, ще потърся нещо за похапване - обади се зеленокосият от нещото като кухня, а учителят му кимна, без да обърне особено внимание.
- Не си се виждал с Морзан от онзи ден нататък, нали?
Не последва отговор. Аркади вероятно се мъчеше да отговори по нкакъв начин, за да може и едновременно с това да оправдае и действието си.
- Помните какво стана. Бяхме много млади. Аз, като най-малкият от всички, се захласвах от магическите им способности. Когато Морзан дойде при мен, за да ме вземе за съюзник във войната на Клетвопрестъпниците... това беше най-голямата радост в живота ми. Но той ме предаде... Драконът ми падна убит, за бога... как бих могъл да му простя.
- Сега и тримата нямаме дракони вече. - Оромис се усмихна иронично и тъжно. Какъвто учителя, такива и учениците, а? Къде ли бъркаше с тях още от самото начало....
- Съжалявам за Глаедр.
- Да, благодаря ти. - седна, когато домакинът домъкна поднос с две чаши, чайника и бисквити с вкус на джинджифил. Оромис го предположи, защото мирисът все още можеше да изпълни цялата стая.
- Сякаш често посрещаш гости.
- Вече не. Наоколо живееше едно хлапе преди. Много забавно хлапе. Но той има собствена мисия. Наталио е странно същество, учителю. Наполовина прокълнат пророк, който не може да пророкува, а само да гадае... и наследникът на зимата.
Оромис се загледа в белия пейзаж навън.
- Какво прави наследникът на зимата в гората на елфите?
- Майка му го е скрила тук. Но той пожела да види баща си. Помоли ме да отида с него... А аз се уплаших и се скрих. Детето тръгна само... Но е намерило мястото си. Успях да го проследя с магия.
- Можел е да умре, само защото не си му помогнал, Аркади.
- Знам и съжалявам. Но все още се ужасявам от Морзан. Бясната му страна... За бога, още сънувам този кошмар.
- Според мен в момента Морзан е просто застаряващ ездач като мен и теб, който живее за младото поколение и иска да разбере дали светлината ще продължи да съществува.
Аркади помръкна за миг и стисна малката си чашка.
- Морзан изгуби Ерика и Мерик. За Мерик не е сигурно, но... Е, остана му само Муртаг, онзи, черния...
- О... - просто произнесе русокосия и се замисли за миг - Това не ти ли одсказва, че вече е поомекнал. Само най-злото същество на света не трепва при загубата на своето дете. Само господарите са способни на това да убият собствените си деца.
- И все пак... аз се страхувам от него. От двете му различни очи... и винаги съм се... страхувал.
- Да оставим тази тема за сега. Разкажи ми за себе си.
Ако искаше да срещне двамата, трябваше да внимава повече в думите. Аркади със сигурност не бе готов все още за това. Толкова време бе бягал. Зеленокосият просветна успокоено и го заля с информация за живота си досега. Обичаше да разказва... Това щеше да го отдели от другата, по-страшната тема. Аркади Кала беше най-младият му ученик. Беше дошъл още твърде малък и много от нещатане бе разбрал, беше се наложило да се научи и сам... бе някак странно той от всички останали да е оцелял заедно с Морзан. Другите имаха толкова много възможности, докато Аркади бе тогава само дете на около четиринайсет. Бе вървял по стъпките на всички и ги беше благославял. Беше мислил дракона си просто за приятел в игрите и всичко останало бе за детските му очи игра. Но беше платил ужасна цена за незнанието си. Човек се учеше от трудностите и показваше себе си в тях. Това бе животът на Аркади още от самото начало.
- Другите какво смятат за мен? - попита го Оромис след като Аркади привърши с разказа.
- О, мислят ви за мъртъв, сър, съжалявам. Дори аз и Морзан... Бяхте изчезнал напълно от усета ни. Сега смятам, че Морзан още не знае... Защитата на гората е твърде силна, а пък аз ви усетих чак когато наближихте.
- Разбирам - благодари мислено на предвидливия Магьосник на тъмнината и се усмихна. - Засега няма да причинявам сърдечни удари... Ако има на кого?
- С... Семейството ви е...
- Трябваше да го очаквам. Твърде жалко наистина. Чувал съм, че някои учители имат за семейство само учениците си. А моите ученици се унищожиха взаимно. Само двама останаха. - млъкна отново замислен по тази тема, а после поклати глава. Тръгна да пита зеленокосия дали може да остане за през нощта, когато видя, че Аркади вече се облича да излиза навън.
- Можете да останете колкото искате, живея сам, ще ми правите компания за сега. Отивам за нещо по-сносно за храна. Птица или заек предпочитате?
- Каквото мислиш, че се готви по-бързо, благодаря ти.
Аркади се забави доста, затова русокосият се беше отдал на разглеждане на тайните скривалища на малката къщичка. Не че имаше такива. Каквото притежаваше, Аркади бе оставил на места, на които може да си го намери по всяко време. Няколкото книги за билки, книжката с приказки, която му бяха дали в началото да се забавлява, докато тренираха с мечове. Кръглата брошка във вида на зелено листо, която всъщност отваряше силата на малкия му нож, с който не се разделяше... Шапката на най-големият му съученик, който бе дошъл на около двайсет и... е, сигурно вече беше убит. По онова време не пробираха учениците по години. Който бе намерил дракон, влизаше в най-новия сформиран клас. Така Оромис беше учил хора от 25 до 11 годишна възраст, като в самото начало Аркади бе дошъл като единадесет годишен хлапак. Дори беше запазил малкото си меченце, с което бе дошъл, хванал ръката на майка си. Постара се да остави всичко на мястото му, за да не дразни притежателя когато се върне. Нито една снимка или спомен. Да, Аркади се страхуваше и обожествяваше съучениците си, но никога не си беше позволявал да запазва спомени извън главата си. Оромис харесваше това.
- Ще запаля огън, сенсей - с гръм и трясък се прибра зеленокосият с една връзка пътпъдъци. - Нощем е студено.
- Ще ти помогна, не съм забравил. Трябва да се занимая с нещо. Хайде, покажи ми къде.

- Значи Морзан имал три деца... Този човек винаги ме е учудвал. В един момент не може да се погрижи дори за себе си, а после... се грижи ца всички Тир`ре наведнъж. - елфите седяха до малката камина, където бе най-приятно и чакаха месото да се изпече. Аркади се усмихна.
- Нима всички не сме такива, сенсей? Зависи от нашето сърце, което се води по чувствата. Когато страдаш от самотата, искаш да намериш нещо, което да бъде до теб. Когато се страхуваш от загубата искаш да защитаваш. Във войната... Чернокосият призрак бе страшен също колкото Кървавия убиец на Юга.
- Че коя жена си пада по толкова страшно същество?
- Казваше се Селена. Но мисля, че и тя почина. Той остана сам с Черния. Селена беше... - Аркади поклати глава, защото просто нямаше думи, с които да опише жената. Тя можеше да е всичко едновременно. - О, но другото дете е прокълнато. Едно малко момченце, живееше тук, при елфите доста дълго време. Прабаба му трябваше да го наглежда, но детето живееше само.
- Че кога баба Фин е приемала да се грижи за някого! След като сина й се жертва във войната, загуби всичко и се затвори в себе си. Другото момче ме заинтересува. Защо го наричаш "черния"?
- Муртаг Хикари ли? Мислех, че сте чули за него, Нечистокръвен господар е. Морзан... Мисля, че е паднал в капана на Вариаки, според мен.
- Чувал съм само за един нечистокръвен - замисли се объркано. В тъмнината на онзи затвор бе чувал само за Рут Руин, който най-често идваше да носи храна. Аркади се изправи и му подхвърли една книга с дебели зелени корици. По почерка Оромис позна неговите драсканици и разтвори книгата. Зеленокосият му посочи една от страниците и по-точно текста на една от тях.
- Муртаг Моуси е нечистокръвен господар, сър. Истинското му име, ако не ме лъже паметта е Даедел Раун. Знаете, че нечистокръвните могат да го споменават на когото си искат, но истинските господари... не е добре да го правят. Муртаг в момента се намира в Дорадо. Мисля, че се бори срещу Дарсия, другият господар, чистокръвния. Магьосника му е предложил втори шанс за живот. Муртаг... ами не е особено добре, ако мога да се изразя така. Всички имат чувството, че губи всичко около себе си. Ездачите казват, че вече е разбит на парченца. Морзан е с него. Повечето са с него, а него сякаш го няма.
- Разбирам. Муртаг а? - Оромис се усмихна горчиво на един от спомените си. Едно време беше се опитал да ги научи поне на нещо. Беше ставало дума за човешкото царство, което май вече не съществуваше. Учениците му се бяха заинтересували от войските им. - Спомням си, че Морзан си обеща да кръсти сина си така. Спомняш ли си? Ставаше дума за човешката войска и генерал Тайто Муртаг... Тогава за първи път разбрах, че всъщност изобщо ме слушате като ви говоря.
- Името му беше направило впечатление, сър. Мисля, че го държа доста дълго. Сигурно има някакво значение за него самия, макар самото име да си няма. От начало не беше успял да му даде име... но Кървавия убиец се съгласи да кръсти детето така... не съм сигурен защо.
- Какво общо има Ним Никравзи в цялата тази работа? - Аркади го погледна объркано от типа "Ама вие вярно ли не знаете?" и заобръща страниците. Отне доста време да се обясни какво всъщност ставаше. За първи път от доста време Оромис хапваше нещо направо свалено от шиша, а не студено и изсъхнало. Това му напомни за старите времена, беше толкова отдавна.
- Значи... Хито Накамура? - попита отново, докато си взимаше от птицата.
- Мхм, бил е затворник в Черното царство доста време, но бил любимец на някой от господарите там, затова не го оставили да изгние в затворите им като другите ездачи - Оромис помръкна, спомняйки си ездачите долу. Те бяха силни същества, силен дух и сърце... но годините минаваха нусетно и... Един по един те си отиваха. Други бяха убити от разбеснели се господари. - Там срещнал Морзан и детето. После сключили някакъв договор - Хито трябвало да заведе детето на безопасно.
- Типично за Морзан. Страхувал се е детето да не го намрази.
- Предолагам. Така Хито повел Никравзи и беето към ездачите... Настанил ги в дома си, там обаче Ним избил семейството му и го изхвърлил навън. Мисля, че тогава е настъпила и промяната.
- Коя?
- Хито умрял от скръб... Но някъде там нещо му казало, че още е рано и има още работа на този свят. Така се завърнал от мъртвите. Целият е бял... Само очите му останали топло кафяви... Доста е странно...
- Хм, заинтересуван съм от подобен човек.
- Не се безпокойте, сенсей, той няма нищопротив да ви разкаже. Не го крие, не е нещо, от което да се срамува.
- Да, виждам... Подай ми онази птица там....

"Миналото бе снежно и прекрасно като най-старите спомени, които оставят само студ или само топлина. Това помнеше младият тогава Оромис, когато крачеше сред дърветата. Защо Роланд Колд го беше помолил да обучава ездачи? И како щеше да спечели с това да дават знанията си на елфи, които са попаднали на дракони по някакви непознати стъпки... Само по желание на Съдбата? Но Роланд Колд, този ездачески владетел, винаги знаеше как да постъпва. Вероятно си имаше причина да изпрати младите при елфите. От както се беше появил сина му, Грациан, нещата ставаха все по-странни. Нещо бе измислил този Роланд, но какво всъщност... Никой не знаеше.
Роланд от представата на Оромис беше.... силен владетел. Излъчваше гордост и сила. В тези тежки времена, човек като него бе най-желан от ездачите. Така те се чувстваха също толкова силни. Трябваше им човек, който да ги води със сила и гордост във времената на страдания. И те, странното, което елфа никога нямаше да схване, винаги избираха подобни силни водачи, когато бе наложително. Роланд Колд, чернокосият ездач, бе му направил доста голямо впечатление. Дори гласът му, студен като най-студения вятър... бе нещо, което вдъхваше доверие и сила на всички. Колко ли всъщност му костваше да остане толкова силен?
Русокосият преглътна пред малката топла сграда, където учениците му обикновено спяха всички заедно, за да е по-топло. Колкото и да се мразеха, все пак оценяваха помощта, а това бе нещо хубаво. Надяваше се да държат и на това... Поне на това... Така съвсем безшумно отвори вратата на малката къща и примигна срещу тъмнината. Най-близкият му ученик от най-близкото легло се размърда заради проникналата светлина, а после бавно отвори очи.
- Какво има, сенсей? - като най-възрастен от всички, спеше най-близо до вратата, за да пази по-малките ако беше нужно.
- Кажи на другите, че уроците им днес ще започнат от десет. - спокойно се усмихна Оромис и отново затвори. Харесваше най-възрастния си ученик, макар и малко да се страхуваше от него. Тогава елфът беше още на около трийсет, а онзи човек - на двадесет и пет. Не бе толкова голяма разликата... Никак...
Обратно в къщичката другите се размърдаха един по един.
- Защо толкова късно? - прозя се някой и се обърна въпросително към всички с омраза в погледа.
- Заради глупавото ти превръщане вчера - измърмори му лигаво момчето с черната коса, като го изгледа омразно с двете си различни очи.
- А може и да е заради убийството на горкото конче, дето ти го направи! - не му остана длъжен другия.
- Обиждаш ли ме!?
- Стига! - скара им се най-големият и пак въздъхна. Всеки път едно и също, всеки път - бой още в началото на деня. Поне него слушаха, защото вдъхваше респект. Поне това.
Чернокосото дете изхъмка гордо и после се измъкна от къщичката. Така беше всяка сутрин. Никой не си говореше с никого. Освен малкия Аркади, който обичаше всички. Дали не трябваше да се роди в някое друго време? В друг свят, по-щастлив и по-различен? Каквато и да бе съдбата му, Аркади бе елф. Елф, който вместо да се бори, търсеше само приятелство и разбиране. Търсеше просто любов. В интерес на истината, те всички харесваха Аркади. Зеленокосото дете с коса толкова дълга, че чак се влачеше по тревите. Те обичаха детето, за което се грижеха заедно. Аркади обичаше да слуша за рицари и приключения, а от друг свой съученик обичаше да научава различни легенди и предания. Той ги смяташе за братя, но братята никога не можеха да бъдат задено. В омразата нямаше място за приятели. Не и тогава.
Когато ги виждаше събрани на едно място, Оромис се чувстваше тъжен. Много, много тъжен. Виждаше как всеки един от тях искаше надмощие и да се докаже пред другите, а не можеше и това го вбесяваше. Не, не беше очаквал това от ездачите. Но те не бяха точно ездачи. Бяха хора от различни раси. И точно защото хич не се разбираха, Оромис се беше отказал от тях. И така беше направил голяма грешка беше ги оставил за де избият по между си. Нямаше да си го прости. Но не можеше вече и да го промени."
- Сенсей! Сенсей, събудете се! - Оромис се стресна от лекия допир на Аркади до главата му и се огледа. О, значи вече не беше в затвора. Да, вярно... Не беше там... Не, вече нямаше да се върне и да го иска. Усмихна си при това и отново се облегна назад.
- Извинявай, бълнувах ли?
- Да... За нас... Мисля, че беше кошмар.
- Кошмар беше. Благодаря, че ме събуди. Кошмар, който се повтаря от много години. Аркади... Трябва да се срещнем с Морзан. Вие сте последните ми ученици... Не мога да губя повече време. Трбва да ви видя двамата заедно.
Видя ясно как Аркади помръкна и пребледня едновременно. Но не се помръдна, сякаш се опитваше да измисли някакво извинение, за да не отиде.
- Разбирам колко е важно. Ще... Ще се опитам да се срещна с него, но само ако дойдете и вие.
- Добро момче. Благодаря ти... Благодаря...

Оромис се събуди отново след цяла вечност. Бяха се оговорили да тръгнат по-късно... някога. Беше се събудил от странен шум навън. Веднага разбра какъв е. Не можеше да е друго. Стана и наметна оставеното на близкия стол палто. После се освежи с малко вода и отвори леко вратата, за да не притесни ученика си.
Аркади Кала беше истински елф. Можеше да прилича на каквото и да е, но беше елф по онзи странен начин. Оромис харесваше момчето. Харесваше го, когато се биеше така. Леките му движения, които оставаха непроследени от враговете му, винаги му даваха предимство. Бе невероятен, когато се биеше, но го правеше рядко. Той беше искал да стане лечител. От части беше го постигнал. Аркади бе лечител, но нямаше кой да лекува, само животните в гората.
Сега малкият му нож, в който бе вградена специалната брошка, бе се превърнал в голям, извит меч, който странно защо му отиваше. Аркади бе си направил едно чучело и се упражняваше на него. Тревожеше се. Личеше си, че е така. Ами ако Морзан го нападнеше? Ами ако се стигнеше до... Да, Оромис беше сигурен, че така си мисли зеленокосия. Аркади го усети и замахна на криво, изпусна меча и той отново се върна в първоначалната си форма - ножа, богато украсен от мидички и орнаменти.
- Н-Не ви видях, сенсей. - измънка притеснено, докато държеше ръката, която бе ударил с дръжката на оръжието.
- Никога не бива да се разсейваш - направи му забележка русокосия и продължи да го наблюдава, сякаш очакваше да му се зададе някакъв въпрос. Той не закъсня.
- Значи наистина... ще отидем там?
- Наистина. Май си готов вече?
- Опитвам се. Не съм го правил от години. - зеленокосият въздъхна и обърна за миг гръб на учителя си, за да огледа дърветата и да успокои дишането си.
- Аркади... Трябва да се пострижеш.
- Моля?
- Косата ти е много дълга. Трябва да се пострижеш, иначе може да ти изиграе лоша шега.
- О... Май сте прав - за толкова години какво беше правил, та да не забележи? Това нямаше значение. Вдигна ножа и извади брошката от дръжката, за да не се превръща в меч без да се налага. После събра зелената си коса в плитка и я скъси поне до кръста си.
- Сега... си нов човек. - ухили се русокосия, спомнил си как смаяно го гледаха, когато им беше разказал, че отрязването на косата е специален ритуал.
- Това е хубаво. Значи и Морзан е нов човек.
- Мислиш, че се е постригал? Не ми се вярва. Жените си падаха по косата му. Бяха луди по него, въпреки различните му очи. "Дългата му, мека и блестяща черна коса"
- Е, да, ама Селена ревнуваше, затова го накара да я скъси. Всъщност, сега му отива повече, мисля. Изглежда много... ъ... младежко? Не знам, на него винаги му е отивало каквото и да направи.
- Просто е намерил начина. Готов си да се срещнеш с него, нали?
- Да... Мисля, че да.
- Трябва да тръгваме. Нямаме много време, снегът е доста дълбок и ще ни забави.
- Първо се облечете... Аз ще събера... най-важното.
Сигурно му беше трудно да събере вещите си от дома, който бе обитавал толкова дълго. Искаше му се да си остане далеч. Но нямаше връщане назад. Оромис тайно забележи как ученикът му тръва да вземе и единствения си спомен от училище, но се отдръпна като ужилен. Малката тетрадка остана на масата дълго, после Аркади се обърна рязко и напусна къщата. Само че Оромис прибра предмета, преди ученика му да запали къщата и да се увери, че е поставил магия огъня да не се разпространи.
- Това пък защо?
- Вие ни казвахте, че когато някой няма да се връща вкъщи дълго време... е по-добре да го заличи, защото когато се върне, ще започне на ново. Затова. Ще вървим или ще тичаме? Вече сте доста стар и...
- Глупости. Мога да бъда и по-пъргав от теб. Хайде, хайде... Ще изостанеш.

