В небето

Заглавие: Re: В небето Нед Апр 26, 2009 7:12 pm

-Здравей.Приятно ми е да се запознаем.Но защо си на тъмно?Да не би да си вампир?-момичето потръпна докато изричаше тези думи.-Или демон?

Заглавие: Re: В небето Нед Апр 26, 2009 7:15 pm

- Не, за костите на старите хора слънцето може и да вреди... Шегувам се. Стар съм, но имам определен ритуал, за да си почистя меча. И спокойно, вампирите тук в момента са на мисия, а демоните са на бойното поле. И на мен ми е приятно

Заглавие: Re: В небето Нед Апр 26, 2009 7:41 pm

-Ритуал?Смятах,че такива неща вече не се правят.Все пак понякога ги правят малките деца,но просто си играят.Ами ти как се казваш?

Заглавие: Re: В небето Нед Апр 26, 2009 7:46 pm

- Знам, знам... Но навиците умират трудно, все пак - той скочи от перваза и прибра катаната си, като навлезе в слънчевата светлина. Изглеждаше млад, а косата му беше дълга и снежно бяла.(има го в темата "Картинка на деня"). Имаше топли бежови очи и голяма усмивка - Аз съм Хито Накамура. Учител на Хавок и Рой... И на още тридесет и осем подобни на тях, техни връстници. А ти си?

Заглавие: Re: В небето Вто Апр 28, 2009 6:19 pm

-Чаяки.Мисля,че това е достатъчно.Значи вие би трябвало да сте велик учител.Все пак сте обучили 40 човека,което не е никък малко.

Заглавие: Re: В небето Вто Апр 28, 2009 6:28 pm

- Не, просто нормален учител със странен късмет. Никак не е лесно да обучиш тридесет и девет момчета с немирни глави и едно момиче, което все им се връзва на измислиците. Защо трябва някой да е велик, след като просто е бил учител?

Заглавие: Re: В небето Пон Май 04, 2009 11:02 am

- Къде е той?
- Мъртъв е... - войникът се отпусна на стола тежко и се остави на лекарите да го овържат. Регентът помълча за миг, а после му донесе една чаша.
- Пийни, ще те успокои - спокойно каза и отново се отдалечи. Значи така... Губеха, малко по малко и границите. Само ако беше помислил по-сериозно... Следващия път трябваше да вземе тези неща насериозно.
Войникът бе един от последните оцелели на северната граница. Тя граничеше със стадо зли орки от доста време насам. Водачът на северната армия го нямаше, нито заместникът му, затова нещата там бяха така объркани. Вйникът изпи медовината на един дъх и въздъхна. Медът като че ли наистина го стопли и му върна малко сили. Той беше опърпан, униформата му беше сякаш оръфана от някакво същество. Черната му коса все още беше вързана на опашка, а белият перчем по средата го правеше по-стар, отколкото наистина беше.
- Момчето беше добро. Силно и здраво. Загина от ръката на един голям.. - каза след малко. Регентът не го беше подканил да говори, но войникът се почувства длъжен да го стори. Рой Мустанг не каза нищо, подканяше го да продължи. - Момчето искаше да защити ловкините. За кой бог бяха дошли там не зная. И Нощни очи... Нощни очи изчезна. Не съм го виждал от тогава. Моя черна подивя... И благодарение на нея, пъргав кон, да я поживи бог... Сега съм тук.
Регентът продължаваше да мълчи. Черна тишина, някак странно страшна. После се обърна и черните му очи пронизаха войника изпитателно.
- Радвам се, че си се върнал. Затова ти дадох нов кон. И не се безпокой, Нощни очи е вълк, силен е и мъдър. Ще се върне след ден два.
- Но е стар.
- Ти също. Фицрицарин, не се безпокой толкова. Нещата ще си дойдат на мястото. Обещавам... Ще направя всичко по силите си за това. - регентът искаше да звучи обедително и войникът одобри това. Не, че думите на по-млад от него биха били от полза. Регентът беше твърде млад. Вярно, и той имаше сила... беше добър водач... Но все пак млад, Фицрицарин винаги имаше това в предвид. И все пак, Рой никога не го беше разочаровал. Нито пък някой от останалите.
Регентът вдигна друга чаша и си сипа малко вино. В същия момент вълчият нюх на войника го предупреди за нещо фатално. Изправи се, колкото можеше и успя да бутне чашата от ръцете на другия. Виното се разля по каменните плочи и разложи камъка. Отново настана мълчание. После Рой вдигна глава.
- Изглежда не е толкова безопасно, колкото си мислех. Или се опитват да премахнат мен... или изпробват отровата си, за да я приложат после на принца.
- Къде е... принца?
Двамата се спогледаха ужасено за миг, а после излетяха от залата, за да потърсят детето.

Няколко часа по-късно детето лежеше между тях двамата с отворени към небето очи, но не виждаше нищо.
- Подяволите с мен - продължаваше регентът от няколко часа, докато все още имаха надежда да опазят момчето. Но вече полека-лека я губеха. Как никой не беше видял момчето в конюшнята? Това означаваше ли, че някъде наоколо имаше... предател?
И къде по дяволите беше изчезнал другият регент, когато най-много се нуждаеха от него? Фицрицарин отново прокара пръстите си по челото на чернокосото хлапе. Търсеше белегът от баща м, но ангелът сякаш го беше заличил... А преди го беше имало...
- Мръднете се, мръднете се - ето къде беше бил. Регентът се появи от гората, носейки един доста странен предмет в ръце. Беше яйце, макар че другите двама не съзнаха това от начало. Направиха му път.
- Накамура-сенсей казваше, че драконът може да премахва отрова... С магия!
- Хавок, принцът няма дракон!
- Нося му! Един от черните агнаурски!
Двамата го изгледаха, после се спогледаха.
- Агнаурски? Ти какви ги мислиш, как изобщо си се докопал до него!?
- Трудно, но... мисля, че ще е от полза, нека поне опитаме.
Преди още да е казал това и дополовина, яйцето в ръцете му вече се пропукваше. Така и така нямаше да имат друг избор. Оставиха неизлюпеното още същество до детето и се отдръпнаха.
- Дано знаеш какво правиш...
- Знам... - черните крила вече пробиваха черупката. Черно, като най-черната нощ на юг...

