В небето

И така... Изпратиха Морзан у дома. В дома, в който трябваше да живее друг. Хавок замислено следеше тръгването от прозореца. Замислен, сякаш съчиняваше пиеса, почти не чуваше какво му говорят другите. Почти се стресна, когато до него застана веселият Златен и също погледна навън.
- Вие сте странни - заяви той, когато недоволно разбра, че хич не го слушат.
- Извинявай, Шут. Просто... Си спомних нещо...
- Но ти никога не си виждал Морзан, нали? - намеси се Рой, който вече разпускаше с благодарности останалите и по-скоро ги избутваше насила навън, за да види какъв проблем имаше принцът. Детето подсмърчаше и плачеше за нещо, но още не бяха разбрали коя играчка се беше счупила този път.
- Да, не го познавах. Не го познавах, но все пак. Не видя ли очите му, Рой? Не видя ли очите му, тъй ярко лилави. Като на Муртаг... И стойката и телосложението... О боже - хвана се за главата и я поклати. - Той... Наистина е роднина на Клетвопрестъпника. Защо го отричахме? Само да го защитим? Но толкова си личи, господи.
- Муртаг не е Морзан. Двамата се различават. Не се взирай твърде много в очите, защото те могат да лъжат.
- Да лъжат? Ти не си го погледнал нали? Муртаг лъгал ли ни е някога с очите си. Неговите очи са огледала на ужаса в душата му.
- Но не и тези на Морзан. Морзан е пълен с неизказани истини и лъжи. Неговите очи са мътни като мътната вода. Те самите лъжат.
- Може и да си прав. Но в онзи момент, когато постави ръка на главата ми... не беше така, кълна се.
- Щом казваш - ездачът повдигна рамене и без това беше трудно да спориш с Хавок. Ако си го поставеше за цел, Хавок можеше да е непобедим в двубоя с думи. Беше артист преди всичко...
Остави го да се чуди дали беше видял истина или лъжа. Но Хавок винаги разбираше истината накрая. Това му беше хубавото. Така че... Рой нямаше защо да се страхува за него. Хавок бе толкова по-мъдър на моменти. Не случайно беше регент, нали? Бяха им разменили ролите. Рой трябваше да е регентът на войниците, а Хавок - главният. Но това никога не беше зависило от самия Рой. Въздъхна и игнорира присъствието на Хавок, за да се съсредоточи върху малкия принц

Къщата... Трябваше ли да даде къщата си, очевидно това беше съдбата й. На кулата, той държеше единственото цъфнало лале в замъка и тихо го въртеше в пръстите си.
- Съжалявам за това, Медейра. Един дух ще наруши спокойствието на къщата с духове. Приеми го и не го мъчи... Моля те... - тихо прошепна Хито Накамура и отиде да види дали смяната ще се смени както трябва. Трябваше да вдигнат защитата, ако искаха да се пазят... Той като учител напълно разбираше тази нужда. Макар че нямаше никакви права да наложи още по-голяма сигурност. Все пак... Все пак се стараеше в това, което можеше да направи. Да стои, да съветва и да се опитва да ги държи далеч от отчаянието както обикновено. Неговите ученици бяха... Деца, които никога не бяха сигурни в решенията си. Заради него ли, беше ли бил способният учител за когото го смятаха? Или просто времената изменяха всички?

Шутът остана в залата, като се премяташе като сащински акробат и пееше. Вътрешно в душата си обаче търсеше топлината на жрицата, в чийто ръце се беше появил. Бе жива и това му даваше радост, която никой друг не можеше да му даде. Това го поддържаше. Не слънцето, нито снежната зима. Нито дори усмивките и смехът, който даваше на другите. Осъзнал вече, че за всеки имаше някой, който да бъде опора в най-тежката зима, в най-тежката война. Тук всеки от ездачите си имаше някаква опора. Златен беше намерил своята. Колко хубаво беше наистина... Да имаш на кого да вярваш винаги, навсякъде... Навсякъде...
Това го караше да пее песента си, без значение че никой не го слушаше в момента
Някъде далеч на фронта Фицрицарин пусна магията си в действие със мисълта, че опората му се крепи на слънченото създание, което долноземната жрица беше довела... Опората му беше Златен... Защо? И той не можеше да отговори...

