Произведения на изкуството...

Кръв,кръв,кръв...усети как мечът се заби право в нея и излезе на другия край.Големите й кафеви очи се изпълниха със смесица от изненада,ужас и страх.Погледна нагоре към него,кръв капеща от устата й,същата кръв се стичаше и по острието.Чуваше как всяка капчица се сблъскваше със земята,оставяйки я сама.Успя за погледно да извърти очи към лилавокосия,метнат настрани,и го озари с усмивка...
-Ай...щеру-изплю една голяма доза кръв и падна назад,освобождавайки меча от безполезното си безжизнено тяло.

- НЕ! - опита се да се изправи, преди смехът на лудия да се беше приближил до него. Преди да се обърне онзи, чиито глас сега имаше значение.
- Не...Но ти...си безполезен, нали - приближи се онзи, който за лилавокосия беше потънал в мрак, и как не...В мрак, много по-черен от черното, което ги заобикаляше. Той се наведе рязко и го изправи, хващайки го за дрехата като безполезна малка кукла. - Напълно...Напълно безполезен глупак си ти, Муртаг. Ще ти го докажа.
В златните му очи просветна дяволито пламъче и го остави да падне долу, после се обърна отново.
- Ще ти дам време...Много време за игра. - и вдигайки ръка, тя просветна с белия си блясък към момичето

Кръвта продължи да тече,дългите й кафеви коси разпилени в червената локва около нея.Очите й бяха затворени,и слава богу...С ръка положена на огромната рана точно под гърдите й,тя продължаваше да лежи там...Нямаше да се изправи,не.Нямаше да каже "Дайджобу.",нямаше да се усмихне,нямаше да направи нищо подобно.Щеше да лежи там...Светлата магия я обгърна така,че Муртаг не можеше вече да я види повече.

- Остави я... - направи нов опит да се изправи, когато светлината достигна най-ярката си точка
- Коя? - хитрите му, златни очи се обърнаха отново...Къде беше тя...Не можеше...Не можеше да я види...Къде, къде беше... - Намери я...сам.
Виждаше само камък, само мрамор, там, където беше имало живот.
Сега, много, много след това отново я търсеше обгърнат от тъмнината и звездите...Този път трябваше да успее, надяваше се...В къщата там, където преди беше имало само поляна...В музея?Този път...Полицията нямаше да му попречи

-Бързо!Бързо,той е там горе!-викаше някой долу и сочеше към тъмната фигура,която бързо изчезна.-По-бързо!
Вътре в музея беше тихо...тъмнината обгръщаше всичко в спокойствие.Между два огромни прозореца стоеше на пиедестал една малка скулптурка.Малко ангелче с големи очи гледаше нагоре към звездите,чакайки търпеливо...

"По дяволите с тези" мразеше полицията да му се бърка в работите, вече тичаше по покрива, от другата страна, за да не го видят. Пъргаво се вмъкна през един от прозорците, който отвори сякаш с магия...Да, може би...Пролази вътре, като малък паяк, но не толкова малък и се снижи в тъмния ъгъл...Сега...Къде точно трябваше да е...Някъде в онази зала, но там беше тъпкано с полицаи. Нищо, щеше да измисли нещо. Първо да видеше каква е ситуацията, а...Е, беше оставил прозореца затворен

Тишината се наруши от бързащите патрули,които минаха по коридора надолу и продължиха нанякъде.
"Анооо..."
-Сър,чухте ли това?!-детектива едва не се блъсна в един от спрелите се полицаи.
-Какво?!Какво чу?!
-Не знам...нещо като "Аноо".
-...Ти си малоумник!Престани да ни губиш времето и действай!Бързо,бързо,бързо!-и онзи изфуча от там.

Той си пое дъх и надникна от скривалището си.
"Ако са там, когато е най-лошия момент..." всъщност...Често се случваше напоследък, тъй че се постара да го изхвърли от главата си и продължи да се прокрадва тихичко там, трябваше да си пази силите...Засега. Това трябваше да е залата, ослуша се за всеки случай, но нищо не чуваше...Ами ако се бяха...спотаили...Наложи се отново да се прокрадне в мрака...Само да нямаше камери и за това трябваше да гледа

В мрака не се забеляза,но каменните очи сякаш за миг се затвориха,преди отново да си се върнат към нормално положение.Ангелчето беше оформено така,че носеше една простичка рокля,но с меч в ръцете.Над главата й имаше един тънък ореол и може би...може би леко блестеше.

