В небето

"В миналото ездачите са минали през много владетели. Всеки от владетелите имал своя система за управление. Знаем много за цар Роланд Колд. Той идвал от Планинското кралство, с други думи по начало не бил ездач. Бил от Планинското племе, което е под влияние на зимните демони и се страхуваме, че скоро ще изчезне за винаги, понеже и зимните демони изчезнаха. Роланд Колд често е изобразяван из портретите като жесток и зъл владетел, но малко са източниците за подобно нещо. Времето на управление на царя е едно от може би най-турдните в периода на нашата история. Той бил силен по характер мъж и държал на думата си. Бил силен и духом и физически достатъчно, за да управлява народ като нашия, в онзи момент разпуснат поради дълго бездействие. Цар Роланд Колд никога не се свързал с дракон заради две неща. От една страна планинското му възпитание му казвало, че драконите са опасни, макар че никога не пренебрегнал нашите дракони по какъвто и да било начин. Говорят, че той просто не е имал възможност за връзка. Сърцето му било твърде силно и духът твърде мощен. Единствено с възрастен дракон е била възможна връзка, защото силният дух на човека може да порази сърцето на новоизлюпеното драконче. Така че той се отказал от това, но взел ездачка за своя жена. Царица Прелестна била една от най-красивите царици, живяли някога в този замък. Двамата ясно показвали, че могат да се жертват за царството, стига това да е достатъчно, за да оцелеем.
Синът им, често наричан Принц Грациан, бил по-мил от баща си, но управлявал в по-мирно време. Това може би е причината да изживее подобни трагедии. Бил прогонен от царството от недоволни островитяни от чужда страна, които желаели да завладеят земите ни. Бил изпратен надалеч, при гономите, за които вече не знаем нищо, защото изгубихме следите им. Дъщеря му обаче била укрита и предпазена, така че била сложена на трона твърде рано, още шест годишна. Царица Арвен била по-силна духо и копие на дядо си, макар че имала свой начин на управление и сила. Тя била една от малкото истински царици, тоест дъщеря на краля. Рядко, по незнайни причини, в нашето царство царят имал дъщеря.
Синът на царица Арвен е все още твърде малък дори да седне на трона, както тя е направила, така че царството се управлява от регенти. В момента регентите са четирима, назначени още по времето на нашата царица. От тях, в момента, царството се държи от Рой Мустанг, командир на Южната армия и водач на Четиримата мускетари. Твърде ясно е, че Рой Мустанг е почти връстник на царицата, както и останалите трима регенти. Той е често избухлив и често изобразяван като мъдър и добър регент. Факт е обаче, че нещата са твърде трудни за един човек, дори ако той бе законен владетел на нашето царство.
От друга страна...Какъвто и да беше, бе трудно дори да си го представи. Дори не знаеше какво да прави. Бе толкова объркан. Беше го страх. Рой Мустанг се страхуваше за трети път в своя живот. Първият, когато го бяха накарали да отиде в една пещера и бе бил прокълнат, можеше да умре. Вторият бе когато можеше да загуби... нещо много важно... И сега пак се страхуваше... Страхуваше се, че ще се провали и всичко щеше да отиде на вятъра. Всичко, което се надяваше да даде на хората, които му вярваха. Трябваше му помощ... Но кой щеше да се отзове на вика му?

"Какво означава да бъдеш Ездач и дракон в едно? Какво означава да бъдеш голямото, всемогъщо същество, което лети в небето и в същото време да си онова, другото, незначителното, което не лети, което ходи по земята? Има ли, има ли някакво обяснение за това, което се нарича Връзка чрез Гедвей Игнасия?
Ние все още не напълно сме разгадали значението на белегът, който получаваме когато се свършем с дракона, който ни е избрал. Все още не напъно осъзнаваме магията, която носи връзката с това същество и нас, човешките души. Други осъзнават магията си по-лесно. Макар легендите за Бели ясновидци да си остават просто летенди, то има едни хора, които остават истина и може да бъде доказано, че и ние сме един вид като тях.
