Мраморната кула се събуди

- Мислиш ли, че е още там?Това би било глупаво.
- Според мен това е било клопка колкото да разбере повече за Муртаг.
Е, бяха им разказали, а техните предположения бяха верни. Предположенията на мъртвите бяха много по-верни от тези, които имаха другите, които имаха още време на тази земя.
- Но има нещо там в гората - настоя ядно Рой като я посочи през прозореца и пак ги огледа притеснено - Моя Тир`ре инстинкт ми подсказва!
Синекосият магьосник с дълъг странен жезъл се подсмихна и се облегна назад.
- Значи не грешиш. Щом толкова настояваш тогава...Ще ида да проверя с Грим. След като съм мъртъв, нищо няма да се случи.
- Не е сигурно...
- Довери ми се - обичаше да го повтаря и приживе със същата тази усмивка. Само когато го казваше, само тогава се усмихваше. Ярко и уверено в това, което можеше да стори, познаваше себе си и своите сили по-добре от Лука. Лука също беше добър магьосник, но не познаваше нищо в себе си. Само го чувстваше като някакъв гъдел, като нещо, което трябва да направи, но не знаеше как става. Нито как, нито защо...Просто такъв му беше талантът.
Магьосникът се изправи и кимна. Понечи да излезе през вратата или през стената, просто не искаше да бърза. Приживе обичаше да се разхождя и мълчи с часове в гори и поля, сега нямаше особено много време, но...Е имаше колкото да се разходи още веднъж...
Вратата се отвори и го пресрещнаха учителят му, принцът, на който се поклони и една жена, която ужасено гледаше право през него, не го беше очаквала.
- Коничиуа масен - наруши след малко тишината и мина през тях като ги огледа преди това.
- Какво е станало тук? - огледа чернокоската ездачите наоколо, после принца, който вдигна рамене. За разлика от тях старият учител го прие нормално, усмихна се щастливо и понесъл предметите, увити в платове влезе в залата.
- Радвам се, че ви вляха малко ум. - каза накрая и с радост прие малко помощ за да остави нещата на масата, после огледа всички. - Нали решихте регентството. Намерих нужните неща за това.
- В смисъл?
- О, не се прави че не знаеш, да си говорим като големи, Рой-кун.
Преди няколко нощи същият този белокос човек бе сънувал кошмар. Кошмар още от онези дни. Когато му предстоеше да стане учител, мъчеше го това, че не можеше да разговаря с тях. Та те бяха толкова различни от него. Дори не ги беше виждал тогава, но...Знаеше сам, че бе стеснителен човек...Как можеше да говори пред тълпа ученици?Как можеше...
Но не беше така, не беше така, както беше очаквал. Срещна се с напълно различни хора от онези, които очакваше да види в класната стая...
Вече нямаше значение, бяха минали много години и с всяка следваща година беше разбирал, че неговият клас, именно те го бяха извадили от онова положение, в което се беше намирал тогава. Тогава беше прекалено млад, но това не ги беше притеснило. Нито факта, че отначало бе трудно, бе трудно и за тях, вече го знаеше.
Учителят кимна на Ризел, после на принца, сякаш да се подготви за бунта, който със сигурност щеше да започне само след миг. Рой седеше в очакване точно пред него.
- Мисля че приехте предложението?Което бе поставено по-рано днес.
- Нищо не сме казали по въпроса.
- Но той вече е решен.
- Кой го е решил?
- Драконите.
Рой го погледна изучаващо и леко невярващо, после му кимна да продължи.
- Драконите също имат право на мнения в тази страна, в която са родени. - извади от първия калъп не много голяма типична сребърна драконска корона, както ги наричаха. Някога Арвен бе последната, която Рой беше видял с тази корона. Помнеше, че му бе разказвала колко е лека и как обича да я носи...Не го бе правила постоянно, защото бе много дива и това беше единственото което я плашеше - да не я счупи. Защото...Короната беше много финна, понеже беше древна....Но не чак толкова...
- От къде намери Драконовата корона?
- Знаеш, че се пази в съкровищницата, докато не я понесе онзи, който трябва да я понесе. В нашия случай обаче това в момента не е възможно. Кевин не пожела да я вземе и изглежда беше прав. Ако я беше взел и тя беше попаднала в ръцете на Дарсия, тази корона, наречена Бялата звезда...Можеше да бъде изгубена навеки, а тя е много важна реликва за нас. По-рано днес нашият приятел тук - посочи русокосият ездач на когото му казваха Сачку - Подхвърли идеята за регентите, а драконите одобриха тази идея, когато драконът му я сподели.
- Не ми казвай, че са решили нещо гадно - умолително започна Рой и сигурно щеше да започне да бърбори нещо, но го прекъсна така наречената Бяла звезда, която се оказа на главата му, а после сякаш изчезна. Изчезна, но..Той...усещаше я...Когато вдигна ръка успя да я докосне, но когато понечи да се огледа, не можеше да я види.
- Решиха това, което са решили. Един ден, когато дойде време бъди готов да върнеш това на притежателя му. Дотогава не я сваляй, Рому. И се надявам да помогнеш на принца, след като те смятат за добър водач и регент.
Не обърна никакво внимание на протестите, които веднага започнаха, мина нататък, за да не се налага да отговаря.
- Хюгес - едва не го подмина, но нямаше да го споходи щастието, поне сигурно така можеше да каже. Забърка из калъфите, беше изнесъл малко оръжия, съвсем обикновени, за войската отвън, защото не се знаеше кога можеха да им потрябват. - За теб драконите отсъдиха да наблюдаваш Рой, понеже знаеха, че няма да го приеме лесно. Също така и другите, както и, най-много, принца. А когато дойде времето, да му оставиш това, което му принадлежи. - имаше предвид малкото медальонче, направено от диамант, което, според легендата, било създадено от сълзите на някакъв дракон. Както и жезълът на Лука, може би, но медальончето съдържаше само слава и славеше царя или царицата.
За Хавок остана дълга катана с черна като мрака на Дарсия дръжка и изключително остра стомана. За него се водеха легенди, че принадлежал на странник елф, който го подарил на един от царете в знак, че скрепява съюза на елфи и ездачи. Но повечето смятаха, че елфът не е бил никакъв елф, а просто Белият ангел, който бе дал подобен меч на един от дядовците на Арвен...Може би бе същия?
- Е, за Муртаг остана това - усмихна се накрая учителя, оставяйки неразвит друг продълговат пакет. - Задължително ще си го получи, ако не - по пощата.

- Чувствам се...Странно.. - промълви Рой след като стресът беше минал и пак бяха останали сами заедно с другите двама главни глупаци.
- Ти го каза - въздъхна Хавок и отново завъртя елегантното острие в ръцете си, от което всъщност беше целият в рани, бе много остро, не му пречеше това. - Не мога да повярвам. Не стига, че управляваме войски, а сега и регенти...
- Не че ги управляваме много добре...Но не можем да бъдем полезни...Толкова... - повдигна рамене очилаткото, но прекъснаха бързо бързо разговора си, когато дойдоха останалите, почивката беше свършила. Те пределно много добре знаеха, че е по-добре да не честитят точно на тези четиримата, защото от това те нямаше да се почувстват по-добре. Затова се държаха с тях както винаги, така че Рой и другите двама им бяха благодарни.
Духовете се бяха върнали и се подсмихваха, докато зад вратите на залата някой усилено се опитваше да се освободи от стражите.
- Какво намерихте там? - не се сдържа и попита най-сетне един от ездачите, гледайки с безпокойство вратата. Това чакаха онези, които знаеха какво има там и вратата се отвори без никаква церемониалност. Бутнаха вътре някой и после отново се затвори точно като по техен стил. Мъжът, който бяха вкарали бе доста висок. На пръв поглед им заприлича на елф, но когато се обърна вече приличаше на ездач. Имаше дълги искрящи руси коси, почти бели. Леко загорялата кожа на лицето му подсказваше, че е един от скиталците, такъв извод веднага направиха ездачите на масата. Облеклото му обаче никак не подсказваше, че е скиталец, напротив. Някога нещо подобно бяха носили най-приближените на владетеля на това място. Дългото бяло палто със златните нашивки. Имаше си и меч, дълъг и изящен с много интересна дръжка. На Хавок му напомни на Гламдринг, но това оръжие, то не беше черно, а сякаш бе по-светло и от най-светлото нещо.
Лицето на ездача беше объркано, бяха го намерили в гората, но той нищо не разбираше - защо бяха го довели тук и за какво беше виновен. По безпокойните му очи се виждаше, че бяга от нещо или от някой. Или търсеше нещо?
Рой предпочете да се изправи и да го приветства както подобава, но внимателно. Какво можеше да търси ездач като този в черната в момента гора?Можеше да е замесен в нещо опасно. Но ездачът отвърна на поздрава с поздрав, дори се поклони, макар че още изглеждаше...уплашен?
- Кой сте вие? - нетърпеливо попита после някой от присъстващите, за което веднага заскърцаха, че бе неприлично да се пита така. Може би оживиха леко госта си, та той дори се усмихна. Имаше кристално сини очи, като тези на Ризел, сякаш бяха брат и сестра, но беше малко вероятно. Ако беше така, той нямаше да носи подобна изящна униформа, нямаше да му е позволено.
- Да разбираме ли, сър, че сте бил някога част от съвета на Арвен?
- Съм... - после обаче се обезпокои - Защо да съм "бил"?Какво е станало с царицата? - гласът му имаше някакъв странен акцент, бе дълбок и хрипав на моменти, странен, както на дракона, който бе се превърнал в човек преди три години заради черна магия.
Те се спогледаха, изглежда нещо се бе случило с този човек, къде ли беше бил... Лесно щяха да разберат, стига да...
- Името ви...Сър? - осмели се да попита Хюгес след миг, досетил се какво им трябва. Гостът се сепна, после пак се поклони със същото изящество. Някога, ако можеше да се вярва на думите му, изглежда беше бил доста приближен на царицата...Но тогава защо не го помнеха?Ако Муртаг беше тук, може би щеше да го познае, защото бе живял тук през почти всичките си години...И бе познавал съвета...Кого ли не познаваше той...
- Азвер...Азвер Тенату Медра - простичко се представи, в следващия миг ужасеният номер първи съученик скочи на крака.
- Дракон! - възкликна, а другите се огледаха, но той гледаше само русият още повече обезпокоен Азвер. После го и посочи с трепереща ръка. - Той е дракон.
Настъпи ужасяващо смразяваща тишина, в която те само се гледаха, някои неразбиращо, други...Учудено. Тишината се наруши от писъка на жена, която изтича да прегърне високият с около две-три глави повече от нея Азвер. И все пак...Явно между Ризел и Азвер имаше някаква връзка, различна от кристалните им сини очи.
- Ри...Ризел-сама!Господарке, какво правите тук! - още по-стъписан беше русокосият, какво ли не му се струпа днес на главата. Тя му попречи да се поклони пред нея и не отговори на въпроса му...Всички се умълчаха

Не можеше това да остане без обяснения, трябваше да се уверят, че нямаше нещо гнило. Така че набързо им донесоха два стола и ги помолиха да разкажат. Що се отнасяше до Азвер, бяха намерили документите му, онези, които се водеха за царския съвет. Според тях той беше потаен тип, който идвал от елфическо семейство, но нищо друго не се знаеше. Знаеше се, че царицата му бе имала доверие относно въпросите, засягащи Тир`ре - защо, можеха да разберат скоро.
А и това, че не знаеше какво се бе случило с нея можеше да се дължи на това, че беше изпратен като посланник при хора, с които царството искаше да влезе в съюз, но те бяха отказали и той трябвало да се прибере, което се бе оказало трудно. Зимата и новата война бяха го забавили твърде много, защото се беше връщал от земи, в които войната никога не беше спирала.
Подхвърлянето, стряскащо за всички и ужасяващо за така наречения Азвер, че е дракон също подлежеше на въпрос. Не разбираха как беше възможно, защото драконите не можеха да се превръщат в хора, освен в старите детски приказки, които предимно Тир` ре измисляха. Но тайно всички усещаха, че съученикът им бе някак прав. Защо - сами не знаеха, затова искаха и това да разберат.
Русокосият трепереше още по притеснено, но Ризел явно му даваше кураж, като се мръщеше, явно не искаше да разказва за това, ама никак.
- Моята история не е за вас - бе заявила преди да седне и те бяха сигурни, че няма да чуят за това как и от къде се познаваха тя и този простодушен на вид ездач. Простодушен, но могъщ, или поне на вид...Имаше нещо в него.
- Ездачът е прав...Аз съм...дракон... - промълви Азвер накрая и вдигна глава - Дракон на Тир`ре
- Но как е възможно?
Русокосият първо погледна господарката си за разрешение, а тя му прошепна нещо, тъй като беше отказала да говори с тях.
- Излюпен съм като нормален дракон, но да бъдеш дракон и какъв ще бъдеш - това зависи от този, който те е повикал извън черупката - неохотно скрепи някакъв разказ, макар че можеха да бъдат уверени, че това е истина. Драконите не лъжеха. Лъжеха само тези, чийто господари имаха зли намерения, както и дивите дракони в планините.
- Но моят дракон никога не е бил човек, въпреки че съм наполовина Тир`ре - възрази тихо Рой и погледна през прозореца очаквайки спящата си драконка да спи като човек.
- Защото вие сте Тир`ре само на половина. Тир`ре не могат да имат дракони, било им е забранено преди стотици години. Те са били и още са различни от другите ездачи. Главно защото проявяват култ към драконите като към божества. Но те са ездачи и ще бъдат. Причината, поради която им е било забранено да имат свои дракони е, че защото те причинявали на драконите нещо по-различно с магията си.
- Възможно ли е да причиниш нещо магично на дракон?
- Три`ре могат, но не знаят как става. Само че е факт, че чистокръвните Тир`ре и техните дракони са друга история - спря да си поеме дъх - Дракон на Тир`ре е рядкост, защото не всеки от този род е успявал да се добере до драконово яйце. Яйцата са били стриктно пазени от тези хора, защото можели да ги повредят според вярванията на ездачите преди време. Моята господарка, Ризел-сама е успяла да намери моето яйце. Не ми е позволено да кажа как и защо, но е факт, че аз се излюпих за нея.
Преди три години, преди да започне великата война имаше случай тук, в който драконът Книфр се превърна в човек...Но той не остана напълно човек, имаше сива люспеста кожа и опашка. Както виждате при мен нещата не са така. Магията, която ме е обградила още от излюпването ми, ми позволява да се появявам като нормален човек пред вас, и в същото време да бъда дракон, когато трябва. Из двореца преди години също така се носеха легенди за хората дракони, които излизали от вратите и политали като дракони. Това произлиза от мен, тъй като бях в съвета. Поради причини, които могат да бъдат казани само на човек, който тя избере, аз не мога да разказвам за това.
Бях съветник на царица Арвен преди тя да ме изпрати през джунглите, за да преговарям с хората отвъд тях. Така бях разделен с господарката ми. Докато бях с нея обаче, аз трябваше да съм човек. Ако видеха Тир`ре с дракон, всички те щяха да закъсат. Затова моята итинска същност бе скрита.
Огледа ги за въпроси, след като каза това, което му беше позволено.
- Тир`ре ли избират кога да бъдете дракон, или можете да управлявате това сам? - надигна се един от масата с първия въпрос.
- Това право принадлежи на мен. Както вашите дракони избират кога да дадат Гедвей Игнасия и също на кой, така аз мога да избирам кога да се превърна в човек и кога не. Драконите на Тир`ре не раздават Гедвей Игнасия, защото се свързват с ездачите си чрез нещо по-силно. Господин Рой, вие го знаете.
- И като човек и като дракон запазвате едно и също съзнание?Имаме случай в който момче е превърнато в полу-дракон - дете с обвивка на дракон, неговата същност се промени изцяло.
- Едно е сигурно - усмихна се, при което сините сапфирени очи заблестяха - Не бих позволил никой да докосне господарката ми, никой...Стига тя да не ми заповяда обратното, разбира се.
- Можете да се справята еднакво добре и като дракон и като човек?
- Мога да въртя меч и да изпускам пламъци. Да летя и ходя. Драконите на Тир`ре са като две същества в едно, само че аз съм си аз както и да изглеждам. Като човек съм принуден да имам три имена, но като дракон съм само Азвер. - поколеба се за миг - На Древен общ език това означава "боен пряпорец"
- Значи не бихте позволил никой да ухажва тази жена - ухили се Хюгес, на който му светна, че имаше да се шегува с Муртаг.
- Никога, докато тя не ми забрани да я пазя от подобни неща..Никога дотогава няма да позволя да я докоснат, казах го вече.
- Супер...
- Сър, може ли доказателство? - тихо се обади страхливия очилатко, който наричаха Кафе...Всъщност Каин.
Азвер кимна, после се изправи, изчака Ризел да се отдалечи, после засвети в жълто. Само сред миг започна да се оголемява и променя...После пред тях стоеше огромното същество, с чисто бели плочки и златни оттенъци, точно както дрехата му беше била. Имаше шипести крила, като меча си. Кристално сините му очи се закриха от руси кичури, един от малкото подобни дракони беше.
"Достатъчно ли е" прокънтя същият глас от драконово сърце.
- ....Ъхъ...

