Забравеното минало на Единаците

- Скъпа! Дъще! Ти си добре - баща й сигурно много се беше тревожел за нея. Наистина не я беше виждал от цяла година. Може би си мислеше, че господарят вече я е убил за наглостта й. Но тя беше видяла в него един по-различен човек. Той бе благосклонен към всички и повече от всичко обичаше чесността. Но тя никога не забрави песента, която беше пяло сърцето му. Той... беше сам...
- Татко! - тя подбра полите на роклята си и се хвърли на врата на стария си баща. Наистина се надяваше, толкова силно се надяваше... той да е добре. Баща й я пусна, когато й се нарадва, а после я огледа с удивление.
- Какво означава всичко това, мила моя? - тя се засмя и се завъртя пред него. Златната й рокля беше така красива... Отиваше на косата й... Беше прекрасна, а беше минала само година. Стъпките й бяха станали по ефирни и меки. Сякаш някой езиковед беше работил с нея, защото гласът й бе по-мек, произношението - по-меко.
- Изненадан ли си? Харесваш ли ме така, татко? Моля те, кажи ми, че съм постъпила правилно, когато помолих библиотекаря да ме научи да чета и пишао! И да смятам! Татко, толкова е забавно!
- Променила си мнението си? Скъпа... толкова се гордея с теб!
- И трябва, господине! - той стоеше на вратата такъв, какъвто бе в деня, в който я остави да живее в двореца му. Висок и строг, силен и магичен, той бе и винаги щеше да е този, който те познаваха. Царят им кимна, после тихо се приближи до трона си, за да вземе короната от възглавничката си. Прелестна беше забелязала, че той често я оглежда без сякаш да има смелост да я сложи на главата си. Този път обаче си взе дълбоко дъх и я сложи на главата си. На челото му паднаха няколко сребърни висулки, които висяха по драконския метал като украса. Тази корона бе по-различна от всяка друга. Тази на царицата беше сякаш примесена с повече злато.
- Важна задача ли имате, сър?
- Така може да се каже... Това е бащи ви, нали, госпожице Маркани?
- Самият той, господарю. - двамата се поклониха, когато царят се обърна към тях. С короната на главата си... да, той беше... невероятен. Махна им да се приближат и те го направиха, като застанаха така че да могат да го виждат там, застанал до трона си.
- Това прави нещата по-лесни. За мен е чест да се срещна с търговец като вас, господин Маркани. За мен е чест, че мога да поговоря с вас за това, което ме мъчи.
- Да, татко, господарят споменаваше много пъти, че иска да говори с теб. Сигурно е важно за него, моля те, изслушай го.
- Не мога да не изслушам господаря на земите ни.
Господарят слезе и се изправи пред бащата. Търговецът не трепна и все пак потрепери леко. Мъжът на снега, мъж на войната. Това беше момчето, което стоеше пред него. Още повече тези зелени очи... Тези очи...
- Чуйте ме, господарю на душата й... А после разсъдете добре. Това, което ще ви кажа - владетелят сякаш погледна към сградите навън за помощ. Бурята бе невероятно силна онзи ден, когато се случи. Нямаше страшно. Бе мислил за това достатъчно дълго. - Като елмаз и стъкло, които са символи на вашето семейство. Като сребро и синева, които са символ на моето... Като син и на двете крайности, какъвто съм аз... Ви моля да се подготвите за нещо по-различно този месец, господин Маркани. Защото искам дъщеря ви за жена.
- ... Как е възможно!? Господарю! Господарю, чувате ли се какво говорите!? - ръцете на стареца затрепериха невярващо, но Роланд кимна спокойно.
- Едва успяхте да видите дъщеря си, а аз се опитвам пак да ви я отнема. Но аз не мога да си представя как ще продължа без нея. Тя искаше изпървом да ме научи как да се оттегля от болката в душата си. Но после и двамата разбрахме, че не можем да го постигем, ако не се допълваме. Тя е спокойствието и радостта от моята душа.
- А сигурен ли сте, господарю? В този свой избор? Има къде къде по-добри момичета.
- Не е важно от къде идва, кой е рода за мен няма значение. За мен е важно тя да ме обича и да е съгласна.
- Тогава, дъще... ти какво ще кажеш?
- Не мога да повярвам, че господарят е мислил за това през цялото време. За онова, което казах, когато направих грешката да го подслушвам в уединението му. Не, татко, всичко вече е простено... Но може би Съдбата просто ме е подтикнала да го сторя. Защото е било редно...
Баща й хвана ръката й. Толкова малка беше, когато тя беше била дете. Не беше толкова отдавна... не беше... После хвана ръката на Царяут на драконите. Студена мъжка десница, която умееше да защитава, но не познаваше топлината на нищо друго освен скръбта. Събра тези ръце без да се колебае. Вече знаеше, че не може да ги раздели. Извади червения конец, който всеки баща носеше за всеки случай и го овъртя около китките им.
- Ако е така, така да бъде. Ако сте решили, нека така да бъде. Аз изпълних своя дълг.
Прелестна грейна като слънце. Противоположната страна на ездача, който имаше срещу себе си. Роланд бе като луната или като снега и бурята навън. Усмихна се и се осмели да го погледне в очите. Рядко се осмеляваше да го прави. Но този път... той беше щастлив.
- Трябваше ти цяла година... Ищобан Гондорски, принце на светлината. Мислех, че царят трябва да е по-решителен.
- Щях да го направя, моя малка Жулиета... Но чувствата на жените са така неразбираеми...
- Роланд, нали не си ме избрал само защото и короната на царицата е златна?
- Глупаче... как бих избирал само заради това... Искаш да я пробваш? Ела... Ще ти стои прекрасно... Прекрастно и... прелестно...

~~~
Кралят харесваше тези улици. Тези дълги и павирани улици. Харесваше Джамалия и й се възхищаваше. Обичаше да се разхожда по шумните й улици Обикновено обичаше тихите места, но Джамалия беше изключение. Кимаше на всички, които спираха да му се поклонят, а после бързаха да работят. Харесваше този град. Често идваше тук, макар че сега имаше и повод. Вече беше женен, а често казано и... Беше развълнуван. Хората, които щяха да стават бащи ставаха ужасно раздразнителни. Особено ездачите като Грациан. Той не беше на себе си. Постоянно за това мислеше.
Спря се на площада и се усмихна на голямата стаутя. Джамалия беше истинската столица на Източната армия, нали? Тук сякаш всичко му напомняше на генерала на тази армия. Толкова странно различни бяха хората тук. Стресна се, защото усети, че хората чакат да им кимне. Някой стоеше зад гърба му, това го чувстваше ясно. Затова се обърна и понечи да им кимне да си вървят, но се спря в последния момент. Мъжът, който му се покланяше, беше млад и носеше униформа. Може би бяха изпратили някой местен управител, само за да не се чувства кралят самотен?
- Моля ви, ако сте дошли за мен, няма нужда. Сам ще се оправя.
Войникът вдигна глава и си сложи шапката. После се усмихна на господаря си и поклати глава.
- Ваше Величество просто е дошъл много рано, а аз още не съм на работа. Отивам да купя закуски.
- Изглеждате ми достатъчно богат, за да си наемете помощници.
- Но предпочитам да го правя сам, като разходка. Един войник трябва да се грижи за семейството си.
- Вие женен ли сте? Имате ли деца!? - Грациан се приближи толкова бързо, че войникът май леко се постресна, а после се разсмя, досетил се защо Грациан е тъй развълнуван.
