Мраморната кула се събуди

Но въпреки всичко Рой си остана омърлушен. Те знаеха, че няма смисъл да се опитват да подобрят настроението му. Ризел нямаше представа защо мислеха така, но реши да последва примера им. Рой можеше да изглежда съкрушен, но тя го беше чувала как може да се кара и да вика, затова не искаше да го изпита върху себе си.
Реши и да не излиза от залата, както той упорито си седеше на стола. Не искаше да се среща с майка си, защото миналото й не можеше да й го позволи. Ризел никога нямаше да прости на Диос за онова, което майката беше сторила на дъщерята. Чудеше се от време на време дали това е правилна постъпка, но решаваше, че е и продължаваше своя път. Знаеше всъщност, че майка й отдавна я е "отписала" - за Диос Ризел не беше дъщеря и никога не беше била. Защо ли?Никой никога нямаше да разбере това. Никой освен онзи, който можеше да чете мисли, но той беше в залата и упорито си мълчеше за това. А това радваше Ризел и тя осъзнавае, че наистина е постъпила правилно някога, когато беше решила да избяга сама. Сама от онова злокобно място.
- Тя ще се върне - предупреди Рой след малко, но той само поклати заканително глава. Не й се щеше да си представя какво би станало ако майка й ядосаше Рой. Тана, баща му, можеше да бъде благ усмихнат старец, но Рой беше взел ужасяващо смелия израз на лицето на стареца... Е друг въпрос беше, че този израз се появяваше само в момент на опасност, но все пак го имаше, нали?
- Като се върне ще си отиде - отговори вместо Рой Бреда, който беше доближил с една чаша, която вече подаваше на ездача. Бреда, според Ризел, беше още един от тази странна пасмина, който тя не можеше да разбере. Той сякаш можеше всичко и все пак да не беше магьосник, той беше наистина добър и честен човек. Що се отнасяше до игрите и забавите, бе един от първите, които подхващаше някоя песен или танц, според настроението. Но в нормалното си състояние, той някак бе страшен за нея. Може би бе заради различните му очи - едното златно, другото - синьо.Беше чула странна история, в която се говореше как Бреда направил сделка с демон и този демон взел едното му око като награда. И му дал златното, с което Бреда виждал духове. Че Бреда виждаше духове, това беше факт, но дали историята наистина беше вярна?Ако беше Ризел нямаше да се учуди особено. Какво ли не беше вече преживала с тези същества наоколо.
Рой послушно взе чашата от ръцете на Бреда, изпи я, задави се сякаш и се свлече на стола, затваряйки очи. На въпросителния й поглед Бреда се усмихна спокойно.
- Огънят му дава живот, но този огън не е вечен в сърцето му. Понякога забравя за това. Нужно е да се храни.
- Значи това което му даде?...
- Лава, най-доброто средство да запалиш огъня.
- Невъзможно е...Тази чаша...
- Омагьосана е, разбира се. Иначе нямаше дори да мога да нося тази течност навсякъде, където му трябва. От много емоции не обръща внимание на себе си. Вие? Ще се видите ли с майка си?
- Не.. - чудеше се как успя да му отговори, след откритието, че Рой обичаше да си посръбва по между другото малко лава. - Може ли един въпрос?Кокато сте се срещнали веднага ли сте започнали да се разпитвате? Кой какво харесва, какво предпочита, от къде е и така нататък...?
- Разбира се, все пак щяхме да учим заедно. В онези дни, във вечната война, да имаш някого до себе си означаваше всичко. Ние се радвахме на всеки миг заедно, защото така не бяхме сами в тъмнината, която ни обграждаше. И естествено, семейството знае всичко за всички свои членове, нали?
- Май сте взели правилото много на сериозно...
- Докато се усетим, че не е нужно чак толкова беше вече късно. Бяхме разбрали всичко за всеки един.
- На Риза й беше най-зле.
И точно в момента, в който те бяха обърнали разговора отново на смях, майка й отново се появи, за да тормози. Какво ли щеше да иска сега? Поне Рой спеше, а това беше прекрасно, поне нямаше да изразходва енерия за глупости. Поне това беше хубаво и похвално.
Тази женица още беше доста ядосана. Видя, че в залата не бяха останали много хора и реши, че може да се възползва. И това върна намръщените физиономии на нейните приятели. Ризел мразеше тези физиономии и искаше да даде всичко, само и само да не ги вижда....Да не ги вижда. Но вече беше късно. Бреда махна с ръка, за да подкани майка й да каже за какво е била път чак до тук. Ризел се надяваше да не е за онова, за което си мисли, но...
Огледа се и разбра, че каквото и да кажеше тази жена, ездачите нямаше да го имат на предвид, ако се отнасяше до Ризел. Не знаеше защо, но се чувстваше така и най-сетне разбра какво имаха предвид те под семейство в замъка

Майка й пристъпи напред и огледа малкото останали ездачи в залата с задоволство, което Ризел смяташе за лош знак. Освен Бреда и Рой, в залата бяха още и Каин и няколко непознати все още за нея, макар че по снимка ги беше виждала, разбира се. Забеляза синекосия, за който говореха, че можел да опитомява птици, но другите не разпозна особено. Това нямаше значение, защото майка й беше на път да проговори...Може би нещо, което нямаше да се хареса на ездачите. Колкото и да бяха мили, те никога не биха позволили да срещнат жена, която никога не е доволна от живота. А майка й, Диос, беше точно такава жена. Тя бе егоист и никое същество не съществмуваше на земята, освен ако тя имаше нужда от това.
- Искам да знам защо дъщеря ми е била допусната до войната?
Знаеше си, знаеше си...Майка й целеше да се прави на загрижена и уплашена за единственото си(от многото си деца) дете...И с това целеше някак да накара ездачите да съжаляват, че тя е тук и да си я пратят вкъщи заедно с Азвер. Не, той беше свободен дракон и имаше пълното право да си остане тук, ако го желае. Но майка й искаше да я върне към ужаса, от който Ризел бягаше, беше бягала още от съвсем малка...И се молеше никога повече да не се завърне там. Огледа хората около себе си, но лицата им не изразяваха нищо.
- Тя го пожела - ледената спокойна нотка на Бреда можеше да смрази всеки, който го познаваше добре. Ризел не го познаваше добре, но като знаеше миналото и настоящето му, можеше да си извади заключение защо един от ездачите трепна толкова силно, като вейка. Но, майка й, разбира се, нямаше от къде да знае кой е Бреда и какво всъщност представляваше, така че продължи с арогантния си тон.
- Как смееш? И как едно момиче може да участва във война? С всичкия ли сте си? - това дразнеше дъщеря й и то по най-ужасния начин, който Азвер би могъл да си представи, но си наложи да мълчи. Защо ли? Не искаше да започва спор, който можеше да я отведе отново вкъщи. Страхуваше се ездачите да не вземат страната на майка й. Колкото и глупаво да изглеждаше, все пак може би мислеха, че майка й наистина се страхуваше за детето си.
"Преди да започнеш да обиждаш... Помисли отново" прекъсна ги съществото, което се беше появило на вратата преди малко, но странно защо ли Ризел не му обърна много внимание. Но когато чу гласа му, с изненада разбра, че го бе чувала и по-рано. Джейдън? Ако не беше той, то кой друг... Кой друг можеше да се превърне в такова същество? Не бе нито страшно, нито смешно. Беше високо и доблестно, такова, което не съществуваше в този свят. Да, еднорози можеше и да има някъде из земите на различните. Но черният еднорог, който застана пред тях, заедно с другия ездач не бе типичният еднорог. Той изразяваше нещо божествено, красиво и честно. Нещо, което за този свят не беше кой знае какво. Но за Далечното царство бе един вид божество. Тя си спомни. Джейдън, самият той, който сега беше еднорогът й беше разказал сам. Че далечното царство имало други закони. Там имали дванадесет краля, а тези дванадесет краля били избирани от дванадесет кирина. Кирин... Джейдън Джей беше кирин. Свещеното същество в Далечното царство, неговата родина, което избираше владетелят. Един от владетелите.
Майка й зяпаше еднорога доста глупаво. Колкото и да беше самата тя глупава, Ризел се укори за тази си мисъл, можеше все пак да усети нещо странно в еднорога, който стоеше пред нея.
Ездачът до него също можеше да бъде изгледан глупаво. Казваше се Томоя. Доколкото си спомняше, Ризел беше чула за него, че бил изживял най-ужасното нещо, което би могло да се случи на един човек - да изгубиш. И то кой...След дните на радост, бе изгубил всеки, който бе обичал някога. Затова казваха, че е доста близък с Муртаг, макар и тя да не разбираше защо точно.
Еднорогът, или по-точно киринът пристъпи напред с бавна, тържествена крачка. Не искаше да сее страх, но майка й се уплаши.
- Ти не казваш истината - тихичко отбележи Томоя, но остана до вратата, за да я държи отворена. Може би очакваше точно това, което и стана. Жената побягна след опит да отблъсне приближаващото се същество с магия от вятър. След кратка тишина залата избухна в смях и Джейдън разроши грива, показвайки, че и на него му е смешно.
- Не разбирам... - Ризел не виждаше нищо особено смешно в тази постъпка.
- Извинявай, може би трябваше да я оставим да си поговорите?Все пак...
- Не си го и помисляй!
- О, добре, радвам се. Виж сега, работата е там, че се обзалагаме кой ще издържи повече пред кирина. Но никой не печели.
- Какво му има на Джейдън, толкова ли е страшен?
Тя погледна към съществото, което също я погледна и в миг нещо я оплаши в сивите му големи очи, та остъпи. Нещо неопределено, което не можеше да разбере.
"В моя свят не мога да уплаша никого в тази си форма. Но киринът тук е далеч от приятелите си, от братята и сестрите си. Съществуват още единадесет кирина. Всеки от нас избира един владетел, който да седне на един от дванадесетте трона на Далечното царство. Аз съм черен кирин, трябва да нося късмет. Но на себе си не донесох. Когато Кевин бе изпратен във вашия свят чрез зла магия, магията, която щеше да направи мен истински пълноправен кирин ме откъсна от моя свят. И израснах тук. Тук се научих да бъда такъв, какъвто съм, но не е същото. Сега, когато Белият ангел е в белите простори, имам шанс да се върна. Но все още искам да знам, че има път назад и че ще мога да идвам при моите съученици, които играеха ролятя на моите братя"
Той тръсна глава и заедно с Томоя отиде да се облече. Когато се превръщаше в това същество дрехите изчезваха, та трябваше да си ги намери по пътя за залата, понеже беше бързал. Тя разбра това по-късно, но не разбра защо. Дали майка й носеше зло или беше нещо друго....Разбира се, не можеше да очаква обяснение от тях...

За да не си надува главата с повече странности, Ризел беше вече навън... от доста време насам всъщност. Седеше до поточето, което уж показваше истината... Поне за някои хора и просто го гледаше. До нея стоеше и Азвер, който се харесваше повече като дракон. Все пак това си му беше природата.
Може би, когато Муртаг се върнеше, на нея щеше да й е времето да си отиде. Дали можеше да отглежда зеленчуци? Беше доста непохватна, но трябваше да се справи. Не можеше да остане в двореца, в който стаята, в която живееше сега, бе заета.
- Много си строга към себе си. Можеш да останеш тук, дори да не е в същата стая - той обичаше да стряска. Лилавите му очи се усмихваха от кристалната вода, а той обикаляше трона, който съществуваше далеч от тук. еше странен. Твърде странен. Тя първоначално се уплаши от него, но той не можеше да я достигне от водата... Надяваше се. Това вече беше господар... Знаеше го, макар че никога не беше виждала господари. Не беше и наложително де, но... Лилавокосият Муртаг, който тя не познаваше обикаляше черния трон, който изглеждаше странно ужасяващо. Гледаше я през водата съсредоточено сякаш я предизвикваше.
- Защо си тук?
- Бъдещето е навсякъде. - той се усмихна, спря се най-накрая пред трона и се обърна с лице към нея. Носеше дълга черна роба, беше тъмно. Най-вероятно, пресметна тя, при него беше вече вечер, много късно. Той беше единственият, който не спеше в замъка, затова стоеше в празната зала, в която самотата се подушваше чак през времената в миналото. Вероятно се беше измъкнал от стаята си. И все пак на главата му блестеше леката сребърно-черна диадема, която удивително ужасно приличаше на Драконовата корона. Може би, Ризел си помисли, Муртаг, който тя виждаше, бе я откраднал от главата на Рой.
- Но какъв е смисълът? Едва ли някой би желал да те види.
- Ти го желаеш. Току-що си помисли какво ще стане с теб, нали? Защо мислеше за мен? Аз съм част от себе си, в каквато и форма да съм.
- Кой си ти? - за кратко време си беше мислила, че е Муртаг, но някак не приличаше на самия него. И мъжът се усмихна.
- Аз съм ти и ти си аз. Това е потокът на истината. Аз съм твоята сянка.
- Но носиш маска.
Мъжът се усмихна и кимна. Завъртя се във вихрушка от цветове и се превърна в мъж с черна роба, открито лице и изкрящо червена коса на къдри. Изглеждаше малко като нахакан тип.
- Аз съм Амалрик Антеро. Твой пазител и крал Ко. Избра ме Коки, киринът, който познаваш под името Джейдън Джей.
- В какъв смисъл мой пазител?
- Далечното царство има свои правила - подсмихна се, кимна неопределено зад нея и после изчезна, сякаш потопен под водата. Зад нея я чакаше истинският Джейдън Джей, който я гледаше внимателно.
- Ела да видиш как ездачите се уволняват взаимно - каза тихо и без да обърне внимание на нищо друго се обърна да я поведе към двореца.
Тя се подвоуми, но го последва, просто защото си нямаше работа.
Пред стълбите на двореца стоеше онзи Томоя, за който беше мислила преди малко. Той беше облечен съвсем като цивилен. Беше застанал спокойно и кимаше на съучениците си, които идваха един по един, за да си кажат нещо. След това, когато всички привършиха беше ред на регентите, или по-точно само на Рой. Той застана пред ездача, като взе катаната от ръцете му. Блесна искрица огън и катаната се разтопи като сладолед на слънце.
- Томоя Ито. Като регент на драконовото царство имам правото да изпълня твоето желание. Но преди това обещай ми, че ще идваш отново. Не ни оставяй.
- Шегуваш ли се? Това че напускам служба не значи, че ви изоставям. Винаги ще съм тук. Само по време на лятото ще събирам пари като разказвач на приказки. Като Бром.
- Томоя Ито, Тоито. Обявавам официално, че си уволнен от служба на армията на Драконовото ни царство. Късмет.
Значката, която носеха всички я в джоб, я на гърдите си, падна от джоба на Томоя, блесна за миг и се превърна в камък. Рой кимна усмихнато и поведе бившия си колега-войник да отпразнуват нещата заедно с другите.
- Малцина са онези, които напускат служба. Повече са тези, които са назначавани в последно време. Но за тях е забавно да бъдат уволнявани. Томоя го заслужаваше. - тихо отбележи Джейдън и побърза да настигне двамата, преди тя да е успяла да го попита за този Амалрик. Трябваше да разбере, но... Сега Джейдън някак я отбягваше и тя остро чувстваше това.

