С дъх на черна нощ

- Вече си взех бележка - промърмори ездача, като хвана дръжката на катаната и внимателно прецени ситуацията си.... Беше... сам?
Огледа се паникьосано, но пред него беше само силуетът на жената, а другите ги нямаше. Само музиката продължаваше да свири. Другите ги нямаше, а той се намираше в пещерата
Муртаг някъде наоколо също се озърташе, но от Хюгес и Лука не беше останало и следа.
- Какъв мир? След като ги направиш на месо ли?
- Магьосникът ще ни обуздае, нечистокръвни. Вярвай в него, ако наистина носиш черна кръв. Ако имат силата, те ще се справят с магията ми. Нека ви дам по една и на вас

Андори изръмжа тихо и присви очи, светнали в жълто:
- Да видим тогава.- как нещата изобщо се случваха толкова бързо. Вече му се струваше, че имаше само една личност, която контролираше всичко наоколо, а тези с които се срещаха бяха просто привидения и не бяха реални.
- Доно...
- Тихо, тихо... искам да чуя музиката.- отвърна Джейми като направи крачка напред, отдалечавайки се от Кай.

- Музиката? Тя е безплатна - спокойно отвъна гласа, и без това нямаше намерение да спре скоро. Накара лилавокосия да изчезне в другата илюзия, някъде тук, но и прекалено далече. Илюзия за човек със снежнобели криле. Мъглите продължаваха да се сгъстяват в плътни стени, чертаещи лабиринт, в който всичко приемаше други форми. Познати пътеки, познати хора... познати къщи и дворци дори

- Къде е уловката?
- Може би музиката... вади нашите кошмари и спомени на яве...- Джейми тръсна глава и мина още напред, като загуби гласа на Кай зад себе си и също се изгуби сред мъглевините:- Така ли е? С музиката си вникваш в съзнанията ни?

- Един черен господар издава ли смисъла на магиите си? - попита спокойно той. Усмихваше се, харесваше му битката... Битката, която беше навлякъл на ездача... Казано му беше най-вече да разкара този от тук... За тях беше шок, че някой като него изобщо беше влязъл. Отново се появи на скалата, издаваща се като паметник над всичко, което се рисуваше наоколо - Мислиш, че ако спра да свиря, музиката ще спре?

- Не знам какво да мисля, магията ми е непозната, но я усещам много силно. Просто вадя предположения, но наистина сега мисля така... Господарю?- погледна назад за момент, не виждаше другите.
Кай беше обкръжен от елфи, които не беше виждал вече повече от осем десетилетия и всички го сочеха и шептяха, не ги разбираше, а Андори беше погълнат от друга тъмнина, позната му като тъмницата на Каз Модан.

- Предложението ти е малко погрешно. И ще ти кажа защо - той дръпна струните малко по-силно в определен ритъм, който не попречи на музиката му. Езерото под него за пръв път се разбунтува. Висока колкото скалата му, образува се вихрушка от танцуваща в различни цветове вода... И тя се превърна в момиче, момиче измагьосано като чели от вода и само от вода. - Това е Линали-чан, моето същество на късмета. Всеки има някое такова, което да му вдъхва кураж и помощ. Тя е нимфа... и не аз а аз и тя създаваме тази песен

Вампира се вгледа в нея и примига няколко пъти изненадано:
- Разбирам.- кимна и затвори очи:- Ето защо музиката е така прекрасна.- не разбираше себе си понякога, помнеше само един член от семейството си, който се възхищаваше така на музика, независимо каква беше. Но тя беше мъртва, а той явно беше наследил нейните качества.

- Всяка музика е хубава - отвърна той, после се изправи, за да накара момичето да се обърне с лице към него - А ние ще продължим нашата, докато не победим или не ни победят до някъде. Ти искаш ли да бъдеш включен? Защото аз не държа на това.. или по-скоро той

- Аз съм тук за да помогна на нечистокръвния, така че ще приема всичко което предстои. И без това вече смисълът в живота започва да се губи.- отвърна сериозно и уверено.

- Щом казваш... В такъв случай чакаме ездача да се опита да се пребори за себе си и за пътя си нататък или назад. - обърна гръб и позволи на мъглите отново да се съберат около него и да затулят пейзажа.. и да продължат работата си да създават образи и създания.
Що се отнасяше до самия ездач, хич не му вървеше. Беше взел глупавото предположение, че духовете могат да бъдат убити за идея и ето че сега си плащаше за грешката. Духовете... Не се убиваха с меч

Джейми се обърна назад и се огледа, опитвайки се да прозре в тъмнината, но се чувстваше сам, сякаш другите наистина ги нямаше, а може би беше така:
- Просто илюзия... може да бъде променена, може, но как?- говореше на себе си и размишляваше, шарейки със сребърните си очи из нищото.