Заглавие: Re: В небето Пон Май 04, 2009 5:20 pm

Черното драконче подскачаше около леглото на прница, там го бяха пренесли. Беше успешно, макар че те още се чудеха и маеха защо бе... как беше се получило. Черните агнаурски дракони бяха диви дракони от където и да ги погледнеш. Обикновено ездачите, които намираха яйца из път и над път не знаеха за това. Пък и драконите си бяха съвсем нормални, разбира се, макар че бяха изхвърляни от майка агнаур. Те бяха разумни същества, отделени от другите поради стара вражда, точно както и ездачите се бяха деляли на Тир`ре и... ездачи... Не, че не можеха да живеят заедно. Дори се справяха по-добре от хората в това.
- Видяхте ли.. Бях прав... Матасуна беше права.. - смееше се изнервено Хавок, като стоеше до детето, което още не беше отворило очи. Другият регент гледаше право към него с онези черни очи, пред които всеки се чувстваше не на мястото си. Поне такова неприятно чувство можеха да посадят мимолетно. Но после се отказа и върна погледа си на детето. Белегът на челото му отново ярко беше засветил. Гедвей Игнасия - също. Преди миг един от ездачите беше дал отвара на детето, такава каквато обикновено даваха след обвързването с дракон. Нормално беше детето да спи, но... Все пак си беше тревожно...
- Сега вече ще трябва да скриваме белега - каза след малко Рой и като се поколеба малко разкъса ръкава на униформата си и върза импровизираната лента на челото на момчето, достатъчно стегнато, за да не падне, но и за да не го боли. Нещо, което щеше да присъства във визията на принца с годините напред... Ездачът от границите, който стоеше до вратата кимна одобрително, помоли за разрешение да излезе и го получи. Рой върна погледа си отново на черното драконче, което подскачаше наоколо.
- Игрив е... Както трябва да се полага на агнаурците... Само се надявам да е добра партида...
- Шегуваш ли се? Матасуна е главният ни дракон, стара е. Мислиш ли, че би избрала зле?!
"Стара, а?" жегна го драконът, но нищо повече не каза
- Дае-чан е добър...дракон... - промълви детето в просъница и поклати глава. Опита се да вдигне и ръка, но му се отдаваше трудно.
- Дае-чан? - замислено отвърна регентът, след първоначалната изненада от гласа на момчето
- Да...едел...
- Даедел!? - стреснато повтори Хавок и се огледа за споменатия. На призива се отзова малкото драконче, което скочи първо по крачола на единия ездач, на скута му и най-накрая на леглото. Сви се послушно колкото се може по-близо до ръката на детето и то успя да я сложи на малката му глава. Двамата възрастни ездачи се спогледаха.
- От къде знае за Даедел? - изсъска единият без да прикрива ужаса си от новото име на дракончето.
- Не питай мен, кой се прави на негова бавачка? - в отговор просъска Рой и изгледа обвинително русия.
- Хей, за толкова тъп ли ме взимаш? - двамата пак погледнаха черното драконче, свило се до ръката на господаря си. То отвори едното си хитро лилаво око и сякаш им се засмя в отговор.
- Ами... сигурно си приличат...
- Да.. много... Няма що....
Двамата повдигнаха рамене едновременно. Детето беше зървало Даедел само веднъж, как можеше да знае. Даедел беше се държал мило с него, неприсъщо за черната му същност. Може би пък детето беше останало с добро впечатление от господаря... Или го мислеше за... Муртаг?
Че как не, единствената разлика между Муртаг и Даедел беше злобата... И съвсем леко изменена външност... По-добре момчето да не знаеше за истинския Даедел Раун. Черната коса и червените кървави очи в нощта не бяха за тригодишни деца... Изобщо...

Заглавие: Re: В небето Вто Май 05, 2009 4:27 pm

Момчето отвори големите си, зелени очи и фокусира тавана на собствената си стая. Таван с няколко пролуки, защото беше на самата Северна кула. Неведнъж там отгоре бе стъпвал някой дракон и беше откъртвал керемидите. Когато валеше дъжд или сняг, водата неприятно се стичаше в иначе топлата и уютна стая. Въпреки това принцът я обожаваше, както и много от роднините му преди него.
- Добро утро, принце - спокойно се обади някой до него. Момчето се обърна спокойно, вече познало гласа на Рой Мустанг. Ездачът, който беше едновременно негов регент, баща и приятел.
- Мигел ми даде сок... изпих го и се почувствах зле. - с детската си откровенност каза детето, знаеше, че ездачът винаги беше бил искрен. Скай се опитваше да прави същото в отговор.
- Мигел? Конярът? - спокойно попита в отговор Рой, като с нищо не издаде, че ще се заеме с това после.
- Хай. И не помня нищо, а после болеше... Какво стана?
Мъжът му посочи някъде надолу с поглед. Нещо малко и черно се размърда около ръката му. В детски пристъп на радост, момчето едва не удуши дракона, хващайки го за още слабия врат.
- Внимавайте, сър!
- Сумимасен! На кого е?
- Ваш е, сър, дори вече го кръстихте, но не очаквам да си спомняте това.
- От кога... имам дракон?
- От вчера, от когато не помните нищо, ваше величество. Хавок ви го подари, за да може драконът да ви помогне да се оправите по-бързо. Нарекохте го Даедел.
- Наистина... - замислето сведе погледа си момчето към дракона, а дракончето го погледна на свой ред. - Не си спомням, но ти вярвам... Чувствам го, че е така.
- Така е. Когато се почувствате по-добре, ще идем да хапнем. Полежете още малко.
Момчето понечи да възрази, но всъщност не му се ставаше толкова. Сви се под завивките и.. скоро пак спеше. Мъжът се облегна на стола и въздъхна.
- Мързелив господар, нали драконе - каза го като че ли повече на себе си, после взе един банан от купата с плодове, за да се подкрепи - Много мързелив... Като нас...
Това го радваше много, разбира се. Означаваше, че принцът не е чак толкова ангел, а преди всичко ездач, като майка си. Не че беше лошо, че бе и ангел в същото време. След всичко, което се беше случило, а и сега, когато вече можеше да мисли по-трезво, Рой вече знаеше, че Кевин бе толкова по-разсъдлив. По-мил и разумен от кралицата, която те помнеха. Той не я обвиняваше в нищо, беше я познавал твърде добре... По-добре от останалите... От Муртаг, който за малко да се ожени за нея, от Кевин, който така и не успя да я разбере... Може би беше твърде добре, когато бяха малки, Муртаг преди всичко беше слуга на Бром, не толкова нейн приятел. Като деца искаха да си играят, но лилавокосия никога, никога не беше бил свободен. Колкото до Рой, неговото родословие не беше от най-добрите... И все пак беше прекарал много повече време с нея и преди и по-късно.
Махна с ръка сякаш за да пропъди мислите от главата си, преглътна и си наля малко портокалов сок от близката кана в малка чашка. Не можеше да си позволи да остане съвсем гладен... ами ако се случеше нещо?

