В небето

Заглавие: Re: В небето Вто Авг 11, 2009 9:23 am

- Рой, какво правиш? - попита го за сетен път вечно усмихнатият му колега, като се облегна на стената и го загледа. Всъщност Рой не правеше кой знае колко интересни неща. Просто вървеше нервно из залата и замислено изритваше проклетия стол за сетен път.
- Млъкни, Саку, подготвям си репликата - вдигна ръка след това и продължи да обикаля залата, която по това време беше празна. Все пак беше вече късна нощ.
- Рому? Не си болен, нали? Ти да измисляш реплика... - Саку се разсмя, после се приближи до масата и седна на мястото си. От дългия път бе малко прашен, но изглежда не му правеше особено впечатление, удивен от за първи път стараещия се в обноски Рой. - Да ти помогна ли?
Рой се спря, сякаш чак сега се замисляше сериозно над думите на русокосия си съученик и го погледна.
- Да не ми се присмиваш нещо там, а, Саку?
- Как бих могъл!? - Саку винаги беше усмихнат, така че никой не знаеше кога замисля нещо и кога не. Въпреки всичко те обичаха съученика си. Той знаеше как да бъде от помощ и кога да се намеси.
- Правя го единствено заради брат си. - кой ли някога бе чувал тези думи от Рой? Като единствено дете, той никога не беше посмял да говори пред семейството си за братя и сестри. Какво ти семейство. Рой бе нечистокръвен ездач, ако изобщо това можеше да се приеме за вярно. Баща му беше Тир`ре, само заради това иначе преуспяващото му семейство беше се провалило. Не че го интересуваше. "Бизнесът" се въртеше около пазенето на яйцата в планините. Но Рой не го беше наследил и бизнеса бе отишъл в ръцете на държавата. В един вид сега отново той го ръководеше. Майка му беше строга и хладнокръвна жена. Саку още помнеше първата среща на родителите в лагера. Беше страшно... Майката на Рой беше като хала, която само дебнеше и за най-малкия проблем със сина й. Нищо чудно, че Рой бе бил тогава доста подтиснат. Но това никак не му беше попречило да се издигне до позицията "водач" на класа. Винаги начело на всяка пакост и оправия. С колко момчета от по-горни класове се беше сбил? Сигурно вече и не помнеше...
- Всички сме братя - припомни най-накрая русокосия с вечна усмивка и кимна в разбиране.
- Да, но това се отнася до тримата идиоти, които ми се накачиха още в училище. Помниш ли? Хюз ти отмъкна Хавок по това време.
- Да, помня, затова се мразехме... Не, всичко е наред сега, разбира се. Детски сръдни... - русокосият въздъхна и махна на Рой да седнедо него на масата. Никой не смееше да сяда на мястото на друг ездач, дори и този ездач да го нямаше вече. Това бе въпрос на чест и разбиране. - Тримата ти братя тръгнаха към юга, нали?
- Изпратих Хавок да срещне другите. Но аз трябва да остана. Въпреки това ще трябва да отида до Дорадо. Трябва да разберем дали Муртаг ще се бие с нас или срещу нас. Той е черен господар, Саку.
- Знам, разбира се, че знам... - може би това му навя някакъв тъжен спомен, но бързо го пренебрегна. - Знаеш ли какво бих ти препоръчал? Ще говориш с тримата си братя. Те са по-малки от теб. Защо не говориш просто от сърце?
- Как мога да го постигна?
- Това можеш да определиш сам. Всеки човек е различен по своему. Но аз знам, че ти го можеш. Виждал съм те да го правиш, дори тогава да не беше в състояние да го разбереш.
- Кога?
Саку наведе глава. Може би не биваше да го казва, но беше твърде късно. Но траурът така или иначе приближаваше...