- Цели четирима сина имам, Ваше величество. Не е лесно да се грижиш за тях...
- Наистина? Хонто? Сугее наа...
Двамата тръгнаха заедно, главно защото Грациан беше впечатлен от този човек. Харесваше го. Харесваше усмивката му. Някак смътно обаче му напомняше и на други личности. Хора, срещу които се беше борил и които познаваше. Бром, Морзан... Този човек бе странен. Но Грациан наистина го хареса.
- Името ви?
- Ни, Ваше Величество. Ни Йокоска.
- Извинете, звучи ми някак... странно. Как може някой да се казва Ни? Нали като се обърнат към него трябва да го наричат Ни-сама? Това означава батко?
- Баща ми обичаше това обръщение. Казваше, че така ще се чувствам винаги млад. - войникът се засмя и поклати глава - Баща ми беше истински шегобиец. Все пак каза, че ако не си харесвам името, мога да го сменя с Оне... Сестричке... Или да използвам само неговото, разбира се.
- Разбирам... Четирима сина, господи...
- Свиква се, господарю. Не се тревожете! Децата винаги разбират от дума, стига още от началото да знаеш как да се грижиш за тях. Но вие ще се справите, сър, знам, че ще бъде така.
- Странни са хората тук, в Джамалия.
- Нали? Свиква се, свиква се... - войникът му купи кифличка и накара клая да я опита. Дори, въпреки че не беше на работа, го разведе наоколо, запозна го с най-големия си син, който отиваше на училище... Джамалия беше един великолепен свят... Един ден щеше да стане гибелен свят за семейството, което кралят толкова много хареса. Въпреки че се запозна само с двама от членовете му. Един ден само един от това семейство щеше да живее...

"Онзи ден, в който си обещахме, той още е в ума ми. Тогава, когато те видях да се усмихваш... Никога няма да забравя това. Онзи ден, когато бяхме двамата заедно. Онзи ден, когато всичко се промени, а после тръгна по същата пътека. Ти пак си пред очите ми, защото те обичам, защото искам да бъдем едно. Едно... Ние вървим по една пътека. Ти си до мен, докато аз съм с теб, завинаги ще бъдем заедно..."
Той крещеше, вдигнал меча и посече първия изпречил му се орк. После се извърна и повали и другия. Хората тичаха около него и враговете му. Той убиваше, а някой ден сам щеше да бъде убит. Това беше всичко.
Но не, той продължи да живее. И винаги беше по-силен от враговете си.
"Ти заслужаваше само най-доброто от мен. Когато затварях очи, ти беше пред мен. Но вече те няма. Предаде ме, защото аз не бях това, което очакваше. Нито съм известният, нито съм светецът, само пълководецът, само войнът. Така ли щеше да се грижиш за сина ми? Така ли щеше да се усмихваш на децата ми? Фалшива и загубена в тъмнината усмивка. Те не заслужаваха това. Той, Муртаг, не заслужава жена като теб... Не ти ще бъдеш неговата майка. Той ще бъде дете без майка. Защото ще има бащи, които да се грижат за него... Само това ще му бъде нужно, за да бъде щастлив."
И чернокосият тичаше срещу хора от собствения си народ. Той също бе баща, но по-различен от Ни Маес. Той беше бащата, който никога не разбра къде трябва да отиде. А как искаше да може да види детето, което бе му отнето преди... В миналото той беше пълководецът, който бе срещу целия свой свят. Светът, който обичаше. Толкова огромен свят, който не го приемаше. Къде имаше място и за него? Тогава искаше да умре. Защо живееше тогава? Точно заради същата светлина, която го крепеше и държеше далеч от ножа. Светлината на надеждата, че там, някъде, има едно момче, което все пак иска да го види някога. Дете, което се опитва да се научи само как да тича и да се бие, как да се смее или пее. Как да чете или пише, как да бъде ездач. Човек, който може би някой ден щеше да се изправи срещу баща си. Но това нямаше значение. Беше време, когато бащата беше загубил всяка друга надежда освен тая, че сина му отново ще се изпречи пред него някога. Не като детето от горящата къща. Не като бебето, което пълзеше наоколо и буташе всички предмети. Като момчето, което щеше да държи меч и може би... щеше да го победи... Да го заличи завинаги...
- Морзан... И двамата загубихме синовете си. Аз, като един глупав Тир`ре загубих своя, защото не успях да преценя добре опасността, която ни делеше с майка му. Тази пропаст между моя род и този на ездачите... Дали ще се заличи.
- Тана... Моята мъка е по-дълбока... Твоят син носи името ти и се гордее с него. Той не се плаши от различието и ще живее с него. Моят син се отказа от мен... От всичко, което ни свързва. Сега той е единствената ми радост. А аз за него съм най-голямото нещастие.
- Синът ти ще се промени някой ден. Децата слушат възрастните и копират от тях обичта и омразата, но не я разбират напълно.
- Но той наистина ме мрази, Тана. Защото, когато бащите отиват в лагера да прибират момчетата си, да ги поразпитат, да им се зарадват... той стои сам пред вратата на дъжда, но никой няма да дойде за него... Той стои там и гледа към мътното небе, но никой дракон няма да дойде да го прибере... Това е най-големият ми грях, най-голямото нещастие. Той чака там, а аз не мога да отида за него. Не мога да го милвам по главата, да го похваля и да му се усмихна. При него най-накрая спира човек, който уби моя дракон и моето име. И този човек го кара да се усмихне. Но дълбоко в сърцето си, синът ми плаче, никога не се е усмихвал.
- Мисля, че твърде грешно преценяваш Муртаг.
- А аз мисля, че той точно това си мисли. Знам, че съм прав. Разчитам го по лицето му... Когато в двореца говорят за мен с насмешка, той подивява от ярост... Той ме мрази.
- Мисля, че лицето му не изглежда яростно, а ужасно тъжно. Като твоето сега, когато ми разказваш. Мисля, че той иска да те види. Иска сам да прецени що за човек има за свой баща. И иска някой ден да отидеш, да събереш смелост и да му разкажеш за грешките си, за да може да ти прости. Той е твое гордо копие, Морзан. Няма да те потърси, освен ако ти самият не решиш да го повикаш... Изповядай му грешките си, за да ти прости.
- Не мога... Все още нямам силата да отида да го видя... камо ли да го заговоря. Тана... страх ме е от собственото ми сърце.
- Един ден ще събереш смелостта, която ти е нужна... Един ден всичко ще се промени. Обещавам ти.
- О, как се надявам твоето обещание да се сбъдне... От цялото си сърце се моля...
В една мрачна кула след много, много години, синът и бащата успяха да се срещнат. Тогава Морзан беше узнал истината. Истината за това, което синът му наистина беше чувствал. Защо? Защо трябваше да са си чужди толкова много години... Що за Съдба би могла да измисли това...

~~~
"Трябва да е бил... някой друг. Някой друг, който е заел мястото ми. И някой, който го е направил, защото е мой наследник"
Войниците заобикаляха мястото. Човекът на поляната изглеждаше като мъртъв. Но те знаеха, че господарят им е достатъчно напрегнат, за да се шегуват с него. Той очакваше някого. И този някой не се забави. Бяха инструктирани да не го докосват. Но така им се искаше да го свалят от дракона още преди да е кацнал. Да го няма... Да го няма, да изчезне...