- Боен пряпорец... - тихичко си прошепна Рой, когато след тишината бе станал да докосне дракона, за да се увери, че е напълно истински. - Азвер...
Драконът го остави да постави ръка на главата му, кристално сините му очи се смееха радостно.
"Знаех, че може и да не ми повярвате. Но аз съм истински и човек и дракон."
- Вече го знаем - той отмести ръка, за да остави съществото отново да заеме своя предишен облик на високият рус човек с големия меч. - Но не знаем как може да се получи така?
- Това зависи от желанието на ездача...Също така и от неговата същност, от неговата истинска същност. Съществува легенда, според която всяко живо същество е сътворено от песен. Магията в гласа на един от вас се крепи на тази древна легенда и доказва, че такава магия съществува. Хората, господарю Рой, те са различни от драконите. Но са свързани с тях. Когато ездачът, избран от някоя друга ръка се докосне до бъдещия си дракон, тогава се създава и връзката. Повечето от тях крепят връзката си на Гедвей Игнасия. Това е стар дар, още от началото, когато хората са се научили да скрепяват дружбата си с драконите. Този дар дава приятел и сила, дава ти отговорности. Но не само Гедвей Игнасия скрепява една връзка между човешкото и драконското. Много други могат да са близки с друг дракон, но да не притежават този знак, който преди всичко дава отговорности, които се отнасят до подарена ти магия. Съществува и друга по-тайнствена връзка, която всеки от нас познава, но не я приема като връзка. Един дракон може да се излюпи без ездач, но той може да намери ездача си, стига да го потърси не с магията си, а с драконовото си сърце.
Ездачът не винаги съзнава какво означава връзката за дракона. От негова гледна точка драконът е скъп приятел във всичко и навсякъде, дори в личния му живот. От гледна точка на драконите, те се научават как да бъдат полезни, как да не подивяват. Научават се и на други неща, които не бих споменавал. От една гледна точка, драконите се променят според хората, а хората се променят според драконите си. Когато хората са зли, тогава драконите също стават такива. Защо?Защото смятат, че когато са зли ще разберат чувствата на ездача си и ще му помогнат да постигне своето. Когато ездачът е магьосник, когато е елф, драконите се стараят да се доближат донеговия характер, за да бъдат полезни и за да крепят връзката си. Една връзка означава вечна дружба...
- Ставате за учител, сър - усмихна се русолявия от своя стол зад Рой, който както повечето останали в залата слушаше внимателно.
- Може би...Но може би е по-скоро отегчително.
- Не, за нас не. Сикнали сме да чуваме подобни уроци от много време насам, а те винаги крият по нещо важно в себе си. Но вие сте уморен, сър...Защо не си починете?
- С радост, ако позволите.
Тъй като нямаше къде да ги оставят, защото и Ризел искаше да остане с дракона си, настаниха ги в една много позната стая...В една разхвърляна стая, пълна с ножовки. Извиниха им се за това и им обясниха, че Муртаг просто рядко имаше гости, за да чисти, пък и не се застояваше за дълго в последно време..Нито пък някога се беше задържал, разбира се.
- Пак това име...Не стига че ме дразни, пък виж го какъв е... - мърмореше чернокоската, докато събираше купищата разхвърляни счупени катани и малки ножове и ги събираше в празния гардероб.
- Дразни ви, Ризел-сама?Кой? - реагира дракона, който се настани на любимото кресло на лилавокосия, от което се гледаше навън. Чувайки мърморенето хвана дръжката на меча, очаквайки този, за когото говореха да се появи от някъде.
- Ще ти го покажа някой път. Дразни ме, инатлив глупак...Глупак...
Русокосият се извърна да я изгледа, докато се опитваше да отвори друг шкаф, за да види там какво има.
- Не мисля, че ви дразни - промълви накрая.
- Какво имаш предвид?
- Нищо, нищо.. - предпочете да си замълчи, понеже знаеше че ще си изпати, ако продължи подобен разговор точно сега, ако бе преценил правилно това, което виждаше. А той рядко грешеше относно господарката си...Поне така мислеше, разбира се

Магьосниците в градината бяха продължили разрушителната си битка. Още от там, далече, бяха стигнали до тук, без да привличат особено внимание. Така из коридорите се бяха появили призраци на далечното минало...Или такива на далечното бъдеще...Черната и бялата магия ги отблъскваха или ги създаваха, а те обикаляха, ужасявайки всички по пътя си. Лука и жената, с която се биеше ги бяха създали...
В тронната зала се бе настанил един такъв призрак на далечното бъдеще. Един висок чернокос мъж с кръвожадни червени очи и дълъг черен меч. Той гледаше трона замислено, но не говореше, дори не дишаше, разбира се. Бе само привидение и все пак...Не бе едно от най-добрите привидения.
За радост на принца, Рой беше с него в момента, когато този чернокос враг на бъдещето стоеше безмълвен до трона на драконите и го гледаше, сякаш там имаше някого...Детето се страхуваше от това нещо, което не познаваше. Хавок, който бяха повикали да се оправи някак виждаше там едно хлапе на около тринадесет или повече. Момче с корона и твърд поглед, който също гледаше съществото с черния меч. И не само те...На където и да се обърнеше....До прозореца чакаше огромна лисица с остроумен поглед, която очакваше господаря си, вероятно този чернокос владетел...Владетел?Може би това би трябвало да беше зло, след като искаше да се бори с принца. Чернокосото момче на трона проговори. Хавок не чуваше гласа му, защото не биваше да го чува. Той щеше да излезе от устните на Скай след десет години...Или повече. Чернокосият му отговори и изтегли дългият черен меч като явно се засмя тихо. Кимна на другата стена, където го чакаше мъж с качулка. Няколко руси кичура се подаваха от тъмнината, той бе вампир...Смяташе че е прав защото пред краката на този качулат лежеше самият Рой, който вече не съществуваше, поне на тази сцена за в бъдеще.
- Махни ги, махни ги - сепна го детето, което стоеше с гръб към всички призраци, прегърнал живия Рой в сегашното. Явно ги усещаше, не можеше да не ги усети.
- Елате принце - излее от унеса си Рой и хвана детето за да се опита да го заведе на безопасно място. Къде всъщност...По нагоре в северната кула Ризел тичаше гонена от чернокосо дете, което протягаше ръка към нея като зомби и искаше да я сграбчи. Азвер тичаше след тях, объркан и ужасен
- Лука спри!Лука! - отвън Рой видя причинителя на нещата, веднага разпозна в лицето на озверялата жена зло. Лука или трябваше да я премахне или да я изгони. Каквото и да направеше, само трябаше да е по-далеч от двореца. - Лука!
Синекосият се обърна вкиснат, не му беше лесно вероятно. Рой нямаше намерение да остави детето, за да му помогне, а нямаше как, тъй като магьосниците бяха друго нещо, той не бе.
- Рулда, помогни му! - заповяда на дракона, който се надигна и започна с огън да прогонва магьосниците колкото се може по-надалеч или се опитваше да го стори. - И се пази!!Принце...Всичко свърши, сър...
Детето още хлипаше на рамото му, а той чак сега го беше усетил, но призраците може би щяха да се махнат, когато тези биещи се безпир се отдалечаха.
- Не искам да се карам с бате Муртаг...Не искам...
- Това е само видение - не бе сигурен, че това чернокосо страшилище, което се бе появило изневиделица до трона всъщност бе Муртаг, но трябваше да вярва на принца си, нали? - Всичко свърши, всичко ще е наред, обещавам...Ще се погрижа за това...
- Рому, ти много работиш... - подсмъркна след малко, търсейки някаква утеха в това "Всичко свърши"...Те обичаха да му го повтарят, но не винаги вършеше работа.
- Разбира се, иначе щяхте да ми се сърдите, че съм много мързелив, сър. Много...
По дяволите, само да не дойдеха пак насам...Виждаше огромните пушеци, които неговата Рулда оставяше, опитвайки се да ги изгони пак в пустощта, защото те така и не виждаха накъде вървят. А магиите им вдигаха огромни бели светкавици във въздуха...По-скоро разноцветни...
- Всичко свърши...
- Всичко свърши... - повтаряше горе в кулата и човекът дракон, успял да настигне господарката си, докато детето стоеше още зад гърба му. Нямаше да позволи на това дете, което и да бе, да нарани господарката му

- Няма ги вече - повтаряше за пореден път русокосия дракон, когато й помогна да седне в тихата стая, въздъхна и поклати глава - Ризел-сама, осъзнайте се, моля ви. Всичко свърши...
"Къде им е умът на тези" каза си на себе си и отново я погледна, беше сякаш потресена от нещо и гледаше безжизнено през прозореца. Страхът ли беше я докарал до тук или нещо друго Азвер не знаеше, но трябваше да се постарае да я извади от това. Застана пред нея и я хвана за раменете.
- Ризел-сама, погледнете ме, хайде...Погледнете ме - много бавно, сякаш се завръщаше от друг свят, тя премести глава и успя да го погледне със същото това ужасно тъпо изражение.
- Успокойте се...Защо не попеете, това ще ви успокои. Обещавам да ги изгоня, ако пак се срещнем...Не се бойте...
- Азвер...Никога не ме е било страх...Но когато теб те нямаше...Когато теб те нямаше се чувствах като Ханагемару, когато е бил сам срещу ездачите.
- Разкажете ми историята му. - трябваше да се хване на нещо, дори да бе малко, не можеше да я остави така. Не можеше. Ханагемару бе един от известните им хора, не че бе постигнал нещо изключително, но...Той бе един от основателите на религията на Тир`ре, но сам не бе от този род - един от малкото защитници. За него се носеха няколко песни и Азвер се надяваше, че Ризел поне малко от малко ще излезе от депресията, когато си спомни за това.

- Ще ги убия, ще ги убия - мърмореше си под нос колкото се може по-тихичко Рой като обикаляше в кръг. Сега ако се случеше нещо с Рулда?Нямаше да го прости на Лука, дори да беше най-всемогъщият магьосник или каквото там беше. Нямаше да му отнеме Рулда, в никакъв случай. Обърна се отново към далечния запад, където още бошуваше някакъв тайфун и много светкавици. Само да посмееха да се приближат до някое селище. Защо Муртаг не си прибираше слугите по-добре?Поне да им заповядваше или...абе да направеше нещо, каквото и да е. Не можеше да позволява на хората си да разрушават всичко само защото им е скимнало...Нали?
Е, не знаеше доколко е прав, но за да си успокои нервите отиде да почука на вратата на гостенката и нейният човек-дракон. Отвори й вторият, като го изгледа доста намръщено, а преди това гласът на Ризел, който разказваше нещо секна.
- Какво искаш? - рязко попита русокосия и по навик стисна дръжката на дългия си меч.
- Да говоря с господарката ти.
- За какво?
- Азвер, пусни го - прекрати въпросите му и драконът-човек се отдръпна без никакво колебание, макар че продължаваше да гледа лошо.
- Ризел-сан...Трябва да говорим относно едно нещо.
- Ела и седни - помаха тя без да се обръща като някоя господарка на трон, макар че на него това не му пречеше. Бе наполовина от нейния род и държанието й бе разбираемо за него. Седна срещу нея и извади малка верижка с тъмно зелен пръстен
- Пътищата ви с Муртаг се пресичат често, нали?
- Не го споменавай.
- Значи да. Но според реакцията ви изглежда няма да изпълните молбата ми.
- Да си говорим на "ти"
- Променяш темата!
- Каква ти е молбата?
- Отнася се до пръстена!
Неусетно започнаха да си викат, но може би защото всеки настояваше на своето си мнение и не желаеше да чуе другия. Но в крайна сметка Ризел се съгласи Рой да й обясни относно малкото бижу, а после успя и да й го даде. Съмняваше се, че тя ще го даде на предназначения човек, но той бе изпълнил клетвата си...Тя бе друг вид ездач и...едва ли обръщаше внимание на клетвите.
Но ако драконът държеше на името си...Вероятно нямаше да забрави малката дрънкулка, която имаше значение само за един човек...Или за двама?

Бе настанал тих и мирен следобед. Принцът спеше в стаята си, другите бяха на по чашка кафе. Човекът дракон се бе свил странно на топка върху голямото легло на Муртаг, загърнал се с дългата си опашка и от време на време похъркваше. Господарката му замислено тършуваше из чекмеджетата на лилавокосия, без да съзнава къде точно рови. Бе вече прегледала една стара опърпана книжка, залята с какви ли не неща на времето. Бе пълна с хиляди оказания на различни езици, които тя не разбираше, но като гледаше състоянието й май за Муртаг бе ценна. Защо ли не си я бе взел?Може би не бе имал време?Реши, че след като има да му предава и друго, то да и вземе тези неща нямаше да натежи...Някак чувстваше, че му трябваха...Или щяха да му потрябват...Макар че на първата страница с букви на Тир`ре бе изписана само една мъдрост...Другото й изглеждаше като обяснения...Не, трябваше да го вземе...
Във следващото чекмедже намери малък кинжал, на който едва не се поряза...Всъщност най-ужасното в него бе, че по него още имаше кръв...Кой ли враг бе пронизал...Едва ли бе някой приятен...Или може би бе оръжие на враг, пронизало добър приятел?Не можеше да знае, затова си го върна грижливо на мястото. Бе се постарала да подреди, за да може да живее поне а миг в тази странна стая...
В следващото чекмедже имаше например хиляди джонджурии, остри и не чак толкова. Например едно огледало, което съвсем ясно бе, че бе женско. За какво му беше на Муртаг женско огледало, по дяволите?Поклати глава, извади и ездаческа значка...От вътре изкочиха още няколко паяка преди да успее да затвори, понеже беше заяло.
- Мърльо - процеди през зъби понеже й бе станало интересно отвори друго чекмедже. Извади от там още хартии. Пълни бяха с числа, някакви таблици, но бог знае за какво...Нещо малко, както обикновено привлече вниманието й и тя се пресегна да го хване. Бе чиста и бяла кърпа с изобразена бяла птица. Според поверието бялата птица бе родила Белия ангел...Поне така вярваха преди да разберат наистина кой е Белият ангел. В тази кърпичка намери дълга сребърна верижка...Верижка...Сега вече си спомни...Той носеше нещо, което тя не виждаше понеже той го криеше старателно. Но сребърният знак, който висеше на верижката тук бе голяма черна роза - бе изрисувана с някакъв черен метал, може би. Черно злато...Може би...Значи бе скъпо, нали...И опасно, черното злато се намираше рядко, понеже орките го пазеха стриктно. Те от него правеха оръжия...Но то беше прекрасен дар за бижутерите.
Имаше странното чувство, което й казваше "Когато верижката се съедини, силата се отключва". Въпреки че нямаше никаква представа за каква сила става въпрос, тя знаеше някак - когато розата се слееше с нещото, което той носеше на врата си, този ключ щеше да отключи някаква сила...Каква ли?
За всеки случай щеше да вземе и това на пътешествието си, така че го сложи на врата си, огледа се няколко минути в малкото огледало и си кимна, за да си вдъхне повечко кураж..Да носиш черно злато не е шега работа
- Ризел-сама - драконът бе отворил едното си око, явно бе усетил нещо - Опасно е, свалете го.
- Не мога - тихичко каза тя, като хвана розичката замислено - Така той е...
- Знам, но не е хубаво да носиш чужди грехове...
- Греховете са за всички ни...
Драконът се изправи и прибра опашката си, за да не я нарани, бе доста дълга.
- Смятате ли, че той го заслужава?
- Заслужава го! - рязко отвърна тя и му обърна напълно гръб, поглеждайки към прозореца, за да не му показва руменината си. Драконът поклати глава и застана до нея.
- Каквото и да решите, ще бъда до вас, Ризел-сама. Обещавам - тихичко напомни той, после я остави и отново се сви на леглото, за да не я ядосва или бог знае какво