Наричат ги Осезаващи. Те са хора, които умеят да свързват своята мисъл, своя дух с този на животните. Да говориш с животното, да бъдеш ти самият животно, да можеш да имаш пълноценна и силна връзка със същество, което не е човек... Това е Осезание. Малко хора са Осезаващи из нашите земи, поради ред причини. Някои казват, че магията е древна и сама избира къде да отиде, в чия душа. Магията е силна, но избира както богати, така и бедни. Както слаби физически, така и силни. Осезанието е феномен, който е притежаван от малцина, но е много ценен от тях. Осезанието е магия на споделяне. Ездачът и Драконът споделят подобна силна връзка. Има ли обаче някаква връзка между Осезаващите и Ездачите?" Лорд Фицрицарин беше Осезаващ. Фицрицарин Пророк беше вече четиридесет и пет годишен мъж със сериозно лице, през което минаваше дълъг белег. Имаше острите вълчи очи на партньора си в Осезанието - Нощни очи. Носът му беше почти счупен от предишни преживявания. Косите му бяха черни, поне на времето бяха били катранени, но сега бяха обагрени с белите коси на староста. Това го правеше отчасти мъдър. Беше винаги мълчаливият, който се появяваше само ако идваше война, ако имаше зло. Семейството му се ползуваше с титлата "Лорд" от векове. Така че всеки я приемаше нормално, макар че в двореца само той бе удостоен с подобна титла. Той и семейството му, за което дворът не знаеше нищо. Те се появяваха само ако има война. Ако Фицрицарин загинеше, щеше да се появи семейството му. Досущ като при чернотата, но тук беше друго...
Осезание? Това бе древна магия, за която се разказваха легенди. Но за разлика от легендите за Белия ясновидец, ето че Осезаващите бяха факт. Бяха познати малцина такива, но нямаше проблем в това. Магията и без това бе рядка, поне по тези земи. Дали осезанието беше проблемът, поставен пред самодивата сега?
Фицрицарин Пророк беше ранен от стрела и то доста лошо. А стрелата беше отровна. Съвсем естествено беше да го оставят на самодивата, която знаеше най-много за отровите. Казваше се Жасмин. Момиче, което първоначално се беше опитало да отрови Муртаг и Ним, но не беше успяло. Сега бе една от тях. Единствената самодива, която познаваха. Розовите й коси се лееха като водопад по тънкото й тяло. Обикновено облечена в чисто бяло, сега бе оцапана с кръв от стрелата и всичко останало. Черна, отровена кръв.
Но все пак беше успяла да премахне отровата. Въпрос на време беше Пророкът да се събуди, или поне се надяваше да го стори скоро. Пророк - това бе старата фамилия, която използваше титлата "лорд". Защо ги бяха нарекли така, никой вече не си спомняше, никъде не беше записано пък и не беше важно. Тя стоеше до леглото на болния и гледаше през него, замислена за вече съвсем други неща. Имаше още някой, за когото можеше да се тревожи. Къде беше сега?
Отговорът дойде почти веднага. Помощничката й дойде, за да й го прошепне.
"Върна се! Йо-сан се върна!" и радостта на Жасмин Рисен нямаше граници, не можеше да се сравни с нищо друго на света в онзи едничък, едничък момент

Ако искаш да се биеш, трябва да събереш цялата си воля и да не я пускаш да си отиде. Трябва да си сигурен в това, което ти предстои. Да знаеш, че има болки, но ще има и малко частица радост, която да се опита да те накара да живееш и да гледаш напред.
Когато си на седем, светът ти се вижда толкова огромен и широк. И ти смяташ, че всичко е добро на този свят и всичко е такова, каквото го виждаш. Когато около теб светът е зелен и щастлив, тогава и ти се чувстваш така, както и целият свят се чувства в този един момент.
