Видения от миналото

- Даркан от край време си е мрачен. Това е земя на черни същества. Тук... в тези земи винаги са живели черните владетели. Така наричат съществата, които искат да покорят света... и идват от едно и също семейство. Много отдавна... слънцето е било прогонено от магията, която те са притежавали. Черните господари, те са избили всичко, което някога е живяло тук, за да дадат дом на робите си... Сега... сегашният господар си е намерил друг дом, наблизо, също толкова черен. Тяхната цел е да имат света... странно защо ли, светът винаги им се опълчва... но докато те имат Мрачния юг, всичко ще бъде наред.
Той обожаваше това пусто място. Обожаваше красотата му, мрачната красота на неговия дом. И беше нормално. Черните същества мразеха слънцето. То не беше най-красивото и най-важното за тях. Те живееха заради нощта и луната.
- А аз... може би съм просто нещо като скитник... засега... Може би съм просто минувач... много същества търсят преките пътеки през Даркан, за да отидат където трябва.

-Искам да се запозная с този сегашен господар. Трябва да ме заведеш при него в бъдеще.-Измърмори мелинил.-Но за сега искам да се срещна с това същество на магията.

- Стига да ни приеме, защо пък не. Неговият дом е Мраморната кула... Той сам решава дали да те пусне там или не... - обикновено пускаше всички. Защото обичаше да се забавлява. Те и без това не знаеха за това, което той можеше да скрие вътре. Много, много неща...
Замълча си и продължи пътя си. Защо пък говореше толкова много? Този можеше да му даде забавление... но не беше човекът, който трябваше да знае какво ще го очаква или с кого си говори... Господарят не беше на настроение да се разкрива.

Пъдуването продължи дълго...твърде дълго. Мелинил започваше да става неспокоен. Започваше да се чувства раздразнен... Защо изобщо се доверяваше сляпо нанепознатия? Каква бе гаранцията, че той нямаше да го поведе към капан.... хаха! Нека тогава и неговата магия щеше да принадлежи на рицаря!

Скитникът спря. Беше стигнал до задънената пътека. Онази прокълната пътека, по дяволите. Харесваше мястото, което драконът.. змеят или каквото беше... си беше избрал за засада. Наведе глава и се заслуша в тъмнината. Знаеше, че съществото, което търси е някъде наоколо. Усещаше и помирисваше магията му още от тук. Той дебнеше в дърветата... под земята... Дарсия не беше особено сигурен, но знаеше, че е навсякъде и никъде. Съществото обичаше да си мисли, че никой не го вижда и усеща. Лилавокосият извади леко острието на меча, който държеше под наметалото си.
- Още нещо, страннико - добави тихо след малко - Съществото има способностите на базилиск... Обича да убива с поглед...

Мелинил коленичи и заби мечът в земята. Притвори очи и за миг изпадна в транс. Когато ги отвори те сияеха в син цвят. Изведнъж земята се разцепи и от нея изпълзя грозно същество. мел се досети че това е магическия звяр който търсеше. Скочи бързо в страни вадейки мечът си от земята.
-Магията ти е моя!-извика рицарят.
Съществото изрева страховито. Мел не смееше да го погледне в очите. Замахвайки бързо към него съществото отскочи и ярък лъч магическа енергия полетя към Мелинил. Той отскочи встрани. Концентрирайки се за миг той отново нагря земята, но този път всичката растителност в околноста избухна в пламъци. Странникът който доведе Мел при този звяр скочи във въздуха и от там продължи безопасно да наблюдава битката.
Мел вдигна ръка и върху главата на звяра се стовари магически чук. Базилиска беше зашеметен за секунда, но тази секунда бе достатъчна за Мел да забие мечът си в стомаха му. Звярът изрева и замахна към него. Мелинил бе повален на земята.
-Добре, че съм с бронята поверена ми от господаря на отвъдното-помисли си той.
Звярът замахно отново но Мел парира и отряза лапата му. Звярът се изплаши от болката и тръгна да бяга.
-Къде си мислиш че утиваш- извика рицаря на смърта.
Две ръце се появиха от нищото и сграбчиха чудовището. То полетя безпомощно назад. Мел зе издигна над земята и засия като слънце. На раменете му се появиха искрящи крила. Те не го държаха над земята но с тях той изглеждаше наистина впечатляващо.Чудовището присви очи, и започна да се гърчи на земята. Мелинил полетя стремглаво към него. Заби искряшия си меч с гърлен вик. Чудовището идъхна, но Мелинил не спря да ги ръга и съсича. Вътрешностите му се разлетяха из околноста, а самият рицар бе целия облян в кръв. Странникът който все още стоеше във въздуха гледаше вцепенен и ужасен от гледката.В яроста си мелинил отряза главата на звяра и изяде очите му.След това вдигна ръце и източи всичката магия от звяра. Усещайки силата му в себеси той се почувства безсмъртен.
-А сега какво?!-Извика към странника.

