Под дърво и камък

- Да вървим.- Зини се намръщи и пристъпи бавно към портала, стискайки книжката с две ръце. Джин само стисна дръжката на катаната си силно и затърси нечия ръка, която да хване, беше му просто детски навик.

- Да.. - въздъхна тя и след като отново кимна на онзи, за да е сигурна, че ще си изпълни обещанието мина отвъд...Изчезвайки в тъмнината, където жълтите й рокли и коси не се виждаха

(тъй като както обикновено имам огромното желание да си пиша, си позволих да хвана таз темичка ^^`)

Тя не знаеше какво има горе. Всъщност, не беше знаела до онзи кратък миг, когато бе зърнала слънцето. Тогава беше първият път, беше и последният. Под земята, тук нямаше слънце. Имаше само светлината от факлите и денем и нощем. Тя познаваше малко горноземци. Така наричаха тук те народът от горните земи. И поради това, че не познаваше много горноземци, като малка винаги беше се бояла да излезе сред тях. Възхищавала се беше на смелостта на групата долноземци, които копаеха надлъж и шир и можеха да излязат горе без страх. Тя никога не беше съзнавала каква радост е да видиш чистото нощно небе и светещите звезди над главата си, когато си отрупан от пясък и загърнат с умора. За нея съществуваше кафявият или сив таван на света, в който беше родена и билките, които копаеше от земята, върху която спеше и в която живееше.
Някога, неговите сиви очи й бяха вдъхнали увереност и тя ги беше последвала. Той беше казал "Последвай ме", това беше заповед. Той бе толкова усмихнат и щастлив тогава... Вече го нямаше. А тя беше вече голяма. Твърде голяма, за да не разбира ужаса, който ги чакаше навън.
Тя беше жрицата, а те бяха нейните слуги. Как да защитиш слугите си от злото, когато то беше навсякъде? Имаше предател, а тя трябваше да го открие. На кой му беше хрумнало да предаде лагера им точно сега? Не смяташе, че някой го е направил умишлено. Магия по-могъща от нейната се опитваше да й отмъсти. Да отмъсти заради ангела, който тя беше отвела у дома... Да отмъсти жестоко.
Затова ли бе пратил господарят срещу тях своя поданник, тук под земята? Да всява страх и да налага волята на господаря си над земята? Те се бяха скрили, когато той бе влязъл от тайния им вход. И сега се криеха и чакаха да си отиде. Нямаше да ги остави и щеше вечно да ги търси в проходине на вечната нощ. Помощ нямаше... Те бяха онези, които трябваше да се справят с това. Къде бе сега екипът, който копаеше из далечните земи навън? Къде се скитаха отново в часа на нужда? Ако не дойдеха скоро, жрицата ясно съзнаваше, че народът... щеше да погине от пламъците на момчето-дракон

Момчето дракон. Детето, което само преди няколко години и по-точно две, бе слязло за пръв път тук... и те го бяха приели като приятел. Само че, Мерик го нямаше вече. Тя, жрицата, не усещаше нищо човешко в него. Това беше звяр, звяр готов да се бие на живот и смърт, само ако му беше заповядано. И имаше заповедта сега. Не им оставаше нищо друго, освен да избягат. В коя посока, сами не знаеха. Те познаваха дългите тунели под земята, но не знаеха нищо за външния свят. Малцина можеха да излязат без страх навън, а те бяха тръгнали на пътешествие много, много отдавна.
Русата й коса вървеше след другите тъмни в мрачния коридор и тя се обръщаше постоянно назад в сумрака. Нямаше никой, но тя можеше да усети силния му огнен дъх да ги преследва през тъмнината на земята, която години наред бе техният дом. Ако можеха, ако можеха да намерят друг дом, какво щеше да се случи с тях? Те винаги бяха били долноземци и не желаеха да променят това. В снега на горния свят, във ветровете, нямаше шанс за оцеляване за същества, които бяха лишени от слънце и вятър още с раждането си. Обичаха това място и принадлежаха на него, точно както другите народи принадлежаха на своята собствена страна.
Жрицата се обърна за пореден път, сърцето й подсказваше, че той ще ги настигне бързо, че някак успява да ги проследи през тунелите на вечността. Мнозина бяха загинали тази тиха нощ, когато той разби входът към студеният свят навън и връхлетя върху спящите. Йоко стисна бисерната си огърлица и потрепери отново, спомняйки си ужаса, в който се беше събудила сякаш преди мигове. Бисерната огърлица беше топла. Топла, винаги беше била топла. Сълзите никога не бяха студени. Всички хора плачеха с горещи сълзи... Нали?
Сините бисери не можеха да я защитят, нито щяха да защитят народа й. Но сините сълзи щяха да й дадат кураж, стигнеше ли се до неизбежният край на смъртта. Тя... имаше това предчуствие. Беше ги обрала от място, където не биваше да отива преди и това беше нейният дар и прокоба. Сълзи на прокълнато същество от мрака.
Момчето вече се виждаше в онзи далечен край на коридора, който нямаше край и начало. И тя се обърна отново, за да последва другите. Или щяха да умрат тази нощ, или чудото щеше да ги спаси. Тя беше виновната. Тя беше излязла и навлякла гнева на господаря върху себе си. Върху себе си и върху онези, които управляваше.
Никога не беше идвала толкова надълбоко и я беше страх. Беше изгубила от очи другите и това я ужасяваше. Къде се намираше сега? Зад нея момчето избълва огромни вълма огън и тя се сви инстинктивно... В малка дупка в иначе гладката непристъпна стена.
- Жрице? Добре ли сте? - тихо прошепна някой до нея и тя се сепна. Не можеше да го види, но знаеше точно кой да очаква зад себе си, този глас.
- Камина!(припомням с ударение на първото "а")Помогни ми, моля те помогни ми - паникьосано отвърна тя, какво значение имаше дали е добре или не... Трябваше й помощ. Долноземецът се размърда притеснено и скоро тя пропадна още по-навътре, за да има място той да излезе навън, в коридора. За миг тя зърна големите му оранжеви очила и той се обърна с лице към нея. Усмивката му не й хареса и тя несъзнателно вдигна ръка, за да го спре.
- Обещайте ми нещо, жрице. Погрижете се за другите - тихо каза той, когато се отдръпна от ръката й и се намръщи.
- Но ти...
- Обещайте ми!
- Добре, но...
Той кимна и отново се усмихна, изтръска от косата си вечните прашинки земя и после...изчезна в онзи коридор. Никога повече от този миг нататък... Никога повече усмивката му не се появи пред нея. Също като в някой лош сън на ездач, който преди три години бе загубил скъп човек по този начин, така сега и тя, жрицата, губеше скъп човек. В тунелът, който се срути току зад Камина, тя загуби него, единствената си опора в този мрачен свят без слънце. Те, долноземците, изгубиха своя водач, а тя изгуби своя живот в онзи час, на онова място. Точно както някъде другаде, и тук някой бе останал там, за да спаси друг... Ужасно повторение на ужасни събития, случили се далеч, далеч...

