С дъх на черна нощ

- Значи си нещо като страж тук, още в началото? Чудесно, има ли още за които да мислим нататък?- промърмори чернокосият и прибра крилете си:- Джейми, няма да го лекуваш!
- Както решите...- отвърна и вдигна рамене, той беше виновен за състоянието на гарвана- човек, но не зависеше от него решението дали да използва способностите си за подобряване на това състояние.

"Естествено че има! Има ги по целият път! Само Канда ще определи дали преминавате нататък". Муртаг въпросително погледна синекосия магьосник с катаната, който пак се беше приближил тихо.
- Вие ранихте Пазителя. Значи се освободихте от магията му. Пътеката ви очаква - зад него се появи прочистено място от мъглата, черна пътека през мъглата и тъмнината
- Кой си ти? - обърна се отново към дракона. Чувстваше го познат, както и Канда и... всичко тук. И гарванът пак се засмя.
"Истинското ми име ще научиш, ако достигнеш целта си. Крос, наричай ме Мариан Крос. Каква услуга мога да ви дам?"

- Услуга?- погледна го неразбиращо Джейми, преди броени минути щеше да ги подлуди с тази своя магия, а сега ги питаше за услуга.

"Хай, за да ме пуснеш, черни господарю"
Сигурно се опитваше да хитрува, макар че продължи да се смее като истерик с гарванския си глас "Как се казваш?"
- Нали каза, че ще се запознаем в двореца? Покажи ми правилната пътека и ще те пусна. Само смей да излъжеш - до едната пътека се бяха появили още пет други, напълно еднакви, но в различни посоки.
"Ти си гост на Господаря. Как ще те лъжа?" засмя се пак и се наложи да го изчакат да си се насмее

- Щом е гост, тогава стига с истерията.- изръмжа Андори:- Попита те за правилната посока, по- добре отговори!
Среброокото момче потрепери малко, когато гарванът се засмя отново, това хич не му харесваше, смехът му го плашеше, пък и така ставаше все по- усъмнен в думите на това създание.

"Добре, добре" - спря се накрая и се постегна, за да не се наложи да се прекъсва пак от изблици, вероятно това хич не му помагаше за болката, която нормално сигурно беше в рамото. "Отдавна не съм се забавлявал така. Канда няма правото да отговори на въпросите ви, но аз имам. Правилната пътека е... Четвъртата от ляво на дясно. Ако не ми вярваш, твоя воля. Не съм виновен аз за това."
Лилавокосия се поколеба малко, но накрая го пусна. Птицата изприпка тромаво до пътеката, която беше определил и се разтресе от тих смях отново. Мъглата го покри и птицата се превърна в човек, който държеше рамото си в мъглата.
- Ужасен Сенчест Гарван лети из мрака. Ужасен Сенчест Гарван крие се в полята. Желая ти късмет, Гарване - изрецитира спокойно визирайки Муртаг и побърза да се скрие. Значи все пак наистина знаеше истинското му име на господар. Даедел Раун означаваше точно.. Ужасен Сенчест Гарван. Затова ли беше се превърнал този човек точно в гарван? Лилавокосия можеше да се закълне, че беше зърнал кърваво червени кичури да се скриват в мъглата... Трябваше да се види пак с този някога

- Е, как мислиш?- след известно мълчание Андори присви очи и се обади:- Можем ли да се доверим на този... особняк? Или единственото, което ще ни остане от него е смеха му, не и верността на думите.- поклати глава и замълча отново, замислено.

- Не очаквам никой по пътя, който срещнем да е по-нормален. - чудеше се, дали да го последва наистина. Черният гарван му беше донесъл някакво безпокойство. Заради знанието ли или заради това, че Муртаг не го познаваше... Погледна към магьосника, който стоеше до пътищата, но той си остана като статуя, без да сподели никакво мнение с тях.
- Само един въпрос, Канда... Всеки от пътищата ли ще ни заведе в една посока?
- Един в гора се връща, друг при езеро отива. По третият път врагът ви чака, по четвъртият, вечно забвение. Само един е правилният.
- Ако той мина по този... - не, това беше глупаво, въпреки всичко можеше само да ги подмами и после някак да се върне, нали? - Имаме ли голям избор все пак?

- Мисля, сър, че нямаме никакъв избор. Който и да поемен, все ще стигнем до пречка, щом още с идването ни попаднахме на пърепядствие, нататък ще са повече, вероятно.- обади се Кай, оглеждайки пътищата, бяха еднакви, но водеха към различни места.