Елфите бяха бързи създания. Те не се изморяваха често, или поне.. тези елфи не се изморяваха толкова често. Оромис, който беше бил затворен от години в черния затвор чувстваше, че може да пробяга растоянието от тук до луната ако се наложеше. Аркади бе лек като вятъра и тичането дори му доставяше удоволствие.
Друго притесняваше Оромис в момента. Да, Аркади изглеждаше... прекалено млад. Сякаш беше останал на едни и същи години през целия си живот, но защо? Имаше някаква причина, нали? Не смееше да го пита. Имаше проблеми с въпросите. Аркади можеше да изглежда много миловиден и спокоен по принцип, но не беше. Ако Оромис сбъркаше и го питаше за нещо болезнено, може би щеше да предизвика коренна промяна в Аркади. Промяна, която дори можеше да коства живота на ученика му... Вероятно...
- Аркади... ти... изглеждаш доста добре за годините си - започна малко нервно, беше му глупаво да го казва на мъж, по дяволите... Трябваше да започне обаче темата от някъде. Аркади се засмя, а после погледна назад в снега, за да види колко са се отдалечили.
- Всъщност, сенсей... - той дръпна доста бързо напред, поскочи два-три пъти като пъргава газела и засия ярко. Оромис се спря и почти падна в хлъзгавия сняг. Сега пък... какво беше намислило момчето? Тялото на елфа закия, ръцете му се разпериха, като че ли не се контролираше. После се издължи и засвети по-ярко, та Оромис трябваше да отвърне очи, за да не остане заслепен. Когато усети неестествената топлина да изчева, най-сетне успя да отвори очи и се огледа стеснат и учуден. Пред него не седеше дете. Пред него не беше петнайсетгодишното дете, което елфът познаваше. Сега виждаше мъж на годините на Морзан. Също както и Морзан бе запазил странната си красота без никакви проблеми. Дългата му лъскава зелена коса, много по-наситена от преди, се спускаше на плитка до кръста му, въпреки, че беше отрязъл половината. Бе строен, здрав и силен... елф. Очите му, медно-бронзови, такива, каквито Оромис не беше виждал досега, светеха по-ярко и от слънцето през лятото.
- Вие казвахте, че елфите трябва да пестят сили. Аз измислих пестенето по този начин. Запазих истинския си образ и се оставих в тялото на петнайсетгодишно момче. Но сега силите ми отново са нужни, нали? - гласът му вече беше много по-мек и изгладен, наситено топъл елфически и мъжки глас... не, никак детски не звучеше. Лицето на елфа вече бе по-разумно и минало през много повече изпитания. Червените черти под очите му вече не си личаха толкова. Драконът му беше загинал отдавна.
- Аркади - прошепна невярващо Оромис, като огледа мъжа пред себе си. Нямаше грешка. Това си беше същият елф, но много, много по-различен.
- Да.... - той се обърна към синьото небе и се замисли, стиснал силно раницата си. - Всъщност... има още една причина да искам да се срещна с Морзан, сенсей. Той ми я отне и ще го накарам да ми я върне. Моята единствена любов и детето. По дяволите... той отне дори щастието ми. Затова станах отшелник. Страхувах се, но мисля, че трябва да сложа край на това.
- В никакъв случай с бой!
- Не се безпокойте, сенсей. Аз вече размислих. Ще го накарам да ми върне Сумак и детето ни. Ще го накарам да върне моето щастие. Той си имаше своето.
- Сумак? - Оромис беше искрено очарован и изненадан. Сумак беше... Единствената му дъщеря. Неговата собствена дъщеря. - Нали каза, че роднините ми са мъртви?
- От части. Сумак е затворинк някъде, където само Морзан може да я повика. Само той може да направи портал към нея, за да се върне. И детето... Малкият... Толкова ми липсва...
Усети топлата ръка на учителя си и се усмихна. Всъщност, не беше сам, нали. Оромис вече беше негов роднина. Той вече го знаеше.
- Как изглежда... малкият? - нормално беше, разбира се, хората да се интересуват от внуците си.
- Малкият? - Аркади се засмя, а смехът му този път прозвуча като радостна птича песен - Вайо е най-сладкото дете ,което съм виждал. Сигурно вече е пораснал. Наследил е моята зелена коса. Беше толкова страшно, когато го изгубихме сред тревите, които бяха високи колкото него. Наследил е сребърните очи на майка си... Какви трапчинки има само. Но... тогава беше още много малък.
- Вайо... - повтори Оромис и Аркади предположи, че елфът се усмихна - Сигурен съм, че Морзан ще върне... нашето щастие.
- Нашето... - зеленокосият отново огледа небето и кимна като че ли на себе си - Морзан не е забравил. Този път... Този път отново ще видя Сумак и Вайо... И войната най-сетне ще свърши... Най-сетне. Да побързаме!
Като малките деца, нямаше търпение да върне... своето семейство.

~~~
- В безкрайната зима, ти и аз... В истината в тъмнината, задено с тебе... Ще преследваме любовта в света, ще дадем светлина на свещеното, заедно с теб, знам, че живея. Заедно в мрак и светлина, раят ще ни чака, заедно ще отидем в него. Ти и аз, свързани с кърваво червената съдба... Заедно ще намерим този рай. С крила на ангел, към прекрасното отвъд мечтите.
Той можеше да е убиец. Той, отбягван от всички. Който вдъхваше респект, който бе красив по своему, който бе дете на полуелф... Който бе ездачът с най-красивите очи. Очите, които носеха и тъмнина и светлина, смърт и живот, две различни по цвят и душа очи на личност също толкова различна. Той умееше да се бори, винаги беше бил сам, но знаеше, че винаги ще боли.
Понякога хората узнаваха някои неща твърде млади. Твърде болезнено, когато бяха млади. Не беше лесно. А той... бе минал през всичко, кето можеше да предложи живота и вече... вече знаеше много по-добре от всеки друг какво означава предателството, приятелството и радостта. Аркади вече се беше променил, но не и чернокосото момче, което беше осатнало в тъмнината, вместо да му помогне тогава. Морзан бе се страхувал от промяната, а искаше да я даде на света. Какво се въртеше в главата му никой не знаеше... Дори най-добрият му някога приятел Аркади...
"Да, зная и аз, че ще съм... винаги сам... Желая, винаги, в този час, до сутринта, щастие на този свят, който провалих. Завинаги, завинаги по този път ще вървя... и знам, че ще боли... Ще ги боли хората, които ме обичат. Промених се, живея и не съществувам, но се боря с нещо, което не познавам. А кой съм аз? Чернотата в този свят, която е родена в светлата душа на горите. Ничий глас не достига вече до ушите ми. Очите ми виждат само злото, което не разбирах. Не, тогава не знаех що е зло. Не зная и сега, въпреки че сам се провалих, а други страдаха заради мен. Може би никога не трябваше да се случва. Желая, завинаги, в този свят... щастие в света, който напуснах... Защото сбърках и знам, че няма място за мен там... вече няма."
Оромис замислено разсъждаваше върху тези думи. Морзан го беше казал на затворниците. Да, Морзан може и да не го беше видял тогава, но елфът ясно бе видял своя ученик. Мъжът с черната гарванова коса, която се беше разпиляла по лицето му. Двете му различни очи, които наблюдаваха другарите му. Той не можеше да им помогне, бе просто ездач като тях, но те бяха затворници, а той - не, защото бе любимец на господарите... главно заради защитата на Вариаки.
"Ще ми простите ли? Това, което направих... Не заслужава похвала или прошка. Но аз... аз знам, че не бях прав"
"Най-хубавото е... че си се осъзнал. Светът ще ти прости. В сравнение с злото на госпадарите, твоето е незначително. Морзан, като наш брат, ти можеш да остнаеш... ездач. Ездачите си прощават. Ние знаем. Ние винаги знаем..."
- Той не е престанал да преследва небето, което разпиля мечтите му из земята, нали? - замислено попита учителя своя спътник.
- Морзан? Никога няма да се откаже да търси. Но в крайна сметка... всички търсят едно или друго... Всички искат щастие и усмивка. Но много не успяват да ги намерят. Вярвам, че той ще успее.
- Аз също - познаваше Морзан и знаеше колко силен човек е. И знаеше, че въпреки всичко, той нямаше да се откаже от пътя си. Сигурно бе предал това и на децата си. Все пак бе толкова силно развито в него... Скоро щяха да се срещнат лице в лице. Оромис изпитваше странна смесила от чувства за това. Не знаеше защо, но... знаеше, че ще намери един променен към добро човек. Надяваше се...

~~~
Старата елфа се разхождаше из градините на своята младост. Там, където бе живяла цял живот. Горите, които бе видяла с първия си детски поглед. Които още бяха нейният единствен дом.
В приказка за вода и огън. В приказка за кръв и рани, тя бе живяла по това време, когато нямаше мир, когато имаше само злото в очите на нейния единствен внук. Колко пъти.. колко пъти тя се беше опитала да вразуми това момче. Това прекрасно момче... Той, който бе съвкупност от двете раси на елфи и ездачи, който летеше по-високо от всеки със своя кърваво червен дракон. С очи твърде различни и твърде различна мисъл. Каква справедливост можеше да постигне едно момче във войната, която само беше причинило? Тя беше страдала за своя внук тогава, беше се опитала да му каже, че един ден ще страда. Но нямаше кой да чуе старите. Синът й, бащата на онова момче, загина в тази битка заради момчето. Майката се поболя от тъга... Нямаше спокойствие в това семейство. Нямаше, никога нямаше...
Тя, старата жена, която беше живяла в приказка за вода и огън. Където двете стихии се сбълскваха с меч в ръка. Чернокосият й внук и младият владетел на драконите. Там, някъде на йг на бойното поле бе загубил внукът й дракона... А царят на драконите своя меч. Грациан Гондорски бе паднал, но нямаше победител тогава... не можеше да има... Тази битка бе загубена от самото начало на започването й.
Тя виждаше в гората неговите стъпки, той често бе обикалял тук. В зелените цветове на гората, които сега вече бяха бели, той беше обикалял с меч в ръка и ронеше червени сълзи. Много, много отдавна, внукът й Морзан бе живял в тази гора, преди унищожението да го застигне. Злото се наказва... един ден всичко се наказваше. Той бе останал сам, бе загубил всичко, което бе имал. Сега му оставаше само едно... можеше ли да се промени... Нямаше да предаде грешките на сина си, никога нямаше да направи това... бе преживял твърде лоши моменти, знаеше какво означава да загубиш... най-скъпоценната радост в своя живот.
Жената се спря до странния камък насред зимната поляна и го погледна с неприязън.
- Доволна ли си сега? Ти изостави Морзан в най-тежките мигове от живота му. В най-скръбните часове от нощта. В най-трудните битки в този свят... опита се да го погубиш. Не прие единствената му надежда, сина му, който оцеля, но твоите деца не успяха. Кой е прав сега? Аз, нали? Аз му казах, че ти няма да го направиш щастлив. Че се възползваш само от властта му. Че единствената му надежда е Муртаг. Че няма изход в този живот, където няма друга радост. Прозрях през плътта на Ерика и Мерик. Видях в момичето вечна скръб в бъдеще и тъй се получи. Тя тръгна по света да дири своите братя, но умря като ги намери. Момчето бе прокълнато с още по-зла съдба. Как можем да спасим Мерик сега? Той вече не е това, което беше, онова усмихнато дете, което помня аз и защитавах в сенките. Не... когато видях очите на онова лилавокосо дете, на онова момче, което признавам за своя правнук...аз признах на баща му, че това е детето, което му е нужно, за да оцелее. Само него признах за законен. Но ти презря Муртаг и го отхвърли, а Морзан те послуша. Сега знае, че греши... И поправи грешката си. Но ти го накара да страда... Селена, ти сгреши.
Селена, прекрасното момиче, което бабата на Морзан помнеше, беше наистина очарователна дама. Тя можеше да плени когото си пожелае стига само да се опиташе. По същия отровен начин Вариаки печелеше хората на своя страна, когато й се приискаше. Селена бе зла в сърцето си. Тя желаеше само властта, която Морзан имаше над Тир`ре, над бойното поле. А тази власт не издържа дълго... после Селена махна маската си на доброта и се опита да погуби ездача... Да... там бе загинал бащата... Полуелфът, баща на Морзан... Тогава последният бе разбрал, че греши жестоко във всичко, избяга и се покри... Никой не може да живее сам. Никой не може да не се опита да поправи грешката си. Трудно е... но всеки има поне малък шанс.
"Синът ти не заслужава това! помисли за сина си!" отекна в гората отдавна забравен глас на жената, която крещеше на младия мъж. Той, който пусна цветето на камъка и все още беше с гръб.
"И двамата сме прокълнати за вечната тъга, бабо" тихо каза той с онзи тих и отнесен глас, с който скърбеше от дни.
"Ти грешиш, Морзан... Ти грешиш жестоко"
"Синът ми е загубен. Не мога да си го върна вече. Той ще ме намрази, бабо... Той никога няма да бъде мой истински син"
"Тогава отиди при него още сега. Кажи му кой е... Никое дете не заслужава да живее в лъжи. Ако не смееш, аз ще отида"
"Не! Не проваляй живота му още сега! Не проваляй зрънцето щастие, което успях да му осигуря. Нека остане в лагера, там има другари... там е щастлив и себе си. Не е нужно да знае, че е най-презряното дете в цялото царство, син на един клетвопрестъпник. Не е нужно, за бога, да знае колко кръв е пролята заради него, колко скръб е изсипана заради него. Не руши сърцето му сега... та той е още дете"
"Тогава му дай поне нещо, което да го отличава. Независимо чий син е, Морзан...Независимо колко е презрян... ти си негов баща, ти трябва да го обичаш. Поне отиди да го видиш, поне веднъж в живота си го направи заради него!"
Детето, онова лилавокосо момче, което бе останало за празника Агаети Бльодрен по онова време, странеше от елфите и се страхуваше от тях. Те го гледаха злобно и го отхвърляха. Не го слушаха когато говореше, не пожелаха да приемат нищо от него. Нищо... Той остана настрани и остана сред своите приятели, които не знаеха нищо. Морзан просто не искаше... не искаше да вижда очите, които не разбираха защо... защо никой не му обръщаше внимание.... защо толкова много го мразеха... Защо?
Няколко дни по-късно старата жена бе намерила Морзан отново до стария камък, който бе почистен буквите си личаха ясно. Бе се свил до камъка и трепереше, а не беше студено.
"За какво проливаш сълзи този път?"
"Това беше първият и последният път, който успях да го видя... никога повече... никога... повече..."
- Но той получи втори шанс, Селена. Той вече е друг... да, синът и бащата се сдобриха и си простиха. Ти сбърка... ти не прие този негов син, който се оказа най-силен от всичките му деца. Този син, който го извади от мрака... Двамата се извадиха от злото взаимно. Синът и бащата си приличат, Селена. Твоите деца, защо и те не бяха толкова силни... Нима Морзан е предал своята смелост само на единия? Или просто този млад ездач е кръстосал в кръвта си силата на господаря и ездача в едно? - старата жена се усмихна и погледна към високото зимно небе. - Муртаг, Морзан, синове на моята кръв и ездаческата... аз ви благославям...

Посветено на Тъжния залез и...
- Студът, моя вечна радост, в която пея, дай ми нежността, която желая. Дай ми силната ръка, която търся, дай ми живота в студените цветя, които нося. В студеното небе, което е тъй далеч от мен сега, аз търся очите на звездите, които бдят над мен всеки миг, всяка секунда. Не ме изсотвяй и не ме оставяй сам, защото искам да живея. Живея в този свят на студ и искам да се радвам и искам да се смея. Искам твоите очи да ме следят, демоне на светлината, аз съм твое чедо и твой приятел в играта. Не ми оставяй ти лятото горещо, дай ми този сняг в ръка, искам да знам, че няма да бъда никога сам.
Момчето по онова време на снежната зима се разхождаше само из дълбоката елфическа гора. То също обичаше да броди из нея, но не и да се приближава до общонстта. Като син на полуелф и той се струхуваше да не бъде отхвърлен от този свят, където живееше.
Косите му, гарвановочерни на белия сняг, винаги черни, се развяваха, докато той се въртеше и ринеше пътека в дебелия сняг. Снегът, който му стигаше чак до кръста. Детето, което с двете си различни очи, имаше две начала и един край... Някой ден, в някоя минута и той щеше да си отиде. Никой не бе толкова вечен, колкото си мислеше. Пък макар и това дете да беше надарено с по-необикновено дълъг живот заради произхода си, знаеше още сега, че някой ден ще си отиде... и всичко щеше да започне от начало.
- Трябва да има и за мен някого там! - провикна се и едва сега вдигна очи към короните на великите дървета. Нямаше никого. Той бе сам и само семейството му го приемаше такъв, какъвто беше. Но нищо. Един ден щеше да бъде себе си такъв, какъвто беше. Щеше да бъде свободен от тъмнината на сърцето си, от страха и тъгата. Онази ужасна болка. Болката на самотата, която растеше в сърцето му. Бе сред тях, но бе сред други. Още един ден отминаваше, но той се чувстваше празен. Той се чувстваше странно сам сред другите и странно празен. Той нямаше сърце, което да обича, нямаше човек до себе си. Пък макар и още едва ли не дете, и той искаше да обича. Искаше да обича и да се бори за тази любов. Искаше да знае, че раните щяха да бъдат затворени. Тези тежки, кървави рани. Тези големи кървави рани, които растяха в душата му. Болеше! Болеше, когато всички те отритваха от себе си. Болеше, когато плачеш сам в студа и няма никой до теб. Не, мислиш си, че няма. Само така ти се струва...
- Синко? - бащата на Морзан бе прекрасно истинско същество. Бе приказка, но бе истинска, нещо, което бе недостижимо за ездачите. Не, той бе просто полуелф, не и божество, но все пак прекрасен. Сините му прекрасни очи бяха по-сини от най-синьото небе, което можеше да съществува. Морзан носеше едното му око от едната си страна. Но той вече бе само спомен, който никога нямаше да бъде отново роден. Тогава обаче, още толкова жив и пъргав, бе радост за сина си и щастие за околните. Макар и... само полуелф... - Синко, има ли нещо, за което да трябва да знам? Върнал си се от лагера, а не си се обадил вкъщи още. Какво има, изглеждаш толкова, толкова разочарован.
Морзан се беше обърнал рязко към баща си и го гледаше някак с колебание. Да, тогава беше още млад ученик и изглеждаше много, много нещастен. После стисна зъби и покорно се приближи. Баща му бе високо и красиво същество. Морзан тайно си пожелаваше някога да бъде като него. Много по-късно щеше да узнае, че не може да бъде като него. Елфът и ездачът никога не си приличаха.
- Татко... отказвам се... от ученето... В лагера...
- Оромис ли ти каза нещо? Какво се е случило? - Морзан със острия си слух ясно усети, как баща му наостря уши и се напряга.
- Не... Оромис-сенсей е добър учител... Но аз не съм за там, тате. И там не ме приемат.
- Синко... А за къде си тогава, ако не си ездач? Синко... Ти си ездачът, не го забравяй. Не си по-различен от тях. - тежката му ръка падна на рамото на сина му и Морзан видя, как на лицето на баща му се появява тиха усмивка. Някога много след това, порасналият Морзан владееше тези тихи усмивки прекрасно добре. С тези усмивки той гледаш своя собствен син. Само с тях той бе истинският себе си.
- Но аз съм...
- Не ги слушай какво говорят. Мнозина от тях са като теб, деца на различни бракове. Не се страхувай от различието, а се гордей с него. Аз бях отгледан така. Нима не съм по-различен? Аз съм полу-елф синко, но ти си повече ездач. Ти, който полетя на драконови криле в небосвода и ти, който повече от всичко си дете на дракона в сърцето на майка ти.
- Благодаря ти... че вярваш в мен.
- Запомни това добре, Морзан. Един баща винаги трябва да вярва в детето си. Независимо какво ще извършиш, какво ще сториш на другите, какво ще солети теб самия... ако някога имаш син или дъщеря... вярвай безвъзмездно в това дете. Той или тя ще бъде твоята звезда, която ще те води. Той или тя ще бъде твоето сърце и душа. Новото ти аз в ново тяло. Твоята кръв в ново начало. Никога не се изправяй срещу това същество, което е твоята кръв. Никога не променяй възгледите му насила, а просто го насочвай към правилното, което ще намерите заедно. И ако някога това дете се опита да те убие или те намрази... ти приеми неговия избор. Това е неговия път. Детето също е човек и има право на свой път. Морзан, детето някой ден ще осъзнае грешката си. Рано или късно, то ще се върне към своите корени независимо от пътя си. Вярвай в това дете... Когато то се появи, от самото начало, вярвай в детето, кръв от твоята кръв. Както аз вярвам в теб. Моята луна и слънце. - елфът се усмихна и потупа детето, което изглеждаше по-уверено от преди. - Майка ти се тревожи. Да се прибираме, смрачава се.
- Благодаря ти...

