Мраморната кула се събуди

- Сега! - нов залп от детски стрели се опита да намери мишените. Някои успяха, но други не. Така беше винаги. Децата вечно тренираха, но не знаеха защо. Опитваха се да ги срат, но те не желаеха. Това бе техният път.
Между тях вървеше и той, мишената заради която облаците се сгъстяваха отново над проваленото им царство. Те нямаха живот вече...Те бяха лишени за миг от страната си и все пак бяха още тук, още живи...И това бе най-доброто, което можеха да сторят.
Чернокосият командир се усмихваше и гледаше опитите им. Какво ли не им струваше...да дойдат тук, когато...Не, нямаше страшно...Нямаше...Той ги бе забравил. Дарсия ги бе забравил вече.
Тихо...Тихо и спокойно се полюшваха дърветата в градината на драконите, където вече не се чуваха стъпките на Муртаг или пък драконското...хъркане...Нито пък от двореца някой крещеше и се ядосваше както преди три години. Нито пък се чуваше детският смях, докато Кевин се правеше на чучело. Нито пък...Нито пък...Нищо не беше както преди, половината беше изгубено завинаги. Вече я нямаше Арвен, нито пъ Бром, бяха останали само те. Опитваха се да запазят едно дете от неизбежното нашествие...На тъмнината.
Рой не знаеше или пък знаеше колко сълзи бяха проляли неговите сънародници. Морето от сълзи, в което нищо не бе вечно. Тук всеки беше в опасност. Но ако това беше техният път, те нямаше да го изоставят. Винаги им бяха натяквали това. И те знаеха, че трябва да стоят до края, винаги.
- Успях!Успях! - извика едно от децата като заподскача, бе уцелило средата на мишената. Само ако знаеха...Беше грешно да го правят, но не можеха да ги задържат далеч. Дали осъзнаваха какво се случваше наоколо?Не можеха да видят онова, което се случвашена бойното поле, половината загубили най-скъпите си хора. И продължаваха да следват стъпките им...В потопа от неизбежно нашествие...
- Рой Мустанг...Командирът на Южната армия...Вторият от Четиримата мускетари - като гръм от ясно небе дойде гласа от облаците на онзи, когото очакваха и не....Мразеше го...Мразеше го от цялата си душа...
Тъмнината разкри същността му, разкри лисицата до краката му. Беше бил тук...през цялото време...
- Защо си тук?Какво целиш!?Нищо не сме ти сторили! - тихо все пак промълви чернокосия след миг, докато децата бързо-бързо се оттегляха, усещайки опасност, много по-голяма отколкото можеха да я разберат.
- Целя да наранявам. Вие загубихте всичко. Загубихте всичките си съюзници. Когато разделиш царство от съюзниците му е по-лесно да го завладееш. Затова предприех всички тези действия. Едно по едно...Всички царства ще паднат, помни ми думата. Под моята власт...Или под тази на брат ми.
- Говориш глупости. Никога не би му позволил. Ти нараняваш и осакатяваш...Но го правиш за себе си, Дарсия... - никога не бе мислил, че ще успее да се обърне и да види що за нещо е този господар. Не бе и помислял, че ще има тази сила, когато господарят изглеждаше толкова...ужасяващо...
- Ти си остроумен...Винаги си бил такъв. Остроумен и избухлив...Един от най-добрите му приятели. И го познаваш. Само че...Това не ти дава правото да съдиш по неговите действия и характер какво бих направил аз.
Тишината го обгърна като вълна от нещастие. Нямаше път в тъмнната. Не и сега....Нещо по-силно се бе събудило и искаше да завладее всичко, дори да трябваше да умре...
- Рой...Дойдох за теб точно защото си един от приятелите му...От най-близките му още от детството. Пък и защитаваш това място, а това на мен не ми се нрави. - чернината обгръщаше поляната...Децата бяха изчезнали, погълнати от тъмнината на нещастието.
- За всеки има причина, за която би умрял с радост...Царството, в което се намираш сега е моята родина. Не бих ти позволил...да го завладееш - усещаше враждебност и сила. Не знаеше защо, но знаеше, че собствената му сила бе безполезна срещу всичко онова, което се образуваше пред него. Потоп от неизбежно нашествие на тъмнината...Замъкът го нямаше, никога не го бе имало. Тук никога не бе имало дракони, нито гора...Нито пък царица или принц. Бе гола и пуста земя, обградена от тъмнината.
- Когато ти паднеш...Пада и това царство. Идват ти на помощ...Но ще е късно. - видя за миг сините му като кристали очи в тъмнината. После усети пареща болка да преминава по цялото му тяло. Не бе успял да стори нищо. Нито да се защити, нито да защити децата...Не разбираше...Не разбираше какво бе станало. В неговата глава ли се случваше всичко?
Децата там до вратата на замъка потръпнаха. Тъмнината стигаше до тях, но Рой го нямаше вече. Потопен в потоп от собствено отчаяние, той просто изчезна...В тъмнината, която достигаше и тях.
- Каква е тази магия!? - ужасено заотстъпва учителят им, отказа се и побягна, оставяйки ги да се оправят сами. И те изчезнаха в същата тази тъмнина, която разруши още повече замъка и остави царството без никаква надежда...Защото вратите се затвориха сякаш завинаги и магията изгради един непробиваем щит от тъмнина.
Замъкът го нямаше вече...Хората ги нямаше вече...Лагерът на децата бе разрушен из основи. Селата и градовете потънаха в черна мъгла. Бе пусто. Нямаше никого. Сякаш изчезнали завинаги от света. Скривалището бе празно вече. Никой не бе пощаден. Изчезнали в потопа от неизбежно отчаяние. Нямаше ги вече...Никога не бе ги имало. Бяха погълнати от тъмнината, която можеше да бъде победена само от тъмнина...Ако тази друга тъмнина искаше да ги освободи...Дотогава...Те бяха просто жертви на потопа, мрака, злото, сълзите...
Неговите сини очи се затвориха. Но тъмнината, обгърнала царството остана. Тя бе вечна...И щеше да бъде победена само от тъмнина. Но победата никога нямаше да се осъществи. Царството на драконите не съществуваше, никога не го бе имало. Бе само легенда, легенда, която бе свършила своето съществуване. А жителите на тази легенда обикаляха селата и градовете, обляни в сълзи и обвити в тъмнина, която нападаше всеки, посмял да ги избави.
- Край на тези...Време е за останалите...Матилда, ти остани тук...Ако имаме гости, покажи им обратния път...Но ако искат, нека се присъединят към сълзите и тъмнината...Завинаги.
Тъмният му образ се загуби в пустотата. Нямаше смях, нямаше нищо. Дори звукът бе погълнат от тъмнината, която пречеше дори на слънцето да освети мрачните земи. Нямаше никой...Бе пусто

Лисицата само вървеше по пътеката, по която някога бяха стъпвали те. Щастливи и спокойни, че ще оживеят и сега и после...Напред. Но нямаше път, нямаше път вече в тъмнината за тях. Бяха сенки в ужаса, който бе облял цялата им малка планета. Лисицата не съзнаваше това, тя бе само лисица. Не чуваше плача и виковете, не чуваше нищо от тяхната скръб. Чуваше само надеждите на чернотата, новия път зовеше нещо ново в началото. Така...Продължаваше по пътеката, по която някога бяха минали и те. Безбройни стъпки заличени в тъмнината от неизбежно нещастие. Беше пусто. Нямаше ги вече. Нямаше го детето, оето да се смее с останалите в гората и вейлите, които да го забавляват. Нямаше ги четиримата мускетари, които да бъдат заедно и винаги да бъдат един до друг в светлината на новия ден. Нямаше го човекът с вечния пушек...Някои от тях се бяха спасили. Но повечето бяха потънали в море от сълзи. Море, което нямаше край...Никога.
Черният дракон сега пазеше портите на черното царство. Едно ново начало...Червените му очи святкаха в мрака и чакаха сълзите, които скоро, много скоро щяха да бъдат проляти. Сълзи на омраза, на болка, на нещастие. Всичко беше заличено. Всичко го нямаше, нямаше нужда от него.
И един ден...Всички щяха да паднат в потопа от неизбежно нашествие. Защото предсказанието гласеше така. Поличбата, направена от самия него някога, преди да умре и да се прероди. Бе Торн....Бе Глаурунг. Беше двете и само едното, завинаги...
Да умреш заради причина. Това бе съдбата на онзи, чието сърце предизвикваше. Съдба, обречена на сълзи и болка...
"Щом попаднеш в беда и си съкрушен, не си мисли че си победен!Идва мисия, спасителен час, идва помощ!Чакай знак!Само миг и ще бъдем при теб, ще летим като птиците напред. Решени сме да стигнем докрай, няма да се спрем, да се спрем - с теб сме докрай!Идва нашият тийм!С теб сме докрай, докрай. Ще те освободим!Знай, че идва сила - бърза като вятър. Сила - за добър приятел. Сила - побеждава всеки враг. Ще те спася и ще разчитам да спасиш и мен!"
Но онези, за които се отнасяше пиесата, започваща с тези думи...Те бяха разделени..Разделени от чернотата и сълзите завинаги. Сега бяха само трима...Скоро..Можеха да бъдат и двама...