Заглавие: Re: В небето Сря Май 06, 2009 5:17 pm

- Къде е Нощни очи? - запита отново регента, когато слезе от стаята на принца късно следобеда. Граничният войник се беше вече съвзел от ужаса там и стоеше до голямата камина, загледан в пламъците без да мигне. Помълча известно време преди да отговори:
- Мъртъв е. - за регента едва ли беше знайно какво усилие костваше на другия да спомене това. Не, може би го разбираше. Някога преди три години бяха питали и него, Рой Мустанг къде е царицата.. и той бъше отговорил също така безизразно, сухо... Сякаш се завръщаше от друг свят: "Мъртва е".
- Съжалявам - продължи тихо ездача, като се приближи до масата и си сипа още чаша медовина, напоследък му помагаше да мисли... Или поне се опитваше да накара това нещо да има това свойство...
- Не, не съжалявай - отвърна все така тихо и простичко граничният войник и се изправи рязко, по вълчи.
Фицрицарин Пророка, така се казваше граничният. Той бе стар войник, отраснал с развитието на войнишкоо поведение на царството. Беше минал през всичко. От самото начало, когато армията се беше зараждала, през трудностите, когато майки не пускаха синовете си във войната... През цъфтежа на лагерите за обучение... И чак до тук. Той беше от онези ездачи, които отказваха да се свържат с дракон - той беше Осезаващ. Тези хора по природа не бяха съвсем ездачи, въпреки че ги имаше и в това царство, раждаха се и живееха както искаха, свободни от закони. Имаше ги из целия свят на добро и зло. Специално за Фиц, той беше роден в богато семейство, близко до замъка. И беше наследил магията Осезание. Какво представляваше тя? Смесица от ездаческа кръв и магия, която привързваше тези хора силно към животните. Те имаха силата да изберат едно същество, независимо какво и ако и то пожелае, да се свържат заедно. Връзка, по-силна от тази на ездач и дракон. Връзка, която свързваше човек и животно с любов, защита, нещо общо. Фицрицарин беше избран от вълк едно време. Сега вълкът бе мъртъв.
За другите около него, това едва ли изглеждаше приятно, дори го взимаха достатъчно сериозно, за да им бъде пбагодарен. И все пак те наистина не знаеха колко ужасно е да загубиш връзка като тази. И въпреки, че когато губеха драконите си, ги болеше, той егоистично мислеше, че него го боли повече сега.
Рой Мустанг се плашеше от него, винаги беше внимателен. Фицрицарин не знаеше причината, но Ездачът предпочиташе да говори по-малко и да слуша повече, дори сякаш беше склонен да се остави на Осезаващия да го води. Не, едва ли... И все пак се страхуваше.
- Как е принцът? - промърмори след миг, за да наруши натрапената тишина.
- Справя се.
- Принц!? - сепна ги млад и учуден глас и звън на звънчета. Бодър звън, сякаш някой искаше да ги събуди от зимата, да им подскаже, че вече е лято, да ги изведе навън в красивия ден. В слънчевия квадрат, осветен от прозореца, те първо зърнаха босите му, бели крака, на единия от които имаше златна гривна, сякаш маркировка за някой, който щеше да го познае по нея някой ден. А после се различиха и палтото от звънчета и шапката му. Те може и да бяха прави в предположенията си, че е облечен само с това, че няма други дрехи под наметалото и че не му и трябват. И все пак изглеждаше прекалено блед, за да се каже, че е здрав. Но русите му коси прикриваха бледата кожа на лицето му и го правеха малко по-човешки. Но... Кехлибарените му очи, кехлибарът все пак издаваше тайно, че той не като тях. Скочи вътре така плавно, сякаш играеше като пеперуда над вода и също тай плавно се завъртя на всички посоки, за да изгледа залата с разширени от учудване очи.
- Колко красиво! - прошепна накрая и се сепна пред двете непознати същества пред него. И двете в сини униформи, с гравирана емблема на рамената, с оръжие на кръста и също така учудени погледи на лицето. Това като че ли го уплаши, той стисна между дългите си пръсти голямата си шапка и отстъпи.
- Дух? - тихо изказа предположенията си Фицрицарин, беше чувал, че само един новороден дух би се държал така... Бе станало така някога с Нирка, който лично беше довел в тази зала. Съществото го погледна с големите си очи, а после се усмихна широко.
- Да! Да!... Да! Аз съм земен дух! - типично като дете подхвърли и спря да се отдалечава - Златен!.. Шутът!...
- И име... - одобри регентът като също се усмихна. - А предполагам и жрица?
- Да! Майка ми ме доведе, с един дракон! Беше забавно! - той като че ли говореше само на Фицрицарин и се приближи до него, като хвана ръцете му. Не се уплаши, когато усети магията му, твърде странна за останалите. Хвана го здраво и продължи да го гледа в очите - Братко на земята, летях с дракон!
Фицрицарин, който никога с никой не беше споделял от къде идва и защо се стресна, но тези кехлибарени очи не можеха да лъжат, наложи се просто да му се усмихне. Това същество... Той наистина.. Умееше да гони болката...

Заглавие: Re: В небето Чет Май 07, 2009 2:28 pm

Онази нощ, в която земният дух пристъпи на прага им, Рой сънува странен сън, странен и едновременно тревожен, но и щастлив.
Летеше... Летеше сам, без дракон, без помощ на крила. И под себе си виждаше светлините на многохиляден град. Град, който живееше със свой дух и нямаше такъв като него никъде там, където той някога беше стъпвал. Град на сънища. По някое време, градът свърши внезапно, както се беше и появил пред погледа му. Остана назад в нощта. И ездачът се опита да се обърне, за да го погледна за последно. Но тогава разбра, че не е сам в нощта. В мига, когато усети, че нещо го носи на своите криле, сякаш загуби своите и падна. Падаше надолу и надолу, но сякаш скоростта не се увеличаваше. Плавно и спокойно вятърът го понесе и го остави в поляна, пълна с прецъфтели глухарчета. Семената им полетяха тихо и вятърът ги понесе със себе си надалеч. Далече, далече....
- Далеч към твоя свят, ездачо - довърши вятъра в нощта. Не, не беше вятърът. Ездачът се обърна, но разбра, преди да се беше опитал а извади оръжие, че нямаше такова. Съществото поклати глава - Не ти е нужен мечът. Ние се познаваме.
Естествено, че се познаваха. Все пак бащата на принца не се забравяше лесно. Нито очите му, нито ликът, нито перата му. Тези крила, някога изпокъсани и изподрани от пътя, по който беше бродил, сега бяха чисти и бели, каквито трябваше да бъдат винаги. Сияеха като града, който ездачът беше подминал преди мигове. Бяло лилавата роба на ангела също сияеше. И все пак, това беше сън. Какъвто и сън да беше, ездачите смятаха за важно да останат на колене пред това същество. Не само защото беше ангел, заради самия него... Заради това, че беше бил един от тях винаги, винаги.
- Още не мога да повярвам, че именно господарят те получи за приятел, ангеле - и двамата знаеха за кой господар ставаше дума. Ангелът се усмихна, винаги се усмихваше... Дори когато валеше дъжд от сълзи. И се доближи.
- Стани... Не съм само неов приятел. И все пак прав си, привлича ме същността му. Бялото и черното се допълват - подаде му ръка, както беше правил винаги. Винаги, винаги... Всяко негово движение беше сякаш така добре запомнено от ездача, който смяташе, че вече е забравил и не може да върне това. - Повиках те против волята на съвета тук. Защото пожелах да ти кажа онова, което знам, Рой Мустанг.
- Синът ти, същия ли ще бъде той, когато порасне? - хвана ръката му, която беше топла. Твърде топла някога, когато той беше бил пълен със сълзи.
- Ако съумее да разбере кой характер му отива повече. За мен няма значение.
- Звучиш така, сякаш не обичаш детето.
- Напротив и не е хубаво, че намираш тона ми за такъв. Обичам Скай, макар и да се разделихме рано. - замислено му обърна гръб, за да остави погледа му да гледа блестящите бели пера на гърба му.
- И все пак - осмели се да продължи ездача - Винаги си наблюдавал повече него.... Муртаг.
Ангелът се обърна отново и топлите му кафяви очи се върнаха на лицето на ездача. Вече не се усмихваше, беше сериозен.
- Да, признавам го. Години наред съм бродил сам там, където ти си роден, Рой. Векове, хилядолетия... И през годините бях различен, бях елф и човек, бях русалка, бях какво ли не. Но един ден почуках на портата на един дворец. И знаеш ли кой ми отвори? Момченце, топло засмяно, зачервено от тичане в студената сутрин. Тогава се представях и аз за малко дете, не помнех нищо. Но той остана до мен... винаги. Не съм негов пазител Рой, не мога да бъда, а така ми се иска... - може би го беше срам от това, затова предпочете да млъкне и пак му обърна гръб - Доведох те, за да си говорим за теб.
- Какво за мен?
Кафявите очи на ангела отново се обърнаха към ездача, скрили още повече тъга.
- След десет години... Ти....
Сякаш гръм порази ясното небе след онези думи. И той отвори очи и се озова в тихата си тъмна стаичка в Южната кула. Блед и потен, сякаш всичко се беше случило вече... Повече не успя да заспи

