Пътеката продължава

Черният портал се отвори насред пътя и той стъпи на земята, като се огледа. Тук беше ли идвал?Не, но беше така познато. Може би някога, в някой сън беше минавал съвсем мимолетно по същата тази пътека. Глупости. Това беше Графството. Позна го веднага, понеже беше специфично
- Много добре - усмихна се, когато не видя жива душа в снега, както беше се случило и при елфите. - Много добре.
Простря ръце и отново повика тъмнината, както Клайв викаше снега си нсяка сутрин. Тъмнината, която бързо бързо поглъщаше всичко, съществуващо в мирния свят на хобитите.
Той тръгна по черната пътека, по-добре да беше черна, защото другите цветове дразнеха очите му. Онези, ярките. Белия сняг можеше да бъде негов...Щеше да бъде, когато спечелеше Клайв отново. И това щеше да стане.
- Кевин...Приготви войските за нападение. Те твърде дълго живяха вщастие - подкани ангела над главата с, той изчезна веднага, бързо-бързо. Някъде там започнаха да бият барабани в тъмнината, посред бял ден.
- Чудесно - повтори сякаш отново Дарсия и застана на хълма, от където виждаше едно селце

Селцето беше обитаемо, а това беше хубаво. Една две сенки застанаха до него и зачакаха да даде сигнал, за да тръгнат и да убиват, защото това беше адължението им. Дарсия стоеше там доста дълго, сякаш чакаше сигнал на някой друг. Тогава до него се появи ужасяващият черен дракон и кървавите му червени очи подтикнаха войските да вървят. Селото може и да не го очакваше...Разбира се...Тъмнина се спусна над него и то скоро потъна в писъци и ужас
- Кажи, Кевин...Ти ли направляваш портала ми?
- Вашето желание го направлява.
- Така ли?Чудесно. Сега лети. Лети и ми донеси кръвта на тукашните големци. Хайде. - ангелът не чака да му се повтори. Разпери белите си криле и полетя в тъмнината като ярка птица над всичко останало. Дарсия се огледа отново. Там долу на поляната светеше някаква могилка и цветя..Беше гроб...Господарят имаше нещо на ум за този гроб. Тъмнината обгърна и това свято място, раздроби скалата и от там започна бавно да се издига нещо. Първо се появи опашката, а после и муцуната му. Изправи се, огледа се и впери призрачнитеси очи в господаря в очакване.
- Нитцу, вълконещо, някога притежавано от Кейти Джоунс. Върви и сей страх! - отпрати го Дарсия към мелето, което беше създал и след като съществото се затича натам, се засмя високо. Тук поне имаше с кого да се бият войските...Макар че ако се намереше някой и за него можеше да е доволен. Всичко с времето си. Първо болката...
Остави войските да се справят с това село и тръгна по пътя, за да намери някое друго. Всички тези хобити щяха да паднат лесно, знаеше го отлично. Така че нямаше защо да се хаби

Тихи стъпки вървяха зад него, но когато той се обърнеше...Нямаше никого. Тихи гласове шептяха във въздуха, но когато той се обърнеше, нямаше никой. Накрая спря на друго вече черно хълмче и се ослуша. Нещо...Някакви сенки...Някакви сенки преминаха през него, спускайки се по хълма със смях.
Тогава разбра всичко. Да, имаше представа какво витаеше във въздуха на Графството.
Сенките им се изясниха. Бяха деца с огромни раници и униформи, с шапки на главите, те тичаха напред..Към слънцето, което не съществуваше.
- Добър си, Раун - усмихна се след това господаря и пропъди сенките с един замах - Добър дори от толкова голямо разстояние - впери сините си очи в планините, някъде от там неговият брат правеше магията, някъде от толкова далеч...Харесваше му. Да, нямаше намерение да се хваща на тази въдица...Все още.
- Но всичко те притиска - довърши мислите си накрая. Никой нямаше да помогне точно на Даедел, значи щеше да отиде и да си го вземе, когато времето настъпеше. До тогава трябваше да се погрижи за Муртаг, а когато изчезнеше...Да, когато изчезнеше. До тогава трябваше да върви по пътеката. Затова се обърна и продължи пътя, като си свирукаше и слушаше звуците от отдалечаващата се вече битка. Когато му дойдеше времето...Даедел нямаше власт над графството