Мъжът се усмихваше спокойно. Вятърът на зимата отдавна си беше отишъл с Роланд Колд. Но този човек още го носеше от планините, където се криеше. Беше се съгласил да дойде... само днес. Морзан беше млад тогава. Млад мъж, на годините на сина си, той много приличаше на детето, което някога щеше да има. И той беше бил също толкова слаб и облечен по подобен начин. Но косата му беше прилежно прибрана и постригана, а никой друг не можеше да има толкова различни и опасни очи. Той се поклони на господаря на драконите и това учуди войниците. Грациан се изправи и също се поклони. Морзан можеше да е прогонен, но беше водач на враговете. Трябваше да се отнасят с него както трябва.
Чернокосият младеж се настани на тревата, като каза на дракона си да се отдръпне. Беше се случило преди толкова време. Въпреки всичко тези движения и тази поза, Муртаг притежаваше същите.
- Чух, че сте искали да говорите с мен. - тихо попита Морзан след малко, когато тишината стана непоносима.
- Чух, че сте имал син. Поздравления. - Грациан подбираше думите си внимателно. И той щеше да стане баща скоро. Знаеше, че Морзан има дете от година... Но никой никога не го беше виждал. Мълвеше се, че е дете на черни господари. Можеше ли мъж като Морзан да има подобно дете.
- Благодаря ви. Въпреки че не съм го виждал отдавна... Благодаря ви. Но не ме извикахте да си говорим само за това. - Грациан се учуди. Този ездач... бе вежлив. Сега разбираше защо Бром толкова се измъчваше, когато му казваха, че трябва да го убие. Разбираше защо Хито Накамура помръква, когато чуе името му. Всички си шушукаха, че Хито и Морзан са приятели, че заедно са оцелели в чернотата. Грациан не вярваше особено много. Имаше нещо все пак. Хито отказваше да вдигне дори пръст към Морзан. Мъжът, който стоеше пред владетеля... имаше нещо много тъжно в двете му различни очи. Въпреки че сега светеха ярко, с надежда и плам, присъщ на сина му след години. Те... си приличаха.
- Искам да прекратим битката - Грациан искаше да бъде честен с Морзан. Може би нямаше да има повече шансове. Може би никога повече... Но чернокосия поклати леко глава, като помръкна.
- О, би ми се искало... Но не мога, господарю. Аз съм просто част от Тир`ре, така определи народа ви... Не мога да не се боря.
- Но Морзан, ти си Ездач!
- Вече не съм! Отписан съм от редиците ви, още когато вдигнах меч срещу родината си. Боли ме, че го правя... Но това изглежда е моят единствен път. Да успея или да се проваля...
Грациан го разбираше. После си позволи да го поразгледа. Да, беше здрав и смел мъж. Истински Ездач, за бога, не можеше да бъде нищо друго. И на Грациан не му беше лесно. Като владетел, той трябваше да реши какво да прави с Моразн. Чернтокосия мъж, който седеше пред него по турски, сложил меча си пред себе си. Истински ездачески меч.
- Ако това ще ти помогне... можеш да повериш сина си на нас.
- На вас, Ваше величество? Това само ще ви затруднява. Винаги когато видите лицето му, ще си спомняте за мен... и ще се чудите как да се отървете от него. Детето... то не заслужава живота, който води сега. Но няма какво друго да му дам. Забранено ми е да го виждам... така се надявах да бъде щастлив.
- Знаеш, че обичам децата. А и за мен ще бъде чест да си спомням за теб, Морзан.
- Присмивате ли ми се?
- Искам да помогна. Знаеш добре, че скоро и аз ще имам дете. Ако е момче, ще се нуждае от приятел. Ако е момиче, също ще се нуждае от дете, което да я научи как да се радва. Двете деца могат да се научат сами. Бром... ще ги пази... Но ако искаш да е Хито...
- Не! Не Накамура... Достатъчно клетви ми даде той. Не искам... да го товаря... Не исках през цялото това време. Но той иска да е учител на това дете, когато дойде времето. Затова го оставих там, където е. Един ден той ще бъде негов баща.
- Тъй страсно защитаваш Накамура! Приятел ли ти е?
- Ако ви кажа ще го обезглавите, защото може да предава информация.
- Аз не проливам кръв заради приятелство.
- Той е най-скъпият ми приятел. Най-голямата ми радост, най-голямата ми скърб. Сгреших, но той ми прости. Аз трябва да му се отплатя...
- Синът ти, Морзан, е в Калем, нали?
Моразн скочи с меча си в ръка и войниците веднага го наобиколиха, но Грациан остана спокоен. Естествено беше един баща да реагира по този начин.
- Нищо няма да сторим на детето. Казах ти, че не посягам на деца. Никой ездач не би го направил. Ти знаеш това. Искам да помогна.
- Не се нуждая от царска помощ...
- Детето не разбира! То е дете, за бога! Помисли за него! Помисли за неговата усмивка!
- Грациан... Говориш като... Хито...
- Да, зная... - войниците свалиха оръжията, отчасти изненадани, че Владетелят на Драконите позволява на един Клетвопрестъпник да му говори на "ти". Грациан се изправи и сложи ръка на меча на Морзан. - Защото е вярно. Хито ти е обещал да бъде баща за момчето. Но сега то е само... Сега си няма никого. Поне ни позволи да му помогнем с каквото можем, когато дойде време.
- Защо... Защо толкова държиш на момчето на врага си?
- Ти не си ми враг. Някой ден ще разбереш, че не си... за мен... Морзан, моля те. - владетелят знаеше, че ще победи в този двубой. Никой ездач не можеше да обрече детето си на скръб. Точно както предполагаше, Морзан отново прибра наполовина показващото се острие в ножницата и наведе глава.
- В Калем е... Да... Сам самичък и в същото време с целия свят. Има хора, които го обичат. Ние не ги виждаме, но те са тук...
- Нека ездачите да поемат отговорност. Върви си сега... И бъди щастлив, ако можеш. Детето е добре в нашите ръце.
- Де да можех да ти вярвам...
- Можеш. Един баща би могъл да повярва в думите на друг. Можеш.

~ Слънцето бе единственото, което усещах, преди да вляза тук.
Но вътре все още вали...
Няма начин да оцелеем тук, в тъмнината, но това ни прави силни.
Ако има място на тоя свят, където надеждите и мечтите не са загубени...
Ще се борим срещу стените на този мрак, за да излезем отново...~

- Мразя ви! Проклети да сте! Мразя ви! Не искам да ви виждам повече! Никога в живота си! Чувате ли!? Никога!! Никога!! Мразя ви!! - пазачите хванаха детето и се опитаха да го отстранят. Веднага още няколко деца им препречиха пътя, а други започнаха да задържат момчето. Царят на елфите беше сащисан. Никога преди ездач, дошъл на Агаети Бльодрен, не беше си позволявал нещо подобно. Момчето се отскубна от приятелите си и отново се насочи към владетеля. Подаръкът, който трябваше да поднесе, сега бе разбит на малки парченца в краката му. Дали елфите бяха обидили това момче? То бе дете на Клетвопрестъпника. Морзан не бе желан дори от тях. Живееше в дън гори, но те го мразеха. Синът му... може би беше наранен от отношението им? Елфите не можеха да знаят какво се върти в главата на детето на Господарите. - Вървете в ада всичките! Всичките!!
Друго момче успя да го задържи, а очите му просветваха заплашително зад очилата. Чернокосият перфектен ездач застана пред тях сякаш искаше да ги защити. Той бе водачът на тази група проклети деца. Елфите като че ли насочиха гнева си към Рой Мустанг. Но момчето стоеше пред приятелите си и нямаше да се махне за нищо на света.