Заглавие: Re: В небето Чет Май 07, 2009 6:08 pm

В същото това време, принцът сънуваше същият сън. Момчето тичаше през поляната от летящи семенца, не съзнавайки, че е просто сън, че скоро ще свърши. Не и докато той... Той беше там... Забеляза го чак когато се блъсна в него. Вдигна глава нагоре, за да срещне погледа му. Ангелът не се отмести, за да му направи път. Обикновено хората не го правеха, но принцът се почувства някак засегнат от това, че ангелът дори не се опита от начало.
- Добър вечер, Скай - спокойно обяви белокрилия и продължи да чака отговор. Детето си даде сметката, че едва ли може да срещне подобно същество у дома. И чак тогава реши да се огледа, за да разбере къде е. Поляната от летящи парашутчета не му подсказа нищо. Тук беше само ангелът и той... И цветята и нощта. Всъщност ангелът... Той изглеждаше смътно познат на детето. Не, не можеше да забрави, вече не можеше.
- Ти... Не си ли отиде?
- Не защото съм го искал. И не, защото няма да си тръгна. Ти го знаеш.
- Значи когато се събудя ще те видя?
- Не. Но когато заспиш, може би... Стига да пожелаеш да дойдеш тук отново.
Тихите му думи, които сякаш вятърът носеше не от съществото, а от самия живот наоколо убедиха Скай, че това е същият човек, който някога, не много отдавна беше бил винаги до него. И детето се усмихна и отиде да прегърне баща си.
- Искам да бъдеш там.
- И аз, но не мога. Само че чичо ти Рой е там... Хавок и останалите също. Не ги подценявай.
- Но сякаш не е същото... - детето зарови малката си ръка в копринените пера на ангела, сякаш отказваше да го пусне, да се отскубне от живия сън. Ангелът го вдигна на ръце, за да може по-лесно да го погледне в очите. Зелените дълбоки очи на някой друг.
- Същото е. Защото аз съм с всички тях. А те имат и собствени сърца. Виж техните сърца, момчето ми. Те заслужават любовта ти. Също както я даваш на мен.
- Значи Клайв и Муртаг ме обичат най-много?
- Всички, всички те обичат. Когато се събудиш, погледни ги и ще разбереш това. Малък си, но вярвай ми, ще го видиш. Най-малкото, ще видиш топлината, която, когато пораснеш ще разпознаеш като любов.
Ангелът се усмихна топло след това и остави момчето да го прегърне отново. За бога, и на него му липсваше, преди всичко... липсваше му... Нищо не можеше да запълни тази празнота тук, толкова далеч от дома на това дете. Той може и да принадлежеше на това място, но докато нещата тук не се оправеха... Нямаше правото да се върне.. Но нали затова беше помолил владетеля си да му даде тази привилегия, с която бе повикал синаси тук, в съня му.
- Тате, какво ще правим тук? - тихичко промълви момченцето отново, когато пусна мъжа, вече по-спокойно. Знаеше, по някакъв начин знаеше, че баща му няма да го посети в съня само веднъж.
- Какво ли? Ще си говорим... Ще упражняваме магията ти... Ако искаш?
- Значи наистина имам магия?!
- Хай... И ще ти помогна да я овладееш, малко по малко. Пази се, слушай останалите... И бъди достоен владетел за тях, сине.
- Ще опитам - кимна детето, вече завзето от магията на думите на баща си - Ще се постарая! И някой ден ти ще се върнеш, нали?
- Ще чакам този момент, наистина...

Заглавие: Re: В небето Пет Май 08, 2009 1:20 pm

Шутът стоеше на един от прозорците на сутринта, свеж и готов за нови открития. Нищо не можеше да помрачи съня му, нито да го навести там. В съня си той беше далеч от всички и всички бяха далеч от него. И все пак беше щастлив. Майка му беше издействала няколко дни престой в този огромен замък, пълен с мистерии и той можеше да го разгледа. Наистина от време на време притежаваше характера на малко дете, но това беше обяснимо - беше се излюпил на този свят едва вчера, беше отворил очи за красотата му и трябваше да разбере... всичко.
В залата пръв се появи Фицрицарин. Граничният беше се вече спретнал и готов за заминаване отново по границите. Спря се, когато стресна съществото и то едва не падна през прозореца.
- Внимавай, виждаш ми се нестабилен още - предупреди го тихо, когато Шутът успя да се задържи и остана облегнат до стената. После вдигна глава и срещна черните очи на граничния, при което последния отвърна бързо поглед. Но Шутът като че ли не забеляза това и скочи в стаята.
- Братко на земята! Добро утро!
- Не ме наричай така...
- Братко на земята, днес няма да вали сняг и ще бъде забавно да излезем в градината. Какво мислиш, ще ми дадат ли да нахраня някой дракон?
- Казах ти да не ме наричаш така! - изкрещя му ездача без да чуе и дума повече от него и го стресна. Златен отново отстъпи примирено и наведе глава.
- Съжалявам... Аз... Няма повече... - промълви след малко и с невероятна скорост се завъртя и излезе през вхоната врата, сякаш полетял на крилете на въздуха. Може би Фицрицарин беше попрекалил... Не можеше да очаква от това същество да се научи да говори както му се искаше още от самото начало. За Шутът се изискваше време, а нямаше такова. Ездачът наведе глава замислено, но скоро се наложи да изостави тази тема, понеже в залата влязоха и други, които го поздравиха сънено.
Колкото до объркания земен дух, той продължи замислено да се изкачва по кулата, искаше му се да излезе горе и да се остави на вятъра да го успокои. Беше се уплашил, а не знаеше защо. Заради повишения тон или заради това, че беше осъзнал, че не разбира още толкова, толкова много неща. Видя червена врата пред себе си и я отвори, но... Се озова в стая, където едно дете тъкмо се събуждаше. И прикова зелените си очи сънено в новодошлия.
- Ро...му... - тихичко попита то, но след малко фокусира застаналия на вратата и се усмихна. - Здравей!
Каза го също така доверчиво, както правеше и Шутът от вчера, когато се беше появил на тази земя. И това накара златокосия да се почувства някак близък до това дете, което никога, никога преди не беше виждал.
- Здравей - отговори му внимателно, защото малко или много, трябваше да знае, че не всички срещи са благоприятни. Детето скочи от леглото и дотича до него, беше ниско, много ниско... Всички ли деца бяха толкова малки?
- Казвам се Скай. Ами ти?
- Аз... Златен... Но тук ме наричат Шута...
- Златен?... Кин? - веднага свърза думата с онази, която на неговия език означаваше "златен" - Когане?
- Не може ли просто Златен? - отчаяно попита земния дух, объркан от толкова имена напоследък.
- Или по-скоро Шута, принце - наруши разговора им някой откъм коридора. Рой Мустанг ги гледаше напрегнато и двамата, сякаш очакваше Шута да отвлече детето
- Принце...ли?
- Земен дух, това е нашият принц... Нашият бъдещ владетел, Скай. Радвам се, че сте се запознали.
- Су...Сумимасен - покорно се поклони демона, днес правеше твърде много грешки. В свят на правила и пътища, кой беше неговият път?
- Защо си бос? - вместо отговор попита момчето, което съвсем не го засягаше това, че е принц. Беше твърде свободен и малък, за да мисли това за сериозно.
- Народът ми никога не обува обувки, сър.
- Не ти ли става студено?
- Не бих казал, сър.
Детето кой знае защо се усмихна на обърканото му и треперещо изражение и хвана дългата му бяла ръка.
- Ела с мен! Искам да те разведа наоколо! Можем да си поиграем!