Кой беше Морзан сега? Клетвопрестъпникът, който носеше различните съвети и болка на толкова много хора. На цяло общество от страдалци, които бяха минали през ръцете му. Които падаха в ръцете му безжизнени, мъртви, завинаги... Приятелите му си отиваха един по един. Децата му го бяха изоставили, любовта искаше да го убие. Но той последва своята пътека... И един ден всичко се върна на своето място. Приятелите му спряха да падан и вместо това го защитаваха. Но те бяха по-силни от преди. Но те бяха нови ездачи... по-силни от другите преди. Готови да премерят сили дори с Роланд Колд, кралят на небето и земята на драконите. Синът му се бе върнал при него... тази единствена пътека... бе достатъчна за някой да се върне по своя единствен път с много пътечки... само една единствена звездица...

~~~
Героите никога не умираха. Когато някой направеше нещо за някого, той оставаше запомнен. В нечие сърце и в нечия душа. Да, в зимата оставаше само споменът. Спомените бяха хубаво нещо и той ги ценеше. Преди много, много години той бе родителят на идеята за свободното небе. Не беше ездач. Друг човек бе дал на ездачите свободата на синьото небе. Нищо друго.
Беше нисък човек и доста набит, но все пак добре сложен. Беше се облякъл в странни кожи. Тигровата кожа, която му служеше за палто бе най-очебийна. От там, където идваше това се смяташе за престиж. Те бяха народ, който трябваше да се бори с трудностите. Не знаеха магии, не знаеха език. Те бяха просто хора. Дългите му бели коси се сливаха с пейзажа наоколо. Той бе от хората наречени албиноси. Роден с белите коси на снега. Кърваво червените очи, задължителни за албинос като него, сега светеха по-спокойно. Не знаеше за магията, но можеше да я усети. Тя можеше да го разгневи или успокои. Преди много, много години той беше единственият след героя Морган Лех човек, който свободно се разхождаше из гората на елфите.
От другата страна на поляната се чуваха по-сигурни стъпки. Ездачески стъпки, силни. Лесно можеха да бъдат различени. Черните му ботуши и правата стойка. Той беше приказно същество на приказките. Студено като най-студената буря, с очи пронизващи като късчета лед. Зелени очи. Най-зелените очи, които някой някога беше виждал. Черната му коса беше вързана на опашка и стигаше чак до петите му. Той не бе обикновен ездач. Никой ездач не бе обикновен, но той бе направо фантастичен. Вече не съществуваше, но беше оставил най-бляскавата следа в ездачите. Роланд Колд. Цар Роланд Колд, пазителя на небето и земята на драконите.
Той се спря несигурно, когато видя ниския албинос срещу себе си. Двамата се спогледаха. И двамата притежаваха онзи студен и неприветлив поглед, който бе също толкова и справедлив.
- Генерал Муртаг - леко поздрави Роланд, като пристъпи напред и се поклони.
- Кралю - отвеяно изджафка остро албиносът - Какво си намислил та да идваш тук?
- Ами ти? Ти си просто човек.
Двамата продължиха да се гледат, а после се засмяха. Гласове ледени като пейзажа. Също толкова ледени като хората, които ги притежаваха.
- Радвам се да те видя. Тъкмо се чудех какво да ги правя твоите хора. Не се подчиняват. Трябва им силна човешка ръка.
- Да, Роланд. Твоите ездачи са същите инати. Можем ли да работим в екип отново? Звучи добре.
Последният съюз, който някога бяха имали... дракони и хора... Не вървеше толкова добре, колкото после хората разказваха. По простата причина, че генералът и Роланд бяха от различни места, имаха различно минало и съдба. Съдбата на човешкия генерал бе да умре с меч в ръка от ръката на чернотата. Съдбата на царя беше да доживее да види своя единствен син и да загине в огъня на разярените дракони. Единият оставаше завинаги в силата, а другият бе само в историите. И то не в човешките истории, хората се бяха отрекли от генерала. Генерала, който бе сключил този смъртоносен съюз с драконите, които можеха да ги погубят. Генерал Лета Муртаг... да, ако бе бил роден ездач или елф... каква ли щеше да е съдбата му. Но това, което си не може да се промени. Какъвто и да си оставш такъв, какъвто си роден. Роланд обичаше да повтаря това.
Генералът пристъпи леко и отново стана сериозен. Загледа се в зеленото острие на кръста на царя и изведнъж стана малко неспокоен.
- Получил си Драконски зъб?
- Ами ти? Получи ли оръжието, което искаше?
Албиносът му се намръщи. После започна да отстъпва. Роланд веднага схвана проблема, извади оръжието и го хвърли пред краката си. То остана между тях двамата и те го гледаха в продължение на няколко минути. После човешкият генерал се успокои.
- Предавам се... Печелиш - засмя се с дрезгавия си глас и въздъхна - За миг си помислих, че всичко ще се разпадне.
- Твърде много мислиш. - царят, след кпатко колебание, вдигна ръка към човека и го погледна - Заедно или поотделно?
- Какво казват очите ти, които виждат съдбата?
- Че ще бъде трудно по който и път да поемем. Но никога не е лесно във войната.
- Да... Сигурно си прав... - и човекът стисна ръката на ездача.

Защо Морзан бе искал да кръсти сина си на негово име? Защо не го бе кръстил Роланд например? Роланд бе ездаческо име от ранния период на съществуването им, когато се формираха като народност. Роланд Колд бе обаче единственият известен ездач с това име засега. Роланд бе нещо като техният водач дори сега, когато вече не съществуваше. Царете или цариците се стараеха да управляват колкото се може по-добре, също като него. Ездачите вярваха, че той съществува в студения северен вятър, който бе донесъл вестта за него. Вярваха, че още живее в сутрешните студове и росите... И в огъня на драконите, които го бяха погубили - жестоките дракони от планините. За него се редяха безброй приказки. Митове, легенди... Всяко село с гордост можеше да каже, че Роланд е идвал при тях някога. Принцът от приказките. Да, той наситина изглеждаше добре. Досущ като една легенда. Бе имал гарвановочерна коса, която стигаше чак до колената му, че дори и още малко надолу. В битка опашката му се вееше като знамената на народа му и той бе останал запомнен като елфическия владетел. Обикновените хора от тогава, които никога преди не бяха виждали елфи, смятаха него за такъв. Освен това Роланд имаше ужасно невероятни очи. Като наследник на царския род, разбира се, той също имаше зелени очи. Но неговите бяха по-дълбоки и по-трудни за разбиране. Той беше притежавал способността да разчита бъдещето. Той можеше да гледа към небето и да види там най-доброто или най-лошото. Той беше Роланд Колд Гондорски...
От друга страна генерал Лета Муртаг беше обикновен човек. Не знаеше нищо за магията и не можеше да я използва. Идваше от варварските племена от север, където по онова време обитаваха хората. Отначало го бяха мислили за просто момче. Та той дори не можеше да пише и чете на собствения си човешки език, камо ли на драконски. Всички се бяха шашнали, ездачите, когато видяха това странно същество начело на войските на хората. Лета, който бе бил облечен в странни кожи на животни изглеждаше в очите на ездачите, които обожаваха Роланд Колд, ссъвсем простичък. Само че външният вид не винаги определяше човека. Генералът можеше и да не може да чете, но схващаше бързо. Имаше невероятно бърза мисъл и стратегиите му бяха винаги печеливши. Беше роден за войната, където и беше загинал. Роланд беше оценил неговите предимства. Затова често се беше допитвалза мнението му. Генералът не беше за подценяване. И малко по малко ездачите го приеха. Пък и той изглеждаше почти като тях. Никак не наподобяваше нормален човек, който не използва магия. Тъй като бе албинос, бе роден със снежно бяла коса и червени очи, а разноцветност като тази го определяше като почти ездач. Той никога не беше успял да разбере магията и нямаше дракон, но нима и повечето от тях нямаха?
Хората обаче се бяха отказали от него. За тях бе твърде опасен. Стратегиите му не можеха да бъдат изпълнени от страхливци, каквито имаше в армията му. Затова, те зачеркнаха името му от историята си и никой повече не го спомена. За разлика от това обаче, ездачите продължиха да говорят за брилянтния стратег на Роланд Колд. И така много говореха, че мнозина бяха кръстили своите деца "Лета" или пък дори "Сеитр", което вече не звучеше толкова смешно, защото се знаеше за какво се отнася. Сеитр на техния език означаваше "Вещица", а пък "лета" - спри. Малко се знаеше защо носи подобно име. "Лета Сеитр" - "Спри, Вещице". Това означаваха първите две имена на генерала. Може би родителите му нямаха никаква представа какво означава, а може би бе било просто съдба. Той бе определен за защитникът, който щеше да спре една вещица на злото. Роланд често го беше казвал. Само че... само един друг човек носеше последното име на генерала. За толкова много време от тогава, само един човек бе кръстен... просто Муртаг.

~~~
- Момче? Момче? - бащата изруга наум и се задъха, докато си пропряваше път из снега. Къде беше отишло това дете пак? Винаги го губеше от поглед. То бе толкова странно и бързо, че човек никога не знаеше къде може да се е заврял в един единствен миг. Бащата сестрахуваше от сина си, но все пак му беше баща. Сега трябваше да го намери, бе неговият син. При раждането му, майка му бе починала. Та тя бе родила истински демон. Дете, което никой не познаваше.
Една причина Морзан да кръсти сина си така.
Баща му видя дупката в леда още преди да изпита страха. Ами ако нещо лошо се бе случило с детето? Ами ако бе го изгубил. В следващия момент обаче детето изплува като риба, хванало в ръка мятащото се подводно същество. Смееше се и изглежда не забелязваше притеснения си баща. Излезе пъргаво на сушата и заподскача наоколо. Те бяха бедно семейство и не си позволяваха много. Детето правеше всичко възможно той и баща му да живеят добре. Не винаги му се отдаваше, защото повечето хора го отбягваха. Но той все пак бе добро дете по сърце. Белите му коси, сега мокри от ледената вода се развяха, когато момчето се завъртя с рибата в ръце и запя на странния диалект, който владееше.
- Лета! - изкрещя бащата, върнал си дар словото и бързо стигнал до детето. Момчето като че ли се стресна много. Почти изпусна рибата, а после получи ужасна плесница. Кърваво червените му очи се напълниха със сълзи, но не от болка, а от яд. Та той искаше само да помогне!
- Какво съм ти сторил? - извика, за да се защити. Честта му бе накърнена, а той имаше правото да бъде човек като всички останали.
- Знаеш ли как се притесних за теб!?
- Ха, притеснил се бил! Щеше да се радваш ако ме нямаше, за да ме изхранваш и да отделяш за мен последната си трошица хляб. Не заслужавам да живея, нали, татенце? Хубаво тогава! Сам ще се грижа за себе си! - детето бе напълно независимо. Винаги беше бил. Идеален стратег, който остана в живота си сам. Но силен. Дори в битката и болката, детето оставаше само и силно. По-силно в сърцето си от всеки друг, със сърце, разбито на хиляди парчета.
Поради тази причина реших да кръстя сина си така, сенсей.
Младежът носеше копието си и беше време за него да се докаже като истински ловец. За целта му трябваше някое силно и могъщо същество. Сега щеше да покаже на всички им колко добър беше всъщност. Бялата му коса беше вързана на войнишка плитка, за първи път през живота му. Харесваше му. Да, харесваше му... Той вдигна бавно копието и се прицели в големия тигър. Този път той щеше да докаже, че има място на тази земя. Че има място в този свят какъвто и да беше, каквото и сърце да имаше.
Той бе силен като прекрасния сняг, в който бе роден. Моят син бе роден в бурята и остана с нея, защото тя го водеше. Нарекох сина си така, защото също като най-бързата буря, той се опитваше да спре... една вещица от пътя й... Не една, дори повече...
Мъжът сочеше с меча към орките и крещеше. Не помнеше вече какво крещи и защо. Знаеше, че битката е неговото истинско място. Сега, това щеше да бъде краят или началото на неговото съществуване. Щеше да падне или щеше да се върне по-жив от всякога. Това беше битката. Никой никога нямаше да го запомни. Нима беше нуно някой да го стори? Той щеше да е щастлив задето е оставил поне следа в този един живот.
Лъжеше се. Той остана запомнен от ездачите такъв, какъвто беше. Белокосия демон на хората, който с меч в ръка крещеше за победата. И я спечели. Той знаеше как да води хората. Знаеше, че им дава кураж. Той бе водач на силни. Самият той бе слаб... или не...

След много години в една прекрасна лятна утрин, лилавокосото дете, което бе дошло в елфическите земи, за да тренира, сънуваше кошмар. Бялата зима го обгръщаше от всички страни. Нямаше никого, но трябваше да има. Той търсеше този някой, но не можеше да го види след белотата. После нещо помръдна и лилавокосия се обърна стреснато нататък. Чадър, отрупан от снега се разтресе и стана кърваво червен на фона на белотата. После човекът, който го държеше, бавно се обърна. Нима бе човек? За бога, беше... Беше най-обикновен сън, но той бе истински. Беше бил някога.
- Оу... значи ти си момчето? - дрезгавият му глас будеше в лилавокосия чувство за сила и мощ. Само ако този глас го водеше, щеше да може да преодолее и най-трудната планина в живота. Беше сигурен, че този човек не е обикновен. Това бе бил водач на силни.
- Кой си ти? - попита лилавокосото момче в съня си белокосия демон на историята. Червените очи се усмихнаха ярко. Бяха тъжни, но горди. От това, което бе някога постигнал.
- Лета. Казвам се Лета.
- Лета? - лилавокосия го изгледа недоверчиво, а после малко по-малко блясъкът в червените очи го накара... да разбере срещу кой всъщност седи. Поклони се рязко, преди да е станало късно, но това не събуди никаква реакция у съществото.
- Вече съм умрял, защо ми се кланяш?
- Защото сте един от най-добрите генерали в историята ни, генерал Муртаг!
- Нима? Никой не ме помни.
- Грешите... Ние ви помним. Аз... не съм ли доказателство? - бялото същество го погледна изпитателно, после се приближи леко и се усмихна. Постави студената си ръка на лицето му и го погледна. Бе малко по-нисък от него.
- Това ме прави наистина щастлив. Муртаг... Знаеш ли какво означава нашето име?
- Не сър... Никога не съм питал.
- Така ли? Обикновено ездачите обичат да знаят. Роланд казваше така. Странен си ми ти. - огледа го още веднъж, но после се усмихна отново. - Безкрайно небе на синевата... Твоето име е "Свобода". - ръката му избледня, после изчезна, чадърът се скри последен. Лилавокосия се събуди. Бе просто сън и после го забрави. Но... не съвсем... Не съвсем...

~~~
Аркади скочи в снега, още не можеше да повярва на успеха си. След като не успяха да се докоснат до Морзан след освобождението, те бяха решили просто да оставят черната кула да върви по своя път. Аркади съжаляваше за това решение. Искаше да се извини на съученика си за всички тези години на болка. Но вече беше минало. Морзан не пожела да го чуе. Винаги беше бил такъв. Сумак го беше убедила да не се опитва да го потърси. Вероятно бе успявала да поговори с чернокосия... Доста пъти. Разказа му за това, което й беше споделил. Наистина се доверяваше на пленниците, които не можеше да освободи, понеже до тогава бяха единствените му близки... Единствените. Дори беше научил сина им да стреля с лък. Момчето бе наситина добро в това. Сумак призна, че често е оставал при тях, за да участва в някой и друг самотен лов на Вайо. С други думи, бяха му липсвали дните на усмивки и само така бе се научил да ги получи. Сега, когато синът му беше до него... всичко бе вече друго.
Вайо, неговия пораснал син, вървеше около дърветата и ги гледаше с възхищение. От колко много, много време, не се беше връщал вкъщи. Сумак вървеше до баща си, който бе сигурно най-радостен от всички, защото от нищото, където беше бил, сега имаше всичко.
Аркади не доумяваше само, как Морзан беше успял да се довери на някой друг след предателството на неговата Селена. Селена бе като змия. Прекрасна, но отровна. Той сам бе разбрал това, когато бяха се опитали да го убият, тези две ръце, които бе обичал. Как беше успял да се довери на Сумак? Вярно, тя беше елф и повече от всичко бе дъщеря на неговия учител, но все пак... Всички бяха смятали Морзан за много отдалечен след предателството. Или просто бяха сбъркали. Може би да...
- Сумак... - тръгна да я пита, когато осъзна този интересен въпрос.
- Довери ми се. Никога не бих направил зло на невинен. Понякога, когато гневът завзема сърцето ми и чувствам как се променям... тогава ме е страх дори от мен самия. Довери ми се и всичко ще е наред. Защото ще знам... че така няма да съм злият. Мразете ме, правете ме на каквото пожелаете. Искам само... искам... - тя изтръска глава и после се усмихна горчиво - Той не искаше да ни затваря там. Не искаше да носи болка. Но не всеки може да направи това, което наистина иска.
- Разбирам... вече го разбрах... Неговото вечно мълчание. - и все пак отново съжаляваше, че не е очи в очи с Морзан. Някога бяха говорили без спирка, но сега ги делеше прекалено голяма пропаст от различия. Вече бе минало прекалено много време. После твърдо се огледа из дърветата и реши - Един ден... Ще се бия отново на негова страна. Но този път рамо до рамо с неговия дух.
- Аз ще ти помогна. - беше забравил колко пораснал бе вече синът му. Да, той имаше правото сам да реши какво да стори. Бе малко страшно да го осъзнаеш. Дали и Морзан бе се чувствал така от време на време? Да знае, че вече не може да спре сина си и че можеше да го загуби... Не, Морзан никога не бе изпадал толкова ниско. Някой някога го беше научил да вярва... Да вярва, че силата на детето му ще бъде вечна. Не отговори на своя син, защото не знаеше какво да му каже. Вайо щеше да се справи. Досега никога не бе чувал Муртаг да се е провалял, макар и да бе доста по-възрастен. Глупости, неговата битка бе започнала от много, много отдавна.. Още когато бе само... дете...
Току-що някой бе си спечелил още двама съюзника. Елфи, които бяха различни, но никога не бяха били. Или просто елфите, които знаеха вече... за какво добро или зло трябва да се бият или не.
Някъде из листата усмивката му проблесна като снежинка за миг. Елфите винаги ли бяха такива? Веднъж да кажеха нещо такова и ето... започваха да вярват в това. Духът се усмихна за последно. И най-накрая бе готов да си отиде завинаги.

Аркади беше принуден да остане в къщата на старата елфа. Бабата на Морзан бе доста гостоприемна, а дори Оромис одобри топлата й къща. Обещаха й, че ще я оставят на мира, когато успеят да се устроят, а тя нямаше нищо против да побъбри с някого. Вайо бе удивен от голямата къща, а Сумак си хареса кухнята. Те бързо свикваха... с разликите в мястото, където можеха да живеят. Всяко място е годно за живот... ако искаш да оцелееш.
Морзан обичаше баба си. Всъщност тя бе едно от добрите неща в семейството му. Баща му, преди да умре, бе наследил нейния благ характер и също толкова остър, когато се ядосаше. Старата жена обичашеда стои до прозореца с чаша в ръка и да гледа навън. Чакаше внука си да се върне. Той бе живял с нея много години, но бе преодолял страха си и ето... че бе намерил щастието, за което тя всеки ден се опитваше да му каже. Внукът й не бе глупак. Не... Старата Фин отдавна бе сигурна в това, все пак той бе син на баща си точно толкова, колкото Муртаг бе негов син.
- Селена бе прекрасно същество на нощта. Но тя не го обичаше истински - прошепна в тъмната нощ, когато семейството се бе сгушило около огнището и се топлеше в тишината. Оромис се намръщи и също помръкна, но остави старата жена да продължи - Селена искаше само неговата власт. Той бе силен водач. Той умеешеда печели. И точно това го издигна и го направи водачът на Тир`ре... Той е като тях, може да мисли като тях. Ездач е, но е възпитан по друг начин. Морзан бе същество на всички народи. Винаги ще бъде. Внукът ми се влюби в тази жена, в нейната коварност... И я последва по този отровен път. Не пожела да ни чуе. Когато се орди дъщеря му, Ерика, той бе прекалено щастлив, за да чуе за съдбата й. Предсказахме, че това дете няма да оцелее. но кой да ти чуе. Той обожаваше Ерика. Беше се вкопчил в нея като граблива птица. Мислеше си, че това дете ще задържи щастието му. Мислеше, че може да замени истинския извор на силата му. По това време все още имаше власт. После покани Селена да живее в тази къща. Не помня колко безбройни опити за убйство сама успях да видя и да го предпазя. Но той отново не ме чу. После Селена изчезна за определено време. Нямаше я близо две или три години. Морзан бе съкрушен, остави детето и тръгна да я търси. Намери я и й прости... Прес това време тя вече бе избрала друг богаташ за сърцето си. Имаше дори дете от него. Морзан срещна малкия Ерагон без да го е искал. Но въпреки че бе съкрушен се опита да го признае за свой син. Детето никога не е приличало на него. Тогава още по-силно настоявахме да изостави Селена... Но после се появи Мерик и Ерагон бе изхвърлен от ума на внука ми.... Тя се възползва от добротата му да я върне и се опита да го убие отново. Тогава падна баща му, единствения ми син...
- Доброто изигра на Морзан лоша шега. - тихо потвърди Оромис. Докато му бе бил учител, той бе забелязал добрите му качества като всеки един, длъжен да го направи. И въпреки, че все още имаше тези качества, той се бе променил.... вероятно за добро. - И го насочи към истината. Въпреки че мнозина го смятат за зъл, не мисля така. Детето, което помня се опита да се насочи към правилното. Сбърка и пострада. Мъжът, който видях онзи ден... вече е намерил своята пътека.
- Защо твърдите, че Муртаг е неговата светлина? - Аркади се чувстваше много объркан.
- Муртаг е неговият първи син. Да, той е господар и това не е шега работа. Но Муртаг е може би единственото му дете, което носи частичка любов от майка си. Колкото и странно да звучи, майка му е дала част от частичката си любов и за него... Тя все пак е вещица, но в този случай излиза по-добра от Селена. Вариаки Моуси обича децата си безумно и също толкова ги мрази. Когато й изнася, тя може да ги погуби... Но винаги е била повече майка... Такава е съдбата й, такава е била. Селена мразеше децата си. Мразеше ги, защото, въпреки че я държаха близо до плячката й, тя трябваше да се грижи за тях. Това я ужасяваше. Човек като Морзан не може да се справи сам, не може да се грижи сам за деца, лишени от майчина любов със самото си раждане. Може би и точно за това те паднаха толкова лесно от тъмнината. Имам чувството, че... Муртаг е истинският му наследник.