- Рому - принцът вече се беше успокоил, седнал в скута на ездача, за да гледа внимателно как може сам да си поправи играчката.
- Ей сега ще е готова - отговори ездачът, разтълкувал погрешно споменаването на името си.
- Аз сънувах днес... и вчера... - продължи детето като пренебрегна думите на ездача.
- Така ли? Какво?
- Татко. - ръцете на ездача спряха да сглобяват играчката и погледна момчето замислено.
- Вече?
- Той каза, че мога да споделя с теб. Защото ти си знаел. И ще ме наглеждаш, защото съм можел... Да пострадам.
Рой замислено продължи да го гледа. Защо толкова рано бе решил ангелът да се появи в съня на момчето? Защо...
- Ще те наблюдавам - чу се да казва, но не знаеше как да го изпълни. Как можеше да го изпълни. Какво можеше да направи, ако принцът някога бъде ударен от скръб, а той не е в състояние да му помогне и да го успокои? Имаше ли правото тогава да даде тази задача на друг? Или до тогава принцът щеше да намери любовта, която щеше да го пази? Но гледаше твърде напред във времето. Какво можеше да се случи. Ужасено си спомни думите на ангела в съня си "След десет години... Ти... Ще...". Потръпна и остави играчката настрана, като хвана ръката на момчето - Ще те пазя.

Хавок замислено обикаляше новите войници и ги оглеждаше един по един. Занаятчии, търговци, рибари... Нито един войник. Всеки имаше своята професия, но тя в никакъв случай не беше свързана с войнишкото. Дори дракони нямаха. Защо бяха дошли? О, да... Сети се.
- По-добре идете защитете домовете си - заключи той накрая, като се спря и отиде в средата пред редицата.
- Отказваме - строго отбеляза вероятно водачът им.
- Защо?
- Защото да пазим царството е и наш дълг. Благодарни сме на войниците, че се грижат за нас. Но и ние имаме правото да заемем пост.
- А ако си отидете... Кой ще пази жените и дъщерите ви? Ще ги оставите да скърбят с майките и бащите си? Да скърбят върху гроб на някой, който може да е умрял и напразно?
- Не и ние. Няма да умрем напразно - благо се усмихна старецът - Познавал съм Бром, господине. Най-малкото имам силата да ръководя тези хора в боя. Може да спечелим един миг победа и слава, но това... Това ще е за доброто на всички ни. Приемете ни в редиците, господин регент.
- Страх ме е да го направя. Ще помислите, защото съм млад. Не е така. Мнозина тръгнаха в боя. Малко се върнаха.
- И с нас ще бъде така. Защото войната дава жертви. Много. Но ние сме готови за това. Трябва... Да ни пуснете да защитим земите си.
Хавок премълча мислите си. Какво да направеше? Да се скара с населението, да ги прогони? Те бяха прави. Имаха правото да бъдат тук.
- Ходете си изберете оръжие....

Хито Накамура спокойно следеше Шутът, който след акробатичните си номера беше тръгнал да изследва замъка. Това същество знаеше, знаеше най-голямата му тайна. Беше се опитало да го успокои по възможностите си. Това Хито го оценяваше. Но го и плашеше. Защо си беше позволил да сподели най-голямата си тайна с един земен дух? Какво имаше в кехлибарените очи на Златен, за да успее Накамура да му се довери? Имаше нещо.- Нещо по-магично от самото същество. нещо като вяра, като добро... Нещо, което го имаше и в очите на Белия ангел, който някога бе пазил тайните на толкова хора и още ги пазеше. Не, Златен не можеше да е наследникът на Белия ангел. латен не беше ангел. Но душата му... Тя беше овладяна в същия дух на добротата и беззащитността на нещо, което не знаеше нищичко за големия свят.

