Кървави сълзи

Мей вече се бе телецпортирала на непознато за нея място.Все още беше преобразена.Мечът и седеше забит в земята до нея,а кръвта се стичаше бавно.В съзнаниет на ранената изплуваха спомени. животът и минаваше пред очите, а най-болезненият спомен започна да се надига в съзнанието и:
Беше още малка на около 4.Седеше на една люлка и се люлееше сама.Чуваше как децата и крещяха и я замеряха с камъни, а от очите и продължаваха да капят сълзи.Няколко пъти подсмръкна ,а след това заби поглед в земята.Започна да си играе с крак по пръста.А около нея времето се смрачаваше.Бавно леките капки дъжд започнаха да падат по земята.Всички насъбрали се деца хвърлиха камъните и трахнаха да се пребират.Мей също се затича към тях,но преди да влезе се спря.Пред къщата в която живееше имаше спрян дракон.Явно майкаи имаше посещение.Сигурно бащай се бе прибрал.Детето изтича до отворената врата и чу разговор:
-Съжалявам много,но мажа ви е изчезнал.Предполага се че е бил обит или е избягал.
-Но защо?
-Можеби проблеми със закона или проблеми в семейството.
-Да...Благодаря ви лейтенант.Ще ви изпратя.
Личеше си че жената е стресирана.Мей се скри под един стар кашон и изчака да се прибере майка и.Детето знаеше че това което става не е на хубаво аз дъжда се усилваше.Но преди да се прибере момиченцето реши да направи подарък на майка си.Затова отиде в съседите си и открадна няколко цветя за подарък,после бързо избяга и се скри.Върза цветята с един конец и се усмихна.Влезе вътре в къщата и се заогледа.Нямаше светната лампа никъде,беше тъмно и пръчно,а вътре миришеше на цигари:
-Мамо?Тук ли си?
Пристъпи няколко крачки напред и спря.Чу лек шум,който я стресна.Влесващия миг до тях падна мълния:
-Ахх...
Изведнъж майката я събри с един удар на земята.Детето се обърна да види кой го удря и видя слуета на майка си:
-М...мм..амо,но защо...
-К****е .Да не си ме нарекло повече с тая дума!Майка сам само на Ник! ти си едно к****е от проклет човек и йокаи!Бащати те натресе в дома ми а сега е мъртъв и очаква да се грижа за теб,но..но... и ти ще го последваш в АДА...АААААА...
Полудялата жена я нападна с острите си като бръснач нокти,с които щеше да изкорени сърцето на Мей.Детето се прикри с рака и изведнъж...Жената беше спряла да вика.Мей си махна ръката да види какво става,а на лицето и капеха червени капки кръв.Полудялата жена беше мъртва.Тялото и падна до Мей а пред нея седеше Ник.Ракато му беше кървясала,а в нея държеше сърцето на майка си.По лицето му капеха сълзи примесени с гняв и погнуса.Падна на коене и остави сърцето на земята:
-Бате?Но защо?
-Още си малка,сега се махай.
-Но няма къде да ида!
-ще намериш.
-Ами ти?
-ще се видим след много време,а сега ще се оправя.Затова...БЯГАЙ!!!МАХАЙСЕ!!!
Изведнъж всичко беше станало черно,а този спомен изчезна както се бе и появил.
Мей продължаваше да лежи на земята и да се държи за раната.Накрая се изправи.Започна да върви бавно беше стигнала до някакво място и падна вече беше в бесъзнание.

В главата на Мей нахлуваха и други спомени запечатали се в съзнанието си:
Срещите с Мелиса,които никога небяха завършили нормално.Всеки път се случваше нещо.А сега лежеше и се молеше само да не я обият.
Мей стискаше очите си и притискаше раната си.Болката я изгаряше отвътре.Раненото място пулсираше както сърцето и.Гласът и аздаваше леки пъшкания от болка,а тялото и се гърчеше.

Сил последва миризмата на кръв и накрая видя някакво се гърчещо момиче,което не изглеждаше толкова много като човек..Той се надвесе над нея и започна да гъделичка ръката на йокая със опашката си,опитвайки се да я събуди.
-Това е странно същество..-помисли си Силвър ,гледайки йокая със жълти очи,зениците му бяха станали като игли.