- По дяволите, чувствам се като последния глупак - ръмжеше някъде там Лука, който пък беше затворен в един куб с равни черни страни и нищо друго. Обикаляше наоколо и търсеше нещо като врата, прозорче, шпионка... Каквато и да било глупост... За навън...
- Нима... Не си? - тихият глас на отдавна загиналата го накара да се обърне и облегне на куба с лице към нея. - Отдавна чаках този миг. Жезълът е мой!
- О не, илюзиите знаят какви да ги говорят...
"Мислиш ли, че ще се справят?" тихо питаше в този момент господаря, който беше спрял да свири и беше оставил само нимфата си да пее.
"Ако имат кураж" отговори му простичко магьосника някъде оттатък езерото

- Илюзия... що за глупости!- изръмжа Джейми и вдигна глава, тръгвайки напред, в нищото. Наистина сякаш не беше тук, а едновременно с това и беше, вървеше по нещо, което нито усещаше или виждаше. Пълна тъмнина и търсеше нещо в нея:- Победи себе си със собственото си въображение, покори кошмарите си и създай собствените си сънища. Какви бяха тези приказки, лельо, няма логика? Или има...- тръсна глава пак и се спря поемайки си дъх.
Андори вървеше бавно като по стълби, надолу, към тъмниците, където за първи път беше видял онова лице и беше приел да й служи. Тя седеше долу, пред една от килиите със счупено огледалце в ръце и се взираше в образа си. Беше русолява, със сини очи, а образа в огледалото лилавокос и черноок. Чернокосият се спря и я погледна, като дете там долу на студения под под Каз Модан, тя също го погледна и русите коси се замениха от лилавите:
- Предател!
- Това е... невъзможно...

- За илюзия си... твърде.. якичък.. - простена лилавокосия, който се предпазваше с меча си от привидението Кевин. - Защо не беше малко по-истински? Щеше да е толкова хубаво...
Но Кевин беше принуден да го изостави. Болка, която той нямаше да превъзмогне доста време...
- Истината... не е ... тази!
- Мога да я направя и по-плътна, нечистокръвни! - засмя се гласът на музиканта и в същото време духът прие форма и плът... пък и истинско оръжие на всичкото отгоре. - Ти намери начина да се отскубнеш от светлината

- Страх ме е от тъмнината...- говореше тихо, вече разсъждаваше само на глас, така му се стори че мисли по- добре. Опитваше се да опише себе си, за да намери отговор за другите:- Но аз съм създание на тъмнината. Би трябвало да се боя от светлината, нали? Нали?- вдигна рязко глава и пое дълбоко дъх:- Ако приемем себе си такива каквито сме, ако приемем ужасите, може и да ги победим.
- Замълчете! Замълчете!- повтаряше Кай, въртейки се на едно място, докато онези елфи се въртяха в кръг около него и го сочеха и шептяха на странни езици, които той не разбираше, но му бяха познати. Дали ги беше забравил? Дали не желаеше да си ги спомни? Та той не желаеше да си спомни нищо от живота си като елф.

- Въпросът е, малки Джейми, дали наистина можете да приемете ужасите си - тихо се обади той, беше заглъхнал за известно време, потънал в чакането си. Все пак трябваше да отдели доста повече енергия за ездача, а той се оказа доста енергичен. Как беше възможно точно светлата душа да бъде най-борбена със самия страх? Какво го крепеше... Какво... Справяше се, справяше се въпреки всичко и то добре

- Страхът може да победен само със страх. Но не знам какво точно трябва да се направи за различните страхове... аз мога да приема ужаса си, защото ще живея в него вечно. Защото така трябва, не мога да избягам от произхода си, но мога да обърна гръб на това, което се очаква от мен и да правя това, което искам... живеейки със страха.- отвърна тихо и замислено, взирайки се напред и сякаш говореше механично, без да обмисля какво наистина изрича:- И те го могат. Сигурен съм, но трябва да се замислят, не да се опитат да се отърсят... това правят, опитват се да се защитят от себе си.

- Предател!
- Това е...
- Лъжа? Лъжа ли ще кажеш, че е? Не е! Ти ме предаде и ме остави там, заради теб всичко рухна, заради теб... ти си виновен.
Андори поклати глава в отрицание. Как можеше да се бои от това дете, та тя не беше дори онази която беше през Последната битка, тя беше дете. Онова дете, с което се запозна като за първи път влезе в двореца и му беше наредено да я пази, да пази едно момиченце няколко години по- малко от него. Но тогава те станаха другари, после господар и слуга, накрая предаден и предател.
- Така беше редно...
- Замълчи! Признай си!