~~~
- Върнах се, бабо. - ето че внучето й отново оставяше торбичката с гъби на масата и очите му поглеждаха към старата жена. Тези странни различни очи. Ето че отново се смееше, когато баща му се появеше пред него и те се посрещаха като баща и син. Толкова години, толкова години далеч от това, което бе сега.
Тази къща бе завещана на него, на него, който бе щастието за двамата си родители. Единственото дете на двете различни раси. Не се чувстваше самотен, не се чувстваше различен. Бе ездачът, но и елфът, знаеше как лесно да управлява и двете си различни сърца и характери. Той знаеше по-добре от всеки друг какво представлява.
- Върнах се... - казваше мъжа, който посрещаше дъщеря си, която се радваше в прегръдките му, когато бе още дете, още малка... Дете, което нищо не успя да му донесе. Загубил пътя към небето, пътя към синевата и пътя към всичко, към което се беше стремял, той нямаше други пътища освен тези... които бяха пред него сега. Да се бори или да остане сам тук, в нищото... Дълги години беше стоял там, на този стол с двете празни чаши, досущ като картина на някой друг, някой, който си приличаше с него. С един лилавокос човек, който бе кръв от неговата кръв.
- Добре ли се чувстваш? - старата жена обичаше да го гледа сутрин там, на този стол, седнал до двете си празни чаши. Така сякаш се гледаше с някого, който не бе там, но седеше пред него далеч, далеч от тук.
- Чувствам се празен, бабо. Чувствам се недовършен и сам.
- Казах ти, че истинското ти сърце е другаде.
- Той ме мрази. Мрази ме и би ме убил.... Бих му позволил да го стори, заслужавам го. Какъв баща съм аз, наистина? Избягах от него и го забравих. Баща ми, неговия дядо, казваше, че е по-добре да падна от меча на сина си, отколкото да го предам така.
- Баща ти имаше различни представи за децата и отглеждането им.
- Неговите представи са правилни. Помня всяка негова дяма... и виждам колко много греша... Нищо. Аз съм нищо... Същества без сърце и душа.
- Чух... Че сина ти също говори така. Чух, че също се чувства празен и недовършен. Нима когато и ако те убие... ще запълни празнината в себе си?
- Може би ще му помогне.
- Нима наистина мислиш така? Това, което му е липсвало през всичките, всичките тези години си бил ти. Погледни се - изглеждаш състарен, защото не си близо до него. Трябва да се върнеш и да запълниш празнината. Нима искаш той да бъде разбит на парченца? Нищо не му остана. Както и на теб. Не ели правилно да се подкрепяте заедно? Не е ли по-добре да бъдете заедно?
- Той ми липсва...
- Тогава върви! Върви...
Тогава бе бил последния път, в който тя бе видяла Морзан. Преди да тръгне за Дорадо, това бяха последните мисли, които той сподели с нея... От тогава бе щастлив. Поне бе успяла... да му върне щастието, доколкото бе възможно...

- Иска ми се да ги видя още веднъж. Още веднъж преди да си отида. - старата жена се усмихна на образа си в огледалото и загледа образа на Оромис.
- Можем да уредим това. Искате да видите Муртаг и Морзан?
- Да... Искам да видя това истинско сърце, за което толкова години подред говорех. Искам да видя истинската душа на моя внук, неговия син. Трябва да видя Муртаг преди да си отида, за да знам, че наситина не съм сгрешила... Че не съм го излъгала.
- Искате ли да ви отведа там?
- Искам те да дойдат. Така ще бъде по-добре. Искам Муртаг да знае от къде идва и кой е част от семейството му. Защото и той носи част от елфическата ни кръв... Той ще дойде... И аз ще го чакам до тогава...

~~~
- Виждала ли сте някой от техните известни ездачи, бабо? Наистина ли са такива, каквито ги описват? - Вайо обичаше да остава "вкъщи", когато валеше навън. Пък и не го пускаха много. Той имаше заболявания, които не можеше да превъзможне, макар да искаше да помага за толкова много неща. Старата елфа обичаше да го забавлява с приказките си, които бяха истините от живота й. Само това притежаваше сега.
- Запомни, Вайо, щом ездачите говорят за тези хора, значи са имали нещо повече в себе си. Дали съм виждала някого, казваш... Хм... Да, Роланд обичаше да идва на лов в елфическите гори, когато, разбира се, му позволяваха. Водеше и сина си, когато поотрасна. Изобщо, Роланд обичаше спокойствието на тези гори. Знаеш, че ездаческите гори винаги са пълни с живот... Дори най-малкото гномче, което нарушаваше тишината, ядосваше Роланд. Той беше човек на действието, но се нуждаеше от самота и тишина, за да намира сили да продължи да се бори.
- Ами синът му? Бащата на Арвен ли?
- Да. О, те изобщо не си приличаха, но имаше такава силна топлота между тях! Така беше предсказано още преди да се роди Грациан. Това дете бързо стана любимецът на всички и никога не пренебрегна никого. Колкото баща му бе силен и студен, така детето му бе топло и мило. Това не им пречеше да бъдат баща и син. Роланд рядко показваше любовта си към това дете, но то някак умееше да извлича от всекиго доброто... и само разбираше топлината на баща си по свой начин. Нямаше ездач, който да не харесва Грациан. Но той имаше късмета да се роди в значително мирно време... Вайо, ездачите са войнствен народ... винаги са били изправени пред битки и трудности, запомни това. Поради тази причина те са различни от нас... дори малко.
- Наричат Роланд Колд "Гневът на зимата"... Защо?
- Роланд първоначално бе странно дете. Той не обичаше да го глезят и да му говорят все едно е нещо велико. Отбягваше тези ласки, сякаш бяха отровни за него. Знаеш ли, Вайо, всеки ездач има правото да смени името на детето си, коато то стане на седем. Това е свързано с много традиции. Ездачите казват, че до седмата си година, детето носи един дух и една сила. До седмата му година, драконският дъх, в който вече не вярват, но все още се страхуват от него, пази сърцето и душата на детето. Ако името не е било избрано според характера му, то името бива сменявано. Точно и за това хора като Магьосника на Юга биват много уважавани - те, дори и през драконския дъх, успяват да кръстят детето с истинското му име. Говорехме за Роланд Колд... До седмата му година той дори не се казваше така. Наричаха го принц Ищобан. Малкият Ищобан, както и когато порасна, никога не показа любовта си към никого.. Но се влюби в една пратеница на злото и тя се опита да го погуби. От тогава стана много по-навъсен и предпазлив. Само една жена успя да разчупи леда в сърцето му... След онзи далечен случай, Роланд се превърна във война, за когото слушаш песни и приказки.
- Как са избрали името Роланд Колд?
- Колд, заради характера му... Роланд... вероятно някой ездач би ти отговорил. Не зная дали има значение или не... С течение на времето техните обичаи при имената се променят. Виждаш и сам, отначало са били кръщавани на имена на дракони. После на човешки герои, като Ищобан например. След това модата при тях бе да кръщават децата си на някое тяхно качество - Грациан или Прелестна например... В момента вече няма значение - всеки следи своя си вкус... Но със сигурност са изоставили да кръщават децата си на техни качества.
- Но те са кръщавали и хора от други народности със свои имена...
- Имаш предвид Лета Муртаг ли? Не, Вайо... Лета е бил кръстен така от собственото си семейство. Нима мислиш, че другите народи не могат да заемат име от драконски език?
- Грациан е... доста откачено име, с извинение.
- Това вече са го забелязали. Иначе сега внукът ми Морзан да се казва Разноокия или кой знае как. - старата жена се засмя на идеите си и поклати глава. - Но Роланд нямаше сърце да смени името на Грациан на седмата му година. Не само защото още бе модерно, а и защото имаше чувството, че не бива. Сега всички го помнят като Грациан... Той обичаше името си, Вайо, никой не знаеше защо... Хората смятаха, че е защото е дадено от майка му, която загина млада.
- Разкажете ми повече за Грациан.
- Бащата на Арвен... какво може да не се каже за него. По негово време дойде лятото и временният мир. Това стигаше на страната му да бъде щастлива поне за миг. Грациан... Той беше дете на лятото, винаги топъл, винаги усмихнат и мил, винаги внимателен. Имаше глас от кадифе и още по-меки очи. Рядко някой можеше да го ядоса, а станеше ли така, то той имаше ненадминати способности с меч. По онова време нямаха истинска армия, макар да бе въведена като закон. Хората бяха най-обикновени селяни и граждани, това бе тяхната армия. Затова Грациан бе най-силният мечоносец в царството си. Коя ли не го обичаше, коя ли не ходеше след коня му... О, той наистина обичаше да бъде център на внимание за момичетата, макар никога да не харесваше никоя... Всяко едно момиче си мечтаеше да бъде негова съруга, на този мил и чаровен принц на драконите.
- Дори вие?
- Да, макар да бях вече по-възрастна. Грациан, макар да носеше чертите на всички свои предшественици, бе красив по своему.
- Всички ли драконови крале и кралици са чернокоси? С зелени очи?
- Винаги е било така, не съм чувала досега някой да бъде различен. Дори близнаците в далечното минало... дори когато някой си вземе за съпруга руса жена, тя непременно ще роди чернокосо дете. Винаги с зелени очи. Хората вярват, че е нещо като магия... Пък и така знаят, че онзи, чернокосият, високият, зеленоокият, горд и силен мъж или жена... е техният владетел.
- Чувал съм, че Грациан е загинал доста млад.
- Да... погубиха го... загина, когато гономите нападнаха и завзеха трона за няколко години. Той успя да спаси дъщеря си, но не и жена си. После бе убит от стрели в защита на лодката, която пусна по реката надолу... В тази лодка имаше двама... Арвен... И нейният пазител Бром. Тогава още младеж на годините на Грациан... той бе главният пазач и съветник на царството още тогава. Той бе избран да спаси момичето. А Грациан не успя да се защити...
- Знаете много за царското им семейство, госпожо.
- Това се учи в училище, момче. Пък и аз го подкрепям с много факти, които съм видяла и чула сама... Тази тема е много, много обширна...
- Тогава...

~~~
Младата елфа се криеше из дърветата в снега и гледаше двамата на коне, които бяха нахълтали така в тихата гора. И двамата си приличаха, и двамата бяха изключително добре облечени, сякаш идваха от някоя картина на времето или от някой приказен замък. Тогава, когато светът не познаваше много неща и само битките носеха историите... тогава малцина бяха виждали Елфическия замък... и малцина Ездаческия. Елфата се взираше в тези двамата на коне и се чудеше що за същшества са. Тя бе чувалаза такива само в приказките на войните елфи. Никога, никога не бе излизала преди от пределите на тези гори. По-големият, мъж на средна възраст, бе облечен в черно и сребърно, а проницателните му очи пръскаха сякаш огън дори под периферията на голямата му черна шапка. Изтъкан от магия и нечовечност, този образ се запечата задълго в съзнанието на елфата тогава. Силен, горд и невъзмутим бе конникът от страната на чудесата, отвъд границите на познатото. Кой би си помислил, че това може да е ездач? Още повече... че това бе първото му посещение заедно с някого другиго. Момчето до него на малкото пони се усмихваше ведро. Вероятно разпитваше мъжа за нещо, но елфата не разбираше този език. Звучеше така странно!
Стресна се, когато усети, че погледите им са обърнати към нея. Кога я бяха забелязали? Знаеха ли още от началото, че тя е там, зад дърветата. Усмихна се, момченцето се усмихна. Имаше така красиви и изразителни очи. Щеше да стане прекрасен войн... да, някой ден щеше да бъде войн на народа си.
. Татко - обърна се то на разбираем език към големия мъж, който нито се усмихна, нито бе отвърнал поглед от нея.
- Не прави така, сине. Казах ти, че не е прилично да сочиш хората, независимо дали са като нас или са по-различни.
- Тя елфа ли е татко? Съжалявам! Не исках да ви обидя, като ви посочвам. - детето дори слезе от понито пред смаяната жена и се поклони ниско. Баща мукато че ли изглеждаше малко по-доволен и благосклонен.
- Аз... Аз не исках да ви преча! - обърканото момиче също се поклони и потрепери, когато привлече вниманието на леденостудените очи на мъжа.
- За какво говорите? Вие... знаете ли драконски, госпожице?
- Не, но...
- Тогава как ще ни попречите? Нито ще ни издадете, нито пък ще можете да се намесите в разговора ни, нали? Не се безпокойте. Ние всъщност говорехме само за черното и светлото... Нищо повече. - може би се опитваше да говори спокойно и приветливо, но не му се отдаваше. В гласа му имаше нещо така заплашително...
- За... черното... и светлото... ли? - обърка се елфата, като леко вдигна глава - Извинете, но... Вие кой сте?
- Аз съм Грациан Колд! Това е баща ми! - обади се гордо момчето, но елфата, която тогава не знаеше нищо за тях си остана все така объркана. По лицето на мъжа на коня мина лека усмивка, разбрал объркването и незнанието й. После слезе от жребеца и постави ръка на главата на детето - ръка с ръкавица.
- Не обърквай елфата, Грациан-чан. А вие, госпожице, извинете ин, ако сме навлезли твърде далеч в нечия територия или земя. Не знаем как са разпределени горите и, изобщо, има ли някакво разпределение. Простете грешката ни.
- Не... няма нищо... - той беше различен. Напълно различен от всички мъже, които тя бе срещала някога. Напълно различен... - Казахте, че сте говорили за... двете крайности?
- Заинтересувана ли сте от нашия разговор? Да... - той се обърна към снежните корони на дърветата и се усмихна леко, съвсем леко. - Говорехме за това дали светлината може да се различи от тъмнината. Дали има някаква разлика, щом всички идваме от едно и също място. След като ние самите сме прогонили Черния Магьосник на Юга, докато сме били още млади народи... ние самите сме причинили злото на земята... Но не това разделя истинската светлина в сърцето от истинската чернота. Не смятате ли така, госпожице?
- Какво може да раздели светлината от тъмнината, ако не това какъв си ти всъщност?
- Нима е важно как един човек ще изглежда. Всеки един човек, не, едно живо същество държи в себе си много неща. Светлината, чернотата, вярата и лъжата... Съществата са изградени от много и различни неща. Само едно единствено нещо може да различи хората на това, което са по душа - дали зли или не. Разликата е в това дали можеш да причиниш истинско зло или не. Това ни отличава от истинската тъмнина!
Елфата запомни тези думи. Години, много години след това, нейният внук, едно дете и един младеж с две различни очи, каза същото на друга една владетелка - някоя, която бе забравила думите на предците си. Един млад мъж с едно синьо и едно черно око.
Тогава тя си нямаше и на представа с кого разговаря. Често обаче го срещаше там, на тази бяла поляна. Там, където нямаше никого, обгърнат от тишината, там бе мястото на Роланд Колд Гондорски. Пазителят и силата на народа си. И онзи, който продължи да ги води и след смъртта си.
- Какво си ти? - попита го елфата една особено бурна сутрин, когато снегът се вихреше около краката на коня му, но той сякаш не забелязваше студа. Тогава той се засмя. За първи път, оттакто тази непозната го познаваше, той се смееше с подобен глас.
- Аз съм онзи който съм. Аз съм звездата на тъмната пътека, но и враг за много хора. Аз съм този който съм - със своите грешки, с недостатъците и омразата си... Любовта и загрижеността си. Госпожице, всеки е това, което е, което е станал и което ще бъде. - и тогава той й предсказа бъдещето, което виждаше за нея. Ездачите винаги бяха вярвали в предсказанията на Роланд Колд. Не защото им бе просто владетел, а защото предсказанията - това бяха истинските думи на боговете или на звездите... каквото и да управляваше тези две сили. - ... И не се страхувай от различията, нека те те водят напред. Това да си омъжена за някого, който не е елф... има ли истинско значение? Ако обичаш, ако наистина обичаш, тогава любовта няма да постави граници между теб и някой, който не е като теб. Обичай! Внукът ти... Виждам странно бъдеще за него. Някой ден той ще бъде също толкова известен колкото съм аз сега... нека звездата, под която бъде роден, го пази и защитава... по пътя му, който ще бъде по-трънлив и труден от този на мнозина други.
- Известен? Ти известен ли си, старче?
- Не зная. Може би само се надявам, че съм. Не съм ти се представял до сега, нали? Пълната ми титла и име гласят: цар Роланд Колд Гондорски, Ищобан от Валкирия, Генерал на четирите армии и Защитникът на ездаческата светлина. Това съм аз.
Едва тогава, ден преди той да почине от старост, елфата разбра с кой бе споделяла години наред своя живот... Едва тогава, когато вече бе късно за всичко. По онова време Роланд бе в много напреднала възраст. Вече не идваше на кон, а някога гарвано-черната му коса бе станала много прошарена. Бе остарял неусетно, мимолетно, като едно листо, което бе дало всичко от себе си и ето че бе време да се оттегли. Бе се състарил бързо, много по-бързо от всеки нормален ездач... Заради онова, през което бе минавал години наред някога. Това бе неговата съдба. И все пак почина на една добра възраст.