- Помниш ли Последната битка?
- Как бих могъл да я забравя? - начумери се Рой и въздъхна. Саку можеше да се обзаложи, че в момента в главата на регента изникват всички събития на които беше присъствал. Всички погребения, на които беше ходил... Всички стъпки, по които беше вървял в опита си, да помогне за победа в скръбта.
- И аз го помня. Помня и най-добрия ти подбор от думи, който съм чувал някога. Става въпрос за тунела...
Беше тъмно. Имаше ги навсякъде. Имаше ги навсякъде и не можеше да се отърве от тях. Рой държеше глупавия меч и се отбраняваше само благодарение на огъня, който разпръскваше. Разпръскваше го и се опитваше да мине напред. Чуваше писъци и дрънчене на желязо. Беше ужасно. Стълбите нямаха край, орките също. Беше твърде тъмно. Някъде напред някой си пропряваше твърдо път, за да стигне до царицата... Къде беше тя? В един миг сякаш времето спря. Някой зад него се опитваше да му помогне, но Рой нямаше време да се обърне назад. Естествено, колко хора имаше тук.... Виждаше край стената един от подчинените си, дишаше тежко... Нямаше спасение за него. Подтисна скръбта и се опита да мине още стъпало, още стъпка напред. В един момент, когато мина напред... прииска му се никога да не беше минавал. Настигна бясно помитащия всичко около себе си Муртаг. Това бе съществото, което се опитваше да достигне, за да не се бият по единично. Пред тях, на около десет стъпки бе и самата царица... Ако Муртаг не я последваше кой друг би могъл? А после... Всичко се превърна в омагьосан кръг, орките бяха навсякъде и летеше кръв. Кръв в тъмнината, черна, винаги черна. Муртаг не му обръщаше внимание, орките летяха в тесния коридор... Трябваше да ги няма. Кой би могъл да се доближи до несъбудения господар, който нямаше да се даде лесно... Никога... До момента, в който не дойде онова момиче... Беше Кейти.... Кейти Джоунс.
В ужасно бързите събития, в момента когато ашрака и момичето се появиха зад царицата, която летеше в пръски и ужас, орките застанаха там, зад огромното същество и всичко сякаш утихна. Рой знаеше, че някъде около него битката продължава. Но около него всичко беше спряло. ъката се падаше на Муртаг, винаги на него... В тишината сега можеха да се чуят само думите...
- Върви!
- Ела с мен! Аз ще се справя и сам!
- Не можем повече! Не виждаш ли? Губим, глупчо! Ще взривя тунела... Само ми обещай...
- Не! Няма да ти позволя, това е лудост!!
- Обещай ми да наглеждаш принца... И закълни останалите трима в същото, ясно? Сега се дръпни.
- Арвен! Арвен това е лудо! Нищо няма да постигнеш с това, само ще загинеш! Няма да ти позволя да се...
Удар от една последна плесница отекна в този вече полупразен коридор, пълен с ужас и черна кръв.
- А кого да жертвам? Тебе ли? Нямам време за глупави спорове! Муртаг, върви... Погрижи се за Скай... Нищо друго не искам.
Дали взривът го изхвърли назад или магия, по-силна от когато и да било, или просто бе твърде шашардисан, за да направи нещо. Мечът на тъмнината падна, когато всичко започна да се рути. Един последен ярък зелен поглед напомни на Рой кой е. В ужаса на рутящото се място той тръгна напред между спасяващите се зли същества. Там сред камъните ашракът виеше бясно. Муртаг бе твърде добър бегач, но мястото се рушеше. Рой го хвана за крака, спънаха се насред пороя от камъни. И чернокосата девойка се усмихна.