- Защо да не може? - тропна по масата, ядосана от този остър отказ, но Рой нямаше да си промени решението само заради нея.
- Защото не мога да позволя да влезеш в армията, колкото и да го искаш. Понеже знам, че не го искаш искрено.
- Защо си толкова сигурен?
Ризел започваше да разбира желанието на Муртаг да стои далеч от замъка. Колкото и спокойно да беше, нещо тук изопваше нервите ти до крайност. Дали бяха загиналите под двореца или нещо зло, не знаеше, не искаше да гадае. Но беше факт, че нещо наоколо беше способно да скара всички с нея.
Пък и когато се успокои, разбра че иска нещо глупаво. Беше й хрумнало, че на мястото на уволнения би могла да застане тя. Толкова ли глупава беше или просто нещо тук я караше да оглупява? Нима наистина не съзираше истина в доводите им. Може би не трябваше да е толкова уверена, колкото си мислеше. Може би трябваше да има поне малко разсъдък. Погледна към Азвер, който стоеше на прозореца, само защото беше усетил яда й. Беше изморен, но напрегнат, а когато тя потърси някакъв съвет поклати глава. Беше прав. Не биваше да го прави... Тя не биваше да иска да влиза в армията, беше твърде, твърде глупаво.
Тя се поклони на Рой в знак, че му искаше прошка. Съзнаваше, че му е предостатъчно да решава проблемите на глупави търговци, че на всичкото от горе и да си вика с нея. Той въздъхна. Стоеше на своя стол и изглеждаше изморен и странно отчаян. По-късно тя щеше да разбере защо точно и да си направи извода, че дори и ездачите страдат от любовна треска.
- Моля те, моля те не излагай себе си на опасност, за която не знаеш. Моите и техните усмивки са усмивки на убийци. Съзнаваш ли го?
- Аз не мисля...
- Убийци, защото това, което правим е да убиваме. Да, убиваме зло, но убиваме същества, които дишат. И макар и да го правим за защита, това ни променя. Някога преди... - той погледна към един от столовете, който винаги стоеше празен, някой, който беше седял там, бе загинал - Имахме съученик, който съчувстваше и състраданието към врага го уби. Той загина, посечен, защото се опитваше да помогне на смъртно ранен. И това беше капанът за добротата му. Не позволявай на сърцето си да стане корав убиец. Не знаеш какво означава това. Не знаеш какво означава бойно поле, Ризел. Питаш ме защо се смеем, след като знаем какви убийци сме? Ние, макар и ако ни убият и ни вземат за роби да не ни погребат, все пак погребваме жертвите си. И се молим за тях. Значи греха ни не е толкова голям или така се надяваме. Някой ден ще го видиш сама с очите си.
- Не мислех че...
Той я спря и поклати глава. Наистина нямаше смисъл да го обсъждат, защото и двамата знаеха, че е безмислено. Имаха различни възгледи за това.
- Просто потърси Джейдън и си намерете тема за разговор.
- Защо точно Джейдън?
- Той бе пръв приятел на Томоя и още е, разбира се. Още повече, че е кирин, а неговият владетел е твой пазител.
- Мой пазител в какво отношение?
- Коу, Амалрик Антеро, виждал съм това хлапе. Вече трябва да е на около десет-единадесет хиляди години.
- Но той изглежда като на двадесет!
- Запомни, Ризел, в Далечното царство имат магия, с която запазват живота си дълго, почти вечно да не кажа. Както Белият ангел бе на стотици, така и останалите от света отвъд морето ще са различни. Този крал ти е пазител заради силата, която носиш в себе си. Той е пазител и на Хавок и на малцина от нас.
- Имаш предвид хората със сила вода?
- Хай...Моят пазител е кралицата Кей. Киринът й се нарича Кейки. Виждаш ли, мъжките кирини взимат името на владетеля, който избират като след името се добавя "ки". Ако киринът е женски, се добавя "рин"
- Май много знаеш нещо...
- Моята работа като ученик бе да пазя библиотеката, това си бях избрал. Заедно с мнозина други с часове прекарвахме заровени в карти на далечни царства, омаяни от приказките. Джейдън доказа нашите тези и това, което ти казвам е разказано лично от него. Никой не е говорил с пазителите на вода, огън, въздух и земя. Съществуват и лед, светкавица, магия. Останалите пет не те интересуват. Интересното е, че не са избрани много добре за длъжностите си. Твоят пазител е червенокос, което би отговаряло на огъня, макар че и царица Кей е червенокоса... Както и да е.
- Защо аз разговарях с Антеро тогава?
- Не знам... Може би Джейдън знае?

Намери Джейдън сам пред огледалото в стаята на Муртаг, явно я чакаше.
- Какво ти каза той? - попита я, когато видя образа й в огледалото.
- Че аз и той сме едно и също
- Само това ли? - обърна се, за да я стрелне с очите си като мечове, но тя си наложи с пълна сила да устои на този поглед, а той не се задържа дълго. Мъжът се отърси от нещо и се усмихна.
- Олекна ми. Мислех, че е дошъл да ми съобщи нещо ужасно чрез теб. Но ако е било така щеше да ти каже нещо много по-лошо.
- Значи не ми се сърдиш?
- Да ти се сърдя? Не... Кирините не се сърдят на никого, те са като ангелите - не могат да мразят.
- Как знаеш кой владетел да избереш?
- Не знаеш, просто го усещаш... - усмихна се и се засмя тихичко на обърканото й въпросително изражение.
- Нима всчки дванадесет владетеля се разбират там?
- Ние, дванадесетте кирина сме като братя и сестри, защото сме родени от покоите на боговете. Ние сме изпратени от боговете. Онези, които избираме се отличават от останалите с нещо, така че когато седнат на дванадесетте трона често стават близки. Били сме свидетели и на много караници и отделяния, но винаги тази власта на Дванадесетте е била силна в Далечното царство.
- Дали някой ден ще отида там?
Той се обърна към нея и беше намръщен, даже изглеждаше уплашен.
- Каквото и да правиш, не си го пожелавай. Още повече когато си намериш семейство. Можеш да отидеш там след като починеш... Но ако другите от семейството ти не знаят, ще останете завинаги разделени.
За миг тя срещна в очите му сълзи на непознат, но не беше сигурна дали наистина го беше видяла или си го представяше, защото той пак отвърна поглед.
- Извинявай... Ще внимавам... А ако не намеря това мое семейство. Ще отида там.
- Ще се видим там. Намерих начин да ходя там и да се връщам. Един ден ще се върна при господаря си Амалрик, при братя и сестри. Чудя се дали някой някога ще достигне нашите брегове. Аз лично ще помоля другите... Да приеме вашия свят, а не да го прокълва...

Тъй като живееше в двореца беше съвсем ясно, че дори и да не искаше, Ризел щеше да бъде свидетел на още и още ездачи и тяхната същност.
Малко след като откри, че в групата имаше магьосници, хора от зли страни и хора отвъд морето, бе някак съвсем обикновено да срещне и реалисти, хора, които бяха родени истински ездачи, с доста характерни ездачески черти. Имаше ездачи-художници и разказвачи, дори нинджи или както се наричаха. Имаше хора с различен произход и хора с различен език. Но пък не беше много характерно да срещне точно него.
Мъжът бе ездач, само защото носеше колан с знака на армията. Но носеше броня и явно идваше от бойното поле. В едната си ръка държеше чаша и май Ризел никога не беше го чула да говори до този момент, в който си изливаше пороя от думите върху слугините от кухнята, които се подсмиваха на комплиментите му. Той изглежда знаеше точно какво прави, но не го интересуваше хич.
- Кой е този? - тихо попита тя Джейдън, който беше дошъл с нея надолу, след като се беше успокоил. Поне тя така смяташе, понеже досега беше бил някак разтревожен. Той поклати глава след въпроса.
- Това е Кимбли. Наш съученик, разбира се. Перфектен в боя и... Е, на времето се увлече по историите за рицари, които спасявали смело някоя дама от кула. И не е от нашата армия, а пък стана наемник. Той е свободен...Рицар... И това му харесва. Внимавай, ако те види ще... Ти излее една поема, не знам от кога, но когато го видях за последно небеше такъв. Сега се е вживял в приказката и се прави на рицарят на белия кон. А това, което казва може да бъде отровно. Неговите думи могат да имат обратно значение, ако го иска. Ако иска сърцето ти, ще те омае така, както никак не очакваш да стори.
Но преди да довърши предупреждението си, рицарят на белият кон се обърна към тях, сякаш ги беше чул и вдигна чашата си, за поздрав.
- Сияйна госпожице, радвам се да имам честта най-сетне да говоря с вас.
Тя си даде сметка, че ако той не говореше така, може би щеше да бъде много, много по-добре, но...Е, това беше неговата приказка и тя нямаше шанс да я промени. Дали?
- Да, благодаря ти, но нямам време - внезапно си беше дала сметка, че някак не го харесваше. Джейдън беше прав, думите му можеха да бъдат отровни, само ако той го поискаше, този Кимбли. Той се стресна от неочаквания й отказ, остави чашата и се изправи с удивителна бързина, която окото не можеше да проследи. По-късно Ризел разбра, че той имаше способносттане само да говори отровно, но и да се движи така, че никой да не успее да го види.
- Но защо?Какво съм ви сторил? Дайте ми шанс и ако нещо съм сторил, нека поправя това срамно дело.
- Щом тя казва, значи не иска да говори с теб! - препречи му пътя Азвер и заръмжа по драконски, което накара Кимбли да се намръщи.
- Смееш да застанеш пред мен? Нараняваш моето ездаческо право да се защитя пред девойката. Предизвикваш ли ме?
- Престани бе! Не разбираш ли, че това е тъпо. - изръмжа тя, като се обърна и отмести Азвер. Нямаше намерение да остави този ездач в неведение за това, какво мислеше тя за него. Той я изгледа накриво, намусено. Тя усети как зад нея Джейдън сякаш се приготви за въхрушката от отровните думи, която най-вероятно щеше да последва всеки момент
- Наистина ли мислиш така?
- Разбира се!Никой нормален човек не би го правил! Знаеш ли на какво приличаш? Не разбираш ли, че това само те прави на... На... Глупак. Ти сам правиш така, че другите да ти се смеят. Вразуми се. Не те познавам, но мразя, ама много много мразя някой да се прави на глупак. Тези ги има само в книгите. Рицарите де...
Помисли си, че този ей сега ще вдигне меча си да я посече, докато го чакаше силно се надяваше в последния момент той просто да се откаже.
- Да... Сигурно си права. - каза замислено и й обърна гръб. Май, тя си направи извода, всички тези, поне в двореца понякога не успяваха да си кажат направо, че са победени в нещо. Или просто не си признаваха пред Тир`ре.
- Браво, веднъж да послуша някой. Според мен само защото те хареса. - тихо сподели Джейдън след миг, когато Кимбли се беше сврял в едното ъгълче да помисли върху себе си и да прецени дали наистина тя беше права.
- Да ме харесва? Това означава ли, че и другите ме харесват, защото всички изведнъж ме приеха по-добре от други?
-Може би да, може би не. Моите съученици са хората, които най-добре познавам, Ризел. Мога да ти кажа но... Какъв ще е смисълът?
- Да, може би смисъл няма. Но се надявам Кимбли да разбере, че съм пава.. Права ли съм?
- Много. Той е истинска напаст, не знаеш колко зле е всъщност. Поне сега има за какво да помисли