- Господарю! Какво правим тук? - Лука се опитваше да настигне лилавокосия, който не изпитваше никаква трудност да върви в снега без да потъва. На това го беше научил Кевин преди много, много време.
- Обещах на баща ми да намина... на едно място. - усмихна се лилавокосият без да спира или да се обръща. Бе изпратил останалите в Дорадо, но бе взел със себе си Ремо и Лука... може би му вдъхваха кураж. Баща му бе отказал. Мислеше, че знае защо.
- Но това е царството на елфите, сър.
- Зная... Да не мислиш, че не видях как дърветата се отдръпнаха? Видях... заради чернотата ми е... не че някога съм обичал да идвам насам... Но това е друга тема. - той се спря и се огледа намръщено за миг. Трябваше да е някъде тук. Според картата, която Морзан му беше показал. Чакай, да... имаше и защита. Ремо изписка жално, уморил се да стои на рамото му. Като за орел изглеждаше доста отчаян. Муртаг го потупа по главата и въздъхна.
- Само още малко, Ремо, още малко... - щеше да предприеме последното отчаяно действие... щеше просто да ходи без посока. Обърна се рязко на дясно и се запровира из заледените храсти. Зад себе си чу неодобрението на Лука, което отй умело прикри.
Късметът си беше късмет. Усети притаената магия под краката си. Тук някъде имаше стена... Трябваше да има магтическа стена. Потропа с крак и освободи магията си, която да потърси пролука. Удари в нещо и то му хареса. Замахна с ръка и снегът се вдигна... Те стояха насред поляна, където имаше едно единствено пиано. Отново пиано... символ и музика на рода Фин. Бе научил малко за това... Знаеше само, че баща му, Морзан, бе виждал баща си и дядо си на това пиано... и един странник в сребърно черни одежди... Странник, който бе ездач и владетел завинаги. Тогава беше разбрал защо винаги бе искал да се учи на нещо... на нещо, което зависеше от музиката. Можеше да свири на цигулка... дори на китара... и на пиано можеше... Е, само на тези... но винаги одобряваше успокояващото им действие. Може би защото бе господар... Муртаг понечи да докосне пианото, но го спря един учуден вик и се обърна. Пред себе си сега виждаше стара жена-елф. Много, много стара... личеше й, макар че нещо друго бе много по-силно в нея. Знанието... магията... знанието на годините, много по-различно от това на всеки друг. Като ангел в човешка форма...
- Роналд? - попита тихо тя като се огледа. Муртаг също - той не бе търсеният от нея и мина малко време докато разбере, че тя има предвид точно и само него. Нима наистина й приличаше на Роланд Колд? Поклати глава, а елфата го огледа отново изненадано. - Извинете... объркала съм се. Но вероятно и вие сте... ездач?
- Госпожо, такъв съм... но не съм от царското семейство...
Тя отстъпи назад. Муртаг имаше странното чувство, че тя е усетила не само чернотата му, но и това, което носеше на гърба си... Сигурно го смяташе за някой предател... Сигурно го смяташе за бягащ затворик.
- Тогава как вдигнахте преградата на ездаческия цар?
- С благословията на баща си. Едно малко нещо може да промени магията. Зрънце ориз може да изхрани целия свят... ако го отгледаш правилно.
- Свалете си шапката! - той побърза да го направи не защото тя му го заповяда, а защото смяташе, че е важно... за него... или за нея? Лилавата му коса се разпиля на всички страни. Чудно, как ли го възприемаше сега елфата? Дали очакваше да види някой чернокос и зеленоок призрак на младините си?
- Но ти си...
- Не се страхувайте, госпожо. Няма да ви навредя. Да, аз съм господар от юга, наследник на черните владения, пратеник на Магьосника, който е владетелят над другите нас, черните владетели. Но аз съм и ездач по кръв, живял дълги години при своите братя. Аз съм две неща в едно и не съм това, което хората мислят, че съм. Те се страхуват от мен... Те ме отбягват, защото не ме разбират. Но има и други, които знаят какъв съм. Госпожо, има една разлика между злото и доброто. Те са я открили и аз се радвам, че мога да ги имам до себе си.
- Каква е разликата според теб, господарю?
- Разликата е в това дали можеш да причиниш истинско зло или не. Това ни отличава от истинската тъмнина. - тя сякаш пропадна през годините, през всичките тези години и се върна назад... Тогава, когато един друг човек, един горд и студен владетел бе казал същото. Бе й го оставил като наследство - знанието за разликата. Наследството, което бе единственото ценно нещо за нея. И тя го предаде като знание на сина ис, а той на своя. Един истински Фин можеше да знае тези думи така, както бяха казани преди толкова много години. Един истински Фин, единствен, можеше да предаде тези думи на своето поколение. Протегна ръце към момчето, което никога не беше виждала. Никога до този момент. Видя как тези стари нейни ръце треперят. Така трепереха и когато губеха и когато намираха.
- Това си ти! Трябва да си ти... Муртаг... Муртаг Моуси.
Усмивката му й доказа, че е права. Само един човек имаше такава усмивка - само той можеше да я предаде... на своя син. Този, който тя смяташе за единствен и този, който тя беше обявила за единствения наследник на малкото, което имаше. Той се приближи, за да не я кара да се бори със снега, за да стигне до него и тя успя да го прегърне. Баща му бе същия - в него гореше същия огън за живот, същия приключенски дух. Те бяха еднакви.
- Имам много имена бабо. Наричай ме както предпочиташ. Радвам се да те видя... бабо Фин. - какво ли щеше да се случи ако... Ако не той бе бил наследника на чернотата, ако бе израснал тук, в тази гора.. ако бе израснал като един нормален ездач. Не, това никога нямаше да се случи. В него течеше много различна кръв. В него имаше елфически корени, ездачески и господарски. Той беше различен. Онова беше само "ако". Тази жена... бе негова пра-баба. Още една част от много, много голямото му семейство. Той обичаше това семейство. Толкова различно, толкова противоречиво.
- Сине... Добре дошъл си у дома... още един дом за теб. Дома на предците на баща ти.
- Да, бабо... Вкъщи съм. - той не усещаше магията, която майка му оставяше едно време след себе си, магия на омраза. Не усещаше дори и магията на другата съпруга на баща си, магическата и съвсем обикновена Селена. Но все пак можеше да усети магията на Ерагон наоколо... на Ерика... Ерагон не беше негов брат, дори нямаха абсолютно никаква връзка. Той обаче имаше връзка с Ерика. За миг сякаш я усети да тича тук като дете. Но нея вече отдавна, отдавна я нямаше. Бе загинала от ръката на Ним заедно с дракона си.
- Ерика бе смело момиче, детето ми. Ерика живя тук и тръгна сама да търси съдбата си. Усещам, че я чувстваш наоколо. Не тъжи за нея... тя още е някъде там, където всички отиваме някой ден.
- Но тя беше моя сестра, бабо.
- Зная... Зная... Баща ти, глупавият ти баща, трябваше да я защитава. Но той направи много грешки в миналото си, Муртаг. Прости му... Трябва да му простиш.
- Вече съм му простил, бабо. Всичко е наред. Но ти си много леко облечена! Наблизо ли живееш? Трябва да отидеш на топло.
- Тогава... ела с мен. Ела да ти покажа мястото... Все пак ще бъде част от наследството ти, нали? Ела да видиш къщата... тези хора... с теб ли са?
Въпреки че Ремо бе още птица, Муртаг не се съмняваше, че тя е прозряла истинската му същност. Тя, която бе минавала през толкова много неща през дългия си живот.
- Да, Ремо и Лука. Да ги наречем бодигарди...
- Това ми напомня за една история... Ела, ела, ще ти я разкажа на топло... Ще я разкажа на всички ви, ще премръзнете тук... Хайде, хайде, малко е шумно, откакто вкъщи се насели семейството на Аркади, но няма значение, добре сте дошли...

Къщата му харесваше. Беше малка и спретната, спокойна, далеч от всички останали. Защо ли... Защо ли имаше чувството, че години наред е знаел за съществуването й? Тя бе толкова спретната и толкова позната... като сънищата за мечтания дом.. Не точно, но подобна... Докосна кристалните чашки, оставени до едно зелено канапе, а после отдръпна ръката си. Баща му... баща му бе оставил следи и тук. Той бе израснал насред тази пустощ... и все пак бе бил щастлив. Къщата бе древна? Не, не можеше да е чак толкова стара. Но усещаше и още едно присъствие тук. Усещаше елфическа сила с примеси на нещо друго. Може би... може би това трябваше да е дядо му. Къщата на предците на баща му бе пълна с магия от спомени. Прабаба му влезе с подноса и го остави на масичката, а лилавокосия седна на зеления стол. Сега се сещаше. И той бе седял в една празна стая на един подобен стол, чакайки някой, с когото да поговори. Просто някой.
- Чувствай се като у дома си. Това е твоят дом. Горда съм да ти представя един от многото ти домове. Чух, че хората смятат, че вече няма за какво живееш. Винаги помни всичките си различни предци... и се чувствай длъжен да се защитаваш заради тях.
- Бабо, с баща ми изобщо не си приличате. Но все пак има някаква връзка. Заради... заради неговия баща ли? - прабаба му се усмихна, спомнила си за нещо, случило се много отдавна.
- Дядо ти бе много по-различен от всеки полу-елф, който някога си срещал, сине. Дядо ти имаше съвсем различни представи за живота от всеки друг в тоя свят... Морзан наследи от него много повече неща, отколкото всеки друг някога е наследявал от своя баща.
- Разбирам... Сега вече разбирам... Макар че не видях никаква прилика между баща си и Ерика, Мерик и Ерагон... Може би Мерик се доближава малко до него...
- Съжалявам, че трябва да го кажа, Муртаг, но това е част от моята вяра. Вярвам, че те не бяха истински наследници за Морзан. Те дори нямаха нищо, което той можеше да им даде. Те сякаш не бяха част от нашето семейство. Съвсем, съвсем различни... Затова не ги приемах.
- Защо мен? Нима и аз не съм различен? Погледнете ме, бабо... Аз, който нося кръвта на три народности в себе си... нима не съм най-странния от всички?
- Веднъж, когато бях по-млада един ездач ми предсказа бъдещето. Той ми каза "Един ден, когато мрака отново ще покрие света... Как искам да бъда там тогава! Когато героите ще се завърнат по нашите земи, когато отново ще има лъч светлина, за който да се борим. Тогава... В нощта на пълната луна, когато слънцето отново ще свети над нашите земи... Тогава... Ти..."
- "Ще дадеш живот на момчето, което ще се бори за правата на народа и ще бъде унищожен от него. Но той няма да умре. Той ще живее далеч от другите и ще се бори, ще се бори... Така един ден... един ден ще се появи онзи, що притежава две различни очи... Тогава, когато двете народности на ездачите и Тир`ре се обединят. После... после предричам раздвоение за своя народ. Или ще попаднем във вечната тъмнина на съня... или ще живеем в новия ден. Когато момчето, обединяващо трите раси се роди." Бабо... Не е казано, че това ще бъда аз.
- Муртаг, нима не си се замислял върху предсказанието му? Всичко, което бе, се случи... както той каза.
- Роланд Колд е бил известен със севиждащите си очи... Но не съм сигурен, че искам да бъда герой. Бабо, Тир`ре и ездачите предстои да се обединят... но не аз имам нещо общо с това. Героят, който търсиш още не се е родил, сигурен съм в това. Аз съм герой... Но на друго.
- Никой не избира сам съдбата си. Запомни... Никой. Дори да имаш шанс да я промениш, тя няма да е такава, каквато искаш ти... защото някъде отново ще се появи нещо, което не искаш да преживееш. Но да, до някъде си прав. Няма да говорим повече за това. Каквото е писано ще стане.
- Права си бабо. Веднъж се опитах да променя съдбата си... Но и аз разбрах това... наистина.
- Нали? - тя се облегна назад, гледаше го и не сваляше очи от него. Не можеше да повярва, че той все пак се беше престрашил да дойде. После се досети... - Да! Баща ти ме помоли все пак да ти предам нещо. Понякога му е малко трудно да предава каквото и да е на някого. Затова ще го направя аз. Имаш още много да разбираш за него... Има време да се опознаете.
- Какво е?
Тя стана и се върна с голяма книга, съставена от много и различни листове, вероятно писана по време на нечие пътуване, жената я предаде на лилавокосия и се усмихна широко.
- Сигурно ти е разказвал за нея.
- Не...
- Нима? Не ти ли е разказвал за Безкрайното пътуване?
- Какво пътуване?
Старата жена го погледна странно, а той отвори книгата, за да види какво пише там, втрещи се и пак я затвори...
- Как така? Никой, абсолютно никой не е стигал до...
- Те не стигнаха до там... Да... Дълги години, за да се направи на мъртъв, Морзан изобщо не бе в този свят. Пътуването по море ги отведе до група острови далеч на юг... Но не и отвъд Безкрая... Все пак... това е нещо, което малцина са опитвали да направят.
- Пътуване... по море... - той свали очи отново към книгата. На юг? Значи към Мрачните острови на Кестенявите. Това бяха господарите отвъд морето, за които дори Магьосника знаеше прекалено малко. Дали Морзан бе се срещал с тях? Не, иначе щеше да знае повече за господарите като цяло... Къде ли бе бил... Тази книга можеше да разкаже... но също бе и съкровище за ездачите... и Тир`ре. Един човек с татуирано лице бе намерил смъртта си в това пътешествие. Един човек, който бе Тир`ре. Обединение и разделение за пореден път. Лилавокосия остави книгата и се свлече на подя, както трябваше да направи много преди това. Там, на колене, той се усмихна отново и за миг се замисли.
- Моуси Муртаг ни гозаймас. Хонтони аригато гозаймас.
Тя се засмя, спомняше си и друг такъв път. Тогава ездачът й бе обяснил значението на този поклон и на думите, изговаряни след това. Официалното почитане на всеки гост или домакин. Официалния ездачески поклон, който се учеше с усърдие от всеки ученик в продължение на година и нещо. Внукът й Морзан беше имал много проблеми с него. Но Муртаг бе генерал... не можеше да го сбърка... бе направо невъзможно...
- Доиташимаще гозаймас. . тя се притесняваше от следващото, защото това бе единственото което знаеше на ездачески. Този език бе твърде труден за нея. Никога не успя да произнесе нито дума повече. Още се чудеше и как четат с толкова трудна азбука. Внукът й и неговата книга за пътешествия бе невъзможна за разгадаване. Лилавокосия изглежда знаеше това, но все пак трябваше да изпълни ритуала си докрай. Вероятно в тишината търсеше възможно най-простите и разбираеми за баба си думи.
- Уаташи кара мо онегайташимас. Хитори ни шинайде. Йорошку онегай ташимас...
Той все пак бе син на внука й... Винаги, винаги подбираше най-точно това, което му трябваше. Сигурно беше така.
- Хай... Хай...