- Камина! Камина! - инстинктивно започна да удря по стената от пясък, който винаги се рутеше така лесно. Но от другата страна, втърдената земя запечатваше изхода.. завинаги.
- Върви! Ти ми обеща! - заглушено се обади мъжът оттатък през ужасни звуци на огнена вихрушка.
- Камина не ме оставяй сама! Моля те, моляте откажи се.
Смехът му ясно показа страхът му и болката. Но той нямаше да се откаже. За долноземците не беше присъщо да се биеш, но той можеше да излиза на земята, а там трябваше да се защитава.
- Кажи на Симон... Че той е новият водач на групата. И се постарай да му покажеш, че аз винаги... ще съм до него. Както и до теб, Йоко. Смъртта не е крайната точка на пътешествието!
Огнени пламъци напекоха земята и я превърнаха в непробиваем щит между злото и нея. Огън, който съвсем сигурно, беше повлякъл и него, нейният най-добър приятел... Нейният... Нейният...
Тя се откъсна от стената и без да вижда пътя продължи наперд. Нямаше очи за пътя, нямаше глас и чувство за тъмнината. Тихата тъмнина, която я обграждаше. Светлината на новия дом й беше тъй непозната. Непозната, без него, който да й покаже, че не е страшно. И нямаше слух за радостта на останалите, за които бе радост, че я виждаха отново. Видя само черните очи на момчето, което бе загубило също толкова много, колкото току-що и тя беше загубила. Видя черните му очи и разбра... Той, Симон, знаеше. Обърна й гръб и изчезна в тълпата.
Как можеше да го успокои, когато не можеше да успокои и себе си? На кое зло му беше хрумнало да ги удари така жестоко? Какво бяха сторили те?
И дали изобщо трябваше да сторят нещо, за да бъдат наказани от тъмнината?

Жрицата намери момчето късно през нощта. Макар тук, долу винаги да беше нощ, те лесно определяха кога е истинската нощ навън. Момчето стоеше на самотен камък насред подземно езеро и гледаше в чистата вода под себе си. Плачеше, но беше с гръб към нея и едва ли желеше тя да разбира за сълзите му. Тя благоволи да се обади, преди да го е достигнала, за да има време той да прикрие сълзите.
- Симон? Може ли да поговорим? - детето не се стресна, явно я очакваше вече от едно време насам. След миг се отмести малко, колкото да й направи място да седне до него. Жрицата се настани и с въздишка и също загледа езерото. Беше пълно със свещени камъни, тоест скъпоценни камъни, с които тя извършваше ритуалите си. И днес беше извършила един. Два ритуала - единият бе скрит от очите на събратята й.
- Помолих се за него, той ще бъде добре, където и да се намира сега - тихо каза след малко. Не й беше по-лесно да изпрати Камина сама. Точно него. И колкото и ведро да се опитваше да звучи, не беше тъй... Никак. Момчето ясно го съзнаваше, той беше виждал двамата често, когато те си мислеха, че са сами. И знаеше много, много повече.
- Той винаги е бил по-силен. Ще се оправи.. Нали?
- Да... И ще ни наблюдава. И теб и мен. Обещавам... Той го обеща, преди да си отиде.
- Значи когато съм самотен мога ли да се обръщам към него?
- Винаги...

Момчето дракон се показа отвън в снега. Усети въздуха и си пое дълбоко дъх. Беше избягал с много усилия от онзи капан, който долноземецът му беше устроил.
- Казах ти да убиеш жрицата, не бодигардът й - тихо оповести господарят, с лисицата в краката си. Той носеше голямо черно наметало, явно кожух с перушинеста качулка, която беше сложил сега.
- Съжалявам...
- Винаги се проваляш, Мерик, винаги. В един момент няма да ти простя. Запомни го. Сега се върни от където изпълзя и я убий! Убий всички останали ако трябва, но ми я доведи мъртва! - при тези думи той се обърна в снега и следван от лисицата тръгна по своя път. Пак беше излязъл на лов, пак бе излязъл да се забавлява.
- Да господарю Дарсия - тихо изхриптя дракончето и се поклони в студения сняг, без значение, че Дарсия вече беше далеч, далеч напред в безкрайната снежна пустиня. Момчето изчака тихите му стъпки да заглъхнат съвсем в снега и после се изправи с леко замайване.
- Проклета жрица! - изсъска след това и с голямо нежелание отново се впусна в дупката, която беше изкопал, да се спаси и можеше да стане последната спирка в живота му. Не беше роден за земен живот, а бе създаден за въздушен. Вече бе дракон. Но ако господарят държеше на това, Мерик щеше да се жертва.

Късна нощ вече обграждаше стените на земята, където те спяха. Нямаше да строят света си наново, нямаше да го правят отново. Бяха го загубили и... Битката можеше да се завърне скоро.
Само тя обикаляше в тишината сама, както винаги беше правила. Само тя вървеше по същия път, както винаги беше правила. Жрицата държеше в ръцете си само една свещ и замислено броеше стъпките си. Домът можеше да е нов, но всички го възприемаха като стария. За бога, та товабеше пълно копие на мястото, от където идваха. Тя се спря пред светещите скъпоценности в ъгъла и замислено разгледа цветовете им. Някога, когато бе съвсем малка помнеше, че в предишната пещера бе имало сиви камъни, които блестяха със силна светлина. От тях се беше родил техният земен дух, а бе загинал така странно. Сега идваше на път друг земен дух.. Но дали щеше да оцелее? Изглежда щеше да е синекос този път, ако някога само успееше да го зърне...
Нещо я притесни и тя се обърна. Нямаше никого зад нея. Нито пък отляво или отдясно... Но безпокойствието не я напусна.
Вълна от огнена вихрушка мина през малката зала и спящите станаха спящи завинаги. Тя се сви, но пламъците не достигнаха до нея. В същото време едно момче я дръпна и захлупи на главата й дебело черно палто, което я сливае с тъмнината наоколо. Взе свещта от ръцете й и я бутна към един изход.
- Вземи духа и бягай! - заплашително подвикна след това момчето и й подхвърли камъка без много церемонии.
- Симон!
- Бягай, по дяволите, жрице! - вълма от огън срути близката стена, будеха се хора, други пищяха. Всичко бе сякаш размазано от въздух, нажежен до бяло сякаш от пламъците. Пламъците, които бяха навсякъде. Жрицата стисна силно камъка и отстъпи. Страхуваше се от тях, но се страхуваше и заради себе си. И как, как можеше да спаси тях от пламъците?
Нечия друга ръка я поведе нагоре по стълби от камък. Без да се обръща назад, бе за каже и дума. Какво, какво носеше тя за тях? Тя бе само жрица и защо, защо искаха толкова много да бъде спасена?
Студеният зимен въздух навън я накара да се закашля. Живяла винаги в топлата прегръдка на земята, студеният въздух я обгърна като вълна от нещо непознато, страшно. Придружителката й я пусна, повлечена от нещо червено. Без вик, без стон... Без дори дума. Жрицата стисна камъка още по-силно и вече знаеше кой ще срещне ако вдигне глава.
- Умна жрица си ти, Йоко. Успя да се отскубнеш от пратеника ми дори в прегръдките на нощта. Коя си ти, която имаше наглостта да отвлече ангелът от господаря? - тя вдигна бавно глава и първо видя лисицата, която доволно се връщаше в краката му. В тъмнината на нощта, той все още носеше наметалото с черната перушинеста качулка и я гледаше. Гледаше я студено, без да мигне и без чувство. Поглед на някой, който не можеше да изрази яростта си дори с думи.
- Те пожелаха да ме спасят. И аз пожелах да освободя Белия ангел от теб, господарю.
- И затова би трябвало да си платиш. Защо не се жертва заради тях, това ли е любовта към народа ти. Жалко, много жалко, че не сте като ездачите. - той вдигна бавно ръка към нея и я посочи - Матилда, подарявам ти една душа.
И докато червеното петно, лисицата, вече тичаше с вой към нея, тя реши, че не може да стане така. Тях вече ги нямаше, нито един от тях. Дори момчето-дракон бе се затрупало под тоновете пръст на земята. Но ако тя бе спасена заради животите на всички тези хора долу... Имаше някакъв път, който трябваше да извърви на всяка цена. Вдигна синия камък мълчаливо над главата си, както учителят й бе направил веднъж някога с друг земен дух. И изчезна с този камък, оставяйки след себе си само малка разярена лисица, търсеща плячката си.
- Реши да се бориш... Ще ти дам тази възможност...