"Добре" след като се увери, че няма опасност засега пристъпи в светлината от прозореца, лунната светлина, която хвърли дълга сянка зад него. Имаше няколко минути изглежда, докато полицията се появеше...Или някой репортер?Измъкна нещо от нищото и го запрати рязко по онова, което беше търсил сякаш векове...Защо пък и да не бяха... Бялата светлина, която струеше невидима от статуетката се пречупи и се появи, когато нещо лилаво я докосна, успя да пречупи магията и достигна самата статуетка

Чу се силен пукот...камъкът започна да се напуква и напуква,докато накрая ярка светлина не избухна отвътре...
-Ай...-изхвърча назад и си удари главата в стената.
Вдигна глава да провери за цицини,а новата придобивка-черни като нощта криле-се разтресоха малко,да се отърват от прахта.

Тръпка на облекчение или нещо много повече..Беше успял най-сетне и играта беше свършила...Най-сетне...Как му се щеше сега да отмъсти на онзи...Но не сега, сега всичко беше...наред?Или не съвсем?
- Джени? - за пръв път проговори на глас несигурно като пристъпи пак

-Кой?-огледа се за миг,преди да го забележи.-Аз?
Посочи се с пръст.Нямаше никой друг с тях,така че май за нея беше обръщението.
-Аноо...явно аз съм...

Той кимна бавно, обмисляйки това и се приближи още малко, като преди това се огледа, да не би зад себе си да имаше полицаи.
- Добре ли си? - предпочете да обърне нещата, защото...Нещо му подсказваше с този получен отговор...Че нещата не са някак както бяха

-Освен че...-веднага се спря,когато дочу стъпките отдалеч.-О,не.Полицаи!
-Кой е там?!-този детектив направо изрита вратата от пантите и започна да се оглежда с фенера си.
-Мооо...-въздъхна тежко,докато хвърчаха горе над музея,далеч от полицаи,фенери и пистолети.-Това беше на косъм.
Държеше го за ръката,докато махаше с черните си криле.Погледна надолу към него и се усмихна.
-Да започнем отначало...Аз явно съм Джени.А ти как се казваш?

- Муртаг - отвърна простичко той като гледаше към музея. Доколкото си спомняше не знаеха, че той лети все още, а това беше хубаво. После погледна към нея, надяваше се да няма повече въпроси...Ама дали...

-Приятно му е,Муртаг!-притвори очи и се усмихна още повече.-Отсега нататък аз ще съм твой партньор в кражбите!
***
-Муртаг!Муртаг!МУРТАГ!-удряше с юмруци по желязната врата,риташе и се блъскаше в нея.
Искаше да влезе при него,да му помогне,да го защити срещу онзи психопат,който се беше появил от нищото.Лилавокосият я беше залостил да стои далеч,но не можеше да разбере защо.
-Пусни ме вътре!Пусни ме!-продължи да вика,докато няколко сълзи закапаха по пода.

Нямаше да го направи и да можеше..Никога, никога. Завъртя се там в тъмнината, за да избегне магията на другия, който се движеше така спокойно със същата тази злоба.
- Разбираш, че няма да стане, нали?Че няма да си тръгна - провлачи, когато за миг срещнаха погледите си и златокосият белокрил се възползва от опита да го рани.
- Теб чаках...Теб чаках, за да отмъстя - лилавокосият повика две черни пера, но те се сблъскаха с белите и в крайна сметка това само го забави.
- Ще ти покажа колко е хубаво нищо да не те интересува. Ще ти покажа колко е хубаво неподвижно да чакаш разрухата на времето. - беше сега зад него със същата тази бяла светлина, застрашаваща да погълне мрака. Тихият му глас можеше да бъде така смразяващ - Мога да те откъсна от всичко и няма да ми пречиш. Всичко ще остане за мен. За мен, не ми противоречи...Не можеш.
Борбата между черната и бяла магия...Вече се водеше, неговите подмолни методи за навличане на болка бяха ефективни. Затова белокрилият водеше вече, дори сега. Лилавокосият издърпа друго перо и рязко го пусна назад, обръщайки се. То поряза лицето на русокосия и един кичур от дългата му руса коса падна на земята, предизвиквайки лудешкият му смях.
- Просиш си го