Малко по-късно или по-скоро не чак толкова, Кимбли се върна при нея и й се извини. На нея й се струваше, че никога никой не го е чувал така нормално да говори. Усмихна му се окуражително и очите му светнаха в пламъците на войната, както някога учениците го бяха запомнили.
- Знаете ли какво, ставате за съветник по човешки въпроси, Ризел-сама. Но каквото и да става... Аз ще си остана рицар...
Тя нямаше нищо против, разбира се, понеже не се бъркаше в живота на хората. Просто му кимна и го остави с новите му идеи да обмисля колко е бил глупав. Доколкото си го спомняше, на снимката, преди толкова години, пред черната дъска имаше едно момче с къса коса на клечки. Още тогава бе било запалено по рицарството, поне сега тя успя да разбере това. Е, нямаше нищо лошо, само да не имитираше рицарските книги.
През следващите часове отново се биха с орки, които нападаха на групички. Тя гледаше удивено как Хавок ги цели от кулата, на хиляди километри разстояние. Просто така й се струваше, но беше далеч...Дооста далеч от целта, а стреляше толкова точно.
Той сподели с нея, че порталите още са на мода. Границите ставали все по-опасни и опасни. Нито един дракон не можел да премине през тях. Тя сподели притеснения, но той нищо не каза за това дали има хванати или не от Черния Господар.
После я оставиха да се занимава с принца, понеже тя и Риза бяха единствените жени, незаети с работа по това време. А принцът беше доста дейно дете и искаше да знае всичко. Обичаше да се губи из замъка. За ездачите това беше истински ужас, защото само малцина познаваха всички тайни тунели и проходи. Но каквото и да станеше, те спокойно знаеха, че рано или късно детето ще бъде в Тунела на Последната битка. Там бе загинала майка му и Скай често стоеше до стената, сякаш заслушан в глас, който не чуваше никой друг.
Днес също се загуби и Ризел доста се шашна, докато не й обясниха къде може да го намери. За нейна радост принцът наистина беше там. Но когато тя се приближи, той не реагира, нито пък когато го докосна. Когато го повика по име, срещна не зелените очи на момчето, а кафявите очи на ангела, неговият баща.
"Не се тревожи за детето. Знам как да се грижа за сина си. Къде е Муртаг?"
- Не...Знам... - как да говореше с ангел, който на всичкото отгоре беше и владетел на Драконовото царство? Но преди да се опита да го попита, ангелът въздъхна тежко и погледът му притъмня.
"Не биваше да го напускам..."
После детето се съживи и усмивката му се разля по малкото му личице. Той завърза на челото си кърпа, за да не си личи белега, оставен от баща му. Сияен бял белег, който приковаваше вниманието на всеки, ако не беше скрит. Горкото момче, щеше да бъде с този белег до края на живота си. Но това го правеше принц и той беше, така че нямаше да има проблем. Просто щеше да бъде силен владетел. Поне така се надяваше да бъде Ризел.
Когато го остави да спи и слезе долу, през прозорците видя как мнозина се отправяха на бой. Значи нищо не беше толкова спокойно все пак. Докато другите се караха все още с хора, дошли от всички краища на земята на Драконите, за да искат разрешение да се местят, да търгуват. Как? Когато всичко изглеждаше катастрофално? Четиримата мускетари ги нямаше. Единият бе заминал по спешност за фронта, като преди това разплака Ризел със своето сбогуване с малката си дъщеричка. Елисия бе едва три годишна, като принца, но беше точно копие на баща си, Хюгес. Хюгес я беше довел в двореца, за да я опази. Майка й... Бе вече мъртва. Колко ли още деца бяха загубили родителите си... Докато Елисия си имаше татко, то други може би бяха вече... Сираци... И все пак още имаше надежда
Другият мускетар, Хавок, бе заминал по спешност с група ездачи някъде на неопределено място. Дали искаха помощ... Дали щяха да се молят за помощ на някой владетел, лазейки в краката му.. Ризел не знаеше. Муртаг, другият мускета, който тя познаваше с лошия характер, липсваше. И Рой беше сам. За Рой Ризел беше чувала, че бил водач още от дете. Че винаги беше бил първи сред останалите, като водач, като диктатор. Той бе регент на царица Арвен, продължаваше да води и сега. Каква бе истинската му същност, за да го издигнат така? Не бе ли като другите? Но някъде дълбоко в себе си, Ризел знаеше отговора. Рой Мустанг не беше като другите. Не защото имаше смесена кръв, а зощото беше нещо повече. Нещо много, много повече от водач, защото беше приятел. Нещо повече от диктатор, защото можеше да обича. Това, което някои други не можеха, но не им трябваше, защото тъмното се управлява с омраза. Това тя вече го знаеше... Вече... Го знаеше.

Беше рано сутрин, когато всички или повечето мързеливци още спяха. Ризел не очакваше никой да не види в голямата зала, където закусваше, но се изненада. Е, може би не биваше. Те просто си живееха тук и... Е, не беше странно... Но те не обърнаха внимание на удивения й поглед. Защо? Ами повечето бяха още по пижами, макар че си личеше как други, просто бяха заспали по столове и дивани, поради някакво напрежение или и тя не знаеше какво. Съветниците на предишната царица бяха по пижами, но това може би беше разбираемо, те живееха в този замък. Тя се изкуши да попита Азвер дали и той се беше разхождал така рано сутрин, но той бе излязъл да полулува с другите дракони навън и да види какво е положението. Рой я зърна точно когато искаше да ги поздрави и й направи знак да мълчи. На масата се беше качило малкото дете, дъщерята на Хюгес и чакаше за внимание от самия Рой. Тя се доближи до него и седна на мястото на Риза.
- Какво става? - тихо попита, когато си размениха сутрешни поздрави.
- Елисия твърди, че е научила "Песен на първия" и сега съм решил да я изпитам.
- Какво е "Песен на първия"?
- Легенда относно това как е било създадено царството ни. Но не е пълна, защото се е губила през времето. Макар че много от фактите, които са останали, са доста верни. Кевин потвърди, че първото име на първия ездач е било Враел. Както и драконът е бил Глаурунг, който Черният Господар използва като играчка сега.
- Смяташ ли, че е научила тази... песен...?
- Състои се от пет откъса, които сме успели да съберем през времето. Дори и те не са пълни. Ако не ги изучаваш задълбочено са малко несвързани. Но когато изучаваш Драконска история сичко ти става ясно. Това е някак като допълнение за всичко от тези тоолкова далечни дни. "Песента на първия" е задължителна в училище...На времето ни караха да я учим на изуст, макар че нямаше никакъв смисъл според мен, но... Е, няма значение. Колко други неща наизустихме, които нямаха значение, а сега ги помним без нужда...Елисия, давай, ако си забравила нещо, ще ти подскажа.
Защото детето беше вече леко ядосано и тропаше с краче по дървената маса. Усмихна се, когато Рой й обърна внимание. Той бе най-добрият приятел на баща й и тя много го обичаше. Но не чак толкова, колкото обичаше самият си баща, разбира се. Тя се изправи и започна с високия си детски глас. На Ризел й се стори, че е малко странно три годишно дете да рецитира подобно нещо, но Рой я успокои тихичко, че Елисия помни стихове само докато не му се изфука.
- Много отдавна, преди теб и мен дори, имахме съдба еднаква с хилядите човешки души. Заедно почитахме дракон в небесата и приказните нимфи във водата. Но Съдба ни раздели от участта човешка - да бъдем все различни, туй ни чакаше в зорите на ден прекрасен, нов и чист, когато от хора станахме ездачи. Туй пък се случи когато дракон божествен долетя от небето и помоли свиден човешки герой за услуга предостойна. Каза драконът: "Ездач стани и загърби страха от мен. Полети с моите крила в новия ден". И човекът се съгласи с огнения глас...
Момичето се притесни, понеже май вече беше забравила, както очакваше Рой. Само дето той беше обещал да довърши, докъдето тя стигнеше. Ризел можеше да признае, че от него звучеше доста по-правдоподобно.
- "Здравей!Как се казваш?Чуваш ли ме?Чуваш ли песента ми? Чуваш ли ме? Заедно с теб искам да тръгна по дългия път. Към дома в небесата, където заедно принадлежим. Подай ми ръка, не се страхувай от крилата ми. Не, не искам зло да ти сторя. Аз съм като теб". "Ще ми покажеш ли света си? Света на тъгата? Където си сам и слънцето го няма?Ще ми предложиш ли утеха и там? Утеха на драконово сърце?" И той кимна, първият дракон на ездача. И ездачът му подаде ръка. Заедно полетяха в нощта, която се превърна в дневна светлина. Летяха през зелени долини, пълни с цветя и през мрак и зло летяха, чудна красота....
Рой се обърна за помощ към Кимбли, който се ухили доволно, че му обръщат внимание днес, толкова рано сутрин.
- Премъдър бе старият дракон за ездача. Мъдрост във вековно същество. Питаше драконът все едно и също стигнеха ли острата скала. Острата скала бе на огромна и пуста поляна. Тя бе от боговете избрана да бъде почитана навеки от дракони и от човеци.... И питаше драконът: "Защо си струва да бъдеш свободен? Не е ли хубаво, тъй както камък да знаеш мястото си на земята? И да нямаш глас, да нямаш воля?" На един такъв въпрос драконът отговор нямаше. Нито пък ездачът, който не разбираше. И продължаваха пътя си...
Кимбли даде думата отново на Елисия, която подскачаше с вдигната ръка, все едно беше на училище.
- Минаваха все така годините на мъдрост и битки много имаше тогава. Ездачът и неговото племе - бореше се, за да се докаже. Да се докаже той, че има сила, че има мъдрост, дарба. Че е човек достоен в битка и любов. Че може... Може и да съществува. В битките доказаха се двамата - първият дракон и ездачът първи. От острата скала дворец направиха за нов дом сред небесата. И там събра се народ многоброен и силен...
Току-що влезлият Каин май щеше да довърши, тъкмо носеше нещо и за почерпушка, за да рецитаторите да не се чувстват забравени. Самият Каин звучеше най-добре от всички тях, може би защото професията му по-скоро бе "книжен философ".
- Трудни години последваха радостта им, радостта на новия дом. И пак имаше кръв и пак имаше битка. Битка, в която падна и Той. Що се случи в онзи мрачен ден покрит с болка и скръб? Що се случи с първия дракон, роден под знака на ездача? Падна ей тамо, сразен, сред полята. И ездачът му падна до него. И в болката и в битката вечна попита драконът отново: "Защо си струва да бъдеш свободен? Не е ли по-лесно в окови да паднеш сразен от враг многоброен и силен? Защо си струва да бъдеш свободен?" "Може би защото блясъкът на слънчевата светлина блести в магическото сърце на народа ти" - отговори ездачът - "Може би защото за стоманени криле е нужно небето, за да полетиш. Може би задето, аз не зная, по-свидно нещо от светлината, що за мен е свобода. Кажи ми, драконе, името си. За толкоз години аз го не знам." "Глаурунг, ездачо Враел. Първи измежду първите роден с ездаческа кръв в сърцето. И падна сломен, но народът... Народът мой и твой ще съществува в свободата, светлината напред..."
- Радвам се, че не е пълна... - подшушна си Ризел, представяйки как би се удивила, ако бе пълен формат и те пак я знаеха на изуст.
- И ние също, научихме я с хиляда зора. Но поне вече е отпаднала от това наизуст. Сега само се изучава във връзка с историческите факти. Елисия, много добре се справи! Ела чичо ти Рой да ти вземе един сладолед от кухнята. Или каквото си поискаш, разбира се...
Ако Хюгес не се върнеше, както майката на Елисия...Това малко сладко момиче също щеше да остане без никого... Може би Рой щеше да я вземе до себе си..Но трябваше ли наистина да става така...