- Как мислиш, мила моя? Той ще се върне ли при нас? - господарят замислено се надвеси над големия черен процеп в земята. Някъде там долу някога бе имало хора, но вече ги нямаше. Бяха заличени завинаги и това го правеше щастлив. Лисицата, която се забавляваше, като правеше стъпки в снега, спря и го погледна с големите си сини очи. Сякаш ичи на дете, разбиращи и чакащи само да успеят някога да проговорят. Изприпка до краката му и го обиколи няколко пъти.
- Сигурно си права. Един служител по-малко. Жалко, можеше да му намеря интересна работа - поклати глава в отговор той, без да бе имало въпрос, който някой да му зададе. Но лисицата можеше да разбере само него, а следователно и той разбираше нея. - Ами сега, Матилда, да идем да гоним жрицата в нощта? Или да се върнем в къщи при старата жена?
Каза го повече на себе си. Когато беше бил малък, не можеше и нямаше првото да излиза извън пределите на света без разрешение. Такова разрешение не беше получил никога. Беше се опитал да избяга веднъж и беше бил жестоко наказан. Но вече нямаше кой да му пречи да върви по пътя. Вече нямаше кой да го спира... Поне така се надяваше. Лисицата спря и погледна нагоре в чакане на решението му. Тя никога не се бъркаше в решенията, а и не можеше да решава вместо него. Тя бе лисица преди всичко и в нея имаше лисичия инстинкт за оцеляване. Но беше и тъмно същество, господарски късмет. Отдавна такива като него се бяха научили да отглеждат такива същества край себе си, да ги даряват с магия и да ги правят свои талисмани. Тя първоначално не беше негова, но той си я беше взел, беше й дал име и сила... Вече принадлежеше само на него.
Господарят се обърна с нежелание от там където беше дошъл... После въздъхна.
- Не, да вървим, да поскитаме още малко. Ще бъде по-добре за нас. За теб и мен, Матилда-чан. Пък и така ще съм сигурен, че работата ще бъде свършена както трябва. Не мога да очаквам от Морзан да приготви отровата както трябва... Нали?
Усмихна се и избра неопределена посока. Накъдето и да тръгнеше, винаги щеше да излезе на някакъв път. От там нататък беше лесно да си избере къде да отиде. Лисицата не се възпротиви, нямаше за какво. За нея изборът на посока означаваше само път за ловуване на плячка. Като господарски късмет, талисман, тя щеше да върви с него навсякъде.
Черната пукнатита остана зад тях, а снегът се трупаше и трупаше. Скоро вече няма да личеше. Пясъкът щеше да запуши отвора и нямаше а остане и следа от тях, онези, които бяха сега долу. Само тези, които познаваха пътя за тяхното предишно обежище можеха да слязат от там. Където бе старото дърво и пътят за красивото подземно царство. Но то... щеше да бъде напълно празно, без светлина, без топлина. Никога повече

Жрицата продължаваше да тича. Снегът студенееше под краката й, но тя продължаваше да тича. Беше боса, там под земята нямаше сняг и студ, за да се страхуват за краката си. Никога не беше носила обувки. Продължаваше да стиска синия камък и да тича, смътно знаейки, че господарят може и да я следи. Дали я следеше? Сърцето й се беше свило под тънката златна рокля, но тя знаеше, че трябва да продължи да тича през пустинята от сняг.
Дойде утрото. Беше красиво. Слънцето беше красиво - никога не беше виждала такова голямо слънце. Беше излизала навън само веднъж, а тогава всичко вещаеше зло. Но сега, когато видя жълтото кълбо на небето, тя си помисли, че повече страшно няма и спря да тича. Камъкът в ръцете й се освети от светлината и чак тогава тя видя истинския му цвят. Не беше син, а бял... Нейният страх, това, че го беше използвала и погледът на господаря, бяха отнели синия му цвят и сега той беше бял. Бял, а нягъде във вътрешността му светеше малкото отражение на слънцето. Ръцете й потрепериха от ужас, бе навредила на земен дух без да го знае. Тя, жрицата, която трябваше да го опази непокътнат.
- Толкова съжалявам, дух... Толкова съжалявам...
Няколко сълзи паднаха върху белия кристален камък и изчезнаха. Защо винаги ставаше така. Значеше ли тов, че... се беше спасила сама и друг от народа й вече нямаше? Дори земния дух сякаш си беше отишъл, беше я оставил сама.
Сякаш за да оправдае това камъкът засвети ярко и тя се принуди да го пусне на снега. Засвети ярко, по-ярко от слънцето, а после постепенно започна да се надига от снега, който беше полепнал по него. Появи се първо черно-бяло наметало с звънчета по края, завъртя се шеметно в новия ден. Появи се висока палячовска шапка с звънче накрая в същия цвят. И една ръка, която умело да я хване. Ръка с бяла кожа, твърде бяла за нормален човек. Ръка без украшения, пет дълги красиви пръсти хванаха като на шега шапката и я сложиха до сърцето си. Коса толкова руса, че даже бяла се разстля по раменете му и част от нея се сплете в красива плитка с звънче. Звънчета... Навсякъде имаше звънчета. А очите на това същество, върху бялото лице бяха кехлибарено жълти и топли. Топли като слънцето, от което беше роден.
- На вашите услуги, жрице - усмихна се той и се поклони. Кехлибареният му глас успокояваше. В кехлибареният му глас се довяваше доверие и имаше леки нотки на смях, на щастие.
- Златен... - прошепна тя. Обикновено духовете си нямаха имена, той се учуди, но после се усмихна. Тя беше жрица, той беше дух. Тя имаше правото да му даде име, ако имаше избрано такова за него, което да беше напълно подходящо. "Златен" не беше напълно подходящо, но той го хареса. И въпреки това име, с което държеше от там насетне да се нарича, всички останали го наричаха просто Шута. Защо? Може би заради облеклото му или заради щастливия му интересен вид. Нямаше значение. Истинското му име винаги беше било... Златен... Да, повече му прилягаше от това да се нарича просто земен дух. Трябваше да бъде синекос и по-висок, трябваше да бъде по широкоплещест, но всичко това бе изчезнало в мрака на онази пещера след нападението. И сякаш всичко наоколо му беше дало нови сили за живот
- На вашите услуги.... - тихо повтори ак той, знаеше... Че тя е сама... Че вече няма други като тях и.. че вече трябваше да живеят на земята, не под нея. Но щяха да се справят. И той можеше да защити тази своя теза, стига да го пожелаеха от него.