Започна вече да прибягва до магии.Запращаше черни пера като стрели напред към вратата,но той беше направил така,че да е сигурно да не може да влезе.Защо?Защо,не можеше да разбере!Тя беше обещала да се бие редом с него,защо не й даваше?!
-ПУСНИ МЕ!-викаше по-скоро на вратата,от колкото на лилавокосия.
Сграбчи от гърба си блестящия лък и започна с магията му да се опитва да разбие вратата.

- Да свършваме вече - не че вратата нямаше да издържи, но...Хиляди години...Този русокос враг му беше пречил, нямаше ли някога най-накрая всичко да свърши.
- Добре - спокойно вдигна и другия своите бели чисти пера в ръка и ги хвърли без да чака. Ускориха нещата, превръщайки се само в нещо неопределено, което когато се сблъскваше пускаше искри и пера. - Но ти...
Така и недовърши, пак тези подмолни номерца, с които го изкара от равновесие и май успя да му счупи едно от крилата, а това болеше и остави лилавокосия за миг объркан на земята...Един единствен миг
- Но ти си моята плячка - достатъчен миг за белотата, която заслепи Муртаг достатъчно бързо - Никога не се учиш, че не съм като теб. Аз съм по-силният!Аз съм по-добрият, Муртаг. Сега остани там, остани така завинаги. Завинаги. - като малката стауетка на коленичилия, навел глава ангел...кйто вече не беше напълно жив
- Сега мога ли да изляза? - попита с насмешка като го подритна, въпреки че беше от камък - Нищо против нали?Следващия път се научи да лъжеш, ако ще ме биеш, приятел

-Едно...две..ТРИ!-най-сетне това нещо падна,но и тя също се свлече долу на земята,когато видя състоянието на лилавокосия.-Не!НЕ!Не и той,не!

- До скоро - окачи едно от белите си пера върху вкаменената коса на онзи, която беше в ужасно състояние дори да беше камък, след което разпери крила и остави всичко в безредица. Смехът му, високият му ясен смях заглъхна в нощта по посока на луната. - Или по-скоро...Добре дошъл в Ада!

Момичето се довлече до статуята и изхълца,след като се увери,че това не беше сън.Докосна студения камък и прехапа устни,преди да увие ръце около камъка.
-Защо...защо не ме пусна да ти помогна...-заплака тихо.-Бака...
Подпря чело на замръзналото рамо и скри ии двамата с крилете си.Още няколко сълзи капнаха,преди и тя да замръзне до него,беше казала,че щеше да бъде негов помощник...даже и в тази форма,нямаше да се откаже от него.

"Завинаги" последната дума, която беше чул за себе си, не можеше да отговори вече...На нищо друго и нищо не можеше да стори. Не можеше да си го позволи и не беше го направил..Да остави нея да се бие?Как ли пък не..Не ставаше...

- Скъпи, събуждай се за училище! - тя тичаше от стая в стая, докато синът й се прозяваше вече рошав и изморен някак. Майка му, със слушалки на ушите и под ритъма на песента го изправи и го изпроводи до банята с куп задължения за днес, които момчето прие без колебания...Каквото трябваше щеше да купи, ако...татко му не го спасеше...
- И несе бави там! - подвикна чернокосата жена и се завъртя, като затананика някаква рок песен, както обикновено сутрин - Иначе ще дойда да те събудя хубавичко...Скай

Малката фигурка на рафта едва не падна,както стоеше на ръба,от трясъка на отварящи се и затварящи се врати.Детето я имаше от няколко дни и стоеше там,да украсява стаята.Крилете на момичето криеха някого от любопитните погледи,тъжното й лице беше достатъчно доказателство,че съдбата й не е била особено приятна...Но може би,може би...Може би.