Тъмнина. Тъмнина. Нищо не можеше да се види там, където преди беше гората. Там, където преди имаше поточе, сега нямаше нищо, само пустощ. Дори и пустощта не можеше да се види там. Но можеше ли нещо, оставено без контрол просто да си седи така?Магията може и да ги държеше. Но не сама беше оставена природата да се бори. Бореха се други. Бореха се в мрака, където светлина нямаше, където неизбежното нашествие ги беше покорило. Но не. Не можеше, не беше възможно просто да останат там. Не тъмнината ги държеше на тоя свят и не тя управляваше пътя им. Те бяха ездачи. Народът им не беше толкова древен като този на елфите или пък толкова многоброен като други. Но бяха ездачи. Едно време, когато тъмнината беше властвала над света, от небето беше паднала ярка звезда. Ангелът, прогонен през годините беше сякаш дал началото...На едно царство. Тогава, ужасени от бялата му светлина се бяха кланяли хората пред драконите, своите божества. Но с годините драконите бяха докоснали сърцата им, а хората - тези на зверовете, които по онова време нямаха разум. И тъй се роди белега, роди се тяхната светлина, Гедвей Игнасия, който неспирно светеше сега през времето и водеше тези хора напред. Не хора, вече не. Ездачи...А това...Не беше точното определение за нормален човек. Магия властваше над сърцата на тези хора, магия със силна воля, която водеше кръвта им през годините. И тази магия, тя не угасваше, нямаше да угасне докато и последното драконово яйце не изчезнеше от света. Дори и тогава дълго след това Гедвей Игнасия щеше да бди над расата, докато безмилостните години не я погълнеха и тя не изчезнеше от света.
Това не беше техният край, не така го чувстваха. Дори и без знания знаеха, че имаше какво още да сторят, че имаше път през полята, изгорени и покорени от зло и тъмнина, тъмнина, в която нямаше нищо. Тази тъмнина те можеха да победят с ръката, в която държаха своята воля и своя меч. Всяка душа има меч, всяка душа има воля. И тази воля никога не може да бъде прекършена, защото живее, дори да я загърбиш и отлетиш без нея за далечни земи. Тя живее, за да служи и показва пътека, която не ти избираш, а е избрана, а тази пътека...Тя се върти и заобикаля, но никога няма кръстопъти. Тя избира тази пътъке, волята е самата пътека. Да имаш смелост да тръгнеш по нея, когато знаеш за опасността, да имаш смелост да тръгнеш по нея, когато няма път назад...Когато имаш смелост да тръгнеш по нея, когато тръни растат из нея, всичко е воля. Всичко е воля, а ездаческата воля се водеше от много, много неща. И тази воля...Тя не угасваше
Ярко оранжево сияние разцепи вечната нощ. Ярко като слънцето сутрин и като пълната луна вечер с безбройните си звезди, тя не угасна. Нямаше да угасне светлината, докато волята я държеше здарава и я водеше напред през пролуките в мрака. За миг тя остана сама. После към нея се прибави друга, ослепително синя като водите в езерата и моретата. Не, не бяха сами. Светлината, ослепителна на дневното слънце, което се показваше вече като през облаци се разрастваше. Нямаше да спре и нямаше да се даде. Не, това беше тяхната земя, принадлежеше им от стотици, хиляди, милиарди години. Откакто Белия ангел беше паднал в центъра на царството им, от тогава принадлежеше земята на драконите и ездачите...На самите тях.
Тъмнината бягаше. Бягаше, защото така беше отредено, не те го бяха измислили. Някой друг беше предсказал някога, че така беше редно. И ето, те просто изпълняваха дълга си
Слънцето...Малкото бълбукащо поточе...Зелените листа на гората...Замъкът с развятите знамена. И хиляди възгласи на щастие, които се чуваха често, но след тишината звучаха още по-мощно. Бяха се върнали. И нямаше да се дадат лесно. Нямаше.
Насред олелията някой изправи глава и се усмихна на красивото слънце. Чернокос мъж, който всички познаваха и щяха да познават още дълго време, защото това бе той...Просто Рой. А Рой...Той беше техният втори мускетар.
- Този път...Да...Следващият, ще те чакаме, тъмни господарю. Вече сме готови. Готови сме - нямаше кой да го чуе, но нямаше значение, защото слънцето беше се върнало. И тъмнината принадлежеше само на студената зимна нощ...Зимната бяла нощ...
- Искам нещо, което не мога да взема. Ще бъда силен още веднъж, поне. Не се тревожи за мен, довери ми се. Довери ми се сега! - порталът го доведе веднага при Рой, уморен, направо смазан, но още имаше намерение да произнася стихчета, отдавна забравени от младите ездачи, защото те не обръщаха внимание на нещата, които трябваше да наизустят...Поне повечето.
- Хюг!Жив?Жив си!
- Сега трябва да го видя. Отново трябва да слушам. Да си спомня защо съм още тук.
Чернокоското му се усмихна, после му помогна да си завърже една кърпа на очите, за да не би случайно да донесе халюцинации на някого.
- Винаги си пълен с такива стихчета, Хюг
- Не е стихче, там е работата. Това е една от песните, която съчинихме една вечер около лагерния огън, както винаги. Знаеш, че с китарката на Муртаг всичко вървеше...
- Но това си беше твърда музика...
- Имахме си и друга компания...Значи си спомняш
- Разбира се...Разбира се...Никога нямаше да си простя, ако те бях изгубил, братко.
- Това...би трябвало да се отнася до всички...Ти си мускетар, не го забравяй...Хайде, да видим дали има щети

- Бан Мидо?
- Тук!
Всички бяха тук, всички бяха добре. Рой се усмихна и драсна още едно име, после продължи нататък, докато Хюг си свирукаше с завързани очи до него.
- Прегледайте скривалището и вижте как са драконите. Ти там, не стой така, виж как е двореца и дали слугите са се справили, не съм ги проверил.
- Ама сър...Земята се надига!! - бум, все едно огромна къртица копаеше долу...Къртица с меч?Писъци и страх, нямаше нужда от това, мускетарят позна тази катана, тази, която една царица беше дала на някой дотогава беззащитен
- Камина!Камина-сан! - изхвърли писъка и отиде да го извади от дупката, която си беше прокопал
- Ууух...А, супер, най-сетне излязох...Не, това не е важно - долноземецът заклати здравата ездача с огромни блестящи очи. - Жив си, ти си жив!Всички сте добре!Черните новини не са верни?
- Бяха...Но вече не - вдигна ръката си, още изкряща в оранжево и се поусмихна - Всеки народ си има малки тайни.
Долноземецът го загледа за момент странно, но се усмихна отново.
- Радвам се за теб...За вас...Мислех, че отивам да дам съобщение на хора, които ги няма.
- Може би Нирка щеше да бъде по-полезен? - само че видя как Камина навежда глава и усмивката му помръква - Какво се е случило?
- Нирка го няма вече... - извади от джоба си един странен зелен пръстен с още по-зелен камък - Това остана от него, от земния дух...За Муртаг е...Решихме, че той се нуждае най-много от него и...че може да го пази най-добре, тъй че Нирка да му е от полза. Живее в това нещо, само че като призрак...на миналото.
Ръката му едва забележимо потрепери. Земният дух беше за долноземците нещо като най-добрият им магьосник, нещо като най-добрият приятел на владетеля им и ред други неща. Бяха го изгубили просто ей така и още не можеха да повярват, а той вече липсваше. Ездачът постави ръка върху неговата, пръстенът остана между пръстите им.
- Не се безпокой, Камина. Знам какво означаваше Нирка за вас, долноземците. Знам какво означаваше и за нас, ездачите и за всички, с които някога е говорил. Той притежаваше невероятен характер. Но не е изгубен напълно. Нирка ще отиде там, където сте му завещали място. Аз лично ще се погрижа за това. Ако не успея да достигна Муртаг и той загине преди Нирка да излезе наяве...Ще го предам на някой негов близък.
- Това е нещо като клетва...Не искам да се обричаш с нещо толкова глупаво.
- Глупаво?Не е...Нищо не е глупаво, след като искаш нещо да се случи. След като искаш да дадеш шанс на някого. Този някой трябва да го получи, каквото и да го очаква после. Клетвата за ездача е нещо свещено.
- Знам...И знам, че униформеният държи на нея на всяка цена. И ако се провали заплаща дори и с живота си, ако трябва.
- Значи не се тревожи - сграбчи зеления пръстен, усмихна се и после кимна на синекосия - Дошъл си за още нещо...Разкажи?
- Трябва да увеличите охраната на западната граница, странно защо, но на север лагерът ви е бил опустошен, мои хора казват, че е имало ужасно клане, но нищо друго не знаем. Дарсия сигурно е усетил вече, че сте се измъкнали, а това само ще го доведе насам...Трябва да го спрете. Йоко, нашата жрица твърди, че можем да ви дадем малко помощ.
- Ще е от полза, но страхувам се...Това може да навреди на вас?
- Никой не се интересува от подземията - най-сетне успя отново да се усмихне - Ще изпратим отряда още днес, виждам, че положението ви е малко критично...И, Рой... - пак се ухили - Да не вземеш да си сложиш пръстена...Нирка няма да е доволен. Доколкото разбрах е предназначен за жена.
- Че защо му е на Муртаг тогава?
- Ако жрицата твърди, че трябва да отиде при него, има някаква причина. Може би дори той не я знае, нито пък тя...Но един ден предназначението му ще излезе наяве пред очите ни.
- Много ясно, за бъдещата му съпруга - един розовокос ездач се беше приближил, целия прашен от дългия път насам. Рой остана пред него с отворена уста, сякаш не вярваше на очите си, после се нахвърли върху му
- Ямараску, Ямараску!И ти се върна!Върна се! - вик, който цялото царство послуша, тишината още властваше