Някъде далеч, Дарсия се намръщи и спря...

Златен умело прие всичките й сълзи и радост, както се полагаше на такъв като него. Тя му беше един вид и майка и приятел в новия свят, в който се беше появил съвсем ненадейно, твърде рано от определениея срок. Не, че това го плашеше, но беше неуверен млад дух. А други като него нямаше. Те бяха едни от съществата, които се появяваха след като предходните си бяха отишли по някякъв начин. Не бяха особено силни, но бяха мили и обичливи създания. Силата им се състоеше в това да наблюдават растенията около себе си и да ги пазят от различните хитрини на природата. И легендите разказваха, че те са пратеници на природата, която им е дала задачата да пазят зеления свят от хората, които се опитват да го унищожат. Духовете ги беше имало от край време и хората често вярваха в тази приказка, измислена много, много отдавна от незнайно кой.
Златен бе усмихнато същество и много по-любопитно от предишният дух - Нирка. Нирка вече го нямаше, обикалаше света под формата на призрак в пръстен, на ръката на някой, далеч. Жрицата не знаеше къде е сега, пък и не можеше да му помогне никак. Нирка беше останал в тази форма завинаги или докато не го освободеше притежателката му.
Звънчетата му звънкаха леко в зимната утрин, докато той бавно се учеше да припка наоколо. Ходът му бе така галантен и бавен, сякаш бе особа от някой дворец. Беше изваян като че ли само за живот в изискан свят, а не в подобна пустиня. Но нямаше страшно. Обаянието му печелеше приятели дори да изглеждаше по този дворцов начин. Бе по свойски приятелски настроен, усмихнат... Просто дух като себе си.

Лилавокосият стоеше насред пустинята от сняг, навел глава към краката си. Вятърът брулеше косите му, което той мразеше, но сега не му беше до това. Някога имаше някой, който обичаше косите му да бъдат развявани, но тя... Муртаг нямаше да научи за това, обеща си да не мисли повече... Повече за нея.
- Матилда, Матилда, изглежда се събуди нов приятел... Но не, нека спазим обещанието си към Морзан-чан. Да вървим!
И все пак, костваше му огромно усилие да се откъсне от любопитството

Златен, или просто Шутът от моментът, в който се беше появил, не беше най-бързо схватливият земен дух. Но ако му се обяснеше достатъчно добре, запомняше всичко. Беше още рано за него да научава за онова, което беше и за това, какво се искаше от него, но нямаше време. Жрицата знаеше, че му трябва помощ, а всеки момент можеше да бъде фатален - да ги настигне нещо лошо. Земният дух трябваше колкото може по-бързо да научи мястото си, силата си, кой е, от къде идва и защо е тук. И въпреки това, той още не съзнаваше тези неща напълно.
Беше странен дух, жрицата никога не беше чела за такъв като него. Предишният бе напълно нормален, но този не беше. Сякаш защото слънцето му беше помогнало да разцъфти, беше различен от онова, което трябваше да бъде. Според всички предсказания на помощничките й, духът щеше да бъде силен, синекос, синеок... Като магьосник на нечий господар от тъмнината. Дори дрехите му нямаше да са същите. Всичко в образа, който тя се беше подготвила да види, беше заменено от звънчета, светла кожа и коса и тези големи, големи кехлибарени очи. Беше бос, също като нея и народа им, но се движеше по-леко от нея, сякаш не искаше да наранява земята. Тичаше леко, вървеше пъргаво и се въртеше в кръг без никакво усилие ей така изведнъж, за да попита за нещо в небето.
Ако тя не побързаше и не го заведеше на безопасно място, той нямаше да оцелее сам. Как можеше да реализира силата си, когато дори не познаваше себе си. Вече беше задал детинския въпрос: "Аз Златен ли се казвам?", последван от този как се казва тя и други от този вид. Не можеше да се доверява на чувството си, че господарят няма да ги закача. Ами ако решеше, че Златен му трябва? Естествено, Дарсия беше убил Нирка без колебание. Но ако сега му трябваше нов млад земен дух, който да използва някъде? Нямаше да стане... Поне тя се молеше да не се случи. Момчето също така нямаше да оцелее и миг в тъмнината. Не беше роден за този живот. Тя съзнаваше, че когато го беше изнесла навън, извън мястото, където трябваше да живее, бе го дарила с нещо различно от останалите духове. Никой друг не беше се родил на горната земя, затова те рядко бяха излизали. Предпочитали бяха тъмнината и топлината на майката земя, дълбоко, дълбоко под недрата. Но Златен... Златен беше роден за горен живот и макар да притежаваше същите сили като останалите, наистина нямаше да изтърпи да живее под земята дори миг.
- Жрице, какво е това? - ужасно учуденият му глас я събуди от размислите, той подскачаше на едно място, сочейки спокойното небе горе и тя също вдигна глава.
- Дракон е, Златен... Просто дракон. - и тя не беше виждала много дракони, но нямаше как да сбърка съществото.
- Сугее... Дракон-сама, хей, Дракон-сама! - трябваше да предположи, че духът е иска да види това същество от близо, но я стресна в първия момент. Той вярваше, че тя му е майка, нейният майчин инстинкт подсказваше, че това може и да е опасно. Ами ако това горе се окажеше Глаурунг?
Но се оказа само... Азвер, не че те го познаваха. Белият дракон кацна внимателно, чудейки се кой го вика и в миг прие човешката си форма. Огледа двамата замислено от глава до пети.
- Долноземци? Какво се е случило с вас? Жрица и земен дух... Излезли сте да запознаете духа със света ли, жрице?
- Всъщност... Това вече е и нашият свят.
Не му каза какво се беше случило, но той явно вече поназнайваше нещо, защото не настоя.
- Хубаво, че ме повикахте, господин земен дух. Ако пожелаете, ще ви помогна да стигнете до там, накъдето сте тръгнали.
- Наистина? - земният дух изтича до дракона-човек като го изгледа с огромните си радостни очи - Ще по...полетим ли?
- Разбира се.
Като малко дете духът отново запоскача наоколо с радостни викове.
- Роди се преди два-три часа - оправда го жрицата, когато забеляза въпросителното изражение на дракона.
- Това обяснява нещата. - кимна Азвер и се усмихна добродушно - Земен дух, отдръпни се, ще се преобразя и ще тръгваме.
- Не съм "Земни дух", казвам се Златен.
- Странно... Но да ти кажа честно, повече приличаш на шут в тези дрехи... Аз бих те наричал Шута... Ще го предложа на другите.
- Не знам какво означава, но... добре... - нямаше и време да пита, какво значение имаше. Сега най-важното беше да полетят... нали?