Заглавие: Re: В небето Съб Май 09, 2009 11:47 am

- Радвам се, че се разбират - спокойно потвърди един от ездачите малко по-късно, гледайки към снежната поляна, където принцът гонеше развеселеният земен дух, като две истински деца в топлия снежен ден.
- Така е най-добре - тихо потвърди и жрицата, която стоеше до него и замислено следеше движенията им. Знаеше, че колкото и гостоприемни да бяха ездачите, тя не биваше да злоупотребява с това... Или трябваше да отиде в скривалището им, или да си намери друг дом. Сърцето й не й позволяваше да остане тук, макар и духът да се радваше толкова много. Не можеше да си позволи да слезе отново под земята, където вече нямаше никой. Какво да стореше тогава? Погледна замислено елфа до себе си, Камина й беше разказвал някога за него. За високият, извънредно слабичък зеленокос младеж, шестнайсет годишен, чийто очи меняха цвета си при всяко негово мигване. Енрике Минилкън, или просто Кръстника, както обичаха да го наричат всички, също следеше игрите на кръщелника си с завидно задоволство. Беше сменил зелената маскировка с просто зелено кимоно в цвета на косата си. Когато беше в двореца, предпочиташе това преддругите. И все пак държеше униформеното си наметало винаги и навсякъде. Или го носеше като яке с качулка, или просто за да покрива раменете му. Беше млад, но това не пречеше да бъде част от всичко тук и да го допълва. Беше елф и беше намерил своето място. Тя, жрицата на долноземците, можеше ли и тя да намери такова място за себе си и... За онзи, който я наричаше своя майка...
Енрике като че ли усети че го наблюдават, защото се извърна към нея и я погледна с оранжеви очи, които само след миг посивяха.
- Чудите се къде да остенете? - предположи само след миг, явно познал това объркано изражение, някога беше имал същото.
- Да. - неохотно си призна тя накрая, а елфа се усмихна, при което очите му станаха ярки и жълти.
- Можеше да останете при мен, догато се опътите, жрице - предложи простичко накрая - Живея в гората, недалеч от тук. И все пак е три пъти по-спокойно и усамотено. Може да ви помогне да намерите своя път в този горен свят.
- Може би ще се възползвам от предложението... - защото ако живееше толкова близко, то Златен нямаше да загуби това място. Някак си тя чувстваше, че замъкът, тайните... Това го привличаше, а тук беше научил толкова много... И беше странно. От къде ездачите знаеха толкова много за същността на земния дух? Реши да зададе този въпрос на ездача до себе си. Той помисли малко, намести очилата си и се обърна най-накрая към нея:
- Случайно знаете ли, че някога една царица все със себе си един земен дух, за да му покаже света?
- За Нирка ли говорите, господин....?
- Каин, казвам се Каин Фейри. И да, госпожице, Нирка дълги години обитаваше замъка, преди да реши да се премести в Царството на елфите, за да се превърне в бавачка на деца, учител. И преди да загине така нелепо. Докато живя тук... Бих казал, че опознахме същността му достатъчно добре, за да я видим и в неговия наследник. Както ще я виждат ездачите и в следващия земен дух, в по-следващия и така нататък.
- А междувременно трябва да предупредим този! - стреснато извика Енрике като подскочи сякаш ужилен от насекомо. Каин също се понадигна да разбере какво става, за разлика от повечето други, той беше по-нисичък, пък и не толкова подвижен, както преди в училището си. Тогава беше бил, както и всички останали, доста добър в движенията, в боя... преди да се изпочупи жестоко, падайки от дракон. Но сега разшири очи, когато забеляза как иначе кроткият коняр с дрънкалката си, се приближаваше хитро-хитро с нещо остро в ръка към принца и духа, правещи си снежен човек.
- Мигел... Мигел не... - промълви Каин без да може да каже нищо друго и потръпна, когато разбра... Че това не беше Мигел... Лилави кичури се развяваха под русите и лилава ярост светеше в иначе кафявите очи на коняра. - Морзан!
В онзи миг, когато изрече това име, го чу драконът под прозореца и се надигна. Силен рев огласи целия замък, сякаш тя викаше всички за бой, от който няма измъкване. Матасуна беше яростна. Някога заради този човек, едва не беше изгубила ездача си, крилата си, всичко.
"Не смей да пипаш принца!" и както някога, тя се надигна със своята удивителна скорост в младите си години и с гръм и трясък повали бащата на нечистокръвния преди да беше успял да избяга

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 11:25 am

"От няколко дни е странно тихо.Но защо?"
Чаяки се надвеси над прозореца.Точно от тази стая не се виждаше почти нищо.
"Една разходка с дракон?"
"Не,и това няма да ми оправи настроението.Имам чувството,че всеки нов ден е напълно различен от предходния."

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 11:46 am

- Дните се менят в нашето царство. Предпочитаме да живеем всеки нов ден така, както може да ни е последният. Извинявай, че се бъркам в мислите ти - беше от съседния прозорец на кулата, седеше там и си дялкаше малка звездичка, досега тихо. Ездачът който четеше мисли, чуваше ги и се казваше просто... Ваш, разбира се. - Понякога се чувствам достатъчно самотен, за да си го позволя. Разбира се, ако се сърдиш на това, кажи какво да направя за да ти се извиня наистина

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 11:53 am

-Не,няма проблеми.Тази седмица ми се случи няколко пъти да ми бъркат в мозъка.А ти как се казваш?Не съм те виждала досега тук!
Нейният дракон обаче не беше на същото време.Понякога го мяркаше с поглед.

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 12:47 pm

- Сериозно? Аз съм този, който ти помогна да се върнеш с онова ранено момиче... Нали ме наричаше Човека-с-гъбите, ако не се лъжа? Това съм аз, стаята ми е тук. - простичко каза като спря за миг да дялка нещото, което ама хич не приличаше на първоначално замислена звезда... Не го биваше в това, беше умен, но не и дърводелец

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 1:00 pm

-Съжалявам,моя грешка.Значи ти си другия човек,който ми четеше мислите тази седмица.Така или иначе не помня много лица.А ти какво дялкаш?

Заглавие: Re: В небето Нед Май 10, 2009 3:00 pm

- Моите съученици едно време бяха се записали в клуб по дялкане, но аз не отидох и сега съжалявам. Опитвам се да разбера дали имам някакъв талант, но е очевидно, че и без това си нямам... Решението ми е било правилно явно. - поусмихна се синекосия и остави недовършеното творение. - На толкова клубове ме искаха, а аз избрах само този на почитателите на руни... Глупаво

От татък замъка Енрике и очилатия ездач с дружни усилия задържаха лилавокосия Морзан, в униформата на коняра. Той беше бесен и разкървавен и все пак още се опитваше да нападне момчето, свило се в ръцете на босия и треперещ земен дух, Златен.
- Тихо! Тишина! - прекъсна ръмженето на мъжа колкото можеше ездача, докато повечето му сила отиваше да го задържи мирен.
- Няма да стане - изкърца Енрике - Жрице, отидете да доведете още някой, бързо!
Тя потръпна, но се подчини на заповедта и тръгна да търси някого. Те изпуснаха лилавокосия мъж, който се обърна с лице към тях.
- Не вие владеете това място! - изсъска след малко, когато огледа критично ездачът и елфа.
- Прав си. Аз го ръководя - спокойно произнесе другият ездач, който се беше отзовал моментално на забързания й отчаян вид, още преди тя да се отдалечи дори. Рой беше излязъл на разходка с дългото си черно палто и другия регент, за успокоение... И за да дочакат по някакъв начин останалите двама. - Имаш ли някаква задача за мен, Морзан? Може би да се опиташ да отровиш принца пак? Или мен? - имаше заплаха в очите му. Ттакава, че лилавокосият черен служител отстъпи при приближаването му. Но чернокосият ездач се задоволи само да спре на няколко крачки пред него.
- И ти не заслужаваш това място... - прошепна накрая, съзрял в черните очи на Рой червената магия на смъртта.
- А кой го заслужава най-добре? Господарят ти? Синът ти? Вещицата? Какво означава това място за теб ездачо?
- Пречка!
- Съжалявам, не можем да разрушим всичко заради един единствен човек - той извади от вътрешния си джоб малката кама при което Хавок вдигна ръка, за да го спре, но се отказа. Може би... Може би така беше най-добре... - Съжалявам, Морзан. Синът ти... Ще ме разбере, надявам се...