Той се събуди не след дълго, но само на него така му се струваше. Навън вече се свечеряваше. Господарката му седеше на креслото с гръб към светлината на залязващото зимно слънце и вечерните снежинки. Светлината бе малко, но той ясно виждаше сълзите по лицето й, докато в треперещата й ръка имаше малък лист от една доста опърпана и скъсана тетрадка.
- Ризел-сама! - скочи уплашено, не можеше да й позволи да плаче. Бе плакала твърде много на времето, когато той не можеше да я защити. Съжляваше за това и си бе обещал никога повече да не я оставя тъжна - Какво ви е?
Тя вдигна глава, сините й очи трепереха леко и въпреки това се усмихна. Странно беше да е усмихната, когато лицето й бе така почервеняло от плача.
Драконът-човек се приближи и се свлече на колене пред нея.
- Какво има? - тихо попита отново, но тя поклати глава.
- Не се безпокой толкова. Недей...Просто се докоснах до стар дневник. Може би не биваше да го правя но...Но...
На него му просветна веднага. Същата причина, поради която не бе желала да свали и страшната верижка от черно злато на врата си.
- Какво пише там? - тихо запита накрая.
Тя наведе мокрото си лице отново към книгата, която трепереше на коленете й.
- "Въпреки че се познавахме вече пет години, той бе друг. Той не желаеше да ме чуе, вперил безмилостните си черни очи в книгите си. "Защо?" - не получавах отговор, никога, никога. Кой бях аз?Това ли го пазеше, това ли го делеше от мен?Какво му бях сторил?Обичах го като брат...Бях ли го предал?Болеше ли го?
Веднъж той ми каза "Песента на живота не се смесва с други песни на смъртта". И завинаги ме прогони от себе си. Той бе живота, а аз бях смъртта - вечно незнаещият миналото си, напоено с кръв и отчаяние"
До тук стигнах и...просто ми дойде в повече..Назад също не е един от най-хубавите летописи за живота на човек...
Прелисти нататък малката книга, от която изпаднаха малко листчета. На тях небрежно със същия почерк бяха записани опити за съчиняване на стихотворение или песен на драконски. По нататък имаше и малко ноти.
- Ризел-сама - кротко се обади Азвер като ги събра - Не бива да четете чужди дневници. Не е тактично...Та той дори не ви е позволил.
- Не би го и сторил...Но аз просто...аз...
- Обичате ли го?
- Какви ги говориш, бака - поне го зарадва с малко пресипнал, но обичаен тон.
- Обикновено се държите по този начин при симптома, наречен "любов", господарке.
Тя не му отговори. Той и не очакваше отговор, познаваше господарката си изключително добре. По-добре отколкото тя самата се познаваше. Просто й се усмихна и взе книгата от скута й, като я затвори внимателно и я остави на бюрото на онзи, който бе писал вътре.
- Никога не съм вярвал, че един ездач от хората, които мразите би запленил сърцето ви.
- Той не е...просто ездач...
- Разбирам. - остави тишината да прекъсне разговора им, накрая се обърна отново, усмихвайки се на залязващото слънце и все по-засилващата се буря навън, през прозореца. - Само че никой ездач не би ви позволил да тършувате така из стаята му. Приех да вземете верижката, но...Мисля, че малко прекалихте...Това.. - той посочи книгата, която беше оставил на бюрото - Това е неговият свят...Живот...Все едно да ви го сподели целия, а кой би искал да го стори с непознат?
- Гомен...
- Не на мен - знаеше, че когато се караше така повече я плашеше, защото гласът му бе висок и дрезгав и повече звучеше като че казваше обвинения. Тъй че отново седна пред нея - Ще ги кажете на когото трябва, когато го видите и ако сметнете за добре. Стига да не ми заповядате да го ступам?
- Нанде? - това малко я извади от напрегнатите мисли и тя го погледна с любопитство.
- Преди да откриете тези интересни неща казахте, че той ви дразни. Този Муртаг.
- Съвсем забравих...Азвер, заповядвам ти, ако той си го изпроси, добре го нашари, ако обичаш.
- Хай!

Бе й позволил все пак да изтегли няколко и други листове от чекмеджето, за да се забавляват с нещо, докато стане време за вечеря. Страхуваха се, че замъка още спи. Сега вече тя тихо се смееше на опитите му да преведе друг текст.
- Абе този твой Муртаг знае много езици нещо - чешаше се, докато тя пак прихна, но драконът продължаваше да избълва разни безмислици.
- Добре де, би трябвало да е езикът на животните ама...Сигурно някакъв диалект, може би... - отказа се, можеше да я кара да се смее, но за него не бе хич приятно да не може да схване нещо, написано от прост човек...Просто...Бе се учил винаги да помага на Ризел и се дразнеше, когато не можеше да прочете нещо, колкото и незначително да бе. Тя протегна ръце към листа хъртия, затвори очи и се съсредоточи, след като смехът й престана.
- "Бе дълъг пътя. Опитах се да намеря пътека. Всеки ден се молех на гласовете, пеещи в главата ми. Молех се на теб да се върнеш. Любов без пътека, съдба, която не разбирам. Не мога да дишам, не мога да спя. Защо не мога да те достигна?Не мога да мисля, не мога да говоря, какво съм аз за теб?Молитва - търсех някой да ме отведе. Молитва - опитах се да те накарам да ме забележиш. Ако те пусна ще предам душата си. Знам, че това е нещо непростимо..." - тя сбърчи вежди и поклати глава - Не е точно така, но горе-долу...(не е така, защото на сръбски, нали живея близо до границата, та знам, звучи съвсем по друго, но избрах английската версия на въпросната песен)
Повдигна рамене и пак се засмя на удивеното му изражение.
- Невероятно!Ще ме научите ли и мен? - каза накрая той, преди да чуят и камбаната за вечеря, предназначена да събуди от дрямка онези по-трудно събудимите.
- Добре - съгласи се тя надолу по стълбите, като по пътя настигнаха и принца, който още търкаше очи и се оглеждаше, Рой го водеше за ръката..
- Коничиуа, Ри..Ри..
- Ри е напълно достатъчно - прекъсна опитите му чернокосата и се усмихна - Коничиуа, ваше величество.
- Намерихме друга стая за теб, Ризел - подхвана весело Рой, като също отвърна на поздрава - В Южната кула, тихо и спокойно е и...
- И в тази ми е добре, благодаря
- Сигурна ли си? - той я погледна разтревожено, знаеше че там е ужасно тясно...В смисъл че оръжията на Муртаг и всякакви нещица бяха навсякъде...
- Хай - тихичко потвърди и извърна глава, за да не отговаря на повече от въпросите му. Всичките ли те имаха такъв пронизващ поглед?Вероятно, а това не й харесваше особено. Сякаш я изследваха на ренген...Малко я бе страх от това. Азвер сложи на рамото й тежката си топла ръка и това отново й вдъхна кураж да погледна към ездача.
- На него няма да му хареса.
- Хич не ми пука за него - успя дори да се ухили злобничко, каквато си беше винаги пред чужди хора.
- Харесва ми куража ти - отвърна с усмивка Рой и най-сетне й обърна гръб. Но тя знаеше, че той бе забелязал нещо повече. Наистина беше, просто бе сигурна в това

Хюгес се смееше на разказа на Ризел за намерените произведения в стаята на Муртаг. Вечерята беше шумна и весела, принцът тичаше около масите с играчка драконче, докато другите се надвикваха и, особено униформените, подпийваха лекичко.
- Не ги е писал сам - успя да каже най-накрая очилаткото и отново вдигна малката чашчица.
- Това е успокоение. Не прилича на особено голям книжен плъх...
- Че той не прилича и на голям умник...Поне за някои.. - Хюгес поклати глава с усмивка и отпи. - Участвал е в написването. Навремето имахме разни клубове...Той беше навсякъде. Това са произведенията, които създаваха заедно с Ямада Раску, Каин и..още няколко наши съученици. Целта бе да победим клуба на момичетата. На времето забавлението беше това - да победиш момичетата. Нали лагерите ни бяха разделени - един за момчета и друг за момичетата.
- Неговата "специалност" относно нещата, които е учил е доста разширена - включи се Хавок, който по изключение сега седеше до Хюгес, та да си говорят небивалици. - Доколкото си спомням обичаше да дрънка на китари и лютни и подобни...Което ужасно дразнеше учителя ни, когато имахме гости, но ние не отстъпвахме. Винаги сме го подкрепяли...Не знаехме защо, но по-късно се разра, че той не обича елфите особено много. Може би защото са свързани с историята с баща му.
Хавок и Хюгес можеха да разказват така за всички, пък и долавяха интерес в слушателката си, така че бяха съгласни да си спомнят малко онези дни.
- И това не бе всичко - продължи Хюгес - Той се учеше и на руни, беше луда работа. Заедно с още мнозина имаше периоди в които дразкаха чертички и кръгчета с цели тетрадки...Чиновете им бяха целите в чертички, макар че после, разбира се, се наложи да ги изчистят. Помня, че е изучавал и няколко езика, винаги подхвърляше възможно най-чудновати изрзи...Доста ги чатеше тези неща.
- Заедно с мен... - усмихна се Хавок, те обикновено често говореха един след друг, сякаш нещо заучено от прастари времена, вродено усещане - Карах го да участва в театър...Представи си...Бях запленен от това изкуство...Той го мразеше. Но пък от там идва гадния му навик да философства...Все такива роли му се падаха, за жалост.
- Това е нищо, спомням си как Риза и Ямада го закараха веднъж на пеене и танци...
- Какво, какво? - споменатата Риза се намести до тях със своята чашка, май разговора беше интересен. За нея винаги - тя познаваше всички и знаеше всичко за тях, сякаш им беше майка.
- Говорим си за Муртаг - кимна към Ризел, която бе единствената им слушателка, просто защото бе подметнала за стихотворенията горе.
- И за песните и танците?..О, беше супер...От тогава започна и да се инати. "Няма" та "Няма"...Ужас!И все пак и това го може, по дяволите...
- Да, опитвахме се да намерим слабите места на най-добрите ни съученици по онова време.
- После се оказа, че го е страх от доста неща... - лицата им помръкнаха, вероятно бяха стигнали до точка, която не обичаха да споменават. Защо?Защото бяха си казали, че взаимно ще пазят страховете на другите. И тъй като ги знаеха, щяха да се стараят да предпазват приятелите си от тях, както можеха...И ако можеха. - Но неговите страхове не са толкова прости. Това са страхове, отнасящи се до неговия свят като човек.
Ризел реши да не ги кара да споменават нещо, което нямаха желание да казват. А пък и едва ли някой би могъл да й каже, освен може би само притежателят на тези страхове.
- И все пак го е страх от високо - усмихна се накрая Риза и отпи отново за настроение - Спомням си как един наш приятел му се беше ядосал. Много го дразнеше инатството и както обичаше да наказва - провеси го от кулата.
- Такова викане няма да чуеш за следващите милион години...
- Те и ножиците са страшни...Това да го видиш късо подстриган като Рой..Не! - погледнаха към Рой на съседната маса, но той бе твърде зает да обяснява нещо пламенно на друг ездач.
- Че с дълга коса ли е ходил? - за пръв път попита нещо Ризел леко невярващо. - Или пък както ходи сега...
Хавок извади от джоба си едно от албумчетата, явно бяха разпространени при тях. Отвори го на първата страница.
- Когато се срещнахме за пръв път от двореца го бяха изпратили с коса до кръста. Тогава такава им беше модата тук, имаха строги правила относно нея - момчето на снимката наистина бе вързано на плитка, дълга лилава плитка. Стоеше до непознати, Ризел не можеше да гадае кои са, пък и едвам различи дори този, с когото говореше сега.
- Къде е Риза?
- О, аз съм това - момче с катранено черна коса, която хвърчеше несрешена - Бях с перука, нали не биваше да знаят за мен..Че съм момиче...Другите учители...
- Но после се подложи на ужаса и винаги от тогава насам е изглеждал така, както си го виждала. - добави Хюгес относно лилавокосото дете, на следващата страница.
- Той мразеше круши и домати - обърнаха напълно темата след като чашите им пак издрънчаха за "Наздраве" - И още ги мрази...
- Никога не е учил елфически, защото таеше неприязън към елфите. Не че е имал нещо против елф, който е опознал, но към другите..Някак се държеше настрана...
- Мразеше и учителя по стрелба с лък. Според него Муртаг можел да стане най-добрият стрелец в света.
- Не разбирам, защо го споделяте с мен? - прекъсна ги Ризел, тя просто бе подхванала тема, с която да си разнообрази нощта, а ето че я отрупаха с хиляди знания, за човек, който дори си бе просил бой от нея.
- Защото ни слушаш? - повдигна рамене Хюгес - Пък и трябва да си говорим за нещо на вечеря...

- Радвам се, че промених темата - прошепна лекичко тя на дракона си и той стреснато кимна. Вече беше малко доста по-късно вечерта, когато принца си бе легнал вече и те пиеха малко по-свободно...Макар че на Ризел все й се струваше, че не са пияни...Мъжете от нейното семейство след толкова би трябвало вече да залитаха...Нали?Но дори Рой продължаваше да обсъжда темата си все така разпалено. Сега тя беше решила да попромени темичката малко и ги бе подпитала леко за един от митовете им, който не слушаше особено, но накрая хвана малко от думите на Хавок, които гласяха:
- Според нашата легенда всеки човек, всяко същество дори се ражда и е следвано не само от съдба, а и от определена мелодия. Нашият съученик с вълшебния глас доказва донякъде това твърдение на предците ни. Той прави невероятни неща с гласа си...Ужасяващи...Но и прекрасни...За него всяко същество е песен. Ако той изпее тази песен докрая господства над живота на това същество...Спомням си, че имаше и две момичета с подобна дарба...Но Ямада си е нашата гордост, а те...Не знам какво се случи с тях...
- Някои твърдяха, че всяко същество е родено и с танц, но това не го доказахме...
- Ъ, да...Ризел-сама, вие можете ли да танцувате, чувал съм че Тир`ре имат интересни сакрални обичаи?
- Аз ли? - искрена изненада, от което те си извлякоха първите изводи - Аз..Не точно...
Те се спогледаха многозначително.
- А искали ли сте да се научите?
- Понякога да...Някога съм чувала, че това е било важно..Но вече изглежда не...Нали?
- Недейте така! - вдигна ръце Хавок, после се изправи и се огледа - Ричку!Ей, Ричку, я ела насам.
Обърна се онзи страшният, по мнението на Ризел. Той бе рус с коса на клечки. Косата му бе дълга и вързана на опашка. Имаше някакъв лисичи поглед и също така страшна усмивка. Стана и се приближи, за да чуе за какво го викаха. От близо той бе облечен сс старо протъркано черно палто на дупки. Имаше колан на който висяха няколко стъкленици. Но когато успя да го погледне направо в златните очи разбра, че той й е близък по едно нещо.
- Вода... - промълви на глас и той също я погледна изпитателно. Изглеждаше малко...гаден?Не знаеше...Просто бе усетила своята сила или подобна в него и той кимна.
- Да, силата ми е вода, госпожице Тир`ре. Какво искаш, Лисицо, пак ли си се напил? - обърна се към Хавок, който пак го повика настойчиво. След малко русокосият се върна с още по-дяволита усмивка и се поклони на Ризел спокойно като й подаде ръка.
- Ще може ли един танц?
- Аз ли?Не, по-добре не...Аз не мога...
- Недейте така...Страшен ли изглеждам наистина? - тя несъзнателно поклати глава в положителен отговор и той се засмя - Казвам се Ишин Кусаки . На Хавок му е хрумнала идеята, че бихте могла да се научите на това сега.
- Сега ли?
- Разбира се?Те ли ви притесняват?Едва ли. - на скептичният й поглед той подшушна леко - Какво толкова, да ви кажа честно и те не знаеха, докато не ги научих.
- Вие ли? - малко невероятно изглеждаше и за миг си представи някаква такава сцена, с Ишин и Хавок например и я хвана смях, след това прие.
Никой не им обърна внимание. И...Бяха притихнали някак странно...Защо?
- Много е лесно - продължи тихо той, когато й показа точно стъпките и я остави да ги упражни. - Обещайте ми нещо. Ще започнем да се упражняваме. Когато ви дам знак, трябва да изпуснете тази стъкленица на земята, а после драконът ви ще се погрижи за вас
- Какво става?
Не й отговори дълго, през което време просто й помагаше да се упражнява.
- Орките желаят да ни посетят тук - тихо каза накрая, след което чаканият знак дойде...Епруветката направи помещението непрогледно. Чуваха се изваждане на мечове, Ишин изчезна нанякъде също. Тя остана сама в пушека, опитвайки се да намери Азвер, ама как...Как?
Сблъска се с двама орки, после с Хавок, който настървено хвърляше чинии с ужасяваща точност по един гадняр, защото не си виждаше меча.
Един желаещ да я залови едва и не го направи, но тя благослови бога, че си е взела една от тоягите, с която хубаво го млатна по главата. Е, не беше ефективно оръжие, когато се наложи да се бие с орки, които я обграждаха в кръг. Един-двама паднаха в наситената бяла мъгла и най-сетне се срещна с Азвер, който държеше един тиган, защото меча му беше в стаята им.
- Тук нещата са толкова неразбираеми - задъхано се опита да сподели тя с него, когато вече се качваха по кулата нагоре.
- Затова родът ви сигурно е предпочел тишината на пещерите, Ризел-сама - подсмихна се русокосия, преди да спре пред една сериозна опасност. Някой горе на стълбището се обърна рязко към тях...И се усмихна