- Сугой, сугой! - възхитено викаше Шутът, като с цялото си сърце се опитваше да се удържи и да не започне да подскача по дракона, високо в небето. Беше страшно, но и забавно и толкова освежаващо. Беше и по-поносимо за босите му крака, които за три часа хубаво се бяха намръзнали в снега.
"Радвам се, че ви харесва, но внимавайте, все пак ви е за първи път..." - но с вродения си талант на акробат, Шутът нямаше никакви проблеми. Скоро можеше да мине и за първокласен ездач, стига да облечеше униформа, което едва ли щеше да стори някога. Обожаваше своите звънчта и черно бялото си облекло. Особено пък шапката.
Най-много се тревожеше жрицата, за която това беше първият земен дух, който трябваше да отгледа. Предишният вече беше бил възрастен, когато тя наследи предишния жрец, можеше да се грижи и сам за себе си, преди да загине. Но този беше млад и тя виждаше в иначе съвършенните му движения, просто детска непохватност.
Така или иначе, Златен скоро се умори и седна с въздишка.
- Драконе, а ти как се казваш? - започна да разпитва след това, надявайки се да научи повече и повече за света около себе си.
"Азвер" простичко отвърна белия дракон, усмихнат от вниманието на съществото. Никога не беше виждал земни духове, но му се струваха приятни... Поне Шутът беше толкова занимателен партньор за разговори.
- Радвам се да се запознаем! - плясна с ръце Златен в отговор и се засмя, съвсем пренебрегвайки "майка" си, когато за миг залитна опасно.
"Аз също, но моля ви, наистина, бъдете по-внимателен!"
Само дето и това беше пренебрегнато от учуденото му възклицание и посочи напред.
- Какво е това? - изправи се, за да види по-добре гората. Боровете още бяха запазили зеленината си, това радваше очите му по някакъв странен за него начин и го омагьосваше.
"Гора" пак простичко отбележи дракона, докато съществото с леката си крачка стъпи на главата му все така зяпнал.
- Прекрасно е!
"Вие ще се грижите зо горите и полята цял живот... Хубаво е, че още от сега ви харесват"
- Аз ли?
"Вие сте земен дух, а това означава, че сте изпратен от майката Природа да се грижите за творенията й. Приказките разказват това, не съм сигурен доколко е вярно"
Шутът се замисли за миг, сякаш искаше да сподели нещо по тази тема. Наведе глава, сякаш за да улови погледа на дракона.
- Не си спомням за такова нещо. Но си спомням, че бях цвете. Високо и красиво жълто цвете с черни бодлички. Вятърът ме полюшваше и ми откриваше гледка към безкрайна долина на цветя. Всеки ден идваше Тя и ме поливаше с шепите си, както всички останали. Едно по едно, всяко цвете по отделно. И един ден дойде при мен и ми каза, че е време да вървя и да изпълня дълга си. А когато всичко свърши, ще ми позволи да си почина в замъка й като истински човек, като нея. Ще ме остави до огнището си и ще ми даде да пия вода колкото искам. Много обичах водата, която носеше със себе си. Беше сладка, по-сладка от всяка утринна роса. Обеща ми, че ме изпраща на красиво място, където трябва да се грижа за онова, което е изпратила там така, както тя се грижеше за мен. И се съгласих... - той се сепна, ако имаше продължение на историята, не я довърши. Не пожела да каже цялата истина и скри останалото за себе си. Това означаваше ли, че знаеше кой е и защо е тук?
"Искате ли да скочите? Ще ви хвана, колкото и бързо да падате" наруши тишината драконът, а жрицата стана бяла като платно при предложението.
- Може ли?
"Разбира се" подхили се летящото същество и наистина изпълни обещанието си, надявайки се на жрицата да не й стане лошо...

(Сто пъти отварях и затварях тая тема...)
Жрицата слезе от гърба на дракона, който я беше довел до тук и му благодари. Изчака съществото да изчезне в синьото небе, което предвещаваше буря. Много скоро щеше да се наложи да се скрие някъде, в пустинята нямаше много скришни места. Но щеше да се справи, защото беше родена тук и прекрасно знаеше какво може да стори, за да се защити от пясъка и снега на бурята в пустинята.
Обърна се и се срещна с безкрайната пустощ, която беше напуснала само преди няколко мига дори.. Няколко мига? Или цяла вечност? Копнееше за тихите тунели на вечността, скрити далеч долу под земята. Въздъхна, пое си въздух и вдигна високо глава. Босите й крака усещаха пясъка и студения сняг, както го бяха усетили докато тя бягаше от тук. Пред нея стоеше дървото, старото чепато дърво. Под него стоеше и зеещият вход за нейното царство на тъмнината. Царството, където беше родена. Тя го визамше за царство, бе нейният дом. Всичко, което притежаваше. Златен вече принадлеше на горния свят. Там земният дух щеше да открие своята сила и това, което си струваше да бъде защитено. Щеше да й липсва... Но щеше да преодолее тази мъка. Беше преодоляла загубата на Камина и Симон, на приятелката й... На всички, загинали долу, от другата страна. Тук отдолу вече нямаше никого. Беше пусто. Само старите огънчета догаряха в тъмнината. Нямаше никой вкъщи. Нямаше на кого да каже "Прибрах се", нямаше кой да я поздвари с "Добре дошла". Беше сама. Трябваше да приеме самотата си.
Огледа се за последен път несигурна, но после реши, че ако ще умира, поне щеше да го направи там, където принадлежеше. Тихите й стъпки, скрити от снега изминаха краткия път и тя се озова пред входа. Още стъпка, още две... По безкрайния тъмен тунел надолу, надолу към пропаста... И към вкъщи!
Ослепителната светлина та последната факла за миг я окуражи, но нямаше никой. Само една факла, оставена сякаш за да й покаже пътя към замиращото място. Тя я взе с топлото чувство, че Камина някога я беше оставил тук като знак на някои да бягат. Нямаше от какво да се страхува повече. Нямаше никой... Нито зло... Нито добро.
Тя бе последната. Трябваше да остане последната. Извървя сама пътеката от топла пръст към самотното си отделение. Там, където беше големият казан, където забъркваше лекове или пък виждаше бъдещето. Или пък готвеше, когато в топлите нощи с Камина седяха и си разказваха приказки за чудни приключения. Вече можеше да си ги разказва сама... Нямаше, нямаше никого....
Седна на своето обичайно място, с факлата запали огъня под казана.... Въздъхна и затвори очи. Беше си вкъщи... Вече...