- Не е време за радване. Нали знаеш какво значи да освободиш царството?Глупаче, докара ни пак чернотата.
- Но ние не можем така и така просто да я оставим и да си вървим напред. Не може...Трябва да се борим или да се подчиним. Ти кое би избрал?
Розовокоското се усмихна и поклати глава
- Тъмнина може би. Защото не е знайно дали един от нас някога ще седне на трона на тази тъмнина.
- Не говори така...Знаеш, че не би се случило.
- Но някога щеше да се случи. Много отдавна, когато един човек се роди в тъмнината със светещия меч.
- Ямараску, говориш твърде объркано и сложно. Знам, прорицател си, виждаш през облаците и времената като други, които познавам, но преценките ти винаги са страшни и необясними. Не гледай само лошото, погледни и нас. Виждаш ли ни там?Виждаш ли светлина в облаците над главите ни?Защото аз да.
- От една страна. От друга стоят само червените очи на тъмнината.
- Днес си в лошо настроение...Това знам го защо е. Но дали съм прав?
Да, вероятно, поглеждайки към тъмните му очи четеше там само болка. Там, където някога беше имало дух, в този ден бяха сломени. Не, ненапълно. Този човек бе като другите, а ако другите се държаха, той щеше да бъде до тях, винаги...Завинаги.
- Песента още звучи, Рой. Още... - продължи с обърканите си изречения и се усмихна още повече. - Не искам да продължавам сам
- Стига..Недей...Вече разбрах - да, през цялото време този ездач се беше опитал да му напомни какъв ден беше днес. Защото други, които нямаше да чуят вече тази песен, бяха мъртви отдавна. Песента, единствената, която означаваше нещо истинско за тях. Бяха така да се каже музикални натури по един или друг начин...Около един огън една вечер с безброй звезди, тогава тази песен беше прозвучала за пръв път от същото онова момиче, без което бяха за никъде...Без нея, както и без всички...Само че...Нима бяха всички вече, когато четиринадесет вече ги нямаше...
- Смяташ, че заради това сме успели?Заради тях?Не...
- Не е важно...Обърни се. - зад тях, зад Рой...Наблюдаваха ги червените очи на тъмнината.
- Много ми харесва как се опитвате да се измъквате всеки път, Рой Мустанг...Но предполагате естествено, че няма да стане?
- Дарсия, човекът който търсиш не е тук.
- Значи ще ми кажеш къде е. А ако не искаш сам ще взема тази информация, непременно. Не ме карай да ти покажа на какво съм способен, за да измъкна информацията.
- Няма значение. - изтегли катаната съвсем спокойно и стисна зъби - За ездачът значение това няма. А клетвите се пазят доживот. Ти и да ти обяснявам, няма да схванеш...Не ме интересува какъв господар си. Не ме интересува колко по-силен си от нас. Колко и как ще се присмееш на тази ми постъпка. Аз съм себе си. И ти си си ти. Няма нужда от други обяснения и приказки. Готов съм...Готови сме...За мръсните ти номерца.
- Хубава реч, но както и предишнат, безполезни. Сенчестият Гарван ми трябва...Обезателно

- Мразя те...Мразя те! - катаната се срещна с черното острие на господаря, който не беше мръднал от мястото си нито милиметър, с тази своя усмивка. Да, винаги щеше да бъде такъв и да дразни. Рой май го осъзнаваше, осъзнаваше че господаря го прави, за да дразни и то много.
- Ужасен Сенчест Гарван крие се в полята. Ужасен Сенчест Гарват лети из небесата... - подигравателно издекламира след миг и го отблъсна само с едно кратко и рязко движение.
- Сияние растила се в нощта, Сияние на вечната игра. Кръвта е моята душа, светеща в тъмнина - присмя му се с подобно нещо ездача, което веднага накара усмивката на Дарсия да изчезне.
- Не ме предизвиквай. Не ме предизвиквай, не знаеш силата ми.
- Да, може би, но ти застрашаваш моя народ, а аз съм мускетар. Мускетарат защитава.
- Трябва ми един от мускетарите. Къде е той?Къде е!?Къде го криете от мен, нужно ли е да убивам всеки, за да го накарам да се върне и да застане срещу мен подобаващо?Страхува ли се от мен?Така ли е!?
- Страховете ти са неоснователни, черни господарю. Магията се завърна по нашите земи. Нямаш място тук сега. Това вече не е твоята земя. Махай се. В името на светлината, която е създадена от твоята страна!
- Ти не заповядваш тук
- Да така е, просто ездач съм все пак. Но не говоря от свое име. Не ме карай да съм официален, мразя го. Говоря от името на всички ни. - вдигайки ръката, светеща ярко сякаш в бездънна тъмна нощ, той се намръщи срещу лилавокосия. Гедвей Игнасия, някъде зад него, просветна и на ръката на неговите съученици и на ръцете на останалите, които го имаха.
- Разбирам, действате заедно. Мислите ли, че става?
- Разбира се. Тъмнината срещу това е безполезна, защото драконската магия ни води. Муртаг няма да ти дадем. Сега си върви...Върви си...Върви!
Странно беше да заповядваш на някой, който ръководеше цели войски, пък макар и от орки. Странно беше да заповядваш на някой, който държеше в ръцете си черна власт и черни бяха всички негови мисли.
- Кърваво Сияние на вечността, Ши Ракуба...Върви си! - нямаше нужда да влага магия в това. Знаеше, че господаря е още слаб от раната на Гламдринг, а истинското му име правеше всичко доста по-трудно...Искаше му се да върне Торн на онзи, на когото принадлежеше, но нямаше как...Светлината отново озари небето на километри, защото и този път не беше сам

- Объркан съм, напълно...Сега какво да правя, дори и да върнах светлината всичко запада. Няма я силата, която ни водеше преди - поклати глава ездача и седна на един огромен камък пред вратите на двореца, когато всичко се успокои. Долноцемецът все още оглеждаше тревите и дърветата, очакваше скоро ново нападение.
- Вашето царство си е много добре. Не забравяй, че не сте толкова слаби, Рой.
- Напротив, вече не знаем по кой път да поемем.
- Тогава поеми този, който ти е в сърцето.
- Моето?Или техните...
- И твоето и техните. - долноземецът се усмихна отново и се обърна към ездача - Така се прави. Не е голяма философия да бъдеш владетел и регент. Повечето дори не са родени с призвание за това. Нужно е само да си повярваш.
- Да, и да имаш силата да убеждаваш, да раняваш, да заповядваш.
- Това не толкова често важи за хората. Важи да, но господарите обичат от всичко най-много тези неща. Ти не си господар, нито пък ще бъдеш някога, чернотата не е родена с теб и не живее в теб. Не мисли за лошото.
Тишина, но не мъчителна. И слънце, това, което беше останало от тъмнината беше белият пухкав сняг, който сякаш искаше да ги затрупа съвсем под пазвите си.
- Защо ли не те слушам...Много си прав! - отказа се ездача в миг и скочи. - Повикайте Винр, че трябва да занесе пръстена, нали се върти сега около Муртаг. И по-бързо по границите, стегнете се малко я...
Само в тъмнината просветнаха яростните очи на омразата, далеч от всички.
"Ще си платиш...И ти и рода ти. И ти и близките ти...И ти и народа ти...Дотогава, докато не направиш онова, което искам от теб да сториш.
Не можеше да има доброта там където животът живееше с омраза. Омразата, която беше родена и не се променяше в тези очи. В святкащите очи на тъмнината, които скоро се скриха някъде, тръгвайки отново с неясна цел за зло и разрушение...разбира се. Друго не би могло да съществува

- Отивам да дам на Муртаг пръстена, а после...Не не...
- Отиваме да видим принца, а после...
- Нападение!
Бързо ги оправиха тези, но не беше честно. Да, бяха сигурни, че щеше да има и още. Това ги държеше под напрежение и дори драконите не можеха да ги успокоят, а самите ездачи изнервяха драконите.
Рой обикаляше от една страна до друга в голямата зала и от толкова мислене сигурно можеше да запуши, ако не се въздържаше и искаше да подпали столовете.
- Нещата и преди са били лоши - поклати глава Хюгес, който намери очила, вече седеше на един от столовете.
- Но тогава на трона имаше някой
- И сега има.
- Но ние го представляваме. Как да му изберем бъдеще, когато не можем да решим дори как да постъпим сега...
- Като седнем и помислим?
- Да.. - отказа се да обикаля и се строполи срещу него - Много си прав, Хюг...
- Естествено. Предлагам ти да изготвим план. Първо да съберем всички. Да оставим Динзел намира, Клайв не заслужава това. Нека се погрижим сами за себе си.
- А после?
- Ако съберем силите си, ще можем да победим по-лесно. Драконите са силни...Не позволявай на страха да овладее и тях. Дай им шанс да се издигнат отново в небето.
- Ще загинат.
- Тогава ще ги изпратим както подобава. Рой ти сам го каза. Губим себе си и изчезваме. Нека тогава изчезнем заедно, не разкъсани от вражди, страх, недоверие, тъмнина.
Рой остана в мълчание, прекалено трудно бе да определяш съдбата на царство, което не ти принадлежеше, вече го беше изпитал. Изправи се и загледа през прозореца, после въздъхна отново, както учителя си някога отдавна.
- Съберете ездачите...Върнете ги от Динзел тук