Тогава, когато си на седем, не разбираш точно думите, които хората около теб ти казват. И съвсем несъзнателно избираш да бъдеш войник. Всяко момче си мечтае един ден да бъде герой. Един ден да бъде онзи любим герой от приказките, на когото винаги е подражавало. Един ден да бъде ездач и да държи на честа и на любовта, както всички, всички онези, за които вечер е слушало толкова много.
Затова, когато попиташ детето на Ездача "Какъв искаш да станеш?", то винаги ще ти отговори само едно "Войн".
Войн за детето означава онзи възвишеният, силният, магичният герой от приказка. И е съвсем логично да подражаваш на приказката. Много от ездачите бяха отговорили с тази една думичка. И родителите им просто бяха изпълнили тази тяхна прищявка. Затова сега бяха войни, а не земеделци, риболовци или каквото и да било друго. Преди всичко бяха войни...
Това не беше било истина за древните им времена. Тогава, ездачите бяха били предимно земеделци. Но това беше обяснимо. С развитието на тъмнината, нуждата от войните ставаше голяма. Така ли беше, или просто ездачите осъзнаваха, че честта е повече от страхливостта?

Шутът не беше войн, а беше Ясновидец. Не, всъщност не беше и това. Земният дух не винаги беше разпознаван като ясновидеца. Шутът бе тяхното ново откритие. Надеждата, вечната усмивка. Той беше невероятно същество за тях, това, което ги удивляваше. Силата на духа на това крехко създание бе способен да разруши почти всяка злонамереност. Това създание имаше сърце, което бе способно да погълне всяка болка, всеки смях, всеки спомен. Той бе нещо като Кевин и не беше в същото време. Бяха толкова различни и толкова близки... Сякаш този земен дух бе изпратен тук с изричната благословия на Белия ангел. Сякаш Белия ангел искаше да изпрати свой истински заместник - такъв, който можеше да живее тук без да го е грижа къде е бил преди. Къде се е бил родил преди - това не беше важно за Шута. За него имаше само една мисия и тя стоеше на тази земя. Сякаш беше изпратен на мястото на Кевин, да наблюдава всички, близки до Белия ангел. Принцът, Ездачите... Магьосникът. Земният дух знаеше достатъчно много, за да запази някои неща в тайна, дори да изглеждаше сякаш още дете. Дете на разума бе той, дете, различно от всички други.
Каин твърдеше, че Шутът трябва скоро да намери своя жезъл. Трябва скоро да бъде това, за което е бил изпратен. Но че не бива да се свързва с дракон. Не това беше съдбата му. Никой не знаеше за какво е изпратен, но едно знаеха - не той бе съществото, което можеше да се свърже с който и да било дракон. Неговата сила се криеше в самото му съществуване, в това, което беше. Никой дракон нямаше да успее да се доближи до сърцето му. Никой дракон нямаше да може да остави Гедвей Игнасия на ръката му. Шутът бе чисто създание. Имаше невероятна чиста и бяла кожа. И това също доказваше, че не е от този свят и никога няма да му принадлежи изцяло.
Скоро, много скоро, Шутът щеше да хване своя жезъл. С този жезъл, той щеше да бъде Белият ясновидец, който да потърси своя Изменящ. Белите ясновидци се опитваха да вкарат хората в правия път. По начини, по които всички недоумяваха, но някак приемаха за правилни. Скоро, много скоро, Шутът, или Златен... Щеше да поеме по този път...

"- В призрачната бяла зима... Зимата в нашите сърца... Дай ми лъч от топло лято... Лятото на нашите деца! Скитам се. Скитам се сам, без посока. Без сърце и душа. Приятел аз нямам, сам съм по пътя. Дай ми, о, дай ми крила!