Отвори книга с чудно красиви картинки. Отвори книга за свят, където нищо не притеснява никой. За света, в който живеят децата всеки ден. Свят без страх от смъртта и вечна игра. Отвори книгата на вечността. Когато си сам се чувстваш изолиран от света. Няма никого, няма никой, няма глас, нито звук, нито поглед. Няма никой и ти си единствен. Няма никой и ти си едно с всичко около себе си. Когато потъваш в прашните страници... попадаш ли в света, в който са живели и те? Героите от твоята книга...
Сънят й я отведе в миналото. Миналото, което бе прочела в една книга. Миналото, написано с букви.
Чиновете бяха подредени в три редици. Някои от тях бяха изподраскани с опити за руническо писмо. Един беше елегантно изрисуват с някакви хора на поляна с есенни листа. На стената над дъската бе закачена подробна карта до кулата Дорадо и обратно, написана с разклонения крив почерк на обучаващи се ученици. Стаята беше почти празна, защото беше междучасие. До единия прозорец, близо до голямата палма, която отглеждаха, стояха няколко момчета и едно момиче. Момичето старателно прибираше косата си на малък кок, който скоро покри с катранено черна перука и се превърна в момче. Въздъхна и също загледа през прозореца.
- Беше забавно, но пак дойдохме до ученето - каза тя и това бяха единствените думи, които бяха произнесени до биенето на камбаната. Скоро стаята се напълни. Побесняха, едва не счупиха един ост столовете, но скоро се укротиха и решиха да седнат и да си починат. И без това учителят щеше да влезе скоро. И ето че влезе. Бързаше, понесъл една-две книги в повече и то доста странни, с дебелите си зелени корици. Едно момче с дълга червена плитка, която плетеше сутрин като ритуал, с много лунички и с нещо като цигара в уста се изправи първо.
- Стани! Поклони се! - спокойно и сдържано каза командите за класа. Единственото нещо преди часа, което трябваше да правят задължително. Но учителят им каза да седнат почти веднага и се усмихна по своя си начин.
- Раните как са? - обърна се към един двама ученици.
- Сенсей, напълно здрави.
- Виждам, успяхте да счупите лейката на учителката по билкарство. И да скъсате новата униформа на директора ни. Поздравления!
- Нали няма да им кажете, че сме ние?
- Покрих ви - и с още по-голяма усмивка се завъртя към дъската и записа името на новия урок. "Долноземия или долноземците" Някои от присъстващите простенаха отчаяно и умолително загледаха учителя си в очакване да се обърне към тях. Ако видеше израженията им, щеше да остави урока, нали? Той хитро ги погледна с едно око все още обърнат към дъската.
- Ако се обърна ще се опитате да отклоните вниманието ми, нали?
- Хина-сенсей, онегай!
- Имахме гости елфи, а вие цяла нощ свирихте под прозорците им. - още едно обвинение, с което целеше да им покаже, че няма намерение този път да се забави с урока.
- Онегай!
- Те бяха важни, а вие на всичкото отгоре отказахте да им изнесете пиеса!
- Онегай!
Хито Накамура въздъхна и се обърна също така шеметно, за да ги огледа един по един. Момчетата и едното момиче в стая, двойно по-малка от това, от което се нуждаеха те.
- Да ви простя? Трябва да се научите да поемате отговорност.
- Не сме ли малки?
- По време на пътешествието ни, опитах се да ви го кажа... Трудно ми е, малки сте... Но е време да опемете поне минимални отговорности като ученици, ако не като бъдещи войни на царството ни.
- Предайте урок! - заключи най-накрая един очилатко от редицата до прозореца, на третия чин. - Не обръщайте внимание!
- Ще бъде по-лесно. Анату, твоят баща е долноземец. Днешният урок е за долноземците. Можеш ли да си спомниш нещо?
- Че какво ще има да си спомни - въздъхна недоволно от редицата до вратата на петия чин момче с къса права черна коса и отегчено изражение. Вечно отегченото изражение в клас - Там долу е тъмно и топло и живеят хора. Под земите на Пустините.
- Рой, предлагам ти по-често да използваш тези знания! Да започваме. Първа точка... Отвори тетрадката, не ме арай да ставам лош. Първа точка "Местонахождение".

Пустинята... Но... имаше ли янкой там сега? Само един... Само..един...

Имаше ли правото... Имаше ли правото да отиде там, където беше народът й? Чудеше се... Но не знаеше какво да си отговори. Имаше ли правото да отиде в отвъдното, когато съдбата я беше спасила. Не беше ли спасена само за да заведе земният дух към пътя му? Имаше ли сега задача за нея?
Нямаше никакъв смисъл да мисли за това. Кой щеше да й помогне в този избор? Имаше ли задача? Не. За кой да сварява билки, за кой да прави лекарства... За кой да прави супа... За кой да намира подземна вода... Нямаше никого. Едва ли искаше да си признае това. В нейните спомени, те винаги бяха там. Ходеше по парзната пътека и ги виждаше ооло себе си, всички до един. Сядаше да се храни и ги виждаше с купи в ръце около себе си. Истината беше, че ги нямаше. Но бяха там. Нали?
Не знаеше как да постъпи. Правилно ли беше да остави земния дух горе и да се върне в нищото при никого? Само за да пази душите им ли се беше върнала? Каза си, че е точно така. Беше се върнала заради душите на хората, които някога бяха живели тук, бяха й помагали, бяха я отгледали, бяха й били приятели... Всичко. Както за онези ездачи всички войници бяха семейство, то за нея нейният свят беше семейство. Бяха били малко, затова се познаваха. Но вече ги нямаше. Значи тя трябваше да остане тук да наглежда света, за да не бъде забравен от никого. Тя щеше да живее тук, за да напомня на горния свят, че някога е имало долен. Това ли беше решила, качвайки се на гърба на дракона, който щеше да я отведе в пустинята, където беше сега? Да, изглежда бе това... Но първо... Беше си намерила за цел да потърси поне малко... Малко зрънце истина, че е сам самичка вече. Земният дух не беше като нея. Той беше друго същество, от друг свят. Не беше долноземец... Така че нямаше да разбере защо тя е сама. Нали си имаше него, казваше той. Но той беше земен дух и не беше предназначен за този свят. Не от началото на долноземското царство бе бил тук...
Тя тръгна по тихия път към онова място, накъдето бяха побягнали. Тихите стъпки й се струваха ужасни в тишината. Искаше й се да крещи и да плаче по този път, но някак знаеше, че не бива. Този път бе сякаш свещен, защото задържаше сълзите й. Пътят, който бе отнел всичко задържаше сълзите й! Тя не можеше да го разбере, но се наложи да го приеме. По този път... Трябваше да намери поне някой, жив или не... Който да й подскаже, че всичко наистина е свършено. Едно такова същество... Щеше да бъде Камина, ако успее да го намери... В тъмнината, където злото го беше победило...

