Мраморната кула се събуди

Стъпките му минаха покрай затрупаните със сняг хора. Той не се интересуваше от тях, защото те не бяха неговата цел. Видя как едно дете се опитва някак да достигне изхода. Не се опита да му помогне, защото нямаше нужда. На магьосникът му беше нужен зимният демон. Един от двамата, който и да беше. Знаеше къде да го намери, но как трябваше да стигне до там... Замъкът се рушеше. Може би не чак толкова, колкото му се искаше на господаря в Мраморната кула, но все пак се рушеше. Лука изтичваше разтоянията бързо, заедно със своя щит, за да се предпази колкото можеше. Не видя никъде Нат, сякаш момчето беше останало вдън земя. Може би беше отишло в Динзел при своя баща. Най-вероятно. Значи другят бе тук. Виновникът...
Лука изкачи тресящите се стъпала за към кулата, по които бяха останали следи от огнена защита. Малко по-нагоре стоеше и Рой, без да мръдне дори, сякаш не дишаше. Стоеше там като замръзнала статуя на нещо, което никога не беше съществувало. Значи демонът бе някъде горе. Трябваше да го намери бързо ако не искаше да си навлече неприятности. Така се опита да изкачи заледените вече стъпала по-бързо, което му се отдаваше доста трудно, предвид ситуацията.
Най-сетне вече беше горе. Там имаше само сняг. Наложи се да отблъсне купчините, за да разчисти. От демона не се виждаше и следа. Разчисти още сняг, но пак не видя никого. После... До парапета там имаше нещо черно. Нещо чернсо, което беше обиколено от силния вятър на зимата. Нещо неподвижно, което се беше ударило в камъка. И беше останало там. Бе напоило своя собствен сняг със своята собствена светло червена кръв. Лука се намръщи и бързо се доближи до съществото. То потръпна, когато усети топлата ръка върху рамото си, която го обръщаше с лице към небето.
- Господарят ми те вика, демоне. Ела...

- Мамка му - изцеди през зъби Лука, когато се оказа пред купчина развалини. Останали от замъка, сега те трябваше да се дигнат отново. Каква бъркотия. Мъжът въздъхна и за кой ли път през този живот вдигна жезъла си високо във въздуха. А после замахна. Хиляди камъни и какво ли още не полетяха нагоре и започнаха да се градят сами. Изпочупени предмети се залепваха и поправяха сами и сякаш всичко кипеше отново от живота на замъка. С разликата, че нямаше никого, освен тези недишащи предмети наоколо. Синекосият се огледа внимателно, ако нямаше нито един оживял, господарят му щеше да го убие. Защото те бяха единствената му опора сега, приятелите му, и Лука го съзнаваше ясно. Затова, само заради него, той трябваше да им помогне, пък макар и магията му за тях да бе слаба. Не, не беше нужно, когато камъните се надигаха, надигаха се и ездачите затрупани под тях. Кой замаян, кой малко ранен, но всички бяха живи, а това беше важно. Така до него се оказа и Елисия, която здраво стискаше окъсани книжа, които беше пооткраднала от стаята на господаря му. Лука нямаше да й се сърди, поне не днес. Момичето изглеждаше разтроено, все пак бе само на три. Може би беше правилно да я гушне, да я успокои, но се чувстваше странно. Той бе магьосник, който бяха отритнали от гилдията, защото бе по-странен и малко по-могъщ, когато Муртаг беше наоколо. Точно затова те двамата всъщност бяха лишени от единствения си дом на света. Но можеха да оцелеят и далеч от тук, вече можеха.
- Къде е батко Муртаг? - стресна го детето с въпроса си и той за миг впери златните си очи в нея, което някак я уплаши, но издържа погледа му като силно три годишно момиченце.
- Изпрати ме да помогна, добре е. Без заповед не мога да те заведа при него.
- Искам при бате!
- Не може, Елисия.
- Искам при бате!
- Елисия Хюгес. Първо разрешението, после исканията - беше малко остър, защото тя се разплака. О да, Лука беше страшен за децата, макар че той не разбираше кое му е страшното. Какво, господарят му не беше ли по-страшен? И все пак си остана на своето. Скоро Хавок коцукайки дойде да успокои момичето. Поне принцът беше невредим. Ездачите се стараеха да запазят повече него, отколкото себе си - нещо, което Арвен наистина беше мразила на времето.
- Какво правиш тук, Лука? - тихият предупредителен глас на Рой прекъсна размислите му по миналото и Лука го изгледа с златните си очи. Чак сега осъзна, че всъщност е придобил черната си форма, заради прекомерното използване на сили. Не беше шега работа да възтановиш цял замък, сринат от лавина.
- Изпълнявам заповеди - просто и ясно отговори и обърна рязко гръб, като засили работата. Нямаше намерение да си разменя глупости с Рой Мустанг. Той не го разбираше. Само господарят му можеше да го разбере, ако само пожелаеше. Ако само пожелаеше да... да го вземе на работа така, както се полагаше. По дяволите защо упорстваше. Какво толкова имаше в това, господи...