Той подръпна шапката си, за миг оставайки горе. Усмихваше се... Наистина се усмихваше, после леко се приземи. След минути вече обикаляше тялото и търсеше каквото на него му трябваше. Ето тук? Не, тук... Кимна си и извади черното острие от ножницата, която по навик все едно криеше от очите на всички. Направи няколко прецизни и леки нарези, които не го изцапаха и с петънце. Бликна лилава отрова, която запуши и засия, но поне не смърдеше така, както древните автори я описваха. Щеше, ако докоснеше плътта на живо същество. Но Дарсия не се интересуваше от смратта. Изсвири силно и пронизително като зов на феникс, макар да бе невъзможно тук да има феникси. Странно същество, твърде мистично и причудливо изкочи и помириса отровата, така, сякаш възнамеряваше да се нахрани с нея. Нали после Дарсия щеше да го използва... за експерименти?
- Ти кажи какво. Нуждаеш ли се от още засега? - лилавокосият потупа съществото по гърба прибирайки меча - Аз лично смятах да използвам отровата на този базилиск, тъй че ти ми дойде в помощ...

-Използвал си ме ?!-Изсъска Мелинил-Ако не беше магията която получих бих те заклал като животно тук и сега!
Мелинил го погледна в очите и каза
-За сега тази магоя ми стига. Искам да се запозная с господаря на тези земи!
Внезапно от храстите се появи малко момче
-Ти какво? Загуби ли се ?
-Родителите ми бяха убити от орки заеднос целия лагер.-Каза детето-Бяхме се скрили в една пещера, но незнайно как орките ни намериха.-Детето избуха в сълзи-Искам при мама!- изциври то.
Мелинил го погледна с отвръщение, явно писъците не му допаднаха.
-Ще я видиш по-скоро отколкото предполагаш-каза рицарят и извади мечът си. Замахна и с 1 замах обезглави момчето.
-Сега да се върнем на въпроса, би ли ме завел при господаря на тези земи?

Странника като че ли не му обърна внимание дълго време. Сякаш изчакваше, докато съществото, нито кон нито лисица, не нахрани с отровата, която му се предлагаше. Всъщност, по-скоро беше лисица, но ненормално голяма и черна. Черната лисица на Черния господар. Тя винаги го следваше, разбира се...
- По принцип бих задал нахалния и глупав въпрос "Защо пък да те водя там?"... Обикновено мислех, че всички знаят къде да отидат. Искаш и силата на господаря, така ли? Предупреждавам те, че е малко по-далеч от Даркан.

-Ден, Два, Три? Не ме притеснява!-Каза Мелинил-С този господар ще си поговорим. Или ще ми предложи сила или аз ще взема неговата... Принудително.И в двата случея печеля.Предсказано ми бе че светът ще бъде мой. А шом той властва над света на мрака значи ми стои на пътя!

- Мхм, сигурно... - ако имаше изобщо какво да му предложи, то не беше особено много. Сега отдавна не бе си създавал нещо, което да се стори на този човек достатъчно добро. Можеше да предложи... да, можеше да предложи онова... Щеше да го помисли после. Погали лисицата и се качи върху нея, като тръгна по пътя на юг. Мразеше севера. По-добре да не се отдалечяваше повече нататък. На север, това значеше светлина... и много ездачи. Брат му беше там. Но брат му щеше да умре... може би... Лисицата изръмжа и той се сети да премести меча, за да не се забива в хълбоците й. Матилда... в момента бе най-силният му съюзник... Позволи си да мисли за тези неща, пренебрегвайки своя... спътник? Дори не бяха спътници...