- Сър!Сър, селото падна - белият ангел правеше спирали във въздуха, или поне така изглеждаше, докато се опитваше да се приближи през тъмнината. Тъмнината, която едновременно му пречеше и го насърчаваше. Нямаше си и понятие какво прави тук...Защо е тук...Какво трябваше да стори.
Дарсия се усмихна и кимна, ангелът беше опръскан с кръв, но не беше ранен. След него подтичваше на земята и вълконещото, чакайки нови заповеди за войската.
- Какво чакате?Вървете, Графството е голямо...Скоро и то ще се покрие с мрак - простичко ги подкани, след като тишината стана дълга и непрекъсната. Те отново не чакаха да им се каже втори път. А сега какво...Може би трябваше както беше сторил и при кентаврите да остави армията и да върви някъде другаде. Макар че май си имаше още работа тук, не знаеше каква точно.
Земята беше се покрила с черен и овъглен сняг, покрит с пръски червенина. Какво повече можеше да стори, беше сторил всичко, нали така.
- Глаурунг...Мисля, че вече е твой ред - тихичко подкани чернотата около себе си и червените очи и тяло, изтъкано от мрак се повдигнаха отново, тръгващи да сеят смут и неволи, както винаги се случваше...Дарсия се спря насред пътя и въздъхна. Пак ли?Тези вече му лазеха по нервите...Ужасно, ужасно много.
- Никога не се отказвате, нали?Двама от водачите ти са мъртви...И все пак... - обърна се към детето с огромната катана, което се хилеше насреща му. Тишината продължи доста по-дълго. - Разбирам...Ти си Тир`ре, нали?За моята глава ли си дошъл, или си дошъл да отнема аз твоята?
Детето нищо не каза, имаше и други. Искаха да го наобиколят?Глупаво...Много глупаво. Какво щяха да му сторят...Нищичко не можеха да сторят..Срещу мрака.
- Всички ездачи, независимо от кой род са, са си от един дол дренки - ръката му поднови мрака, в който той изчезна, изтъкан както дракона от самия мрак. Скоро след това...Настана ужасно меле в мрака, където никой не беше сигурен кой кой е

Малко встрани от мрака се роди нов мрак.Понадигна се във въздуха,докато горе-долу не се оформи една човешка фигура...само червените очи се отличаваха от чернотата на притежателя им.
"Аз ще си изчакам..."-ама не обичаше да чака.

- Кевин... - седеше вече на хълма, на който беше си построил нов хълм...Разбира се от нещо, което не е за описване. Ангелът висеше във въздуха около него като някакъв пазач, макар че господаря не се нуждаеше от такъв. - Ще оставим войските и ще отидем някъде другаде. Кажи на Глаурунг да бъде готов...Не, чакай...Мисля, че ако изчакаме ще имам малко работа..Но ти за всеки случай бъди готов.
Понякога му липсваше говора, затова и говореше толкова. Но това беше рядко. В тъмнината нямаше самота, поне не и за него..Имаше и други...От какво ли толкова се оплакваше Муртаг?Глупаво...

Онзи мрак се плъзна напред,докато не ги стигна.
"Господарю..."-женския й глас се разнесе наоколо като тиха мелодия.-"Знам,че не съм първата и няма да съм последната...с предложенията си...дайте ми минута да ме изслушате."

- Слушам те - той се обърна за момент, но после пак загледа към разрушенията пред себе си. Нямаше значение кой беше, какво искаше...В повечето случаи приемаше просто защото му беше писнало, пък те после си се оправяха както си желаеха...Е, ако не прекаляваха...Нямаше значение - Аз не бързам, поне не и този път

"Сигурно си спомняте онова малко момиченце,което се върти около онзи Моуси..."-каза го с такава горчивина...

- Ммм - замисли се за миг, едно момиченце, което беше с него, беше си го взел и беше го направил на резервоар, ако можеше да се каже така. А да, имаше още едно, само че то не го беше интересувало особено - Какво за него?

"Това,което държиш най-близо,боли най-много"-една искряща злобна усмивка проблесна в мрака.-"Детето е малко и не разбира...наивно е и бързо може да се хване на въдицата,ако...баща й...не е наоколо да я пази."