Страх ме е в бялата зима да срещна верен приятел по пътя. Пътя, самотен и пуст в пустощта. Страх ме е там да вървя без посока, но нямам крила. - мъжът в чистата бяла роба насред пустощта, покрита със сняг се въртеше към синьото нощно небе. Но нямаше никого, нямаше дори светлина. Бе мрачно и тихо и само далеч, далеч, някъде в тъмнината се чуваше напевът на старата птица. Отдавна бе изгубил той и приятел и семейство. Сам по стария път бе обречен да ходи. Само покрит в бяло можеше да се движи напред. Коси от чиста белота имаше той, а не беше стар. Но това беше съдбата на изгубилия, върнат към живот. В печалните дни на самотата, отчаяно си търсеше някого, когото да последва. Да последва белите му стъпки напред, напред към светлината.
- В призрачната бяла нощ се явявам пред теб. В призрачната бяла нощ, пристъпвам тихо към теб. Но не ме чуваш! Защо? Дърпам ръкава ти и те моля за помощ. Но не чуваш моята молба. Вървиш към черното небе и оставяш мен на земята. Черната, пустата. Не ме оставяй, моля те, чуй ме! И дай ми лъча светлина. Ти носиш го някъде там, но чуй ме! Аз съм същество по-жалко от теб, същество без закрила. Дай ми ръката си и заедно да вървим. Да вървим към закрила! - Детето в черно, по-черно от тъмнината, що господарите носят на света, пристъпи към бялата фигура, която не го забелязваше. Детето с алените детски сълзи. Детето, което беше сирак. То нямаше път на този свят и ходеше босо. Детето, което не лъжеше. Детето, което бе дете. И молеше за помощ, но никой, никой не го забелязваше.
- Остави го. Той е сам. Сам и прокълнат. За него светлината я няма и не я вижда с очи. Той я търси в нищетата, но няма я там, уви. Ела с мен, за да ти помогна. Остави го да се лута сам. Той няма опора и край... Счупи се здравият разум и тръгва... Надолу, към злото, към злото, от което боли - момчето с пищните дрехи иззад самотното бяло дърво, което листа нямаше. Появи се, за да подаде ръка на босото черно момче. Но черното момченце поклати глава и се намръщи, като застана пред лутащия се мъж.
- Толкова ли си жесток? Нима не знаеш, че така Съдбата наказва? Когато си жесток, тя ще бъде жестока към теб! Виж го! Сам е в пустощта, където няма никой. Подай на него ръка, защото той е способен да тръгне напред, а аз не мога.
- Защо да не можеш? Виж, ти си силно момче. Като мене. Аз съм богат и нахранен. И винаги ми е топло. Ти можеш да получиш същото от слънчевата светлина. Подай ръка, за да те измъкна. За него няма съдба.
- ГлупаК! Защо ми е на мен светлината, когато зад себе си оставям страдащи души? Защо ми е на мен топлината, когато мръзнат моите деди? Та не е ли и той човек, човек като мене и тебе? Не заслужава ли и той това, което ми предлагаш? За бога, вразуми се, господарю на богатството, що не знае какво е тъга! Дай и на него светлината, за да бъдеш признат пред света и обичан. Когато другите те обичат, тогава получаваш много повече. Дай шанс на себе си и на доброто. Дай за него шанс... и за мене.
Господарското момче се намръщи. Но после се засрами от своята вина. Въздъхна печално в черната тъма и подаде ръка на черното момче.
- Заедно ще го измъкнем от тъмата. - тихо каза той накрая и заедно с бедното момче, отидоха да го събудят... Белия човек в тъмнината"Рой се стресна и се събуди. Защо беше толкова тихо? В призрачния бял ден, той беше сам, неестествено сам и това го уплаши. Той стана от масата и се огледа. Нямаше никого. Той рязко излезе от залата и започна да търси. Някого, поне една душа в безкрайните коридори. Нямаше никого. После, излезе навън. Насред двора имаше странно смътни лица. Да не би пак някой да го беше отровил? Вдигна ръка, за да се опита да се ощипе. Ръката му беше призрачно бяла. Той беше призрачно бял. Той беше призракът. Затова не чуваше другите... Защото него самия го нямаше.