- Нашествие - тълпа от от униформени и нормални хора минаваха през портали от всички страни. Хюгес беше прав, не можеха да си позволят зимният демон да ги пази повече. Той нямаше да се справи, а те само щяха да разрушат замъка му и да го обрекат на гибел. Клайв може би не си го признаваше, но те го усещаха.
- Рой! - тя тичаше по коридора, сякаш забравила за всичко и всички. Най-важно беше сега да узнае...Да узнае дали всички са добре. Бяха ли заедно, бяха ли всички отново тук, на кръглата маса...Отвори огромните дъбови врати на тронната и се огледа очаквателно. На масата бяха те. Те, онези, които тя познаваше най-добре. Между тях беше и този, който търсеше. Нахвърли се да ги прегръща всичките, може и да не бяха абсолютно всички...Но те бяха нейната опора.
- А, Риза, ето къде ми били очилата - вдигна пръст Хюгес, но смехът му секна и той свали ръка, че да отдаде почет на момченцето, което тичаше след нея към батковците си, чичовците си или както им викаше...
- Принце! - и него го помачкаха малко, докато не им писна и го оставиха на земята леко замаян.
- Радвам се, че се връщаме...
- Вкъщи - помогнаха му, лесно отгатваха какво иска да им каже, а това за него беше голямо облекчение.
- Да! - цъфна в усмивка, сетне се огледа. - Но защо ми от...давате...по...по...почит
"Защото така искат да се научат. Позволи им го...Позволи ни го". детето цъфна в още по-голяма усмивка, но от притежателя на гласа нямаше и помен.
- На почивка - припомниха му някои
Трудно беше да се реши сега...Сега какво?Хубаво, бяха се върнали, но не биваше да се крият. Трябваше ли да си съберат силите някак...Имаха ли ги вече по-точно....
"Имаме силата, когато повярваме в нея" изръмжа драконката, която беше влязла за да посъветва, когато имаше нужда.
- Но дали можем да вярваме?
"Що за глупост!?Вие ездачи ли сте?Хиляди пъти досега повтаряте мъдрите си слова, но не смеете да вярвате сами в тях. Съберете смелост, къде изчезна тя?Превърнали сте се в флегми, Ямараску, както го наричате...е прав."
Рой се ухили и погледна към розовокосия в края на масата, който гледаше замислено тавана и се правеше че не чува.
- Глупави сме...Права си, Матасуна. Много, много глупави. Трябва да си съберем мислите.
"Точно така"
- И силите...За какви се мислим?Често казваме повече, отколкото правим. Време е да обърнем листа и да правим повече, отколкото казваме...Както преди.
- Преди имаше кой да ни спира да не говорим - поправи го Хавок, който с бинтовете си приличаше на мумия.
- И сега има - гласът ги накара да се изправят, той отдавна не се беше мярвал наоколо...Откакто всичко в лагера свърши. Старецът пристъпи в залата и поздрави първо дракона. - Аз също съм ефикасен, нали?
- Накамура-сенсей!
- Матасуна ме помоли да дойда и реших, че решението й е добро...

- Седнете сър - поканиха го веднага и му сториха място на дългата маса, което той зае с благодарност, после ги огледа около себе си и се усмихна.
- Променили сте се.
- И как не, вече не сме на петнадесет, сър - усмихна се Рой, но после възвърна сериозността - Трябва да решим нещо важно.
- Чух вече, слушах ви още от началото. Спомняш ли си, Рой, когато казвах веднъж, че с разговори нищо не се решава?
- Излязохте прав.
- Не напълно. Много неща могат да се обсъдят на една маса, но действията също са важни. Нека видим проблема, както сме го виждали в училище преди. То винаги може да ви помогне.
- Но, сенсей, вече не знаем какво вършим.
Старецът се усмихна леко и сетне пак ги огледа един по един.
- Знаете. Знаете достатъчно добре. Някога ви казвах да се защитавате взаимно. Явно съм сгрешил. Отидохте твърде далеч в защитата на Муртаг.
- Той я заслужава.
- Не, не е така. Никой ездач не би позволил смърт на другаря си в подобна ситуация. Вразумете се. Сега най-важното е да защитим царството. Муртаг Моуси, той може и сам.
- Но как?
- Както е правил винаги, Хюгес. Знаете го достатъчно добре, отървете се от тези мисли, върнете се тук, върнете се за другите. Да защитим стените, нека направим така, че да бъдем сигурни в действията си.
Лека тишина, сякаш това беше предложение, което им костваше всичко.
- Може и да си прав - тихичко се обади Риза - Не можем обаче да скрием всички ездачи от царството под тоя единствен покрив.
- Не можем, никога не сме могли. Но можем да ги защитим с магията на сърцата си. Като се опитаме да им помогнем, а не да седим и да спорим.
"Драконите искат това. Те искат да защитят границите, дори да се наложи да загинат и да изчезнат" изръмжа Матасуна, сякаш искаше да убеди всички да се раздвижат
- Това значи ли, че трябва да последваме другите си души?Да последваме драконите в битка без край?
- Да. И го знаете без този въпрос.
Рой се усмихна отново и стисна ръка в юмрук, после се изправи.
- Така ми харесва. Действие по границите и мир в страната. Нека бъде така...Поне един опит, колкото и да навреди, може би. Кой е съгласен?
Нямаше никой несъгласен...

"Значи тук живеят ездачите" белокосия демон се усмихна зад няколко храста, далеч от всички, които можеха да я видят. Имаше за задача да намери ездач. В миг поскочи и изчезна, превърната в сянка, по-невидима и от видимата с лек смях, тръгвайки от душа на душа. Виждаше душа и воля и сърце...Ездачи...Беше ги чувала тези, но никога не ги беше виждала преди. Бяха интересни и имаше с какво да си играе. Но те не й трябваха сега, защото в този момент търсеше измежду тях черна душа. Но такава нямаше, нямаше я и не можеше да открие колкото и да търсеше и да навлизаше в места, където никой нямаше правото да влиза.
"Нима се крие?" запита се сама, когато изморена от търсенето застана на една от кулите и се огледа отново с червени, невиждащи нищо друго освен души очи.
Ако не го намереше скоро, господарят щеше да дойде за нея. Ако не предприемеше нещо, той щеше да й отмъсти. Не можеше да позволи това на онзи лилавокос мошенник. Нещо в него я караше да мисли и да усеща лъжа, дълбока и жестока. Но така ли беше...
Отново се спусна надолу сред стаите. Никой от тук присъстващите нито приличаше на онзи господар,нито имаше зло сърце. Дали го криеха сега, когато можеше да послужи на тъмнината...Дали с окови го държаха в подземията, най-дълбоките, така че да не бъде измъкнат от там?Където и да беше, Даймакайчо трябваше да го намери на всяка цена...Провалът не беше разрешен
Но къде...Нямаше го, нямаше го никъде. Това я вбесяваше още повече. Скри се зад няколко колони и пожела да успокои нервите си.
"Хитри ездачи...Но един няма да се изплъзне на демона"

- Хайде, принце, сега на почивка - Хавок помогна на детето да се покачи на леглото, което някога беше принадлежало на майка му, а Скай започна да скача и недоволства
- Не искам, не искам да става така, не ми се спи, бате Хав!
- Но трябва да бъдеш добро момче, нали?Хайде, лягай, добро момче.
- Не съм бебе.
- Не си ли?Ах ти - засмя се и започнаха да се закачат, някъде долу в тронната, онези още продължаваха да мислят на решението какво му е грешното. Учителят им ги гледаше изпитателно изпод гъстите си черни вежди и това ги притесняваше още повече.
- Какво чакаме - писна му на Рой и се изправи, в същото време изтегли катаната си. - Има някой, който не е от нас!
Умълчаха се и всеки се огледа замислено, приемайки че Рой е прав.
- Да се разпръснем, да го намерим - предложи някой и те бавно се отдалечиха от залата, всеки със своите мисли на главата си.
"Глупачета" засмя се демонът, като се скри в сенките на мрака, в колоните, никога, никога нямаше да я открият, докато тя не намереше онзи, който и трябваше. Само трябваше да я водят, иначе нямаше да успее. Само магьосник можеше да я различи там, в тъмнината, нейна родина и родно място.
Нямаше смисъл да търсят, просто нямаше, погледна нагоре и видя как повечето войни тръгват за границата. Ами ако онзи, който търсеше беше по границите?Усмихна се и черна сянка седна на опашката на един от драконите, без никой да може да я види. Сянка на ужас, който вече никой не изпитваше, приел съдбата си. Затова нямаше смисъл да се вглеждат
"Чакай ме." тихичко започна да хихика демонът и загледа облаците пред себе си "Няма да избягаш, ще се видим, ще се видим"
Винаги ли...го повтаряше?