Защо чакаше да стане нещо, което нямаше смисъл? Камина беше мъртъв. Ужаси се, когато не го намери. Как щеше да го намери? Огънят го беше погълнал напълно. Само старите му очила висяха като по чудо на стената, недокоснати от жегата, която беше разтопила дори стените. Коридорът свършваше тук, зад стената бе стояла тя. Камина... Камина го нямаше вече.
Тя се поколеба, но все накрая твърдо очилата. Очилата още непокътнати, сякаш той ги беше защитавал до последно. Еда ли, просто се беше случило да излетят от главата му и ето ги там, чакащи някой да ги вдигне и да си ги сложи. Не, тя не го стори. Нямаше да го направи. Нямаше сила за това...
- Не съм сама - опита се да се успокои тя и се огледа - Дори да не сме един до друг, чувствам те... Във въздуха. Не се страхувам. Знам какво си мислиш, чувам те. Навсякъде...
Някои щяха да кажат, че това никога не се е случвало. Че никой не е живял в подземните коридори. Че никога заедно тя и той не са гледали звездите на пустинното небе. Че никога не са копаели, за да се хранят, че никога не са усетили водата под краката си и са викали радостно в тъмнината на земята. Но... никой друг не можеше да познава света, който съществуваше под краката на хората горе. Никой не можеше да каже кои бяха той и тя. Кои бяха те, там долу. Никой не можеше да потвърди наистина, че е лъжа. Това, че заедно си бяха пробили път навън, точно пред краката на еднацарица в една джунгла, когато бе имала нужда от помощ. Те бяха изпратили земен дух на света горе, за да помогне на царица Арвен и да я изведе от джунглите преди три години. Тогава той и тя бяха заедно. Тук, покрай езерото, от което черпеха вода. Той следваше малките й стъпки, още дете, тя не разбираше толкова много. Но той и тя... Винаги бяха заедно, нали? Мъртвият не си отиваше, защото оставаше в сърцето на онзи, който го помнеше и обичаше. Тя можеше да чуе сърцето му, дори когато то вече го нямаше. Чуваше гласа му, чуваше смеха и на останалите. Да живееш само със спомени не е хубаво. Затова тези спомени трябваше да бъдат запазени някъде. Нямаше да избледнеят... Но това не й пречеше да ги остави в някой свитък. Така и така никой нямаше да слезе долу, за да ги разгледа. Завинаги погребани в земята, заедно с нея, когато дойдеше времето. Не, нямаше да отнема живота си. Щеше да живее, за да запази спомените за загубен народ. Да живее до тогава, докато съдбата не решеше да я прибере там отвъд... При тях... Дали това беше мисията й не знаеше, но ако изтриеше сълзите си, можеше да изпълни това. Можеше да докаже себе си като... жрица на долноземците

Имаше ли други долноземци някъде? Имаше ли доказателство, че не бяха били единствените? Имаше ли по този широк свят още един народ като нейният? И още нещо - можеше ли тя да се присъедини към тях?
Те сигурно имаха своя жрица или жрец. Нямаше да я приемат като такава. Но ако съществуваха... Тя можеше да стане достоен техен сънародник. Тя беше техен сънародник. Но ако ги имаше, нямаше ли поне някога да оставят нещо от себе си? Намек, че ги има някъде там, колкото и далеч да бяха?
- Алемаро- над своя казан произнесе тя името, което беше дала на едно същество, преди господарят да излее гнева си върху тях. И съществото се отзова. Беше все така блестящо и красиво, каквото трябваше да беше било винаги. То блестеше със своята собствена светлина, която слънцето му беше дала. Слънцето на живота, далеч, далеч от тук. Бялата му роба, посипана с звезден прах бе искряща и вдъхваше доверие. Той винаги беше вдъхвал доверие. Белите му криле докоснаха земята и изпопадаха няколко пера. Кевин Ру Уърт стъпи твърдо на земята и украси стаята със своя образ, бял...светещ... и щастлив. Винаги, винаги трябваше да бъде щастлив. Когато бе живял тук, далеч от своя народ, беше се опитал да бъде щастлив. Но злото го беше обградило. И все пак беше намерил пътя към своето щастие, връщайки се там, където принадлежеше. Нещо, което тя беше направила, но не беше същото. Тя постоя пред ангела на колене, како си стоеше и го погледна. Ангелът, който тя беше прекръстила спокойно чакаше тя да каже нещо. Беше се изхитрила. Беше го кръстила отново със същото име. В беса си Дарсия мислеше, че е различно. Така дори и не опита да извика ангела отново при себе си.
- Кажете жрице - спокойно наруши тишината той най-накрая като се намести между нея и огнището.
- Мислех си... Дали и на теб ти е било трудно...
- На мен винаги ми е трудно. Сега оставих сина си и приятеля си в тъмнината на този свят. Винаги трябва да оставям нещо.
- А предишния път... Какво остави?
- Своето семейство, разбира се. Брат си, сестра си... Майка си... Горката тя, поболяла се е заради мен. Почти не припадна, когато ме видя да седя пред нея жив и здрав. - той се усмихна лекичко, но беше някак... горчиво. Нещо се беше случило.
- Какво има?
- Страдам... Малко. Сестра ми е загинала заради Морските Господари. Това са господарите, срещу които ние се борим там, отвъд морето. Те са малко, но са свирепи досущ като тези тук. А тук... Тук ми липсват две души. Дали липсвам и на тях, питам се?
- Може би не. Защото те ще знаят, че си до тях. Ти не си...мъртъв.
Той вдигна глава и кафявите му очи се усихваха. Остави купичката с подсладена каша, каквато ангелите обожаваха и с която жрицата го беше подмамила да се появи. Остави я на земята и вдигна ръка към лицето й.
- Хей, не скърби за тях. Камина и останалите са щастливи. Гаранция. И винаги ще те чакат. Само не смей да ги забравяш.
- Как бих могла?
- Да... Не можеш. Не се вини. Не си направила нищо лошо. Не се опитвай да прекратиш своя път. Той трябва да продължи. Поне помисли за Златен. Хлапето е младо, дори не знае законите на този живот. Ти избра да бъдеш далеч от него, но той те държи близо до сърцето си. Майката Природа каза за него, че е чувствително хлапе. И че се нуждае от много грижи, за да израсне като истински човек и земен дух.
- Познаваш тази, която го е пратила тук?
- Всички ваши истории и легенди идват от това, че никой не е стигал отвъд морето при нас. Но тя наистина живее там. Тя е висока и чернокоса... И понякога изглежда мрачна. Когато е мрачна, тук във въшият свят вали. Когато плаче, тук има буря. Но когато се усмихва и танцува, тук е красив топъл ден. Природа. Така се казва. Една жена, на която и е дадено правото да се грижи за градина с цветя. В тази градина растат земните духове. Когато някое цвете порасне достатъчно, тя го откъсва и със своята магия го изпраща на вашия свят. Когато духът изпълни задачата си, тя си го взима. Но той вече като човек остава в големия й дом, където е свободен да върви навсякъде. Нашата държава се състои от много острови. На всеки остров има по нещо... където другаде го няма.
- Значи Нирка е там?
- Видях Нирка съвсем наскоро. Каза ми да ти предам поздрави. Каза, че не иска никой да скърби за него. Че когато имал време наблюдавал Ризел, в нея е зеленият пръстен.
- Значи ли това, че Муртаг я е избрал за... бъдещата си съпруга?
- Не бих казал. Те се карат... и то много. Не мисля, че ще са двойка. Но в този случай направи мъдрия избор да даде пръстена на нея, поне докато се върне от Юга. Той е невнимателен, може да го изгуби.
- Имаш ли намерение да ми разкажеш още?
- Може и да имам малко време... ако ми приготвиш още подсладена каша от ягоди?