На границата, срещу огромния орк, граничните вече губеха. Но щяха да се опитат да задържат фронта. Не, Фицрицарин нямаше да загуби втора битка. Нямаше, не носеше лош късмет и щеше да го докаже. А някога, щеше да бъде възнаграден за този труд. Не, не само с медали и почести, ако изобщо се стигнеше до това. Наградата щеше да бъде мирът. С тази надежда в сърцето, единствената свещичка, която гореше сега, той отново се спусна напред срещу огромното чудовище, опитвайки се да го повали. Докрай... Битката трябваше да се изведе до някакъв край

Ето я и къщата. Къщата, която щеше да бъде негов дом от сега нататък. Морзан въздъхна. Те го бутнаха напред да мине отвъд защитната невидима стена. Той я усети и усети още повече, че тук наистина е в безопасност. Никаква промяна нямаше в тзи стара, стара къща. Подаде ръцете си, за да ги отключат... И беше свободен в тази къща, която никой не забелязваше. Която щеше да бъде негов затвор и негов дом от сега нататък, завинаги... Завинаги... Двамата войника го изпратиха спокойно отвъд невидимото, там където нищо не виждаха. Без почести, просто спокойно, гледащи напред... После изчезнаха...

Принцът не знаеше за опасността, на която го подлагаше баща му. От къде да знаеше за това? Все пак беше на три, зимата беше в разгара си... и той все още не знаеше нищо. Нищичко за онова, което можеше да го сполети наистина. На няколко пъти за малко го беше усещал, но детските спомени за това отлитаха като птици. Рой вече сериозно се тревожеше за това дете. Можеше ли д отгледа момче, което никога нямаше да види истинския си баща наживо? Можеше ли да отгледа дете, когато никога не беше бил той баща? Не познаваше това чувство, как можеше да му даде любов, когато не знаеше как става? Не можеше да се отнася с него като младите войничета навън, децата, които бяха избрали живота на униформата. Тогава как... Да се държеше с него?

Навън Хавок и Шута неспокойно наблюдаваха небето откъм Мраморната кула. Довявяше мраз и зима, но и нещо, което ги караше да бъдат по-неспокойни от когато и да било. Нещо мрачно, нещо ново. Дарсия се беше събудил отново. Сега какво щяха да го правят? Господарят хич не си поплюваше. И вече замисляше нещо. Но как щяха да го спрат, когато не знаеха какво е? Да отидеха там щеше да е опасно за плановете, които бяха измислили тази сутрин. Хавок погледна Шута замислено. Върху лицето на земния дух беше изписано мрачно безпокойство. Той се беше намръщил и от това изглеждаше малко по-възрастен, не като дете. Кехлибарените му очи святкаха. Святкаха с предизвикателство, сякаш приемаше черните облаци от там като знак, че скоро може да се наложи да се бори с трудности, които още не бяха по-силите му. Но щеше да се опита, нали? Да, щеше...

Енрике също следеше това раздвижване с не по-малко безпокойство. Преди три години беше бил хлапе, което не разбираше от тези неща. Сега още беше хлапе, но с три години по-умно. И знаеше, че това не беше шега работа. Въздъхна и поклати глава. Нямаше ли да има край това? Вероятно не. Не и в близките месеци. А толкова се надяваше да живее спокойно в къщурката си в гората. Не, че не можеше и сега. Но трябваше да остане до принца. Това бе неговият дълг.

На границата, далеч от замъка, черното същество се изправи в цял ръст, с пет глави по-високо от Фицрицарин. Той бе един от най-високите в своята част от армията и това беше голяма изненада за него. То се възправи и се разсмя, когато посочи черните облаци от Кулата.
- Господарят ми се събужда! Идва краят ви, нещастници!
- Твоят също! - за един миг острият поглед и усетът на ездача намери слабото място на орка, толкова висок и мускулест и без колебание удари. но също така погледна с притеснение към оказаната посока.
- Да... Той никога не се отказва..