Граница, една безмерна пустощ от треви и покрай нея леки заграждения. На едно такова място спря драконът с невидимата сянка на гърба си. Беше се излъгала, но чакай...Черно, много тъмно присъствие беше имало някога наоколо. Северните граници на царството, някога ги беше пазил Муртаг...За нея беше знайно обаче, че той, онзи, който търсеше някога беше бил тук. Значи имаше шанс да се върне, да се върне и тя да завземе душата му. После щеше да е лесно. Лесно щеше да го поведе като кукла на конци през полята и долините, през планините и моретата, колкото и далеч да трябваше...Щеше да го заведе при господаря си, нейният едничък зъл господар, когото тя обожествяваше, малко или много. Така Даймакайчо тръгна с ездачите към ниската постройка насред тревите, те се смееха и си разказваха смешки...Но това нямаше да продължи дълго. Защото тя беше тук, защото тя щеше да пороби ума на онзи, когото те криеха. А щом това се случеше, те щяха да паднат под власта му на всяка цена. Да, знаеше го, той им бе приятел и регент, беше го научила някак, кой знае как. Щом им беше регент, те му се подчиняваха, трябваше да е така.
Значи, когато тялото му паднеше под властта на невидимите й конци, тя щеше да тласне народа му към унищожение. Господарят щеше да е доволен, трябваше да бъде...Трябваше...
Ездачите влязоха в малката къща, но Даймакайчо остана навън. Вдишваше и издишваше дълбоко, наслаждавайки се на тъмнината, скрита тук. Този човек трябваше да е силен, щом присъствието му се усещаше още от преди години. Защото отдавна не се беше връщал тук....Значи...нямаше да се върне, нали?Не, не биваше да губи куража си, не биваше...
Тъй че се засмя отново, засмя се с яркия си глас, който никой не чуваше, завъртя се с добре изучени движения в тревите...
Някъде там малкото момче се събуди с писък и направо скочи от леглото, целият в пот.
- Скай! - скочи до него и раненият ездач, уплашен от реакцията, какво ставаше...
- Ха...Ха...Хавок! - още по-голям ужас, защото тъмнината го обгръщаше от всички страни, хвърли се в ръцете на ездача и заплака. Нищо друго не можеше да стори, беше ужасно...Тъмнината го обграждаше от всякъде.
- Сър... - обезумелият за миг от ужас ездач постепенно се успокои. - Кошмар...Било е кошмар

- Имаше...тъмно...Имаше зло...И една страшна...жева - подсмъркваше и трепереше в прегръдките на Хавок, та чак го плашеше
- Сър, това е кошмар...Не се безпокойте, всичко е наред. Ние сме тук, щеви пазим. Това е само кошмар - не знаеше какво да му каже и как да го подреди, беше ужасен от това нещо. Принцът, това беззащитно дете на сънува такова мрачно нещо.
- Страх ме е...Да не..дойде..тя тук - вече говореше с усилие, затова прехвърли на родния си драконски език, Хавок се почувства длъжен също да му заговори на драконски. Момчето ги разбираше така по-добре, пък и беше по-лесно да говори.
- Скай-сама. - не се беше случвало отдавна, дори с дракона си не говореше на драконски вече, по навик..Кой знае кога и как можеше да говори с хиляди други същества, а те не ги разбираха съвсем. - Кими мамору, Скай-сама. Майничи майничи...Кими мамору.
- Осоре...Осоре - подсмъркна малко по-тихичко момчето, малко или много думите на ездача го поуспокоиха, бяха на неговия език, значи двамата бяха събратя, от една и съща кръв, защото бяха ездачи...Така правеха тук, нали?
- Ие - поклати глава и го погледна в дълбоките зелени очи. - Джикиники не съществува, не се страхувай. Недей. Боку уа...коко ни иру - боже как можеше да го свърже, родният му език разбира се вървеше по вода, но как да обяснеше на детето, то бе само на три.
- Хай - кимна то след миг и вдигна ръчичка да изтрие сълзите и се усмихна. - А...Аригато.
- Доиташимаще. - помогна му отново да се завие и въздъхна облекчено, поне имаше с какво да го успокои
- Остани тук - помоли се детето след малко и остана доволно когато ездачът кимна и седна пак на онзи стол
- Всичко за теб - прошепна, като загледа как отново се унася.

(omg, като знам че и учебници съм си поръчала по японски май ще става лошо)

- Ями...Мей... - тихичко нашепваше детето, неспокойно в съня си.
- Кими мамору - повтори ездача и това отново успокои невинните му сънища, а него го тревожеше. Какво се случваше с принца, какво зло имаше срещу него сега?Не, нямаше да позволи на никого да му стори зло...Никога.
- Тенджо...Тенге...Тенге ойте хаяши... - повтори несвързано то, продължаваше да го повтаря от доста време, Хавок разбираше смисъла на думите, но не и на това, което Скай се опитваше да каже по някакъв начин..."Земя и рай...Рай в гората"...Какъв смисъл имаше това?Лудост ли бе или страх от нещо, от тъмнината и мрака...Както сънят на детето беше започнал с тези думи. Нямаше да позволи на детето да страда, не и то...Не то...
- Мо чини чи, Скай-сама...Мо чини чи...соште..Соште... - и какво?Какво можеше да каже за утеха, като сам се беше изчерпал...И какво?
- Соште ями...Ями.. - по челото на принца отново избиха капки пот и ездачът приседна до него.
- Ие - тихо започна - Хикари...муне файто мотте ями...
- Хай...Хай... - гласът отново премина в тишина, детето пак спеше спокойно, но докога...

Даймакайчо обикаляше полята и търсеше източника на мрака, сега щеше да го намери по-лесно, след като веднъж го беше помирисала и знаеше дъха му. Някъде из света, той не я очакваше, но тя щеше да дойде. Ето го там, в малката къща на брега на морето.
- Там ли се криеш?Няма смисъл...Няма - защото леденият й смях щеше да го достигне и там
- Нима? - магьосникът с жезъла и синята коса се изправи пред нея, висок и могъщ - Няма да стане, никога!Моят господар не ще достигнеш с магията си, тя свършва тук!

Тя се изненада от рекацията на ездача, още повече, че я беше видял. Но жезълът в ръката му обясни всичко и тя вдигна ръка, за да се предпази.
- Ти ли...Ще ме спреш? - попита тихичко, лилавите й очи просветнаха и придобиха червен цвят, сякаш чернотата на някой друг я управляваше, но сега...Тя се биеше сама срещу врага
- Да - Лука изправи глава и й отвърна с тъй спокойна усмивка...Типично за него...Вдигайки жезъла към лицето си описа син полукръг и го запрати мигом към нея, но тя беше готова...Магията беше мощна...
- Кой си ти? - не й се струваше някак правилно да го нарича ездач, той изглеждаше толкова по-различен
- Слуга. Кат теб.
- Значи си на моя страна - понечи да му подаде ръка но рязко я отдръпна, знаейки колко коварно може да бъде това.
- Не, от противоположната. Аз съм слуга на онзи, когото търсиш и без бой няма да ти го дам.
- Ще умреш.
- Не, не мога. - усмихна се пред въпросителното й изражение - Аз не умирам, освен ако той не ми заповяда.
Ездачите се чудеха кога Лука беше пристигнал и...срещу какво се бореше всъщност?Сянка и ужас или мрак в полята...Мрак ли имаше там, където очите им не достигаха...Мрак...Или просто тайна...
Само той виждаше ужасения й поглед, който трепваше когато магията се опитваше да я запрати в най-тъмната бездна на живота...Не, на смъртта...
Тя се ядоса, белокосият враг. Завъртя се във вихър от черни мъгли и се опита да покоси магьосника, като предизвика смеха му.
- И такъв ли вече Дарсия избра?Някой толкова палещ се...за нищичко?
- Не подценявай моята сила, нищо не разбираш!
- Напротив...Виждам го достатъчно добре. Можеш да владееш сърцата и душите на хората ако пожелаеш....Не и моето...Не и моето, Даймакайчо!

Битка, отразяваща се на живота, на живота на невинния. Хавок бе излязъл сега, когато детето се беше успокоило, но беше ли спокойно то?Нима?Зелените му невиждащи очи се взираха в простора, там, стъпнало на перваза, сякаш не бе себе си...Не бе...Чуваше звуци, които не бяха тук и виждаше неща, които бяха невъзможни. Кой беше той сред мрака?Сред светлината?Нямаше сърце, нямаше душа, само спомен обитаваше мрака, само нещастие - светлината. И друго не съществуваше, защото светът съдържаше само мрак и светлина. Слънцето бе черен кръг, пръскащ черна светлина по белите, ужасяващи поляни, където се чернееха кости. Огромни, невероятно остри, оголени на тъмнината...
"В моите спомени виждам усмивката ти...Само в моите спомени, съществуваш ти. Само в моите спомени, ще се срещнем пак"
Женска ръка се протегна към него и той понечи да я хване, да я докосне. Само това имаше значение...Сега...
- Сър! - трясна вратата точно, когато детето падна надолу...Надолу...Без колебание се хвърли след него, дори крила да нямаше, дори да не беше имала никога. Хвана здраво ръката му и го прегърна, опитвайки се да го предпази. Слава богу драконите усетиха уплахата на жената и тя тупна на гърба на Матасуна, която бе най-близо.
- Благодаря ви.. - въздъхна тя и пусна детето, като го погледна внимателно - Добре ли си?Господарю?
Детето се стресна и се огледа...Защо беше тук, нали спеше?Нали кошмарът дебнеше там, защо бе навън...Да не би...Да не би да беше скочил, обърна се към жената ужасено за въпроса. Тя кимна.
- Усетих нещо нередно...И дойдох да видя какво става. - тя сложи ръце на главичката му и се усмихна. Топла голяма усмивка, която някога беше цъфтяла на нечио друго лице, на жена, която вече я нямаше - Нека ви помогна...Нека ви избавя от кошмара...Нека се опитам да бъда до вас...поне...
- Коя си ти? - попита на свой ред момчето, не я беше виждал никога преди, никъде.
- Ризел...Казвам се Ризел.