- Е, бабо, ще дойдеш ли с мен в Дорадо? Баща ми би се зарадвал.
- Не, не, сине. Той достатъчно много ме вижда... Много сме се карали, вече сме си омръзнали. Пък и той се нуждае от теб... не от мен...
- Но бабо!
- Не, Муртаг, не ми противоречи... Искам да остана и умра тук, при предците си. Всичко ще бъде наред. Искам, ако си тръгваш наистина... Кажи ми... Щастлив ли си... когато той е там?
Лилавокосият вдигна глава, държащ книгата, замисли се. Кой по-точно? Имаше много хора, които го правеха щастлив... от това, че изобщо е жив. Не, тя говореше за него.
- Той е моето слънце... а аз - неговата луна.
- Да... Да. - тя се изправи. Нима наистина трябваше да го пусне да си върви? Може би трябваше. Той не бе свободното момче, което може би щеше да е преди година. Но сега, когато имаше да управлява... Може би за него самия бе по-добре, когато имаше нещо, с което да се занимава. Тя познаваше характера на баща му... Ако нямаха за какво да живеят, те не можеха да съществуват.
- Нима наистина... ще останете тук, бабо?
- Да, и не съжалявай. Ти имаш свои задължения. Всичко ще бъде наред... - не, трябваше да го пусне, иначе той никога нямаше да си отиде. Веднъж намерил свой роднина... Жената поклати глава - Няма ли някой, който те чака там? Някой, който иска да те види жив и здрав, завърнал се от битката?
- Там ли? Има, но...
- Не, не... не момиченцето ти, Муртаг. Някой друг.
- Кой имаш предвид? - той задържа книгата и още няколко неща, които баба му пъхна в ръцете му, а после я остави да махне косата от очите му и да му сложи шапката.
- Някоя, която е там от самото начало и иска да знае, че си си намерил мястото. Някоя, която винаги се чуди какво да стори за теб, някоя, която се тревожи, когато сънуваш кошмари... Която се опитва да ти помогне с женските си сили така, както знае. Някоя, която те обича?
- Не, бабо... Няма такава в живота ми. Преди може би, но не и сега. Загубих това чувство преди много време.
- Сигурен ли си? Защо не се замислиш? Погледни в сърцето си, Муртаг... То знае отговора на въпроса ми.
- Сърцето ми... не съществува...
- Мисли... Мисли преди да говориш, сине... Мисли....
Муртаг се замисли. Имаше много жени в кулата. Много момичета, които правеха много неща, като например най-често да подслушват и клюкарят чутото. Много други, които дори не познаваше, пък и не можеше да убеди да се махнат, ако седят насила. Колкото до сърцето му... то съществуваше, но в различни части, в различните хора. Усещаше го, когато те бяха до него, но изчезваше, когато те изчезнеха. Колко парчета му бяха останали? Вече дори не искаше и да ги преброи, страхуваше се...
- Какво имаш предвид с това, бабо?
- Че един ден все някой винаги се намира... да обедини парчетата от една душа, да ги подреди правилно... и да я постави на мястото й. Баща ти успя да намери този човек в твое лице. В лицето на Хито Накамура... Лицето на Тана Мустанг... Магьосника, Драгън, за който ще прочетеш... Но всеки има до себе си един, който най-добре от всички знае как да му помогне.
- Но това не е задължително, да е жена.
- Не, не е... Според митологията на далечните острови обаче... Жената е кроителка и създателка. Един бод, поставен от нейната ръка е по-здрав от всеки друг, поставен от ръката на мъж. Мъжете са бойци, но жените са пазителки на живот. Допълват се.
- Познавам и жени бойци.
- Всяка жена е и боец. Как ли би разбрал, наистина... Върви, върви и съм сигурна... че не мисли това, което каза преди малко.
- Казах истината!
- Значи още не си намерил истинската врата зад истината...

~~~
"Хората не могат да получат нищо, преди да са дали нещо на същата цена. Те живееха във времето, когато всичко можеше да се даде, но нищо не се връщаше. Въпреки всичко, те живееха щастливи. Тогава и сега, на крилата на дракона в нощта, той още ще живее с вятъра. Да, когато той тича из полята на своята страна, по-бърз от всеки ястреб в небето... Когато той държи ръката на детето, когато се усмихва с ледена усмивка в нощта, в деня... Той ще живее. Той ще живее вечно в очите на хората, които запази. В очите и усмивките на ония, които са негови последователи. Той е техният духовен водач. Те черпят сила от неговата, която никога няма да свърши. Роланд Колд, краля на студа, краля на сърцето, на свободата, на зимата... На света на ездачите такъв, какъвто е... Един ден, когато расата им изчезне и той ще изчезне с тях. Ездачите са Роланд Колд... Всеки ездач е част от силата, която някога принадлежеше само на него... Само на Краля на студа..."
Там, в малкия лагер имаше банда ученици, които никога не забравиха този урок. Някога, след години, когато те вече не обръщаха толкова внимание на хорските шеги и закачки, хората щяха да разказват приказка за всички тях. Защото те са едно... Тях бе избрал духът на великия цар, за да му помогнат да защитава във вечната си борба. Една приказка за смелост, тъга или смях, за вечното... братство? Никой не знаеше за какво точно, това беше история за истини и лъжи, за тъмното и бялото... Онова тъмно и бяло, което се беше събрало под един покрив. Тогава, в далечното бъдеще...
Сега, в съвета на старите генерали, които отдавна бяха напуснали поста си и бяха останали само мнозина... Те седяха и гледаха книгата със старата история на краля с черните крила... Краля, който водеше и сега... този свят, който никой друг не познаваше толкова добре. Светът на ездачите...
Защо се събираха тук, в тази гора ли? Не знаеха, но тук се чувнстваха много, много по-спокойни...
Те отдавна, също като съветниците на царството, се бяха изпокарали с четиридесетте деца на Хито Накамура... Още когато бяха едно цяло. Още тогава бяха видели духа на тези деца. Силата на следващото поколение. То беше по-силно, защото живееше в по-жестоко време. Доказателството не беше закъсняло. Сега бяха само двадесет и седем... Но още по-обединени от всякога, защото живееха със спомена... Защото драконът ги закриляше.
Роланд Колд бе тяхна легенда и мит. Той защитаваше всички смели герои на царството си. Той стоеше в основата на всяка вяра на бойното поле. Ако някой видеше Рой или Хавок, или дори Хюгес или Муртаг, които се мяркаха по-често, някъде на бойното поле преди боя... То мрачното им настроение със сигурност щеше да напомни на търсещия ги, че си имат работа с наследници на Роланд Колд... Но всеки ездач можеше да бъде... Роланд... Магията на Роланд ги обгръщаше от всякъде, седнеха ли да разказват митове за него.
"Остави страха назад, всяка стъпка, която правиш, е път напред. Днес е последният ден, утре ще бъде прекалено късно. Кажи довиждане на вчерашното! Ако искаш да живееш, не се взирай в снимките от миналото, забрави това, което мразиш, живей сега, за да защитаваш! Капка по капка изтича дъждът и изчезва, но ти ще живееш сред този дъжд... Не плачи с него, защото днес е твоят ден... а утре ще е прекалено късно... Ако това е последният момент от живота ти, живей за този миг, спомни си за всички, които обичаш, спомни си за спомените, които те водят напред. Спомни си, за да те помнят и другите... А когато слънцето залезе пак, а после дойде утринният мрак, аз ще дойда... Ще дойда да насоча ръката, която ще живее и ще те водя... Тъмнина, светлина, зелено и синьо, гняв и самота... О, познавам този свят, този свят на щастие и тъга... Зная, зная, че искам да живея още веднъж, още веднъж, както живях преди, в миналото, което остана там, при живите. Живей и ти и някой ден ела и сподели какво са говорили за мен, защото за хората говорят много, но след като ги няма им плетат венци..."
Едва ли някой беше чувал тези думи преди. Но лилавокосият беше ги споделил с генералите, преди да го прогонят отново. Това беше част от речта му на защита... безполезна... Бе изгонен от дома си, от това, което притежаваше... Муртаг Моуси? Страхуваха се от него... Но той също бе защитник на това, което бе на всички... Той също бе наследник на Роланд Колд... Който му беше оставил тези думи като опит да го защити и поведе напред отново. Дали беше успял? Бе отдавна мъртъв, все пак. Муртаг го беше срещнал, докато пътуваше из Отвъдното, за да търси изгубената си сестра. Що за чудно пътешествие бяха преживели мъртвият и живият тогава?
Сега генералите се страхуваха още повече от черния господар. Не, защото бе черен... Не само за това... Зад крилата на черния ангел, зад очите на ездача, зад очите на елфа... имаше още една светлина там... Една от многото, които съживяваха тези ужасяващи лилави очи... Очите на мъртвите, които живееха в тома момче... От спомените, от Отвъдното... Кое беше това момче? На избелялата снимка, която притежаваха генералите, там бе само момче с дълга коса, което се облягаше на розовокосото и синекосото - Ямада Раску и Йошида Рейко. Те обичаха своя приятел... Всички те обичаха инатливия си брат, който притежаваха. Защо не се страхуваха от него? Какво пропускаха другите хора? Какво човешко имаше в този нечовек?
Когато, една прекрасна вечер, изпълнена със светлините на светулките, генералите, които още бяха капитани тогава... бяха станали свидетели на онова упражнение, просто бяха онемели... Нямаше по-странно и магично същество на която и да е сцена. Нямаше по-ужасяващо чудовище на което и да е било бойно поле някога... Да, около него бе пълно с войни... Но той, който тичаше, по-лек от вятъра, по-лек от птиците, който се катереше по огромните тролове и сечеше с невероятен ритъм в ума... Той... не беше човек...
Може би грешаха...

- Чудно ми е... - един от старците гледваше към зимното небе и се опитваше да си представи това, което искаше да пита другите. Никога не беше питал, но след като се бяха събрали да обсъдят тези ученици защо пък не... Те чест обсъждаха Четиридесетте от Дрейгън Дроу, така ги наричаха хората... Странно защо ли децата помнеха по-лесно техните лица, отколкото лицата на предците си. Може би защото те бяха тук, бяха живи, биеха се и защитаваха... Може би защото имаше какво да се помни?
- Да, сър? - старецът се стресна и се обърна към младия глас. Той беше единственият млад човек тук, беше прав и стоеше до едно от големите дървета. Бе някак страшно да се вгледаш в бездънните очи на този младеж. Нямаше нещо, което да не знае от книгите си. Чуузеднжи? Да, това бе името му. Царският книжник... Нямаше нещо, което да не може да знае.
- Винаги се говори само за учениците на Хито Накамура. Но не и за него самия. От къде идва, защо е отишъл, какво е правел, как се е учил... Общо взето нищо не знаем за него самия. Н е ели странно? И как са поверили толкова много деца на грижите на ездач, който може да се окаже и предател? - останалите закимаха разбиращо, но книжникът се усмихна и поклати глава.
- Много се знае за Хито... И за неговото семейство. Стига да разтвориш книгите, господарю генерал. - как смееше това момченце да му се подиграва? Генералът се изправи рязко, но Чуузенджи вече беше вдигнал ръка със същата онази усмивка. Кафявите му очи светеха ярко, сякаш искаше да докаже, че не се страхува от меча на генерала. - Мога да ви покажа нагледно. С магията, която извлича от книгите спомена и го превръща в илюзия на истината.
- Да го видим като спомен? Защо пък не? Все пак за това сме се събрали тук.
- Чудесно... Настанете се удобно, моля.

"Лагерът беше същият такъв, какъвто четиридесетте го бяха заварили. Но си личеше, че е станало много преди те да се появят изобщо на този свят. Лагерът бе опръскан с зеленина и красота. Цветя и растения. Вратите бяха същите. Едно момче стоеше пред тях и трепереше. Трябваше ли да влезе? Или не? Какво толкова, целият му род бе влизал тук, никой не се беше страхувал. Поне не му беше личало де... Дракончето му се уви около врата му. То се вълнуваше. Момчето също. Момчето от своя страна беше добре сложен хлапак, който май много се нуждаеше да хапне още залък-два, защото вятърът щеше да го издуха. Имаше дълга, катранено черна коса, която беше вързал на опашка. Веждите му бяха толкова гъсти, че сякаш винаги ходеше намръщен и злобен. Но в момента бе учуден и харесваше красотата. Нещо в него бе познато на хората, които щяха да го познават след време. Кафявите, ярки и спокойни очи все още стояа на лицето му. Момчето носеше дебело бяло палто. Баща му го беше дал, защото синът му вече бе готов да постъпи в лагера. Като един истински ездач.
Портата на Дрейгън Дроу се отвори идетето подскочи рязко. Не го беше очаквало. После се усмихна широко, зад вратата го чакаше красотата на безкрайното драконско поле на Дрейгън Дроу. Лагерът, който щеше да бъде неговият живот. Тогава бе само неговото училище. Той се подвоуми още малко, после здраво стъпи и влезе за първи път в земите на лагера.
И тогава, както години след това, имаше много деца и родители. Някои деца бяха дошли сами от много далеч, други бяха доведени от родителите си. Винаги беше било така и така щеше да бъде. Момчето се огледа с надеждата да намери някоя компания, после се усмихна. Беше отправил поглед към едно дете, което му махаше. Беше само. Не се познаваха, но скоро щяха да се познават. Така ставаше в Дрейгън Дроу. Новото момче не се страхуваше от новостите. Страхуваше се да не остане сам. Никой не можеше да остане сам. Другото дете най-сетне дотича и спя да си поеме дъх. За разлика от детето с дракона, момчето от Дрейгън Дроу беше по-високо, по-широкоплещесто, изглеждаше доволно и щастливо от живота си. Имаше дълга кафява коса, което бе толкова нетипично за ездачите по принцип. Вдигна глава и подаде ръка. Изглеждаше забавен човек.
- Здравей! Най-сетне да намеря някой, който да ми прави компания! Всички веднага си намират някого! Ти си нов, нали? Нали си за първа година? И аз също! Какво ще кажеш, можем да опитаме в един и същ клас, ако имаме късмет... Ох, ама какъв съм и аз... Кюраку Шинсуи, на твоите услуги... А... извинявай, ти си?
Чернокосият хлапак се усмихна. После стисна ръката на бъдещия си най-добър приятел.
- Приятно ми е... Хито Накамура."

- Не мога да повярвам! Капитан Кюраку е бил на същите години като Накамура - един от генералите изглеждаше същисан, докато всички останали гледаха към едно празно място, което повече никога нямаше да бъде заето.
- Капитан Шинсуи - усмихна се Чуузеднжи - е бил най-добрият приятел на Накамура, докато са били деца. Късметът им се усмихнал и двамата учили заедно. Шинсуи бил добър стратег, както всички знаем. Преди да загине в битка, бе много пъти повишаван. Но докато той обичал битките, Хито обичал другите науки. История, география, на него всичко му вървяло. Никой не можел да го настигне, докато летял. Въпреки всичките си различия, те останали приятели. Единият, вечно забавният, вечно войнственият. Другият, вечно разумният. Ездачите, които са приятели винаги се допълват, всички знаем това. Защото нямаме Тир`ре до себе си, които да ни помагат, когато сме сами.
Случило се така, че и двамата отишли на войната, която погуби капитана. Най-младия капитан в новата ни история е Кюраку Шинсуи. Само на деветнайсет... По това време, когато загинал, Хито наиситна бил в ужасно състояние. не само заради затгубата на капитана, ами и заради загубата на дракона си. Всички знаем, че Грасу е вторият му дракон. Той му е даден и поверен от Великия дух на вятъра... При неговото прераждане.
- С други думи от Роланд Колд?
- Хората говорят, че когато ездач умира, Духът на вятъра взима душите. А всички знаем, че Духът на вятъра е цар Роланд Колд, нашето небе и земя. Ако това е вярно, то Хито Накамура е върнат от този вятър. Магията около него е много силна, сякаш е пазен от този вятър на забравата... Яйцето на Грасу е било намерено до него самия, когато е намерен след смъртта си в Калем.
Няколко години след инцидента с първия му дракон, Хито участва в още няколко битки. Вече сам и изгубил надежда и вяра във всичко... Това помага на чернотата да го залови. Той и цялата група войници са роби цели две или дори три години в Царството на чернотата, Мрачния юг. Никой не знае какво се е случвало там, що за ужас са преживели.. Никой освен най-просветените не знае какво е там на юг. Но е факт, че Хито Накамура е бил пуснат да се върне. Как и защо... остава загадка. Но след това, сякаш някой за да си отмъсти, избива цялото му семейство. Той е прероден от боговете или Съдбата, защото е нужен тук на земята. Не веднъж, цели два пъти е бил прераждан. Колкото до семейството, от което произлиза... Родът Блек в миналото е бил доста голям и уважаван. Те сами се отказват от славата си, искайки нормален живот. Знае се, че Кейстръл Сивнар Блек е бил единственият жив близък роднина на Хито Накамура. Накамура се е падал на своя ученик нещо като чичо. Но след като детето е мъртво, Хито остава напълно сам. Той няма свое семейство, ако не смятаме учениците му за такова... Историята му не е чак толкова интересна, не мислите ли?
- Прилича на тези на някои от учениците му.
- Така е. Близките истории винаги събират хората. Защото са преживели нещо, което и двамата знаят колко боли, или колко е добро...
- Е, може би не е предател. Но някой ден трябва да го притиснем, за да ни каже какво се е случило отвъд Границата, в Мрачния юг.
- Един честен ездач никога няма да сподели подобно нещо. Защото ако е боляло, той ще задържи болката само за най-скъпите си хора. Сигурен съм, че Хито Накамура вече е излял душата си... И няма нужда да го прави пред вас. Вече отдавна е разказал живота си на учениците си. Те са неговите момчета и момиче. те са неговите единствени деца. Нима не виждате? Възпитани са по начина, по който само той може да възпитава. Сякаш ги е отгледал той, сякаш им е кръвен баща. За повечето от тях той е единственият баща, който имат. Затова са възприели всичките му уроци. И никога няма да предадат доверието му, за да разкажат тази дълга история...

"- Строй се! За... почест! - това беше напълно безмислено, но пък Хито нямаше толкова напротив всичко. Харесваше му да се забавлява, докато гледаше съучениците си. От всички тях обожаваше само Шинсуй. Те двамата бяха неразделна двойка. Може би заради всичко това след години, в сърцето му бе останал идеалът за идеалния клас, който искаше да има някога. Сега се усмихваше с онази войнишка фуражка на глава, нахлупена през очите му, докато стоеше мирно. Шинсуй изглеждаше толкова... нетипично. - Тихо там! Хито Накамура! Наказан си!
Пак заради Шинсуй! Щеше да му се отплати някой ден, само да видеше, о... Но това нямаше значение за двете момчета. Когато се срещнаха след тренировката просто се смееха. Те бяха двама приятели. Хора, които Съдбата бе избрала да събере. Нищо повече и нищо по-малко. Допълваха се доколкото им беше възможно.
- Какво ще кажеш? Да слезем да пийнем малко?
- Ти пиеш!?
- Естествено! За да си добър ездач, трябва да си пийваш! Защо ме гледаш така? Хито... Хито! Не се сърди, де, добре, само вода... Сокче... Моля те ела с мен!
Чернокосият се намръщи още повече, но нямаше как. Как можеше да откаже на Шинсуй? С него винаги всичко беше наред. Щом казваше, значи всичко щеше да е както трябва. Затова се съгласи, а кестенявкото се ухили широко и кимна.
- Ще те науча да пиеш, ей!
- Да не си посмял! Само днес!
- Ама че си, дръж на шегички де... - двамата тръгнаха мълчаливо, като оставиха шапките и палтата си, за да не им пречат. Пък и не беше добре да се разхождаш като ученик по това време на годината. Беше опасно дори за възрастните.
Двамата бяха заедно. Затова щяха да се защитят, ако нещо се случеше и то непредвидено. Те нямаше да се откажат един от друг. Щяха да се борят и да защитават това, което бе им скъпо. Но бяха просто ездачи.
- Ти... решил ли си какъв искаш да станеш? - бяха вече стигнали и до тук. Толкова години обучение водеха само до този един въпрос. Много хора просто не можеха да продължат след всичко това. Хито беше един от тях. Не можеше да избере какво щеше да е бъдещето му, когато трябваше да се раздели с този совй дом. Шинсуй се усмихна, докато изкусно дооправяше току-що изплетената сламена шапка от тревите, които подминаваха.
- Би ми се искало да направя военна кариера. Най-великият ездач на земята! Хо-хо!... Но това няма да стане... Все пак всички знаем, че най-великия ездач, който сме имали е бил Роланд Колд. Той държи нашия дух и сила... Аз бих бил щастлив, ако мога поне да бъда запомнен. Че съм се бил някъде там. Че съм се борил... Че съм искал да помагам... Защо, Хито? Ти не си ли решил още?
Чернокосият поклати отчаяно глава и въздъхна.
- Не зная... Наистина не зная и ме е страх... Ами ако нямам къде... да отида...?
- Човек като теб винаги ще има бъдеще, повярвай ми. Защо умниците не могат да осъзнаят, че наистина има нужда от тях? Че са нужни някому, че хората искат... да бъдат обичани...
- Не мислех, че знаеш това стихотворение.
Шинсуй се засмя и се затича надолу по познатата пътека от зеленина. После се обърна. На Хито му се стори по-различен. Високият, широкоплещест мъж, вече не беше дете. Мъжът с шапката от слава. Мъжът, който вече не беше детето, което Хито беше срещнал на входа. И Хито се беше променил. И той беше се оказал различен.
- Едно небе, една земя, едно семейство. Няма ездач, който да не знае тези стихове. Те са като нашата плът и кръв. Както Зимният дъх ни съпътства. Както всичко, в което вярваме. Не мислиш ли, че са прави? Хората, които са писали преди нас?
- Може би... Но... Все пак може би хората като мен не се чувстват добре, защото...
- Казват, че умниците са единаци, защото се чувстват различни. Нека умът ти не те кара да се чувстваш отритнат. Ти си моето семейство. Ти си моят брат в боя. Ти си този, който е част от мен. И дори аз да умра, нека бъдем заедно.
- Защо така внезапно споменаваш смъртта?