Силуетът бе нисък, доста нисък. Това значеше, че не може да Черният господар, нали? Азвер застана пред господарката си и вдигна ръка пред нея, за да я защити. Щеше да го стори каквото и да станеше, каквото и да станеше...Винаги.
Силуетът се обърна наистина. Странен образ...Видяха се развяващи тъмни кичури и една дълга, огромна опашка...Но не бе ли човек?Да не би да...Да беше като Азвер, дракон-човек?
Силуетът като че ли се задави за миг, после изпрати към високия таван на коридора червени и златни пламъци, които се разпиляха над него и го осветиха. Ужасяващо същество. Неговата блестяща зелена кожа, драконска светеше на звездите огън. Лилавите му коси бяха разпърпани и немити, около зеленото му, покрито с люспи лице. Лилавите му очи се обърнаха към тях, докато той се хилеше, показвайки остри драконски зъби. Той вдигна ръка с дълъг нокът и ги посочи. Ужасяващ образ на най-ужасяващите сънища. Сякаш някой дракон без да иска се бе опитал да се превърне в човек или...Някой човек се бе опитал да се превърне в дракон.
- Ти! - дрезгавият му, подобен на този на Азвер глас, но много по-детски посочи ужасената Ризел, която се бе вкопчила инстинктивно в Азвер - Черната роза, Курой Бара...Тя е в теб!
Тя го загледа, опитвайки се да намери в тези луди очи някакъв пламък, който й бе познат. Но това не бе Муртаг...Никога не бе чувала за такова чудовище...Никога. Сети се ужасена какво имаше предвид той. Курой Бара значи...Верижката около врата й се задърпа яростно, когато споменаха името й и сякаш целеше да я задуши.
Азвер усети, че имаше нещо нередно, в същото време запрати към детето-дракон някакво заблуждаващо заклинание за дракони. След яростния вик отгоре той бързо я поведе надолу..Но там гичакаше огромно ужасяващо същество, приличаше на кон..Едър, червеноок кон, който изцвили зловещо и ги накара да се върнат назад.
Бяха заклещени..Бяха, но какво можеше да стори Азвер без оръжие?Да се превърне в дракон?Тук?Не...Това означаваше, че тя трябваше да използва онази връзка, която бе обещала да не използва...После се сети и за пръстена, който трябваше да предаде на Муртаг и го извади. Едва ли той можеше да й подскаже какво трябва да стори, нали?Да, беше си малко вероятно. В тази тъмна нощ, в тъмнината, която я обграждаше, тя сякаш виждаше светлината, светлината на този малък пръстен, който...Който можеше да прилегне така добре на ръката й. Замисли се защо му трябва на Муртаг женски пръстен...Да, беше безполезно да го има, когато нямаше как да го сложи, нали?Когато зеленият пръстен докосна бледата й студена и трепереща ръка засвети още по-ярко. Когато се озова на пръста й тя най-сетне проумя какво всъщност представляваше той...Той...
Усети дълго зелено наметало да пада и да се завързва само на врата й, пазейки Курой Бара. Усети качулката, падаща ниско пред очите й. Като на елф, който се опитваше да се защити сред листата...Като земен дух, който се опитваше да достигне нещо, което никога, никога не можеше да достигне ръката му...Вече не...
- Нирка! - замахна с ръка неопределено и успя да хване малките стрелички, направени сякаш от пръст, до нея Азвер я гледаше ужасен, но тя само му кимна да стои до нея. Колкото и сигурна да бе, че пръстенът й мислеше доброто, не искаше да остава сама.
При името, което изрече без да съзнава, без да познава притежателя му се появи същество, направено от въздух и светлина, зелена светлина. То бе високо колкото нея на ръст и скоро се оказа че...Че просто е земният дух, за който бе разбрала преди време, че бил убит от Черния Господар...Той ли...Той ли бе Нирка?
Сивото същество под нейната команда се разпръсна на безброй звездици и докато онова момче се опитваше да се отскубне от магията на Азвер Нирка се разпръсна и пое контрол над огъня, който летеше между тях.
Тя смътно съзря всякаш през хиляди облаци и много преди...Две деца бяха седяли и преди тук, огънят също се бе възнасял из коридора. И тогава едно от тях бе проявило истинския себе си...Тогава бе било друго време...Сега се биеше тя...Тя...
- Азвер? - замахна към него с ръка и той се превърна в огромен лък и стрела, който пробиха една защита...И уцелиха съществото, което не очакваше нищо право в сърцето.
- Курой...Бара...Курой...Цуки...Барацуки - прегракнало започна момчето-дракон, преди да падне на колене, невиждащо вперил очи в тавана. Вдигна ръка, сякаш да хване нещо, а после падна. В безсъзнание...или не...Ризел не знаеше все още. Азвер се появи отново до нея и успя да я улови преди да падне. Страхът и незнанието вече я бяха завладяли...Бяха...
- Казва се Мерик - тихо прошепна Рой, който се появи чак сега над падналото момче - И бе прокълнат от Господаря с вечен ужасяващ живот. Той не пожела промяната и избра страданието. Бе полубрат на Муртаг...Още е... - добави, докато тялото на момчето дракон се изпаряваше - Следващият път ще бъде подготвен...По-добре не се изпречквайте на пътя му, може да ви стори зло.
- Мерик... - прошепна отново Ризел, сякаш за да запомни името - Не знаех какво върша...Не знаех...
- Нирка не е някой, който да казва. Той действа. Царицата го намери за нас в труден момент, много труден. Долноземците ни помогнаха да се измъкнем от кошмара. Ние им дължим много, както и те на нас. Но нашата грешка бе, че изведохме Нирка под слънцето и той си отиде...Заради нас...Когато го срещнахме той бе само земен дух, без име, без потекло, без език..Само знание и сила. Само че...Се превърна в Нирка и беше убит...
- Но не е, нали беше тук? - възрази тя и понечи да тръгне нагоре, но не успя и се остави на Азвер.
- Само призракът му, избран да защитава. Избрал го е сам и го е казал на земята. А така долноземците, които я копаят и живеят в нея са разбрали за желанието му. И затова сега той живее в този пръстен, като един пазител...Пазител.
- Какво стана...С..
- Още се бият..Само че не е безопасно, той ще се... - още преди да се е произнесъл докрай избухнаха яростни пламъци и въпреки, че Рой не можеше да бъде наранен от това, бе изхвърлен назад, блъсна се в каменната стена и си остана там, на пода..Като в кошмарите на Хавок, който сега бе някъде долу.
Мерик стъпна на земята, затваряйки малките си драконови криле и вдигайки пръст отново.
- Прокълната да бъдеш от прокълнатия!Курой Бара е моя!Моя! - изврещя съществото и в миг, свивайки крилата си, един ужасен миг се стрелна напред, напред устремен към сърцето й и розата от черно злато.

- Ризел-сама, пазете се! - изкрещя дракона, който мислеше като човек и като дракон и я бутна настрана. Тя усети как се удря в каменната стена и зелената фурия занесе Азвер надолу, надолу по стълбите на Северната кула.
"Тя смата стоеше някъде долу, долу в Тронната зала, пред жена, която не познаваше и нямаше да има шанс да види никога. Самата тя бе друг, съвсем друг човек. И се казваше Нирка"
Когато погледна през спомените в зелените очи на жената, тя вече знаеше. Усети яростната болка, Черната роза прогаряше дрехите й и се опитваше да я убие, да я убие...
Това я събуди отново в реалността. Ужасяващото момче дращеше по лицето на Азвер, който се опитваше да го отклони от целта му, само това, само това се опитваше да стори...На живот и смърт.
- Стой! - извика тя във внезапен прилив на смелост и се отскубна от студената каменна стена. Зеленото драконово момче ужасяващо бавно се обърна към нея и се ухили с острите си зъби. Остри като бръснач очи се насочиха към пламналата в лилаво черна роза на врата й и той я посочи.
- Няма да ти я дам, Мерик. - поклати тя глава и това го вбеси отново. Той остави горкия Азвер неподвижен на земята толкова бързо, както и беше оставил Рой безмълвен до стената горе. И започна да се приближава като черна сянка по белия пот, като тъмнина сред светлината от огън.
- Ти си глупава.
- Да, и безсилна. Това не означава, че не мога да направя поне опит да те спра.
- Това е невъзможно. Аз съм по-могъщ от теб. Поне от тебе.
Безкрайната злоба парна ушите й, бе чувала подобни думи и преди, някога преди и ги мразеше. Заради едни такива думи бе преживяла толкова ужасни неща...И не искаше никога повече да ги чува, да ги преживява отново...О, дано никога не се случеше, Азвер нямаше да го позволи...Тя се надяваше, той да бъде добре...Не искаше да причини зло на никого.
- Кой си ти, че да определяш кой е по-могъщият в живота, който не ни принадлежи?Хубаво ли е да се хвалиш?
- Някога имаше един човек, който се опитваше да ме научи на доброто, което проповядваш сега. Но това е глупаво. Как злият може да проповядва добро?Като се замисля...вие сте си лика прилика... - ужасяващо влудяващият му поглед се срещна само за миг с нейния кристален син поглед и той полетя към нея. Устремен към черната роза, той не забеляза как в коридора зад него се появява някой...Някой...
Ризел протегна ръка към него за помощ, който и да беше, не искаше да бъде нападната от тази стрела от ужас, от това момче, което бе дракон.
Но й се струваше, че този някой се бави твърде много, а нейният ужас май му пречеше. Нейният ужас сякаш навяваше из въздуха друг ужас, който пречеше и на другите...Но ако бе така...Защо драконът не се спреше, защо сърцето му не трепнеше пред страха?
"Защото у него вече не е останал страх" Нирка, този толкова загадъчен и толкова непознат...И толкова близък и толкова познат...Който й помагаше не защото тя искаше и тя му пречеше не защото тя искаше. Тази връзка й бе странна - да бъдеш свързан с душа, коренно различна от теб, която няма нищо общо с потеклото и семейството ти...и в същото време те познава тъй добре от едно докосване на пръст до пръстена.
"Когато неговата същност бе изтръгната от сърцето и душата, от там и страхът си отиде. Това е Мерик и не е. Това е момчето и това е драконът. Две неща в едно, гняв и ужас от това, което е. Той никога няма да оцелее"
И дали това беше предсказание за нещо, което щеше да се случи или нещо, което се случваше сега...Тя не можеше да позволи на лилавокосото момче да загине просто така, значи не се случваше сега...Защото момчето се приближаваше сякаш на забавен кадър, ужасяващите му лилави очи виждаха само едно. Само малкото черно злато, което той наричаше Курой Бара...Черната роза...
Мъжът зад падналия Азвер на стъпалата бе извадил огромно блестящо оръжие, като копие направено от пламък на надежда. Като блясък на най-бляскавото, което някога бе създавано от хората. И той хвърли тази надежда, прочиствайки коридора от сенките. Копието мина през всички като мъглица, удари се в стената до Рой и се върна с по-голяма сила. И в сърцето на Мерик проблясна чувството, наречено страх, на другите надеждата даде своя дар. Превърна се в огромна благородна птица и се стопи в мрака. Мерик скъси полета си и кацна току пред нея с очи, пълни с още по-силна ярост.
- Смяташ, че надеждата ще посее страх в сърцето ми?Лъжа!Аз съм недосегаем!
- Толкова си заблуден! - избухна Ризел накрая и вдигна глава. - И прекалено млад.
- Не се меси, жено, нямаш работа в тези неща. Носиш нещо, което според закона е мое...Мое!Мое!
- Грешиш синко! - мъжът, който бе хвърлил надеждата, за да го спре излезе на светлината. Бе висок и сивокос, но бе млад, вероятно бе съученик на Муртаг, един от многото. В ръката си държеше верижка, на която висеше малък златен ключ, в който бе вградена звезда. Момчето пребледня, макар и това да не си личеше заради кожата, която покриваше някога красивото му детско лице...После заръмжа и се махна от Ризел, сякаш бе отровна, свивайки се до прозореца
- Този път печелиш, глупачке - изръмжа тихо накрая нещо, което минаваше за реч, която може да се разбере. - Но няма да го позволя пак, няма!Хикари Кьохаку няма да ме победи пак.
- Сега се махай! - прекъсна го ездачът, който всъщност имаше и две различни очи. - едното бе сиво, почти синьо, а другото бе ужасяващо жълто, като старо злато.
Но Ризел успя да забележи само това, преди всичко да падне в мрак и да усети как някой или много преминават до нея и се опитват да хванат хвръкналото дете през прозореца...Прозорец ли?Какъв прозорец?
- Бреда, помогни ми.. - смътно си спомняше, че този ездач се нарича така - Азвер...
- Дръж се, Ризел... чу тихият глас на някой друг, който й се притече на помощ и я хвана отново преди да падне - Всичко ще е наред
- Са...ку... - единствен неговият спокоен глас бе способен на такова спокойствие насред битката и кръвта на приятелите