Тя въведе вътре момчето пред ездачите по столовете. Повечето бяха празни сега, когато вече си имаха задължения, но най-важните бяха тук...почти...Рой ги поглледна замислено когато вратата се отвори, очакваше принца да спи, но учителят му направи движение с ръка, за да го накара да мълчи. Или момчето или жената щяха да говорят сега...И нямаше да е толкова весело.
- Скочи...от прозореца - спокойно каза чернокоската, като здраво стискаше момчето за раменете, за да му вдъхне кураж.
- Скай...Ела... - тихичко го повика от другата страна ездача и се усмихна. Хавок беше споделил притесненията си за това, трябваше да измисли нещо. Момчето колебливо се приближи и хвана ръката на Рой, можеше да разбере дали ездача щеше да го лъже или не. Нищо в него не трепваше...Значи говореше сериозно, момчето се напрегна, за да успее да го разбере.
- Кажи...Кажи какво те тревожи, господарю.
- Ями...Меи...Юме.
- Всички ни е страх от мрака и от съня. Всички...А ние не искаме ти да страдаш...Кажи ми, кажи ми всичко и ще видиш колко леко ще ти стане. - посочи му стола срещу себе си, на който някога в училище беше седял номер двадесет и седми, сиреч единственото им момиче...

Тревожеха го магиите, които двама магьосници си разменяха далеч на север. Тревожеше го поличба, произнесена съвсем наскоро. Муртаг не вярваше в поличби, но това не пречеше на другите да вярват, нали?Поличби бяха всички думи, които ръсеха злите и добрите, когато се опреше до това какво ще бъде утрешното...Нима смятаха и най-простата прогноза за времето за поличба?Може би...Във времена като тези нищо не беше ясно, вичко затулено в магии, в смърт и тъга...В мрак...Както винаги, защото не винаги се бяха къпали в светлина и щастие
Нова порция ужасе полетяха от ръката на жената, сблъскаха се с красивите цветчета от магия, могъщи и тайнствени, направени от Лука...И това...Вямаше да спре скоро...Все едно никога, никога.

Тя се усмихваше окуражително до вратата, както винаги, тя беше нищо повече от един нищо незначещ...ездач?Не бе ездач...Но Ризел пазеше тайната на миналото си, тъй че...Нямаше значение. Единствена тя, останала от своя род...Единствена, защото другите бяха избити...Завинаги в отвъдното....
Някога бе живяла в град, после в пещера...А после...Тъмна история...Страх...Сънят, който момчето разказваше й бе толкова познат, но тя го беше изживяла наистина...Наистина
Черни истини...всички истини...Скрити
Макар че...имаше доверие на тези хора, тези усмихнати и смели хора, по-силни от нея...Бяха по-силни

Детето се чувстваше по-добре...Защото детето вече знаеше, че мрака се отдръпваше малко по малко. Ужасена от синята магия на жезъла на Лука, Даймакайчо се опитваше да се отдръпне. Никой демон като нея, понеже тя бе много слаба, макар със самучувствие, не можеше да победи драконската сълза. Драконска сълза и драконска смърт, затворена в жезъл, жезъл...Който можеше да се бори за господаря си, черния господар, нечистокръвния.
Принцът беше толкова радостен сега...Знаеха си, че Рой бе толкова по-ефективен. Как не, той беше този, от който майката на принца беше черпила характера си. Нормално беше двамата да си приличат толкова много, нали...
- Риз-чан, Риз-чан! - приближи се до чернокоската, която се чувстваше леко неудобно, но се усмихна отново на малкото дете. - Ти не беше ли в Динзел?
- Да, имах за задължение да бия батко ти Муртаг.
- Назе?
- Непослушен е - предизвика смеха на детето и то пак се завъртя около нея в опит да я повлече в играта си.
Чудеше се...Какво ли им костваше на ездачите да отгледат детето. Не беше лесно и това си личеше по лицата им. Те го обичаха, не защото им беше господар, а защото беше дете и това дете бе скъпо за тях. Преди всичко беше ездач. А тя...не разбираше тяхната привързаност...Беше странна...В нейното семейство такова нещо не съществуваше, макар и да произхождаха от ездачи...Погледна към Рой, той бе наполовина нейн събрат, но не приличаше на такъв. Той замислено следеше стъпките на Скай и не отговори на погледа й.
- Риз-чан, ще останеш ли с нас?
Тя кимна, леко объркана от внезапния въпрос, направи го машимално.
- Да, защото няколко човека искат да се срещнат с вас, господарю.
- Кои?
- Долноземците.
- Искам да ги видя!
Те разбира се бяха като приказви герои и то беше разбираемо. Долноземци...звучеше митично.
"Не го натоварвайте много" предупреди Рой тихичко "Ние решихме важното, просто да ги види"
"Знам как да се справя с три годишно хлапе, Рому"

Черната гора...Черната гора беше вече наистина черна. Там някъде се бореше един ездач, за живота си. Бе попаднал в клопка, клопка на смъртта и сега не можеше да се измъкне от нея.
Само да не се наложеше да проговори...Само да не се наложеше да издаде тайната, тайната...Него наричаха Ямада...Ямада Раску...Просто Ямараску. Двама орки го държаха здраво прикован към земята и той се бореше с тях. Защо беше дошъл в гората?Защото той я беше посадил с песента си и се грижеше за нея..Преди беше така, но вече не...Вече не, защото беше попаднал в клопка, пред себе си имаше най-ужасният човек на света. Човек?
Черният господар го преценяваше от високо, докато Ямараску се опитваше да се бори без оръжие. Имаше оръжие, но не можеше да го използва, не можеше...Не биваше...Не биваше.
- Ямада Раску? - запита господаря след малко, когато разбра, че ездачът може да му навреди само по един начин, накара орките на го изправят, за да му е по-лесно да говори с него. После се приближи. - Очарован съм, че дойде да ме видиш.
Ездачът продължи да мълчи и сякаш се вледени, гледаше го право в очите, сякаш очакваше знак. Господарят отвърна на този суров поглед, но скоро отмести очи.
- Разбирам...Разбирам...Гласът ти...Магически ли е? - това направо изкара акълите на ездача и той загледа пред себе си всякаш виждаше света за пръв път.
- Нани?За глупав ли ме мислиш? - лилавокосият се обърна отново, после се приближи и спокойно хвана ездача за рамото. Не, вече не го беше страх от него. Вече не, защото щом ездача се беше уплашил от тъмнината, тогава...Тогава?Значи самият ездач го бе страх, а Дарсия беше на своя територия тук, в мрака.
- Ие.. - прошепна тихо розовокосия, после се опита да се откъсне от тази ледена хватка на нощта. - Проклет бъди.
Черният господар, който никога не беше срещал хора с магически глас, наистина почувства силата, която прозуча в тези единствени думи.
- Но аз съм..Аз съм проклет още от раждането си с някаква съдба, нали?Погледни ме, Ямада-кун...Погледни ме!Сасоку!
Мъчителна тиха борба се зароди между двата характера, дълга сякаш цяла вечност, но накрая ездача с мъка изпълни заповедта, вглеждайки се дълбоките мрачни очи пред себе си.
- Бих могъл да те използвам...Бих могъл да извлека ползата...О да, всички вие, които сте учили заедно сте прекрасни кукли на конци.
Спря за миг хубавата си реч, когато ездача отново започна да се съпротивлява, наложи се да хване лицето му с ръце. Леденината на тези ръце вцепени розовокосия и той започна леко да трепери, но вече не можеше да отмести поглед.
- Не, недей да се бориш с мен, ездачо...Мисля, че когато хвана всички ви ще имам няколко прекрасни война. Гласът ти, той ми е нужен. Знаеш ли защо?За да унищожи всички с пъклени слова. Дай ми го...Продай ми го...
После се засмя на безсилието на розовокосия и очите му просветнаха още по ярко, подготвили страховита магия и за тази душа...Вече...
- Саезуру!Ямада Раску!Саезуру итсумадемо!
- ИЕ! - но смехът заглуши отказа му, който нямаше значение, защото магията, черната магия, тя щеше да го покори...Да го покори, докато всичко свършеше някога...Гласът му вече не принадлежеше на ездачите...Вълшебният глас, който можеше всичко...Който можеше всичко, дори най-невъзможното с най-простите думи...Най-простите...Вече нямаше да бъде с тях гласа на Ямараску. Дали за дълго или не, това щеше да реши само съдбата му..Тази, която го беше довела до мрака сега, черната магия го беше погълнала за един единствен миг

- Вържете го хубаво...И се постарайте той да не проговори...Въпреки че го омагьосах, не мога да отнема дарбата му, а и ми трябва. Той би могъл да ви накара да направите всичко само с помощта на две думи...Или дори само една.
Ездачът се свлече край дървото в безсъзнание, от време на време леко изумтяваше, ужасно, сякаш някой го преследваше в сънищата, той тичаше...Той искаше да избяга. Но нямаше значение това за орките, вързаха го, както винаги безпощадни, когато им заповядаха и му запушиха устата добре и възможно най-жестоко, отмъщавайки си по този начин на ездачите.
- Внимателно, внимателно господа, той ще ни е съюзник...Кой знае колко други ще привлече. Той може да стори каквото пожелае, но нещата са ограничени от правилата, които иска да спазва...Нека го освободим от правилата...Би могъл да доведе старите съюзници в Кулата отново...
"Ие" сподавено отвърна ездача, но мислите му, те нямаха сила. Ямараску леко отвори очи, но чернотата му пречеше още повече, затова се отказа да търси господаря в нея. "Не мога да ти помогна"
- Можеш...Искаш или не, моите думи сега са твоят закон. Опитай да ми противоречиш.
Изглежда се опита, опита се и изглежда наистина му се искаше да може, но после отпусна глава.
- Виждаш ли?Ти...Си мой слуга...Чуваш ли?Слуга?И ще ми доведеш Анату Янку
"Назе?...Назе?..."
- Защото ти си последният, номер четиредесети, а той е първият...А и защото той води един полк юнаци...И малко по малко играта на завладяване започва отново. Разбираш ли?Сега мълчи!Мълчи и си пази гласа, който ми трябва...Пази го...