- Ав! Няма да го направиш! Излез от там, веднага! - вдигна се веднага лилавокосия, макар че не можеше да се отърве от Рой. Царицата му се ухили насред наполовина вече пълния тунел от пълна бъркотия.
- Че кога някога съм слушала свой подчинен?
Вече нямаше никого. За няколко секунди всичко беше изчезнало. Секунди, бавни като часове, в които лилавокосия се бореше с Рой, за пръв и последен път в живота.
- Пусни ме! Трябва да... Трябва да я извадим! Сега! Веднага!
- Глупак, невъзможно е! Всичко свърши! Всичко свърши! - не си даваше сметка, но... Сега разбираше, че в ужасната тишина, която беше настъпила Саку ясно бе чул думите и на двамата, както и всички, които бяха там долу. Преди три години.
- Не, имаме шанс! Пусни ме, пусни ме! - ръката му успя да докосне невероятно глатката стена от пръст и той се опита да прокопае поне дупчица, безнадеждно.
- Нямаме! Магията запечата тунела! Магията запечата душите им! - съзнаваше ясно какво казва, съзнаваше, че не иска да го казва. Съзнаваше, че по лицето му се търкалят огнено топли сълзи.
- Имаме... шанс.... - свлече се по стената лилавокосия и се отпусна. Може би знаеше перфектно... че е невъзможно. Че нали те самите бяха изготвили капана... Но не бяха мислили, че ще убият своята собствена царица по този начин. Не и така. - Рому... Рому да развалим магията. Рому.... Рому кажи ми заклинанието за разваляне. Рому, недей да мълчиш, не ме оставяй в тъмнината, не искам... Не исках това. - звук на тихи звънчета покапа по земята, невероятна черна от кръвта на всички, които бяха загинали под този замък, в този тунел. Звук на сините бисерни сълзи.
- Да не мислиш, че аз съм го искал?! За бога, върни се, Муртаг, мисли... Мисли, не говори така. Не знам заклинанието... И вече е невъзможно.
- Защо продължаваш да упорстваш? Знам, че може, всичко ще бъде наред... Можем... Можем да помолим Лави да...
- Никой не може да върне царица от мъртвите. Знаеш, че е напълно невъзможно.
- Аз ще заема мястото й!
Изискваше се малко смелост да прегърнеш същество, чиято магия беше извън контрол. Сега Рой съзнаваше защо никой от оцелелите орки не беше посмял да ги нападне. Тази магия, която беше усетил бе взел тогава за тъга... Но беше нещо много по-силно. Защита, която никога повече не беше усещал. Невероятна магия, невероятен щит... Муртаг беше пречупил душата си още тогава... Сега Дарсия продължаваше да я разбива... Но... Ако трябваше да бъде честен, Рой не си спомняше какво бе прошепнал на Муртаг тогава, когато бяха плакали заедно. Не си спомняше, но знаеше, че в сърцето на битката, бяха останали там, а някъде горе виреше рог за победа, за смелост... После Муртаг бе тръгнал да си отмъщава... Но в онези кратки минути, когато бяха заедно в онзи тунел.... Какво бе казал тогава Рой на брат си?
- Думите от сърцето ти не се помнят... Но Муртаг ги помни, ако някога имаш смелостта да го потиташ... Попитай го... - спокойно отбеляза Саку - И сега утре... Можеш да му говориш по същия начин. Кажи това, което ти дойде на ум в самия момент... Ще видиш колко по-добре ще бъде.
- Искаше ми се тогава да не бяхме разбивали душата му, да беше бил далеч от там.
- Ако беше, нямаше да бъде такъв сега, нямаше да страда... Нямаше да намери себе си. Ти никога нямаше да можеш да закърпиш сърцето му както тогава. Поне малко, поне да издържи до следващата рана.
- Значи съм безполезен.
- Напротив. За едно разбито сърце трябват много шевове. Когато всеки се опитва, то рано или късно ще се поправи...

