С дъх на черна нощ

- Ще убиете ли?- попита изведнъж, обръщайки се назад:- Бихте ли убили някой от тях, от нас, за да докажете кой е достоен и кой не? Бихте ли рискувал, Господарю... това място да се превърне в касапница?- или опитваше да го разсее или искаше просто да знае, но най- вероятно и двете.

- Ако ми бъде заповядано, ще го направя. Не аз съм истинският господар на това място. А просто той, Магьосникът. Защо мислиш, че не можем да отстраним някой? Нищо не ни спира, на наша собствена територия сме.
"И белотата няма място тук" добави за себе си и за миг отново върна поглед на ездача, който отклоняваше ударите с усилие, а господарят се надяваше катаната му скоро да се натроши... До тогава те нямаше да се освободят.. Или по-скоро надяваше се да не го сторят

- Просто си помислих, че ако наистина искахте да ни отстраните, до сега щяхте да сте го направили. Мисля, че нещо ви спира, но въпроса е какво.- стисна дървеното медальонче с ръка и присви очи, дали щеше да успее да пробие тъмнината с него, и дали изобщо щеше да го накара да засвети тук пак.

- Да, прав си, спира ме... Магьосникът е заинтересуван от вас... От този, който идва с вас... И ми забрани да действам със своята си магия. За всеки черен господар това е голяма болка. Няма да продължа дълго все пак... Чака ви още една битка, след тази с мен. - беше достатъчно разговорлив за това, нямаше какво да крие. Ако можеха да намерят изход в думите му, нека го търсеха. Не им пречеше.

- И тя ще е върховният момент.- проговори тихо и отново се обърна нататък, към тъмнината, където сякаш още някой щеше да се освободи. Обърнал гръб на своето привидение, гледащо го умолително с черните си очи.
- Ти ме наричаше...
- Наричах нея, не теб, нея, ти не си тази!
- Наричаше...
- Стига толкова.- въздъхна и затвори очи, опитвайки да направи крачка напред и да остави илюзията зад гърба си.

- Или върховното падение. Ще се основава на това колко добре може да заповядва вашият приятел. А доколкото видях, той не владее това. - и се усмихна, когато катаната на ездача се пречупи на хиляди малки парченца. Те бяха погълнати от езерото и заблестяха по дъното му. Прозрачната вода не наруши спокойствието си и за миг. - Хванах те, ездачо Хюгес, хванах те! Най-сетне!
Но когато нимфата замахна с гоямата си ръка пред усмивката на онзи, той се разпръсна на хиляди прашинки и изчезна. И остави господаря леко зашеметен от учудване.
- Не вярвах всъщност, че някой би ме излъгал с илюзия.
- Но ти изглежда просто не си падаш по нея - още един Хюгес вървеше бавно по огледалното езеро.
- Смел си... Но не чак толкова... Надявам се - съсредоточаването върху един единствен човек отслаби магията му. Трябваше да има сила, с която да повали този, все пак

- Линали-чан... Хвани го... - след кратко колебание каза белият господар и посочи неопределено към сушата, не към онзи, който се приближаваше по водата. Нимфата се завъртя в онази посока и удари... удари в невидима преграда, която се натроши като стъкло. И нимфата успя да одраска ездача зад преградата. Предвид големината на ръката й, това за един човек не беше одраскване, а цяла дълбока рана, тъй че раненият залитна назад.
Господарят в бяло отдръпна съществото си с един жест и се усмихна самодоволно.
- Твоите илюзии имат един голям недостатък - могат да се усетят, Хюгес. Никой като теб не бива да вижда замъка на господаря. Ще останеш тук, обещавам ти. Мъртъв или не. Убий го, Линали-чан!

- Аз щях да го сторя! - недоволно изпръхтя червенокосия, но болката в рамото пак го жегна и млъкна бързо. Магьосникът в тъмнината не каза нищо, заслушан в малката музикална кутийка. Изглежда това подразни ранения, защото отново се опита да поиска правата си. - Ездачът беше за мен.
- Тихо, Делдуват, тихо... Не разваляй момента. Нямам намерение да убиваме ездача, все пак ако го направим, роднината ни, ще ни се ядоса, нали? - прекъсна го тихо и затвори кутийката - Е, разбира се, ако не успее да се защити, ние не сме виновни за това... Пратеникът ни е прав, когато животът на някой е застрашен, той се бие по-добре.
- Гил-галад Дае е глупак!
- Нима? Останах с впечатление, че го харесваше... Преди години, когато бяхте деца... Спомни си? - червенокосият пренебрежително поклати глава. и не отговори.
- Защо си ни кръстил така? - каза след малко, колкото да смени темата за разговор
- Не от мен идват имената, от Съдбата идват. Неговото е хубаво, означава "Лъчезарен звезден ужас", ако не се лъжа. Колкото до твоето.. Може би ще има нещо общо с това, което ще стане с теб с времето... "Ужас от отровния мрак"... Признавам, че ми е трудно да давам имената на господарите. Не е лесно да даваш име, за което знаеш, че заключва сила в душа на човек... И ти си този, който може да я отключи... Но това става само там, отвъд стената ни.
- А твоето кой ти го е дал? Ти си живял много повече от мен и... другите общо взето.
- О... Кръстникът ми е по-добре да бъде запазен в тайна, Делдуват... Тайна.
Хвърли замислен поглед на съществото до червенокосия, което се изправи в готовност. Чакаше моментът, моментът, в който щеше да бъде свободен, заедно с господаря си.
- Върви при господаря си, Ранпалан - изрече вълшебните думички за вълка магьосника - Върви при Даедел, Ужасният Сенчест Гарван... Ще има нужда от теб, за да ни намери... Да стигне до нас.

Нимфата като на забавен кадър успя да удари ездачът най-сетне. Най-сетне като че ли това същество се предаде и падна. Господарят на камъка изглеждаше доволен, напълно забравил за всичко останало.
- Пипнах ли те? Сега си иди! - напълно злобарски изкрещя от горе и пак посочи с пръст към Хюгес, който се опитваше да се изправи. Нимфата посегна отново, но в този миг едно малко същество препречи ръката й и тя се разпиля на хиляди части, точно както илюзията на ездача преди часове. Господарят в бяло изглеждаше сащисан. Езерото започна да бълбука странно под него. В далечината очертанията на замъка ставаха все по-ясни. Неговата ли магия... се беше провалила?
- Великолепно шоу, Гил-галад - спокойният му глас надви тишината наоколо и скоро се чуха и песните на черните птици. За някои това бяха безкрайно уморителни и зли песни, но за хората тук бяха дори приятни, чуваха ги от деца. Мост, сякаш от огледало се извиси над езерото и се превърна в каменен, точно него беше пазил магьосникът Канда до този момент. Господарят в бяло изпусна още по-ужасено арфата си и слезе от скалата на моста.
- Но сър.. Вие...
- Тихо... Давам ти почивка. - отсече мъжа, който се показа на моста и посочи многозначително замъка си. - Мина една нощ, докато ги задържаш. Казах ти да е кратко. Сега си изтощен, колко лошо... Няма да си свеж на закуска...
После го подмина, сякаш му беше сърдит. Едва ли, но такова чувство остана в господаря горе, който след миг гузно се затътри към замъка. От своя страна мъжът махна с ръка, за да разпилее измислиците около измъчените си гости и се спря пред моста, сякаш нерешен, че може да мине направо. Придружителите му останаха малко по-назад, чудейки се за какво ли ги е взел. Канда също се присъедини към тях, но двете същества-късмети, вълкът и котката минаха и застанаха до Магьосника на езерото.
- Добро утро - спокойно огледа той един по един хората, които беше гледал само от далечината. - Казах му да не наранява, но очевидно господарското си е господарско. Ездачо, ако приемете извиненията ми, ще се погрижа за вас в замъка. - после се усмихна и вдигна глава. Дори и от близко, не бяха по-различни. Е, трябваше им време да се успокоят след илюзиите, може би, но той трябваше да им каже каквото имаше да казва преди да чуе техните въпроси. Многозначително отбягна въпросителния поглед на Муртаг, сякаш не го забеляза. После... После... Първо другото. - Сутрешната чернота е студена. Да побързаме. Мога да гарантирам безопасността ви, но ако не вярвате на моите думи, нека Лука ги докаже... Доколкото си спомням, Лука, ти живя тук цели десет години. - усмихна се на синекосия и отстъпи, сякаш им правеше път да се качат по моста
- Кой си ти? - преди още да са решили да минат, или каквото и да е друго успя да промълви ездачът.
- Аз ли? Магьосникът на Езерото. Този, който търсите... Или поне един от вас търси. Обещах си, че ще давам отговори на въпроси после. - махна на хората горе и им кимна да дойдат да помогнат, ако се налага. Самият той мина в другата посока, следван само от котколака си, щеше да ги чака в замъка.
Муртаг посрещна студено очите на зимния демон, невярвайки, че вижда истинският. Почти му се искаше да го удари, за да види дали е дух или не... По някакъв начин да се увери.
- В мен ли се съмняваш, Муртаг? - демонът като че ли беше доловил притесненията на лилавокосия правилно, както винаги - С какво да докажа съществуването си?
- Изглеждаш ми уверен... Добре... Кажи ми.. Кажи ми, за да се уверя в теб... За...
- Досетих се - ухили се ярко зимният демон, напълно несвързано с това, което Муртаг беше оставил като зачезващ дух в Динзел. Наведе се и му прошепна това, което можеше да докаже, че е съвсем истинският и единствен Ним. Реакцията на лилавокосия можеше да се определи почти като детска, но това изобщо не го притесни. От другата страна, другият нечистокръвен се засмя добродушно, докато с вълка изправяха объркания и силно замаян ездач от снега и пясъка

- Той чака! - спокойно обяви лилавокосото момче с огромните кръгли очила, което досега беше стояло до ездача и беше преглеждало раните с поклащане на глава. Натискаше от време на време някоя подутина и получаваше по едно ядосано гъргорене от ранения... И Рут пак поклащаше глава. Ним беше застанал от другата му страна и също така преглеждаше още по-ужасено Хюгес, който... не трябваше... Защо се беше замесил тук?
- Ти пък кой си? - изскърца срещу него Муртаг, който се беше изправил вече. С учудване следеше Ним, който беше взел за своя халюцинация, а не беше... Напълно сигурен беше, че и другите около него го виждат до Хюгес. Нали!?
Момчето със сините очи се обърна към него. Мълча доста време, сякаш търсеше помощ от някой наблизо. Да отговори ли или не на въпроса на нечистокръвния.
- Рут. Казвам се Рут Руин. Син на онзи, който ви нападна от тук. Нечистокръвният му син, Даедел.
- Не...чистокръвен ли? Как е възможно - посочи себе си опитвайки се да добави нещо, но беше загубил за миг дар словото си.
- Той обеща да ти каже. Обеща го преди много време... Дори ти да не знаеш. На ездача му трябва топлота, снегът ще ни зарие. Ще влезете ли в замъка... Или ще се върнете обратно? Решете! Решете сега!
Изпит, който беше по своему труден за някой, който още не беше сигурен дали тук му беше мястото... Или не...