Ризел просто ги последва дълбоко под земята за към кухнята. Едва ли бе толкова дълбоко, но тя имаше навика да преувеличава посоките, дълбочините и височините. Едва не си изкара ангелите, когато остави Рой и детето за миг, а когато се върна те бяха вече изпотрошили една чаша и една чиния, понеже се бореха. Ужаси се и следващия път, когато видя Рой с две сиви котешки уши на главата, които хич не бяха изкуствени. Ветеранките готвачки от кухнята, които знаеха всичко за всеки я заведоха да се успокои в другата стая.
- Спокойно, спокойно миличка. - потупа я главната готвачка, една старица, приблизително на годините на Бром, ако той сега бе жив. - Това е част от прокобата. Мнозина от тях се подведоха от една легенда и бяха прокълнати. Но нашите лечители успяха да спрат магията до някъде. Животинският им инстинкт за оцеляване, на някои, се дължи на прокобата.
Настаниха я да седне и й дадоха един топъл чай, за да се успокои.
- Каква прокоба?
- Всичко започна с Оки. - тя се намръщи. Друга жена се обърна към нея. Не беше стара може би, но лицето й показваше през колко много неща беше минала.
- Престани. Оки не е виновен. Оки беше...
- Оки беше добро момче. Но той ги подведе. Заради него те едва не загинаха!
- Синът ми никога не е мислил да ги убива!
- Престани жено, Оки бе завладян от тъмна магия в последните си дни. Загина, защото така му е отредено. И се опита да ги убие.
Старицата се обърна към другата стая, където от части се виждаше как Елисия се забавлява с този странен Рой.
- Оки Рос, госпожице Ризел, бе ездач с много странни идеи и планове. Той вярваше силно, че животните и хората споделят една и съща съдба. И неговите идеи го отведоха пред трона на Черния Господар. Понеже по онова веме нашите млади ездачи, неопитни и все още зелени, бяха потенциална заплаха...Трябваше да бъдат избити... Моят син, който е по-голям от ездачите, които познаваш, също пострада по онова време. Оки вярваше, че ако се свържеш с животното-дух, което те пази, ставаш по-силен. Не само ангелите пазят душата, мислеше той, животни духове са изпращани от Боговете, за да ни пазят.
Някои от ездачите го последваха по-скоро от любопитство, когато им каза, че има магия, с която да се свържат с животни-духове. И това щеше да ги погуби. В пещера на края на света Оки направил заучената от Черния господар магия...Не знам какъв ужас са преживели и никой от тях не говори за това.. Но е факт, че не споменават името на Оки, освен ако няма някакъв смисъл да го споменат.
Ризел се сети за деня, в който бе седнала на един от празните столове и всички се бяха намръщили и я бяха преместили.
- Успели някак да се измъкнат от омагьосания кръг - старицата хвана главата си с ръце и простена - Беше ужасяващо. Рано сутринта приятелите ни слуги намериха пред двореца ужасяващото нещо, останало от момчетата. Арвен се разпореди да се опитат да ги спасят, ден и нощ стоеше до тях, беше като... - не можеше да намери думи, вероятно и тя беше била там и просто си припомняше картините. - Те се бяха свързали с духове на животни и тези духове им бяха придали животински инстинкти. Завинаги. Нашите лечители нямат лек срещу това. Когато ги намерихме пред портата представляваха нещо средно между животни и хора... Обгорени и полумъртви...Лечителите сведоха магията до нещо по-просто. Те ще задържат животинския си образ, но не изцяло. Присъщи им са инстинктите на животните, които същност са.. Защото... Не, няма духове-пазители под формата на обикновени животни. Един човек може да прилича на определено животно, а това животно може да намери сходство между себе си и човека. В характера и чертите..
- Но са се оправили?
- Отново върнаха говора си и разума си. И от тогава притежават странни способности. Кой може да предположи как един човек би се изкатерил по стената без проблем или как някой би уловил елен с голи ръце... Ако бъдат ядосани... Не ми се мисли, че могат да бъдат ядосани чак до такава степен...
- Познавам ли... Някой от пострадалите?
- Освен сина ми и неколцина други, стари и млади... Видя Рой... Хавок беше с него в онзи пъклен ден. Не случайно го наричат Лисицата, разбира се... За радост на всички Хюгес по онова време беше тежко болен от настинка, а после си скъса нервите да бъде край тях. И Муртаг и Вафа... За пръв и последен път виждах Хюгес в такова състояние и той доказа, че му пука за съучениците му.
- Беше като призрак.. Блед и съсипан, докато чакаше някой от тях да отвори очи. По едно време смятахме, че и той ще падне болен, почти не се хранеше. Нито пък говореше... За пръв и последен път вероятно виждам такава искрена радост, когато усилията му да ги подкрепя поне малко се увенчаха с успех.
- Беше ужасно да го видиш как страда. Той е човек на смеха, да губи не е в природата му... Не ми се мисли какво е било когато някои са си отишли за винаги. Може би Хюгес си е мислил, че ще загуби и тези пострадали, а това означаваше да остане единственият мускетар. По това време те още не бяха, но ако те бяха загинали, той със сигурност щеше да ги последва. Такова чувство имам...
Тя поклати глава и отиде да се занимае с нещо, за да не мисли повече. В тишината, която последва имаше нещо странно. Твърде странно... От подземието още по-надолу.. Там, където Ризел се чувстваше някак толкова странно. И... Някой се промъкваше в тъмнината на тунела там. Мерна само за миг нещо, което пролази по стената, нещо огромно. И то... я повика

Като най-невежа Тир`ре, разбира се, тя нямаше как да знае какво се беше водило там, долу в тунелите преди години. Преди три години Ризел беше момичето от планините на Тир`ре, което мислеше само как да избяга от там и да бъде свободно, далеч от ужаса.
Не можеше да знае също, че от тогава, от ужаса на битката насам, в коридорите в подземията витаеха духове. Вече ездачите рядко слизаха надолу, освен когато някой имаше нужда да остане насаме със спомените. Обикновено това беше някой отчаян тип... или просто някой, който се чувстваше виновен за всичко.
Коридорите някога бяха пълни с хора, съветници, беловласи старци, забързани с купища книги и документи, записки. Сега нямаше никого. Имаше отворени врати, към стаи в които Ризел виждаше празни маси, паяжини и стари етажерки с различни странни предмети - притежание на хора, които отдавна не бяха живели тук.
Макар да беше дошла насам преди не по-малко от няколко часа, тя възприе този път всичко така, сякаш не го беше виждала никога досега. Следваше сянката на някой, който не съществуваше, но беше съществувал преди три години. И беше тичал насам, за да се бие.
Коридорът на битката, както я наричаха тук - Последната битка, бе още по мрачен и тъжен. Не защото там, където трябваше да има коридор сега имаше стена, непробиваема с магия, а заради тежкото чувство на скръб, криещо се в стените. И сянката спр, за да се обърне към нея.
- Очаквах, че ще ме последваш... Но не знаех защо... - каза чернотата, звучеше любопитно, но нямаше лице, за да наистина да може да се отгатне. Ризел не отговори нищо. От опит знаеше, че със сенки не бе хубаво да се говори. Но това черно петно на фона на горящата факла изглеждаше малко по-безобидно. По-скоро затрептя от някакво невидимо и скрито вълнение, явно обърнато към стената пред себе си.
- Някога загинах тук, без да мога а сторя нищо, освен в последния си час да се карам както мога. Но сега... Тъй като съм нищо за този свят исках да покажа на другите поне частица от притесненията ми. Виж!
И посочи с невидима ръка стената, която... Се пропукваше... Пропукваше се бавно и сякаш някой копаеше от другата страна. Беше някак страшно да гледаш, как едно място, което бе погребало толкова много хора, сега оживяваше. В мига, в който от там се появи черна лапа на някакво страшилище, сянката се обърна и стрелна с зелените си очи Ризел. Една сянка едва ли може да изглежда ужасена, уплашена и жертвоготовна, но тази беше.
- Доведи Рой! Веднага! - изкрещя преди да изчезне отново за миг, сякаш вече се бореше срещу нещо невидимо.
Ризел не я чака да повтори, почти не помнеше как се бе озовала ук, но почти и не помнеше как след това бе отишла чак до горе, до кухнята, където Рой още си играеше с Елисия и как му бе предала простото съобщение "Тя те вика". Тя...беше... Ризел беше сигурна. Помнеше, че в следващия момент Рой се беше изправил и странно от къде ли бе извадил един рог, за да повика приятелите си. Нямаше време да запомни подробностите, защото веднага след като ездачът излетя, готвачките се изплашиха и развикаха от съседната стая. Още един миг след това, Мерик тичаше към нея като обезумял дракон. Към нея и Елисия, която с ужас се скри зад единствената си защита, Ризел
- Този път е моя! - изръмжа момчето, цялото наежено като котка, но все пак бе дракон. Дракон в човешка форма. Ризел усети как Елисия я стисна силно за ръката, момичето беше приклещено между жената и стената. Не бе безопасно, но само ако Ризел паднеше, тогава Мерик можеше да нарани детето. Ризел се чудеше дали са успели да стигнат до принца... онези злите... Надяваше се, че ще се разминат с това отново. Пък и беше разбрала, че днес Лука му чете приказки. Лука можеше да защити, стига да се налагаше. Въпросът беше как тя да защити това дете, което можеше да е, можеше и да не е вече сирак. Глупости, Хюгес нямаше да се даде лесно... Дали...
Дали това беше най-важното за мислене сега, едва ли. Мерик опасно приближаваше, необезпокояван този път от никого. Ризел вдигна несъзнателно ръката си, на която на една гривна седеше пръстенът Нирка, замоли се той да си държи на думата и затвори очи. Не знаеше какво става, макар че викът на ярост, изненада и болка озвучи целият замък от най-високата кула, до най-дълбокото подземие. Заедно с него детският глас на Елисия също нададе вик. Момичето се обърна към стената, закрило очи, треперещо. Същото нещо се случваше с Мерик, който сякаш беше заслепен... Само да не беше за...винаги?

Не, едва ли.. Защото земният дух не криеше светлина в себе си. Под земята, където бе роден, нямаше светлина. Там имаше само топлина и пясъщ, и камъни. Нищо друго. Земните духове бяха създадени от земята и не притежаваха светлина, освен тази на магията си. Не достатъчно силна, за да заслепи завинаги. Но тъй като тя не знаеше нищо особено за това, грабна детето без да му мисли много и се опита да избяга от дракончето, което цял живот бе живяло тук. Не, не знаеше, но във всеки случай Мерик бе живял по-дълго тук, отколкото тя. Чудеше се дали ще успее да му избяга, преди да... Се събуди, което направи едва ли не веднага, когато Ризел си го помисли. Мерик скочи на четири крака и се огледа като подивяло животно, търсещо плячката си. Да, тя бе неговата плячка. Нито Елисия, нито принца... Тъкмо ащото бе си харесала черното бижу на нощта. И то не й даваше силата да го свали.
Успя да излезе в главния ход, където вече се водеше битка. Орките бяха пробили през тунела долу и бяха стигнали чак до тук. Азвер я видя, но не можеше да й помогне, защото се биеше с един здравеняк току до входа. Просто й кимна да върви към гората, но тя сметна, че там ще бъде по-опасно. Ризел не познаваше гората, не и тази. Затова избра по-опасния, но по-сигурен за нея път нагоре към кулата.
Много скоро вече можеше да съжалява за това. На кулата нямаше никого, само вятърът. А Мерик я беше надушил чак до тук и вече изкачаше от стълбите с доволно изражение. Прехвърчаше малко сняг, но вятърът беше ужасен. Никога не беше обичала студа, но понякога се налагаше да го търпи. Стисна по-здраво момичето в ръцете си и си наложи някак да остане, да се опита да се бори. Не бе взела никакво оръжие със себе си, само пръстена, който се бе заклела да върне на онзи, който го притежаваше. Точно заради това, този пръстен, наречен Нирка, нямаше да й послужи с нищо.
Мерик изръмжа дяволито, готов да вземе плячката си от врата й, огледа се и после се засмя тихо и хрипливо.
- Виждаш ли? Аз успях да надвия! - каза на вятъра около себе си, докато се подготвяше да скочи към Ризел и детето.
"Не си надвил" противоречи му вятърът, който се засили заканително и довя още сняг от планините.
- Млъкни, ти си глупак, ако мислиш така! Аз спечелих, а ти вече си слаб... И силата ти се топи като снега ти на пролет.
После скочи, за да се удари в стена от снежни блокове, която беше довяна от север. Стена, която се разпръсна и се прибра послушно в ръката на един нов непознат. Този непознат за Ризел приличаше на елф. Въпреки това този среброкос елф не беше като другите. Дали защото сивите му очи бяха толкова студени, или защото гласът му бе така странен, не можеше да каже. Но беше сигурна, че го беше виждала някъде... или някой негов предшественик, може би. Момчето дракон му се озъби по-остро.
- Защо се явяваш сега? Драконите ще загубят.
- Драконите ще загубят тогава, когато загубят себе си. Ти беше ездач, сега си дракон. Не го ли усещаш?
- Какво знаят зимните демони от Динзел за това, Клайв? Ти нямаш дракон, не си ездач.
- Но съм елф и зимен демон. И два месеца прибирах ездачите в своя дом. Плюс това съм брат на човекът, който знае най-много за вас. Не съм ли прав?
- Ти грешиш!
- Питай моят ангел, който ми дава думите дали греша. Аз не зная.
Едва ли целта му беше да накара момчето да побеснее още повече, макар че едва ли имаше такава нужда. Може би този така наречен... Клайв... Искаше да отвлече вниманието му от Ризел. Сега тя си спомни. Беше го виждала само веднъж за краткото си стоене в двореца в планините. Той бе зимният демон... Зимният...
Нямаше време за това да възкликне или каквото и да било. От близо магиите на зимния демон довяваха страшна буря, готова да я понесе само ако поискаше. Видя само за миг сивите му като ледове очи и после усети как някой скочи зад тях. Не бе дракон, но не бе и орк. Потупа я, за да се обърне и се качи на един от драконите, докато той заставаше на найно място, изваждайки катана в ужасно състояние. Всъщност... и той самият не изглеждаше по-добре.
- Тате... - прошепна момичето в ръцете й, когато се докосна до дракона, на който Ризел стъпи.
- Спокойно Ели... Ще дойда след малко - усмихна се ездачът, преди ледената вихрушка да се усили.

- Какви са тези деца, които не се плашат от битката? Всички ли са такива? - беше минало доста време, цяла вечност, сега вече беше нощ. Тя не виждаше краят на битката, която се водеше, но пък вече привършваше. Други ездачи се опитваха да преборят някакви огромни същества и го правеха на смени вече няколко часа. Тя бе останала в безопасната зала под тунелът на Последната битка, заедно с повечето други. Гледаше и Хюгес и дъщеря му, към които бе отправила и въпросът. Или по-точно само към възрастният.
- Тези деца... Са ездачи... Ризел, просто ездачи.