"Ако трябваше да бъдем честни... Някои неща си отидоха преди ние да знаем за тях... Да, така беше. Случи се толкова отдавна, че дори книжовниците не се опитаха да възтановят материалите. Затова информацията се заличи напълно. Но приказките останаха. Да, понякога е чудно да ознаеш, че най-великите истини са скрити зад приказките на мама и баба, които те плашат преди да заспиш. Когато те плашат с орките и черният господар е страшно, нали? Но се гордеш с войните, които се изправят смело пред тях и ги побеждават така, както може да се случи само в детските приказки на миналото ти.
Само че това се отнася само до момчетата. Момчетата слушат приказки за войни и зло, в които смелите си проправят път в живота, а слабите се опитват да помагат, защото са много начетени. В известен смисъл, това важи като истина дори днес, в нашите години, когато е мирно и тихо. Крал Роланд Колд Гондорски се е погрижил за нашият мир преди години и сме му силно благодарни за това. Като истински книжовник, бих казал на бъдещите поколения, които четат това сега, че по времето на крал Роланд всичко беше под контрол. Не се нуждаехме от армия и вероятно това беше слабостта ни, но тогава не се замисляхме много. В замъка често имаше празнества на пищност и разкош, нещо, което повече едва ли ще има, или поне не докато господарите съществуват.
Но да се върнем на приказките. Както казахме, в приказките за момчета присъстваха величествени принцове и бойни момичета, които защитаваха всеотдайно своето царство срещу злото. По някакъв начин, това вероятно владееше въображението на момчето години наред, защото то беше почти готово да бъде войник, само и само да бъде герой в приказките за други момчета.
При момичетата обаче не присъстваха на подобни неща. Както е известно, за повечето момиченца беше характерно да харесват приказките за принцеси, които силно обичат някой красив принц. Но по времето на крал Роланд не се разказваха приказки за принцеси. Всеизвестно беше, че кралят силно прежалва жена си, кралица Прелестна, която му остави един единствен син - принц Грациан Гондорски. Трябва да споменем, че принц Грациан е великолепно момче, което силно се надяваме, ще наследи достойно баща си, когато дойде времето.
Хората от царство също тежко приемаха смъртта на кралица Прелестна, която бе винаги толкова добра с всички нас и отговаряше на всички прищявки на народа. Другаде е описано защо и как загина тя.
Така че, майките и бабите, за да спестят тъгата си за кралицата, разказаха на момиченцата приказките за Белия ясновидец. Както е известно, идеологията за Белия ясновидец е стара религия. Предполага се, че идва от религията за Белите ангели, но скорошни проучвания отхвърлят това. Тази идеология идва от древните елфически страни, от разпръснати елфически селца, чак до нашите земи.
Белият ясновидец, според елфите в тези селца, е млад елф, роден от магия. Взаимодействие между слънце и камък. Камъкът съдържа живота на всички, твърдяли те. От камък можел да се роди човекът. Белият ясновидец е точно такова същество. Родено от лъчите на слънцето същество, което е живяло преди това в камък. За елфите това е елф, но нашите истории силно са изменили това.
Според нашите легенди, Белият ясновидец е човек, или друго човекоподобно същество, което няма характерни белези за някой от народите. Нашите легенди разказват, че това същество е вероятно да бъде и земен дух, защото е известно как при долноземците земните духове чрез магия произлизат от кристални камъни. Вероятно е, религията да идва всъщност от дълбините на долноземците, но не е доказано. Защо го наричат Бял ясновидец? Това се обяснява в легендите по този начин: Белият ясновидец още от самото си раждане може да вижда миналото на дадено същество, защото тогава силите му са неконтрилируеми. Ясновидецът е онзи, който има бяла кожа, като мляко и руса, почти бяла коса. Често има кехлибарени очи - никой друг няма такива. С тези си кехлибари той може да предскаже нашите съдби. Той е пратеник от Съдбата, за да ни предупреди ако има нещо зло по пътя ни. Белият ясновидец е същество, което контролира доброто също така, както и ангелите. Той е пратеник на Ангелите. От всичко това следва, че Белият ясновидец е създаден от бялата магия на ангелите и от Съдбата. Той е любвеобчиво същество, обича всички и е винаги засмян. С времето често държи в ръката си жезъл - обикновено дърво с звънче накрая, което можеш да чуеш само ако те очаква нещо лошо. Затова го наричат Звънчето на Гибелта. Белият ясновидец се нуждае от Променящ, за да контролира силата си. Променящият е някой избран от Белият ясновидец....
За съжаление текстът е заличен, но едва ли ще намерим повече информация. За съществуването на такива същества не сме убедени. Предполагаме, че също като измислените принцеси, Белите ясновидци трябва да вдъхват на момичетата увереност в живота и да им покажат, че има шанс да намерят своя принц на свой кон. Силно вярваме, че в близко време едва ли ще се появи някой Бял ясновидец, още повече, че е невъзможно. Селищата на вярващите елфи са отдавна заличени от битките. Невъзможно е и поради факта, че земните духове не обичат контакта със слънцето, те са подземни същества"Сега, години след като този автор бе изложил мислите си на хартия, по времето на дядото на царица Арвен... В царството вече имаха доказателство. При тях вече имаше един Бял ясновидец... И те не знаеха нищо за това, което беше той наистина. Какво беше Шутът? И дали легендите за Белите ясновидци бяха истински? Дори и да бяха... какво липсваше и дали беше важно?