Не беше ли той...единствения нечистокръвен? Нещо странно имаше тук.. нещо, което не разбираше... Погледна за помощ към зимния демон, но той категорично отказа да срещне погледа му. Затова се наложи Муртаг да върне очи на Рут Руин.
- Гневен червен пламък, нали? - използва той превода на името, за да е сигурен, че е разбрал. - Казваш ми, че мога да имам обяснение за това? Но това е необяснимо.. Няма никакъв смисъл! Ти... Щом ти си нечистокръвен... Изглеждаш по-млад от мен, значи ти си последния... Защо... Защо Дарсия казва на мен, че...
- Ши-сама - явно имаше предвид Дарсия - Не знае за моето съществуване. Аз съм скрит от него. Нямам правото да ти обясня това, Гарване.
- Но тогава ко... Магьосникът ли искаш да питам? Него ли? Та той е... - спря се, на какво трябваше да го определи? Беше... Носеше такова чувство... Странно.... Не можеше да го определи. - Магьосник.
- Да, Магьосник е. И те чака отвъд моста.
Муртаг инстинктивно погледна към оказаното място. Моста? Трудно ли беше да преминеш един мост? Нещо, нещо отвъд винаги беше привличало вниманието му. Трябваше да намери това. Вълкът препречи моста, готов сякаш да го защити.
"Господарю Раун. Ако ще минавате. Минавайте. Аз съм вашето същество късмет. Какъвто и да е господарят, той е следван от някакво същество за късмет."
За късмет значи. Поколеба се за миг, но потупа вълка по главата. Харесваше му черната му козина, гъста като на Алзиеа. Страхуваше се от вълци заради стара прокоба. Но този не беше страшен.
- Какво мислиш... Ранпалан... Мога ли да мина по този...мост?
"Разбира се, че можете" вълкът беше много доволен, че Муртаг му е научкал името. "Хайде, мога да ви помогна. Направете първата стъпка с мен. Аз ще ви пазя"
- Щом казваш... - но не вълка му помогна да стъпи на моста. Нещо по-дълбоко, такова, каквото го водеше само в най-големите безрасъдства. Не знаеше дали другите ще го последват. Не знаеше какво ще им каже Рут и дали дори ще помогнат на Хюгес. В онзи момент знаеше, че не душата му, която се грижеше за другите го водеше, а сърцето му, което искаше своето. Искаше своето семейство...
И езерото не му се струваше вече толкова мрачно. Кристалните води бяха дори приятни. Тогава, когато стъпи от другата страна на моста. И застана пред големите врати... Тогава знаеше, че е направил правилния избор - не да си отиде, а да дойде. Да дойде и да се опита да намери... себе си.
Помнеше, че вратите са тежки. Отне му малко време докато ги открехне сам. Залата се освети от черния ден на Юга. Освети бялата му риза. Ризата на онзи, който го чакаше в тъмнината като в съня на едно момиче.
- Значи избра? - тихо каза той и се обърна към него. Спокойствието на лицето му беше поразително. Сдържаше изцяло емоциите си. Беше Магьосникът.
- Хай.
- Избра да се опиташ да намериш себе си? Корените си? Някой като теб?
- Хай.
Лилавокосия чу как Магьосникът се приближава. Смътно забеляза усмивката му. Ръцете му бяха странно топли, когато ги постави на рамената на Муртаг.
- Хайде, Даедел. Погледни ме. Погледни ме. - лилавокосия се насили да го стори, но се оказа пред жълти очи, които не желаеха зло, бяха просто щастливи. Щастливи, че го виждат. - Добре дошъл у дома. Аз съм Делоис Рейли... И те приветствам в дома, от който преди двадесет и три години си тръгна не по мое желание. Нито по желанието на който и да е друг. Съжалявам за спирките, не исках да те задържам, нито да те отказвам. Но ти доказа упоритост... Странна привичка за твоя род... Но ти още не знаеш.
Кимна някъде зад себе си. В тъмнината от някаква врата, там стоеше някой, който ги гледаше сащисано. После по някакъв знак се появи на светло. Червенокосият, който се беше появил пред стената.
- Как е... рамото ти? - чу се да казва Муртаг, противно на онова, което си мислеше.
- Добре. - също така глух беше отговорът, някак... Някак на господарят му беше неудобно. Но Магьосникът се усмихна и отново се обърна към...госта си.
- Махни това изражение от лицето си, изглеждаш ужасен... Ужасен от това, че те посрещаме така. Не мисли нас за злото, ние сме неутрални бих казал. Не! Не ми задавай въпроси сега. Нека първо... изчакаме другите. Липсваше ми... Даедел... Липсваше ми.
Някога... Някой беше ли го посрещал като роднина? Май не... И дори Магьосникът да удържаше наистина щастливите си емоции, все пак наистина го посрещна... като роднина. Това... Беше най-странното нещо, което Муртаг беше преживявал досега... В замък в Черния Юг. Ако Магьосникът го прегърнеше както баща син нямаше да бъде по-странно от думите, които за Муртаг бяха хем объркващи и хем като нещо, което целеше да го върне на място, което беше забравил. Помнеше... Помнеше това място.
- Аз.. съм живял тук...нали?
- Една година. Знам, че са те лъгали. Но аз... Няма да го правя. Обещавам... Заклевам се

Всичко вървеше твърде бързо. Не схващаше половината. Една година какво? И защо... Защо този Магьосник се радваше да го види? Някога беше ли го виждал? И защо... Защо магьосникът беше този, който му се стори най-близко до представата за баща? Той никога не беше имал баща... Беше отгледан първо от една гледачка. Тя си имаше съпруг, но този съпруг... Не беше бащата, който Муртаг си представяше. После Бром. Бром беше строг учител... Не беше баща. Беше попадал на Морзан. Мъж с много задължения, който винаги си тръгваше накрая. Не беше бащата. Беше минал и през Хито Накамура. Мил учител, но учител с още тридесет и осем момчета, към които се държеше по същия начин. Само Ним... Само Ним винаги беше грижовният. И винаги беше до него, дори в непрогледния мрак на злото. И все пак, Магьосникът беше вторият, да, вторият, който можеше... Можеше някога да бъде баща... Когато го искаше...
Магьосникът долови всичките тези чувства. Сякаш бяха пеперуди, а той беше с мрежа. Не изпусна нито едно. Усмивката му оставаше все така топла и още по-широка при всяка уловена пеперуда. Накрая забрави за това, че имаше други. Забрави за скритите емоции, за покритите думи... Това беше неговият замък. Това... Това беше едно от децата, които се връщаха вкъщи. Колко други някога се бяха връщали... вкъщи.
Прегърна момчето, при което магията се развали напълно. Черните коси покриха главата на Муртаг, а червените му очи, изненадани от всичко наоколо и от човека пред себе си замениха лилавите. И все пак... Беше Муртаг... Не Даедел.
- Успокой се. Успокой се, Даедел. Знам, че ти идва в повече. Но се опитай да проумееш... Това, което направи току-що.
- Какво съм направил, сър?
- Как се казвам, Даедел? - отегчено повтори въпроса, който всеки ден задаваше на Рут. Но Даедел, който никога не беше живял тук, за да се страхува толкова от Магьосника се оказа по-отзивчив да не повтори тази грежка с името.
- Рейли-кун?
- Не, казвам се Делоис. Но добре, наричай ме и сър. - той го пусна и отново го погледна - Това... вече си ти, какъвто Ним винаги те е пазел.
- Ним ли? Какво общо има той с всичко?
- Много... Мисля, че ще го оцениш, когато разбереш подробностите. За престоя си тук, свикни, че ще изглеждаш така, защото това е истинската ти същност. И аз мога да изглеждам като човек, като такъв, какъвто са ме виждали хората някога. Но няма смисъл. Току-що ти обещах да не те лъжа. Няма да го правя с външността си.
- Не очаквах... да видя това.
- Знам. Всички господари са зли... Но не са. - усмихна се дяволито и пламъчетата на забавлението се появиха в жълтите му очи - Но няма да останеш разочарован. Ни есъщо можем да бъдем тъмни.. Просто сега сме в добро настроение. И аз и... най-често брат ти създава проблеми.
- Но нали Дарсия не идва насам?
- Не, не Дарсия. Има още един брат... Който ти не познаваш. Не, познаваш. Още в началото го маркира в рамото.
- Крос ли?? - това щеше да го довърши. Това същество хич не приличаше на негов брат!
- Казва се Делдуват. И да... вашият клан обича да създава поразии, той не отстъпва на това. Но предполагам ще иска да се покаже по-мъдър пред малкото си братче - засмя се. Кой знае защо, това наистина изглеждаше смешно...

Магьосникът искаше на всяка цена да не седят на входа. Защо, това беше непонятно за Муртаг, но го последва. Защо го последва, това се дължеше просто на доверието, което вдъхваше Магьосника лично в него.
- Почакай тук - каза той пред една врата като се спря замислено преди това - Ще се върна да те извикам когато му дойде времето. Тук си почини.
Отначало Муртаг едва ли искаше да влиза в залата. Но музиката го омагьоса след това. В страха, който беше изпитал Делдуват когато го беше видял, се беше зародила и нова прищявка да посвири още. Още малко. Муртаг дръпна дръжката на вратата когато чу цигулката. Имаше ужасното чувство, че беше чувал тази музика и преди в детските си кошмари. По принцип, целият замък му се струваше познат. Чувстваше своите стъпки като стъпки на някой друг. Някой друг, който бе познавал замъка като свой дом и бе живял тук с години. В същото време не знаеше нищо. Дори не познаваше... Магьосника, камо ли това място. Беше слушал за него в тъмните книги на библиотеката на драконите, но нищо повече. Сега беше тук и не разбираше нищо. Дръжката поддаде под ръката му със сребърни гривни. Ужасно копие на онази ръка, която беше виждал след десет години. Ужасно копие на онази ръка, която можеше да го убие или не. Черните му коси бяха още една сериозна истина, че е такъв, какъвто е. Не можеше да се промени.
Лунната зала изплува пред него през други очи. През очите на ездача, тази зала беше блестяща дори денем. Блестяща от сълзи. И също така успокояващо късче светлина сред мрака на този голям замък. В онзи момент музикантът с цигулката беше единственото, което контролираше мракът и светлината, звукът и тишината. Ако свиреше той, всичко съществуваше на този свят. Ако спреше, всичко като стъкло щеше да се счупи на парченца и нямаше да остане нищо. Дори тишина.
Муртаг се сепна когато господарят спря. Беше го забелязъл. Просто беше свалил лъка от цигулката и го гледаше с половин око, но после се обърна.
- Нещо? - тихо каза той, объркан от това, че го посещават посред песните. Казваха, че песента е отровна. Че този който я свири, той е прокълнатият. Момчето не знаеше... Не биваше да слуша тази песен.
- Ти... Си Делдуват... Нали?
Мъжът се обърна съвсем и свали инструмента, но го задържа в ръка.
- Аз съм, Даедел Раун. Магьосникът ли те прати при мен?
- Хай.
- Назе?
- Той каза, че и ти си Моуси, затова - защо трябваше да крие това, което бе научил. Те нямаха ли право да знаят какво знаеше той и да го допълнят, ако нещо не беше както трябва? Вдигна глава към червенокосия. Лицето му бе наполовина обезобразено, но носеше маска. Това не го правеше грозен, никак даже. И все пак си личеше чий син е. Коя друга майка можеше да позволи на някой да обезобрази така детето й? Може би дори тя самата бе сторила това.
- Какво е станало с теб?
- Вариаки реши, че съм безотговорен владетел. Задето защитавам Гил-галад и нечистокръвния му син Рут... Съм недостоен за престола на Черните села. Сложи там сестра ни и си отиде. Мен ме захвърли като торба боклук. Много от нас са страдали така.
- Познато ми е...
- Знам, че е така. Започна се много отдавна в тази едничка зала. Даедел... Защо си тук, освен че искаш да намериш себе си? Твоите стъпки ли последваха Неговите... или те доведоха сами?
- Усетих този път, защото съм го виждал и преди през нечии други очи. Чух музиката ти... Иначе щях да си остана навън. Знам тази песен. Знам я, защото съм я пял... Или са ми я пели. Някой, много отдавна в стара стая без прозорци.
Усети изпитателния червен поглед на Делдуват върху себе си. Червен поглед също като неговия. Два господарски... два братски, бяха еднакви и еднакво равни.
- Ти помниш много повече, тколкото предполагаш. Сърцето ти помни. Кой си ти? Ти можеш сам да си отговориш. Ти си Даедел, ти си Муртаг. Намери нещо средно между това. Това си ти.
- Твърде трудно е.
Не получи отговор. Делдуват замислено погледна старата изящна цигулка в ръцете си. И проточи тишината. После въздъхна. Кимна на Даедел да се приближи и му подаде инструмента.
- Защо не опиташ все пак да намериш отговор.
- Но аз не свиря - и все пак взе цигулката колкото от любопитство. Беше стара и имаше нещо, нещо старо в нея. Нещо, което може би беше забравил. Някакъв отговор, който му убягваше. Нещо, което трябваше да намери... Сега или никога? Или във вечността, когато и да беше.
- Напротив. Опитай - самият Делдуват си имаше на представа, че нечистокръвният може да е съвсем различен... В смисъл че ако господарското в него не беше равно на онова, което бе друго, значи отдавна беше загубил часта, която бе черно сърце, като неговото. Но той беше длъжен да даде едно наследство на поколенията, които имаха право над него също толкова, колкото и той.
- Може ли?
- Хай. - не знаеше защо бяха снишили гласовете до шепот, но нещо в онзи един момент просто ги накара да го сторят. Нещо, което бе забравено или което искаше да ги накара да си спомнят. Стария свят, в който някога царство като това бе живяло.
Даедел вдигна инструмента, както бе виждал ездачите, свирещи на цигулка да го правят. Той бе учил съвсем други неща, но бе опитвал... веднъж-дваж, но само толкова. Нещо в Хито Накамура го беше спряло, тревожният поглед, който хвърляше винаги, когато момчето искаше да свири на цигулка.
Музиката... Тя излезе сама. Знаеше, че го може. Знаеше го, защото винаги беше го сънувал. В нечий друг живот, в нечий други стъпки в тъмнината, някой друг го напътстваше как става.
- Пей с мен, Даедел. Пей с мен. - тихо каза Делдуват след малко, когато преодоля искрената си изненада от успешния опит да разбере, дали това е истинският му брат или не. - Пей с мен Смъртния Химн на Магьосника. Канта пер ме...