Малко по-късно, когато и последните огромни същества паднаха, тя имаше възможност отново да се сблъска с онзи елф по невнимание. Е, видя го, но той ходеше толкова бързо... Успя да зърне само за миг как дрехите му се развяват от вятъра, който не съществуваше в замъка и после се озова на земята, когато се блъсна право в него.
- Извинете. Не мога да свикна, че тук има толкова хора. Смикнал съм да е празно, като в моя дом. - зимният демон, защото едва ли имаше начин той да не е зимен демон й помогна да се изправи пак - Вие ли сте Ризел?
- Да?
- Мерик - той се обърна към горидора, в края на който в една ледена килия, сякаш от нищото скачаше и пускаше огън малкото момче-дракон - Имаше намерение да ви нападне. Беше оставен на моите грижи, но... Е, мога да кажа, че леда и огъня хич не се обичат, затова и се карам толкова с онези, които го владеят. Почувствах се длъжен да дойда да си го прибера и да му обръщам повече внимание. Заради Курой Бара?
- От къде знаеш толкова? - нямаше да се очуди, ако той я познаваше дори по-добре, отколкото Ризел познаваше себе си. Или просто сивите му ледени късчета, които се брояха за очи можеха да виждат през всичко.
- Дълга история. А и може да се каже, че моят род дълго е бил под властта на тъмнината, все пак. Курой Бара беше пазеня от мой праотец, когато бе направена преди години. Но после изчезна от съкровищницата ни, в която нещата се броят на пръсти и се оказа... Че черните господари са си върнали това на вид красиво бижу, опасно оръжие.
- А от къде знаете, че е у мен? Кой сте вие всъщност?
- Клайв, казвам се Клайв. Зимен демон от планината Динзел, за който Тир`ре разправяха приказки от типа: "Имало едно време зъл и жесток среброкос елф на върха на планината". Относно това защо знам, че Курой Бара е у вас... Тя излъчва собствена енергия, както всичко останало на света.
Той я остави, понеже явно разговорът беше дошъл до задънена улица. Момчето дракон го последва заедно с клетката си, демонът оставяше зад себе си стени, покрити със скреж. Тя се опита да си спомни в неговия дом дали стените бяха от лед, но не можа да види тази подробност в паметта си.
- Ето къде си! Когато те видях долу, мислех че ще припаднеш. Трябва да изпиеш един чай за успокоение - Рой явно следеше Клайв изкъсо, защото дойде веднага след него и хвана Ризел към залата, за да си намери извинение защо следи Клайв. А защо го правеше, Ризел просто не можеше и да гадае.
Да, най-вероятно се страхуваше за Скай, който вече подскачаше от този студен човек и му се радваше. Клайв нямаше нищо против, още повече, че не само Рой го следваше. Имаше и момче, удивителен двойник на Клайв.. Не, всъщност не беше негов двойник. Момчето бе по-голямо от принца, на около пет. И също беше среброкосо с пронизващи светло сини очи, като истински ледчета, в които горяха пламъчета. И все пак, за разлика от по-големия, малкия зимен демон бе някак по-топъл, някак по-засмян и добродушен. Може би се дължеше на това, че е още много малък. Или на това, че всъщност не бе син на Клайв, което Ризел разбра по-късно, а беше син на брат му. Брат му, който беше пълна противоположност на Клайв с русите си коси и златните си очи, вероятно щеше да го бива много повече като нормален елф, но не те решаваха какви са. Чула беше, че Ним, който бе призрак и бе някъде наоколо може би, не бе истинският зимен демон, по-скоро беше истински рицар на чернотата, убиец от класа. Клайв поклати глава, когато тя го попита за Ним.
- Ним е в Динзел и е на прага на Отвъдното в момента. В кома е и ние не можем да му помогнем, никой не може освен.. този, който го е приел в съзнанието си, само че... Този човек реши да го остави, в опит Ним да се възтанови от тежките си дни напоследък... Но Ним се влошава. Е, надяваме се, както винаги, че Ним ще издържи и на това.
- Няма начин да му се помогне?
- Никакъв... Само подкрепата. Само че и това вече не иска, сам ни отпрати и ни помоли да стоим далеч от него. Не знам къде е и с какво се бори в момента, но... Щом обеща, че ще се върне отново, значи ще го стори.

Ризел нямаше никога повече да види подобна битка. Малко по-късно, те решиха да си поддържат формата и изправиха Лука срещу зимния демон. Те може би по-скоро се биеха за удоволствие на принц Скай, на който много му харесваха чудесата, които правеха биещите се с ръцете си. Никога повече нямаше да може да си представи подобна битка. Красива и може би ужасяваща, ако беше истинска. Пръв бе започнал Лука с едно силно замахване на жезъла си, при което около него се бяха разлетели пеперуди и птици, които тръгнаха към зимния демон. От своя страна, Клайв вдигна пръст, очерта с него полукръг около себе си, който избухна в ледени изкрици. От него светлината се издигна в прекрасни ледени цветя, които се увиваха около ръцете му. Тя никога повече нямаше да види Клайв в подобен вид. Той често носеше качулка, защото му пречеше слънцето, но сега бе свалил качулката си. Сивите му, метални коси се развяваха от магията му, както и палтото му. Около него винаги властваше ледената вихрушка. Той направи няколко бързи движения с ръка и насочи към Лука огромен леден тигър, за удоволствие на принца, който се смееше. Лука вдигна жезъл и го спусна рязко. Срещу тигъра изкочи огромен еднорог, който рязвя грива, удивително приличащ на Джейдън и двете същества се сбълскаха, при което двамата актьори отстъпиха назад. Магията се разля в розово и се превърна в дърво, което на свой ред се разпръсна. Образуваха се шарени пеперудки, които изчезнаха, щом достигнаха покрива. После Клайв повтори движенията, но някак по-ослужнено. От ръката му се заиздига ледена струйка вода, която постепенно се оформи в красиво митично същество. Лука от своя страна се завъртя, жезълът му заблестя и срещу митичната принцеса, която приличаше на ангел се изправи истински огромен орел, орел от приказките на Летящия народ. Двете същества засветиха, едното се разпръсна на перца, другото на снежинки. Появи се буря и от всичко това на земята тупна едно порче. То се заизвива в свой собствен ритъм. На Клайв и Лука изглежда не им беше лесно да поддържат магията, но Скай нямаше нищо против да задържи това животинче, само ако можеше. Порчето се стопи като снега на пролет и от земята цъфнаха цветя с невероятни цветове.
Лука откъсна едно от цветята и го даде на ухиления до уши Скай с поклон, после заедно с Клайв, като преди това си здрависаха ръцете, се строполиха на столовете, предназначени тази вечер за тях.
Тя още не се бе успокоила от ужаса в кухнята. Макар и да знаеше, че Мерик е на сигурно място, щеше да сънува кошмари още дълго време.
Затова ездачите се опитаха да я разведрят с едни от най-хубавите си истории. И колкото и да си казваше, че няма да успеят, те все пак постигнаха нещо. Накараха я да се усмихне, колкото и тъпо да й се струваше онова, което бръщолевеше Хюгес... Имаше ли изобщо някоя умна история в главата му.
Малко по-късно той се депресира и усмивката му изчезна от лицето, като остави другите да говорят. Казаха й, че започвал да скърби за жена си. Разговорът го бил довел до тази мисъл. Посъветваха я да го остави с дъщеря му, която вече седеше върху него и говореше нещо тихичко, само на него.
Ризел го чу да казва "Аз ще бъда последният" и някак потрепери от това, не знаеше защо. Погледна въпросително до Хавок, който стоеше до нея.
- Беше предсказано, че той ще бъде последният. Всички ще умрем, всички ще загинем... И Хюгес ще е последният. Той ще е този, който ще погребе всички ни. Най-ужасната участ за ездач с мило сърце. И той ще бъде последният, който ще затвори очите на всички ни. И най-накрая ще умре той.
- Беше предсказано, че ще умре до семейството си, но преди това всички ние ще го напуснем....
- Но.. Отвъд ще се срещнете ли отново?
- Никога повече няма да бъдем всички заедно на една маса. Някои ще станат шинигамта... Други ще бъдат в Отвъдното... Трети в света отвъд морето... Някой ще останат в Зида... Но Хюгес, е, не се безпокой за него. Аз, Рой, Муртаг и Хюгес сме свързани до края. Ако Муртаг или някой друг бъде в отвъдното, другите също ще попаднат там. Ако някой остане в Другия свят, другите също и така нататък. Това е нашата поличба. Същото се отнася и до Ямараску, Каин и Риза. Както и за Вафа... Бяхме обвързани с нещо ужасно, но все пак обвързани... Аз и още толкова много хора... За да бъдем заедно...
- Значи и аз... Ще стана част от тази връзка...
- Радвам се...

Макар че колкото се замисляше, толкова повече не й се вярваше. Връзката между тези хора бе твърде силна, а тя ги познаваше едва от дни, седмици... За тях тя бе никой точно толкова, колкото за нея те бяха никои. Те бяха приятели и се държаха заедно, а тя бе новобранка. Даде си сметка, че изобщо не ги познава. Не така, както те се познаваха. Ризел никога не беше познавала някой така добре, както те се познаваха. Не познаваше дори Азвер, собствения си дракон.
"Мислиш глупости" засмя се тихият глас на Кевин, когато тя се прибра в стаята си, късно вечерта. Ангелът се приземи толкова леко, като перце, на леглото до нея и се усмихна. Топла, кафява усмивка. Целият беше кафяв, а дългите му бели криле блестяха на лунната светлина отвън. Той се пресегна и хвана ръката й. Въпреки, че бе само образ, изпратен от страните отвъд морето, ръката му бе тъй топла, сякаш бе наистина до нея. Той я прегърна, при което белите му криле я обгърнаха инстинктивно. Бе топъл, сякаш имаше температура. Ако се вярваше на приказките за Муртаг и компания, Кевин не веднъж бе страдал заради този лилавокоско. Защо, това знаеше само Белият ангел - най-искреният и добър приятел, който някога бе достигал до сърцето на нечистокръвния господар. Бе странно, тъй бял ангел да остане до зло. Но Кевин бе някак специален. Неговата усмивка не изглеждаше толкова болезнена, колкото тя си мислеше, че трябва да е. Неговите очи искряха щастливо дори сега. Тя усети полъх от далечни страни, от вятъра там, където бе истинския Кевин. Ясно, той можеше да изпраща не само образи, но и нещата, които витаеха около него. Представи си го в някоя от градините, където стоеше под някое дърво, необезпокояван от никого.
" Бъди силна, Ризел. Бъди такава, каквато си била винаги. Помня как избяга от злото, което майка ти подготвяше за теб. Бъди силна и повярвай в себе си"
- Защо? Не е ли правилно това, че съм непозната в земите им?
Той я погледна отново и пак се усмихна.
"Помисли пак, помисли. Някога в същата тази стая, имаше подобен човек, който се мислеше за натрапник. Нека се повторя и пред теб. Не винаги трябва да се водиш по ума, води се по сърцето си. Сърцето ти няма да те излъже. Това е твоят дом и това е твоето семейство. Защо? Не защото си ездач или Тир`ре. Ти си Ризел Тир`ре и Съдбата те е довела в този замък. Това е твоята пътека, тя води в тези коридори. Не е ли хубаво тук?"
- Прекрасно е... Само че...
"Не спори. Да, знам че е изнервящо, но приеми, че ангелите са си такива. Или поне онези, които изритват от дома и обричат на гибел. Помня всичко за рода ти. Знам какво ви сполетя, присъствах и тогава, както присъствах и преди това. Помня цялата история.. Бил съм навсякъде.. И все пак ще се съгласиш, че това е дом и за теб и за Азвер. Ти го усещаш, нали? Признай си го. Ти ги мислиш за семейство. Ти мислиш двореца за дом"
- Да... - беше трудно да си го признае, поне на него. Кафявите му очи можеха да бъдат и страшни. Тяхната изкряща истина я плашеше. Не бе срещала същество, което да не съдържа лъжа в себе си, но Кевин бе това същество. И може би наистина беше ангел. Той продължаваше да се усмихва, така, сякаш й даваше кураж да го пита.. Да го пита за каквото си иска.
- Вярно ли е, че не се е знаело кой е истинският бащана Скай?
"Да, но защо питаш?"
- Защото не е ли очевидно кой е баща му? Кевин-сама... Нима има човек, който да сбърка сина на ангел?
Той се засмя. Дори през времето и пространството тя долови тихия му, сладникав смях. Успокояващ и топъл и разбра защо Муртаг бе дружал с това същество. Кевин беше и приятел и съветник, но можеше да бъде и нещо много, много повече. Ризел не можеше да определи какво.
"Скай е дете на ангел и обикновена смъртна. Той съчетава много неща. О, Ризел.. Той прилича на майка си, но по характер е много различно дете. Слугите смятаха, че може да е дете на всеки. Стигна се дори до там Каин да се смята за баща му. Защо така, мисля, че защото всички го обичат и всички се грижат за него. Така е трудно да определиш кой е истинският баща между другите, защото всички можеха да бъдат. А аз бях прогонен от царството, защото съм най-добрият приятел на Муртаг и го подкрепях... Винаги ще го подкрепям, дори да не съм неговият пазител. Каквото и да се случи. Мога да жертвам себе си, но за него бих направил всичко, Ризел. Защо? Не мога да отговоря, защото тайната е твърде важна."
- Значи още си му приятел?
"Завинаги. Клайв, зимният демон, който аз пазя, разбира се, се съгласи с това мое решение. И аз вече съм щастлив. Малко ми е криво, че трябваше да оставя Муртаг точно сега, но за него там са и другите. И все пак, ако имам възможност, ще дойда и за него."
Ангелът се изправи, при което топлината се отдръпна от Ризел, но пък нещо остана. Нещо странно, но успокояващо и топло. Топлота, която нямаше да я напусне, тя нямаше да й позволи да си отиде. Ангелът застана до прозореца, под лунните лъчи.
"Спи, скъпа моя приятелко. Спи... Спи" гласът му беше тих и топъл. Тя сякаш винаги беше знаела, че той винаги бе говорил така. Винаги топло и тихо, спокойно. Винаги по този начин. Представи си за миг как би постъпил Муртаг, ако Кевин го прегърнеше по този начин. Странно й се стори, че нещо й подсказа, че Муртаг не би се отдръпнал от това. Защо ли... Защо... Никой вече нямаше да отговори на този въпрос, защото тя спеше, напълно забравила за него

"Какво мислиш?" тихият глас на зимния демон го посрещна веднага, щом Кевин кацна на перваза до него. Зимният демон бе отворил прозореца и вятърът развяваше наметалото му още повече. Вероятно му харесваше ветровете да се спират край него. Харесваше му да се чувства сред природата, която сам създаваше. Снежинките оставаха по лицето му и не се топяха, сякаш полепваха по лицето на перфектна статуя, оживяла в нощната буря.
Ангелът на тази статуя се усмихна, свивайки крилата си и облягайки се на стената.
- Всичко ще бъде наред - тихо каза, усмихна се топло и на господаря си и изчезна в снежния дъх на нощта. Клайв се усмихна леко и обърна гръб на нощта. Магьосникът в тъмнината го гледаше спокойно с чаша чай в ръка.
- Как успя да се измъкнеш от мрака, Клайв? И защо си тук сега?
- Не зависеше от мен. Аз не знаех кой съм и още не знам. Но продължавам да се боря за това знание. Сега, Лука, върви си. Племеникът ми се плаши от теб.
Лука погледна към детето, което гледаше от леглото, завито през глава. Усмихна му се топло и поклати глава.
- Добре, щом това е което си мислиш. И все пак, радвам се, че успяхме да се видим поне. Не мислех, че чернотата ти може да се надвие, Клайв.
- Бялото и черното могат да бъдат смесени, ще се получи сиво.
- Но сивият сняг не е за предпочитане, нали?