"Променящият е онзи, който има силата да променя. Променящият е онзи, който е избран от Белият ясновидец за доброто на този свят. Това е човек, елф или ездач... или каквото и да е друго същество без да броим животните, с определена магическа сила. Променящият е сила. Заставайки до Белия ясновидец, той се променя, променя своята същност по начин, по който едва ли много биха разбрали. Променящият е човекът, който не познава себе си, който е страдал и ще страда за доброто на света. Променящият е този, който ще даде всичко, за да има добро за нас, които го желаем.

Приказките разказват как Белият ясновидец, получавайки своя Жезъл на Гибелта, тръгва да търси своя Променящ. Той може да е жена или мъж, това никой не знае. Срещайки своите очи с Белия ясновидец, Променящият усеща, че сърцето го зове към пътя. Често обаче Белият ясновидец е следван от много хора, които твърдят, че са усетили това странно чувство. Затова накрая Белият ясновидец избира истинският измежду тях. Той сам решава къде и как, какво да стори за да избере Променящ. Бял ясновидец без Променящ не е възможно да съществува. Познати са ни тези двойки Бели ясновидци и Променящи: Бялата дама и Зеленика, Чернишка и Любезен.
Друга информация за Бели ясновидци нямаме. Най-вероятно няма и не са съществували други. Относно странните им имена - в миналото е било модерно имената да са прости и запомнящи се. Имена като Копривка, Рицарин, Глупчо и Шишко са били много разпространени из ездаческите и човешките земи."Още от далечното минало хората се занимаваха с проблемите на различните същества. Опитваха се да определят кой от къде идва и защо е тук, каква е мисията и какво същшество е. Дали е добро, дали е зло, дали ще помогне или не. Сега, години след това, Каин Фейри седеше на масата в библиотеката и четеше материалите. Той беше новият библиотекар при царица Арвен. Принцът щеше да назначи свой, когато дойдеше времето. Каин имаше правото да се подписва само като "Каин Фейри, библиотекар при царица Арвен" и все още спазваше това правило. Предишните двама, които бяха седяли на този стол, бяха се занимавали осърдно с управлението на дадения владетел или владетелка, подробни записки за дни и години, които са минали от управлението. Каин също го беше правил. Но винаги се беше чудил на страстта на двамата автори преди себе си, с която те бяха се оитали да разгадаят тайната на Белите ясновидци. Сега вече разбираше. Но за разлика от тях двамата, той имаше доказателство, че те съществуват. В момента пишеше точно това, макар умът му да беше зает на още едно място, именно плановете на Рой. Тревожеше се... Много се тревожеше. Затова краснописът днес беше несигурен и често бъркаше. Щеше да се наложи после да препише нещата.
Соске Итошки беше библиотекар на бащата на Арвен - Грациан. За Грациан казваха че е бил справедлив и честен владетел, истинска гордост за народа си. Никой вече почти не го помнеше, защото бе загинал твърде млад. За Роланд Колд казваха, че бил студен като името си и много, много избухлив, вечно в лошо настроение и намусен.
Е, той се беше постарал да изобрази Арвен такава, каквато я виждаше, с помощ, разбира се.
Сега... Белите ясновидци... Бяха и в неговия ум. История, която завладяваше по свой собствен неопределим начин. Той щеше да я разгадае. Затова беше повикал Шута да дойде след малко. Трябваше да реши проблема веднъж завинаги.