- Защото всичко може да се случи на този свят. И аз като другите хора се страхувам. Но Алзиеа, звездата на нощта... Ще ни събере отново. Ако аз умра.. или ако ти умреш. Нали?
- Да, но..- - Хито поклати глава и се усмихна - Да... Прав си, все пак. Мислех те за пропаднал пияница, но изглежда още имало живот в теб.
- Хай! Аз съм горд ездач! Не като теб, хърбо такава! Хито, приятелите се събират, за да останат завинаги заедно. Ако си способен да напуснеш някого, то никога не сте били приятели. Запомни това. Вярвам, че където и да отидеш... ти ще успееш, каквото и да направиш. Сега напред! Трябва да пийна...

Едно момче, което беше вече мъж, то бе преподало най-важните уроци на Хито Накамура. Едно момче, което стана велико такова, каквото беше. Защото той наистина преодоля неизвестността и остави името си сред останалите. И години след това, когато Хито говореше за него в часовете си, се чувстваше някак не на място. Защо и неговото име не беше до това на неговия приятел? Не знаеше, така беше решила Съдбата. Тя дори го раздели от семейството му. Но щом така бе решила, така да бъде... Той щеше да се бори. И отново преподаваше за този човек, който беше познавал, но другите не знаеха. Отново и отново повтаряше неговите думи. Кюраку Шинсуй, който бе учиел на учителя, който бе поставил основата... Без дори да мисли, че е така. Един човек е способен да промени друг без да го знае... Стига само... просто да проговори"

"И дъждът, тъй прекрасен от небето. И земята, която се събуди след това. Бъди до мен, докато дъжда събужда всичко, всичко, което познаваме. Не, не искам да ти кажа сбогом. Ще те последвам през дебрите на мрака, а после в светлината. Гоня твоята сянка. Гоня твоята усмивка. Гоня това, което беше. И не искам да се разделя с теб. В дъжда, който винаги ще пада на раменете ми. В дъжда, който е моите сълзи. Дъжда, който ни раздели. Не гледам назад, ти ме научи на това. Но не те виждам и пред себе си. След дъжда ще дойде ново утро, по-прекрасно, по-ново. Но ти няма да си тук, за да го видиш. Но ти няма да си тук, за да ми го покажеш. Аз ще го покажа на теб, затова се върни с мен. Позволи ми да те настигна. През мъглата и страха, през светлината и деня. Дъждът, който ни събра. Някога, когато бяхме сами. Толкова красиви спомени, изчезнали в нощта, когато дъждът заваля... Нека се върнат, по-силни, по-прекрасни... Със светлината на деня, в който отново ще вали.. Дъжд от спомени..."
- Не съм сам, повече не съм. Ще се боря, но няма да казвам сбогом. Защото ти ще бъдеш там... - в белотата, за която Хито никога не беше разказвал. Там бродеха духове на незнайни хора, толкова много, толкова различни. И той искаше да тръгне с тях. Той искаше да ги последва отвъд, искаше да е част от спомените си. Там бяха всичките му близки. Но вятърът не му позволи. Вятър, изтъкан от сила и мощ. Той стоеше пред него в белотата на смъртта. И го гледаше с невероятно зелените си огнени очи. Мъж, висок и строен, с черни коси, които се вееха на ледения мъртъв вятър. Мъж, от който хората се страхуваха и уважаваха, пред който всички ездачи се прекланяха. Мъж с огромна птица на рамото. Мъж следена усмивка. Мъртъв бе от години, но в белотата бе по-жив от всякога. Там, където не си нито мъртъв нито жив. Границата.
- Нима наистина искаш да си тръгнеш? Нима наистина искаш да напуснеш тази прекрасна земя? Земя на слънце и луна. Нощ и ден. Живот и смърт. Няма ли да ти липсват високите зелени треви в деня, няма ли да ти липсват големите ярки звезди в нощта? Аз не зная нищо по-прекрасно от родината, която ми бе поверена да пазя. Не зная нищо по-прекрасно от това, което видях там. - царят на ездачите подаде ръка на Хито Накамура и го изправи. Бяха на една височина, но Хито, разбира се, наведе глава. Не можеше и го беше страх да погледне Зимният дъх в очите. Очи, итъкани от студа и силата.
- Ти си Ездач, който с радост бих повел в битка. Защо не се върнеш? Не всичко е загубено там. Ние тук ще те чакаме. Но когато дойде времето.
- Но защо? Защо не мога да мина отвъд?
- Защото така реши Съдбата. Или боговете. Затова съм тук сега. Изпратен в човешката си форма, не като вятърът. - царят сложи невероятно топлата си ръка на лицето на Хито и го накара да го погледне. Така ли му се струваше, или царят наистина този път го гледаше по-меко? Сякаш ледът се беше разтопил за няколко мига - Хито, ти имаш бъдеще.
- От къде знаете името ми?
- Знам го, защото познавам ездачите, които се бият за страната си. Не помниш ли? Аз съм покровител на всички войници, аз държа меча им високо вдигнат в битката. На мен се молите, когато битката започне. Правя каквото мога. Все пак аз съм този, който трябва да защитава. Част от царското семейство.
Зад него имаше още хора. Още много хора. Всичките приличаха на него. Хито позна само синът му, Грациан, който беше виждал и на живо, преди да умре... После сенките се смениха, сега бяха ездачи, войници. После остана само един. Той се приближи. С голямата си сламена шапка. С голямото си розово палто на цветчета. Той застана до царя без да се страхува от него. Те бяха просто духове.
- Той е прав, Хито. Трябва да се върнеш.
- Но Шинсуй! - приятелят му го спря и се приближи, като го погледна. Нещо в очите му сякаш го правеше по-тъжен.
- И аз не го искам. Но ти имаш правото да го направиш. Твоето място е там. Бъдещето те зове. Без теб онези хора няма да имат бъдеще. Защитавай ги, бори се за тях. Научи ги как да вървят, как да говорят, как да пишат. Научи ги да бъдат себе си.
- Не разбирам, за кои хора говориш!?
- Сам ще разбереш, когато ги видиш. Нали, Господарю?
Роланд Колд кимна сериозно, после вдигна ръка.
- Дори и да не го искаш, дори и приятелят ти да не го иска, аз съм длъжен да те пратя обратно. Върви! Върви и живей сега! Но никога няма да бъдеш същия. Отнемам ти цвета. Но нека очите ти останат. Отнемам ти цвета, затова живей в цветния цвят и го краси със свои собствени цветове. Защото бялото съдържа всички цветове на света...
- Бяло...?
Връщането обратно болеше ужасно. Сякаш се задушаваше, щеше да умре... Всичко това беше шега, нали? Мъртвите не се връщаха. Но после отвори очи. Дъждът валеше, градината беше същата. Там, където бе аднал преди това. Дъждът от нощното небе бе толкова красив. Невероятен. И вятърът отново го сполетя. Беше тук и беше жив. Заради бъдещето, което ездачите му бяха оставили. Изправи се и се погледна в близката локвичка. Това вече бе той. Безцветният, който имаше всички цветове на света. Харесваше се повече с бяла коса... Беше различен, но беше той самият... Добре тогава... Щеше да опита. Наистина, Шинсуй щеше да е винаги тук... Мъртвите никога не изчезваха напълно.

И в онзи ден, когато отвори вратите на двореца, когато вятърът дойде с него... Хората не го познаваха вече, но скоро щяха да си спомнят войника, пленен в чрнотата. Върнат в синевата, която защитаваха. Бром се изправи с меч в ръка и препречи пътя му към царицата. Хито не искаше момичето. Той не нараняваше ездачите. Просто се поклони. Сигурен беше, че ездачите не бяха виждали човек като него преди. Ангел без цвят, без крила... Или просто мъртвец, който беше жив? Вятърът ги плашеше. Хито знаеше това. Но вятърът бе и неговият живот. Той вдигна яйцето, което бе намерил до себе си в градината и се усмихна. То се пропука и той вече държеше в ръце малко отровно зелено драконче.
- Учих, но избрах грешната пътека. Вървях, но не успях да извървя пътя. Сега съм по-мъдър. И мисля, че е време да избера пътя, който е правилен. Затова идвам да поискам разрешение да бъда включен към учителите на Дрейгън Дроу, господарю Бром, царице Арвен.
Бром свали леко меча, после слезе по няколкото стъпала, объркан, сащисан.
- От къде идваш? От запада?
- Идвам от никоя посока, идвам от всякъде. Вятърът ме повика у дома. Вятърът ще ме и отведе. Но сега съм тук и желая да изпълните тази молба.
- Това... не е първият ти дракон...
- Драконът ми загина в битката. Аз също загинах, но бях върнат от ветровете на смъртта. Те ми дадоха нов живот, ново начало. И този дракон, който наричам Грасу. Точно поради причината, че съм видял неща, по-различни от всеки друг, желая да стана учител.
- На какво можеш да научиш децата ти, страннико?
- Да обичат небето и земята, да летят с драконовите криле, далеч, на север или юг, на запад или изток. Познавам тази страна такава, каквато е. Познавам този свят такъв, какъвто други са го видели преди мен. И зная, че знанията ми не са опасни за никого и нищо.
- Как се казваш, страннико? Говориш тъй познато, че сякаш си роден наблизо... Сякаш си учил наблизо.
- Учих в Дрейгън Дроу. Но тогава бях само едно дете, само едно момче, което притежаваше цвят. Сега вече нямам цвят, мъртвите ми взеха цветовете, но ми дариха нещо по-могъщо и по-прекрасно. Подариха ми своята белота, която съдържа всички цветове на света. И вие, господарю Бром, ме приехте като войник в нашата армия. Преди няколко години.
- Щях да запомня такъв блестящ ученик!
- Тогава не блестях, тогава даже ме беше страх да бъда себе си. Вече не ме е страх и вече знам кой съм. Казвам се Хито Накамура. Мъртвият, който е жив.

В мъгла от спомени, където музиката е вечна. В мъгла от спомени, когато радостта ще тържествува.
Толкова далеч! Не се предавай! Толкова далеч в небосвода! В синевата, която съществува за крилата ти! Сега върви! Върви напред и не се обръщай. Завинаги такъв, какъвто си! Вярвай! Обичай! Силен и смел, такъв, какъвто си! Толкова далеч! Толкова истински! Не се предавай и не се обръщай! Защото ще бъда до теб, както вятърът ще води крилата ти. В небосвода син и ясен... като очите ти... Като теб самия... Върви! Не се предавай! Завинаги! Толкова далеч, а толкова близо. Не се предавай! Никога, остани си такъв, какъвто беше и преди!

(В памет на командир Ни Маес - баща на Хюгес Маес)

Беше отвъд планините, беше отвъд света, който другите познаваха. Градът, далеч на изток. Този град от мечти и идеали. Ездачески град. В този град имаше една огромна къща. И там живееше ездач, който всички уважаваха. Висок и строен, вечно облечен в синьото на своята страна. С вечната си войнишка шапка на глава. Мъж, от който всички се страхуваха. Мъж, достоен да води войската си напред... напред... напред... Той живееше в голяма къща. Живееше щастливо. Бе сравнително богат. Къщата му бе известна, родът му - също. И той бе горд наследник на този род. Живееше в огромен дом, заедно със своето семейство. Със съпругата си и четиримата си сина.
Той всеки ден, рано сутринта, излизаше и купуваше закуски за децата си от близката пекарна. Винаги усмихнат и горд. Ботушите му не издаваха никакъв звук по павираната улица на Джамалия. Излъскан и спретнат, той бе командир на един полк войници. Но бе известен. Бе по-известен, отколкото той самият можеше да си представи. Хората в града го наричаха господарят Маес. Хората извън града, в света на ездачите, го познаваха като Командира на Изтока. За себе си той имаше само едно име. Наричаше се Ни Йокоска Маес.
За някои хора бъдещето никога не е добро. Но той беше щастлив, докато беше тук и докато имаше какво да защитава. Семейството и страната си. Трагедията се случи един обикновен ден...

Събуди се, защото му се гадеше. Отново сънуваше кошмар. Обърна се притеснено към жена си, не искаше да я буди, но понякога я притесняваше с бълнуванията си. Войните наистина не му действаха добре. Въздъхна, после отиде тихичко до прозореца, за да види какво е времето навън. Вече бе сутрин, така че щеше да е по-добре да излиза вече. Трябваше да купи нещо за закуска, така си беше свикнал. Облече набързо безупречната си униформа и леко се изниза от стаята. Като всяка сутрин. Шапката го чакаше на закачалката в коридора пред вратата за навън. Той я нахлупи настрани и се ухили на образа си. Имаше тъмно кафява коса, която винаги му влизаше в очите. Очите му бяха тъмно-сини, сякаш бяха изрязани от плата за униформата му. Той запали една цигара и отново се ухили. Така му отиваше и той го знаеше много добре. Обичаше хората да го гледат усмихнати.
- Татко... - стресна се, макар да познаваше гласа на едно от любимите си деца. То стоеше, облечено надве-натри и търкаше очите си, макар да носеше и очила. В другата си ръчичка носеше малко меченце, страхуваше се от тъмното.
- Какво правиш толкова рано? Ела, ела да си кажем добро утро... Трябва да се наспиш добре, защото днес ще имаме много гости, Хюг. Нали ми обеща?
Детето първо се приближи, докато баща му говореше и го прегърна за добро утро. Обичаше, когато баща му го държеше на ръце. Не обичаше, когато баща му глезеше така само по-малките.
- Толкова се развълнувах, че не можах да заспя, а сега се събудих рано! Ще ме вземеш ли до пекарната?
- Но ти си изморен, скъпи. Не може така.
- Моля ти се!
- Аха, може би искаш нещо специално днес, м? Познах ли? Ха-ха, не подценявай баща си, сине! Добре, ела да отидем. Ще оставиш ли мечето?
- И на него му купи кифличка!
- Добре, ще го заведем и него. - той го прегърна силно и го качи на конче. Това бе вторият от четиримата му сина. Обожаваше ги и четиримата. Те бяха неговото сърце. Даваше всичко за тях. Дори себе си.
Поздрави хората по пътя, а Хюгес им махна с мечето в ръка. Хората също обичаха тези деца. Въпреки че бяха деца на богаташи, децата бяха истински Ездачи. Не се възползваха от положението си, бяха като останалите. Вярваха, че са семейство със всички.
Таткото остави момчето си на пейката до пекарната и се върна с пет кроасанчета с шоколад, за които знаеше, че Хюгес никога няма да откаже. Просто бе извадило късмет, това момче, че бе се събудило толкова рано. Бащата по принцип все пак не отказваше на никого да го изведе на разходка.
Хюгес изглежда веднага се разсъни и забрави за мечето, когато видя кроасаните. Баща му седна до него да го изчака, като поздрави другите минаващи. Не познаваше повечето, но това не означаваше че те не знаеха кой е той. Пък и си личеше, че е военен...
- И да не правиш бели, Хюг. За довечера. - препоръча му след малко, докато детето ядеше третия си кроасан.
- Трябва да го кажеш на брат ми! Той винаги се върти където не трябва!
- Казвам го и на четиримата! Ти да ги предупредиш!
- Добре де...

Онази вечер бе изпълнена с музика и танци. Бяха прекрасни и и неотразими. Децата малко се интересуваха от това. За тях нямаше значение. Те искаха просто да се забавляват по свой собствен начин. И това правеха. Тичаха покрай гостите или се криеха зад полите на майка си... Бяха просто деца.
Случи се така, че най-малкото от тях реши да се скрие в кухнята. Но това бе било грешка. Тъй като никой не знаеше до онзи момент, че детето е развило огнени способности. Огънят, на който се грееше храната го последва като магнит... Детето се уплаши. Бутна още няколко неща, а огънят лумна... всичко потъна в жар и топлина.
- Татко! В кухнята става пожар! - Хюгес крещеше така, както никога до тогава дете на неговата възраст не беше крещяло. Третото дете, неговият по-малък брат тичаше след него пребледнял. Гостите се разпищяха, много крака се отправиха към тях. - Татко! Татко!!
- Вън! Бягайте! - той се опитваше да ги достигне, докато зад него пламъците вече излизаха от контрол. Те поне не биваше да са тук. Най-големият му син беше изчезнал в тълпата. Дано да беше добре. Най-малкият не се виждаше никъде. Бащата го бе обхванал ужас. Тези две деца... трябваше да ги защити на всяка цена. - Бягайте!
- Татко! - за първи път виждаха баща си да лети като вятъра. Като птица, като най-далечния дракон. Замахна с ръка. Невероятно силен вятър направо ги отлепи от земята и ги запрати към прозорците. Счупиха се и двете деца паднаха извън къщата. Баща им за първи и последен път им показваше на какво е способен. Хюгес се изправи почти машимално. Трябваше да се върне, но по-малкият му брат го спря. Беше жестоко ранен... Рани, които едно малко дете не можеше да възприеме. Очилаткото погледна вътре. Най-големият му брат лежеше безжизнен на пода, стъпкан от безброй крака. Баща му тъкмо се надвесваше над него, беше си ударил главата или някой го беше ударил. В следващия момент покрива над тях не издържа. Всичко се рушеше в един единствен миг... за цял живот.
Намериха бащата под развалините, до последно пазещ най-големия си син. И двамата си бяха отишли. Синът, който бе горд наследник на баща си, бащата, който никога повече нямаше да се усмихне. Майка им беше изгоряла в огъня, опитвайки се да измъкне най-малкото дете от адската кухня. Въпреки че целият град оплака детето на радостта, никой повече нямаше да го върне. Хюгес се стегна за път, защото вече нямаше бъдеще. Какво можеха да купят парите? Нито щатие, нито усмивки... По-малкият му брат умря по пътя... Затова Хюгес беше сам...
"Защо?"
"Ще бъда като баща си. Ще се усмихвам и ще се радвам на всичко красиво от живота. На целия живот, на целия свят. Толкова далеч от останалите бе той. Толкова по-красив и мъдър. Ще бъда като него. Завинаги. Завинаги, защото аз съм единствения му жив наследник. Дано те почиват в мир някъде там. И да знаят, че ще се срещнем пак. А до тогава... Аз ще продължа да се опитвам да бъда като него... Да тичам с бащините си криле на гърба."

В нощта, късната прекрасна нощ, Хито Накамура също бе сполетян от сън. В деня, в който прие момчето под своята закрила. Присъни му се чуден човек. Човек, който бе виждал и някъде преди. Горд и строен мъж, чиято тъмно-кафява коса влизаше в очите. Очи по-сини от най-красивия цвят на света. Сякаш изпълнени с боята на тъмно-синята му униформа. Мъж с войнишка шапка на глава, килната на една страна.
- Значи това си ти? - сякаш проговори този човек, а Хито кимна объркано - Синът ми е в твоите ръце. Научи го как да живее и как да обича. Как да се радва и как да страда. Научи го да бъде Маес. Такъв, какъвто е роден да бъде. Аз не успях да го науча.
- Вие сте...
- Някой, който се провали в мисията си. И някой, който вечно ще желае да се върне и да прегърне детето, което остави да плаче само в нощта и огъня. Никога няма да си го простя. Но вечно ще го следвам. Може пък един ден... отново да успея да го срещна очи в очи, лице в лице. Тогава той ще е вече мъж... За мен ще бъде моето момче. Обещай ми, че ще го научиш какъв да бъде.
- Кълна се и на теб... Зная каква е неговата пътека. Познавам вашия род. Ще дам всичко от себе си, за да го науча как да се усмихва. Макар че едва ли ще го науча толкова добре, колкото баща му би го направил. Напътствайте го. В сънищата му. Защото той има нужда от вас, Ни Йокоска. От истинския си баща.
- Един ездач никога не напуска страната на сина си. Дори този син да го предаде, аз го обичам... Той е кръв от моята кръв. Част от моята душа. Ти сигурно вече си го чувал... Този стар, стар Морзан, ах, как обичаше да го повтаря... Колкото и да го измъчваха... Помня неговите думи, макар да не исках да го измъчват по този начин...
- Сенсей! - стресна се и отвори очи. Те не бяха сини, но пък бяха кафяви. Кафяви и топли... Поне бяха топли. Разсъни се и се обърна да види кой го търси. Нямаше да е лесно май, сега вече го будеха и в собствената му стая ли?
- Хюгес?
- Хюг. - беше странно, момчето искаше от него, един почти непознат, да го нарича с името, което родителите му бяха използвали. - Мога ли да остана замалко при вас, сенсей?
- Случило ли се е нещо? - изправи се и седна на леглото, докато детето си взе стола до масата в ляво.
- Не... Но той ми липсва. Баща ми. Вашият глас прилича на неговия. Ще ми разкажете ли нещо? Каквото и да е... - учителят го прегърна и поклати глава. Наистина не беше същото. Баща му не беше същия и беше нормално. Но никой след баща му не се беше опитвал да успокои момчето по този начин.
- Запомни го такъв, какъвто е, Хюг. Никой не бива да разваля представата и спомените ти за баща ти. Никой няма правото да го направи, Хюг. Запомни го такъв, какъвто е.
- Страх ме е... че ще забравя лицето му. - ако беше само това, щеше да е лесно... Хито се изправи и затършува из тъмните рафтове, които се намираха близо до прозореца, като най-накрая намери каквото му трябваше.
- Затова съществуват ето тези неща. Подарявам ти я и дано ти помогне. Макар че съм сигурен, че няма да го забравиш никога. Нито как изглежда, нито думите му, нито смеха му. Защото ти си неговото момче, неговият наследник. Помни това. - на снимката Командирът на Изтока бе такъв, какъвто си остана завинаги. В спомените на сина си бе по-различен, такъв, какъвто само едно дете можеше да си го представя...

"Трябва да бъда напълно свободен, да, искам да бъда звезда!
Живея, за да рискувам, играейки тази глупава игра!
Трябва да бъда напълно свободен, да, реших да летя!
Живея, за да се бия, в тази глупава война!
Трябва да бъда напълно свободен, да, реших да бъда Ездач!
Живея, за да бъда част от това семейство!
Трябва с някой друг да споделя... пътя към небето..."

- Танц на звездите в звездната нощ! Прекрасен, неотразим... Аз ще летя с звездите в тази звездна нощ. Ще летя, ще живея! Аз съм ездач като останалите. Аз, който винаги ще бъда различен. Нека има разлика, нека има живот... Нека има нещо, което ни води. Аз ще тичам с останалите... към светлината, към този ден, към който всички вървим. Войници! Вдигнете този меч за последно! Вижте деня! Вижте го с цялата му мощ и красота. Зимният ден, как блести, колко е красив! Вижте нощта! Със спящия сняг, като милионите звезди на небето. И когато тези звезди затанцуват заедно с нас, тогава ще бъдем свободни. Когато притежаваме и нощното небе така, както денят ни прие! Аз реших да бъда напълно свободен! Няма да приемам заповеди от никого. И ще летя със своите криле на гърба! Сега вдигнете този меч... да вървим към своята гибел... към своя живот...