"След десет години. Ти... Ще..."
Стресна се и се събуди. Намираше се в истинската Тронна зала, където Елисия старателно рисуваше човече клечка с очила. Не... Всичко наоколо беше един сън, който щеше да свърши някога. Само че имаше странното усещане, че нещо щеше да се случи...

Нещо като филър, не ми се сърдете, ама съм на настроение вода и топло^^

Беше студено. И беше естествено хората да търсят топлината. Така че... Той пожела да слезе долу. Рой Мустанг.
Надолу под замъка нямаше само ненужни складове и безкрайни тунели. Тук бяха си наложили да построят нещо, от което всички се нуждаеха доста често. Те обичаха да ходят там, защото се чувстваха добре и отпочинали след това. Мястото на топлината им даваше и спокойствие и време за размисъл. Наричаше се... баня... Да, най-големите бани в царството се намираха под замъка. Имаше две, една замъжете и една за жените, както обикновено строяха такива помещения. Намираха се дълбоко, дълбоко под замъка, където слънцето не влизаше, но топлината си оставаше. Под замъка бяха намерили гореща вода. Така онзи някога разкопан коридор за ново скривалище бе се превърнал в баня. Да, дори по време на война все още намираха време и за това. Някак си им даваше мир, даваше им време да обмислят случките и събитията.
Пред вратата незнайно защо ли се бяха наредили няколко сенки. От начало бяха просто сенки, защото се спотайваха в тъмното и не се различаваха почти. Но от време на време се побутваха и размърдваха и бяха истински хора. Рой знаеше какви са още преди да се приближи, за да ги види добре. Просто те винаги, винаги правеха така...
- Добър ден, чистачки, мога ли да влазя? - поздрави ги от далече и те се стреснаха както обикновено. Косите им се изправиха чак и се обърнаха мигом със смирено изражение на лицето. И трите еднакво облечени и трите с по една метла с дълга дръжка в ръка. Сякаш се бяха завирали из по-дълбоките сенки този път, та косите им бяха в паяжина сега. Досущ като Баби Яги.
- Сумимасен! Сумимасен! - започнаха да се кланят припряно и бързо-бързо се изнизаха от пътя на ездача.
Но той нямаше време да им прощава, просто бутна масивната врата и влезе. Озова се в бяла стая, където нищо не се виждаше. Дори краката си не можеше да види, такава пара се беше вдигнала.
- Момчета, не ви ли е срам, хората пак ви гледат през ключалките - провикна се, знаеше, че има още хора тук, въпреки че за миг беше било тихо. Ако се заслушаше, чуваше лекото тананикане на някой, или пък плясъкът от някой, който потъваше някъде в езерото вода... Нещото като предшественик на басейна. Езерото беше топло както винаги и не беше едно. Преливаше в още и още.. В общи линии залата беше по-голяма дори от тронната.
- Това е защото теб те няма, Рому. Когато дойдеш и загрозяваш картинката.
- Пък и кой какво ще види, ние себе си не виждаме, пък те нас...
- Те имат свръх очи... - Рой остави кърпата си до един умивалник и се обърна наляво. Там беше първият проговорил, след който бяха прогърмяли още доста гласове из помещението в смях. Той беше човекът, който си тананикаше и кокетничеше нарочно пред запотеното оглдало. Розовите му коси бяха мокри, всъщност целия беше мокър. Явно досега се беше забавлявал в основната част. Е, сега може би стриктно проверяваше дали няма нужда от бръснене. Мразеше да се бръсне.
- Много бързо ти порасна косата, Ямараску.
- Да, когато чуя достатъчно мелодии на живот - засмя се той и хвърли усмивката на Рой - И ти ли си дошъл да се бръснеш?
- Ти как мислиш, вече приличам на вучо Маймун... Не ме гледай така и аз го мразя, ама какво да се прави. Понякога трябва да се жертваш.