- Чудя се дали ще стигнат до същия извод...
Той погледна през прикритието си към Лука, който отстъпваше от малкото момиче, негова бивша сестра, някога отдавна. И към Муртаг, който хич не се справяше добре с Кевин и Ним, които го обикаляха и се надпреварваха кой колко може да изкаже. Това объркваше господаря тотално и той изглеждаше ужасен от ставащото. Колкото и до ездача... Той се бореше със свои приятели и познати и въпреки всичко пазеше все още високо хладнокръвие... и светлина, която пречеше на господаря в бяло

- Объркани ли са... как може, трябва да помислят, да спрат да гледат и слушат.- огледа се в двете посоки и потрепери, искаше да ги усети, да усети това което чувства всеки един от тях сега, но не можеше, непосилно му беше.

- Говори... говори... кажи името си и вида си...
Различи само това от думите на шептящите елфи, но не разбираше какво означава. Отричаше всичко, което беше преди и зачиташе само себе си сега, в настоящето.
- Нищо няма да кажа! Вие сте никои, не ви познавам!- Кай поклати глава и отново се завъртя на едно място, пронизван от сочещите го ръце.
- Говори... говори... кой си, какъв си, на кого служиш...
- Кай, вампир, служа на господаря Уайтнайт.
- Говори... говори...

- Трябва да има начин - завъртя се Муртаг в опит да избегне двамата бикалящи го - Да има начин да ги разкарам... Какво искаш от мен, господарю, наистина...
Замислено погледна към ангела, илюзията на неговия приятел. Той бе напълно същия.... И не беше. Някога ангела го беше попитал един уместен въпрос. Беше го потитал "Страх ли те е, наистина? От това, което си?".
- Ним не съществува вече... Нито Кевин тук. Те са там, където са в безопасност... - ако... повярваше в това... можеше ли да се измъкне

- Кай... Клу фон Фейбси, трето поколение оръженосец Фейбси , бивш тъмен елф, сега вампир, преди служещ на елфите, сега служа само на един... на последният Уайтнайт, на Джерами Уайтнайт, Джейми...- за първи път казваше всичко това на един дъх, в едно изречение, признаваше пред себе си какъв е бил, спомнящ си какъв е бил и наричащ себе си какъв е и какъв ще бъде:- Завинаги.- шептящите спряха, но продължиха да го сочат, мълчаливо, тази тишина сега сякаш го ужаси още повече.

- Какво искаш от мен?!- вече отстъпваше, но стигна до онези стълби, по които уж беше дошъл, но не успяваше да си тръгне, не можеше да се качи на следващото стъпало.
- Да кажеш... да се извиниш. Да върнеш дълга си, предателю!
- Нямам дълг към...
- Аз ти дадох живот, сега ти ми го дължиш.
- Ти... коя си ти... Тя ми даде живота, но не желаеше дълг, беше луда и вманиачена, но не чак до толкова.

Той успя да отблъсне тъмнината и се оказа на брега на огледалното езеро. Нямаше никой друг... Къде бяха всички.
- Ездачо Хюгес... Не спираш да ме учудваш дори за миг. Кой си ти, наистина?
- Нищо по-малко от останалите.
- Тогава къде са те, според теб? - господарят в бяло отново надигна от водите своята нимфа. - Бялата ти душа е толкова страшна за нашето царство... Как успя, след като другите не могат? Ще се наложи да се пребориш с Линали-чан, ако искаш наистина да се докажеш.
- Твърде много, но... ще опитам - тя щеше да спре да пее, ако се бореше с него... Нали? Не, едва ли... но имаше смътното усещане, че усеща илюзията наоколо... Ако можеше....

Имаше нещо ,някаква промяна, усети я защото тя го накара да потръпне и отстъпи крачка назад:
- Някой се освободи нали? Но не го виждам...- успя бегло да се усмихне на тъмнината.

- Коя си ти тогава?
- Коя да съм аз?
- Ти ми кажи... името си, истинското и превода, и така както те наричах когато бяхме деца?
Лилавокосото момиченце замлъкна и остана на място, а стълбите зад чернокосият изчезнаха, но илюзията още беше тук.

- Той също не те вижда - спокойно отговори господарят в бяло, макар че се съмняваше. Ездачът владееше елементарна илюзия, колкото за защита и изненада. Сега имаше особено големия проблем да се опита да разбере как се побеждава нимфа.
Това не му пречеше, той вече беше определил горе-долу къде се намира той и къде - другите. Нивото на илюзията обаче беше твърде сложно за преодоляване. Можеше само... Да се опита да поговори с тях
"Те не са... съвършенната илюзия.. Никоя илюзия не е съвършена"