- Тъй? Изпращаш ни всички в ада? - един от елфите извади меча си и застана пред владетеля си. Момчето, което защитаваше другите извади на свой ред дървената си играчка. Дори и такава да беше, това не му пречеше да бъде смел. Рой нямаше да се даде за нищо на света.
- Муртаг не искаше да каже това!
- Все едно не го чухме! Отдръпни се момче! Нека говори, твоят приятел. Да чуем! Що за хора са ездачите!
- За нищо на света! По-добре да жертвам честта си, отколкото да ви дам да го заловите! - другите деца вече се събираха да укротят приятеля си, но не беше лесно. Той вече използваше магия, за да ги отблъсне. Дори Хюгес вече не го задържаше. Рой не се плашеше от огъня. Не се плашеше от раните. Дори не се страхуваше от война елф, който имаше пред себе си.
- Нима подкрепяш това безумно момче, Мустанг? - чу се от наобиколилите ги. Рой разпозна в този ужасен глас гласа на строгата си майка.
- Да, майко. Подкрепям думите на приятеля си, каквото и да означават те! Той е мой приятел. Аз съм отговорен за това, което се случи. Защото аз съм негов водач, аз бях избран за това. Ще трябва да поема вината му.
Войнът елф като че ли се ядоса и замахна към момчето. Чуха се ужасени писъци, но после и вик на изненада. Чернокосото дете беше се отдавна подготвило. Дървеният му меч не се счупи, дори не потдаде. Той отговори на удара на война и остана на мястото си. Момче, което защитаваше дори приятелят си, смъртно провинил се на един празник.
- Отдръпни се! Ще се наложи да убия и теб!
- Що за глупости! Вие за честта ли се притеснявате? За глупавата чест ли? Що за идиощини!? Това ли е най-важното в живота ви? Да не загубите това? Вие луди ли сте!? Тогава когато жертвате войници... Какво тогава!? Пак ли честта е по-важна от войниците!? - елфът се ядоса и изблъска момчето, което не очакваше юмрук по лицето и полетя към едно от дърветата, като се блъсна и се свлече в безсъзнание. Но веднага на негово място застана друго дете. То се държеше точно пред лилавокосото. Не говореше, не издаваше и звук. Розовата му коса се вееше от невидим вятър. Лилавите му очи искряха от решителност. Ямада Раску. Магьосникът на музиката.
- Махай се! Махай се, за да не ти се случи същото!
Но момчето поклати глава, въпреки че потрепери от глава до пети. Продължи да стои с разперени ръце и да гледа с онези лилави очи. По тъмни бяха от тези на Муртаг... но също така решителни. Елфът хвана момчето за яката и го хвърли настрани в тревата. Ето че стоеше точно пред лилавокосия демон. Муртаг го гледаше с такава злоба, че ако елфът бе нормален човек, сигурно вече щеше да е побягнал. Знаеше, че детето го гледа така не само защото елфът го мразеше. А и защото бе наранил приятелите му. Замахна към момчето, скоро щеше да бъде мъртво и всичко щеше да свърши. В последния момент някой се хвърли нататък и момчето изчезна преди удара. На няколко крачки от това белокосият ездач все още го държеше, докато се изправяше.
- Хито Накамура! Това дете трябва да умре!
Ездачът пусна момчето и се поклони. Настъпи кратка тишина, докато всички объркано очакваха да разберат какво ще направи елфа или ще каже Хито.
- Искрено съжалявам за всичко това - проговори най-накрая Хито на почти разбираем елфически - Предлагам ви моята чест в замяна на неговия живот.
- Съзнаваш, че така никога повече няма да се върнеш в земите ни, нали?
- Съзнавам го, но ще поема наказанието от името на Муртаг.
- Защо защитаваш сина на един Клетвопрестъпник!? Хито, нима и ти си такъв!?
Белокосият вдигна глава. Очите му горяха от ярост. Те бяха наранили учениците му! С мъка се удържаше.
- Той е и мой син! Такъв, какъвто ти никога няма да имаш! Никога няма да разбереш ездачите! - елфът бе за миг объркан, но после бавно сложи оръжието обратно в ножницата и отстъпи три крачки, както бе традицията.
- Приемам честта ти в замяна на живота му. - Хито кимна, после събра косата си, докато изваждаше от колана си малко сребърно ножче. Такова ножче елфите не бяха виждали от векове. Но то все още съществуваше. Бяха редки, изключително редки, тези ножове от митрил... Драконовия метал... Отряза косата си и я хвърли пред краката си. Белотата се разпиля като преспи сняг. Нещо в сърцето на лилавокосото момче зад него се пречупи. Той не разбираше много неща, но бе разбрал какво точно бе се случило с учителя му сега. Хората на поляната се разотидоха, тихо, съвсем мълчаливо. Муртаг падна на колене и вдигна няколко кичура бяла коса, така, сякаш за първи път виждаше нещо подобно пред себе си. После се разтрепери, обърна се и прегърна учителя си. Само пред него... можеше да си позволи нещо подобно. Само пред него и съучениците си можеше да пролива сълзи колкото пожелаеше.
- Сенсей... Не исках... Вие... не трябваше... Заради мен... Аз съм виновен...
Учителят му също коленичи, за да може да му каже каквото искаше. Нещо бе заседнало в гърлото му. Страх, страх, който не можеше да преодолее и не можеше да повярва, че ако бе закъснял и със секунда...
- Муртаг... За мен най-важното беше... Ти да си жив. Не ме интересува, че повече няма да се върна тук. Искам ти да живееш, Муртаг... Муртаг... - този непреодолим страх в сърцето му бе заради това момче. Момче, което бе се заклел да пази и защитава. Момчето, заради което семейството му бе избито. Заради което бе се съживил от мъртвите, което бе сърцето на бащата, който никога нямаше да го види. За първи път учениците му го виждаха да плаче. Неговите чисто бели диаманти изглежда промени нещо в тях... Нещо, което остана за цял живот. Тогава бе и първият път, когато от очите на Муртаг закапаха сини бисери... Заради гнева, заради срама... Той бе единственият виновник, че Рой бе в безсъзнание, че Ямараску бе си счупил ръката... И заради това, че учителят му се беше отказал от всичко, за да може да го спаси. Вече нямаше как да зарови лице в белите му коси, защото бе постъпил така необмислено.
- Съжалявам... Татко, съжалявам...
- Не... Не съжалявай... Всичко е наред. Всичко ще се оправи, Муртаг. Обещавам ти.

"О, още си спомням... Да, спомням си... Прекрасните дни на младостта, когато всички бяхме свободни. И аз бях млад тогава. Да, млад... Обичах полята. Обичах ги и досега ги обичам. Безкрайната шир на земята. О, колко силен е вятърът там, колко синьо е небето. Да, в полята на моята младост. Обичам децата. Обичах да ги гледам как се стараят и как се смеят заедно. И аз някога бях дете. Но нищо по-чудно не съм виждал от войниците. Децата, които някога щяха да умрат за това, което познаваха. Кои са те?
Вече съм прекалено стар. Помня кога малкият принц Ищобан падна на колене пред целия свят, пред всичките си хора. И бе кръстен с едно ново име. С името на победата... Роланд... Роланд Колд. От тогава се научих да не подценявам децата. Тези души... са по-силни от нашите, по времето на тъмнината...