- Гарванът каза, че ще има още много... пречки. Така че може би е все едно, да... - застана на края на пътечката, по която беше минал човекът-гарван и се опита да различи какво има напред. Но видя само мъгла и тъмнина, нищо друго. - Един ранен човек, пък макар и малко може ли да преплува езеро? Или да излезе в светлата гора? Не би искал вечно забвение, усещам го като страшно нещо дори и за мен и него, някак.. Тръгнал е или по правилния, или по пътя към врага.. Но това ще ни очаква и по останалите пътища

- Освен ако всеки един от пътищата не се разклонява в друга посока, но не може да се забележи от мъглата и само познавач знае за това.- Джейми разтърси глава, сам се обърка от собствените си думи и повдигна разочаровано, от себе си, вежди:- Просто изберете, сър.

- Картата води само направо, сър - припомни Лука, който беше останал малко по-назад до другия Ездач.
- Тогава избирам средната пътека, въпреки препоръката на гарвана... - погледна отново към Канда, който се стегна и се откъсна от поста си.
- Изборът е направен, ще ви чакам от другата страна на пътеката.
- Значи ще ни чака нещо там...

- Без съмнение.- въздъхна чернокосият, с магиите и държанието на Лука беше посвикнал, но този новия, не само че не му вдъхваше и капчица доверие, но нямаше и как така или иначе, а и изобщо не му харесваше, още от първата си поява и първата си изречена дума.

- Лука, подготви ме, моля те за още от вашата гилдия, че вече започвам да съжалявам като те сравнявам с другите.
- За това сте виновен вие, сър - усмихна се магьосника, когато го последва по избраната пътека, внимателно оглеждайки мъглата и еодобрявайки мъглата, която веднага затвори пътя зад тях. - Има само два основни рода в нашата практика. Едните са точно както и при господарите, уж чистокръвни. Те идват от внимателно подбрани семейства, в които се знае, че поне един от предците им е имал магически способности. Наричат ги Кантео, по-точно Избраните.
- Като този.. Канда?
- Да. Виждате ли, аз съм от втората група, сиреч от семейства в които е нямало и капка магия през времето. За такива като мен е нужно моят господар да ми посвети оръжието, с което да се боря. При магьосниците като Канда, това оръжие е често някоя семейна реликва.

В същото това време мъжът птица вече беше се прибрал... вкъщи. И някой, който беше им обещал да ги чака, спокойно оглеждаше раната. Никога не се ядосваше, не беше такъв. Дори когато негудуваше срещу нечесностите.
- Само по-внимателно... Мисля, че са упорити и ще се опитат на всяка цена да дойдат. - усмихна се раненият и остави другият да се погрижи за раната. Доверяваше му се... Всеки като него можеше да се довери на господаря на замъка. Той никога не мамеше.
- Представи се добре, но малко попрекали, каза ми Канда. Моята магия не служи само за подобни глупави трикове. Внимавай, Делдуват, следващият път може да е много по-сериозно. - тихо и мрачно предупреди господарят на замъка и превърза раната, въпреки че се усмихваше - И да, ще е по-честно спрямо него да се представим с истинските си имена, когато успее. Нечистокръвните също страдат по езика и имената на истинското си семейство.
- Какво съм виновен аз, че си ми подарил само някаква мъглица и пера, които не могат да изтраят и пет минути? Само ако бях използвал своята си магия... - навъсено започна да обвинява червенокосия и стана жертва на затягане на превръзката.
- Опитваш се да ме подценяваш ли?
- Съжалявам, господарю.
- Моля... И спокойно, признавам и твоето право на владетел. Но аз построих замъка. Сега остани с мен и виж как ще се справи следващият ни пратеник...
"Нещо повече... Много по-дълголетен и могъщ си от мен, магьоснико от езерото"

- Такова разпределение май е нормално, като ви слушам.- отвърна Джейми замислено:- Има го навсякъде, дори в най- обикновените родове. На моята леля се подчиняваха петима силни магьосници, които не бяха вампири, но нея не я беше грижа за това, те бяха нейните хора, нейните слуги. Докато моите родители се примиряваха със...
- С такива като мен. Уловени и създадени да им служат, не просто решили така.- завърши Кай, тъй като момчето до него приведе виновно глава и замълча:- Петимата свещеници на неговата леля сами бяха избрали да й служат, а тя в замяна ги беше оставила хора, беше им дала само силите и имунитета към преобразяването, те никога не биха се превърнали във вампири, но притежават безсмъртието на такива.