- Яма...Ямада! - възкликна момчето насред играта, спря се и загледа през прозореца към черната гора с безпокойство.
- Сър? - тихо се обърна към него Рой, който още седеше на масата. Детето обърна към него светещия си зелен поглед, разтревоженият...На челото му силно блестеше бяло петно, като паднала звезда - баща му беше оставил само тая сила в детето. А то...Изглежда усещаше хората си, нима?
- Ямараску е в опасност. Върви да го спасиш! - заповяда и протегна малката си ръчичка към гората, гледайки към Рой. - Върви, господарят си тръгва и ще остави Ямараску на орките, а те ще го бият. Не може!Върви да върнеш батко!Върви!
Обърканият ездач се изправи и също доближи прозореца замислено. Дали детето...Бе право?
- Прав е - над тях на покрива онзи с цигарите отново си правеше форми от пушек. - Ямараску е там...Не искам дори да ви казвам какво следва сега..Не знам но...Рой...По-добре да му помогнем, както казва принца...Когато Дарсия си тръгне...Те биха го убили...
- Но това може да е капан.
- Ако е, поне ще сме отишли за приятел. Знаеш колко е беззащитен, като Каин. Ямараску използва глас, но ако му го отнемат?
- Повикай другите...Нека се разделим...Да обградим мястото.
- Много добре...

Гората беше черна, черна като пъклената нощ. Нямаше нищо друго, освен чернотата и отровата, която господарят беше оставил след себе си. Орките бяха там, ездачът беше там...И беше тихо. Безмерно тихо, като нощ, която никога не свършва и отдавна е забравила какво означава да имаш глас...
Останалите се бяха изпокрили под храстите, между дърветата и също запазваха тая тишина. Виждаха перфектно затворилия очи ездач, овързан с здрави въжета от глава до пети.
Рой кимна на един от близките ездачи и той тръгна напред - безшумно, съвсем като призрак...Нима не беше?Да, можеше да се превръща в призрак и това служеше сега, когато безмерната тишина ги заобикаляше и притискаше.
"Ямараску, не мърдай" чуха го да казва, явно вече се беше доближил. Всички стиснаха оръжията си малко по-силно и зачакаха. Мина се време...Сякаш цяла вечност ездачът отвръзваше другия..А накрая нечий глас започна да пръска отрова. Повечето, които не бяха очаквали нападение от страна на Ямараску запушиха уши в опит да се предпазят. Достигаше ги глас, пълен с отрова и зло, който техният приятел никога досега не беше използвал. Той можеше да ги разплаче, можеше да ги развесели. Можеше да съживи с песен тежко ранения, или да убие бавно...С песен...И само това имаше той...Нищо друго.
- Ямараску...Не...го...прави... - опита се да го спре някой, защото беше вече знайно и за орките, че някой се опитваше да спаси пленника. И орките, както ездачите се опитваха да се спасят от гласа му, ясния висок глас, който тровеше въздуха в гората сега.
"Суми...масен..." промълви завързаният, но не можеше да спре...Магията беше по-силна от него...И той продължи, карайки ги да изпопадат един по един бавно, много бавно...И тровеше...Гласът му бе отровен днес, когато не можеше да го спре. Бе му казано "Саезуру"...Тази заповед той я изпълняваше, защото не можеше да й се оплчи.
Някой придвидливо бе си запушил ушите добре с нещо, така успя да се приближи, но нямаше особено полза. Не успя да го накара да спре....Не успя...
- Ямараску! - извика женският глас, трябваше, трябваше той да спре отровната си песен...Но след като тя не успя да го спре..Просветна портал и песента изчезна...Изчезна в портала...
- Какво...стори... - дълго време всички лежаха, както певецът ги беше оставил, но накрая Рой се насили да попита жената, която беше дошла след тях.
- Изпратих го на някой, който може да му помогне..Ще се справят...

- Леле още като дете се страхувах от него - изпъшка един от ездачите, когато се изравяха полека лека след шока на силната песен. - Беше ми чудно как успява да овладее тоя глас, за да не омагьосва.
- Хъх, в началото нали помниш, носеше си листове и пишеше, но никога не говореше, за да не стане гаф...Сигурно не е лесно, но...Тревожа се и сега за него..Риза?
- Казах ви, изпратих го на някого, който би помогнал.
И нищо повече.

- Как е той? - пресрещна ги момчето на входа, когато се прибираха като пияни, все още леко зашеметени повечето от тях.
- Ще се оправи - беше прост отговор, но дали беше истински никой не знаеше.
"Ще се оправи"...Дали?Дали наистина, дали...
- Но къде е? момчето тръгна с тях, не беше някак нормално ездачите да пият с орки, а все едно така изглеждаше, нали...
- Там, където ще му помогнат - отново прост отговор.

"Там, където ще ме заведе" засмя се тъмнината в гората, тъмната и непрогледна, която щеше да трови, да трови докато всичко не свършеше, нали...Докато всичко, всичко не си отидеше от света

- Сугой, сугой! - засмя се детето на птичето, както всяко дете на неговата възраст щеше да се задардва. Той с нищо не се свързваше с задълженията, които му предстояха, някога, някога напред в бъдещето. Чернокосата жена седеше на големия камък и замислено му се усмихваше, по презумция. Чернокосото дете обърна към нея зелените си очи, винаги любопитните, после изтича до нея.
- Можеш ли да пееш, Ризел-чан?
- Мога, само че песните...Те не са такива, каквито би харесал негово величество.
- Татоеба нани? - той поклати глава и отново я погледна подозрително. - Казвали са ми, че майките пеели на децата, още от раждането им?
- Хай.
- Но аз не мога да си спомня какво е пяла майка ми. Не е възможно, нали?Защо не изпееш ти тази песен?Сигурно я знаеш!Знам че я знаеш!Онегай, Ризел-чан.
Чернокоската отново се усмихна вяло и предпочете да загледа облаците в чистото небе днес.
- Не съм сигурна, че го искаш. Не съм майка ти. Аз съм само една непозната, нали?
- Ие, ие. Ти си Ризел-чан, ти си Ездач, нали?Значи си мое семейство!Батко Рой казва, че на времето са ги учили точно на това, не е ли хубаво?
- Аз съм Тир`ре, не напълно ездач, ваше величество.
- И той е бил наполовина. Това има ли значение?Нима има значение дали вярваш в драконите като в божества, или си съдружник с тях?Някога отдавна сме бели едно. Независимо от кое семейство идваш, ти си ездач. Някога вярваха в мен, Белия ангел от небето, бях техният бог...Бях техният убиец и живот, бях техният мъдрец и първият глупак. Но през всичките тези години, о...Ездачите, те винаги бяха едно. Независимо дали се деляха на Тир`ре или другото семейство Бараейн...Независимо от престола и селската хижа...Заедно...Заедно... - чудеше се...Не бяха неговите думи, не можеха да бъдат. Струваше й се, че вижда искрящите кафяви очи на някой друг. Топлите кафяви очи, които сякаш някога беше виждала...Някъде, в някоя книга или насън. Наистина ли й се струваше, или тези кафяви очи наистина цъфтяха на детското лице на момчето?
- Понякога ще идвам в съня му. Като нечакан гост. Понякога ще се явявам в мечтите му. Да бъдеш син на ангел е трудно и болезнено. Ризел-сама, усетих те...Но не мога да говоря с теб така, както бих говорил и говорех преди. Наложи се да си отида. Да си отида там, където бях преди.
- Ти сигурно си...Кевин Ру?
- Хай...Нямам много време. Не бих си позволил нормално да разговарям с теб, но ми се стори, че трябва. Синът ми Скай има нужда от подкрепа. Не, не бързай да ми противоречиш. Знам. Знам, че всички го подкрепят и дават всичко от себе си, за да бъдат до него. Да бъдат неговото семейство. Риза никога не би приела да пее, освен на собствените си деца и на съучениците си. На Скай му трябва някой, който да го разбере. Ако ти не си това и не се виждаш в тази роля....Ще намериш ли някой друг за него?
Струваше й се, че ангелът някак изпитваше чувствата и сърцето й. Дали така беше правил...Никога не беше виждала ангел, пък и...Нямаше да види...Само говореше с него, опитвайки се да се замисли над думите му.
- Кевин-сама. - произнесе тихо, но не можеше да му каже друго. Дали трябваше?Вероятно не...Струваше й се, че кафявите залязващи очи можеха да разберат просто всичко.
Детето остана. Остана с тъмните си зелени и искрящи очи пред нея, сякаш никога не бяха започвали този разговор...И май още чакаше своята песен...Своята..Нейната...
- Моята майка ми е казвала, че младите ездачи винаги са пеели една и съща песен. Всички деца я научавали още в люлката, защото майките ги успивали така. Тази песен има две разновидности. Приспивна и песен за игра....
- Ти знаеш ли ги? - подскочи детето и седна нетърпеливо до нея на по-малко камъче.
- Да...Реших, че ако някой ездач някога ме поиска, би трябвало да не отглеждам деца пещерняци.
Последва весел детски смях, който докосна ушите на Хавок и той се изправи от тревите със своята вечна сламка в уста.
- Принцът поне не се тревожи за нищо... - въздъхна, обръщайки се вероятно към своята драконка Матасуна, която почиваше наблизо, потопила опашка в поточето.
"Той е на три, бака. Ти вземи да измислиш какво ще правим с защитата, все не ни спори"
- И на мен не ми спори да мисля...Да се чудиш...