- Много успокояващо, няма що. Защо да не ни харесват и като вуйчо орангутани? Моята брада например е розова и приличам на супер кюти чиби.
- Питай ги, аз не смея. Веднъж попитах Риза, ама се бях напил... Бързо отрезвях, вярвай ми... О леле, вярно е че тук забравяш всичко лошо. И, ей, не използвай тези младежки изцепки, че не ми се връзват.
- Не ми вярваш като аз го казвам - от дясната страна, Бреда се излежаваше на едни горещи плочки и самодоволно изгледа Рой с едното си различно око.
- Ти млъквай там. Печи си се, току-виж си станал по-беличък, че сега ще те сметнат за някой благородник. Само благородниците имат тен по средата на зимата!
- У, за мен е чест... Я гледай, Ричку!
Нямаше и нужда, защото водата достигна и до тях. Май някои пак се правеха на деца. Но тук беше позволено, нали? Все пак това си беше тяхното кътче.
- Слава на бога, Хюзу-чан не е тук... - промърмори Ямараску преди да прехвърчат близо до тях тичащите из залата.
- Внимавай какво си пожелаваш...
Минаха през омразната си мисия бръснене сякаш по едно и също време и продължиха да се хилят през цялото време. В резултат бяха станали само на памуци, както обикновено. Но раничките бързо минаваха. Поне Ричку, химикът, беше запазил едни от мехлемите против порязване, или както се казваха.
- Ако Муртаг беше тук досега да е станал на Дядо Коледа.
- Той е гаден, никога не съм го виждал с брада, само с едва набола. Да я пусне веднъж да видим как ще е. Може на него да му отива, ние поне сме пробвали.
- Не говори с него за това, много деликатна тема е. Свързано е с Ним, нали го знаеш как държи на чистота и подреденост... И още куп подобни неща. Странни са си зимните демони...
- Направете ми място - в същото време казваше Рой на войниците в "локвичката" и вече се настаняваше между тях.
- Ей, не забравяш ли някого?
- Сам съм си... Аз нищо не знам.
- Ще те накарам да узнаеш - ухили се злобно розовокосия и изпука пръсти. - Момчета, дръжте го. Ида! Най-много да подпали водата и да вдигне още пара, но от мен нищо няма да го спаси! Злото на банята!

Някога, когато беше било мирно, хората обичаха да обсъждат царете си. За тях бе въпрос на престиж да знаеш колкото се може повече. По природа, Ездачите не криеха особено много неща. Това, което можеше да видиш наяве - това бяха те. Те никога не бяха предпочитали да крият, ако можеха да го споделят със скъп приятел. Ако се узнаеше от цялото царство - цялото царство все пак беше семейство във войната.
Цар Грациан беше последният владетел мъжг, баща на Арвен. Някои от по-старите ездачи още го помнеха. Той беше силен мъж, но добър и благ по нрав. И това му беше коствало цялото царство. Бяха се опитали да го прогонят и да го пордадат в робство. Царят загина пред портите на двореца си, пронизан от стрела в деня на победата. Никой никога не узна дали тази стрела я е изпратил някой, или е било просто желание на Съдбата.
Дъщеря му Арвен... Е, за нея имаше противоречиви мнения. Тя не бе тази царица, каквато хората си представяха. За тях царица Прелестна беше наистина добър пример за царица. Те всъщност не знаеха истинското й име. Рядко в историите им царят и царицата оставаха с истинските си имена. Всички имена, които помнеха някога от старите времена, бяха сякаш заместени от това, което беше записано в книгите. Царица Прелестна и синът и Грациан. Цар Роланд Колд беше един от малкото запазил истинското си име в историята. Във военните документи до царя не можеше да пишеш неща от вида "Скъпи Снежен...". Да, наричаха Роланд Колд - цар Снежен... Но никой не възприемаше това като негово име както се случваше с другите.