Ризел се събуди с треска и се огледа. През цялата нощ стъпките на тайните в този замък я следваха неотлъчно и не бяха я оставили да спи. Тук бе само Азвер, който я чакаше да се събуди в човешката си форма, мръсен и окялан.
- Къде си бил? - попита го тя вместо добро утро. Той се обърна и се засмя.
- В драконската кална баня, Ризел-сама... В банята...
- Направо страхотно...
И забавно, драконите да се въргалят като малки котенца в калта. Ето, това вече беше наистина, наистина смешното. Но нима всички просто я залъгваха? Или тя се лъжеше сама? Не можеше да определи.
Малко по-настрани бяха групичка деца, които заедно със своя учител повтаряха някакви думи и движения. Сутрешна подготовка за новото упражнение. Каин стоеше до учителя и се усмихваше доволно, предоволно.
Тя се зачуди дали и сред децата имаше водач, който да е пръв сред другите. Някога това бе бил Рой и той бе водачът и до сега. Царството нямаше владетел на практика, след като Кевин беше изчезнал. Скай бе още твърде малък. Нима регентът Рой не бе владетелят в този момент? Той и онези други трима, безгрижни на вид негови приятели мускетари. Даде си сметка защо ги наричаха така. През всички истории, които беше чула случайно или не, тези четиримата рядко се бяха разделяли през времето. Никога... Щеше й се и нейното семейство да бе било такова.
Децата си имаха водач. Беше момче със странна прическа и очила. То като че ли беше най-добро от групичката. Но не направи голямо впечатление на Ризел, когато започнаха въображаемата битка един срещу друг. Опонентът на това момче бе друго. Твърде спокоен и уверен... Момчето... И се стори познато, а никога не го беше виждала
"Властта на сърцето го води през небето, към гнездото на щастието" бе единственото, което това момче й вдъхна с погледа си, макар че никога не беше чула тези думи от някого, беше сигурна.
Просто през този ден, тя за пръв път бе срещнала Кратос, който нямаше от къде да познава. Нито пък щеше да опознае, докато съдбите им не се кръстосаха във времето. Тя не го видя повече десет години след това.... Но и това не можеше да предскаже точно сега

Те никога нямаше да спрат да я учудват с това какво можеха и кои бяха всъщност. Ставаше въпрос за хора като Каин. Ризел разбира се, никога не бе ги и познавала. Тя познаваше това същество с очилата, като страхливо човече, което идваше от Дорадо, черното сърце на царството им.
Но си даде сметка, че всеки от тях криеше сърцето си за другите. За онези, които го познаваха истински. Между тях имаше силна връзка, верига, която не можеше да бъде скъсана. Колкото и да се караха, да се биеха, те все пак бяха свързани с това, че бяха семейство. Тя си спомняше битката на Муртаг и Хюгес, когато първият си беше изтървал нервите върху очилаткото. Хюгес не го беше обвинил, нито му се беше разсърдил. Просто се беше опитал да успокои господаря, който беше негов приятел. И връзката се беше запазила. Беше разбрала от клюкарките в кухнята, че те често се карали и се биели. Но както изглеждаше, връзката им беше толкова, толкова силна, че това въобще не ги притесняваше.
Нападението този път представляваше едно огромно гадно същество, което не приличаше на нищо смислено. То кацна на снега пред децата и с глупостта си, опита да ги сплаши, само че не бе познало. Кайн се ядоса, за пръв път откакто Ризел го помнеше и се намръщи доста, доста не както му отиваше. Очите му просветнаха в белотата на слепотата, или пък... Нещо много повече. Той вдигна ръка, в която чак сега тя забеляза оръжието, наречено мегил. Не очакваше оръжие в неговата ръка. Но родените в черното сърце на Драконите бяха твърде непредсказуеми.
Макар че когато се справи с врага се ужаси до толкова, че се скри някъде в замъка, при което всички се разсмяха. Все пак, това бе целта му. Продължаваше да ги разсмива, като се прави на глупак. Защо ли... Може би просто такива роли си бяха накачили всички те. Всеки бе нещо определено в тяхната затворена верига.
Азвер отново отказа да тръгнат на път. Каза, че нямало смисъл. Но тя още не беше сигурна, че тук бе нейното истинско място. Нещо я караше да тръгне да търси нещо друго, защото нещо друго я викаше при себе си. Какво беше... Нещо неопределено, което бе усещала и преди... Но тук я задържаха много, твърде много неща..
Като например ужасията пред входа на двореца? Това същество, по високо от дракон и много, много по-дебело, на всичкото отгоре и смърдящо провокираше обитателите на замъка, като си играеше със съвсем мъничкия в лапата му млад ездач. Детето бе в безсъзнание, или поне Ризел се надяваше да е така. Момчето-водач от групичката преди малко беше като кукла в тази огромна ръка. И Азвер се съгласи да му види сметката, заедно с още, още... И с нея, разбира се, тя щеше да го води. Поне това можеше

- Какъв е този? - изръмжа тя, докато направляваше дракона си, опитвайки се да намери място в гъмжилото от хора, които се опитваха да свалят момчето от чудовището. Може би това чудовище беше само едно от онези, които предтояха да дойдат пред тези врати... или бяха дошли вече, някога в миналото... Не, не можеше а разбере това. Сега най-важното беше да спасят малкото момче, което вече се задушаваше в смъртоностната прегръдка на звяра. Тогава Ризел видя и другата част на Каин, онази, която той показваше само на своите съученици и на най-близките си приятели. Всеки човек има своите две страни, осъзна тогава тя, това правило важеше за всеки. Добра и зла страна, усмивка и сълза, всеки ги притежаваше в себе си. Това беше да бъдеш човек - да пазиш в себе си двете противоположности и да бъдеш двете неща едновременно. Някакво средно положение между добро и зло, баланса между двете. Може би нещо подобно....
Очите на Каин повторно засветиха с звездна светлина. По-късно тя щеше да разбере още, че той има способностите да вижда през звездите, до най-далечната планета. Не знаеше как да си представи това, но беше факт, че той можеше още толкова интересни неща. Беше и добър писател, що се отнасяше до документи. Но като боец също беше нещо изключително, както между другото всички й се струваха напоследък. Може би някои бяха доста обикновени войници, но тя не ги виждаше така. Не можеше да си ги представи така.
Оръжието в ръката на очилаткото просветна ярко и чудовището започна да реве. Той се движеше бързо. Може би толкова бързо, колкото славеха Кейстръл в това. Нямаше значение. Помнеше само болката, когато чудовището се извъртя към нея и Азвер и ги опърли жестоко. Чудеше се, как не й бяха останали белези по цялото лице. Оказа се, че Азвер бе си трансформирал опашката в последния момент. Драконите не страдаха от огъня. Затова я беше предпазил, но огънят не носеше изгаряния. Отваряше рани, широки и ужасно дълбоки.
Някъде в съня си тя го разбираше ясно. Не можеше да изтърпи болката, но разбираше думите около себе си. Видя бели криле в тъмнината и се опита да ги последва. Те се изгубиха като росата по цветята сутрин и не се появиха повече. Топла ръка докосна нейната и той се усмихна отново. Тя не разбираше до тогава какво означава да срещнеш ангелът, който може да пази човек. Но сега знаеше какво означава неговата успокояваща сила. Извличаше сълзите, скътаваше ги в сърцето си и даваше радост. Ако Кевин бе изпратен в съня й, то Клайв го беше изпратил. Трябваше да му благодари, когато се върнеше... Ако се върнеше от този сън някога.
"Стани. Тъмнината е част от сърцето ти точно толкова, колкото и светлината. Само отвъд морето съществата нямат тъмнина в сърцата си. Ти, Ризел, все още си човек, нали?"
Топлата му ръка стисна нейната и той се появи в целия си блясък. Беше облечен в роба от златно и бяло, подсобна на облеклото на Азвер. Но беше много, много по-искряща и божествена. Косите му се вееха точно така, както и тези на Клайв, дори в най-безветрената стая. Образът му сияеше в тъмнината, която обгръщаше всичко.
- Ела, време е да се връщаш. Те се тревожат за теб.
Още веднъж тя знаеше, че ангелът, това не е човешко същество, или поне не беше като останалите. Събуди се в мрака на стаята, където гореше само една свещ. Някой се сепна в дъното, изправи се и доближи до леглото, после се усмихна. Тя разбра това, по изкрящите зъби, които се появиха на светлината на свещта.
- Слава богу!Мислехме, че ще спиш за винаги. Ще кажа на Рой. - и преди да го попита кой точно е, той изхвърча от там, оставяйки я на Азвер и съществото, следвано от вечния вятър на планините, където живееше. Онова същество, което бе изпратило при нея своя пазител, за да я опази. Дали Клайв наистина жертваше по толкова много за другите? Тя не го разбираше... За бога, беше толкова различен... Всички бяха различни...

Рой дойде доста по-късно, влачейки след себе си двамата си неизменни спътници Хавок и Хюгес. Тя знаеше, че те винаги ходят заедно, колкото до четвъртият им мускетар... Той просто постоянно отсъстваше заради онова, което беше. Чудеше се дали им е лесно да поддържат все така силна връзката си с него, като семейство. Предположи, че успяват, защото никой от тях не беше изгубил куража да се обърне към Муртаг като към човек. Следователно все още го смятаха за един от тях, за един от ездачите.
Рой седна на стола, където сигурно беше стоял доктора и й се усмихна. Другите двама останаха прави, сякаш пазеха нещо или просто не искаха да сядат, след като нямаше да се задържат дълго. Беше вече много късно, след като Клайв дори си беше отишъл, оставяйки буря навън, а Азвер спеше кротко.
- Добре ли си? - попита я тихо Рой като продължи да се усмихва сякаш нищо не се беше случило. Тя знаеше, че тази усмивка е неизменна към всеки, който пострадаше. Беше виждала баща му да я носи толкова пъти.
- Добре. - просто отговори и извърна поглед. Прекалено ясните черни очи на Рой я притесняваха. По-добре се чувстваше, когато някой с черни помисли я погледнеше, преизпълнен с омраза. Честният поглед я плашеше. Но това въобще не притесни Рой, който въздъхна.
- Не биваше да се опитваш да помагаш.
- Бях длъжна.
- Не си учител или ездач.
- Напротив, ездач съм. Ти сам го каза.
- Да, но нямах предвид да се жертваш. Не си войник-ездач, това исках да кажа.
- Тогава какво съм?
- Това, което си.
- Не те разбирам, Рому.
Той пожълтя, когато чу прякора си и Хавок прихна, но умело прикри това с кашлица. Рой въздъхна отново, изправи се и й обърна гръб.
- Всеки сам решава какво е. Права си. Но за бога, поне ни кажи, че искаш да ти дадем униформа. Или покажи, че искаш да станеш рицар... Или дори наемник. Нещо... Не можем да те оставим да се биеш, само защото имаш дракон и само защото искаш да се докажеш. Ти си се доказала, Ризел. Да, не си сторила нищо. Но нима не разбра вече, че нашите очи не са онова, което притежават останалите?
Тя не пожела да му отговори. За дълго време остана само тишината. Той не смяташе, че се е изразил достатъчно добре. Знаеше, че тя има своите принципи и няма да остави никого в беда. Още по-малко дете. За бога, защо всички се стараеха да подражават на героичното... Не, не всички... Само онези, които решаваха, че съдбата им е обречена. Или онези, които имаха някаква непосилна задача на пътя си.
- Кой оставихте да ме пази? - каза тя, колкото да се отърве от болката, която леко започна да се връща.
- Мигел, конярът. Извинявай, но всички бяха заети с битка. Навън се появиха още орки и чудесии, малко по малко отново губим фронта. Но важното е, че всички са добре.
- Дали? - за миг беше съзряла счупените очила на Хюгес, коитотой носеше, вероятно досега се бяха били доу. Странно защо ли не беше чула нищо. Хавок пък държеше ръката си под странен ъгъл, сякаш беше счупена.
- Да, добре сме - отсече ледено Рой и се обърна. Ще изпратим готвачката да ти донесе отварата, приготвена от лечителите ни. Гадна е, предупреждавам те. И те умолявам да заспиш.
И бързо излезе от стаята, последван от другите двама. Защо толкова бързо беше отсякъл всичко и беше сложил край? Дали не криеше някоя рана на някого, но не искаше да я тревожи с това. А тя... Защо тя, богове, защо тя се страхуваше от това, някой да не си отиде? Нима не беше губила? Кои бяха те, че да се страхува за тях, не ги познаваше. Или ги познаваше?