Случвало се е да се разхождам из полята и да съзра група ученици, заобиколили учителя си, който с широката си сламена шапка рязко се отличава от всички останали хора, които познавам. Учителят или учителката, се усмихва леко, красиво, радостно... не зная. И държи билките в ръце и обяснява. Децата са по-различни от нас... Децата са по-различни...
Нищо друго не ме е учудвало така, както Четиридесетте в дните на тяхната цялост. Що за гледка бе това? Случваше се да ги виждам, на куп, да тичат из полята, да търсят нещо загубено. Четиридесет деца, които бяха поверени на дух от чиста белота. Харесвам Хито Накамура. И бих поверил дъщеря си на него, ако можех да го направя. Но тя е по-млада...
Да, говорим за най-големия клас в нашата история. Те бяха едно семейство, те бяха звезди и небе, те бяха слънце и облаци... Всичко... Всичко...
Често седях на хълма и ги гледах от далеч. Тогава бях стар, сега още повече. Харесвах децата. Те бяха така лъчезарни и любопитни. Някак вълшебно бе всичко това. Стоях горе и гледах момчетата и момичето в полята. Зелените поля на младостта. Те се тълпяха около съществото от чиста белота, той се смееше, а движенията му бяха като на фея, като на нещо, което не съществуваше. Хито хващаше шапката си и се чудеше на странните им отговори, смееше се с тях, после обясняваше досущ като баща, какъвто беше. Помня лючезарното му лице, помня колко жив и щастлив беше. И досега е. Питах се, какво ли е да си долу, до него, да се смеете заедно. Никога не съм могъл да говоря с него. Но хората казват, че е невероятен човек. Мил, обичан от всички. Такъв бе Хито.
Децата израснаха под неговите грижи, бе нормално също да бъдат горди и възпитани. Силни и мечтатели... Всеки, какъвто беше. Сега, докато седя в същите тези полета и се чудя и мая какво съм правил толкова дълго в съзерцаване, тези момчета ми приличат на едно друго дете. На детето, което застана пред народа си и смени името си завинаги. Те приличаха на Роланд Колд тогава. Наистина... Ако Роланд бе обучен от Хито какво ли щеше да стане... какво ли...
В съня или видението ми, те отново се извърнаха към мен. Момчетата не се страхуваха от мен, когато бяха до учителя си. Той даваше всичко за тях. Като в приказка. Не, като един баща. Аз го разбирах, защото също бях. И макар те да не бяха негова кръв, той беше целият свят за тях... Той беше единственият им баща...
В съня или видението ми той отново се обръщаше към мен, държеше сламената си шапка и се усмихваше. И сега помня този образ. Белотата в зеленината, която винаги бе следвана от вятъра. Непобедимият вятър, който Роланд Колд наричаше надежда.
Аз помня... Помня целият този зелен рай. Помня децата, които никога, никога не се промениха. Любовта, усмивката, очите... останаха си същите.
И в този ден, когато пиша и си спомням... Иска ми се да поговоря с Хито Накамура. Той бе нещо като водач и за мен, един наблюдател. Успокоявах се, когато виждах усмивката и очите му. Обичах, когато ме погледнеше и се усмихнеше, да чувствам топлината и радостта в сърцето си. И въпреки че не мога да го видя, аз му казвам благодаря... За винаги ще му благодаря. За това, че промени и мен, за това, че може да промени целия свят. Да... Аз, глупакът, почувствах поне това... Частица любов от непознат, от един баща на деца... От един учител...
Когато някой вече го няма, тогава ти ще бъдеш сам, но няма да си... Тогава ще бъдеш с всички ни... Да, често чувах това, докато скитах из полята. Да, обичах тези учители. Учителите на ездачите са странни и магични, отнесени и мистични... Те са духове на нещо минало, на сегашното, на истината. Обичам тези хора. Обичах ги такива, каквито са. Учениците им бяха други хора. Те, учителите, създадоха ездачи, които ние помним и до днес. Ездачи като Роланд Колд.
Всеизвестен е факта, че когато Роланд пристигнал в Дрейгън Дроу, наистина бил удивен и радостен, че такова място съществува. Той дори изразил надеждите ис, че сина му, Грациан, ще учи някога там. И макар Грациан никога да не прекрачи прага на Дрейгън, то се срещна с един от най-мистичните учители на това далечно място. Хито Накамура. Защо говоря толкова за него? Сам не зная... Но ние, ездачите, знам, че в дните на тъмнината само истинската белота може да ни извади от съня. Той бе истинската белота за нас..."

Из мемоарите на един непознат учител

~~~
- Наджи, кои, кои~ Наджи, юке, юке~
Наджи беше... още едно свръхестествено същество, което обикаляше историите на ездачите от незапомнени времена... Наджи Найт Куран...
Освен Роланд Колд, който беше тяхната надежда, за който се редяха безброй приказки и легенди... Друг любим герой от приказките беше този Наджи. И колко деца носеха неговото име... Той не беше толкова възхваляван, макар да бе направил много за тях... Споменаваха го в историята си... както генерал Лета Муртаг, както още много хора... Но нищо не можеше да засенчи Роланд Колд. И все пак Наджи беше неизменна част от ездаческия фолклор. Безброй песни, безброй приказки. Национален герой от митове и легенди.
И кой всъщност беше Наджи? Скитник, още от времето на Четвъртия им владетел. Скитник, станал водач на хиляди хора като него самия. Той беше мечтаткел и боец... Всъщност, представяха го по всякакъв начин. Но и до сега малките деца на ездачите по улиците пееха песен за човека, спасил царството им от глад... когато драконите не бяха били на тяхна страна напълно... Когато този човек успял да създаде... Пещерата на яйцата.
Този ездач бе ги спасил от глада, бе им дал чест и достойнство... беше им дал и небето. Прекрасното, синьо небе. Макар той самият да идваше от най-тъмните места на ездачите, беше символ на светлината. За тях... Наджи беше символ на всичко, преди Роланд Колд да ги поведе. Но винаги щяха да го уважават. Винаги празнуваха в негова чест. Той беше един от техните спасители.
- Наджи, лети, лети... Лети към небосвода и сините води~
Наджи беше спасил яйцата на драконите. Наджи беше водил царицата на своето време... Също както Бром беше водил Арвен. Наджи... Беше доста вълшебно име, защото когато го споменяха други пред ездачите, самите ездачи започваха да разказват за него. Харесваха този свой герой. И историята за неговата борба.

Роланд се чувстваше много странно. Намираше се в белотата. Беше умрял? Беше някак неестествено... невъзможно... Как така?! Не, искаше да остане с другите, искаше да се бори. Искаше да излезе от този бял затвор, а никъде нямаше изход. Около него бродеха хиляди хора, призраци на отдавна загинали. Той не харесваше това място. Нямаше ги белите и зелени поля на неговата държава. Нямаше нищо тук... Нищичко...
- Значи ти си наследникът на Първия? - тих и сладък като мед глас се понесе из тишината към него. Роланд се обърна. Тук нямаше оръжия, но нещо не му харесваше... Един човек, облечен в злато и сребро, седеше на висок трон и му се усмихваше. Чакай малко... Зелените очи... Дългата, катранено-черна коса... Леката брада. И най-вече... короната... Рланд се свлече на земята, ако тук изобщо имаше такава. Това беше... Първия...
Мъжът на трона се усмихна. Същата усмивка, която притежаваха всички след него. Винаги беше било така.