Събуди се в красивата си стая..Не бе нейна, но тя я обитаваше от вчера и това бе временен дом...На пръв поглед нямаше никой, но когато се опомни видя до прозореца очилатия Каин, който пишеше нещо по големите си списъци с подобни таблици на тези, които вчера бе открила в шкафа на Муртаг. Вчера ли?Толкова отдавна й се бе случило...
- Какво се случи? - попита се на глас и стресна очилаткото, който едва не си изпусна писалката през прозореца, но успя да се успокои, разбира се, при такива съученици се свикваше.
- Мислех, че спите още - усмихна се и оправи очилата на лицето си.
- Извинявай...
- Не, няма нищо...Питаш защо припадна ли?Саку обеща да дойде, когато се събудиш...Или Бреда...Те знаят по-добре от мен...
Но тя го прекъсна с ужасното просветление, че Азвер го няма. Нейният дракон, който тя търсеше през целия си живот. И сега ако бе го изгубила?Ами ако...Каин се усмихна, разгадал какво се случва в ума и и се изправи.
- Легнете - смени тона на официален - Азвер е добре. Наложи се да го оставим на наблюденията на Йонамине и съпругата му Жасмин. Тя е самодива и преподава лечителство на ездачите. Невероятно се справя.
- Но сигурни ли сте, че...
- Когато можем и знаем какво можем и че можем...Е, общо взето, когато има възможност ще помогнем, нали разбирате? - усмихна се и понечи пак да я подкани а легне, но в стаята почука и влезе Рой.
- Извинявам се, Саку и Бреда са заети та пратиха мен - той бе с увита в бинтове глава и изглеждаше посинял, но все пак се настани на един от старите диванчета, които Муртаг използваше за легло, просто защото по негово време на друго не можеше да се седи и спи.
- Но я се погледни! - струваше й се, че той ей сега ще повърне и ще припадне, но той поклати глава.
- Спокойно, спокойно. И Азвер каза подобно нещо, но аз настоях да дойда. Нали трябва да си изясним нещата около Курой Бара?
Тя го огледа с недоверие но накрая се съгласи да го изслуша и той се настани по-удобно, загледа тавана, за да избере как да започне и за доста време остана смълчан.
- Не е било добра идея да я взимаш. Муртаг ми разказа, когато се върна от доста дългото си изчезване какво представлява това нещо и се уплаши. Затова раздели тази верижка на две, като по-безобидната част от тази Роза е в него. Курой Бара или Черната роза не е шега работа. Въпреки че няма никакви особени магически функции онова, което би могла да отключи е ужасно. В бъдещето, каза той..."Ако се проваля, Курой Бара ще стои като герб над моя трон в Черната земя". Затова не пожела да вземе Курой Бара. Когато знакът е пълен, когато се съедини с неговата част розата става червена, напоена с кръв..И...Върху неговия меч има малка вдлъбнатина в дръжката, където сложиш ли тази емблема става ужасно...Не мога да говоря за това поради липсата на подробности. Но помни, Ризел...Курой Бара за нищо на света не прощава и прави всичко по собствена воля. Не е играчка и има сърце и душа. Може и да не усещаш, но тя е жива...Жива по свой си начин. Нейният живот тежи над твоя. Пази се...
Когато Муртаг се откъсна от тази роза помоли Бреда да се опита да намери оръжие, с което да държат розата далеч от другите. Бреда е човек, който се занимава с призраци и духове и можеше да го стори. Така се появи ключът. Той заключва способностите на розата, но за кратко... - въздъхна и поклати глава - Това успях да запомня, за повечето не съм особено сигурен. Но фактът, че Мерик търси Розата доказва това, че момчето се опитва да намери начин да отключи силата на меч който не притежава. И успее ли, тогава мечът няма да бъде това, което Муртаг си представя...Така мислят онези от съучениците ни, които се занимават с черна магия и изучаването й.
- Мерик къде е...
- О, той е ужасно същество. Не бе такъв, но магия го превърна в чудовище и сега ние не можем да го върнем. Никой не може. Ризел, не бива да опитваш...Това е невъзможно...Ако се опиташ ще бъдеш убита. Няма милост...
И колкото и Нирка да се опитва да те защити, както и онзи дракон-човек...Няма да се измъкнеш от яростта на момчето-дракон, играчка на сенките и мрака.
- Нирка защо е тук?
- Защото просто си пожела защита. Той не ти принадлежи. Той е предназначен все още за Муртаг, а той би трябвало сам да избере на кой ще го подари. И чак тогава Нирка ще има истински господар...По-точно господарка. Пръстенът Нирка е предназначен само за женската ръка. А защо е така...Това обяснение може да се даде само от жрицата на долноземците, която ни изпрати това, което вече наричаме Нирка. И с него внимавай. Можеш да вииш неща, които не бива и такива, които са били...Зловещи и тъмни, невероятни и вълнуващи...По-добре не го слагай често, дори никога...Не и докато не намери своята истинска господарка, която ще има властта да го контролира изцяло. Земните духове са същества, които ние, ездачите, не разбираме. Направихме грешка с един от тях...Не бива да правим повече. Не можем да сме като долноземците...Долноземците и ездачите са различни. На нас познанието за земните духове не ни е дадено. Просто го пази, пази Нирка...Но не го използвай...Освен в най-крайна нужда

Тя заспа и не сънува нищо този път. Нищо свързано с мрака, в който бе попаднала сякаш по свое желание. Чуждо спокойствие някъде далеч от нея й подаваше ръка и тя с радост я поемаше. Чуждо спокойствие на някой, който бе успял в нещо.
Събуди се след доста време и се огледа. Азвер още го нямаше...Какво ли се случваше с него?Обхвана я безпокойствие, при което черната роза, която никой не се бе осмелил да свали от врата й запари леко. Не й обърна внимание и вече знаеше какво представлява тя. До прозореца отново бе Каин, който бе свършил работата си по онези големи таблици и сега четеше една още по-огромна книга. Смееше се и плачеше лекичко от време на време. Корицата й бе черна и с невероятно красиви букви с златен цвят пишеше "Тауа-Дорадо". Бе наистина огромна книга, сигурно имаше над хиляда страници и повече, и повече...
- Дорадо? - бе й познато, а това върна Каин в реалността, понеже не очакваше някой да проговори и като изпусна книгата изкрещя от болка, понеже си я изпусна на крака.
- Съжалявам, съжалявам - започна да се извинява и вдигна тухлата като оправи и очилата си - Увлякох се и забравих, че и вие сте тук, Ризел-сама.
- Предпочитам да не съм "сама"
- Нека не го обсъждаме сега. Как се чувствате?
- Достатъчно добре, за да те попитам какво четеш?
Той се поусмихна, изчака да му мине крака после й донесе книгата, понеже сигурно не знаеше как по-добре да го каже от това, което бе написано като обяснение вътре. Книгата започваше с един доста интересен почерк, писал с червено мастило...Или кръв?Неволно потрепна при тази мисъл, но едва ли Каин щеше да вземе нещо опасно и да се смее на него..Почеркът бе някак детински с няколко интересни завъртулки и навяваше мисли за игра на гоненица и криеница...Чудеше се от къде й бе хрумнало такова нещо...Хора с магическа ръка, която да пишеше магически нямаше май...Е, както и да беше.
"Тази книга съществува и ще съществува само в един екземпляр. Защото книгата я има в сърцето на всеки един от участниците в нея. Това е книга за историята на приятелството. Или - как хората стават близки. Разказва и обяснява факта къде и защо бе изчезнала царица Арвен преди години заедно с учителя си Бром. Тогава реших да сплотя онези, с които щях да прекарам години наред в малка топла стая в малък лагер. Затова тръгнахме заедно да разгадаем легендата на Кулата Дорадо. Помолих ги да пишат вместо мен, като на места съм добавял някои факти. Но това е само история...А аз се казвам Хито Накамура, който прие да вземе една принцеса против волята на регентите й"
Очилаткото я остави да разлисти нататък от интерес. На места някой бе нарисувал онова, което бе видял. Тя различи различни почерци. Някои от тях бяха небрежни, други особено завъртяни...На няколко места видя и онзи специфичният, който бе сигурна че принадлежи на Муртаг. Имаше и много страници с руни.
- Тази книга я ма само в един екземпляр. Обикновено лежи в царската библиотека - усмихна се Каин, когато тя стигна до края, където имаше само един почерк. - Последно в нея е писала Арвен. Просто реших да си спомня. Това бе невероятно пътешествие. Случи се няколко месеца след като влязохме в училище, лагера Дрейгън Дроу. И Накамура-сенсей бе доста несигурен и млад учител. Затова заедно тръгнахме да се опознаем по дългия път до легендата...И успяхме. Преживяхме много...Пяхме, изнасяхме театри, къпахме се в реки, биехме се...И всичко това наистина ни сплоти, първото ни пътешествие. А какво открихме...Развалини, които през детските очи са невероятни...Градът, в който аз съм бил роден отдавна не съществува вече.
- Роден си в Дорадо? - зяпна тя, имаше си представа какво беше това. Според легендите бе град основан от божествата, макар че нищо за него не бе доказано. Бе пълен с различни писмена, древни и непознати на никому тук...Доста се бяха опитали да ги разгадаят. Градът бе пълен с капани и опасности. А най-ужасяваща бе високата кула Дорадо по средата на града. Кула без прозорци и стълби - висока, вечна, недосегаема...Стигаше над облаци и времена. Някои вярваха че Белият ангел можеше да се върне някога именно от там...Но дали?
Каин кимна съвсем спокойно.
- Последният роден в този тъмен град. Единственият ездачески град, който е раждал Черни Господари. Там някой от тях е бил кръстен по черните обичаи. С име, което му дава силата. Смята се, че не в царството на север, където Вариаки живее, а именно там е роден и Муртаг. Понякога и аз си мислех това...Но ми се струва малко невероятно. И все пак Дорадо е и извор на много легенди. Но аз не знам нищо, отведен съм от там като бебе, през разрушенията и писъците на семейството си. И бях отгледан в лагера, където израснах с другите...Нищо не знаех, преди да отидем там и да видя родното си място с очите си.
В този момент той изглеждаше много по-различен. Не беше онзи страхлив Каин кйто всички познаваха. Вероятно понякога можеше да покаже нещо друго в себе си. Нещо друго.
- Ако искаш разгледай, не е толкова лоша. Когато пишат онези, които имат талант е направо интересна. Но само тези, които участваха знаят наистина колко забавно и поучително пътешествие беше...
Преди тя да му отговори се появи Азвер залитайки и с хиляди превръзки и мехлеми, усмихнат още на вратата. И разговорът потъна в други дълбини, макар че тя задържа книгата. Нещо и напомняше, че искаше да разбере повече за миналото на точно тези хора. Защо ли?Точно те не бяха ужасът, който тя мразеше...Бяха й дори приятели

Доказа това, когато се почувства по-добре и успя да слезе надолу. Нормално не би поискала помощ, но те не й я предлагаха, а просто й я даваха със своите усмивки. Скоро се намери в залата, където седяха напоследък с огромните си таблици и изчисляваха, пишеха и коментираха, повечето на драконски, който тя не разбираше. Но когато спомена това веднага се намери и човек, който да има желание да я научи. Може би трябваше, трябваше да изостави онези ужаси назад в миналото си и все пак. Не, те бяха различни, затова. Бяха твърде различни. Всички те в двореца...Не бяха като онези, които тя бе срещала, заради които сега бе такава...От тогава...Такава...Гаднярка...Гаднярка...Ужасна...
Азвер прекъсна мислите й като поклати глава и насочи вниманието й върху другите, които спокойно си обсъждаха таблиците. Бе прав, по-добре да се занимаваше с друго.
- Добре ли ще е да замина и аз на пътешествие?Някъде на друго място?
- Защо? - вдигна глава един от тях, не им знаеше имената, но всички изглеждаха учудени - Мислех че...Мислех, че тук си намерила свой дом.
Това я смрази. Той да не би...Да четеше спомени този...Нищо не отговори и наведе глава, усещайки как Азвер се стяга за всеки случай, ако се наложеше да се бие въпреки ужасяващия си вид. Тя така и не беше разбрала от къде беше получил толкова рани. Но си признаваше, че не помнеше много от нещата, след като Черната роза бе оживяла.
- Не е ли по-добре да пътуваш?
- Не е ли по-добре да останеш със семейство, което си открил? - Рой, само ако той заговореше...Но къде беше той...На своето място там и я гледаше. Когато срещнаха очи поклати глава и кимна в полза на съученика си.
- Виж, знам че е трудно да го разбереш, но за нас вече няма значение дали си Тир`ре или не. Просто...Остави... - довърши онзи и огледа другите - Нали?
- Ама какви ги говорите, разбира се...Оставете тези глупости, тя и сама го знае. Знае го, но просто не иска да го изведе на преден план в главата си - прекъсна ги тихият плътен глас, който се смееше от вратата. Учителят им изглеждаше днес уморен, но беше дошъл да ги предупреди да не си изпуснат обяда...Или закуската, тя не разбра, понеже добави нещо на драконски, отново. Но...Май беше прав...Прав ли беше?
- Прав е - тихо одобри Азвер, макар че ако се наложеше, щеше да тръгне с нея.
- Тогава ме научете на драконски.
- Избери си учител и си готова - но като че ли се отпуснаха, сякаш се бяха подготвили за битка. Може би някой не се съгласяваше толкова лесно?Като онова магаре например...Например...
След обяд седеше заедно с дракона си и разлистваше разни книжки с картинки, понеже този език щеше да го учи бавно, това поне го беше разбрала. О да...
- И ако ни нападнат стойте настрана - тихичко се обади Каин спокойно останал на една от масите в библиотеката.
- Но защо?
- Защо ли?Курой Бара е много добро оръжие, което привлича врага. Не, не ни създаваш главоболия...Просто искаме да си в безопасност...О и...Ако искаш можеш да излезеш навън, дракона ти изглежда уморен.
Тя погледна Азвер, но той й се стори напълно нормален.
- Нищо му няма?
- О не, той е дракон...Драконите мразят да бъдат затворени в къща, дори да са като твоя. Изведи го на чист въздух.
- Прав е - веднага се съгласи русокосия, който вдигна благодарно глава.
Навън се превърна в дракон, прозина се и литна да се разходи малко, доволен от свободата си, най-сетне на чист въздух. Остави я с друг ездач да хранят и да си играят с останалите дракони, които бяха се върнали вече от Динзел и сега търсеха ездачите си. Кой Каин, кой пък - някой си Йошида и така нататък.
- Ами кой е драконът на Муртаг?
Ездачът, който й помагаше помръкна и щастието изчезна от лицето му. За миг тя си помисли, че е направила някаква грешка и побърза да се извини за всеки случай.
- Не го споменавай пред него. Попадна в примката на чернотата. Муртаг...Той страни от нас и това не ни харесва. Бяга от всеки един от нас, дори няма смелостта да ни погледне в очите. А всеки би искал поне да поговори с него. Бяга, както винаги беше правил след един инцидент..И все пак...Тогава успяхме да си го върнем...Само че сега го е страх тъмнината нас да не погълне случайно - от яд бе стиснал по-силно един от драконите и замалко не си отнесе едно захапване, та го пусна - И все пак няма да му позволим да го прави вечно и той го знае. Знае, че това, което прави е глупаво. Той вече няма дракон, който да води. Преди бяха почти неразделни. Но сега го няма. Той губи всичко, защото така му бе обещано от брат му. Изгуби брат си, дракона си, самия себе си, всичко, което бе важно за нас и сега сам губи и нас...Само че ние не губим него...Е...Това си е между него и нас. Когато се научиш да четеш, ще видиш какво пише в онази книга, която счупи на Каин крака.
И побърза да смени темата....А на нея й хрумна от къде беше поискала това пътешествие. Искаше да им го намери, за да могат да му се накарат и...да се разберат. Виждаше й се ужасно странно тези задружни луди същества да не се разбират. Бе невъзможно, някак...Нали...