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 7:59 pm

Чаяки отново се разхождаше из дългите коридори на замъка.Леле,колко ги беше намразила през последните няколко седмици...постоянно се губеше благодарение на тях!
"Ох,отново лиии!"-изкрещя момичето и бавно седна близо до една от стените и се подпря на нея.
"Защо продължавам да се измъчвам по този начин?Трябва да престана вече да разглеждам замъка,след като постоянно се губя.ГАДНО ЧУВСТВО ЗА ОРИЕНТАЦИЯ"!

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:06 pm

- Добре дошли, господарю - поздрави го ездачът по коридора, когато Рой Мустанг мина покрай него. Не че ездачът обърна особено внимание на това... Той мразеше тези поздрави, но все пак беше регент. Щеше да ги превъзмогне още няколко години...
- Най-накрая у дома. Пригответе чай, за да се постоплим всички. Тук сякаш не сте отоплявали...

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:12 pm

-Паяяяккк!-изпищя Чаяки и хукна отново по коридорите.
С две думи момичето можеше да бъде описано като "голяма бъзла".Страхуваше се от почти всякъкви многокраки животинки,независимо дали бяха опасни,или не.Ако пък случайно видеше змия...тежко им горко на тези,които са близо до нея в радиус от 500 метра.
-Помощ,помощ,помощ!

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:14 pm

- Какво има? - едно щракване с пръсти, целият коридор се освети от огъня, който плъзна по каменните стени, но не изгаряше. Контролиран от регента, той остана и се събра по факлите, които изгасваха и без това често често. - О, да нямаме някой неканен гост случайно? Бандит, зъл, демон?

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:17 pm

-Всъщност...паяк.-засрамено каза момичето.
Да,ако хората от този замък не са знаели,че тя е бъзла вече го бяха разбрали.
"Какво ли ще си помисли....?Предполагам,че ще ме изгони от замъка,тъй като ме е помислил за луд."

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:21 pm

- Така ли? - усмихна се, като махна на някого да си свали копието, готов да нападне... но и да избяга, ако се налага - Много се зародиха напоследък, харесват топлината... Но нали и те са животинки, Пазачът не иска да ги маха...
Повдигна рамене, Принцът страдаше от кошмари за всякакви буболечки... Щяха да свикнат.
- Ела на чай, ако искаш.

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 8:57 pm

-Аз и чай?-момичето се разсмя гръмогласно.-Не се обиждай,но кога си виждал малко момиче да пие чай?Бляк...това е най-ужасното нещо на света.Но предполагам,че съм съгласна на една чаша вода.Все пак,след всичкото това пискане гърлото ми е малко...раздрано.

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 9:02 pm

- Нима? Виждал съм малки момичета да пият чай... Просто защото... Младите ездачки го обожават. Там има вода, ела. - о да, спомняше си много добре особено съученичката си... Най-добрият пример... И младата царица... Каква носталгия само... Отвори вратите на същата онази голяма зала и се усмихна на приятната топлина.
- Хавок, готово ли е вече?
- Ама естествено, колега, идвайте към топлината...

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 9:10 pm

-Ами и аз се водя Ездачка...май!-Чаяки се разсмя леко
притеснено-Предполагам,че преди да се нарека Ездач трябва да мина през
някъкво обучение...
Момичето не беше много запознато с това какво точно трябва да прави
един Ездач,през какво точно трябва да премине,че да може да се нарече
така.Просто никога не се беше замисляла,а и не се беше интересувала.В
момента доста по-важни неща имаше на главата-например това,че
семейството и беше отвлечено и сега се опитваше да се освободи,а Чаяки
нищо не можеше да направи по този въпрос.Или пък това,че по-малката и
сестра скита някъде около Царството на Кентаврите и търси начин,за да
освободи роднивине си.
Общо взето животът на Чаяки не беше никък лек.А сега,когато трябваше да
се обучава да драконов Ездач,да се сближава с дракона си и така нататък
нещата още повече се усложняваха.Добре беше,че поне имаше някъкви
приятели(ако можеха така да се наречат),които да и помагат и да я
напътстват.

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 9:15 pm

- Обучение - не е никак задължително. Преди беше, сега не. Ако решиш, че ще се справиш и сама, че с дракона ти... ако имаш такъв... можете да минете през всички пречки сами... Даваме ти свобода да се опиташ... Обикновено обучението се провежда в лагер, където има учители, които ще ти разяснят непонятното... Но накрая на това обучение... - той подръпна яката на синята си униформа и се ухили - Ставаш преди всичко войник, за да защитиш страната и онези, които нямат дракони...
- А това за чая... Е, не всички пък са еднакви, просто сме наблюдавали повечето - обори русокосия на масата другия регент и му сипа чай преди още да се е настанил - А особено много се пие през зимата, когато не всички имат огнени сили като Рой Мустанг, за да се топли.

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 9:18 pm

-Аз войник?Е не си се представям облечена като мъжете,които тренират всяка сутрин под прозореца ми.А и да марширувам...та аз се пребивам постоянно,а остава и да марширувам.Бих искала да служа на страната си,но просто не мисля,че това е за мен.А и съм твърде малка.И отново до чая-не знам как вие чайоманиаците успявате да пиете тази гадост...тази захар и всичките му там вкусове...