- Стани... Роланд Колд Гондорски. Приветствам те отвъд. Отвъд, където никой няма цвят, а само присъствие. където можеш да си навсякъде.
- Не навсякъде, където искам да бъда.
- Тъй ли? Ти къде искаш да бъдеш?
- Отвъд белотата. Там, където живях. Трябва да ги защитавам. На тях им трябва път... за напред.
- Искаш да кажеш... че искаш да бъдеш герой?
- Не съм герой. Аз съм владетел. Владетелят защитава народа си докрай.
Първият вече знаеше. Знаеше, че съдбата на Роланд е различна. Много по-различна от всяка, окято беше виждал преди. Роланд трябваше да се върне. Той трябваше да даде сила и душа на бъдещите ездачи. Първият знаеше, че някой ден това трябваше да се случи.
- Наджи... Покажи на Владетеля пътя... за навън... Където ще бъде вятъра... на тяхната надежда...
Тогава Роланд Колд за първи път разбра... какво е значението на древната детска песничка. Наджи... лети, лети... Наджи можеше да лети, защото беше... дракон... Пазителят на техните яйца. Защитникът на тяхното бъдеще... Бе човек, който беше и дракон... Затова в онази детска песен се пееше така. Защото някога хората бяха знаели много повече от тях, сегашните ездачи. Но това щеше да се промени... един ден... всичко отново щеше да е както преди. Някой ден...

~~~
Вятърът беше наоколо и те го чувстваха по-ясно от преди. Нещо ги притесняваше и ги караше да треперят. Защо се бяха събрали тук? Насред елфическите гори... Толкова много ездачи на едно място... беше странно... Поне за тях, не беше празник. Бром ги беше довел. Защо, така и не се разбра точно. Те се поглеждаха глуповато и гледаха зелените поля наоколо. Беше преди няколко години, когато все още слънцето грееше над тях.
Външно с нищо не издаваха лекото си притеснение. Царицата не знаеше, че са се събрали тук. Не биваше да й казват... Защо? Външно изглеждаха съвсем нормални, дори сякаш бяха дошли да си устроят малка среща. Ямараску им помагаше до някъде. Забавляваше се с още двама-трима от съучениците си. Бяха дошли много войници... Защо? Четиридесетте, без един, който бе мъртъв, също бяха тук. Тогава всички бяха били още щастливи...
- Когато и да се обърна назад... онова място си е там... Мога да се колебая, да се съмнявам... Но избраната от мен пътека... е безкрайна...
- Давай, Саку, давай!
Притесняваше ги това, че Бром само стоеше отстрани и ги наблюдаваше. Все едно бяха момчета, които бяха отишли на разходка и скоро щяха да се прибират. Наистина, беше им казал да се облекат официално. Честно казано, на повечето хич не им отиваше... На Муртаг например стоеше странно, освен за онези, които бяха свикнали да го виждат такъв. Войниците и благородниците, които бяха дошли с тях, като че ли им бяха пазачи. Но щом вятърът беше тук, всичко беше наред. Значи нямаше да стане нищо лошо. Само това бе надеждата им.
"Рой... Рой..." това притесняваше Мустанг от едно време насам. Вятърът шептеше неговото име или само така му се струваше? Някак... Някак нещо не беше наред. Оглеждаше се често често и това пречеше на забавлението му... Другите виждаха, че нещо не е съвсем наред... Скоро щяха да го питат какво има, но как можеше да им обясни...
- Време е... - промърмори по едно време Бром необичайно високо и повика всички, които се бяха разпилели наоколо. После се прокашля, сякаш щеше да им изнася лекция. Държеше се странно днес... Много странно - Момчета... и момиче. Четиридесетте, които са без един сега. Искам да ви запозная с един човек. Човек, който всички познаваме, но и не познаваме. Искам да се държите подобаващо.
- Само затова ли сме тук?
- Не говори с такъв тон, Хаулинг!
- Остави ги, Бром. Според мен се държат достатъчно добре. - гласът беше смразяващ и топъл едновременно. Вятърът мина през тях и те се свиха инстинктивно. После всичко избухна в невероятна зелена светлина. И той вече беше пред тях. На малкия хълм, такъв, какъвто винаги беше. От дясната му страна стоеше нисък албинос, със сурово изражение, но странно благи очи... Червени като кръвта. От ляво този човек бе довел... Техният Тайсън. Но нямаха време да видят всичко това, защото единственото, което се сетиха да направят, когато за миг видяха кой е, бе да коленичат.
- За нас е чест, Роланд Колд-сама! - приветства го Рой, макар никой да не вдигна глава, гледайки в тревите, в които бяха коленичили.
- "За нас"? - усмихна се Роланд, като че ли се забавляваше.
- Хай!
- От името на всички тези хора ли говориш, Рой Мустанг? Тези тридесет и девет човека тук?
- Хай!
- Хрумвало ли ти е, че искам да чуя и тях?
- Сумимасен!
Роланд отново се усмихна, после бавно слезе от малкото хълмче и се приближи до тях. Или по-скоро до първия, който сякаш се беше наредил нарочно така... По номера ли трябваше да ги търси? Или пък... Застана пред първия коленичил. Момче с дълга черна коса от абанос...
- Анату Янку... Момчето на леда... - не беше този, който му трябваше. Не такова бъдеще искаше за... този или тели, които щеше да избере... Тръгна между хората и намери следващия - Бреда Хейманс... Ти ще си този, който ще пази бъдещето на Рой Мустанг. Моля те, помни това. Вато Фалман... ти ще пазиш сърцата им вечно млади. Гио Джин... Момчето на любовта... Грег Уил... нека се бием заедно до края. Грим Джагър... никога, никога не се страхувай. Джейдън Джей... един ден ще се върнеш. Джулио Ерего... дете на огъня... Ишин Рич... пази тяхното здраве със своята воля... Йонамине Кю... бъди тяхна усмивка. Йошида Рейко... техните крила. Йошино Мей... усмивка зад стена. Каин Фейри... дори и такъв ти още имаш смисъл в живота. Не го изпускай. Кейстръл Сивнар... бъди техните страници от живота. Кимбли Золф, ти си тяхното копие. Лави Канда. Не се страхувай от себе си. Лебърард Файър... очите ти могат да виждат и през тъмнината. Лий Маркрис... не се възгордявай. Лойд Ърл... продължавай да се учиш. Лю Накай... трябва да пътуваш повече. Маака Рен... тяхна нощ и техен кураж. Нейван Танатос... бъди сила и опора на човека, за който знаеш... Оки Рос... не се лъжи. Онизука Ей, бъди техните очи. Риза Хауки, бъди такава, каквато си. Рики Мейбърн гласът ти е в теб самия. Сиг Къртис, бъди смел. Стивън Макгрей, това, което замисляш, е правилно. Суно Сагара... до последната нощ. Томоя Оказаки, не тъгувай дълго. Хаулинг Тоа... продължавай напред. Юноки Ю... нощта е тази, която ражда билките.
Спря се. Знаеше, че те са ужасно объркани. Вярно, не беше споменал някои от имената. Знаеше, че се чудят защо. Нима тези хора оставаха без съвет? Нима нямаше какво да им каже? Бе усетил таланта им. На тях имаше да спомене... нещо по-важно.
Върна се до хълмчето и отново се обърна.
- Ваш? Саку? Ямада? - тримата потрепнаха, после станаха и приближиха няколко стъпки без да го поглеждат. Бяха наистина доста различни един от друг, но в сърцата им имаше едно и също - невероятна решителност. - Изправете се.