- Оживях! - някой се изрови от снега, който продължаваше да се трупа все повече и повече. Затова и не бе толкова приятно, колкото й се искаше да бъде. Ризел се измъкна от дупката и се огледа. Само преди миг имаше оглушителен трясък а сега... Всичко си беше на мястото и беше страшен студ. Само да й паднеше онзи сребърен тип... Някой я хвана здраво за ръката й я поведе на топло. Някой от ездачите, които обикаляха да търсят още затрупани долу. Лука можеше да възтанови щетите, но не и да върне всички в двореца и да им помага, ако не получеше заповеди и за това. Поне така й се струваше на Ризел, макар да не бе особено сигурна... Оказа се в топла стая, където драконът й си оправяше опашката, може би по-скоро я почивстваше и то така старателно... Повериха й Скай, който беше всетака невредим, сякаш го пазеше скрита сила. Може би бе така, наистина. Всъщност... Дали имаше той някаква дори и нищожна връзка с зимния демон... Баща му беше пазител на Клайв, може би пък... Не, това вероятно бяха още и още глупости, които само нейната глава можеше да измисли... Така трябваше да е...
- Стой тук... Мерик тършува наоколо, това не води до добро толкова скоро след лавината и толкова скоро след започването на битката... Нова бъркотия може да се получи от това...

Тази нощ... Й се присъни сладък сън. Сън, който не бе виждала още от дете. Сън, който я накара да се усмихне широко, докато спи в голямата самотна стая. Като човек, който бе живял половинатаси живот в Отвъдното, всеки звук на тишината тук й се услаждаше неимоверно. И всеки глас на жив човек я правеше още по-щастлива. Брат й, Муртаг... Е, може би не бе очаквала да бъде точно такъв.. Но го харесваше. Беше мил, а това я караше да се усмихва.
Лилавокосата сиамска близначка на Муртаг сънуваше черен сън. Черен, но толкова красив и привличащ...
Беше на черна пътека от малки гладки камъчета. Къса пътечка, по която можеше да мине само тя. Тя вървеше напред, тичаше през черните треви в черната нощ, къ черния замък, който пазеше мечтата й. Мечта, която никога не бее имала. Внезапно се превърна в Муртаг, Даедел. Той вървеше вече по черната пътечка бавно и предпазливо, но живите му очи гледаха пейзажа с невероятна радост. Такава, каквато никога не бе имало в тези червени очи. Даедел беше цял, черните му коси се развяваха от невидимия вятър и се сливаха с нощта. Само червените му очи просветваха в мрака. Зад него вървеше още някой, някой с качулка... И още един... Не, тя не познаваше тези хора или не можеше да ги види.
Замъкът се изпречи пред тях с черната си голяма порта, която винаги беше затворена. Тя не знаеше защо винаги беше затворена, но смътно усещаше, че така е правилно. Той протегна ръка и я натисна. Вратата скръцна и от вътре долетя призрачно-студен вятър. Премина през него и през спътниците му и повя над блатото, което обграждаше езерото почти от всякъде.
Залата беше блестяща, цялата в диаманти. Те може би за обикновените хора бяха страховити, но за очите на Даедел бяха радост, която не беше усещал преди. Това бе неговият истински дом, който никога нямаше да има. Блестящ и величествен за неговите очи, които никогане го бяха виждали, защото бе роден тук, а после отведен далеч. В тъмнината към друга врата имаше някой. Той бе далеч по-висок от Даедел, но не беше великан. Може би бе по-висок само с няколко сантиметра. Беше облечен с блестяща бяла блуза от същите блестящи камъчета, като по стените. Кожата му бе стрнно сива. Той обърна глава и погледна новодошлия с едно златно ужасяващо око. Не, за нечистокръвния това око не изразяваше ужас. То бе странно мило. Странно топло. Защо? Това някой негов роднина ли беше? Или... не?
- Даедел? Даедел Раун? - тихият му напевен глас проехтя и се разби в хилядите камъчета по стените. Даедел пристъпи някак сковано вътре и се облегна на вратата като провинило се дете. Мъжът изглеждаше млад, на годините на самия Даедел, но всъщност не беше и когато заговореше, това си проличаваше. Той бе доста възрастен... сякаш бе роден преди хиляди години. Кой бе той, наистина...
- Хай - тихо потвърди нечистокръвния, когато златният хищнически поглед се задържа върху кървавите му червени очи. Сивокожият се усмихна. Блестяща бяла усмивка. Обърна се. Имаше лилава коса, но доста по-тъмна от тази на господарите. Кой бе той? Кой бе той.... На челото му имаше венец от кръстчета, като някой светец, но светец ли беше... Разпери ръце към нечистокръвния и се засмя. Топло и мило, дори за други да звучеше ужасно и студено.
- Добре дошъл, синко, добре дошъл! Добре дошъл у дома! - нечистокръвният бавно вдигна ръка, в този момент изпита силното желание да прегърне мъжа, който го чакаше с отворени обятия...
И тогава тя разбра, че трябва да стори нещо...