- Как... - тихо повтори очилатия, малко по-късно, когато регентът стоеше пред поваления враг. Не го беше убил, разбира се, това бе все пак баща на един от приятелите му, съучениците му. Знаеше, че синът едва ли би искал подобна съдба за баща си, но баща му беше променен вече... Но другият ездач не доумяваше как се беше справил регента сам, когато двама не бяха успели да задържат лилавокосия.
- С късмет...

Заглавие: Re: В небето Чет Май 14, 2009 1:32 pm

Рой продължаваше замислено да обикаля около трона и масата, както се случваше толкова често напоследък. Личеше си как тревогите хвърчат от него и ако някой се приближеше, може би щеше да ги разбере. Но никой не смееше да му пречи сега и го оставиха да обикаля, да обикаля.... И отново.
Лилавокосия седеше завързан за стола на сина си и следеше чернокосия изпод око. Беше намръщен и явно ядосан, но не смееше да го покаже на глас. Просто стоеше и чакаше. Какво чакаше един бог знаеше. Морзан, разбира се, не беше това, което повечето можеха да помнят. Рой го беше виждал веднъж като момче, много, много отдавна. Това, което си спомняше, беше било мъж на средна възраст с остри очи и набола брада. Много неподдържана прическа, която все пак отиваше на лилавокосия, колкото да не изглежда твърде зле. Спомняше си мъж с къс меч на кръста и едно от онези наметала, които черните господари използваха, или поне така пишеше в книгите. Той, Морзан, винаги беше държал да се знае, че не е просто ездач, а че подкрепя други. Сила, която ездачите мислеха за зла. Дали беше зъл или не, това знаеше само и единствено той.
Колкото до това как си го спомняха другите... За тях Морзан беше лице от книгите и лице, дало живот на един от приятелите им. Върху някои портрети същият този човек беше бил изобразен като копие на сина си, макар и по-набит и по-нисък от него... И по-отпуснат... И необръснат, разбира се. И все пак стойката беше се запазила в сина му, острите очи също. Гласът беше по-дълбок.
Сегашният Морзан беше остарял и то много. Направо си личеше. Лилавите му коси вече не бяха толкова лилави, а по-скоро отиваха към бяло. Той не беше от рода на вещицата Вариаки, за да изглежда вечно млад. Беше като всички останали. Лилавите кичури като че ли го състаряваха много повече, отколкото го правеха млад. Бялото завземаше и кожата на лицето му, сякаш той се превръщаше в мъртвец... Всъщност не беше ли... Изглеждаше по-слаб вече, не толкова заякнал, какъвто го бяха изобразявали преди повече от двадесет и четири години. Беше просто старец...
Сега заради него, специално от миналото сякаш се беше върнал един негов познат и го гледаше недоволно, изпод беите си вежди. И той беше остарял, но беше толкова по-млад. Когато Морзан беше завършил, то този някой беше дошъл да учи. И беше побелял от тревоги по учениците си, не от друго. Въпреки че така изглеждаше толкова по-благ и добър, какъвто беше наистина. Хито Накамура намръщено следеше острите очи на Морзан, които вече не бяха толкова остри. Остротата им се беше стопила и беше заменена с умора.
- Дарсия ли те изпрати? - тихичко попита накрая белокосия Накамура. Съвсем тихо, както винаги, когато разпитваше. Вдъхваше доверие в онзи, който разпитваше.
- И ако е? - изтърси след малко лилавокосия, като се спря на другия.
- Не мислех, че нечистокръвните имат толкова слаби сърца. За да се подчиняваш на някой, който някога се е опитвал да убие теб, сина ти.
- Синът ми е... Силно момче...
- Хубаво е, че го вярваш. Но тогава защо не защити другите? Какво направи с Ерика, Морзан? Остави я да умре в краката на Ним от Динзел? Остави я да бъде убита от Гламдринг и елфа, с когото си се припирал толкова време?
- Тихо! - скастри го Морзан, единственото правилно нещо, което беше направил досега. Хито млъкна и кимна. Никой друг освен тях двамата и Ним не биваше да знае за сделката. И освен Магьосника. Само малцина бяха допускани до тази тайна. Тайната на сделката между хората за един детски живот. И тайната на учителя, който беше подписал лист, който да реши съдбата на едно дете. Но Хито не се беше отказал.
- Освен Ерика... Остави и Мерик да умре. Осъзнаваш ли го? Загуби и Ерагон... Морзан, ти загуби всичко.
- Не съм дошъл да ме поучаваш, глупако. - Рой спря внезапно при обидата и се обърна рязко, но чите на учителя му го задържаха.
- Внимавай какво говориш! - успя само да каже и предпочете да удържи гнева си. Вече беше разкървавил устата на мъжа при предишната проява на смелост.
- Остави го, Рой. Той знае какво говори - тихо го скастри Хито и това укроти повече ученика му, отколкото биха се справили думите на който и да било друг.
- Оставих ги... защото беше опасно... И да, сгреших... Но това е моята съдба. Защо ме обвиняваш? Трябваше ли да оставя себе си и семейството си и да отхвърля другото дете?
- Твърде добре знаеш какво каза Магьосника на езерото тогава. И аз го чух, Морзан, чух го и този глас винаги ще ме преследва. Магьосникът каза, че би взел момчето под закрилата си. За бога една година, Морзан! Една година го пази Ним там далеч на юг... Нима му сториха нещо?
- Муртаг е ездач.
- И господар. Там е единственото му семейство сега. Ние... Ние също сме му семейство, но човек чувства истинските си роднини по-близки. И той се чувства добре в тъмнината. Знаеш го, нали? Ти се страхуваш, но предпочете да отделиш детето. Това беше мъдро... Но трябваше да удържиш на всичко това докрай... Сега... Сега крехката стена може да се срути и всичко да се изгуби. Всичко, което той е създал. Зърне ли великолепните възможности, които ти скри зад стена от коприна... Ако разкъса той коприната ще го загубим...
- Кои сте вие? - тихо попита след кратка тишина Каин, слушайки всички тези странни думи. - Все едно сте герои от някаква война... Война срещу нещо, което е можело да унищожи целия свят.
- Не - поклати глава Хито Накамура - Герои от война на решения и идеи... Война на родове и кръв. Някога... Това беше ад под небето... Да запазиш нечистокръвния или да го убиеш. Кой ще го отгледа, кой ще го възпита, за кого ще остане... За добро или за зло, за тъмнина или светлина... Решения... променящи един път, лъкатушещ през тръни и поляни, нощ и ден...