- Ами вие, Лука? Какво получихте вие, наистина...
- Ние? - той се усмихна и върна погледа си на пътеката - Във всички случаи нещо положително, сър. Много положително...
После мъглата отново се вдигна. Отначало малко, после все повече. Дърветата изчезнаха и изведоха на каменист бряг. Бряг, осветен от пълната кръгла луна. Вече нищо не я замъгляваше. На синята й светлина можеше да се различи другият магьосник, който ги чакаше до брега... Брега на огледално черно езеро, чието дъно се виждаше на километри надолу. Чисто огледало. В ляво, дълбоко навътре върху една огромна канара камънаци имаше още някой. Някой в чисто бяло... май имаше и очила, нещо проблясваше все пак на лицето му, луната се отразяваше в стъклата на очилата му. Бялото кепе прикриваше късо постриганата му лилава коса. Държеше някакъв музикален инструмен и също като пейзажа беше застинал до този момент.
- Май сме хванали пътя за езерото... - измърмори Муртаг и гласът му извади онзи от транса.
- Да, Езерото... На Магьосника.. - дори и толкова далече, все пак прозвуча ясно

- Езерото на Магьосника?- потрепери Джейми, това никак не му вдъхваше доверие, сякаш всеки момент можеха да очакват нещо да ги връхлети, пък и това езеро, тази повърхност и тъмнината му, а и принадлежащо на някой магьосник, това още повече го стряскаше.

Очилатият кимна, дори да беше на това растояние, направи го видимо.
- Поздравления. Избрахте прекия път... И все пак такъв, по който ще се наложи да се докажете - дръпна една от струните, на арфата си. Твърде блестяща в черната нощ - Поне пред мен.
- А ти си?
- Приеми ме... като твой следващ противник. - твърде спокойният му глас се смеси с звуците на арфата му. Тя събуди вятъра, макар че той с нищо не навреди на спокойствието на езерото долу - Езерото изисква опит, покажи ми го, нечистокръвни, и ще те пусна... Приятелите ти също

- Да се доказваме пред някого, чието име не знаем... от къде можем да сме сигурни, че думите ти са истина?- отвърна Андори и скръсти ръце.
- Арфата е магическа...- прошепна среброокият вампир тихо и присви очи.

- Той ни предупреди да не се представяме все още пред вас. Ако толкова държите на това, ще ви дам името, под което ме познават съществата по земята. А ако достигнете до неговия замък, ще трябва да се представя пак. Решете сами... - и отново наведе глава към арфата, като продължи да издава тихи напевни звуци. Вятърът на промяната продължаваше да вее от езерото, което не се променяше. - Пътят ще бъде отворен така или иначе.. Когато аз реша.
- Защо не решиш сега? - ездачът от своя страна хвърли няколко шамисена, но те се удариха в плътна магическа преграда.
- Ездачо Хюгес. Ти си единственият, който няма черно в душата си от тук присъстващите... Това ме обезпокоява, честно... Както и останалите

- Явно имената на този етап са без значение, макар че знаеш нашите?- тръсна глава и въздъхна тихо отпускайки ръце:- Тъмнина в душата? Ако това безпокои теб и други наоколо, това би трябвало само да е в наша полза.
- Зависи...- прошепна Джейми.
- От какво?
- От това кой колко мрачен е в себе си.

- Домакините трябва да познават гостите си. - продължи той, нямаше намерение да пречи на техните разговори. Но си подготвяше и капана. Капана, в който малко по малко се превръщаше пейзажът наоколо. Езерото сякаш оставаше твърде далеч, бе започнало да се крие с магия. И вместо откъм водата, сега откъм тъмна пещера вече се приближаваше един силует... Силует на жена

Кай инстинктивно трепна с ръка и я вдигна леко, сформирайки няколко съвсем малки стрелички, които изчезнаха веднага щом Джейми го спря, хвана ръката му и поклати глава:
- Да почакаме... само миг...
- Самоуверен си.
- Просто съм уплашен и предпазлив.- погледна и Андори, който вече беше хванал дръжката на меча си.

- Съчиняваш илюзии... Нали? - намръщеният ездач се напрегна, когато разпозна все още далечния силует.
- Ездачо, доколкото научих, твоята способност е да създаваш илюзии. Искам да видя как би се борил с тази илюзия. Единствения начин е, да се преборя с твоето светло сърце... Ако ме разбираш... - самият музикант изчезна зад хиляди огромни дървета, но продължи да свири една и съща мелодия. А силуетите се умножиха. Повечето от тях останаха неразбираеми, други имаха собствени лица. Първият силует спря.
- Чух още, че винаги си се противопоставял на решенията на владетелката си. Направи го и сега, Хюгес, и сега - при което образът на жената извади меча си и зачака. - Спокойно, подготвил съм по нещо и за останалите, нямаме тема за разговор все още. Той обещава, че стигнете ли оттатък, ще има мир, на същото мнение съм

- Мир тук? Едва ли.- отвърна смръщено чернокосият, като погледна жената, а после и Хугес:- Какво следва, илюзия срещу илюзията... внимавай, всичко може да се очаква от... местните.