Направиха го. Роланд бе по-висок от тях, но беше нормално. Можеше да е какъвто иска. Докосна Ваш и го накара да го погледне. Да... Ваш беше вятърният магьосник на своите приятели. Момче, което Роланд отдавна харесваше. Саку беше безкрайно красив, усмихнат като ангел... Като слънцето и луната... Пътеводна звезда... Ямада беше някой, който Роланд никога нямаше да забрави.
- За вас имам нещо много специално - тихо каза, беше сигурен, че само те тримата можеха да го чуят. - Слушайте внимателно и не се чудете на всичко това. Бъдете добри и не казвайте на никого другиго. Нали?
- Не сме деца, Ваше величество.
- Може би...
Знаеше, че това което им каза по-нататък... ги беше изпълнило с почуда и нова надежда... Щяха да се справят. Оставаше най-трудното...
- Рой? Хюгес? Хавок? Муртаг? Искам да поговоря и с вас...
И тези момчета нямаше да забравят какво са чули...

Всеки от тримата се чувстваше различно. Ваш Мелус си мислеше, че е прегрешил в нещо и този път няма да му се размине лесно. Но нямаше да покаже това на Роланд, който най-много от всичко мразеше слабостта на хората си. Затова Ваш се зарадва, когато видя в очите на краля одобрение и усмивка.
Саку беше изключително спокоен, сякаш беше очаквал това цял живот. Бе най-нисичък от групичката и се чувстваше като малко момче, което двама мъже водят към невероятно бъдеще, защото беше и по средата. Всъщност, знаеше добре, че момчетата следват него... Но никога няма да си го признаят...
Ямараску кой знае защо си спомняше за една песен. Защо точно сега и защо точно тук... не можеше и да знае... Просто всичко, случило се днес, се въртеше в главата му под съпровода на тази песен... а дори нямаше връзка...
Но и тримата се почувстваха почти еднакво, когато застанаха пред Роланд и Лета Муртаг... Чувстваха се съвсем откъснати от света. Избрани за нещо, което не искаха да разбират. Лошо? Добро? Не бяха сигурни...
Ваш потръпна от изненадващо топлите пръсти на Роланд, който го докосна и накара да го погледне. Не си беше представял, че ще погледне Северния дъх в очите... Та това беше невъзможно! Почувсктва се странно. Лек като вятъра... като призрак на нещо, което трябваше да бъде... много, много отдавна. Стресна се и се огледа, докато Роланд продължаваше нататък... Тези дрехи... Прозрачни ръце... Той беше вятърен магьосник... Току-що бе заел истинската си форма... Погледна към останалите... Ако това бе истинската му ездаческа форма, зад човешката обвивка... то какви бяха другите двама?
Видя как Роланд сложи ръце на главата на Саку и Саку го погледна. Синьо-зелените му очи се усмихваха още по-силно от преди. Ваш обичаше това момче... Всички обичаха Саку...
Светлината за миг го заслепи. Пред него вече стоеше мъж, облечен в чисто бяло... Като някакъв ангел, който още няма крила... Само че този ангел никога нямаше да има. Беше просто ездач. Странно, защо така бе много по...нормален? Ездачите виждаха в Саку Ралус ангелът... Сега, ако можеха да го видят другите... Вероятно обаче не можеха, защото бяха забили носове в земята почти буквално.
Роланд вече беше сложил ръце на лицето на Ямараску. Лилаво-розова светлина се въртеше около призрака и човека. После се уви около музиканта и се превърна в невероятни дрехи... Музикалните магьосници бяха... странни... Всичко в Ямараску бе така лилаво. Беше споменавал, че има и проблем с очите... Виждаше всичко наоколо в розово и лилаво. Единственият начин да види добре цветовете... бе да използва очите на дракона си или на свой приятел... Имаше магия, която не пречеше на другия да вижда също толкова нормално.
Роланд се върна пред тях и ги изчака да се нагледат един от друг, твърде изненадани.
- Момчета... - усмихна им се. Все едно бяха малки и се нуждаеха от подкрепа на възрастен. - Сега ще ви кажа защо сте тук, пред мен. Един ден, в тъмното бъдеще... Вие ще сте хората, на които ще разчитам... почти колкото и на онези, които ще видите след миг да се изправят пред мен. Вие ще трябва да ги подкрепяте. От цялото си сърце и душа. С всичко, което имате. Ваш, избрах те, защото винаги си спасявал съучениците си от наказания. Винаги си ги изпълнявал вместо тях. Дори в битките продължаваш да се бориш вместо тези, които вече ги няма... Като Тайсън. Продължи да го правиш. Саку, избрах теб, защото ти имат доверие. И аз също. Ти си техният ангел, продължи да бъдеш такъв. Ти си тяхната усмивка, не я сваляй от лицата им. Ти си най-голямата им светлина... не го забравяй. Ямада... Избрах теб заради гласа ти. Начинът, по който ги водиш. Начинът, по който ги подкрепяш. Начинът, по който ги караш да бъдат себе си.
- Не разбирам... за какво сме избрани?
- Знаете, че някога много отдавна е имало предсказание. Казали са, че един ден водачът ще се разочарова от бъдещето на рода си и ще трябва да направи нещо за бъдещето на другите. Позволете ми да ви обясня. Първият... Първият владетел на нашето царство бе разочарован от алчонстта, ревността и нрава на царица Арвен. Бе разочарован, затова ми нареди да изпълня пророчеството, защото след него аз съм най-почитан и познат на ездачите. И аз се заех да търся някой, на който народът на нашето царство ще се довери. Някой, който ще ги води точно както аз го направих... Някой, който ще бъде мен през времето. Не, не се безпокойте. Не сте вие... Но вие ще сте тези, които ще ги пазят... Тези хора, които вече избрах. Затова... искам да знаете какво ще последва.
- Ще се опитате да заместите властта на царицата? На вашата внучка?
- Време е някой да я научи какво точно означава да бъдеш водач. Време е да й дадем урок за в бъдеще. Нали? Вижте внимателно хората, които съм избрал. Подкрепяйте ги и ги насърчавайте, защото няма да е лесно. Знам, че и без да го казвам ще го правите. Както и всичките ви съученици. Но трябва някой да знае... преди да се разбере от всички.
- Хай!

Рой се чувстваше и горд и уплашен. Застанал пред Роланд, загубен в зелените му очи... Беше уплашен, но беше и горд че е тук и че е чул това, което току-що му беше казано... Той... Да бъде сърце на Роланд Колд Гондорски? Да бъде неговият пратеник през времето? Звучеше много романтично. Но току-що му бе казано от същият този човек...
- Рой Мустанг, заклевам те да водиш хората, както водиш тези зад себе си. И един ден, дори когато времената не са такива, каквито са били... Продължи да се бориш за хората ни... Ти си огънят на душата ми. Когато и да се объркаш, аз ще те поправя. Защото ще има смисъл.
Хюгес трепереше целия. Не можеше да повярва. Той? Та кой беше той, че да защитава цял един народ? Във всеки случай не бе като Роланд Колд... Никога нямаше да бъде... Но Роланд го гледаше право в очите. Зеленото се отразяваше в зелено... Роланд му вярваше...
- Хюгес Маес, заклевам те да водиш хората ни. През трудностите и болката, ти избираш винаги усмивката. Продължи да се бориш за щастието, което понякога отбягва теб самия... Бори се така, както и твоите предци... Бори се така, както сам знаеш. Защото ще те подкрепям каквото и да сториш. Ти си радостта на сърцето ми... И моля те, не се шегувай с думите от пророчеството.