Заглавие: Re: В небето Пон Окт 05, 2009 9:23 pm

- Да маршируваш? Ха, глупости, момчета като нас никога не биха да се помирили и да имаше такова нещо... Ти едва ли си запозната особено с армията... Униформата не те прави войник какъвто си в другите държави. Тя показва, че имаш силата да защитаваш, имаш силата да се бориш с злото. Хората ще имат доверие в теб, ако е нужно да ги защитиш... Не че не вярват и на хора без униформи, напротив... Но войникът преди всичко се бори и за себе си и за семейството си... и за страната си. А девизът на страната е... Ние сме едно семейство, едно цяло... Всеки член на семейството защитава другия... Всеки може да направи какмото може... Нашият живот е сложно устроен. Да си ездач е трудно, но най-трудно е да те разберат околните... Ние помежду си се разбираме...
- Тези, които тренират изглежда не са доволни от силите си, никой не е казал, че ще тренираш постоянно... Но те са взели мисията на живота си присърце... както и повечето... И отново за чая... Знаеш ли, истината е... че повечето от нас са като вихър, често си изпускаме нервите заради войната... Просто действа успокояващо, иначе пием бира или саке.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 8:55 pm

"Чаяки...време е да си ходиш"
Отново този глас...момичето не го чуваше за първи път.
"Този мъж не ти желае доброто,момиче..."
Как?Чаяки си мислеше,че отдавна го беше разкарала.Не се чувстваше добре...дали не беше заради мъжът до нея...чието име беше...
-Извинявай,но как се казваше?-попита объркано момичето...-Губи ми се информация.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:00 pm

- Оре? - той стоеше на перваза на прозореца и замислено пиеше чаша чай. Беше минало доста време от последната му среща с момичето беше била преди седмици. Пък и освен неговите приятели, хората рядко помнеха името му - Ваш се казвам... Ти си тук от няколко седмици, искаше да научиш повече за драконите и имаше някакъв проблем, доколкото помня... А аз се опитах да те излекувам веднъж от една рана, която беше получила.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:07 pm

Никакъв спомен...като че ли и липсваха няколко седмици...
-Трябва да излезна на чист въздух.
Чаяки се затича...тичаше възможно най-бързо...и искаше да избяга...да избяга от този свят.Не знаеше какво и става,но не се чувстваше добре...повдигаше и се...
Момичето се спря и седна на земята.Все още не беше открила изхода.Реши да се върне...явно така нямаше да се получи.
След като отново отиде при Ваш,Чаяки застана пред него,сви макар и малките си ръце в юмрюци и започна да удря мъжа.
-КАКВО МИ НАПРАВИ!-крещеше момичето с всички сили.-ЗАЩО НЕ СИ СПОМНЯМ НИЩО.
"Точно така,момиче.Продължавай в същия дух.Накарай го да страда...използвай повече сила."
Чаяки не знаеше какво точно и се случваше в този момент,но усети сила...сила,по-голяма от всякога.Ръцете и нанасяха стотици удари по корема на Ваш,но беше сигурна,че мъжът не изпитва никаква болка...сигурно беше свикнал.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:14 pm

- Какво мислиш? - той се обърна към прозореца и се наведе през него, където драконката спокойно похъркваше в зимния ден.
"Или е обсебена, или има проблем със спомените" повдигна рамене Матасуна, ако изобщо един дракон можеше така. "Ти четеш мисли, опитай се да разбереш"
- Не искам да бъркам в спомените на никого в момента.
"Тогава се оправяй сам" очите й просветнаха и тя остави мъжа с леко сивата коса да си се чуди сам.
- Вероятно чуваш гласове... Как ми се иска да видя на живо кой ти говори...