Лилавокосия нищо не каза и продължи да гледа разрушенията, сякаш си говореше с тях, но след малко се изправи.
- Може и да свърши работа - каза накрая тихичко - За моето обещание

"Благодаря Ви..."-червените очи за миг се скриха.-"Ще се погрижа бързо да Ви бъде предоставена."

- Както желаеш.. - после се обърна към другата част от тъмнината, от където се очакваше да дойде дракона...Трябваше да обсъдят някои неща...До тогава...Просто щеше да чака, преди да отиде на следващата точка от света

-Тадам...-материализира се точно пред тях,с детето пред нея.-Доставка на едно малко дребно..."бонбонче"...
Боже,трябваше бързо да разкара тази обвивка,започваше да приема някои черти на готвачката.Джени се поогледна за малко,със сълзи на очите,преди да мерне Дарсия...
-Тате!-затича се към него и уви ръце около краката му,в опит на прегръдка.

Онзи побеля дори и от този опит. Ако изобщо Дарсия можеше да побелее, то сега беше побелял, направо камък,не го беше очаквал...Ама въобще...Въобще...Направо го хвана ужас от това...Или не беше ужас?Не знаеше какво е, ама не беше нормално

-Тате,така се изплаших!-онова продължи да рони сълзи.-Онзи...онзи...лошият...той искаше да ме нарани!Искаше да използва огъня си да ме нарани!Толкова ме беше страх!

Дали я чуваше изобщо...Може би да, ама му минаваше през главата почти като на сън. Или минаваше и излизаше от едното ухо през другото...Трябваше, трябваше да се окопити, да..Не...Не беше толкова...Страшно?
- Радвам се...че си добре...

-Н-нитара ми помогна...-погледна нагоре към него и се усмихна.
Тогава млъкна...гледа го,гледа го,накрая го посочи с пръстче.
-Драконче!-очите й блеснаха щастливо.

П.П:Ау,това беше болезнено...

- Аз ли? - не знаеше как изглежда, ама сигурно не приличаше на себе си. Защо не беше опитал да...да...Можеше и да не се заинтересува от това дете, ама от къде да знаеше...Всъщност...Не беше толкова лошо за плана, но...
"Господарю, някой идва с портал" опита се да му привлече вниманието ангела
"На..блюдавай...го"

-Ти,ти!-зарадва се още повече Джени и пак го гушна.-Драааааааконче!
По-скоро лисица...Нитара беше доволна от магията си,никога не би си представила,че щеше да се справи толкова добре.Напусна обвивката на готвачката и тъмнината отново се разнесе наоколо,което никак не изплаши детето.
"Пак заповядайте."-завъртя се покрай господаря и се изпари,за да се наслади на шоуто.

- Добре... - тихичко каза той след малко, може би повече на себе си, отколкото на момичето - Трябва да...ме пуснеш... - ако се продължаваше така щеше до края на живота си да има травма и да не е на себе си, не можеше да го допусне.
Някъде там ангелът полетя с пръски кръв и падна безжизнено, покосен от черното оръжие на Даедел, което се активираше все по-бързо

-Мммм...добре.-скокна назад и с пръст в устата започна да оглежда всичко.
Не настръхна при вида на армията долу,не се изплаши от мрака и не тръгна да бяга от сенките.Седна си най-кротичко на земята и продължи да зяпа насам-натам.

Отдъхна си, май още беше с ума си. Не знаеше какво точно му беше повлияло...Ама хич не му харесваше. После му просветна червена лампичка. Два портала?
Някъде там се оглеждаше една жрица...Не го интересуваше....По-важно беше...
- Раун, най-сетне се реши - ухили се по своя си начин като изтегли оръжието, за да попречи на Гламдринг. - И ми носиш събудено оръжие?Много добре.
- Ще ти кажа аз на теб кое е добре! - изсъска му и черната магия на меча нападна господаря с огнените си черни пламъци с злоба, много по-голяма от тази на Дарсия

Е,този път вече детето се изплаши.Търкулна се назад и стреснато погледна към...лошия чичко.Нещо от джоба на жилетката й падна,но тя не му обърна внимание...Беше прекалено изплашена,за да си поеме дъх,камо ли да забележи дървеното конче.