Заглавие: Re: В небето Пон Май 18, 2009 6:48 pm

Този път се събраха повече ездачи от обикновено. Притесненията на Рой ли ги бяха довели или нещо друго, никой не можеше да каже със сигурност. Всички тайничко поглеждаха към завързаният в ъгъла по негово желание Морзан и после заемаха местата си един по един.
- Гадни са тези времена - въздъхна Йонамине, който тъкмо пристигаше, загледа за миг Морзан и като отново въздъхна, отново запали цигарата си. Цигара, заради която беше...Пушльо, нали така? Зае мястото си и огледа останалите пристигащи. - А аз си мислех, че ще замръзна и съм по-ранен от всеки друг. Я се вижте, на парчета месо приличате...
- Неуместни шеги - подхвърли сърдито Хавок, който също се настанямаше вече. Нямаше време да му се отговори, защото пристигна онзи дядка с големия списък. На няколко отделни дълги маси се бяха наредили още ездачи, коиторешаваха разни проблеми. Беше ред и на уж главните да бъда проверени по списък. Най-отегчителното забавление, което четиридесетимата, вече по- малко, винаги бяха имали.
- Проверка по списък, по официалния съвет на ездачите - обяви бавно и успиващо старецът - Който чуе името си да се обади с "Да", моля.
После се прокашля и обърна листа от страната на дългия списък, който сякаш показваше заподозрени за убийство.
- Анату Янку(да не губя страници да ви ги описвам) - чернокосият младеж най-близо до старецът вдигна ръка с младежка усмивка на лицето си.
- Хай!
- Вато Фалман - младежът до Анату вдигна ръка спокойно, дояждайки тортата си, като десерт
- Гио Джин - настъпи тишина, столът беше празен. Винаги беше бил празен... Гио го нямаше отдавна... Мъжът остави тишината да се проточи малко, после премина към следващото име: - Грим Джагър - отново тишина, и този човек беше загинал отдавна в битка - Джулио Ерего - ездачът в обикновен граждански...костюм вдигна ръка, като оголи ослепителните си зъби.
- Йонамине Кю - пушачът, който беше проследен до тук вдигна ръка без да си прави труда да отговаря, вече искаше това да е минало, но... - Йошино Мей, Кейстръл Сивнар - предпочете да ги каже заедно, защото и двамата бяха мъртви, а бяха били най-странната двойка приятели, която съществуваше по това време. - Лави Канда - той вдигна ръка с тъпо изражение, полу заспал на масата. - Лий Маркрис - тишина, загинал ездач - Лю Накай - дори не си направи труда да вдигне ръка. - Муртаг Моуси - не присъстваше - Оки Рос - мъртъв - Риза Хауки - вдигна ръка със закъснение - Рой Мустанг - извади един уморен и отегчен поглед, за да покаже че още е тук духом. - Сиг Къртис - загинал - Суно Сагара - загинал - Томоя Оказаки(мързи ме да търся снимка) - вдигна бавно ръка, явно атакуван от лошите си спомени, свит на стола - Хаулинг Тоа - се смееше тихо като полудял - Юноки Ю - загинал.
Мъжът обърна другият лист и всички простенаха, но трябваше да се наложи да го изтърпят. Той беше личност, която прекъснеше ли се, започваше от начало.
- Бреда Хейманс - мъжът от другата страна на Анату припряно вдигна ръка - Ваш Мелус - явно не чу името си, преглеждайки списъка с задачите за днес - Грег Уил - най-добрият магьосник беше загинал - Джейдън Джей - само се обърна, за да покаже, че е разбрал. - Ишин Рич - проверяваше водата за отрова - Йошида Рейко - галеше една птица и не беше в залата явно - Каин Фейри - пишеше из разни документи - Кимбли Золф - замислено гледаше през прозореца - Лебърард Файр - загинал - Лойд Ърл - загинал - Маака Рен - искаше му се да ухапе някой, жажда за кръв - Нейван Танатос - похапваше си от мелбата пред себе си - Онизука Ей - правеше си скици - Рики Мейбърн - беше ням, но вдигна ръка - Саку Ралус - усмихнато вдигна ръка, май само той слушаше - Стивън Макгрей - липсваше - Тайсън Кай - загинал - Хавок Тону - полузаспал - Хюгес Маес - липсваше - Ямада Раску
- Последен! - възкликна с облекчение розовокосия и всички въздъхнаха също така облегчено. Дядото нави свитъка, поклони се и също така спокойно обяви съветът за открит.
- Страхотно - съживи се Рой като се изправи. - Хей, за пръв път ни е толкова пълна масата. Само и Хюгес да беше тук... И Муртаг и... - но ги нямаше, трябваше да се примири с това, както и с липсата на някои от загиналите.
- Какво ще обсъждаме днес? - прекъсна тишината някой по средата и разговорът избухна както обикновено, преди истински важната част

Заглавие: Re: В небето Вто Май 19, 2009 11:08 am

- Къде се е зареял Хюгес? - подхвърли Бреда след като обсъдиха как върви при всички при някои добре, при други зле и похвалиха един от тях, който беше уволнен от служба. Рой се намръщи и поклати глава.
- Тръгна с Муртаг на Юг
- На Юг? - стреснато повториха трима-четрима от другата страна на масата.
- Муртаг отдавна искаше да ходи там. Нямах възможност, но Хюгес каза, че на всяка цена ще ходи. И отиде.
- Дано се оправят... Като го знам Хюгес какъв е...
- Оставете човека намира, достатъчно свестен е, за да докаже че и ние имаме сърцати войни - прекъсна ги усмихнатият Саку, докато оправяше яката си, която винаги го беше дразнила.
- Точно това ме притеснява - обади се Нейван, който най-сетне беше привършил мелбата - Ами ако нещо стане там? Не бих си го простил...
Нейван беше ездачът, който през всичките години на обучението им беше седял именно до Муртаг. Казваха, че двамата са приятели, но рядко се засичат. Но пък Нейван знаеше най-много за навиците на лилавокосия. Все пак бяха спали и в едно общежитие заедно с Лю, Маака и загиналия вече Оки.
В училището винаги си имаше определени правила. Всеки седеше до определен човек и нямаше правото да се мести. Винаги бяха седяли по чинове по един и същи начин. Винаги на закуска по един и същи начин както в момента. Винаги в едно и също общежитие с определени еднакви хора. Дали това ги сближаваше или не никой не можеше да каже със сигурност.
- Хей имаме ли рожденник днес?
- Не, Хюгес ни се изплъзна, той беше този месец, ама отиде с Муртаг... А се съмнявам Муртаг да си е спомнил, така че се е разминал с черпенето този хитрец.
- Ами тогава ще хванем Муртаг, щом Хюгес е минал, значи идва наред той, доколкото си спомням.
- Да, така е... И денят на Последната битка - последва кратка тишина, но после всички се оживиха отново, за да поздравят белокосия, който ги приближаваше с един стол. Поздрави ги всичките един по един, как ли не му омръзна и после се настани на масата.
- Учителю, дойдохте да ни контролирате ли?
- Да, имате работа за вършене, не сте се събрали на по чашка. Доколкото си спомням?
- Много сте придвидлив, Сенсей... - не че им беше приятно да го чуят точно това, но с неохота придърпаха документите събрани в средата на масата.
- Нещата стават все по-сложни. Ще се наложи да издърпаме войските обратно в двореца. Когато са разпръснати има по-голям шанс за по-големи нападения и грабежи в селата и градовете...
- Границите ни ще останат незащитени. Според доклада тук, войските на Дарсия се събират на все по-големи орди по северната граница.
- Не само там, от моя капитан на запад има тревожни новини. При южната армия как е, Рой?
- Също толкова зле... Наистина ще се наложи да ги изтеглим към вътрешността...
- За хората са готови обежищата, но не всички ще се съгласят да ги населят извън земите.
- А аз получих тревожната информация, че селяните се вдигат на бунт. Забраняваме им да се бият за страната си и сега са недоволни - обади се Риза с една пачка обемисти листа - Дори жените се включват в бунта, според доклада на Офицерската военна част.
- Не ме учудва, така беше и по времето на Арвен, но трябва този път поне да ги задържим още малко. Това не ми харесва... Как да ги защитим като те самите отказват да бъдат защитени... Да излезем и да предлагаме ли, какво...
- Те също са отговорни пред страната си.
- Не ги защитавай, Кимбли, знаеш че не е така. Губим, глупчо, губим, ако излагаме тях на опасност. Нали тях се опитваме да защитим?
- Да, но... Какво ще ги спре, ако един ден нападнат селото или града им? Какво ще ги спре?
- Това означава ли, че трябва да оставим хората си по границите? - обади се Каин
- Преди време замъкът можеше да побере цялото ни население. Истина е, че ние войниците бяхме на фланга тогава.. Но сега населението ни е много повече. Никакъв шанс да го съберем зад вратите на замъка. Не можем да ги опазим против волята им. Те сами ще излязат ако опитаме. Помните какво стана по време на Бунта към Царицата.
- Значи да ги оставим да се бят?
- Естествено че не. Трябва да подсилим някак...
- Йошида, армията ни е слаба, няма да издържи на това. Предпочитам да се предадем, отколкото да избием всички до крак. По-добре е да съберем хората на едно място, така ще е по-добре.
- И да ги избият като пилци в гнездо?
- Няма, няма да го позволим... Как защитихме замъка си?
Ездачът, с който Рой спореше се изправи намръщено и посочи дългата им маса.
- Къде са те сега? Гио, Грим, Йошино, Кейстръл, Лий, Оки, Сиг, Суно, Юноки, Грег, Лебърард, Лойд, Тайсън? Къде са, Рой, къде са? В Дрейгън Дроу под земята, под плочата с имената на загиналите? Там ли им беше мястото? Права ли беше тя, когато предложи същото? Какво загубихме, Рой, какво загубихме?
- Не можем да се разпърснем и като пилци в двор. За да ни изядат орлите!
- Момчета! Тихо! - сгълча ги учителят им с още по-силен глас, цялата зала беше утихнала пред внезапно повдигнатите им тонове. Учителят също се беше изправил сърдито - Седнете и двамата! Ще измислим начин без да се караме, както винаги сме правили. Не става с караница, Рой, Йошида. Не и по този начин