Ангелът кротко изяде и поредните си две порции ягодова каша. Обожаваше я. Жрицата знаеше, че ако някой искаше да говори с белите ангели, то можеше просто да остави пред дома си ягодова каша. През нощта или още след час, ангелите вече щяха да се бият пред вратата за нея. Но в този случай тя беше назовала ангела, който искаше да чуе и затова се беше появил само Кевин. Изглеждаше щастлив от това, че са го поласкали с любимото на ангелите нещо от другия свят. Дори можеше да поиска трето, но се въздържа, за да бъде уж добър гостенин. Остави купата пред себе си и отново я погледна.
- За нещастието ли искаш да говорим?
- Не, може би за щастието.
- Но аз не го виждам в очите ти.
Тя извърна поглед и кимна. Много добре знаеше, че ангелът ще види нещастието. То направо извираше от нея. Дори тя можеше да го усети. Това не можеше да навреди на ангела. Той продължи да се усмихва и да чака нещо, с което разговорът им да започне.
- Не можеш ли да кажеш нещо, с което да премахнеш това?
- Някога можех. Но не съм те срещал никога... И вече не мога да знам. Вече е трудно. - въздъхна ангелът и крилата му се свиха до ръцете му, сякаш го топлеха. Това я подсети, че огънят вече почти изгасва. Сложи няколко дърва и отново погледна ангела. За толкова кратко време, той беше завърнал красотата си на ангел. Та, където живееше, можеха да го сметнат за доста красив. Или просто човешкото в нея смяташе така. Когато беше бил тук, беше бил натоварен с много и тежки задължения. Понякога непосилни за ангел, какъвто беше бил. Само че сега беше завърнал силата си, беше намерил себе си и ето, сега можеше да се държи нормално, знаейки кой е и че има място, на което да принадлежи. Той усети погледа й, затова отново вдигна глава.
- Не мога да ти говоря за долноземците, защото ще се натъжиш отново. Работата на ангела не е да натъжава хората. Не ме бива в смешките. Хей, живял съм тук над хиляда години и никога не съм умеел да свикна с хумора ви, въпреки че е добър.
Тя се усмихна вяло, той беше прав. Беше същество от друг свят и не можеше да разбере тях. Но все пак носеше хубавото чувство на топлина и сигурност. На усмивки. Самият той я караше да се усмихва, защото бе ангел.
- Ако те усетят тук, Клайв ще се ядоса, защото няма да отидеш при него.
- Зимният демон може да чака, чакал е през целия си живот, винаги втори. Ще ме изчака... Ако толкова иска и той ще ме подмами с ягодова каша.
- Не, осатни още малко. Когато съм сама.. Се чувствам странно. Не на себе си. Все едно полудявам.
- Знам, самотата убива душата. Твърде добре съм запознат с това, Йоко-чан. Но добре. Разкажи ми. Разкажи ми всичко, аз ще те слушам. Разкажи ми за каквото искаш... Този свят ми липсва.
Прекрасно беше да си намериш слушател. Такъв, който щеше да те изслуша и да допълни, ако беше нужно. И да посъветва и да изкаже свое мнение. Такъв, какъвто нямаше да намериш в самотата, която те обграждаше. кевин беше направил добро решение. Да остане и да изслуша болката й, отколкото да я остави сама в тъмнината а земята. За благодарност най-малкото което тя можеше да направи за него, беше да му сипе още от онази каша. Никой не знаеше какво намират ангелите в нея, но той беше ужасно щастлив, когато я видя в купата. Изглежда никой никога не му беше давал от това, а той както всички го обичаше. Обожаваше това нещо. За пръв път... бе сякаш щастлив в този мрачен свят, където светлината му не беше съществувала както там, отвъд морето. Но остана, за да я изслуша въпреки кашата

И тя му разказа. Разказа му за тревогите си, за страха, за страданието... Разказа му за всичко. Ангелът не я прекъсна нито за миг. Продължи да я слуша много след като излапа кашата. Спокойно, усмихвайки се. Не я обвиняваше в нищо. Защо трябваше да я обвинява? Всичко това беше вече минало. Така че той не можеше да го промени.
Някога Белият ангел беше като бог за тях, защото беше ангел. Това означаваше, че е изпратен на Майката Земя, за да помага. И ангелът наистина помагаше. Но преди всичко беше същество, което разбираше тревогите и страхът и даваше да се разбере, че може да ги вземе за себе си, а да даде щастие. Можеше да даде на хората щастие, а да запази нещастието за себе си. Някога това беше направил за Муртаг. Веднъж, когато последния си беше изпуснал нервите, когато беше разбрал, че губи всичко. Че е наказан навеки да пази пещерата на яйцата, без да може да издаде и звук. Тогава ангелът беше останал до него в нощта и му беше разказвал всеки ден от своите причудливи истории. Никога, никога нямаше да предаде някого, защото така му било писано. Всеки можеше да бъде утешен, ако искаше това.
И жрицата продължаваше да излива онази мъка, която искаше да сподели, за да може да полети спокойно и жрицата да я забрави. Нямаше кой да я обвинява. Дали беше било правилно или не, това не беше нещо, което тя можеше да разбере... Беше минало.
Разказа на ангела за Златен. Как се беше появил и какво беше видяла тя в очите му. Разказа на ангела и за Камина, и за Симон и за всички, които някога бяха живели тук, в тази стая. Вече не изпитваше болка, когато говореше за тях, защото тази болка я споделяше с ангела. Та той ги беше виждал. Нали бяха отвъд морето? Той можеше да ги види всеки ден. В известен смисъл му завиждаше. Той можеше да разпери белите си крила и да прелети от своя остров към острова на душите. Там бяха всички. Но тя не можеше. Но с радост изслуша неговият разказ за онези земи, където сега се подвизаваше енйният народ. Начумери се, когато той не оправда очакванията й, че тук на тази земя ще има още долноземци. Те бяха последните, каза той тогава, ти също последната жрица.
С тези думи той си тръгна след това. Беше отвлякъл болката й и на нея й оставаше само да живее в мрака. Без да я боли, просто трябваше да остане там и да пази тази земя. Както казваха ездачите, дори да е една на този свят, тя можеше да пази спомена за другите. Дори един от тях да беше останал, то той щеше да се бори за правото на своето царство да съществува. Дори заобиколен от врагове, щеше да предпочете да падне от собствения си меч, но не и да предаде това, което беше защитавал. Тя също в един известен смисъл трябваше да устои на злото на Мраморната кула. И да запази света, където бе израснала, където беше всичко. Не беше все още сама. В единият смисъл Златен не беше долноземец, но в другия, тя беше негова майка. Той я възприемаше като такава. Щом земният дух го правеше, това беше закон. Ако беше негова майка, значи и той беше долноземец, нали?
Някога, той и тя щяха да се срещнат отново. Дали отвъд морето или тук, тя не можеше да знае. Запали малкия огън и придърпа одеялото към себе си. Тъмнината винаги успокояваше. Не злата, ами тази на подземията. Защото имаше чувството, че спиш под завивките на нещо, което бе създало всичко на света. Под корите на земята, тук, долу... Тук беше по-топло, по-сигурно. И нямаше никой. Долноземците бяха забравени от злата корона. Дарсия си мислше, че ги е избил всичките. Така беше. Тя бе сама. Но това... вече не я плашеше. Вече нямаше страшно в тъмнината на земята. Защото и да беше сама... вече знаеше, че има задължения и ще ги спази....