Свободен! Той бе свободен като вятъра, който бе самият той. Той бе лънцето, той бе владетелят. Владетел, по-силен от всички досега. Много по-силен и могъщ пред чернотата, пред която не всеки бе силен. Зелени бяха очите му, като тревите, които защитаваше. Черни бяха косите му, като чернотата, срещу която се бореше. Беше наследник на славни хора. Той щеше да бъде най-славният... Свободен! Като птиците в небето! Свободен, като звездите, като луната. Наричаха го владетел на студа и топлината. Господарят на нощта, господарят на вятъра. На златен трон стоеше, но ги водеше. През мъртвите поля и през живота, той бе част от тях и сега и тогава. Той щеше да е част от тях, когато вече нямаше да ги има на нашия свят. Да, наричаха го Роланд Колд.
- Трябва ми и някой друг. Някой, с който да споделя пътя към небето. Някой, с когото да летя! Намерих го и ще го следвам, защото той следва мен... Той, който ще чертае пътя към победата. - никой друг не можеше да разтопи леденото сърце на Роланд Колд.- Само стратегът му, човек. Да, един човек. Лета Муртаг не беше за подценяване. Албиносът с червения чадър, който крещеше и заповядваше по-силно от всеки човек на този свят. Който пръв водеше в битка. Който остана просто човек преди всичко. Никога не опита с магията...
Случи се, когато Грациан бе още жив. Някъде там, при мъртвите, нямаше особено значение. Мъжът с черните коси седеше на трона си и спокойно оглеждаше мъртвите треви. В Отвъдното нямаше дворци. Но Роланд беше щастлив и доволен. Потокът от енергия течеше през него. Той се хранеше от силата, която го благославяше, силата на народа му.
- Не сте ли самотен, господарю? - мъжът спокойно плетеше една шапка от мъртва слама.
- Не, защото с мен са всички останали. Все пак аз съм техният Северен дъх... Защо ми дадоха точно това от всички имена на земята?
- Повечето ви наричат просто господарят Колд... Но народът просто предпочита нещо по-лесно.
- Така е, Шинсуй... Така е... Усещам промяната. Нещо ще се промени. Нещо, което може да ни унищожи... или да ни накара да живеем...

Когато срещна тази промяна, не можеше да повярва на очите си. Това момче... Не можеше да е то, промяната, която търсеше. Това момче с лилавите коси, с лилавите очи... Не можеше да причини унищожение. Колд познаваше това момче, което се беше проснало пред него в поклон. Познаваше го и го обичаше като свой син. Ездачите бяха негови синове и дъщери, докато бяха живи.
- Стани, Муртаг. Стани и се върни там, където принадлежиш. При живите.
- Нима го заслужавам? Ваш наследник ме изпрати тук...
- Арвен... Тя прави много несъобразителни неща. Дано още не е зарила тялото ти. Дори и да е, ще разбия силите на земята, за да те върна. Аз съм владетел на страната си. И ще я пазя вечно. Ти също имаш какво да защитаваш. Себе си, семейството ни.
- Господарю, тя ме мрази, защото не мога да бъда до нея. Нямам правото да се оженя за нея.
- Тя ще намери друг. Не бива всеки път да се водиш по решенията на жената. Понякога жените бъркат, понякога не е нужно... Е, какви ги говоря и аз... Стани! Стани сега и ме погледни! Погледни ме!
Момчето го направи без да се колебае. Тогава още бе доста нисичък, но Роланд винаги изглеждаше по-величествен.
- Толкова сте... вълшебен...
- Всички казват това, Муртаг... Та защо си тук?
- Наследницата ви Арвен ме отпрати от света, защото ревнуваше... от Блу Тегами.
- Блу Тегами е още толкова мъничка! Доколкото си спомням вие нямате връзка?
- Сър, вие знаете прекалено много.
- За жалост това ми е работата...
- Не сте такъв, какъвто историите ви описват...
- Нали? Не съм зъл? Не съм намръщен винаги? Някои писатели прекаляват... Последвай ме...
Владетелят се обърна, а Муртаг се поколеба само за секунда, преди да го последва въпросително. Владетелят не каза съвсем нищо, преди да стигнат до една сбирка на покойници, от където той взе един млад мъж и продължи. Лилавокосият пък понечи да изостане да се поклони, но двамата му нови спътници-мъртъвци, го хванаха и издърпаха между себе си.
- Таткото не обича така, като е казал веднъж да станеш, значи си оставаш прав! - Грациан, бащата на Арвен, се беше ухилил с една огромна, огромна усмивка и беше вдигнал палец.
- Макар че синът винаги се прави, че не е чул. Ще ти помогнем да излезеш.
- Страх ме е да изляза от тук.
- Няма нищо страшно. Нима родината е толкова страшна? Запей си някой път някое стихотворение... Гледай към слънцето и ми кажи... Какво чувстваш? Ездачите имат по-различни възприятия все пак. Ти искаш да се върнеш там. Блу те очаква... Винр Алфакин, Бром, съучениците ти... Саку и Ямада сякаш не са като себе си откакто те няма. Вярвай ми, ти си нужен там.
- Няма за кого да живея освен тях...
- Има и още някой... Не, ще го има, когато пораснеш, хлапе. Я се виж, хърба с хърбите! Ако искаш да има и още някой там, до теб, пооправи си държанието и потренирай малко!
- Хъ, за да казвам някой ден "Да скъпа, мразя доматки, направи ми салата от краставички~" Нещо ми се подигравате, сър и сър.
- Виж сега, да се разберем, тук сме в Отвъдното. Аз съм Грациан, ако искаш ме наричай Грац. Това е баща ми Роланд, ти можеш да го наричаш Роли.
- Ей!
- Може би Роланд ще си е по-добре...
Роланд кимна и за миг се превърна в това, което авторите описваха напълно точно и без да лъжат. После обаче пак си върна спокойното изражение.
- Тайсън ли искаш да видиш, Муртаг? Чувствам, че нещо те мъчи...
- Тайсън е тук?
- Всички мъртви са тук, не помниш ли... Понеже го видях и се сетих... - тримата спряха. Пред момчето, което не се беше променило никак. Същата оранжева коса, същите убийствени очи. Същия прокъсан син костюм и висока шапка. Тайсън Кай... Някой, който бе загинал по грешка на Муртаг... Всичките му съученици се обвиняваха, но... дали все пак имаше виновник...?
- Маката... Маката, хонто?
- Ем-чан... Хай...
Двамата крале оставиха момчетата да се срещнат отново. Роланд вече виждаше къде е разликата. И знаеше, че един ден лилавокосия няма да е просто един Ездач. Виждаше дори неговото бъдеще. Магьосникът на Юга бе бил прав. Едно различно бъдеще...

Зима в пустиня от сълзи~
В нощ, по-богата от деня
никой никога няма да скърби,
защото аз съм до теб.
Ще скърбя заедно с твоите сълзи,
ще вървя заедно с теб в пустиня от скърби...

Зимата, която бе така прекрасна. Селото, което той така обичаше. Обичаше да се разхожда в снега. Така се успокояваше. Принц от чиста белота. Кралят на всяка синева. Тогава бе бил той най-великият... И остана си такъв завинаги. Да, той се казваше Роланд Колд.
Случи се скоро, след като се беше разделил със своята любима. Любима ли беше? Тя искаше да го убие... затова беше прогонил Тир`ре от земите си. Сега се чувстваше самотен... Много самотен... В деня, който бе снежен и толкова красив, сякаш нямаше място за него. Той бе създателят на всичко, дори и на цветята. Не беше бог, но беше ездаческият владетел... За ездачите владетелите бяха нещо много повече от просто войни. Той трябваше да им дава смелостта, той трябваше да ги дарява с радост... Завинаги...
Спря и се усмихна на леката горичка, която му се изпречи. Идваше тук почти всеки ден и познаваше тази гора напълно добре, като пръстите на ръката си. Оичаше я, когато бе засипана със сняг. Хората от селцето също я обичаха. Той не ги познаваше, но беше ли нужно? Достатъчно беше да споделя с тях същата любов към този свят.
После... Чу вика. Женски писък? На това спокойно място? Намръщи се, това не беше хубаво. Или бяха крадци Тир`ре, които си отмъщаваха, или търговци на роби. Във тази война, Роланд беше забелязъл много по-страшни неща от орките... Извади меча и се запромъква към горичката, от там трябваше да идва. Роланд винаги носеше царския меч със себе си. Този, който след години щеше да бъде пазен от регента Хавок. Острие на снега го наричаха... Всъщност, имаше много имена...
Бяха около петима мъже. Изглежда наистина бяха търсачи на роби. И не бяха шега работа. Роланд, който беше доста лек и слаб на вид, направо не можеше да повярва, че може да има такива хора, които да приличат на чудовища. Но нямаше значение за меча му. Той щеше да ги победи на всяка цена. Момичето беше дете на ездачи. Той го разпозна, защото баща му, местният разказвач на приказки, бе си говорил с него до късно през нощта. Този разказвач умееше да описва хората изключително добре. Естествено, не знаеше, че си говори със смаия цар. Роланд носеше черна шапка с широка периферия и бе заменил униформата си с леко и топло черно палто. Хората наричаха хората, облечени по този начин просто скитници. Тази девойка Роланд я харесваше дори и без да я познава. Такава беше силата на разказвачите. Бе руса като слънцето, с нежни сини очи... Може би хората щяха да кажат, че Роланд е твърде претенциозен, но... обичаше тази... невинна красота...
Беше лесно да се разправяш с бандити. Знаеше, че хората му, десетима войника, с които се разхождаше, включително Лета Муртаг, са чули шума и идват насам. Нямаше намерение да ги чака. Какво толкова, и той беше тренирал достатъчно, за да се оправи и сам. Те пристигнаха чак когато последният се опитваше да нападне мъжа с шапката, а пък друг вече бягаше по пътя. Роланд не убиваше бандити. Той ги залавяше, когато му се удадеше случай. Посочи трима от мъжете си и просто им показа пътя, по който бяха тръгнали бандитите. Това вече беше работа за хората, които умееха да тичат, нали така... Обърна се към момичето с намерение да я успокои, знаеше от личен опит, че не е лесно да бъдеш заловен. Сложи меча обратно в ножницата и вече си приготвяше речта, когато забеляза, че тя всъщност, цялате почервеняла от всички тези вълнения вече стоеше наблизо и направо й идеше да скочи до небето от щастие.
- Вие ме спасихте, страннико! Вие ме спасихте! - за ужас на всичките поданници на Негово величество Роланд Колд Гондорски, тя се хвърли на врата на господаря им, а после на всичкото отгоре и го целуна!? Никой нямаше да види по-странни физиономии от тези на войниците тогава. Още повече щеше да види лицето на собствения си владетел толкова червено някога. Тези хора бяха известни с невъзмутимостта си... Или както се казваше. - Благодаря ви, благодаря ви, аригато гузаймас!!
- Да... ъ... Доиташимаще... - той веднага погледна на другата страна, нямаше за нищо на света да се покаже такъв пред хората си! А тя не спря да говори и да благодари, а после пак да говори. Изглеждаше много... прекалено щастлива.
- Вие, госпожице, как се казвате? - прекъсна я най-накрая, заинтересуван. Тя се спря сякаш объркана от рекъсването, а после се усмихна мило и се поклони леко по обичая.
- Прелесна ме наричат, страннико. Прелесна Маркани.
- Това не е... първото ви име, нали? Сменено е на седемгодишнината ви?
- Да, сър! Ама че сте прозорлив! Защо питате?
- И моето... беше сменено, просто си спомних - усмихна се леко, после й кимна и й обърна гръб. - Надявам се повече да не ви се случват такива неща. Но бъдете внимателна. Те могат да са навсякъде. За всеки случай, просто винаги имайте приятел или приятелка до себе си. Не бъдете сама.
- Благодаря ви, но... Вие кой сте? - тя не беше видяла дори лицето му, нищо че... Кой беше той, изглеждаше толкова познат? Тя също беше виждала владетеля си, но сега, в това скитническо облекло... беше невъзможно да го познае. Беше чувала, че миризмата на рози съпътства този човек, заедно с вятърът на морето... Но това в момента дори не беше в главата й. Скитникът просто я погледна изпод шапката си, вероятно, после кимна на войниците да тръгват и тръгна след тях. Трябваше да е някой пълководец? Капитан? Вероятно... Трябваше да знае кой я беше спасил току-що! Събра смелост и го настигна с бързи крачки, като протегна ръка. - Кажете ми кой сте!
В същото време хвана шапката и я махна от главата му. Черно... Косите му бяха чисто черни, сякаш създадени от най-черния възможен материал. Той се спря и въздъхна. После се обърна. Бавно, съвсем бавно. Тя го гледаше все по-втрещено и по-втрещено. Зелени очи. По-зелени от всичко, което бе зелено на този свят. Светли и същевременно тъмни... Зелени очи... Тя се хвана за главата, докато пребледняваше все повече и гледаше спокойните му, леко тъжни очи. Мечът, тази осанка... Той беше... - Току-що целунах...Царят на Драконите!?!
После припадна, но той вече го очакваше, просто успя да я улови. Все пак имаше способността... Да предвижда някои неща... Някои... Не всички, но достатъчно. Кимна на войниците да продължат, като им подаде меча си. Не можеше да я носи заедно с меча. Хвана я и въздъхна.
- Какво ли ще кажат сега хората...
- Ако я отведете в двореца и се погрижите за нея... нищо.
- Надявам се да е така, Лета. И не се смей!!

(Погледът в миналото, очите на детето, което слушаше нещо по-различно от чалга~) Елмаз и стъкло~
Тя се стресна и се изправи. Сякаш бе било само за няколко секунди, още се чувстваше достатъчно зле. Той, владетелят, можеше да я убие заради наглостта й. Защо никога не мислеше, когато вършеше нещо? Само проблеми създаваше, само глупости вършеше. Всички я мразеха, всички я отбягваха, защото бе такава глупачка. Имаше си приятелки, но знаеше, че са използвачки. И тя бе сама... А сега си беше навлякла гнева на Господарят на снега и гнева. Царят на драконите... Тя харесваше мъжа, защитник на всички и всичко. Не познаваше ездач, който да не харесва Роланд Колд. Може би другите народи го мразеха. Може би не го харесваха и искаха да го убият... Кой ли не беше се опитвал? Тир`ре, по онзи подмолен начин, хора... дори няколко елфи. Тя не знаеше какво е положението, но като всички останали вярваше в силата на духа на този мъж, който бе техният владетел. Владетелите бяха твърде вълшебни, за да бъдат разбрани. Неговите очи предсказваха бъдещето. Той сигурно беше знаел какво ще стане. Защо? Защо не я отблъсна? Тя беше селянка от богат произход. Но не можеше да чете, нито да пише, нито да смята. Тя бе само селско момиче, което бе красота... но нищо останало. Огледа се. Не си беше у дома. Сигурно щеше да я накаже... че отново бе събудила спомените му... Надяваше се да не боли... Започна да си представя уреди за измъчване и се уплаши още толкова. Затова реши да стане и да излезе, необръщайки внимание колко всъщност красива и приятна бе стаята. Не беше затворник. Знаеше, че се намира в замъка. Бе идвала само веднъж, но знаеше, че изходът трябва да е надолу по стълбите. Затова го намери значително лесно. За разлика от останалите девойки, Прелестна вероятно бе по-добра с ориентирите. Преди да намери изхода се спря пред огромната врата, която трябваше да води до Тронната. Всяко дете, всяка жена и мъж искаха да видят тази зала. Тя беше символ на разкош по времето на Роланд Колд. Домът на Гнева на зимата. Техният владетел. След млко колебания отвори лекичко, колкото да надникне. После пребледня, оставайки учудена. Разкошна беше. Залата беше напълно невероятна. Червени завеси се спускаха пред големите, огромни дупки, оставени за прозорци за да влизат драконите. Плътни и дебели завеси, които пазеха топлината в залата. Но не беше тъмно. По тавана бяха посипани хиляди святкащи звездици. Беше зала, която тя никога нямаше да забрави. Диванът, който вече не съществуваше, но в миналото бе до стената, бе претъпкан с червени възглавнички. Знаеше от легендите за Роланд, че той обича да спи там преди битка. Чувстваше се спокоен в залата на предците си. Ами Роланд? Не беше на високия трон. Рядко владетелите седяха там. Бяха оставени само вещите му. Невероятно леката корона на краля беше направена от драконски метал и блестеше някак успокоително. Беше оставена на малка табуретка до още една. Но Роланд не беше женен, затова короната на царицата лъщеше леко по-слабо, но също тъй прекрасна. На трона стоеше жезълът и мечът на Ролнад. Те сотяха мирно и чакаха притежателят им да се върне. Пръстенът вероятно беше на ръката на господаря си. Това бяха четирите символа на кралската власт за драконите.
За Прелестна нямаше значение това в момента. Защото тя гледаше като омагьосана Роланд Колд, владетеля на всичко, което познаваше. Той не я виждаше, но тя го виждаше перфектно. Знаеше много добре, че мъжете Ездачи мразят жените да ги гледат и прекъсват, когато са в това състояние. Но жените обичаха да гледат тази магия, която иначе беше невъзможно да се види...
Роланд стоеше на тъмния под, прав, държеше оригиналната тояжка, с която си отмерваше ритъма. Той можеше да танцува? Ама разбира се, беше владетел. И все пак... не беше същото, бешще много по-различно, много по-магично и красиво... Неговите движения. Музиката, тя идваше от магическите инструменти, които си беше докарал. Затова нямаше никой наоколо. Никой нямаше правото да притеснява ездачите, докато изпадаха в своята меланхолия. Всички минаваха през това. Години след това в същата тази зала, щеше да се случи и на Муртаг, и на Рой... който и да е. Те търсеха уединени и познати места.
Беше облечен в черно и сребърно - цветовете на Роланд Колд. Макар че косата му беше вързана със синя панделка - спомен от майка му. Дрехите му, му ставаха толкова добре, че сякаш беше се родил с тях. Стъпките му бяха безгрешни. Тя никога преди не беше виждала ездач да танцува по този начин. Не че беше прекъсвала уединението на някого, не се чувстваше добре, когато го правеше. И все пак вече беше късно. Не можеше да си отиде. Беше я страх да изслуша песента му. Често пъти ездачите се затваряха, за да пеят. Той щеше да го направи, когато се почувства готов.
- Там, на хълма, в лъчисти небеса, рубинената кула издигаше снага. Там, отдавна, живеела сама - жестока, но прекрасна красивата жена. Нощем, в мрака, в плен на самота, аз чакам да я видя, но не чака тя... Но не чака тя... О-о, но достатъчно било... О-о, зад високото стъкло... О-о, да застане тя, за да я видя аз... Тя, със своя странен поглед е могла, да превръща хора във вещи със сърца... И ето, аз съм тук в рубинената кула, превърнат съм напук в кристално огледало... С огнено стъкло... О-о, но достатъчно било... О-о, като елмаз и стъкло... Да се огледа тя, за да я видя аз... Без да мога обич да получа, аз живея, като птица без криле. И навярно няма да сполучиш, ти, мое сърце... Без да мога обич да получа, аз живея, като птица без криле. И навярно няма да сполучиш, ти, мое сърце...
Без да мога обич да получа, аз живея!! Като птица без криле! И навярно няма да сполучиш, ти, мое сърце... Ти, мое сърце...
- Не е вярно! - тя не издържа и бутна вратата, като го прегърна, когато изпусна тоягата си. Не можеше да повярва, че техният владетел всъщност е... толкова самотен...
- Госпожице Маркани?
- Никой не остава завинаги сам! Никой! Дори владетелите като вас, господарю! Простете ми... простете ми... Но не говорете така! Един ден слънцето ще се появи с него. Дори в зимата да няма слънце, която и да е тя, ще бъде вашата светлина. Не оставайте сам. Бъдете щастлив... Бъдете нашият владетел завинаги... Не страдайте... Не страдайте...
- Прелестна...
- Не оставяйте сърцето си да забрави. Тъгата и болката. После добавете радостта. Ще имате нова радост някога. Аз съм една простачка, която не може да чете, нито да смята, нито да танцува като вас. Просто едно ездаческо момиче.. Но вярвам в щастието, което някога ще се опяви и за мен... Под някаква форма...
- Прелестна...
- И не оставайте сам в рубинената кула от сълзи. Тя не е за хора като вас! Затова излезте от скръбта... излезте и живейте с нас. Живейте с птиците. Вие не сте птица без криле. Вие сте орел, който носи свободата. Вие сте птицата, която окриля останалите. Не ни оставяйте в тъмнината.
- Прелестна! - тя млъкна, чак сега беше забелязала, че той дори я нарича по име. Без госпожице, без нищо друго, което тя не разбираше. Бавно вдигна поглед към зелените му очи. Очите, които можеха да видят нейното бъдеще. - Понякога ездачите се нуждаят от миналото си. Знаеш ли за това?
- Да сър...
- И въпреки всичко ме прекъсна... Въпреки всичко си ме гледала, така ли? Докато танцувах? Изрично забранявах на всички да прекъсват уединението на когото и да е.
- Тогава ме накажете както желаете. Но няма да позволя бъдещето да взима връх във вашето настояще.
- Странно момиче си ти. Някак си не разчитам бъдещето ти. Както не разчитам своето. Това сякаш означава, че имаме общо бъдеще... Възможно ли е...
- Ако приемете да прогоня кулата на скръбта, която е пробила сърцето ви... Може би...
- Предлагаш да си моя лекарка?
- Не... Предлагам ви да бъда ваша учителка, която да ви покаже щастието.
- Щастието на една жена? Жените са щастливи, когато биват обичани, обичат, имат това, за което мечтаят.
- Ами вие, мъжете тогава, кога сте щастливи? Вие, ездачите? Вероятно не само когато пиете?
- Може би и ние сме щастливи при същите условия...
- Но вие старателно ги отбягвате...
- Ездачките са много устати.
- А мъжете им са инати... Чакайте, вие няма да ме накажете!?
- Само защото си ме прегърнала веднъж? Преди всичко съм човек, не бог. Живей, мила моя поданице. Бъди щастлива... - усмихна й се, по онзи начин, който ездачите сякаш винаги помнеха. Дори да не го бяха виждали. По този начин се усмихваше сина му, а после и пра-внукът му, Скай. При жените царици бе по-различно. - Ще се радвам, ако останеш с нас в двореца, докато селото бива отбранявано.
Той дръпна завесите и сградите отвън, които вече не съществуваха, грейнаха с златните си стени. Отдавна и никога повече, дворецът на драконите нямаше да е така величествен и прекрасен. И сега беше, но по времето на Роланд бе на своя връх.
- Прекрасно е.
- И се надявам да си остане такова... завинаги...