Наистина, тази зала имаше нещо омагьосващо, което Муртаг не разбираше. Дали тук губеше ума си или някой искаше да стане точно така? Но нищо не вдъхваше зло в сърцето на злото. Защото и той беше зъл ли? Изсвири докрай това, което Делдуват го беше накарал да направи. Не заради Делдуват, а защото знаеше, че това е също толкова магическо, колкото и ако червенокосият свиреше... Магия за сърцето... Поне за някой... Червенокосият мълчаливо след това взе цигулката и я прибра в ъгъла на малка стара възглавница. Някога там някой беше седял и беше пял в мрака. Сам или не?
- Седни, Даедел - каза тихо и посочи празната зала, където в миг магията постави две други възглавници и маса с чайник - Магьосникът ще ми прости за това, но той иска да посрещне другите. Ти ако искаш... Можеш да се присъединиш към него?
- Може би по-добре не - той не се и поколеба, нямаше защо да чака. Или имаше? Може би това го объркваше малко, в крайна сметка седна на една от възглавниците по турски и погледна към Делдуват. Червенокосият също се настани след малко, докато се колебаеше дали всъщност да започне този разговор или не.
- Пийни един чай с мен, докато чакаме закуската...или обядът... Даедел, тази зала е Лунната зала. На теб не ти е известно, но в този замък често се дават определени места на определени черни господари. Някои са ги заслужили с нещо, а други са просто места, където господарите са обичали да си почиват или са живели. Ти имаш една стая в този дворец. Стаята, в която една година си се опитвал да оцелееш. Лунната зала е наследство на нашия клан. Черният род се дели на четири клана. Ние с теб сме синове на Вариаки, което ще рече, че сме наследници на Черните села. Черните села се намират далеч от тук, зад Черните планини. Да ти кажа честно, това са няколко села и градове, където управлява Черен господар. Покорил народа преди много време. Сега там имаме една сестра почти толкова зла като Вариаки. Трябваше да бъда аз, но се случиха няколко неща, които ми забраниха това право. Даедел? Защо се мръщиш?
- Как би нарекъл собствения си брат? - самият той... никога не бе имал истински брат. Бе имал Мерик, но не беше същото. Мерик го уважаваше като войник, не като брат. Не бяха братя. Другите му бяха близки... И все пак той бе различният, нали?
- Бих го нарекъл Дае-чан. Може ли?
- Благодаря ти - и наистина му беше благодарен. Делдуват можеше да се ядосва бързо, както можеше да разбере по-късно с подробности от историята. Но ако го искаше, можеше да се покаже и като добър към семейството си. Дали заради Рут или заради това, което самият червенокос представляваше, дали беше се наситил на злото? Не, едва ли, това беше природата му. Само че беше човек, който ценеше и семейството си. Може би Вещицата караше останалите да се замислят дали наистина си струва да губиш семейство.
- Имаш предвид, че Лунната зала е един вид и мое наследство?
- Разбира се. Магьосникът твърди, че не дели хората на чистокръвни и нечистокръвни. Това означава, че и ти си наследник на нашия дядо. Дае-чан, той е притежателят на цигулката. Някога е свирил тук, затова му е дадена Лунната зала. И поради ред други причини. Дае... Не мога да ти кажа много, защото не знам кое Магьосникът би желал да скрие и кое не. Той не би ти казал всичко наведнъж, не иска да те товари с всичко. Не всичко е добро както и да изглежда.
- Като Гил-галад например?
- Гил-галад? - Делдуват се разсмя - Той по принцип е доста откачен тип. Но си прав, Гил няма да те хареса от начало и ще му отнеме време да свикне. Той е син на другата Майка и дори тя да обича децата си по-силно.. Обучава ги да вярват в кръвта си и да не я развалят. Макар Гил-галад да има нечистокръвен син, той твърди, че все пак е чистокръвен и е доста на по-високо ниво от теб, специално. Защото има навика да пренебрегва нечистокръвното у Рут. Държи се така, сякаш всичко е наред.
- Ти какво мислиш за това всичкото? За нечистокръвните като мен?
- Дае-чан... Ако живееш дълго тук, ще разбереш принципите, по които Магьосника живее и за които се бори в този живот. Не всичко е така, както изглежда. Моето мнение ли? Магьосникът е прав. Ако не приемаме такива като теб губим. Той е роден тук от човешка майка, нима и той самият не е нечистокръвен, също като останалите трима Първи? Не приема нечистокръвния за нещо опасно за рода, защото и той има своя сила, която дори би могла да е по-могъща от тази на чистокръвния в даден случай. И още нещо. Ти доказа кой си, ти вдигна този прост инструмент, незнаейки да свириш и засвири. Засвири песен, която не всеки е способен да знае, както и да ти се струва. Дори изглеждаш като истински господар, защо трябва да те отхвърляме?
- Как изглеждам? - за миг беше забравил, че Магьосникът, прегръщайки го, беше променил външността му. Делдуват щракна с пръсти и измагьоса едно огледало, което насочи към брат си. В огледалото гледаше същество с кървави очи, ярки като червени диаманти. Черната коса, спускаща се свободно и без разбърканост, рязко подчертаваше тази червенина.
Черната пелерина беше същата, същата коприна, която господарят Муртаг носеше след десет години. Дълга достатъчно, за да се влачи по пода и да се вихри след него като вихрушка от чернота, минеше ли бързо по коридорите. Обшита със сребърните нишки, блестящи като кристалите из стените. Останалите дрехи бяха в същия тон точно както беше видял себе си като господар. Все пак сега беше господарят...
- Как ти се струва?
- Не е зле... Във всеки случай...