Рой изглеждаше разсърден сутринта, когато я вдигнаха с триста зора, за да я заведат на закуска по нейно собствено желание. Не й обърна никакво внимание, освен че я поздрави кисело. Защо беше ядосан, Ризел не можеше и да предполага.
Но пък за разлика от него, Клайв беше в добро настроение, защото навън вилнееше страшна зимна буря и той можеше да се разхожда без качулка, без да си прави труда да се пази от слънцето. Тичаше наоколо като своя племенник. Изглежда те си бяха такива по природа. Заедно с тях тичаше и Елисия. Други ездачи всъщност, освен Рой и Елисия нямаше. Къде бяха, Ризел отново не можеше да предположи. Не смееше да попита и Рой, понеже киселостта му можеше да доведе до опасно избухване. Просто си седна на стола, подкрепяна от Азвер, който беше останал мълчаливо до нея още от вчера.
Всъщност имаше още един човек, който дрънкаше фалшиво на саморъчно направена гъдулка или китара, или каквото там беше. Той помагаше на Елисия да си намери ритъм. Беше рус и доста просто облечен, което показваше, че не живее в двореца. Всъщност това беше конярът, който бе тук от цяла вечност. Просто човек, историята му бе една от многото, които тя изобщо не знаеше, пък и не й трябваше да знае. Мигел може и да изглеждаше млад, но всъщност бе на повече от седемдесет. Преклонна възраст за обикновен човек от царството на хората, което... Май вече не съществуваше?
Можеше и да пее, но по пиански, което много развеселяваше принца. Макар че дори принца го нямаше днес. Само Рой. Ездачът стоеше като владетел пред трона на своята царица и принц, с гръб към Ризел, замислен. Може би самият той приличаше на владетел пред своя собствен трон... Владетел на тишината, единствен в своя свят. Такова нещо представляваше Дарсия... Рой не можеше да е като него... Може би само й се привиждаше. Привиждаше й се черна зала от красив черен мрамор, където имаше само един трон.. И този трон не можеше да бъде делен... Не, всичко идваше от черното оръжие, което носеше върху себе си. Това трябваше да е.
- Юме, юме... - промърмори след малко Рой, което я стресна. В тишината, която беше като вечна, това прозвуча доста странно.
- Моля?
Не получи отговор. Зачуди се дали когато бяха сами не ги спохождаха кошмари. Може и затова да се държаха заедно, но... Тогава защо му трябваше на Муртаг да се дели например... Или пък на онзи да напуска, или пък... Поклати глава, и без това беше толкова объркващо....
Рой протегна ръка към нищото, към трона. Всъщност той бе най-обикновен трон, без излишни окраси. На облегалката бе изобразен дракон, както ги рисуваха по приказките. Той бе позлатен, облегалките за ръцете също. Беше сложена червена възглавница от коприна, вероятно за принца. Обратно в тъмнината, тронът можеше да бъде окрасен само от черния мрамор и злато, заедно с паяжините на хиляди злини.
Върху възглавницата беше оставен жезъла, който щеше да бъде даден на Муртаг да го пази, когато Муртаг благоволеше да си довърши битката, може би...
- Кими мамору... - изръмжа ездачът и стисна ръка в юмрук. Леки огънчета заблещукаха, но не се задържаха дълго и той се свлече на пода. Азвер сложи ръка на рамото й, за да я спре, ако й хрумнеше да отиде да разбере защо Рой проявяваше слабост точно сега. Пък и ездачът започна да се държи странно, започна да се смее. От разперените му ръце светлината се усили и обгърна притежателя си в мъгла. Никой друг не обръщаше внимание, но Рой бе попаднал в друг свят. Явно се чувстваше често. Вратата се отвори и вътре влетя Риза, без поколебание се скри в мъглата от спомени. Спомени за болка и скръб, които не можеха да бъдат разбрани... Освен от онези, които ги бяха преживели... В мъглата се движеха сенки от кръв, които нямаха тяло. Ветрове отвяваха сенките и връщаха нови, още по-стари. Хора, които вече ги нямаше. И беше ужасно.
- Чуй ме! Чуй ме... Знам, че Ямада го няма сега, но позволи ми аз да го направя, позволи ми го... Позволи ми да не те оставям да полудееш...
Тишината, зловеща в смъртта докара още сенки, които се сгъстиха и покриха мъглата, правейки я черна. Клайв се спря след мигж до Ризел и поклати глава.
- Страхът е ужасно нещо.
- Ка...какво му има?
- Винаги има хора, които се страхуват от неща, които не можем да знаем ние с теб. Ездаческа му работа, не мога да го обясня. Аз съм същество с различни обичаи. Спокойно, Риза ще се оправи.
Каза го точно когато мелодията се усили. Мелодия, навяваща ужасни и весели неща едновременно. Мелодия за деца и за такива, които вече не бяха... деца. Може би за онези, които познаваше тя, Ризел. Знаеше коя беше тази песен... Беше онази, за която Хюгес беше споменал един ден, изпълнен с радост. Песен за една сграда насред полето, за житните градини, за пътешествието, за смеха, за страха, за сълзите... И за всеки, който самата мелодия обвързваше в история. Всичко на всичко... загубена и неписана история на съществуващи ездачи.

Удар и хоп, още един се появи. Още един, който Ризел не беше виждала вече. Изглеждаше странно. Не, беше мокър до кости. Къде ли беше бил в тази ужасна буря. Той се задържа за вратите, за да не падне, залиташе. Но това хич не му пречеше. Вдигна глава, за да впери странния си поглед в мъглата, която завземаше вече половин зала. От ръцете, от гърба му... От всякъде сякаш полетяха редици ноти. Те не издаваха звук, просто летяха около него, образувайки кръгове. Той замахна с една ръка и запрати тези ноти право към сърцето на мъглата, черната ужасяваща сянка на тъгата. Всичко се пръсна. Като неочакван гост, нотите обвиха тъмнината, стиснаха я и тя се разпръсна. Мъглата също. Излезе през прозорците и там бяха само Рой и Риза. Всичко беше станало бързо, а Ризел беше сигурна, че не е видяла точно какво ставаше. Но розовокосият ездач се отлепи от вратата и пристъпи вътре.
- Поне можехте да ме изчакате. Прекарах половин планета, за да ти помогна, господин Разбито сърце. - звучеше ядосан, но не на сериозно. После премери с поглед Ризел. В очите му имаше нещо магическо, твърде магическо. Не, самият му глас не бе от най-обикновените. Това можеше да е само.... Ямада Раску... Последният от списка, който й бяха изредили, когато се напиха. Мъжът с вълшебството в гласа... Не го познаваше, но нямаше как да не е той самият. И Риза го потвърди.
- Ямараску! Ти се върна, ти се върна! Муртаг ли те излекува? Какво стана? Целият си вир вода, ела до огнището долу да се стоплиш...
- Муртаг го... прие... Жезъла...
- Сериозно? Това са пълни измишльотини, нали?
- Не, напълно истинни измишльотини. Не остана доволен, но... Е, няма избор.
Риза се усмихна и отведе Ямараску в кухнята да го стопли. Отвън се чуха радостни изблици на други ранобудници. И ужасеният вик на Ямараску, когато ги видеше на каквоприличат. Повечето имаха изпочупени ръце, някои рани на лицето и на доста по-опасни места... Вчерашната битка въобще не беше била толкова безобидна.
Но Ризел не се опита да попита за това. Рой стоеше още с гръб към нея, с наведена глава. Изглеждаше като зомбиран. Нещо в гласа и мелодията, която му беше изпратил Ямараску, го беше пречупило. Щеше да се оправи... Щеше...
- Ела да видим Ямада - предложи й Азвер. Тя знаеше защо - Рой трябваше да остане сам. Затова и Клайв и Елисия тихичко се изнизваха вече. Така щеше да е най-добре...

Долу в кухнята бяха настанили така наречения Ямараску до огъня и го бяха дарили с една дълга кърпа, която стоеше още на главата му. Така приличаше на някой далечен роднина на Клайв, подобно изражение имаше. Макар че с черното облекло, странната прическа и най-вече тези тъмни магически очи минаваше и за приятел на черни господари. Че той не беше ли всъщност...
Бяха го обградили всички, които можеха да се доберат до малката кухня и които се бяха събудили. Елисия беше се добрала първа и сега висеше на врата му, като риташе във въздуха и се смееше, взимайки емоциите на баща си, който стоеше до вратата.
Ризел не намираше смисъл да слуша разговора им, понеже го водеха на драконски. Звучеше забавно, те се смееха често, но тя как да го разбереше, по дяволите. Щеше да е глупаво да каже на Азвер да й превежда. Пък и този разговор не я засягаше, нали.
От една страна я засягаше. Това разбра чак когато Ямараску обърна боровинковите си очи към нея и успя да я види през толкова много хора. Тя видя как очите му просветнаха, сякаш току що беше узнал нещо, а после се усмихна.
- Приятно ми е да се започнаем, госпожице Ризел. Аз съм Ямада Раску, техният песнопоец. Съжалявам, но не мога да ви поздравя както подобава по очевидни причини.
- Не, няма нужда - размаха ръце от изненадата, която бе й донесъл мъжа, проговаряйки на родния й език. Той не се различаваше много от драконския, разбира се, но с времето беше станал толкова диалектен, че вече имаше съществени промени. Ямараску й се усмихна отново.
- Къде е Минна? - сети се да попита след миг като огледа всички наоколо. Ризел си помисли, че това сигурно му е съпругата или нещо подобно. Всички наведоха глави, Хавок въздъхна. На него се падаше отговорността да отговори.
- Още е горе и се сърди. Казахме й, че брат й не е перфектен, но не ще и да чуе. Не знам какво съгласие ще достигнат, но...
- За мен ли говорите? - Ризел сащисано си помисли, че Муртаг се е превърнал в жена и отстъпи няколко крачки, като едва не събори Азвер, но той задържа както себе си така и нея на крака.
Лилавокосата жена влезе на светло. Беше облечена с къса рокля, сякаш сега ставаше от сън, пък може би беше точно така. Дългата й лилава коса стигаше едва ли не до колената й. Имаше същата кожа като тази на Муртаг и същите очи. Лицето й можеше да мине за неговото, ако само се направеха няколко незначителни корекции. От дясната страна на гърба й имаше белег, който май беше по рождение. Червеното листо...
Ямараску я погледна щастливо и й кимна да се приближи още.
- Да разбирам ли, че си склонна да му простиш?
- Естествено. И двамата сме инатчета, гадни малки господарчета. Но нали това ни прави по-различни? Когато се върне смятам да поговоря с брат си.
- Това ме успокоява. Видя ми се доста отчаян, а знаеш как умело го крие по принцип. Да го видиш без усмивка или спокойно лице е рядкост.
- Не ми натяквай съжаление. Отсякох, че когато се върне ще говорим. Или когато излезе от магията, която сте му устроили да го пази. Знаете, че това няма да го спре нали? Ако реши да тръгне по пътя?
- Осъзнаваме го и още как. Когато тръгне ще бъдем на щрек. Аз ще бъда.
Лилавокосата жена, явно беше на същите години като тях, поклати глава, при което лилавите й коси се разпиляха на всички страни. Ако ги острижеше, щяха да бъдат също така немирни както тези на...брат й... Това трябваше да е "мъртвата" сестра на Муртаг, сиамската му близначка, която съществуваше и не едновременно. Обърна се изящно и избяга през вратата. Може би беше дошла за чашка чай, но се отказа, когато видя ездача на стола.
- Инатливо момиче...
- С инатлив брат...