"Белите ясновидци имаха една единствена задача - да сеят мир и благоденствие"
Пред Каин стоеше младият земен дух. Той беше на ръст почти колкото самия Каин, а пък Каин беше нисичък за народа си. Но за разлика от ездача, Шутът имаше прекрасни черти и много по-добро телосложение. Разбира се, Шутът никога не беше падал от дракони на височина над десет и повече метра.
Шутът стоеше спокойно, със скъстрени зад гърба си ръце като малко момче, което очакваше някой да му каже, че трябва да учи стихотворение наизуст. Изражението му еше смесица от усмивка и любопитство. Малките звънчета по облеклото му подрънкваха от време на време, когато той вдигнеше глава, за да огледа още веднъж библиотеката.
- Мисля, че не сме имали възможност да поговорим - започна Каин, когато го остави да се нагледа и реши, че вече е време да развали тишината.
- Така е, господин Фейри - откликна земния дух и кимна бързо.
- Рой ли ти каза за мен?
- Името ви е изписано в очите ви, господин Фейри. Няма нужда някой да ми казва кой сте. - това може би го смути, още не беше свикнал с порядките на това обещство. Това само засили подозренията на книжника, че си има работа с Бял ясновидец. Кимна му към удобния стол, за да седне.
- Какво друго можеш да видиш в очите ми още?
- Не много... Страх... И тъга... И че сте бил роден в Дорадо някога. Не знам къде се намира това място, но изглежда искате да не сте бил роден там.
- Това не е ли много според теб? Това, което умееш да виждаш?
- Мама каза, че не е толкова лошо. Че така ще разбера кой ме лъже и кой - не. Така ще разбера кой е добричък и кой не.
- Какво ще направиш ако срещнеш някой лош? - имаше чувството, че говори с дете. Всъщност Шутът не беше ли още дете? Все пак беше роден от камък преди няколко дни, независимо как можеше да се погледне на нещата.
- Ако срещна някой лош... Бих се опитал да го променя, но не знам как.
- Шуте, чувал ли си за Променящ? - реши да кара направо. Беше му вече ясно. Някой бе казал на Шута, че е възможен Бял ясновидец. Шутът го беше приел за истина и сега искаше да се ръководи от тази истина. Момчето наведе замислено глава, а после и кимна.
- Страх ме е. Не искам да тръгвам сам и да го търся.
- Не! Не е задължително. Много си млад още. Трябва първо да опознаеш способностите и това, което си ти. После ще ти помогнем.
- Каин, вероятно ли е тук някъде да е моят Променящ?
- Променящите могат да бъдет навсякъде.
- Не трябва да бързам и да избирам, нали?
- Не... Вникакъв случай. Първо ми разкажи, това което ти смяташ за истина. Истината за това, което си ти. Това, което мислиш, че си ти. Искаш ли?
- Би ми било много приятно... Но ти можеш ли да пазиш тайни.
- Аз съм книжник. В тези книги са скрити много тайни. Мислиш ли, че ако ги бях издал сега щях да бъда тук?
- Но изглежда си бил наказван...
- Паднах от дракона си в битка, пронизан от стрела. Всеки има момент в живота, в който мисли, че всичко е свършено. Но аз трябваше да остана.
- Тогава.. Ще ти разкажа. Облегни се и слушай внимателно...