Хавок се чувстваше отново твърде млад. Да, беше най-млад от четиримата, които стояха пред Роланд в момента. Но да си помисли, че пророчеството му отреждаше такава роля... Точно тази... Беше тъй странно и магическо...
- Хавок Мейн, заклевам те да подкрепяш живота и уважаваш смъртта. Както едно момче на времето погуби всички Маес, освен един... така на теб е отредено да запазиш живота на този един. Научиш ли се да го правиш, ще защитаваш и другите със същата сила. Ти си споменът на детството ми.
Муртаг се чувстваше ужасно. Защо? Не биваше да е тук... Не се чувстваше като... защитник... Не можеше да е тук, не биваше... И някъде дълбоко в себе си се чувстваше радостен. Арвен можеше и да не го приема... Но Роланд Колд, някой по-велик от нея... Го избираше за защитник на волята си.
- Муртаг, чието второ име ще запазя в тайна... Заклевам те да се бориш, никога да не предаваш. В живота и смъртта да се молиш така, както съм те чувал да правиш за останалите. Сега се бий за тях, в живота и смъртта, не ги изоставяй. Завинаги, както обеща един ден, преди много години. Аз ще водя меча ти в битка... докато вярваш, че има какво да защитаваш. Ти си силата на десницата ми.

~~~

(Из "Господарят на Дорадо" - нещото като книга на Мел...
Перото на Хюгес Ни или някой друг)

И аз те познавам... господарю на сънищата. И аз ще те позная...
Ако можеше да се усмихваш, освети пътя ми с тази усмивка. Аз чакам там, за да изтрия тъгата от лицето ти...
Дори да съм безсилен, дори да плача без сълзи... Чакам да изтрия твоята тъга от това лице, тъй светло, истинско и живо. Аз помня...
Ако имах силата да променя този свят, аз щях да желая цветята да цъфтят отново и отново за теб.
Но дори и безсилен, аз продължавам да се боря... И аз те познавам... и аз ще те позная...
Усмихвай се... усмихвай се, господарю, без сълзи... Чакам на черния ти път, за да те срещна. О, аз помня... Помня силата в тези две очи...
И въпреки, че никога няма да успееш да ме срещнеш, аз ще помня твоя глас, защото е моят... О, мое огледало от чернота, аз ще бъда твоя светлина.
Ако имах силата да те докосна, то аз ще се слея с твоята същност. Щях да имам силата да осветя черния ти път...
Ако имах силата да бъда теб, нямаше да се справя. Бъди силен, господарю от чернота... бъди силен...
И седя сега в тъмнината, мислейки за теб, защото ти си моето огледало от мечти. И зная, че видя ли образа си някъде пред себе си, то там някъде, зад тези две очи ще бъдат твоите. Не, ти си просто призрак от мечти. Защото всеки човек мечтае да достигне различни неща. И аз помня... и аз те познавам.
Никой друг не те е виждал, господарю от сълзи. Никой няма да те види... Нима не разбираш кой си ти? Защото аз те познавам... И ти ме познаваш... Не помниш ли? Не помниш ли кога за първи път прогледна през тези две очи? Кога потегли по черния си път? Аз бях там... и аз ще помня...
Някой ден, когато болката от гърдите ми изчезне ще зная, че си потеглил на най-прекрасните криле, за да изпълниш това, за което бе призован. Но още не, господарю мой, още не... твърде е рано да ме изоставяш сега. И аз мечтая, господарю от усмивки... и аз съм тук.
Стоя срещу теб и се вглеждам в образа си. Стоя и се чудя къде ли си сега. Знам, че ще си там, когато те повикам. Господарю от мечти, аз съм твое привидение.
И аз, безмълвният автор на творби, някак се свеня да те пусна из света. И аз искам да те държа за ръка, за да ме водиш през трънливите си пътеки. Твоят път ще бъде моят. Твоите сънища ще бъдат мои. Твоите мечти са моите. Аз съм част от теб, както ти беше и ще бъдеш. Аз съм нещо, което ти създаде за себе си. Не... Аз създадох теб за себе си. Но дадох ти това, което имах и ти се доверих. И ти си още там. Безмълвно подаваш ми ръка. И аз, оставям перото до себе си и тръгвам след теб. Ще те догоня... ще хвана ръката ти... Ти и аз отново някога ще бъдем едно.
Сега, далеч от тоя свят, аз още чакам повика ти. Глас, който никога не ще забравя. Обещах ти да те чакам, както винаги съм правел досега. И аз ще помня...
Кой съм аз? Кой съм аз, когато теб те няма и кой ще бъда, ако отново се появиш? Страхувам се да пусна същността ти, бледата пътека, която ни свързва заедно. Някъде там ще си ти, някъде там ще съм и аз. Аз не мога да бъда сам... и ти също. Ние заедно ще вървим в тоя свят, дори никой друг да няма. Аз и ти сме достатъчни на този свят да се възроди. Светлината и тъмнината. Те винаги се допълват и винаги ще са едно. И аз ще бъда там за теб, както ти ще бъдеш...
И внезапно се събуждам от съня... и аз вече не съм това, което бях. Кой съм аз? Коя съм аз? Какво съм аз? Кои сме ние... Всякакви объркани въпроси се въртят в главата ми.
Заставам пред величествената гледка на вселената. Звезди от небе, земя и въздух... обгръща ме всичко, което човекът познава, но аз достигам само теб. И аз мога да летя, на твоите криле. И аз мога да се освободя от този свят, за да бъда в твоя... В нежната прегръдка на света ти...
Не...
И това е сън, нали? И сънят за теб е само сън... знам, че ти не би се появил, за да ме отведеш. Не още... не сега... не после... И не по този начин. И заставам аз пред вселената и знам, че ти си аз и аз ще бъда теб. Докато не забравим пътеката между себе си... след това там, където някога беше ти, няма да има нищо. Но аз се страхувам да оставя пътеката неутъпкана. Искам някой, който да ми вдъхва сила... това ще бъдеш ти...
Стига... Стига...
Чувам това от устните ти. И кимвам в съгласие, а после оставям перото си и се облягам назад. Около мен е цялата вселена... и теб няма да те има никога. Да... стига... Знам, че е време да спра. Думите дори не са мои. Дори и аз съм призрак от мечти. Дори аз съм цвете от един букет с цветя. Дори аз съм някой, който не съществува. Някой друг мисли чрез мен. Някой друг съм аз, част от теб. Ние всички сме едно, нали? Живеейки в този измислен свят на сънища... и кой съм аз? И кой си ти...
Някой друг, който използва моето име е някой, изплетен от мечти. Защото няма някой, който да не може да мечтае никога и за нищо. Дори и аз, дори и ти... ние сме само призраците, които ще осъществят тези сънища... ще осъществят и направят този свят по-реален и красив. По-цветен и изящен. Аз и ти сме част от този свят на мечти... Нейните мечти? Неговите мечти? И все пак кой си ти, писател от сълзи... Мъж, жена, дете... Аз не зная чия ръка ме създаде с изкусните си пръсти. Аз не зная чий е разумът, който нося в сърцето и душата си. И желая аз да изпълня дадената мисия... И аз ще бъда господарят на мечти... и ти ще бъдеш, господарю... За да изпълним заръката, с която бяхме изпратени далеч от дома... нима дори това изречение отива на моя разказ...