Царица Арвен нямаше прякор. Никой по нейно време не беше седнал да измисля прякори. Някога, класа на Рой го беше правил за забавление. Но никой всъщностне беше достатъчно близък до Арвен, за да измислят и на нея. Приятелите й я бяха наричали Ав... Но нищо друго.
Принц Скай не заслужаваше прякор. Той бе още дете и тепърва щеше да се наложи да се доказва.
Най-странното същество в този дворец в този момент бе Шутът. Да, неговото име не беше Шут... Нито пък Златен, както го беше нарекла жрицата Йоко. Той беше земен дух и съответно нямаше име. Това обаче нямаше да му помогне да общува особено с хората. Затова те го бяха кръстили просто Шута. Защо? Същество облечено с облекло на черно-бели квадрати и с весели звънчета. И весела усмивка и вечно-изкрящи очи от кехлибар. Той беше шут без да го иска... Просто носеше настроение и смисъл в ежедневието. Казваха, че скоро ще намери своя жезъл... Те чакаха да го стори.
Шутът беше въпреки всичко и подобие на старите царе от историята. Той, също като Грациан умееше така леко да стъпва и да се носи сякаш лети. Всеизвестно беше, че царят, колкото и едър и мускулест да изглеждаше, се носеше като перце по вода, когато вървеше из големите зали. Но Шутът, подобно и на Роланд Колд можеше да има онзи смразяващ поглед, който мнозина бяха забравили, но историите говореха за него. Поглед, който те кара да трепериш и знаеш, че човекът пред теб знае. Знае че лъжеш или че искаш да скриеш. Пред Роланд Колд никой никога не беше лъгал. Пред Шута - също.
Така, докато си мислеше всичко това, Хито Накамура внимателно наблюдаваше това ефирно същество, изпратено им от отвъд морето. То бе пленяващо по свой собствен начин и очарователно. Силно беше, макар и да беше толкова крехко физически. Сякаш крехка вейка на ново дръвче, то всеки момент можеше да се прекърши под черния вятър. Но Шутът стоически понасяше несгодите и вървеше... Вървеше без страх, бос по пътеката от сняг. Шутът нито веднъж не позволи да му предложат обувки. Той беше син на природата и като такъв, снегът не му пречеше, караше го да се усмихва.
И можеше да узнава. Знаеше за тревогите, за смеха и щастието... За всичко. Ако му позволяха да се доближи до сърцата им... Можеше ли да бъде истински пирятел? Да, можеше. Без никакви проблеми беше разбрал за смъртта на Медейра, сестра на Накамура. И със същата тази лекота беше казал "Не си направил нищо лошо. Ти не си виновен". И дали си даваше сметка какъв товар беше смъкнал от сърцето на някой, който бе смятал себе си за виновен почти през целия си живот? Не, Шутът не си даваше сметка за това. За него това не беше от значение. Той казваше това, което мислеше, че е правилно да каже. И без да осъзнава, даряваше частица от своето щастие на нещастните.

- Сега вече е по-добре - зимата вееше навън. Винаги бяла, винаги искряща. Винаги весела.. Сякаш нямаше мрак там някъде, там, някъде... Този ден изгря с нова сила и с плам. Клайв се беше завърнал, за да се бори срещу мрака, който искаше да покори снега му. Клайв се беше върнал на този свят, за да се бори. Идваше нещо ново, нещо силно. Светът искаше да го посрещне. Скоро, много скоро той щеше да се върне.
На самотна кула в замък от плам и сила, който вече искаше да се съживи... той беше там, за да бъде завинаги. Мъжът в синьо. Синята униформа с изкрящия знак на южната армия и той. Онзи, който я носеше се усмихваше ярко в новия ден. Отдавна не беше се чувствал така спокоен. Не беше заради черния орел, който стоеше зад него. Нещо ново идваше с вятъра, за да го накара да се усмихва. В този нов ден Рой Мустанг приличаше на себе си така, както никога досега. Приличаше на детето, което беше на чина в едно училище. Приличаше на младежа, който се забавляваше в танци или нещо подобно след поредната чашка нещо ново. Безгрижие и радост далеч в дните, които вече бяха минало. Но миналото бе незабравимо. Всяка болка, всеки смях, той оставаше там, където някой ден отново щеше да бъде намерен. В душата.