- Делдуват - прошепна Муртаг, когато беше вече успокоил емоциите си от този образ, който представляваше сега. Сега беше навел глава и твърдо гледаше двете си ръце в ръкавици, на едната от които имаше две сребърни гривни. Тези гривни бяха твърде изящно направени, за да принадлежаха на черните господари. Тези от древността, не се съмняваше, че сега биха били способни на подобно изкуство. Но гривните бяха по-стари. От времето на размириците, за които беше чел малкото материали в тайната библиотека на Накамура-сенсей, където бе попаднал без да го иска. Никога не беше го признавал - Бил съм тук и преди наистина... Наистина, нали? Ти... Пял ли си тогава? На мен, когато съм бил малък?
- Не, защото тогава все още имахме проблеми в Черните села. Дойдох малко по-късно, когато вече се говореше, че трябва да умреш или да си отидеш. Защо смяташ, че съм пял?
- Помня... Помня песен... Песен на някого. Беше мъж... или младеж, не съм сигурен... Тя и той пеят заедно, когато стане тъмно. Значи трябва да спя. И сега, когато вече отдавна мисля, че никак не съм свързан с това място... Когато сънувам кошмарите за детската окървавена стая... Той пее отново. Тогава кошмарът си отива - той се разсмя по-скоро на собствената си слабост. Песента за едно дете, която успокояваше него, който вече би трябвало да можеше да се бори сам. Но Делдуват не даде признаци че това е смешно. Дори никак. Изправи се и след кратко търсене зад подиума, където трябваше да има трон се върна. С малка кутийка в ръце.
- Вече ти казах, че помниш много повече неща, отколкото си мислиш. Това ли е песента, която те притеснява? - и отвори музикалната кутийка. И отвори вратата към песента... Песента, която винаги беше живяла в душата на ездача, но не бе напълно негова. Защото някой друг я беше пял, някога... Някога...
Делдуват се съобрази с ужасно бледото лице на брат си и затвори кутийката след първия куплет.
- Коя е тя? - запита след малко Муртаг като вдигна глава.
- Казвала се е Санае... Санае Никравзи... - неохотно каза Делдуват след малко - Баба или по-далечен роднина на твоят Ним. Ним... Винаги съм му завиждал. Той имаше права, които аз нямах, въпреки че бях уж по-високо от него. Колко знаеш ти за него, Дае-чан?
- Като се замисля... Само основните факти, защо?
- Защото е странно. Би трябвало да го познаваш по-добре. В една малка стая, без прозорци, изкопана само заради теб в дълбините на този замък. В стая без прозорци, където имаше само една свещ, за да може демонът да пести запасите... Имаше едно креватче. Когато дойдеше нощ, той сресваше косите си. Коси от злато, като златна река, която никога не прекъсва.. Блести и се слива с един глас. Той пееше, не аз. Той, Дае-чан. Пееше, за да успокои себе си и теб, за да не плачеш и никой да не те намери. - червенокосият потръпна, може би Даедел трябваше да говори за това със самия зимен демон, но вече беше късно - Ним беше този, който се застъпи за теб. Той беше този, който изтърпя наказанията, но отказа да те предаде на Съвета. Той беше и този, който въпреки всичко отказа да те изостави. И предпочете да се връща при теб всяка нощ, всяка нощ след изпитанията на ден, изпълнен с кръв и болка. Ним беше този, за когото ти беше от първостепенна важност. Помня очите му тогава, когато дойдох за пръв път тук. Бях млад, много по-млад от сега, тъкмо обезобразен. И ме болеше. Но неговата радост... Не можах да го преглътна. Беше като самата светлина. Той удържа на думата си въпреки всичко. И когато те разбраха къде е стаята ти... Той реши да те отведе далеч.. Но те опази, защото само за година се беше привързал към теб. Толкова, че можеше да се сметне, че ти беше баща и още е, ако смея да го потвърдя.
- Но аз не помня... Не помня това... Не знаех - осъзнаваше, че гласът му трепери, но нямаше защо да се опитва да остане спокоен. Не можеше. - Помня само кръв... И викове. Някой викаше... И някой бързаше по коридор, където се въртяха сенки. И ми се струваше... Че видях баща си.
Кратката тишина накара Муртаг да погледне съкрушено Делдуват. Червенокосият още го гледаше замислено.
- Баща си? Не и тук грешиш - и под смаяният поглед на брат си, зад маската на господаря се криеше второ лице. Пълно копие на онова, което бе имал Морзан в младините си. - Кръвта и виковете са мои, Дае-чан. Тези, които помниш. Ужасно се ядосвах на Ним за това, което притежаваше и за свободата му. Не знаех че страда. В яда си го проследих веднъж до твоята стая. Там... Говорехме... Поговорихме... Достатъчно, за да разбера това, което не бях разбирал в господарската си ярост. Понякога нашата ярост е печално глупава... Тогава нападнаха Ним и теб за пръв път.. В отчаяния си опит да докажа, че не съм искал това се опитах да го защитя. Опитах се с това, което имах, тогава беше малко... И все пак се опитах. Изкещях му да се маха, да те вземе и да се маха, да върви... Да отиде далеч, далеч от този проклет замък.. Да те отведе далеч... Тогава може би за пръв път осъзнах по-пълно какво означава думата "семейство"... Имах време да обмисля това... Надявах се да те спаси... Затова, когато разбрах че вече си в Царството на Драконите помолих Магьосника да ида да те наблюдавам. Надявах се така да изкупя греховете си.
- Ти... Винаги си криел всичко това, нали? - прошепна Муртаг накрая. Беше странно да разбереш че някои някога ги е било грижа за теб. Теб, който мислиш, че винаги си бил сам и изоставен, изолиран.
- Да. Тези чувства не бяха присъщи за господарското, според Вариаки. Трябваше да ги крия, въпреки че вече не бях пряк наследник на Черните села. Но сега, след двадесет и три години, смятам, че вече е нужно да знаеш за това. Чух... Чух че си отчаян... И ме боли. Ним жертва твърде много за теб... Недей да го разочароваш, бъди силен.. Бъди силен поне за него, ако не за себе си. Моля те.
И остави брат си в тишина, за да обмисли всичко това. Забеляза как Даедел хвърля поглед на двете си гривни през това време.
- Гривните са на Ним, и двете. Едната е от майка му, Матилда, другата е негова. Ритуалът при тях е всяко дете, навършило година да има своя гривна. Тя завинаги остава на ръката на детето. Тук можеш да ги видиш, защото си това, което си. Сега, когато знаеш за тях, можеш да ги извикаш по всяко време и те ще станат видими.
- Защо.. Защо точно Драконите? Да, баща ми е бил Ездач... Но Даркан...
- Първо Даркан тогава беше нестабилна територия. Второ, да... Защото баща ти беше Ездач, помислихме, че ще се смесиш с народа на това царство най-благополучно за бъдещето. И трето... защото имахме човек, който може да ви преведе през опасностите без проблеми. Роб, който също беше ездач. Роб, който две години е седял във вериги там, в ъгъла. Казваше се Хито Накамура...
- Хина...сенсей!?
Песента да припомня...

- Какво... какво общо има с това Хито Накамура? Как се е озовал тук?
И все пак, червенокосият поклати глава. Рязко беше спрял да отговаря на въпросите, сякаш някой нещо му беше заповядал в един кратик миг, който Муртаг не беше забелязал.
- Тези неща за които ме питаш имат общо с Магьосника и миналото му. Не мога и не искам да се бъркам в истории, които само и единствено той ще умее да ти разкаже и обясни, стига да го попиташ. Магьосника се е размекнал, Дае-чан. Не заради теб, а заради времето. Времето се променя. Когато се променя, то променя и живите същества.
- Тогава не бива да питам повече?
- Не и за неща, които не са пряко свързани с теб. Или поне с мен... Нямам никакво право да разказвам истории за Гил-галад или сина му Рут, още по-малко за Дарсия или Магьосника. Аз съм преди всичко господар и мога да ги изопача така, както на мен ми е удобно. Няма да ми мигне окото да те излъжа както ми се иска, макар че Магьосникът изрично забрани това, поне на този етап.
Остави отново тишината да поеме това тихо място. Винаги беше тихо през деня, макар и сега гласовете им да шумаха неприятно в залата, която бе тиха... Тиха, някога... Делдуват много добре знаеше, че Даедел не е дошъл тук, за да пази тишина. че иска знание за минало и настояще. Но червенокосият знаеше също така добре, че не може да научи това от него. Делдуват беше негов брат, но нямаше правото да му разкаже всичко. Ами ако Магьосникът предпочиташе да запази някаква частица истина далеч от младежа? Ако Делдуват я издадеше, можеше да промени нещо или дори да го провали.
- Тогава за теб. Защо... Защо са те обезобазили точно така? - интересно. Даедел умееше да сменя темите, може би се надяваше, че нистина по-късно днес или утре ще научи другото, за което беше питал.
- Нима според теб не е унизително да носиш една част от лицето на ездач, станал баща на нечистокръвен? На времето беше... Така белязваха онези, които са недостойните... Или поне Вариаки действаше по този начин. Защо Морзан ли? Защото Морзан в този период живееше в Черните села, опитваше се да спечели уважението на господарите, защото знаеше, че е застрашен и то много. Ако се разбереше, че той е баща на нечистокръвен, можеха да го убият. В онзи момент... Животът за него бе най-важното. За да унижиш един господар, трябва да го накараш да слезе от облаците, където живеят мечтите му. Да го накараш да се върне на земята, където е истината. Трудно е, но не невъзможно. За целта по-старите от черното семейство използват ужасяващи похвати. Най-милостивият от които е обезобразяване. И все пак дори едно обезобразяване би довело господаря до неубоздана ярост.
- Случвало ли ти се е?
- Хай... Яростта понякога не може да има граници. Тя е безгранична магия на душа и тяло. С яроста можеш да постигнеш победа, но има цена. Защото в един момент можеш да навредиш на същество, което обичаш. Да, ядосах се... Много... За един господар да излезе от релси, това е лошо, много е лошо. Затова ме прокудиха от родното ми място и Магьосникът ме прие тук. От една страна за да ме наблюдава, от друга, защото съм наследник на Лунната зала ако не на Черните села... И трето защото всеки има някакъв път и очевидно това бе моят.
- Говориш като Кевин...
- Алемаро? Той бе умно същество.. Беше забавно да го гледаш как се мъчи да избере дали да те раздели от Ним, който от началото мислеше за твой баща, буквално... Или пък да те остави заедно с него... И още куп избори трябваше да стори той. Къде е всъщност сега?
- Отиде си... Неотдавна... От там, където е дошъл.
- Поне това е хубаво. Изпий чая, защото ще изстине и е време да вървим. Не мисля, че ездачът, който домъкна ще е особено очарован, ако не те вии да го посрещаш един вид ти.

- Чудех се... - тихо продължи сякаш прекъснатия разговор Муртаг, когато вече излизаха от залата. Остави разбира се другият да води, но все така имаше чувството, че познава това място - Кой е бил дядо ни и... къде е отишъл след онзи...инцидент?
- Дядо ни? Е, отново ще ти обясня. Черното ни семейство се дели на четири рода. Това съвсем не значи, че сме толкова различни. Но да, понеже идваме от четири различни начала, то имаме право да създаваме връзки по между си. Само помежду си, но не и с външни хора. С външни хора само по съгласието на Магьосника или някой от другите трима. Един от родовете е далеч зад морето, тъй че никой освен първите не са ги виждали. Не знам какви са. Дядо ни, Талион Серег, за да ми е по-лесно, е трябвало да се ожени. Вещицата много държи на правилата. Изключително много бих казал. По това време, разбира се, пък и до сега, зимните демони са нещо като част от нас. Повечето от тях така са се сляли с родовете ни, че е трудно да разберем кое някога е било зимен демон и кое - не. Не, това не означава, че в момента има особено много зимни наследници. Само един и ти знаеш кой е законният. Наталио, мисля че.
- Талион Серег?... Силна кръв... Сигурно е било вярно, но... какви правила?
Червенокосият се разсмя тихо и поклати глава.
- За всяко нещо си има правило, Дае-чан. За да продължи да съществува нашето семейство са му нужни силни наследници. Чисти наследни. Обучавани и готови да заемат престола си - измитира доста точно Магьосника и това отново го доведе до смях от самодоволство. - Както и да е. За да има наследници и да е сигурно, че ще ги има, още от самото начало се правят разни кроежи и така нататък. Още преди да се роди нов черен господар веднага започва да се мисли за кой ще се ожени този господар, кога, защо и така нататък. Това важи и за нечистокръвните...
- И за мен ли? И аз за кой е трябвало да се... оженя?
- О, тя се казва Айна Вилварин, което означава Свещена Пеперуда. Много е проклета, това малко дяволче - изглеждаше така, сякаш я познаваше отдавна. Усмихна се топло и поклати глава. - Завързаха ви заедно, защото бе казано, че тя ще се роди след теб. Родени сте в един месец и сякаш Съдбата беше ви свързала заедно... Така казваха. Тя бе сладко дете, усмихнато и лъчезарно... И щяхте да сте странна двойка, повярвай ми... Тя е червенокоса като мен, но с доста по-дълга коса. И има оранжеви очи, напълно различно от твоето черно и червено.... Не знам как щяхте да изглеждате заедно, но щеше да е забавно. Тя е наследник на господарите, далеч отвъд дори Черните села. Познавам я, защото дойде веднъж, когато усетихме за пръв път, че си се събудил.
- Усетили сте?
- Разбира се. Когато някой се разгневи е лесно да усетиш присъствието му. Тогава някои бяха в шок, говореше се, че трябва да те премахнем... Не трябва да говоря за това...
- Къде е сега Вилварин?
- Толкова ли те е страх от нея!? Спокойно, няма да ти се натрапи. Вече е свързана с друг... Наложи се, след всичко, което стана с теб и така нататък.
- За кой?
Червенокосият се ухили, дали заради любопитството или настояването на Муртаг, не можеше да се определи. Явна му беше забавно да гледа как брат му се мъчи да разбере дали ще му насадят непозната за жена или не.
- За мен. По дяволите за мен. Аз трябваше да се ожиня дооста преди теб. Всъщност, затова дойдох едно време тук. За да получа от Магьосника благословия. Щях да се женя за една от неговия род. Само че тя загина, отвъд стената... Затова след много, много преговори и глупости Вилварин остана за мен. Не е хубаво да говоря по този начин, но не знам как да се изразя. Тя отиде на почивка, така да се каже. Спокойно, няма да я видиш скоро. Тя така и не разбра, че всъщност е трябвало да се венчае за друг.
- Това от една страна си е хубаво...
- А от друга?
- Не знам, не настоявай...
- Добре, добре, както и да е. Ако искаш толкова много да знаеш, ти си свободен сега, ако искаш дори не се жени. Знам, засега Вариаки би ме убила, ако беше чула какво казах току-що. Сега само вика насам-натам като се прибере, че загиваме, че няма наследници, бла-бла... Омръзна ми от нея, честно... Все пак Магьосникът си е все така спокоен и твърд, което ни показва, че той има още скрити карти... Надявам се.
- Изглежда има много обичаи, за които не знам... Ами Да...
- Не! Точка, край, Не говорим за Ракуба... Тоест Дарсия тук... Остави момчето да подиша малко! Не го познавам особено, когато идваше тук, оставаше с часове долу и... Не, Магьосникът ще ти разкаже за това. Хайде, свий на ляво...
И какво още можеше да не знае? Колко традиции имаше тук... Трябваше ли да ги научава?