Завръщането на Ямараску бързо ободри повечето хора. Дори Рой не изглеждаше толкова омърлушен вече. Ризел имаше смътна представа защо толкова го харесват, този розовокос странник. Беше забавен, магичен тип, който се числеше към тях и щом облече униформа наистина заприлича на един от тях, какъвто винаги беше бил.
Ямада може би беше част от всички, защото всички го определяха за един от най-близките си хора. Това може би беше свързано с магията му, която изтръгваше песента на живота от сърцата им и по някаква причина го доближаваше до всички. Той знаеше всичко, що се отнасяше до музиката. Познаваше всички инструменти, които имаше в двореца и на повечето можеше и да свири. Въпреки това, предпочиташе да дрънка на едно изтърбушено пиано... Или заедно с Клайв да се наливат от смях, когато Ямада се опитваше да го научи да свири на флейта правилно. Зимният демон можеше да свири само по време на магията си, чрез която вдигаше страхотни бури. Но в останалото време си беше чист аматьор. Въпреки всичко, ако Ризел мислеше по своему, Клайв се учеше много, много по-бързо от нея, ако тя се заемеше с това.
- Господарят е вдигнал войските - каза розовокоското на вечеря, парти по случай завръщането му от плажа. Когато беше вдигнал чашата, усмихваше се и оглеждаше всички, сякаш щеше да ги вижда за последен път.
- Щом си тук, не ни е страх вече.
- Тъй, тъй, ама не съм много от полза пред вратите на злото, забелязахте ли?
- Ти си полезен тук. - и нищо особено, това го повтаряха винаги, дори когато розовокоското го нямаше. Той бе пристрастен към кафето, той беше и пристрастен музикан. Беше единственият с подобна дарба, който мнозина бяхавиждали. Беше прекарал живота си по границите, заради тази дарба. Не знаеше защо, но може би беше свързано с прокобата на Муртаг някога отдавна... Дали... Може би...
- Кога започва битката? - обърнаха се към Хавок в разгара на ужасяващото парти. Ужасяващо, защото бяха решили веднъш завинаги да останат с запомнящ се махмурлук на сутринта. Как ли щяха да се събудят, господи, ако ги нападнеха... Сигурно щяха да разчитат на Каин, Риза и Джейдън, които Ризел беше забелязала - не пиеха. Даже хич, което беше доста странно в сравнение с това къде бяха отраснали, между кои хора. За сметка на това, разбира се, се забавляваха колкото за трима пианици. Само за поддържане на настроението.
Хавок се ухили и се облегна назад.
- Няма да започнат от нас, но е по-добре утре да се подготвим, ако се намерим живи от това място. Първо... Той ще помете всичко по пътя насам и ще мине през планините... За да нападне беззащитните ни села и да дойде до замъка още веднъж. Но дотогава... Ще успеем да изградим защита.
- Ако не ни хванат в запой, това е важна точка...
- Да... Много важна...

Докато ездачите долу си пийваха преди битка, горе на кулата друг нервен човек обикаляше от единия край до другия. Беше дошъл тук само защото племенникът му беше поискал, но всъщност единствената му грижа беше брат му. Брат му, който можеше скоро да изгуби, а така му се искаше да го измъкне от бездната. Знаеше, че за зимен демон като него е съвсем, съвсем невъзможно, но все пак... Пък и на всичкото отгоре беше оставил замъка си отново сам, ако не се брои няколко батальона ездачи, които още не се бяха оттеглили и разни други... Да оставя замъка сам, без присъствие на демон... Звучеше си му направо страшничко.
- Кажи ми, Кевин, колко още трябва да остана тук? Има ли изобщо някакъв смисъл?
- Има сър - усмихнатото същество с крилата цъфна от нищото на парапета, полюля си се там, после закръжи наоколо. - Вие сте част от света, не трябва все да стоите настрана, нали?
- Но Кевин, не съм като теб, аз съм зимен демон. Зимните демони са отшелници.
И ангелът отново се засмя, после спря и каца в преспата, образувала се на покрива. Ако някога беше долетял като истинско същество, щеше да бъде опърпан, може би дори ранен. Но явно там, в неговата родина, това беше съвсем невъзможно. Считайки по усмивката му, той сякаш никога не беше напускал мястото, където беше роден. Дори и образ от далечно място, той сияеше от радост, което не можеше и да скрие.
- Тогава защо дойде тук, Клайв? Защото усети, че нещо те вика за да помагаш, или защото така поиска пеенника ти? Помисли истински, трябва да има причина.
- Дойдох, защото ти ме накара, Алемаро... И защото почувствах, че трябва да сторя нещо.
- Именно. Какво ще кажете за тези грифони? - в ледения въздух горе, където се вихреха мълниеносно хиляди снежинки, Клайв държеше на бурята си, вече се рееха няколко ерни грифона.
- Мои са....
- Ако си почувствал, че трябва да направиш нещо, то вероятно в скоро време с теб или с някой от семейството и приятелите ти... Ще се случи нещо опасно. И ти можеш да се опиташ да го спасиш... Да се опиташ...

Проблемът на този зимен демон беше, че докато се биеше с едно-две същества, не можеше да вижда другите. Точно така дойде и болката. Нещо голямо и черно се мерна пред погледа му, но той не можеше да откъсне очи от жертвата, която заледяваше вече. Точно това беше и грешката му. Защото чернотата се нахвърли върху него изотзад и го захапа по рамото. Клайв примижа от болка и в същото време изпусна контрол и над магията си. Опита се да отхвърли животното от гърба си, но то бе по-тежкото. Изръмжа като вълк, нахвърлил се над овца и после пусна демона. Той успя само да зърне дългите копита и ушите, по-подходящи за заек. Вълконещо... Имаше само едно вълконещо в този свят, където те бяха дошли само с магия...
- Алзиеа! - възкликна изненадано, защо й беше притрябвало на нея да го хапе... Той бе... Той бе...
Зелените й очи мернаха неговите и тя изръмжа. Тя си отмъщаваше. Защо, той не можеше да каже. Но смътно разбра този поглед, преди да открие, че ръката му бързо се обездвижва, същото ставаше и с другата вече... И с цялото му тяло. Вълконещото можеше и да бъде отровно. Това означаваше само едно - тя бе вече на друга страна. Беше дала живота си на господаря си... Черния господар.
- Какво си направила!? - това го ядоса, въпреки че я познаваше само по име. Това причини болка и предпочете да мълчи. Тя вече обикаляше около него, готова да го лапне на един дъх. Това нямаше да стане... Няма... Няма...
- Няма! - понякога се радваше, че силата му действаше дори да не раздвижи ръце. Макар и по-слабо, сега се крепеше на яда си. Защо за бога те избираха това... Чакай, защо той бе избрал това? Да, заради брат си, защото го бе мразил и сега се срамуваше от това. Но не можеше да му помогне, по дяволите не можеше. Но какво бе накарало Алзиеа да отиде там, пред черните порти?
"Ти! Ти, мръсен долен крадец, моят господар си отиде. Заради теб!"
- Кевин ли имаш предвид? Какво съм сторил аз?
"Ти остана единствената жертва, която мога да накажа. Заради теб, той ме остави сама. Заради теб нямаше достатъчно сила да ме погледне, да ми помогне. Заради теб зимната буря го отвя надалеч от онази, която го крепеше. Сега умри заради това, нещастико и нека другите научат, че вълконещата не дават прошка! Никога!"
И с няколко мощни скока отново се оказа до него, като доста лесно го събори заради парализата.
- Казах ти... Че изобщо не съм искал да се случи, глупаво чудовище такова. Това какъв довод е? Какво ти обеща той?
"Слава, величие... Лек!"
- Глупости! Празни приказки... Нали когато се провалиш просто ще те убие!
"Няма да се проваля! Ти си мъртъв!"
- Няма да стане! - няколко ледени шиа я принудиха да отстъпи, появили се точно до главата му. На него нищо нямаше да му стане, разбира се, дори да се забучеше на един такъв шип. Но те все пак бяха остри. - Няма да ти позволя да обвиняваш несправедливо... Защото... Защото подяволите не си права! Не си, чуваш ли?
Зимните демони не се ядосваха... Освен в необикновените случаи, когато в битка бе застрашен животът им. Тогава те забравяха всичко, забравяха дори за какво се бият и се опитваха да запазят живота си. Затова другият демон бе толкова добър кръвопиец на бойното поле, защото повече от всичко убиваше, за да се запази цял и непокътнат. Така сега и този пусна на воля силата на своята буря, за да прогони онази, която го застрашаваше... Въпреки че чувстваше тази сила твърде, твърде слаба. Силата му беше в ръцете, ръцете му бяха вързани с парализа... Не, нямаше да бъде вечно, щеше да се освободи. С хитрост или не...

"Ти си странно същество. Криеш ярост в думите си, за да я използваш, когато сметнеш за правилно. Кой си ти, Клайв, какво си ти, че да се месиш в правилата на времето и пространството? И кой си ти, за да имаш правото да отвлечеш ангелът, който ме отгледа?"
- Сигурно съм му господар, а? Стига Алзиеа, не си добре. Осъзнай се, момиче.
"Глупости!" в един ужасен миг той си спомни страшната приказка, която Рой разказваше, преди да се завлече по спомените, рано тази сутрин. Приказката за любовта, лудостта и яростта. Някога бе имало една принцеса, бе казал ездачът.. Тази принцеса умеела да обича и да дава обич на своите поданници. Но после нещо я променило и яростта взела контрол над думите и решенията й. И тя станала почти зла. Мислела само за себе си и за никого другиго. Дори детето й не можело да смекчи яростта. Кевин ли ги караше да бъдат такива? Неговата усмивка ли помрачаваше ума им? Неговите ли криле помрачаваха душата им? Неговата ли светлина хвърляше сянка върху действията и постъпките им?
За един ужасен миг Алзиеа сякаш се превърнав Арвен, а после отново в Алзиеа. Двете бяха станали напълно еднакви. Докато едната смятае, че виновен за всичко е бил Муртаг, че той е отвлякъл мъжа й, то другата смяташе Клайв за виновен, че е отвлякъл господарят й. Кевин ли караше съществата да действат така, той ли действаше като наркотик на тези две същества?
Съществото захапа демона за крака, което заболя и не беше шега работа. Май имаше намерение да го отхапе, ако той не я беше изритал с другия си крак. Е, сега и да искаше не можеше да се изправи. Тази рана щеше да се възтановява с месеци, по дяволите. Само ако Кевин беше тук щеше да... Не, не биваше да мисли за Кевин, понеже това можеше да я вбеси повече. В момента тя си играеше с него както котката си играеше с мишката, преди да я изяде.
- Не ми оставяш избор, Ал. Какво да сторя, че да те измъкна от тъмата.
"Безполезните ти магии са слаби срещу мощта на моя изпращач!"
- Да, много си права. Ако еше иначе не той а аз щях да съм господарят. Не ми оставяш избор, нека те изпратя надалеч. Надалеч, надалеч, където си избрала да живееш вече.
Без да се вслуша в отговора й, погледна към небето, което беше пусто. Нямаше вече нито една прашинка снежинка, която да капне. Той не можеше да протегне ръце, но можеше да си представи, че го прави. В това време Алзиеа виеше ужасно, сякаш готова да дойде и да му отхапе главата.
- Зимата...иде... - често това бяха дмите, които сполетяваха ума му, когато погледнеше синьото небе без капка снежинка. И тогава го спохождаше идеята. Той свали поглед към съществото и въздъхна.
- Свари ме неподготвен. Но аз вече... се подготвих. И съжялавам, че светът ще понесе тази буря още веднъж. якога я сътворих за баща си, сега ще ти я покажа и на теб, стара бивша приятелко на ангела ми.

Не успя да се надигне, но не му беше и нужно да го стори. Съществото стоеше пред него настръхнало цялото. Сега беше неговият шанс! Сега и никога повече. Той погледна врага си, стараейки се да запази силната вихрушка. Вихрушка, която спокойно би запратила и господаря си в безтегловност. Но този път щеше да издържи, заради врага. Ако бе здач, щеше да се опита да омилостиви своята приятелка и позната. Но Алзиеа не му беше такава. Бе притежавана от Кевин някога. Не и от него. Той обичаше своята Канаши, която му бяха отнели. Това същество не беше право и сега трябваше да се бори срещу нея, ако искаше да оцелее. Ако искаше да не минава по черния път отново.
Вихрушката от снежинки спря около него неочаквано. От снежинките се образуваха хиляди цветя. Отровни в своята хубост, те се превърнаха в ножове. В следващия момент вълна от снежинки замете вълконещото от всички посоки и го завъртя. То се опита да се отскубне със своята си магия, но не успя. Ледени блокчета се стрелкаха наоколо, последвани от ледени същества, родени от съня на господаря си.
- Ти отслаби ръцете ми. Но не и очите ми, които още виждат - тя срещна за миг слепите му очи, превърнали се в късчета лед. И после всичко изчезна в ръцете на огромното същество, по-високо и от двореца, по-високо дори от най-високото място на света. Същество от сняг, изтръгнало и прибрало в себе си хиляди изкоренени дървета и къщи от далеч, много далеч. Клайв кимна един единствен път отсечено и ясно. И чудовището се стовари върху замъка с пълната си мощ. Разнесе се трясък, трясък, който заглуши всичко останало. Хората, животните, Алзиеа, Клайв - замъкът - потънаха под лавината от снежна пряспа...

Някъде долу в тронната по тов време, ездачите изпопадаха от масите и се заоглеждаха стреснато. Мнозина скочиха на крака и се заоглеждаха, готови за врага, когато през прозорците започна да влиза сняг. Сняг, сняг и още сняг. Замъкът се тресеше така, сякаш щеше всеки момент да се срути под някаква тежест. Някъде горе, ужасяващ вой на вълконещо раздра деня и после всичко утихна. В тишината се изправи Рой, разтърквайки глава.
- Намерете Клайв и Наталио! Бързо! По дяволите твърде много пием, глупаци с глупаци! Нещо става горе... - после, обръщайки се и към прозореца, където се трупаше все повече и повече сняг и замъкът все повече и повече се тресеше... - И бурята се върна. Клайв е извън контрол! Намерете го, дори да трябва да изринете всичкия сняг на света. Нападат ни, а дори не ни пука! Това ни е за поука, бягайте, хайде! Аз отивам да видя какво става на покрива...