- Данго, данго, данго, данго. Данго, данго дайказоку. - тананикаше си детето, като се занимаваше с конярите отвън, докато за пореден път другите се бяха събрали на нещо като съвет.
- Нямаме правото да викаме Муртаг за щяло и нещяло тук. Първо вие не го искахте, а сега ви е нужен. Сега, когато има нужда от силата му нали?Колко сте нагли, колко сте глупави...Глупави регенти, дори принца би си избрал по-добри! - беснееше Рой Мустанг, останалите се въздържаха с малко да не станат и да го държат далеч от хората, на които викаше. Регентите със собствено мнение за света и управлението. Тяхното управление до никъде не беше довело.
- Да го гоните, да не му позволявате да дойде да види принца дори. Да спи извън двореца само защото има черна кръв?И мен изгонете тогава!Нима аз не съм наполовина Тир`ре, нима и аз не съм нечист ездач по кръв?За кои се мислите, че да решавате съдбата на човека, какъв ще бъде той и какво трябва да прави!?
Той спря за да си поеме дъх и остави другите да проговорят най-сетне.
- Няма да викаме някого, който не заслужава хулите ви. Нито е заслужавал тези на царицата. Тя бе силен духом човек. Но омразата й към този човек граничеше с любовта. Тя...Не разбираше много неща - промълви един очилатко, който трепереше леко, уплашен от силния глас на Рой. Плашеше се от всичко, но беше чудесен книжен плъх.
- Прав си, Кафе-сан...Не искам да говоря лошо против нея, но държанието й към много от нас не бе най-правилното - въздъхна друг, доста странен тип...Кой ли тук не беше странен, но този синекос опърпан на вид ездач хич не приличаше на ездач.
- Йо...Приятели...Защо не дадем на принца правото да си избере регенти?
- Много е малък, Рому, няма да има адекватно мнение.
- Той не, но баща му?
- Как смяташ да се свържем с него просто ей така?Здрасти Кевин-сама, имаме нужда от помощ?
Умълчаха се след миг, всеки загледан в своите си проблеми и в общите.
- Независимо кой ни е регент или не, по-добре да помислим за границите - обади се тихичко един русоляв от единия край. Още от училище седяха така и го правеха вече просто по навик. Знаеха винаги кой къде трябва да седне и защо.
- Но какво бихме защитили, когато границите са безполезни за защита?
- Защо не възкачим до престола на Скай не само двама регента? - ухили се този път от противоположния край на масата друг рус млад ездач. Той изглеждаше изключително спокоен, а неговото мнение, то винаги се ценеше. За съучениците си бе като истински ангел и винаги се стараеха да го слушат. Защо?Защото неговото мнение можеше да е от полза, колкото и простичко да беше.
- Какво имаш предвид, Сачку?
Русокосият се облегна назад, сякаш чакайки всички да обърнат внимание на онова, което щеше да каже.
- Четири пчели летели към царската една. Четири пчели с царската една. Четири момчета пазят трон един, четири момчета пазят короната...една... - тихичко подхвана нещо средно между песен и стихче с весел тон.
- Чаакай, чакай - скочи един с шапка и размаха ръце - Четиримата мускетари ли имаш предвид?
- Хай - светна онзи и другите се спогледаха няколко минути преди очакваното изригване от гласове да започне.
- Невъзможно!Не ни бива и за това! - подхвана Хавок, хващайки се за главата.
- Да пазим трона да, но да бъдем регенти, о боже господи - подхвана след него и Хюгес като имаше опасност за миг да му счупят очилата.
- Батко Рой, Хав, Хюг и Муртаг да ми помагат? - любопитния детски глас на Скай прекрати вълната от недоволство и подобни чувства.
- Хай, хай - започнаха веднага след въпроса му повечето да го убеждават - Четиримата искат да ти помогнат в управлението, да те научат и когато си готов, да ти дадат короната...
- Който аз си избера?
- Хай. Когото избереш, той ще ти даде скиптъра. Който избереш, той ще положи короната на главата ти. Който избереш, той ще те въведе в залата. И който избереш, той ще положи Мечът на мира в скута ти.
Детето се усмихна широко, добре че не забеляза как повечето въздържаха трима от обсъжданите да не се опитват да разубедят така хубаво убеденото момче.
- Мисля, че ще е чудесно, ваше величество. - усмихна се чернокосата, която сложи ръце на рамената му.
- Въпреки че не разбрах много от това... - и наистина главата му сигурно беше пълна с въпроси и се напъваше доста, за да разбере точно за какво му говорят - Май изглежда забавно!
Край, ето до къде водеха съветите...Поне това си помислиха някои от ездачите, за които този съвет реши не толкова лесничка съдба...Но...Може и да не беше толкова трудна...Времето щеше да покаже

- Мразя ви, няма да говоря повече с вас - мърмореше Рой, който наистина изглеждаше много отчаян и целият му дух си беше отишъл бързо-бързо. Другите обаче се подсмихваха, той често се държеше така още от най-младите си години, когато се бяха сблъскали с неговия характер. Сега това беше нещо обичайно, защото той заразяваше всички с това, което беше ако стояха повече около него.
Вратата се отвори и друг прашен човек влезе през нея, премина почти цялата зала преди да се настани на празния стол, предназначен за него. После се огледа.
- Еха, за пръв път не съм последният...Вафа, Ямараску, Емчо...Джей-джей, Ричку...Абе къде са ни хората бе, какво съм пропуснал? - веднага попита, когато видя обикновено заетите места. За мъртвите между тях не обичаха да говорят и не ги споменаваха, макар че винаги оставяха столовете им празни, сякаш очакваха някой ден те отново да седнат между тях. Но това се случваше само веднъж в годината, в деня на Последната битка. След като отидеха да оставят цветя пред един камък и се върнеха...При онзи камък, те ги чакаха...Винаги...
- Вафа, Джей-джей и Ричку отидоха да си вземат малко въздух - промълви тихичко Хавок, понеже май другите не искаха да говорят.
- Сигурни ли сте, че е безопасно? - помнеше как Вафа обичаше да дразни химика Ричку и как последния обичаше да провесва горкия Вафа през някоя стена...
- Ще се оправят...Ямараску го изпратихме при Емчо.
- Той все пътува... - въздъхна, но накрая се облегна назад - Като мен...
- Не той е виновният..Всъщност пропсна нещо...Господарят е в гората.
Онзи се стресна и отново огледа всички.
- Че защо тогава седите тук?
- А какво да сторим?Не можем да го изгоним просто така. Пък и нашата сила е нищожна.
- Айде де - поклати глава и се намръщи. - Съвземете се малко. Колко пъти се е случвало да се защитаваме сами?
- Не срещу господар.
- Не каза ли ти, че дори и да загинем трябва да направим всичко възможно за нашето царство?Погледни принца, беззащитен е, чакаш Дарсия да го отвлече ли?
- Не но...
- Помисли си добре. Чуваш ли?
Рой нищо не отговори, оставайки омислен там на мястото си. Дори и така да беше...Какъв смисъл имаше да се опитва?Не можеше, нямаше силата и го бе страх...Веднъж беше жертвал всичко, ами и ако сега не успееше да стори нищо?
- "Идва нощ...но нощта си тръгва...Тъй и ти бори се за деня. Бори се за деня, който никога не изчезва докато сърцето ти го желае. Аз знам, че пак ще дойде нощ, а след нея по-прекрасен ще е денят. Изправи се и се бий за вечно неугасващата песен на живота, що е сътворен, за да пази теб, както ти ще го пазиш"
- Кейстръл... - промълви тихо, думите на съученика му бяха врязани в онази скала, а самият му съученик вече не съществуваше. Рой вдигна глава към празния стол, но там стоеше призрачното сияние на самия чернокос Кейстръл с вечните си книги в ръце. Черните призрачни очи гледаха строго към Рой, който го зяпна изненадано.
- И заедно ще бъдем във вечността, която следва - от другата страна...и от другата...От всякъде те вече заемаха местата си и се усмихваха, както някога бяха правили.
- Сега ни липсват само двама - засмя се призрачен синекос и се огледа - Но те знаят, че винаги ще бъдем едно цяло - вдигна ръката си, където призрачният му Гедвей Игнасия просветваше ярко.
- Чухме, че имате проблем - друг синекос магьосник огледа живите - И решихме, че трябва да ви покажем...
- Че винаги сме едно цяло и трябва...и можем всъщност...Да решим проблемите заедно, заедно.
- Но как?Ка...как дойдохте!?
- Рому, ти ни повика.
- Не съм!
- Напротив, напротив...Ние чуваме всичко...
- Не, той се шегува...Нали твърдиш, че не сте достатъчно силни, за да изгоните господаря от гората?Ние идваме да попълним силите ви и плюс това ви водим съученика, някога най-умел в магията, най-добрият, който сме срещали...
- И който загина от ръката на Черен Господар...Така че...Споделете проблемите, ако може, не можем да стоим дълго тук