По безкрайния коридор от нищото към тях се присъедини и Гил-галад. Той само хвърли един поглед на чернокосия Муртаг и извърна глава. Може би се мръщеше на това същество, защото изглежда доста по-силен от неговия нечистокръвен син? Завиждаше му защото изглеждаше по-силен и можеше да докаже силата си? Или пък завиждаше на това, което представляваше един нечистокръвен господар - чест и достоен за слава, стига да успееше да докаже, че може да достигне до трона. Ако успееше, щеше ли да може да се покаже наистина достоен, дотолкова, че да освободят нечистокръвните от тежкото им бреме.
Муртаг от своя страна не каза нищо. За пръв път откакто бе дошъл тук изпита истински страх. зпитваше някакво смътно напрежение в Гил-алад и го беше страх да го заговори. Тези двамата до него бяха много по-добри господари. Знаеха границите на силите и възможностите си. Познаваха се, той себе си - не.
Очакваше да се отправят към изхода, но всъщност минаха по друг път, само и само за да се срещнат с Рут. Делдуват ли се страхуваше за Рут или Гил-галад? Или пък първият се страхуваше вторият да не умре от безпокойство. Господарите бяха ли привързани към синовете и дъщерите си? Гил-галад беше.
Рут вървеше бавно по коридора, придържайки друг. Друг, който бяха превързали горе-долу в снега, но му трябваше топлина и почивка. Някой със счупени рамки от някогашни очила в ръка, която трепереше... и в една зимна ездаческа униформа. Муртаг ли потръпна, когато зелените очи се вдигнаха, или зелените очи го сториха? Може би нечистокръвният го беше страх. Ами ако Хюгес не го познаеше? Какво щеше да прави? Хюз беше... Хюз... Нямаше други като него, беше себе си по един неопределен и забавен начин. И се усмихваше вече, заподозрял мислите на приятеля си.
- Честита прическа, Муртаг. Виж, и мен ме дариха с една-две рани...
- Не боли много, нали?
- Ти пък, глупости... Струва си да се биеш с халюцинации, само и само да видиш кой е по-добър... Добре, признавам си, не ставам аз... Но беше забавно и страшно едновременно. Хей, Муртаг... Намини по-късно ако имаш време. Не мога да стоя сам в чужд дворец. - той се ухили и кимна на Рут. За кратко време ездачът си беше спечелил приятел. До къде можеше да го доведе това приятелство и нима не играеше опасна игра? Но не беше ли я играл винаги с Муртаг? Другите също...
- Хюз, моля те пази се...
- На мен ли го казваш? Глупчо, аз великият Лорд на Бирата, не умирам лесно. Само един тон и половина ще ме изправи на крака.
- И все пак... - обърна се, защото Рут и ездачът вече го бяха задминали. Ездачът също спря и обърна лице. Зелените му очи бяха страшно щастливи. Дали защото виждаше Муртаг жив и здрав или защото усещаше радостта на приятеля си?
- Ти мисли за себе си. Когато мислиш за другите, често само ти опираш пешкира. Хей, за бога, за всички в този коридор съм прост човек - Ездач. А за мен вие сте страшни... И все пак те последвах и ти знаеш защо. Знаеш нали?... Радвам се. Върви, върви, онзи Магчо стои като статуя на входа и ми изкара акълите, щях да се блъсна в него за малко...

Да, черният Магьосник седеше на входа. Тук като че ли никога не бе имало вятър. Никога не беше имало и слънце. Но нещо недоловимо довяваше до тях цветчетата на сакурите, чиито розови цветове бяха единствения цвят в черното и сивото.
Даедел се оказа сам. Къде беше изгубил Делдуват и Гил-галад? Не си спомняше. До преди минута те бяха до него, сега ги нямаше. Стресна се, но после погледна към Магьосника и се успокои. Може би това бе негово решение. Той знаеше, че Даедел е там. Обърна се, сякаш след цяла вечност. Никога ли не се ядосваше? Никога ли не се смееше? Винаги държеше на лицето си онова спокойно изражение на някой, който знаеше достатъчно, за да не се страхува от никого или нищо.
- С Делдуват говори, нали?
- Гил-галад ме мрази.
- Всеки господар мрази. Аз също. Това е нормално. Това е тъмнината, Даедел. Можем да сме благосклонни, но сме съществата, които не носят любов. Те мразят. Така е, нали?
- Но Делдуват каза че...
- Знам... Знам какво каза брат ти. И да, вярно е. Но не се отнася до всеки. Лишени сме от светлината. Само в светлината има добро.
- Ти сам си решил да лишиш нашия род от светлината. Страх те е било Белия ангел да не промени това, което ни очаква! - Магьосникът трепна. Може би за пръв път някой се осмеляваше да оспорва някое от решенията му. Но после се усмихна и се отпусна.
- Да, Даедел. Белия ангел ме кръсти и каза... Тогава каза, че не съм роден за светлината. Никой от нас не е. Не реших да се обградя от чернотата за да не ме намери той. Той винаги може да ме намери, където и да съм. Реших да го направя, за да се предпазя от другите хора. Защото омразата им към различното можеше да ме убие. Беше ме страх от това, сега също. Нашият род е различен. И всички ни мразят, защото ние можем само да мразим.
- Значи твърдиш, че всичко това, което са ми казвали съществата на светлината е лъжа? И че Ним се е погрижил за мен само защото е видял изгоден случай да скрие Гламдринг на сигурно?
- Бъркаш нещата, Даедел. Ним е зимен демон. Те носят светлината на снега, те карат света да се прочиства под белотата. Но тук снегът е сив, защото е тъмно. Те не са господари, за да мразят. Може да са близки до нас, защото са ни трябвали като част от семейството... Но не носят черни сърца.
- Казваш го само заради Санае... Онази, която се е самоубила преди да се омъжи за някого. Искаш да замажеш нещата...
- Санае трябваше да бъде моя съпруга, Гарване. И не го казвам само заради нея... Казвам го, защото вярвам в думите си. И не, никой не те е лъгал, с изключение на това кой си и от къде идваш. Това, което твърдят ездачите е вярно. Те са чисти същества. Те не могат да лъжат така, както другите. Просто защото честа на дракона в тях е по-силна от лъжата. Ти носиш своята бяла част. Единственото, което те отличава от останалите нас.
- И това лошо ли е?
- Не, никак. Заклевам ти се, че аз никога не съм имал нищо против нечистокръвните. Просто защото смятам и себе си за такъв. Смятам и Вариаки и останалите двама Стара кръв за такива. Но не мога да разбера доводите им за това защо ти трябва да бъдеш отхвърлян.
Даедел не отговори, остана замислено да избере още въпроси, които да хвърля като стлрели. Каквито и стрели да хвърлеше, Магьосникът не бе засегнат от нито една. Това малко притесняваше Даедел. Това можеше да е враг, който нямаше да падне от нищо. А магията му бе силна.
- Значи... познаваш ездачите?
- Да, едно време имахме много роби ездачи. Дълга история. Познавам нравите им, познавам душата на един обикновен ездач. Но ездачите се промениха от тогава. Сега, твоят приятел ме учудва и очарова. Не съм мислил, че биха могли да достигнат до подобни възвишени цели. Това да тръгнеш да защитиш някого, който е опасен за твоя собствен народ. Да жертваш живота си, за да спасиш някой, който след това може да унищожи всичко, което имаш. Да твърдиш, че знаеш колко опасно е съществото до теб, но да твърдиш, че е най-добрият ти приятел.... Те са се променили. И то за добро. Ним беше нещо като предшественик на това, знаеш ли? Имам предвид в твоята история. Защото той също, въпреки всичко, което му се стовари на главата, наказанията, злата магия, успя да те опази. И винаги твърдеше, че няма да се откаже от теб. Не, не за да те използва. Семейството му, му липсваше. Майка му бе убита от една от Сенките, както ги наричате вие. Матилда беше... прекрасна жена. Толкова твърдо умееше да защитава семейството си пред чернотата, че бе достойна за възхищение. Но който ядосва Вариаки накрая... си отива без аз да мога да дойда на време... Така се случиха много лоши неща. Вече забраних на Вариаки да стъпва тук, но късно.
- Тогава какво съм аз за Ним, ако не ме е отгледал само за да запази меча си и напук на Вариаки да отгледа нечистокръвен, за да изпълни пророчеството си?
- Това ще обсъдиш с него. Още е навън с приятелите ти, мисля. Даедел, избий си Гламдринг от главата. Гламдринг бе изкован от братът близнак на Вариаки - Хю. Ако си говорим истината, за да победи мечът на Вариаки - Мормегил. Хю даде меча на Ним, за да защити момчето от опасност, за която нямам подробности. За да го защити, но не успя да защити себе си. Гламдринг е пълна противоположност на Мормегил. И смятам, че е напълно достоен за да победи.
Гледаше към меча, който сам излезе от ножницата и остана забит в земята долу, като пълната му черна енергия се разля из всичко и покри сякаш целия свят. Жълтите очи на Магьосника просветнаха в тъмнината, срещу червените на Даедел.
- Щом Ним е решил, че нечистокръвният ще победи Мормегил, значи това е твоят дълг. Не го забравяй. Един ден, Дарсия ще хване Мормегил, за да се изправи срещу теб и да докаже кой меч е по-добрият. Довери се на Гламдринг. Повярвай в него. Само вярата може да възкреси меча в тъмнината. Все още не познаваш това оръжие такова, каквото бе направено преди време. Ним също не знае каква сила пази. Ще се наложи някой ден... да я отключите.
Бе някак смразяващо, всичко това. Чернотата на Гламдринг бе ужасяваща по странен начин. Но скоро всичко се скри в меча и тишината отново стана нормална, сякаш нищо не се беше случило.
- Можем да излезем навън, ако искаш? - предложи тихо Магьосникът след малко.