Заглавие: Re: В небето Вто Май 19, 2009 4:53 pm

Тишината се проточи неестествено дълго, докато всички прегледат записките и докладите все така изнервено. Не обичаха да се карат. Никога не се бяха карали фатално. Естествено, че беше имало малки сблъсъци училище и кратки побойщини. Но никога сериозно. Нали си бяха обещали да се държат винаги заедно? Да, бяха изгубили приятели... Но всчки знаеха, че един ден ще се съберат онво озаедно... Нали?
- Тишината няма да ни помогне да решим проблема - тихичко се обади Каин накрая и свали очилата си, за да ги почисти.
- И без да го казваш го знаем - сопна се Йошида, който мачкаше парченце празен пергамент
- Спокойно - предупредително се обади Джейдън Джей, който внимателно следеше реакциите из масата. - Не му е времето сега съветът да се направи на каша.
- Той е прав - подкрепи го тихо Риза, която въпреки всичко беше твърде разтревожена, за да прегледа нормално списъците и таблиците пред себе си.
- Не намирам никакво решение! - простена Ишин и хвана главата си с ръце, като загледа тавана, сякаш очакваше идея от бога.
- Не си единствен - мрачно добави Йонамине и добави своя принос таванът да стане черен от цигарен дим.
- Съсредоточете се, де - тихо се обади Саку, който изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от мислене. Рядко можеха да го видят така.
- А ти се успокой...
- Не мога да спра да мисля за тях! Хюгес и Муртаг на Юг... Боже господи...
- Аз видях Муртаг наскоро - замислено се обади Ямада като подхвърли небрежно своята таблица - Саку, нашето хлапе е силно и ти го знаеш много добре. Вече сме достатъчно големи за да разбираме опасностите, но и силите на всеки един, нали?
- Прав си... Но ме е страх...
- Те ще се върнат - отсече розовокосия, сякаш наистина вярваше силно в това и нищо чудно да го правеше. - Границите?
- Ако не можем да махнем войските от там, поне да скъсим обсега. Да съберем хората от по-далечните села, които са разпръснати и да ги съберем повече във вътрешността на държавата. Така ще имаме по-малка територия за защитаване и повече възможности за голямо струпване на войски.
- Струва ми се добра идея, Ямараску... Но трябва да я дообмислим - Рой се хвана за спасителната сламка и както обикновено насочи умовете на другите към идеята.
- Разпръснатите села да бъдат изоставени? Хората да се съберат в големите градове във вътрешността на царството?... Не е зле. - одобри дори Йошида, който преценяваше всичко от гледна точка на птиче и драконско мислене.
- Поселищата ще бъдат разрушени... Но хората ще бъдат опазени... Така ще имаме повече хора в градовете, а повече войници, на които няма да се налага да обигалят широк кръг по границите. Има вероятна опасност границите ни да бъдат подкопани, но ако искаме да защитим хората...
- Това е начинът!
- Момчета и момиче, само го обмислете достатъчно внимателно - прекъсна радостните им изблици учителят, който следеше разговора още по-внимателно.
- Да... Май ще трябва. Все пак благодаря за идеята, Ямараску.. Това ще помогне

Заглавие: Re: В небето Сря Май 20, 2009 5:00 pm

- Добре, стигнахме до решение. По-далечните села незабавно да се изтеглят към по-близките. Останалото ще бъде обяснено с подробности на съответните флангове, които ще се наложи да се изтеглят. - обяви Каин най-после след усилени караници и спорове, както обикновено решаваха нещата. Досега беше водил записки, на които се подписа за да не забрави и се отдалечи от масата, за да изведе специалните послания.
- Командирът под командване на Южния генерал ще бъде оведомен и съответно ще трябва да изпрати послания до своите подчинени - въздъхна Рой когато получи документа от очилатия и му дръпна и на него един подпис, чакайки восъка за печата да се разтопи.
- Бих направил същото с Западнта армия - потвърди от другата страна Хавок, който правеше същото.
- Проблемът е Северната и Източната. Муртаг и Хюгес ги няма, не знаем къде са печатите им...
- Спокойно, ще оведомим назначените от тях командири със специални послания. Те знаят какво може да стане когато генералите ги няма.
- Дано са добре.
Само два печата се сложиха днес. Драконът, поглъщаш слънцето на задължителното червено поле, от страна на Рой, който ръководеше Южния фланг. И драконът с водните пръски от страна на Хавок. Двамата регенти въздъхнаха също така объркано, но навиха пергаментите и ги дадоха на Каин, който имаше грижата да бъдат разпределени и занесени където трябваше.
- Добре сега можем да пием?
- Не си го и помисляй! - скастри го учителят, като вдигна намръщено очи.
- Знаех си...
- Но можете да хапнете, вече е време и за това...
- Това ще е по-добре от нищо... Така ще имаме още теми за разговор, които трябва да обсъдим, преди тук присъстващите или поне повечето не заминат за бойния фланг. Да обсъдим ставащото там, не получаваме много новини напоследък.
- Да, наистина трябва да го обсъдим - сериозно вече Кимбли се наведе напред към казалия го Рой - Важно е.