В този бял ден по реката се спускаше малка лодка, която се опитваше да улови риба в тази ледена вода. Ледена и топла, вода на живота. В този сладък зимен ден, бе толкова топло. Не, нямаше слънце, но имаше спомен. Преди около двайсет години зимата свърши, но сега, след двайсет години се върна отново.
Децата в черни униформи вървяха някъде долу под него със своя флаг, саморъчно направен, правеха се на пирати. Никой ездач не бе плавал дори по реката. Тоест никой, който бе поискал да стане войн. Обикновените хора плаваха по реката... Но никой ездач никога на бе посмявал да замине със своя кораб далеч отвъд хоризонта. Затова тази мечта бе погребана с приказки и легенди. Сега децата плуваха в свят от белота, за да се направят на това, което никога нямаше да бъдат.
Рой се стресна от ръката, която го потупа по рамото. Но после се усмихна на другия и му направи място на покрива, за да погледнат заедно нататък, към безкрайните гори и поля към планините. Хавок беше още по-радостен. Като най-малък от четиримата регенти, той беше почти като дете. Не, не беше неразумен. Но синият му изкрящ поглед можеше да погълне толкова повече светлина. Толкова повече радост и усмивка.
- Новият ден идва. - отбеляза, като наруши тишината на този искрящ снежен свят, който се откри пред него.
- Новият свят. - потвърди Рой спокойно и въздъхна - Искаше ми се да е така от самото начало.
- Понякога не всичко е както трябва.. - поклати глава русокосия и разпери ръце - Можеш да полетиш сега, докато още не е късно.
- Не съм дете, за да вярвам, че имам крила. И съм котка, ти лисица. Това е нашата прокоба. Ние не можем да летим като нашите приятели.
- ~хаширидасе, хаширидасе~ - засмя се онзи и скочи. Нормално всички се страхуваха, когато някой скочеше от тази висока кула. Матасуна беше долу, разбира се. Знаеше, че нейният ездач е толкова неразумен когато светът е пълен с усмивка. - Като досега. Три години всичко бе наред, Рой. Всичко е наред, завинаги. Ако преодолеем загубата заедно, ще бъдем по-силни, заедно с всички. Това се опита да кажеш ти на Муртаг, но е време да го докажем.
- Ще го докажем, палавник такъв. Когато господарят се върне в своя замък. Лети, върви, лети. Светът те чака. Върви ги посрещни.
До Рой застана принцът. Ездачът не го забеляза, но детето се хвана здраво за униформата му, за бога толкова мъничко бе това дете. Принцът бе облечен с обикновеното синьо на ездачите и също се усмихваше. Може би наистина приличаше на Рой, но това беше защото самият Рой приличаше на Арвен.
- Върви, бате. - повика и той и също помаха, отчасти за да привлече и вниманието на Рой. После кимна и се обърна към чернокосия ездач, за да го пита нещо... Но Хакок бе вече далеч, Матасуна не можеше да чака повече. В нов ден от светлина, тръгваха да срещнат него... Него, който носеше тъмнината, но искаше да бъде техен приятел. Скоро щеше да се върне. Този Муртаг, който бяха изпратили заедно със своя брат. Хавок отиваше да срещне своите брата... Така биха казали хората някъде долу в тяхната земя. За тях тези слухове нямаха значение. Не и за ездачите. Защото те... наистина бяха братя. Завинаги, завинаги в този свят на белота.
Хавок подмина Саку, който мина под него и му махна. Ето че всичко беше наред. Сега, когато светлината се завръщаше, имаха шанс за всичко. Имаха шанс да спасят онези, които бяха загубили и да победят онези, които трябваше. Когато светлината се върнеше, тогава всичко бе възможно. Завинаги.