След кратката тишина, Магьосникът замислено гледаше момчето, което пък оглеждаше наоколо. Даедел Раун. Да, гарванът сега наистина приличаше на гарван. Черните му коси бяха прави и лъскави, като перата на черните птици. Не се развяваха както обикновено лилавите коси на Муртаг правеха. Черните коси на Даедел бяха дълги и прави и сякаш никой ветрец не можеше да си играе с тях. Характерното черно облекло на Даедел му пасваше идеално. Гарванът бе облякъл своята перушина. Черното палто се развяваше, за разлика от косите му, на слабия зимен ветрец. Сякаш перата на гарвана се развяваха от студа в нощта. Червени проницващи очи имаше този Гарван. Очи от кръв, които никой не беше успял да загаси все още. Двете сребърни гривни на ръката му бяха сякаш съкровища, които гарванът беше откраднал за себе си. Гарваните обичаха ли светещите дрънкулки? Гривни на спомен и съдба, която някой друг беше изживял. Болезнена, дълга съдба. Съдба, която сякаш си беше избрал сам един зимен демон. Защо ли... Магьосникът никога не беше си обяснил защо точно трябваше Ним да запази този господар.
- Да се разходим? - предложи Делоис и посочи розовите градини. По скоро в тяхна посока, защото те не се виждаха от тук. За миг видя как Даедел се обърка, но после кимна бавно. Очевидно се доверяваше на Магьосника. Може би нечистокръвните наистина не бяха толкова злобни и държаха повече на честта си. А може би Муртаг беше просто ездач с половината си сърце. В главата на Магьосника още се въртяха думите на Хюгес, които беше прочел по устните му от далече. "Защото имам сърце"... Какво разбираше светлината под това? И Магьосника имаше ли сърце? Ако имаше... Какво бе то? Зло или не?
Розовата градина бе по-прекрасна от всякога сякаш. Когато нечистокръвният влезе там, видя този малък свят през своите очи. Той бе наполовина светлото същество в този мрак и розовост. И там, сред дърветата бе като бледо петно слънчева светлина за дърветата, които никога не бяха виждали слънце. Те разцъфняха повече от обикновено, карайки момчето да се усмихне.
- Тук е красиво, Делоис-сан - замислено каза, като погледна бегло Магьосника. - Вие... Защо се казвате така? Разгадали ли сте значението на името си?
- Може би съм надеждата за оцеляване на нашия род. А може би този, който ще се опита да го запази.
- Наистина ли искате да запазите рода ни?
- Винаги съм искал. Защото от мен започна всичко. Това е моето семейство, Даедел. Ти също.
- Значи, ако се изправя срещу Дарсия... Вие няма да ми пречите?
- Не мога. Това, което става в светлината на деня не е свързано с нощта. Не и с мен. Ние изпращаме господарите си там в опит да владеем. Но нямаме правото да се месим в управлението им там. Това, окето прави Вариаки е грешка. Но тя греши твърде много от години.
- Ако аз победя... Вие ще ме благословите ли?
Дали беше важно за господарят? За нечистокръвният да бъде признат? Защото беше видял радостта на Рут и искаше и той такава ли? Затова ли искаше благословия от онзи, който наистина можеше да го защитава.
- Може би. Ти си наследник на Черните села. Но ти сам ще поемеш отговорност за себе си в светлината, защото аз не мога да живея там.
- Защо съм наследник на Селата?Аз съм нечистокръвен... А там имам сестра, която управлява. Делдуват е... Делдуват е наследникът.
- Делдуват е прокълнат. Обезобразен. Може би не знаеш, но това се счита за зла поличба дори за нас, господарите. Обезобразеният господар е гневен и не управлява силата си добре. Опитвам се да пазя Делдуват от години. Но е факт, че ти го поуспокои малко. Светлината в теб му действа добре, защото е обезобразен с зла светла магия. Черното му сърце не може да я търпи, защото не е роден с нея като теб. И ти си наследникът, защото аз така искам. След като не мога да сложа Делдуват на онзи трон, не остава никой друг.
- Ами Дарсия? Айна?... Момичето там?
- Господарката на Черните села иска да те убие. И един ден ще се наложи да се изправиш срещу нея. Тогава, Гламдринг ще трябва да докаже себе си. Тогава ще разбереш, че Гламдринг е достоен за владетеля... който си ти. Вярвай на думите ми, Даедел. Айна не е наследница на Вариаки. Тя е сестра на Гил-галад, дъщеря на другата Майка. Като такава, няма право да слага ръка над Черните села. Опитвал съм се да й го обясня, но тя не ме слуша. Дарсия... Дарсия, като избран да се бори срещу светлината, няма право да заема престол в черното ни владение.
Магьосникът се доближи до момчето, което някак разтревожено се хвана за едно от дърветата. Под розовите цветчета, изглеждаше някак по-малък.. По-млад. Но Делоис махна с ръка и водните пръски на Езерото изчезнаха преди да достигнат до гарвана.
- Добре дошъл у дома официално... И отново. Трябва да обсъдим важен въпрос за бъдещето ти. Това бе знак, който показва, че разговорът трябва да е официален. Приготви се, защото е важно.

- Не можем ли да го проведем тук, Делоис-сама?
Сивокожият не реагира, сякаш очакваше нещо друго. Но господарят до дървото не помръдна и не пожела да се подчини. Не искаше да си ходи. Тук беше толкова красиво. В същото време тук беше по-сигурен отколкото в онзи черен дворец. Да, беше негов дом, но и не беше. Мъж, роден в тъмнината и отгледан в светлината не можеше да се върне в тъмнината просто така, изведнъж. Спомняше си една от много пиеси, на които се беше възхищавал, някога, когато Хавок владееше сцената. Сега толкова отдавна не се беше случвало, всички някога бяха били други... И вече не. Дори и той, може би. Но чернотата умееше да поглъща душата, дори онази, която бе родена с чернота. Да бъдеш сам в пущинака... Тук не беше пустиня, имаше дървета. Силни, млади, здрави... В една пиеса, когато тъмнината завладяваше само на шега сърцето на младият войн... Сега може би имаше пред себе си нещо подобно.
- Ще те нападнат. Заради Гламдринг.
- Колко години Ним е пазил този меч? И е успявал да се измъкне. Ако това е моята съдба. Значи ще се бия и ако ми е писано, ще победя.
- Наистина ли си сигурен? Не те ли е страх?
- Трябва ли?
- Да. Господарите не са готови да пропиляват шанса си за живот, ако имат дори малко шанс да станат... велики.
- Делоис-сама. Аз съм Ездач преди всичко. Те ме научиха на друго. Те казваха... Бий се, докато можеш. Когато някой твой близък умре, ти страдаш. Когато знаеш, че си се бил заради него, тогава не си грешен. Бий се, заради себе си. Бий се, заради това, което е около теб. Заради приятелят си, заради врага... Заради светлината и тъмнината, равновесието и всичко. Ако намериш нещо, за което да се бориш, значи съществуваш.
- Така като ме гледаш... Аз боря ли се за нещо?
- Да, сър. За семейството ни. Въпреки всичко, то не бива да изчезва, нали? Защото е едната противоположност на света.... И все пак, аз ще се бия с Дарсия... Искам да победя. Не само за да докажа, че и аз имам свое достойнство в тъмнината. Не само, за да оцелея. Не само, за да управлявам, аз няма да го сторя. Искам да запазя равновесието такова, каквото е.
- Умно говориш. Но едва ли ще го постигнеш. Застанеш ли пред черния трон... Не можеш да се отървеш.
- Мога. Ще се постарая. Ще се опитам. Делоис-сама, моята черна част желае и мечтае за този черен трон. Моята светла част желае и мечтае за свалянето на този черен свят, отвъд в светлината. Моята тъмна част не чува нищо, тя е сляпа и желае кръвта и страданието. Моята светла част чува... Чува свещеникът със свещта, който се моли не за забрава, а за спасение. Чува мъжът в лабиринта от цветя, изоставен от жена, която никога няма да се върне. Защото я няма. Чува и хората, които се бият на фронта, разделени от врага. Те никога повече няма да се здрависат. Нито пък онзи в пустощта ще излезе и ще види... другите. И макар такива хора да не съществуват в истината.. Аз искам да вярвам в съня, който искам да постигна.
- Познавам този сън - усмихна се сивокожият и кимна към пътеката. Този път чернокосият Муртаг се съгласи и тръгна с Магьосника по късата пътека между дърветата - Помня този сън, оживял в пиеса и песен. Но беше толкова отдавна. Още го помниш?
- Сънувам го. Наред със страха и отчаянието, които идват всяка нощ, песента, изпята толкова отдавна още навява образи, отдавна забравени от другите.
- Мъжете на фронта са двама забравени войни от миналото, чиито лица и имена са забравени вече - тихо каза след малко Магьосника. Неочаквано бе започнал да разяснява онзи сън и онази песен. Да не би.. наситина да беше истина? - Двама мъже, вечни приятели дори в смъртта. Вече ги няма. Но те винаги бяха заедно някога, когато светът тънеше в битка и кръв. "Не искам да плача сам", казваше единият и другият също потвърждаваше това. Не ти ли е правило впечатление... лицата им?
- И двамата са млади и червенокоси... С блестящи очи... Но ги виждам твърде мътно в съня си.
Магьосникът се поусмихна от някакъв стар спомен, но нищо не каза.
- Мъжът в снежната пустощ с дългата бяла роба като снега. Той носи очила, нали? Той е нисичък и има качулка в съня ти. Той е зимен демон. Беше, преди много време. Един от предците на Ним. Помня това момче. То беше, също като Ним, второроден... Беше могъщо и избухливо създание. Загуби се в собствената си пустощ, завинаги, беше го страх от вещицата Вариаки. Изоставеният в лабиринта... Ти вече го срещна. Това е Гил-галад. Не тили е правило впечатление, че твърде черното му облекло не му стои добре? Те не носят черно, единствено те носят изкрящи цветове... Тогава, Гил беше в траур. Мъжът със свещта... Това бе баща ти.
- Какво общо има Морзан с всичко това?
- Помня онази топла вечер. Неестествено топла в онзи ден. И не е нужно да научаваш всичко, което се случи между мен, Морзан и Хито Накамура.. Както и Ним. Това са неща, закопани дълбоко. Неща, които не бива да се изравят наяве.
- Тогава... Няма да опитвам...
- По-добре. Защото стигнахме... - той отстъпи и кимна към езерото. Кога бяха заобиколили чак до тук? Езерото, където мостът беше вече изчезнал. Явно всички бяха преминали. Езерото, където ги чакаше само един котколак. И дълъг разговор.