"Далеч отвъд морето, там има други закони. Далеч отвъд морето, там има много и различни същества. Същества с различни сили, които за тази земя са непознати и опасни. Там, в една градина с цветя, живее майката Природа. Тя няма друга работа, освен да отглежда своите цветя. Аз съм нейно същество, родено от нейната роса, от нейния пламък И баща ми е Слънцето, който ме доведе тук, на тази земя. Далеч от тук, същества като мен рядко оцеляват, защото често сме нападани от зли бури. И все пак аз оцелях и бях изпратен като земен дух за този свят. Не познавам себе си, не познавам никого. Съвсем по детски приех, че жрицата Йоко е моята майка на тази земя, но истината не е такава. Все още не знам кой съм и се поставям в ръцете на този, който ще ми каже и ще ми покаже пътя, по който аз трябва да вървя.
От самото начало имах чувството, че земният дух в мен не е това, което трябва да бъде. Защото земният дух не е така блестящ, не е така засмян. Боли ме, че не съм в помощ на народа на долноземците, но той вече не съществува. Затова вероятно съм изпратен, за да сея светлина, а не благоденствие на Подземното царство. Така, един ден събуждайки се под слънчевите лъчи, аз усетих, че наистина имам някаква друга мисия, някакъв друг дълг. Тогава, подслушах без да го искам, разговор в тъмнината на една зала. И чух за Белите ясновидци. Тогава, замисляйки се върху това, може би реших, че и аз съм такъв. Не знам защо го реших, но знам, че това стопли сърцето ми - мигът, в който видях себе си в различна светлина. Случиха се много неща, които да ме наведат на мисълта, че аз съм това същество, което хората търсят. Авторът ще потвърди какво съм аз. Аз, белокожият, с кожа от мляко. Аз, с русите почти бели коси. Аз с облеклото на черни и бели ромбчета и звънчета. Аз... С кехлибарените, големи кехлибарени очи.
Много хора смятат, че това е достатъчно да бъдеш Белият ясновидец. Но това което съм аз, ме ужасява. Аз имам някаква сила, която не контролирам. Плаши ме и спя в кошмари. Какво съм аз и как мога да разбера? Не знам... Защото никой не знае. Казват, че трябва да намеря свой Променящ, но как бих го избрал, когато не знам дори дали изборът ми ще е правилен?"

"Драконовото царство намери Бял ясновидец в третата година от смъртта на царица Арвен, месецът е Май. Белият ясновидец напълно се различава от описанията в древните книги. Той ли се е изменил, или информацията не важи за всички? Наистина, имаме само два документа, останали от едно време. Ще се опитаме да създадем нови. Нови, които ще определят по-пълно това същество, на което трябва да помогнем. Да му помогнем да разбере кой е и защо е тук. Каква е мисията му и дали има път в това, което го очаква. Това ли сте искали вие, които сте разучавали старите приказки? Аз не знам... Но имам претенциите, че ще науча. Ще науча история, която трябва да бъде разгадана. Трябвало е да бъде разгадана преди години..."
Каин се подиса върху краткия протокол, който си беше написал като започване на проучванията си и свали очилата си.
- Шуте, искаш ли чай? - спокойно попита съществото, когато видя, че земният дух е малко унил.
- Страх ме е - повтори съществото и въздъхна - Сам съм... Какво да правя?
- Ти си силен... И всички сме тук. Обърни се към някой и той ще ти бъде приятел. Гаранция. Не сисам. Сам си само ако наистина го искаш и упорстваш, че си сам. Винаги до всеки има приятел.
- Чай от лайка.
- Веднага. Радвам се, че променяш темите по-бързо, но се надявам да обмисляш нещата. За някои ти си дете и повечето те възприемаме така. Може би не е вярно. Бъди по-отговорен. Трудно е... Но помисли върху себе си.