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:21 pm

-МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ.ИСКАМ СПОКОЙСТВИЕ.
През един от прозорците момичето видя нещо,което успя да я успокои.По пътя ходеха момче и момиче...по нейн спомен това бяха Алексис и Луси...но дали наистина така се казваха.
-ТИ ЛИ ГИ ВИКНА?-отново изкрещя Чаяки и продължи с ударите.-ПРЕДПОЛАГАМ МОЖЕШ ДА ВИЖДАШ БЪДЕЩЕТО И СИ ВИДЯЛ,ЧЕ ЩЕ ПОЛУДЕЯ.ИЛИ ПРОСТО СИ ВИКНАЛ ПУБЛИКА,ЗА ДА МИ СЕ СМЕЯТ ВСИЧКИ.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:25 pm

- Да, колко ми се ще да виждам бъдещето - съвсем спокойно се усмихна сивокосият и се замисли за нещо си. Изобщо никакво впечатление не му правеше, ако можеше да се каже така. Лицето му можеше да е чист камък. Сигурно после щеше да се допита с приятелите си какво мислят по проблема. Единственото, което правеше, беше да отблъсва само някои от ударите, колкото да не е безучастен. Така минаващите наблизо или надалеч смятаха, че не се случва нищо опасно. Той не обичаше паниката.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:49 pm

-Скучно ми е-каза момичето,след като престана с ударите.
Настроението и се променяше твърде бързо...даже прекалено.Момчето и момичето,които Чаяки беше видяла по-рано през прозореца бяха изчезнали.
"Може би беше само фантазия-една от многото.Просто не съм виждала виждала Алекс и Луси от доста време".
-Къде са те?-попита момичето като предполагаше,че Ваш ще разбере за какво говори.

Заглавие: Re: В небето Съб Май 22, 2010 9:55 pm

- М? - той оправяше ръкавиците си без пръсти, които обикновено носеше. Зимата не беше благосклонна към него. Не, че слънцето всъщност беше... Но всеки човек с проблемите си. Погледна я, сякаш за да разбере за какво става въпрос, макар че не му се щеше да разбира, а можеше.
- Зависи... Може да са навсякъде - за този ездач думата "къде" можеше да се разбере по много различни начини. Макар че мислеше, че знае точно за какво го питат реши да увърти.

Заглавие: Re: В небето Нед Май 23, 2010 7:36 am

-Но ти знаеш точно къде са,нали?-Чаяки не обичаше да се увърта.Тя искаше точен отговор...
"Кога ще разбереш,че те прави за смях"-попита гласа в главата и."Естествено,че знае...сигурно ги е затворил на някое тъмно място"

Заглавие: Re: В небето Нед Май 23, 2010 8:11 am

- Ако са видени от западната армия, щях да знам. Аз съм съветник и разпитвам заложници... но нямам правото да знам кой къде е. Е, не че не мога да разбера. - даже с радост щеше да го направи, ако го помолеха. Способността му да чете мисли винаги беше помагала при разпита, но той можеше да разбере и много повече, ако го искаше. - А, да, още нещо - поне в този замък няма "тъмни места" от хиляди години. Ако ще лъжеш, поне казвай и частица истина. - звучеше така, сякаш се беше разсърдил за това преди малок, въпреки че не болеше.

Заглавие: Re: В небето Нед Май 23, 2010 12:29 pm

Момичето не разбираше точно за какво говори...всеедно се караше на нея за това,което чуваше...
-Но аз...-тя реши да не опорства.Какво щеше да спечели ако започнеше да се кара с Ваш...най-вероятно щеше да бъде изгонена от замъка и щеше да си остане на улицата...
Чаяки продължаваше да мисли за Алексис и Луси...наистина не беше ги виждала от много време.Последния път беше когато се случваха странни неща в Царството на Кентаврите....

Заглавие: Re: В небето Нед Май 23, 2010 12:32 pm

Той се облегна отново на перваза, като запази мълчание за голям период от време, сякаш чакаше от небето да дойде кой знае какво.
- Не мисля, че са попаднали в двореца, защото току-що поразпитах стражата... Никой не е минавал, ако не броим една перачка и уличен музикант. Но пък в по-обширен план... Хм, в странноприемницата на ъгъла, до градската порта... "Зеленият кестен", мисля че... най-много там да са... Да проверявам ли някого от там?