- Знаеш ли от къде идват драконите, Даедел? - спокойно продължи сякаш забравен разговор Магьосника, като протегна ръка над кристалната повърхност и там се появи дракон, който бе непознат. - Преди много време, в самото начало, те бяха просто змии. Змии, пълзящи из земята. Някои плуваха във водите. Тези два рода змии се караха много. Но стана така че водните змии оцеляха. Когато светът вече усещаше някаква промяна, змиите във водите също усетиха това. Разбраха, че не могат да оцелеят, ако останат във водите. В безумния си страх се отправиха далеч, в океана. Отвъд водите, те доведоха ново поколение, което след това се обви в странни, невиждани до тогава пашкули. Не знам кой или кое божество им бе помогнало, но иите се завърнаха тук като дракони. Величествени и могъщи в зората на своето време... И до сега. Ти каза, че си Ездач. Това значи борба срещу Дарсия Моуси. Готов ли си да се изправиш срещу своя брат както змиите се бяха изправили срещу другите?
Езерото чертаеше невероятни образи във кристалните води. Образи забравени навеки. Момичета, тичащи по брега, хора, празнуващи сватба. Момчета, ловящи жаби. Едно сивокожо дете, което се взираше в чуден свят изпод дълбините. В един момент господарите виждаха миналото, останало навеки в езеро от магия. Магията светеше в очите им, после се успокои, започна да рисува спокойни овце, които пасяха наоколо. Рисуваше овчарите и кучетата, които се взираха спокойно в красивото синьо небе. Езерото помнеше и щеше да помни завинаги. Магьосникът - също.
- Не съм сигурен, че съм готов. Страх ме е, защото съм сам. Но и не съм. Те са тук, но не са. Когато се опитам да намеря отговор в сърцето си... Не го откривам, той е скрит от взора ми. И се чудя какво да правя в този един момент. Но после... После идва надеждата и си казвам... Има някакъв начин. Как е възможно брат да се изправи срещу брата?
- Както се изправят сестри срещу сестри и бащи срещу бащи. Майки.... срещу синове - погледна го за миг, после отново махна. Езерото сякаш забълбука с нов живот. Няколко искрящи черни рибки искочиха и пак се скриха - Питах те само дали смяташ, че е правилно да го сториш? Няма да те спирам, няма да ти кажа нищо... Но исках да знам дали си наясно с това, което ти предстои в бъдеще.
- Аз... Бих искал да се опитам. Не искам той да владее. Част от владетелската ми същност може би... негодува... Не искам той да владее с хаоса.
- Не е господарската ти част, Даедел. Твоята ездаческа.
Той откъсна ръка от езерото и му обърна гръб. Сякаш обидено, то потъмня. Нищо не можеше да различиш, само кристалните му води под луната.
- Искаш да научиш повече за него, нали? За Дарсия Моуси?
- Би ми се искало... - промълви, но не беше сигурен особено.
- Ши Ракуба, Кърваво Сияние, е син на Вариаки. Баща му е от моя род. Мой далечен племенник, казва се Фуин Феа... Мрачен дух... Той е дяволски красив, дори аз мисля така. Невероятно момче с невероятни способности. Дарсия е неговата гордост - Магьосникът се усмихна спокойно, може би истина. Той никога не лъжеше така или иначе. - Едва ли ще се радва да те види, така че внимавай ако чуеш това име. Дарсия преживя много несгоди, за да се превърне в това, което познаваш. Понякога, ако ти се струва, че има мила част... Така е, но я загуби напълно, сега само я наподобява. И той можеше да обича, Даедел. И това беше пагубно за иначе детското му радостно сърце. Те убиха пред очите му всичко, което можеше да притежава. Затова той мрази. Не го оставяй да полудее, Даедел. Дори аз не мога да го позная тогава. Беше избран единодушно от господарите да отиде.... Защото е преди всичко зъл, загуби всичко и няма защо да се страхува.. От нищо.
- Как да го победя тогава? Каква слабост има, за да застана срещу него?
- Ти си нечистокръвен, мога да ти отговоря. Застани на трон. Седни на трон и се бори срещу него господар срещу господар. Атакувай го с любовта на светлината. Атакувай го така, както може само един ездач.
- Нямаш предвид да седна на трона на Ездачите, нали?
- Не е необходимо. - Магьосникът се обърна отново и после огледа господаря сякаш го преценяваше - Това, което ти казах е малко, променихме темата. Но имаме още време. Не си тръгвай веднага, имаш едно задължение тук. Добре, ще ти кажа кой е трона. Намира се в сърцето на Драконовото царство.
- Дорадо!? Дорадо е загубен за хората, дори Каин го каза. Каин е последния роден там.
- Загубен е, защото нямат ключ към вратите на кулата Дорадо. Вземи този Каин, вземи този смел ездач, който доведе след себе си. Вземи своето същество-късмет, магьосника си, Ним... Отключи тази кула и се бори като господар. Ти си видял бъдещето. И знаеш, че не можеш да живееш, не можеш да промениш нещата, нямаш сили. Просто ги измени малко. Бъди в залата, в тронната със същите тези лица. Но запази живота на мъртвите и се бий в светлината. Така ще се чувстваш жив, за да продължиш... Знам, че боли. Но друг избор нямаше.
Остави момчето да помисли. Не бе лесно да реши така изведнъж ще седне лви на отдавна забранен трон или не.
- Къде е ключа от кулата?
- Делдуват ще дойде с вас, за да отключи. Когато излезеш от тук, отиди направо там. И после съобщи на другите къде си и какъв си. Ядосай брат си... Това е истинската съдба, която те очаква. Това ще е истинската битка... Аз ще гледам.

- Имението... Да седна на трон... Сърцето ми го е желело, но да е истина...
- Ще бъде истина... Той го предсказа преди много време. Ти ще бъдеш там и аз ще гледам, защото това е моята съдба.
- За мен е чест... Но... Той?
- Ти знаеш кой е Той. Ти знаеш кой е той, онзи, който винаги те е обичал като свое дете, защото бе много по-дълговечен. Този, който направи всичко възможно, за да ти помогне както и много, много други хора в този свят. Кевин... Ру Уърт. Всъщност... Остави нещо за теб, едно последно послание.
- Кевин е оставил нещо за мен? - трепна господарят и вдигна глава. Искаше да разбере, искаше да знае какво му е оставил Кевин. Кевин... Муртаг още не можеше да преживее особено добре загубата на онзи, който бе винаги с него преди, а сега го нямаше. Магьосникът кимна към езерото, от което изникна сякаш магически и невидим свитък заедно с още нещо.
- Това е. Запазих го за теб. Той нямаше друга възможност.
И господарят го взе с треперещи ръце. Свитъкът бе изписан с четливите и внимателно изписани букви на Кевин. Нещо, което вече му липсваше, но сега беше тук... Тук пред погледа му. Не знаеше защо пръстите му треперят, не знаеше защо... Защо Кевин му липсваше, а беше тук, ако искаше да говори с него... Можеше да го достигне, ако се опиташе.... ако... се опиташе... Не, не можеше. Съзнаваше го, не можеше и сърцето му го болеше. Един по един те си тръгваха. Някои умираха, други се връщаха там, от където бяха и го оставяха сам... Само спомен оставяха след себе си и само празнота там, където беше имало живот някога.

"И в тоз последен танц на избор
аз няма да съм с теб.
Встрани стоя и пак те гледам,
но не танцувам с теб.

И в тоз последен танц на избор,
аз се сбогувам с теб.
Дано да те окриля тя -
аз се сбогувам с теб.

И в тоз последен танц на избор
без теб танцувам с теб.
Щастлив бъди, не ме помни -
аз се сбогувам с теб.

И в тоз последен танц на избор
сърцата си четем.
И няма мъка, няма скръб,
а сбогом. Нека спрем."

В малка стая на върха на кула, която не беше неговият дом с перо, което бе неговото, което умираше. Там ли бе писал, там в Мраморната кула ли се беше опитал да бъде себе си, в сърцето на тъмнината, където той бе светлина. Усети ръката на Магьосника на рамото си и чак тогава разбра, че проваля свитъка със бисерите си, които се превръщаха в истинска вода.
- Мислех... Мислех че... Ме мрази... Заради последното нещо, което се случи между нас... Крещяхме си... За бога, крещяхме си и той си отиде... Мислех, че ме мрази.
- Кевин не мрази, Даедел. Той никога не е мразил. Боеше се, че си го разбрал погрешно и ми остави това за да ти го предам. Заедно със съобщението, че и той подкрепя решението ми да те изпратим в Дорадо. Нужно е да бъдеш себе си в последния танц на избора, момче. Не пренебрегвай неговото решение... Не можеш да го сториш и го знаеш. Не пренебрегвай пътя, който ти предстои. Ти искаш да го промениш... Започни от това... Започни, започни...
Дори за другите да изглеждаше, че Магьосника му мисли зло, не беше така. За господаря това беше ясно като бял ден. И Магьосникът бе негов баща, както бе баща и на другите, независимо от къде идваха.
- Не плачи, няма нужда... Той не би одобрил това. Нямам бели крила, в които да скриеш сълзите си, както правеше като момче. Вече не.. Вече не можеш.

Червенокосият господардържеше ключа. Да, Делдуват държеше ключа на съдбата. Съдбата на своя по-малък брат. А брат му се срещаше с това, което щеше да бъде негова съдба ако бе останал тук.... само ако беше. Айна, червенокосата Айна стоеше пред него и двамата се гледаха някак невярващо. Не биваше да се срещат? Да, вероятно. Защото тя можеше и да не знае, но усети, усети че бе родена за неговата съпруга. Той и Айна бяха две различни противоположности на тъмнината. Кръв и тъмнина, които се сливаха наистина призрачно и ефирно ведно. Затова бяха ги нарочили за едно. Те наистина се сливаха сякаш ведна тъмнина и моеха да бъдат едно цяло, цяла тъмнина. Кръв и тъмнина, допълващи се до нещо, което можеше да носи ужас. Но съдбата ги беше разделила, нали? Сега Айна не принадлежеше на тъмнината, тази тъмнина, която щеше да държи за ръка ако бе това пътятй. И момичето се усмихна на онзи, който щеше да бъде нейният съпруг. А после му се поклони ефирно и се доближи съвсем приятелски.
- Добре дошъл у дома, нечистокръвни. Добре дошъл. Но... Скоро ще е нужно да ни се докажеш, нечистокръвни. Мормегил идва да те изпита - можше да го казва учтиво, но бе някак студена. Не искаше той да остане впечетлението, че тя би се отказала от Делдуват, за да се върне при него. Но всъщност съмняваше се, че той би си го помислил. Той приличаше на единак и беше единак. Нечистокръвен в свят на светлина, където не можеше да научи нищо. Той се усети навреме и също отвърна на поздрава й. Да, наистина не знаеше още съвсем нищо. Беше дошълда го научи ли или...?
Рут Руин чакаше реда си да се срещне лице в лице със свое истинско подобие. Магьосникът се беше оттеглил за кратка почивка и сега бе оставил другите да преценят младежа. Често правеше така понякога. Рут и Муртаг - нямаше много разлика между тях двамата. Наистина бяха и много различни, но бяха и двамата достатъчно силни, за да се борят с неправдата, за да оцеляват. Сега, заставайки един срещу друг, се харесаха. Бяха двама и това бе достатъчно и за единия и за другия - никой не бе сам вече. Нямаше само един нечистокръвен на тази земя, в този свят.
Странно бе, всичко бе тъй странно. Свят на тмнината, където да не те гледатпрезрително и да се опитват дори да те поведат по някаква пътека. Всичко тук бе ново, в една по-различна светлина, в един по-новсвят, в една по-нова красота и Даедел я приемаше. Това бе неговият свят, това бе мястото, където бе роден, за да служи на светлина и тъмнина, защото бе разполовен. Ним... Ним стоеше на вратата срещу него, скръстил ръце. Това ли бе баща му? Така можеше ли да го нарича? Сега вече разбираше. Разбираше много неща. Знаеше за песента на сънищата нощем, която гонеше кошмарите с лунно шеметна светлина. Знаеше защо Ним бе покрит с рани от мъчения. И елфът продължаваше да се усмихва и даго гледа... отново и отново по онзи начин. По онзи, по който можеше да гледа само човек, доволен от това, че е спасилсемейството си. За Ним това също бе едно семейство. Ни, той, Даедел бе неговото семейство.... Бе неговият син. Понечи да каже нещо, но елфът като че ли усети на къде ще бие и вдигна ръка.
- Не е сега времето. Нито мястото. Престоят ми тук е ограничен, но не и твоят. Открий света ойто пазих далеч от теб, за да не бъдешнранен. Открий го сега, щом ти е дошло времето. Хората могат да пазят децата, в един определен момент обаче детето решава да лази само.
- Значи признаваш? За всичко това? Значи са те измъчвали заради мен?
- Никой освен мен не е бил винвен за това. А тези белези са израз на обич... На сила... И на много други неща, нали? Не ги приемай лично, те са върху моя гръб, не върху твоя, слава богу. Не ме гледай така. Ще разбереш някой ден, че някои хора не можеш да предадеш. Какбих могълда предам малкото човече, което обичам? Ще говорим пакза това, когато има време. И ако ти искаш, разбира се. Открий света, преди да седнешна трона. Аз ще бъда теб.