(Молитва в стил мой съученик: "Боже дай ми сила да спра да пиша простотии, обаче ми остави интернета непокътнат, ако обичаш, пич")

Някога напред в бъдещето щеше да намрази виденията под каквато и да било форма. Бе седяла на един камък и бе подавала на един от по-малките дракони едно ведро с вода, но внезапно бе попаднала в друг свят. Сиви облаци се бяха сгъстили около големите сгради, построени прецизно в кръг. Тревите около лагера, защото Ризел беше сигурна, че това е лагера, който наричаха Дрейгън Дроу, се поклащаха яростно от силния вятър. Конски копита се чуваха някъде далеч, но къде, къде. Тя се завъртя няколко пъти, но нямаше никого, освен...Малко момче, на около седем стоеше пред висок стълб с гръб към нея. Беше облякло чисто нова бяла униформа без никакви нашивки, и все пак като тази, която щеше да носи за в бъдеще. Значи беше ученик в лагера...или щеше да стане такъв. Момчето имаше същата къса прическа, която щеше да има и за в бъдеще, приличаше малко на бобърче, може би. То се поклони и се обърна към нея, макар че Ризел беше сигурна, че малкият Каин гледаше право през нея, към усилващият се конски тропот. Едновременно с конския тропот от небето се появи огромна птица, нещо като орел, може би и едно друго момче скочи долу в същата униформа. Бе синекосо и червено-кафявите му очи изгледаха очилатото дете малко заинтересувано.
- Ти ли си Каин Фейри? - попита, когато се огледа предпазливо накрая и птицата, която бе кацнала до него му даде кураж.
- Аз съм. Управниците чакат само теб и още едно момче - а Ризел беше сигурна, че синекосото дете го беше виждала вечерта, когато ездачите се бяха събрали да се веселят, но не си спомняше името му.
- Значи идвам навреме. - гласът зад нея изказваше притежателя си и неговото щастие. Каин кимна на момчето на малкото конче, около врата на което се беше увил доста малък дракон, който спеше. Самото момче се беше увило още по-добре, за да се предпази от вятъра, който нямаше спирка. Но беше оставил дългите си лилави коси да си правят каквото искат и вятъра си играеше с тях.
- Остави коня ей там. - посочи му Каин конюшната и ги зачака и двамата да се справят единият с коня, другият с птицата си.
Картината се натроши сякаш на хиляди парчета и те изпопадаха пред очите й. Вече се намираше на тъмно място, без небе и без земя, без нищо.
"А дали доверието е за теб?Как да ти го дадем" прекъснаха тишината две златни очи, още преди тя да се опомни. Някой мина съвсем до нея, тя усети вятъра, който палтото му вдигна, но после всичко изчезна, сякаш не бе било.
"Как?" гласът остана и тя отново се срещна с очите от злато. Първоначално си помисли, че това бе Ним, но не беше...Гласът не беше негов.
Нещо я накара да се обърне и се срещна с друга картина. Риза се опитваше да се отскубне от ръцете на Хавок и крещеше нечленоразделно, протягайки ръка към сградата, която гореше и гореше и пламъците не можеха да бъдат спряни...Не можеха...
- Свърши се, Рихата, остави, остави! - но всъщност...Хавок едва ли се опитваше да я накара да го чуе наистина, защото едва ли сам вярваше на думите си.
- Какво искаш от мен? - Ризел загърби образите и се огледа в тъмнината, беше съвсем сигурна, че всичко бе само илюзия. Въпросът беше как да го докаже.
- Искам да знам истината...Изпитвам те. - за миг златните очи проблеснаха зад нея, после пак си отидоха, за да се появят пред нея. - Другите...Довериха ли ти се?
Споходи я смътен страх, но не знаеше защо...Вероятно просто защото тъмнината я подтискаше и й даваше чувството, че нещо зло ще се случи само след миг.
- Те ми вярват.
- А сигурна ли си? - той се приближи...или тя, Ризел не беше сигурна, защото съществото май менеше гласа си..Но не можеше да разбере, нещо й пречеше да го чуе. Прилив на смелост й вдъхна ръката, на която като гривна все още носеше Нирка и не разбра кога беше хванала съществото за ръката. Значи имаше ръка?Значи беше човек все пак.
- Защо да не съм? - успя да срещне ужасените му златни очи, беше сигурна че е мъж...Трябваше да е...
- В днешно време образите се менят бързо.
- Имай ми доверие. Ако те изпраща твоят господар и ако този господар е зъл...Кажи му, че нямам намерение да му ставам прислуга. Още повече, че не мога нищо друго, освен да готвя.
Смехът му я стресна още повече, чу се щракване на пръсти. Появи се драконът, който още пиеше вода от коритото, оставено на земята. Тя беше стъпнала на камъка, ездачът, с който си беше говорила почистваше друг дракон, като седеше на гърба му. Бе отново топъл, слънчев ден.
Пред нея стоеше човек с няколко рани по лицето и не само по лицето. Някога, преди дрехите му да се превърнат в дрипи, беше бил облечен напълно нормално за...магьосник. Все още държеше късия си жезъл в една ръка. Жезъл със воднисто син камък на върха. Загърнал се с черно непокътнато наметало, той беше притежателят на очите от злато. Синята му коса изглеждаше ужасно, макар че сигурно преди битката, в която беше участвал, беше била вързана на опашка.
- Гомен, гомен - продължаваше да се смее въпреки раните, които сигурно боляха. - Успях да се отърва от онова чудовище, което искаше господаря ми и идвам да се извиня на Рой. Но вие бяхте непозната за мен, Ризел свит-кона и трябваше да ви проверя.
- Това означава ли, че знаеш миналото ми?
- Частица по частица. Съжалявам...Няма да кажа на никого, съжалявам.
- Кой си ти за бога!?
- Лука. Казвам се Лука и понеже сега господарят ми е настигнат от сезонът на ината съм принуден да действам без да ми нарежда той. Както сметна за добре.
- "Сезонът на ината"? Да не имаш предвид.. - тя не довърши, понеже беше съвсем сигурна кой имаше предвид магьосника - От къде на къде си на негова служба?
- Защо да не съм?Вижте какво, понякога се случва черните господари да си имат по един роб, който да им е любимият. Аз не съм роб на Муртаг, но съм му любимият слуга, когато наистина се наложи да съм такъв...Когато излезе от кризата си, например.

- Сядаай, сядай - е, господарят му можеше да е инатлив, но и той не отстъпваше на това. Не пожела да си иде в стаята и го оставиха на стола на Муртаг. Лука остави жезъла си на масата пред чинията с зелева салата, въздъхна и се облегна назад с усмивка. Май колкото и да беше ранен, тук му харесваше. И как не, Ризел се съмняваше някой от тях да мрази това място. Все пак беше място, което бяха обитавали още от първите си години. Е, силно казано, но таяха някаква любов към залата...Тя не можеше да го разбере.
Един от ездачите се зае с раните на Лука и той покорно се остави на грижите му.
- Да беше тук Ямараску, щях веднага да цъфна като кокиченце - чу го да казва след малко и ездачът да се смее.
- Моите мехлеми не ти ли харесват?
- И Муртаг ги прави по-добри от тебе. - все пак го каза с усмивка и не обиди господина с мехлемите, които май наистина не бяха много приятни съдейки по цвета им - нещо средно между морковен и...Ризел не можеше да определи. Пък и някои от тях миришеха ужасно, само че от тях раните на така наречения Лука зарасваха мигновено.
- Заеми ми няколко от тези. Муртаг е станал целият на белези, ако си беше взел едно от тези...
- Ти с твоя жезъл ще го излекуваш.
- Не иска, нали го знаеш...
И така нататък, докато ездачът не свърши и остави магьосника на мира...Пак изглеждаше уморен и затърси с поглед някой, но се отказа. Изчака другите да заемат местата си, през което време повъртя жезъла си и после въздъхна.
- Нямаме вече граници. Всичко е черно, няма жива душа. Даймакайчо...Не успях да я прогоня напълно и се е разпръснала и оградила царството ни като пъклена мъгла. Никой не може да се върне вътре през мъглата. Само с портал. Това вече пречи на търговците ни, знаете...Трябва да прекъснем всички връзки с външния свят, които могат да бъдат опасни. От царството ще се излиза и влиза само с портал, смятам да предупредим онези, които са извън пределите на родината ни. Ще опитам да премахна чудовището, но ще ми отнеме много време. Слаб съм, когато не ме контролират. А това...Никога не се случва, за жалост.
Наведе глава, явно не му беше приятно да го споменава. Наистина, беше добър магьосник, поне по оценките на ездачите. Но когато не му бе заповядано да прави нещо, ставаше слаб. Просто силата му изчезваше, съхранена за това, което трябваше да я извика. Но Муртаг не си позволяваше волността да контролира човешко същество, с което бе служил в армията и едва ли не смяташе за свой брат по душа. За Ямараску двамата бяха обвързани с една и съща песен. Ако я запееше, можеше да контролира и Лука и добрата част на Муртаг. Муртаг...е, той бе друг случай, както и някои други черни същества. Така че Лука и Муртаг бяха наистина...по-точно имаха наистина нещо общо в себе си, още откакто Лука се беше пръкнал наоколо. Синекосият беше дошъл от някъде и не помнеше от къде. Муртаг му беше намерил жезъл, сътворен от сълзите на дракона на Кевин и така беше започнало всичко.
Ризел слушаше припирнята, която беше настанала относно това дали и как да забранят на търговците да напускат страната. И също така как да държат драконите по-далеч от черната стена по границите.
- Ти...Черна магия ли те е дарила със способностите ти, за да служиш на чернотата? - подхвърли на Лука, който още мълчеше и се мъчеше да се отърве от яростта по това, че имаше толкова опърничав господар.
- Ризел-сама..Не сте имали разрешение да пипате из неговите дневници и книжа. Нека да не говорим за онова, което е скрито в две сърца
- От къде знаеш за дневниците?
Той я изгледа с очите си от злато, които се усмихваха дяволито.
- Що се отнася до моя господар, имам право да знам за това. Просто го знам. Тези тайни са си мои - как и защо.
- О така ли?И какво тогава според теб съм прочела, когато не разбирам драконски?
Той се засмя отново. Смееше се доста често и беше приятно да го слушаш. Поне сега, когато съществуваше.
- В непрестанно бушуващата нощ... - започна тихо и Каин се обърна ужасено към него като вдигна ръце, но нямаше глас, за да го спре. - Чуваш ли мелодията в сърцето ми?Чуваш ли цигулката, която свири в непрестанно бушуващата нощ?Чуваш ли мелодията, извираща тъй както извор от планината?Чуваш ли звуците на песента, пленена в прокълнатата ми душа?Подай ми ръка, за да усетиш моята песен. Песента на цигулката, която свири само за тебе. Душата ми копнее за новата мелодия на любовта. И искам ти да си до мене. Чуй ме, чуй молбата в сърцето ми - изворът на моята скръбна съдба. Нека продължа песента заедно с тебе - изворът на моята светла душа. И нека мелодията непрестанно свири в струните на цигулката за вечността. Нека дава сили на пътника, който няма съдба. Желая аз и ти да пеем заедно в светлата нощ, когато слънце и луна преплитат лъчите си. Дано се срещнем някога в светъл ден, когато злото ще бъде далече от мен. Мисля си, че тогава цигулката ми ще свири по-добре. Когато светлината обгърне тъмния ден и мелодията се превърне в песен. Песен на птичи криле в простора, където тя ще бъде свободна. Една молба към теб, превърна се в песен. Една сълза към теб, превърна се в бисер. Ще запея още веднъж, запомни и чуй ме отново. Без тебе мелодията в струните...Няма я...
Той я изгледа щастливо, докато тя го зяпаше глуповато.
- От къде знаеш, че съм го прочела?
- Много е просто - написано е на първата страница от втория му дневник на общ език, както го наричаме ние. Стихотворението се нарича "Чуй ме" и е написано в първоначален вид от нашия приятел Каин. Първоначален и последен...Той никога не го е преработвал, защото господарят ми го смята за доста красиво и така.
- А ти по дяволите знаеш само да го рецитираш! - изкрещя очилаткото, който най-сетне си възвърна гласа и се озъби - Затова те мразя!
- О знам...Но исках да й докажа... - и отново се засмя. Стихотворението сякаш беше върнало настроението му, та чак от жезъла се посипаха малко звездички и лунички, сякаш Лука се беше върнал от някаква болест към живота, както Ризел беше чувала да става с магьосниците. Е, не знаеше, това беше първият магьосник, който виждаше. Лука Матей...

(Стихотворението на Каин беше измислено днес 03.03.09г., понеже бях вдъхновена от анимето ef - a tale of melodies...И всъщност както винаги химикалката не хванах аз, а някой друг. Когато пиша не съм на себе си, сериозно говоря, случвало се е дори да нямам представа какво съм написала, обикновено по литература на олимпиади.. И не е изпипано въобще, ама не ми се занимава, щом Муртаг или който е бил в главата ми по това време е решил да звучи така - така да бъде.)

Той пи по чаша с тях, но предпочете да си тръгне. Може и да не му личеше, но беше изморен, поне се усещаше, дори усмивката му да сияеше толкова ярко. Тя реши да го придружи до северната кула, където беше и неговата стая. Оказа се, че е в същия коридор като тази на Муртаг. Стаята на Лука беше малко по-обширна, може би защото не беше разхвърляна. Когато влезе побърза да отвори прозореца, за да остави миризмата от билките да излети навън, после се обърна. Като уж домакинът я покани да влезе, ако поиска, а тя го стори не защото й се искаше да му пречи, а просто да разгледа от любопитство. Защо ли, защото може би Лука беше магьосник. Той й посочи един от диваните в ъгъла, бе с кафява облицовка. Изобщо стаята си беше кафява. Приличаше на тази на Муртаг, Ризел предположи, че всичките стаи в двореца си приличат малко или много. В единия ъгъл обаче небрежно тук бяха скътани доста дебели книги, от които хвърчаха като с магия няколко листчета, напомнителни бележки. Лука остави жезъла на масата пред нея, от масивно дебело дърво, тя не познаваше дърветата. После доближи другия стол и се настани на него.
- Искаш ли чай? - макар че той самият може би нямаше да пие, защото досега беше пил долу какво ли не.
- Ако...Не те затруднявам - и той пак се засмя, после погледна настоятелно към чашите на друга масичка и те се приближиха, разбира се, сами, приготвяйки всичко необходимо след себе си.
- Мислех, че магиите ти са слаби?
- Тези магии са елементарни. Колкото до Муртаг..Е, бих могъл да му осигуря защита...Но както казах този инат не ми позволява. А това ме вбесява.
Чашата тропна пред нея, като я подкани да я изпие, но само веднъж. Тя я хвана и отново погледна златоокия, който не правеше нищо друго освен да си се взира в тавана. Неволно и тя погледна нагоре. Имаше нещо като огледало, което отразяваше лицата им...и всъщност не. То не приличаше на нормално огледало. Някъде там тя срещна други две очи, които ги следяха, сякаш се опитваха да се срещнат с някой от тях. Беше ги виждала и преди. Понечи да попита какво точно се случва, но магьосникът замахна с жезъла, който беше взел доста бързо и всичко изчезна. Не пожела да отговори на нито един от въпросите й за това. Ризел реши, че..просто трябва да свикне с неговия странен от време на време характер.
- А защо...Настояваш да го защитаваш? - чаят му имаше вкус на лайка..Абе защо тук предпочитаха този чай?Или просто някой беше ги научил да го харесват?Кой знае...Тя не го харесваше...
Лука я гледаше доста дълго преди да й отговори. Просто подбираше думите си, помисли си тя. Накрая поклати глава и се облегна назад.
- Защото предназначението на магията ми е, да защитава господаря, който няма власт там, в чернотата. Магия, която защитава тъмнината. Магия, която пази злото. Но пък...и магия, която защитава светлината в него. Магия разделена на две, това е моята магия. Добро за зло, зло за добро.
- Не разбирам.
- Няма как. И той не го разбира. Аз също. Какво би разбрал прост вълшебник?Само задължението си...да пази...Драконът ти...Е Азвер, нали?Идва насам, разтвори прозореца, ако обичаш.
Сигурно можеше да го направи с магия, но тя усети, че е по-добре да го направи сама, без да го кара да й показва нещо толкова "простичко". След миг в стаята влетя и в същото време се превърна и в човек драконът с русите коси и проницателните сини очи.
- Не ви разбирам, Ризел-сама. Продължавате да се срещате със странни хора...Още по-странно е да ви срещам с магьосник, и то такъв като него - в гласа му имаше такава неприязън, че Ризел чак се упаши да не се нахвърли върху Лука. Само че Лука нямаше намерение да му отвръща, ако това се случеше.
- Знам, защо не ме харесваш. И преди сме се карали за това.
- Сега вече знам...Кого имаш предвид под Муртаг. - изсъска русокосият към господарката си, няколко минути след като се отказа да се зъби и ръмжи на магьосника, който очевидно не се плашеше от това. После Азвер се обърна и отново си отиде, явно ядосан.
- Остави го, ще се върне за теб. Твоят и неговият живот са свързани...Знаеш го... - спря я, преди да излети навън, за да спре бялото същество, кръжащо около замъка.
- Има ли причина...Да ти е толкова ядосан?
- О, има...Всички дракони презират ездачите, загубили своя...Или поне повечето, които държат ездачите да спазват честта си. Но как бих спазил своята, когато нямах шанса за това..И все пак, не могат да приемат, че драконът ми е тук и сега - посочи жезъла, който просветна отново, сякаш за да потвърди нещо.
- Нали казаха, че е създаден от сълзите на дракона...Този дракон...На Белия ангел?
- За да се прикрият фактите. Бях млад войник от северната армия. По това време Муртаг дойде да ни води и ме прие сърдечно. Водихме доста битки...С моя дракон бяхме почти неразделни. Тя бе моя най-добра приятелка, както би се очаквало. Но...Една битка бяхме разделени. Битките я поведоха много надалеч от мен...Дори не можехме да поддържаме връзка. По това време вече се занимавах с магия на теория, имах някакъв талант, според по-умелите по това време. Бях ранен и се тревожех силно за нея, за моя дракон. Муртаг ми обеща да я потърси. Но това не ме успокои и го последвах... - той млъкна за момент, сякаш за да преглътне болката - Тя беше там насред тревите и плачеше...Дори не успя да ме види за последно. От нейните сълзи дойде жезъла...За ездача е болезнено да си спомня смъртта на дракона си. Знаеш го...
Но няма значение. Твоят Азвер ще ти бъде верен до края. Може понякога да се ядосва и да ти се кара. Но драконът...Той държи на ездача си и то много..Много, много...Много...