Бяха оставили Муртаг да мисли край езерото. Беше му се струпало доста за толкова кратко време. Но му харесваше черния свят, в който беше роден. Беше красив по свой собствен начин. Сега, покрай това свещено езеро, чувстваше се себе си. Така, както не беше било от много време насам. Въздъхна и протегна ръка към водите. Докосвайки ги, езерото сякаш се разбонтува и показа образът му такъв, какъвто беше сега. Но половината му лице бе онова, лилавото, това, което беше било винаги. Докосна още веднъж този образ и той се раздвои на хиляди малки частички, които все пак бяха едно цяло, един човек.
Ако, ако... имаше много голямо изобилие от тази дума в животаму. Но може би не биваше да я има повече. Той все още не беше сигурен. Музиката, историята, битките... Всичко сякаш беше наистина свързано. И беше. Всичко, случило се някога тук, около него, то се дължеше на нещо, което вече беше записано някъде, някъде.
Въздъхна и се огледа. Черният свят беше потънал в сън. Да, сън. Те можеха да бъдат спокони някога, само понякога.
Но не всички. Чу странният шум преди да види онзи, който се приближаваше. Беше момиче. Момиче, което го накара да потръпне. Тя беше по-стара от него, изглеждаше по-мъдра и много ядосана. Бялата й кожа подчертаваше сродството им. Тя беше негова сестра и той беше сигурен. Изправи се. Бавно, макар че никак не му харесваше тя да го гледа така. Погледът й беше черен, черен като този, който и той мразеше. Вариаки... Тя трябваше да е наследницата на вещицата.
- Значи ти си Даедел Раун? - каза тя след като посмя да наруши тъмнината. Гласът й беше също така остър и зъл, тя беше копие на майката, на злото.
- Аз съм - успя все пак да й отговори чернокосия и стисна дръжката на меча си, сякаш знаеше какво ще последва сега. Беше му пределно ясно... И тя му доказа, че е прав. Извади черно острие. Толкова черно, колкото Гламдринг можеше да бъде син. И насочи това острие към него без дори да трепне.
- Предизвиквам те и ти пожелавам да умреш.
Защо винаги трябваше да има такива усложнения. Гламдринг беше черно острие, острието, което извади желаеше смърт и не беше мечът, който помнеше. Беше мечът, който беше изковал господар и беше държал убиец. Острие от магия.
- Мечът ще сепречупи. Мормегил - каза почти не със своя глас. Сега беше Даедел. Ако искаше да победи в това, което следваше, трябваше да се научи, че има две страни в сърцето си. И ако ги управляваше и двете, то можеше и да стигне до някъде... без да нарани невинните... поне така се надяваше...За него беше вече късно. Нямаше сърце, което да събира. Нямаше душа, която да хване, всичко се беше разпиляло в небе от чернота, гъста чернота, която прикриваше частиците, които също бяха черни.
Битката беше достойна за песен, или поне биха казали така някои хора. Магьосникът се усмихваше на това ужасно представление, което можеше да убие. Това, което се случваше дори не можеше да бъде описано. Но той здраво държеше Лука, за да не се втурне и да умре напразно. До него ужасеният Хюгес най-вероятно, според Магьосника, сигурно се молеше за нещо. Не беше чувал ездачите да се молят. Но Хюзу изглеждаше точно по този начин. Превързан почти целия, беше долепил ръце като за молитва, а изражението му изразяваше болка. Но той беше ездач... И определено познаваше Даедел по-добре от магьосника. Беше спечелил доверието на Даедел... Магьосникът... Не знаеше как точно да говори с ездачите... пък и с други. Чисто бялата му, светла същност го объркваше и караше да стои настрана, но също го караше и да любопитства.
- Какво сте вие, ездачо... Не разбирам.
Ездачът не отговори, напълно съсредоточен в битката, потръпващ всеки път, когато приятелят му избегнеше някой жесток удар от по-опитната си опонентка. Накрая дори затвори очи, когато за миг всичко изглеждаше безнадеждно.
- Господарю Магьосник... Вие твърдите, че драконите произлизат от свещените водни змии, които драконите всъщност почитат. Ние сме наследници на хората, бегълците от Юга... Онези, които не са намерили място там, където е идвал новия живот на мрака.
- Твърдиш, че сте наследници и на хора, живели тук?
- Бегълци и страхливци, хората са се опитали да се спрат. Казали са си... Трябва да се бием, да се опитаме да защитим... Да бъдем хора, искаме живот, искаме сила, с която да защитим новородените, майките, жените... Животът на цветята, слънцето в небесата.... Опитали са се да намерят сила под крила на дракон.
- Разбирам. Интересни хора сте, след като един от вас успя да пребори решението на един господар... А друг е успял да му бъде приятел и да му вярва. Нещо, което господарят не може да разбере.
- Единият е спечелил на ужасна цена. Другият... Другият се старае, заедно с всички да запази онова, което е видял в този човек - той посочи към Даедел, който бе спрял да се бие. Между него и черната дъщеря на Вариаки беше застанало черно същество, по-красиво от мрака и по-зловещо от страха. Той бе красив, но бе и страшен по своему. Черните му дрехи се въртяха около него, а нямаше вятър. Лилаво-черните му коси също. Той вдигна глава и златният му поглед опари сякаш Магьосника, който го прие... смело?
- Добре дошъл, Фуин Феа. Какво искаш?
Фуин се усмихна. Усмивка на задоволство и гордост, донякъде.
- Даедел Раун има нужда от обучение, ако ще го сложиш на трона на Дорадо. Не може да ни излага - каза накрая с мекия си дълок глас и се обърна към Муртаг, който потръпна и отстъпи. - Ще му е нужно обучението на Рут Руин... И моето. Аз съм баща на Дарсия Моуси. И ще те подготвя както подобава, въпреки че ще се изправиш срещу моя син един ден, когато е решено да се случи.

- Ти... Ти си баща на Дарсия? - ако Дарсия имаше толкова могъщ баща, то какво оставаше за него самия? Самият златен поглед на Фуин беше застрашителен. Но не и сега, когато го изпитваше сякаш и предпазливо се опитваше да разбере... що за човек е изпратила съдбата срещу сина му, срещу гордостта му.
- Да, аз съм - отвърна отново и търпеливо, което не беше по неговата част. Обърна се и към дъщерята на Вариаки, която търпеливо уж го очакваше да се отмвести - Върви си! - изсъска й гневно, а отровните му очи се върнаха за миг - Върви си, защото този меч ще се пречупи само в ръцете на сина ми, ако така трябва да бъде.
Тя не му остана длъжна що се отнасяше до поглед, но най-анкрая не успя да издържи и му обърна гръб. Не смееше да спори с Фуин... Фуин беше избухлив и... опасен. Дори тя смяташе така. Когато се обърна отново към Муртаг обаче изглеждаше по-спокоен. - Признавам, бях останал с друго впечатление. Но с достатъчно тренировки... Мисля че си достоен за наш представител и дори мога да се гордея с теб, ако усвоиш нещата.
- Искате да ме научите на нещо? Какво?
- Да бъдеш господар. И аз мисля, че е време да има нещо по-интересно на север отвъд границата. Защо пък не. Изпитание за моя син срещу теб, сина на ездача. Морзан беше несигурен човек... Но не и ти. Виждам в теб нещо, което той не притежаваше. Никога.
Тихите му стъпки не се чуваха дори тук, той беше тих... и призрак. Подаде ръката, обхваната от чернотата на ръкавицата на Даедел и се усмихна - Бъди господарят. Искам да те видя на трон от червена река, така, както всички ние управляваме.
Момчето изглежда не беше сигурно, че трябва да се довери на Фуин след всичко, което бе чуло за него, затова естествено се обърна към Магьосника.
- Фуин е искрен, момче. Не иска да ти стори зло, а да те обучи на маниерите, мисленето и познанията на господарите. За да си достоен опонент на онзи, който сме изпратили в твоя свят.
Но очевидно не беше удовлетворен от това и погледна към Хюзу със съжаление. Ако останеше щеше да задържи и тях... Поне седмица? Ездачът поклати глава, отказвайки да чуе неизречени извинения.
- Ако изпратим вест на Рой, той ще избере. И не съжалявай, че ще задържиш приятел, защото приятелите са за това. Аз избрах да те последвам, не го заравяй. Другите - също. Стани този, който се полага да бъдеш. Но аз ще остана до теб, не забравяй, не забравяй.
И светлината в очите на Хюзу подсказваше, че щеше да го накара да се учи, да се научи да бъде господар. И той като всички останали тук искаше да го види на трон от злато. Странно, винаги бе крил това свое желание, защо ли? Може би заради всичко, което се беше случило някога. И Муртаг се обърна към Фуин, който беше дръпнал несигурно ръка под наметалото си. Вместо да му подаде своята просто коленичи пред него както се полагаше след "обида" като тази. Фуин беше много чувствителен на тема маниери и Даедел много скоро щеше да го разбере в уроците, които щяха да последват. Те щяха да са много забавни за всичките му черни събратя. Основната част от живота си повечето господари прекарваха в ученето на разни неща, обноски и други, а той трябваше да научи това за седмица.
- Господарю Фуин, желая да бъда ваш ученик. Сега и за седмица - смирено каза накрая, въпреки че го беше страх от Фуин. От очите му и тихият му глас.. От самата му външност. Фуин изглеждаше доволен от решението му, а после се обърна към Магьосника с благодарност.
- Благодаря ви, че ми го поверявате, господарю.
- Моля, той ти е племенник все пак. Научи го, за да бъде равностоен. Нека бъде наша гордост както всички останали. Разбирам нуждата да се учи. След седмица... Ще го изпратим в Дорадо. Ездачо, ти ще останеш ли тук?
- Да, защото мога да бъда нужен. Вие няма да рзберете как, но е важно.
- Чудесно. Ще отседнете за седмица. За жалост едва ли ще виждате приятеля си често. Ще бъде много зает - зад него Делдуват се беше ухилил от задоволство. Ето че имаше време да научи брат си на цигулка... И как да се отнася със съществото-късмет... А имаше шанс да осъвършенстват познанията му по руни и официалности. Като цяло... Е, Даедел беше завършен господар, само трябваше да го шлифоват малко.
- Но защо така изведнъж решихте, че е толкова важно да ме учите?
- Защото не искаме да се държиш глупаво в Дорадо, след като те изпращаме там като Черен Господар. Веднъж решил да се върнеш като Черен Господар... Ще те изпратим като теб дори да се наложи да те гоним през Юга по пижами нощем...
- Но тук винаги е нощ.
- Внимавай кога щесе опиташ да се измъкнеш тогава - в този момент всичките му роднини точно приличаха на чудовища от старите митове и легенди, дотолкова че Муртаг потръпна.
- Не биваше да избирам Дорадо.
- Вече е късно.
Магьосникът се усмихна, отново имаха нещо, което да правят. Можеха да го подготвят и беше сигурен, че Даедел щеше да е перфектен. Готов за предизвикателство, щяха да върнат нова надежда в сърцето му. Фуин Феа изглеждаше доволен от момчето, вече го беше преценил.
- Да се залавяме, хлапе.
- Още сега ли!?
- Приятелите ти могат да синамерят някоя тема с Магьосника, който може спокойно да си говори с тях цели седем дни. Да го имат на предвид. Но с теб нямаме и минута за губене!
- Къде попаднах!?