Тя намери дракона си на поточето, където той ядосано хвърляше камъчета по малките рибки. Седна тихичко до него, знаейки, че той ще започне да мърмори и да я обвинява.
- Знаеш ли що за човек е той?
- Знам.
- И още искаш да си до него?Знаеш ли каква кръв носи в себе си?
- Знам.
Той я погледна изпепеляващо с тези толкова познати очи. Тя имаше същите - в огледалото можеше да види същите тези проницателни сини очи на своето лице.
- Какви ги вършиш, Ризел-сама...Какво се случва с теб?
- Това, което е за добро
- Но дали наистина е така.
Тя се усмели да го прегърне. Макар и дракон, в човешката си форма бе доста студен. За огнедишащо същество, той беше направо леден. Сигурно снегът наоколо му се отразяваше. Но тази студенина винаги я беше успокоявала и й беше давала кураж.
- Не мисли с лошо. Хората се променят.
- Дали? - изумтя той и обърна глава настрани.
- Да, знам го от личен опит. Ти също се промени, Азвер...Не го отричай. риеми хората такива, каквито са сега. Какво ти е сторил Муртаг, че да го хулиш?
- Нищо, но народът не може да му прости...Само като си помисля...Тя...Тя, по дяволите, беше винаги след него...И когато той й отказа...Провали царството - беше задълбал в олитическите проблеми и отказа да говори за това, дори когато Ризел настоя.
- Каквото и да е сторил...Сега го погледни през други очи. Моля те, Азвер, о моля те.
Той разбира сене можеше да откаже на молбата й. И имаше някаква истина в тази молба, може би трябваше да се вслуша в съвета й.
- Сега върви, върви в замъка....
Наближаваше още една буря, той я чуваше сякаш вече...Беше ужасно...Пак нападение...Макар че не беше Дарсия...Ако Дарсия дойдеше?Ккво щеше да се случи тогава....Азвер се надяваше господарят да остане още малко мирен и тих в своя черен дом накрая на света.
Ризел прекъсна мислите му като се изправи и се усмихна.
- Нали не ми се сърдиш?
- Ие...Колкото и да мразя Матей...Прав е...
- Може би не е добре да го мразиш...
- Драконите са си дракони. Ние имаме други разбирания, Ризел-сама. Както аз не мога да разбера теб, така ти не можеш да разбереш мен...Поне в по-голямата си част, нали...
- Понякога толкова увърташ.
Той просто се усмихна и й кимна към двореца, където ездачите пак крояха нещо, после й махнаха. Пак я викаха, пак бяха измислили нещо. Беше усетила, че неусетно беше ги избрала за приятели. Всички тях, в двореца, които не познаваше дори...И едва ли щеше да се запознае с всички някога.

- По-добре...Стойте тук...Залата е...Защитена... - предупредиха я с задъхване, докато тренираха един доста увлекателен за нея спорт наречен...бой..Не можеше да му знае името де. Но странното за нея беше, че в момента бяха в официални униформи без изключинея. Принцът също носеше нещо като униформа, макар че не можеше да се нарече така. Скай беше облечен в черно и разбира се, бяха го препасали с един зелен колан. Наметалото му, което може би го спъваше, защото още беше много мъничък - също беше с този наситен зелен цвят. Черната шапка, Ризел беше забелязала, че доста често един или друг носеше нещо на главата си, сега си беше намерила място върху главата на детето и понякога му се свличаше над очите, но това му харесваше. Тя си помисли, че това облекло би прилягало повече на момчето, когато порасне, но реши да не се бърка. Ако си спомняше добре, бяха й казвали, че дрехите при ездачите са различно нещо. Макар че не можеше да вярва на всички слухове, сега сама си изграждаше мнения.
Скай се радваше на двамата ездачи, тоест Йонамине и Рой, които продължаваха да тренират по средата на масата, на която по-рано днес бяха обядвали.
- Ще ходите ли някъде? - осмели се да попита един от тях, който стоеше до нея, отказа се да се опитва да ги различава и да запомни многото имена, а още по-зле - прякорите им. Още повече, че беше установила, че не всички бяха от един и същи клас. Имаше и по-млади и по-възрастни, макар че хич не им личеше. Например Рой можеше да мине и за по-млад и за по-възрастен...Сякаш между всички нямаше особена разлика в годините.
- Хай. Но само някои. - под някои той имаше предвид в момента тримата регенти Рой, Хавок и Хюгес плюс още един странник с дълги кафяви коси и също така наситено кафяви очи. Наричаха го Лави, макар че беше сигурна, че няма да го запомни.
- Къде?
- Открито е нещо, свързано с драконите. Задължението им е да го посетят и ако се налага, да причислят онова място към нашето царство.
- В смисъл?
- Ризел-сама, драконите са свободни същества. Те идват при нас и се свързват с нас по тяхно собствено желание. Никой не може да ги насили, а ако успее...Това вече няма да е истински дракон. Драконът изпълнява заповедите на ездача си, но действа сам, когато смята това за уместно. Съществото на небето и огъня не може да бъде опитомено.
- Тир`ре не разбират това по този начин.
- Тир`ре са род с различни разбирания, ние не ги виним особено за това. Всеки е свободен да вярва в това, което смята за истина. Но познанието ни наистина е твърде ограничено. Вие сте смятали драконите за богове или създания, изпратени като месии. Ние сме смятали някога драконите като източници на сила...Но с течението на реката, вярата се променя. Принцът е нужно да присъства само защото е принц. Той идва от род, пълен с кавги и омраза. Омраза, създавана между много рази и това е пречило на нас. С течение на годините, те се опитваха да изправят грешките си. Скай не го съзнава, разбира се. Но самото му присъствие там, където ще го заведат днес ще успокои вечното напрежение, което едва ли усещаш.
- Докато ние се борим за царството, вие какво решавате? - Лука се беше върнал, не че изглеждаше по-добре от преди. Тя го погледна въпросително и той се усмихна - Орките...Орките ще щурмуват отново. Докато Дарсия спи.
- Ще се бия. Аз и Азвер ще се бием.
- Тогава се пригответе. Изберете си оръжие...Всъщност вече го имате. Нирка ще ви подготви за всичко.
- Не мога да му се доверя, Рой каза че...
- Знам какво е казал. Ако имате силна воля, Ризел свит-кона....Ако имате такава воля, воля за победа и желание за свобода и живот...Тогава неговата сила ще ви се подчини. Някога се подчини на ездач...Може да го стори отново за Тир`ре. Ако ви скрием, Мерик ще ви намери. Най-скришното място е сред хилядите хора в битка. Ако го желаете.
- Минавала съм през това. Благодаря ти за поканата, Лука - имаше това желание. Беше я страх да среща лилавия поглед на момчето дракон още веднъж...Надяваше се в битката да бъде скрита от погледа му, поне за миг=
Всичко това я хвърли в някакво странно настроение. Тя виждаше как всички около нея се подготвяха тихо, някои се смееха и с нищо не показваха какво ги очаква. Каин беше единственият напрегнат, но тя виждаше по лицето му решителност, която не беше срещала преди. Може би и това се появяваше в него, но рядко. Пък и той отиваше в екипа, който щеше да предупреждава как се придвижват враговете. Тръгна скоро след като тя го зърна, надяваше се да го види пак. Как не, обезателно щеше да го види жив и здрав. Другите нямаше да позволят той да умре, нали?
Лука й помогна малко да се свърже отново с Нирка. Нирка изглеждаше малко по-покорен, когато магьосникът го извика. Но изглеждаше честен, когато се съгласи да й помогне, без да намесва нея в силите си и да я убие, може би.
- Ти остани с Йонамине, той ще ти каже какво да правиш, когато дойде времето. - остави я сама с Азвер, който беше дошъл да я подкрепи. Колкото й усмивки да получеше Ризел, тя усещаше, че все пак беше приела да участва в битка. Битка!Нямаше да го повярва, ако се беше случило преди седмица-две, когато за нея този замък беше свърталище на глупаци. Не че сега не приличаха на такива...Но тя ги разбираше. Драконът човек, разбира се, щеше да я подкрепи отново и й обеща да не я изпуска от поглед, каквото и да станеше. А времето течеше толкова бавно...Не получаваха никакви новини...Винаги ли беше така?Направо щеше да отиде на нервна криза, все едно й предстоеше да излиза на сцена...Какво ли беше на сцената?Хавок беше играл в театър, когато беше бил дете...Ех, да можеше да й разкаже, за да я отклони от битката, но Йонамине дойде само да я извика, за да й покаже къде трябва да застане. И не й каза нито дума през цялото време. А то...Минаваше толкова бавно...Часовник, който сякаш отброяваше последните секунди на всеки...
Чу и забрави в същия момент надеждите на хората около себе си. Разбра, че във война трябваше да се осланяш на себе си, на своята сила. И тя трябваше да стори така. Видя наблизо един от тях, който се подпираше на едно огромно черно копие, затворил очи. Може би се молеше, но по-скоро не. Сигурно, според нея, се опитваше да си каже, че може, че има силата. Така беше най-добре...Трябваше да повярва в себе си, преди всичко да започне. Онова, което беше избрала сама. Поне Азвер беше тук, нейната малка светла надежда

- Защо сте оклюмали, дяволи такива, хайде дайте малко хъс! Знам, че Рому го няма, но пък нали това чакахте само де. - русата ездачка, която май се наричаше Риза, Ризел вече ги бъркаше, си направи място на бойника и извади дълга добре поддържана катана. - Какво като го няма певеца да ни пее? Можем да пеем и сами! Какво ще кажете?
- Много смешно, напиках се от смях - скептично отбележи някой, но все пак се усмихна на Ризел и Риза. - И молитви ли вече да не казваме, Риза?
- Глупости, с какво ще ни помогнат Тера и Артемида...Не ги помня вече какви им бяха имената. - тя помаха на Каин, който даде знак, че злото идваше, но май само войниците си го разбираха какво им показа - сложна серия от отблясъци, които май идваха от Гедвей Игнасия.
Риза се качи на видно място, на парапета, който пазеше някой да не падне и се остави на вятъра за миг, сякаш се ослушваше.
- Понякога смятам, че наистина беше лоша идея да учиш с нас. - до нея застана ездач с толкова спокойно изражение, че чак заспало. Имаше черно-лилави коси и очи. Отдалеч си личеше, че се занимава с черна магия.
- Джей, това го е решила съдбата. Идват ли? - попита го, защото беше затворила очи и май си припяваше нещо...Молитва? Или заклинание...
- О да.. - той се усмихна, сякаш за пръв път. Ризел си го спомни чак сега. В албумчето, което й бяха подхвърлили заради любопитството й. Но пък...Там имаше момче със същите очи, само дето беше русо, като Азвер. Може би пък времето го беше променило. Казваха й, че идвал от Далечното царство. То бе една от многото легенди на ездачите. Но щом Каин идваше от жива легенда, тогава защо Джейдън Джей да не идваше от друга. Далечното царство беше някъде там при ангелите. Хората бяха благословени. Всички бяха руси. Може би заради идването му тук, отвъд пределите на неговия свят, бе променило истинския му облик. Джейдън извади дългото си копие, заради което третото му име винаги бе било Аеглос затвори очи, за да не вижда колко е високо и скочи. Риза го последва, преди Ризел да успее да осъзнае всъщност какво става и в следващия миг над тях заваляха стрели.
Беше време за боя, чу или по-скоро усети как Азвер се издига, взима истинската си форма и с рев тръгва нататък. Тя се надяваше това да свърши бързо. Беше я страх, още повече че Нирка можеше и да не й се подчини. Той беше предан на онова, което се очакваше от него, като достоен земен дух.
С крайчеца на окото си забеляза Лука, който вече хвърляше проклятия по летящите наоколо зли създания, които хвърляха сняг по тях. Помисли си, че не е чак толкова слаб, но после видя и причината. Смехът не идваше от самия Лука, докато той запращаше ужасяващите си заклинания по злото. Смехът идваше от призрачното същество до него, което се въртеше във въздуха с задоволство. Но тя нямаше време да го разгледа, защото веднага й беше подарена една птица, която доста настървено се опитваше да издере очите й. В последния момент Нирка хвана здраво треперещата й ръка, в която държеше кама и извърши всичко вместо нея, дори и призрак. После кимна на доволния Лука и поведе жената напред, колкото и да не й се искаше да става точно така. Тя видя и Риза и мъжа до нея, да се подпират на гърбовете си и да се бият толкова свободно, сякаш танцуваха под звуците на музиката. Стори й се, че дори се усмихват. Успя да зърне с едно око и Азвер, който като змия се провираше между орките...Чакай, кога беше скочила долу? Нищо не беше усетила...Но пък...Защо не можеше да бъде като тях?Защо не се опиташе? Защо точно сега трябваше да е слаба. Не, тя беше по-силна, само че нещо й ставаше, нали така...Нали...Поне така се мъчеше да убеди себе си. И после..Видя на земята една дървена тояга, която реши всичко. Тя я хвана здраво, чудейки се дали случайно не е найната и се усмихна.
- Нирка...Време е да ги напердашим - тихо отсъди и знаеше...Знаеше, че вече е себе си.

- Сядай - настаниха я на едно кресло, докато донесат лекарства за драскотините и раната й. Бяха я ранили доста "добре" в ръката и тя беше като счупена. Въпреки всичко Ризел беше доволна от себе си. Това беше първата й битка, нормално да излезеше с хиляда белези, нали...
Срещу нея седна и друг и й подаде здрава ръка, за да се запознаят.
- Здравейте, Ризел-сама. Нямах възможност да ви се представя. Джейдън Джей. - и Ризел реши, че харесва това име. Хвана ръката на ездача малко предпазливо, като отново го огледа. Беше върнал онова сънливо изражение, което носеше.
- Ризел Шичи. - каза накрая и той кимна, оставяйки за момент да се погрижат за ранената му глава. Тя намери удобен момент да го пита за... - Вие от Далечното царство ли сте?
- Хай...Само че е по-добре хората да не узнават за това. Ще опитат да го открият и после...Ще ги сполети нещастие и ездачите ще бъдат загубени. Затова е тайна. Ако може я пазете.
- Добре но...Вие и Каин...Как е възможно да се съберат такива хора..От легенди и от мрак...
- И светлина...Всеки с потеклото си, ние не сме виновни за това, което сме. Но нека не го обсъждаме, моля ви...Мога само да ви кажа, за да удовлетворя любопитството ви...Че там бе прекрасно.
- А сега сте чернокос?
- Хората от моята родина се разпознават прекалено лесно, защото ездачите са изучили нещата твърде добре. Освен че сме руси имаме и общи черти и език...Научихме се да крием това.
- Нима има и още като теб?
- По-скоро...Имаше някога...

Той я остави насаме с ужасно загрижения й дракон, който от тревога още не се беше преобразил в човешка форма. Но тя усети как Джейдън ги гледаше любопитно, или по-точно гледаше Азвер любопитно. Може би му напомняше на някой от неговото царство?Реши да го попита, когато го оставиха намира с превързана глава. Той се усмихна на въпроса и кимна.
- Прилича ми на Кирин. Това са свещенни същества в моята родина. Умеят да бъдат и хора и еднорози и притежават малка част магическа мощ. Магията е рядко срещана при нас. Дори аз не я владея с изключение на черната, която съм придобил с четене.
На Азвер му хареса сравнението, защото Ризел видя по лицето му, вече човешко широка усмивка. Никой дракон не беше стигал там, в онези земи с изключение на Адурна...Розовата драконка на Белия ангел, която бе погребана в пустинята, където никой нямаше да я безпокои. Ризел с задоволство отбележи, че това беше едно място, където Муртаг също не беше стъпвал. Отвъд морето, той не бе посмял да пристъпи, защото...може би защото неговата родина беше тук. Дали? Защо той, като наследник на чернотата не се опиташе да завладява? Или пък белите страни го плашеха? С радост бе тръгнал за Дорадо, град на мрак и разрушения в сърцето на Драконовото царство. Тя никога не беше ходила там, но по приказките от онова време знаеше колко ужасно беше.
Тя тайно подпита Джейдън за онова място. Отвъд морето, каза й той, там не е като тук и царували други закони. Там имало други богове и други истории. Друг език и молитви. Слънцето било по-силно и луната - по-ярка. Имали доста обичаи свързани с почитането на ангелите и вълконещата като свещени неща. Но ангелите често обикаляли из Далечното царство, което Джейдън определи като провинция, където те си почиваха. Сподели, че е виждал Кевин като дете, когато и Белият ангел бил доста малък. Ризел заключи, че хората от онези места са доста по-дълголетни и Джейдън го потвърди. Годините при тях минавали по доста по-различен начин. Но тук, за ездачите и за своите хора, по таблиците на това царство, годините му били изчислени точно. Там се изчислявало по друг начин, защото хората живеели по около триста години по летоброенето на ездачите, а това не било възможно.
- Кой друг идва от странна страна? - запита тя накрая, като прекъснаха разговора си само да й превържат ръката след гадно смърдящо лекарство.
Джейдън се усмихна. Тя се беше убедила, че въпреки тъмнината около него, беше приятен човек, винаги готов да ослужи с каквото може. И много харесваше името му, помисли си, че ако има някога син би го кръстила Джейдън каквото и да се случеше. А може би този Джейдън щеше да му стане кръстник?Кой знае.
- Освен Каин, който идва от Дорадо имаме потомък на долноземци, един върколак, потомък на черни господари...Не ме гледайте така, всъщност много си ни е кеф че е с нас. Може да изглежда малко инатлив и гаден, но всъщност си е чудесен съученик. Спомням си как ми подсказваше в училище, беше почти невъзможно, седяхме на двете противоположности на стаята, но той не се отказваше - той се засмя и се върна на въпроса - Потомък на Тсурин, Хората птици, доста е забележителен, но иначе е доста срамежлив. Ти май го видя веднъж докато имаше видение мисля. Един със синя коса, винаги има по някоя птица до себе си. Един нинджа, вампир, нещо като шинигами, но на шега...От всичко по малко. - привърши и се усмихна.
- Продължавам да мисля, че сте се събрали най-странните на света.
- Може би просто ни е бил такъв късмета. Помня колко беше трудно...Имам предвид в началото. Спомням си, че с месеци чакахме всички, които би трябвало да са в нашия клас. И накрая последен бе Муртаг. После непрекъснато трябваше да се борим за живота си, лагерът бе нашата крепост, където бяхме истински щастливи. А после, когато заличиха лагера из основи дълго не можехме да се съвземем. Когато изгубихме наши приятели също. Нашето семейство, това беше великолепен дар...И още е. Може би вие, като Тир`ре знаете какво е да си отхвърлен. Ние не бяхме, но се чувствахме така. В постоянна битка и кръв се опитвахме да изградим чиста душа за всеки...И може би успяхме, защото бяхме заедно.
- До самия край...В дневника му пишеше нещо подобно.
- Значи ме е цитирал, макар че там най-вероятно е написано по-точно. Аз малко съкратих. Муртаг имаше навика да помни доста и още го има. Винаги съм се чудел как успява, но явно такъв му е таланта.
- Останах с впечатление че е доста талантлив.
- Ако искаш да скриеш недостатъците си, скрий ги с талант, това го казва учителят ни Хито и за нещастие повечето го послушаха.
- Ами ти?
- Нямам талант, който бих показал на публиката.
После се обърна към Азвер и го поразпита малко любезно, после отговори и на неговите въпроси все така спокойно и с подробности. Това докато не дойдоха другата част и не му отвлякоха вниманието. Ризел реши, че е време да си ходи вече, но те я спряха и й предложиха да седне и да хапне с тях, като герой, оцелял от първата си битка и тя взе, че прие, което не се хареса на Азвер, но...Да пиеш с тях въпреки че беше малко странно, бе така отпускащо и весело...
Предложиха й да си избере място и се смееха, когато тя седна на един от столовете, когато й обясниха на кой принадлежеше, когато беше бил жив, тя веднага си избра друг и те се разсмяха още повече.
- Понякога си мисля, че го правиш нарочно. Нарочно ли е, или Курой Бара те води?
- Имаш предвид?
- Муртаг, сякаш си го следила цял живот. - в крайна сметка тя си избра друг стол, за който никой нищо не каза, но по лицата им мина неприязън. За пръв път, когато някой сядаше на стол на техен предишен съученик. Май онзи, който беше седял там не им харесваше. Дори след малко тишина взеха, че я преместиха за последно сами на последния от другата страна стол.
- Ямараску го няма, та можеш да го замениш - казаха без да отговорят кой е съученикът, който не харесваха.
Тъкмо бяха започнали с наздравиците, когато се появи и шумната компания, сиреч Рой, Хюгес и Хавок. Те придвидливо се бяха оттеглили с принца, за да го пазят на безопасно и това беше добро решение. По време на битката все някой трябваше да го пази, нали? Така че се редуваха, но бяха се заклели да го пазят на всяка цена, с живота си.
- Я, ти май харесваш пиянските ни вечери - обади се Хюгес, когато съзря Ризел и вдигна чаша към нея - Браво, браво, започваш да разбираш какво значи да си ездач на служба. Но най-готино е на коледа, когато цялата войска празнува, не само ние

Може би не ги харесваше тези пиянски вечери...Но харесваше новините, които неизменно се разменяха на масата, след като се съберяха всички. Един от тях, който тя естествено не познаваше беше донесъл новини от главния фронт. Ризел чак сега научаваше, че царството никога не е преставало да бъде под напрежение. Винаги беше имало битка наблизо или надалеч. Тук беше спокойно просто защото се стараеха да запазят принца каквото и да им костваше. Не че тя разбираше това. За Ризел нямаше никаква опасност, която да грози замъка. Само че тя не беше истински ездач и както Джейдън не разбираше истинските им представи за света. Може би ако беше живяла малко повече край тях щеше да ги разбира и да знае, но тя не знаеше...Щеше да й е нужно много време, за да разбере разбиранията и очакванията на този малко странен народ. Може би не бяха толкова странни, но тя познаваше само униформените, които не бяха доста добро показно какво представлява нормалния народ из селата, нали?
Преди да вдигнат чашата те дълго спориха за покрайнините и за все по-силно нарастващата опасност. Тя не посмя да се намеси в спора, който за момент сякаш целеше да разпали нещата и да скара сериозно иначе така усмихнатите господа. Но те се успокоиха, като си дадоха сметка, че няма да постигнат нищо особено, ако се сбият. По-късно тя успя да научи, че те рядко се сбиваха, освен ако не ставаше въпрос за тренировка. Имаха железни нерви, или поне имаха такива що се отнасяше до същества, които не бяха ездачи. Как успяваха да издържат всички въпроси и да отговарят що-годе на тях си остана за нея загадка завинаги. Просто защото те си бяха такива и това за тях беше толкова нормално, колкото и дишането.
-Дайте малко поезия - след размислите си тя се сепна и разбра, че те бяха млъкнали. Просто нямаха думи и не можеха да изразят тревоги и планове. Тя беше разбрала, че винаги правят онова, което не се очаква, защото следват душата си, дракона си и силата си. Когато нямаха никакви планове за бъдещето, което, разбира се, не можеха да четат...Или поне повечето от тях, не се знаеше, Ризел не знаеше.
- Много високо се целиш, дай да пием по едно и пак да разсъдим.
- Има ли смисъл?
За момент й се стори, че бяха съкрушени от дън душа, но в следващия момент всички едновременно глътнаха по една чашка и въздъхнаха отново.
- Момчета и момичета...Явно никога няма да успеем да измислим нещо както трябва.
- Чух че долноземците искат Нирка още веднъж...Разбунтувал се народът, казваше Камина...Ужасно, просто ужасно, точно сега.
- Но жрицата ги била успокоила нали?
- Много смешно, след като пръстена го даде на познай кой....Не е приятно земният дух, който ги водеше през всичките тези години изведнъж да загине така...Така...Е, знаете какво имам предвид...
- Почти като с Арвен...
Те изгледаха ездача, който го каза и дълго не казаха нищо. Май за всичко на света нямаше да се съгласят да подхванат темата за предишната царица. Дали бе зла?Или имаше нещо друго?Дворцова интрига, която Ризел не можа да измъкне от устата на никой ездач, дори да беше опитвала с дракони и непознати, та дори и със своя дракон...Не...Тайните потулваха чернокосата царица, която никой не споменаваше вече...Така изглеждаше...
- Оставете това. - прекъсна тишината Рой, който най-много се мръщеше при споменаване на името. Бяха й подхвърлили, че някога той беше имал връзка с нея, с царицата. Дали? Ако беше така и тя наистина от него беше наследила своя характер, за който се мълвеше вече...Но Рой изглеждаше доста спокоен и разсъдлив, доколкото тя го виждаше. Е, понякога избухваше, но...
Той плисна чашата във въздуха, където питието се оформи като карта.
- Преди да започнем обаче - вдигна ръка Бреда и се усмихна виновничко. - Една жена иска да ни види.
Рой го изгледа още по-намръщено и седна пак.
- Добре, да влезе...По дяволите, ако е пак за търговията, не можем да издействаме повече портали.
- Всъщност е по-лошо...
- Изрецитирай нещо, за да се сетя? - Ризел смяташе това за доста странно. Понякога преминаваха на драконски, а понякога рецитираха книги от начално образование, което представляваше някакъв прост код
- Какво ще кажеш, ако не съм като другите?Какво ще кажеш, ако съм още един на твоето място?Ти си фалшивият. Какво ще кажеш, ако никога не се предавам?
- Ооо нее... - простена и се хвана за главата, после затвори очи и показа, че е аут от съвета.
Е, Бреда даде на войниците знак и те разтвориха вратите широко. Първо ги лъхна миризма на билки и поля, а после...Влезе една разярена малка женичка с побелели коси и леко пълничка. Тя едва се движеше вече по неизвестни причини. Имаше грозновато лице, но това нямаше значение, защото може би беше причинено от гнева. Те я зачакаха да се изкаже за какво беше гневна, докато Ризел не се изправи зяпнало и възкликна леко, което в тишината прозвуча силно едно:
- Мамо!

- Майка ти? - сепна се Рой и се поизправи, за да погледне към жената. - Добре дошли в този случай госпожо!
- Ще ти кажа аз на теб едно добре дошли! Тана, бог да го прости имаше поне малко мозък!
Тя можеше да го бе казала в момент на ярост, но това направо ужаси физиономията на Рой, който я изгледа ледено.
- Не желая никакви хули за баща ми, Диос Тир`ре. Ако не сте в състояние да говорите, излезте! - и посочи вратата зад нея с такава увереност, че ако тя не пожелаеше или да се извини или да си отиде, той преспокойно можеше да я изхвърли сам. Ризел чу как някой около нея предупреждава Рой да се успокои, може би задето изпускаше огнени пламъчета от време на време. Май това имаха предвид когато казваха, че Рой умее да се ядосва мигновенно.
Майка й, която Ризел не беше виждала същност от доста години стисна зъби. Двете не се обичаха особено. Главно защото дъщерята на Диос не се увличаше по древните ритуали на Тир`ре, нито пък целеше да бъде като тях. Винаги бяха я обвинявали, или поне част от семейството, че прилича повече на истински ездач, отколкото на Тир`ре. За нея това беше вярно и тя не се страхуваше от това. И не се страмуваше също така. Ризел винаги беше държала на дракона си, който и другите почитаха, но по-хладно. Винаги се беше чувствала по-добре сред ездачи, отколкото сред своите каквото и да беше станало в тъмното и мъглявото й минало.
Когато майка й спомена името Тана Ризел ясно си спомни кого имаше предвид старата жена. Това беше един доста забавен дядка с големи мустаци, който бе изгубил способността си да ходи. Но само какви шеги и приказки знаеше! Един от малкото Тир`ре, които Ризел наистина много обичаше. Които наистина я обичаха.. Затова й става обидно някак, когато майка й тръгна да обижда, че дори и а не беше започнала с обиди. Чак сега разбра и на кого точно й прилича Рой Мустанг. За бога, той беше син на този дядка...Син на Тана Тир`ре...
Майка й все още трепереше леко от внезапното избухване на човека в синьо, който още държеше тя да си излезе, или да се извини. Ризел виждаше как хората около него чакат напрегнато ако се наложи да го възпират. Беше се наложило на няколко пъти преди няколко дни той да бъде възпрян, защото избухваше по доста причини. В тези случаи просто го изкарваха от залата да се успокои и принцът му доставяше радост със смеха си, но сега Скай спеше.
- Майко, преди да кажеш защо си тук или какво ще искаш от тези честни хора. Извини се на Мустанг заради чичо Тана. - намеси се накрая, знаейки, че е напълно права и че Тана го заслужава. Но майка й им обърна гръб и си излезе, щеше да се върне когато Рой излезеше от залата. Не че той щеше да го направи, защото като един от регентите беше длъжен да стои тук, короната беше на главата му.
Сега обаче седна мълчаливо на стола си и зарови глава в ръце.
- Какво му е на баща ми, че толкова го мразеха? Какво му беше на баща ми, за да го презират така? Защото се ожени за ездачка? Какво му е лошото?
- Не трябва да я слушаш. - изумтя Ризел и поклати глава. - Тя... Не е добре с главата... Макар че е права в смисъл...Че никой не обичаше особено Тана. Тана беше страхотен човек, само че малко от Тир`ре го разбираха и причината е точно жена му. Повечето държат на старомодното, те не искат да повярват, че ездачите могат и да се променят. Че искат да ни приемат отново в обществото си.
- Ами ако ти, Ризел се омъжиш за ездач... Майка ти как би го приела?
- Ще ме отхвърли и ще каже, че не съм й дъщеря и никога не съм била. Рой, обществото на Тир`ре замира. Все повече избират път, който да ги свърже с ездачите, както е било винаги. Макар и да сме живели откъснати, винаги сме били сред другите. Какво ни е откъснало? Вярата в драконите като в богове и различният драконски диалект. Но като хора сме еднакви...Еднакви...
- Майка ти... Няма да се извини, нали?
- Никога. Макар и да си син на Тир`ре, ти си син и на жената, която преобърна света ни. И не само тя. Много от моите роднини имат семейства далеч от нашето поселище в планините. Тук, сред ездачите. И честно казано... Аз също бих избрала този свят пред другия. Не знаеш какво е там, не знаеш какво е и не би и могъл да си представиш. Нещо толкова ужасно, което не се появява дори в сънищата. Баща ти беше добър човек, макар и да беше инвалид, стараеше се да помага с каквото може. Той можеше да се грижи за децата. Никое дете, ако бе оставено на него не се губеше, нито ставаше с него каквото и да било. В планина, където за да оцелееш трябва да тичаш с краката си, той се бореше с ума си.
- Значи... Се е справял добре.
- Не си ли говорил с него?
- Когато бях на седем го срещнах за пръв път. Беше поканен на церемонията по приемането мив лагера. За пръв и последен път... После го видях, но вече душата му не беше на този свят... Дори не си спомням гласа му.
- Ще си го спомниш... Ако го искаш. Дори най-забравения спомен може да се върне, ако наистина го искаш в душата си.
Рой пак се усмихна и се засмя тихо след миг.
- Всички ли имат навика да философстват като Муртаг от време на време... Тоя човек те е заразил тотално...