Мей отвори леко очи.Всичко около нея беше размазано.Неможеше да разбере какво става опита се да стане но отново бе изплюла голямо количество кръв:
-Кой си ти? Как...
Вече беше припаднала.А в съзнание то и изплуваха други спомени,несвързани но хубави...
-Ник... Ще те...
Бълнуваше тя.

Сил наостри уши и отново погледна към момичето.Той сложи ръка на гърдите й и блесна светлина.Нищо не стана всъщност,просто искаше да разбере дали умира.Но не.Тя просто губеше кръв.Момчето я хвана за ръцете и я повдигна за да се опита да я събуди.

Йокая трепна леко.Болката я караше да стиска очи,а съзнанието и крещеше.Лека полека обаче тя взе да се трансформира и отново се превърна в човек.
-Той носи мрачна и трагична приказка...
Говореше несвързано,а момчето което я носеше я гледаше странно.

-Ти си много странно момиче.-отвърна Силвър на несвързаната й мисъл и продължи да я носи към..незнайно къде.
-Къде искаш да те заведа?

-Все тая.Незная къде се намирам...Само искам болката да спре...Ужасна е...
Отново се бе изкашляла.С усилие си вдигна главата и го погледна.Той имаше леко буйна коса,а очите му бяха лилави.

-Добре.-каза Силвър и отново докосна гърдите й със ръка.Този път наистина блесна светлина и вятър задуха.Косата на момичето и тази на Силвър се разрошиха.Накрая всичко спря.Болката също беше спряла,но раните си стояха и продължаваха да кървят.
-Няма да чувстваш болка,но все още ще имаш рани.Не съм те излекувал,просто деактевирах частта от мозъка ти която чувства болка за около час и половина.

-Благодаря.Ти си един от малкото хора,които ми помагат.Защо го правиш?
Беше го погледнала право в очите.Беше скиптично настроена,но и благодарна.

-Не съм сигурен.Мразя кръвта.Мирише противно.Всяка кръв е противна за мен и исках да видя от къде идва.Намерих теб и исках да я спра но ти каза че само болката искаш да спре,затова предполагам че съм принуден да търпя миризмата на кръв.-отвърна момчето и погледна към нея.Опашката му отново започна да гъделичка ръката на момичето,сякаш нарочно.

-Благодаря че ме нагроби.-засмя се тя.-Поласкана сам.С какво да ти се отблагодаря?

Момчето си помисли че това е още някаква шега.
-Не е смешно..-измънка той и погледна настрани.Никой не му е казвал "С какво да ти се отблагодаря?" и отново си помисли че това е някаква груба шега...

-Извинявай-немислех че си толкова чувствителен.Ще си преваря раните,а и имаш сладка опашка.Много е мека.И няма ли да поискаш нещо в замяна?

Момчето погледна леко изумено и засрамено опашката си.Емм,опашка като опашка..
-Н-не.-отвърна то,преглъщайки трудно и погледна към момичето.Вятър полъхна и погъделичка ушите му.Те мръднаха,Сил прие досадно изражение на лицето си.Почеса ги веднъж и после погледна към момичето.Ушите му бяха като на катерица,но бяха покрити с черна козина(колко много детайли давам,а?Хехехе..)

С лекота момичето си превърза раните,а след това изкара едно звънче от една малка торвичка.
-Заповядай.Надявам се да се издължих.
тя му обърна гръб:
-Къде се намираме?

Момчето погледна към звънчето.То въздъхна и го окачи на връта си.Сега като вървеше то щеше да звънка тихо и успокояващо.
-На един път,в една долина в графството.-отвърна Сил на момичето.

-Аха.Значи тук сам се телерпортирала.а ти как се казваш?Откъде идваш?

-Емм..Силвър Ями,от никъде.-отвърна Сил и погледна към звънчето което момичето му бе подарило.Той се спогледа и реши че няма работа тук.
-Е..предполагам че вече не съм ти нужен..аз трябва да тръгвам..-каза Сил и отново си пое по пътя.

Мей се очуди от него,но му махна за довиждане.Надяваше се пак да го срещне.Същевременно кръвта и продължаваше да тече от раните и.Сигурно бе изгубила много кръв.Организмът и се нуждаеше от почивка и възтановяване,а същевременно още се чувстваше длъжница.Времето минаваше,а започваше да се смрачава.Трябваше да си намери подслон за презноща.Затова полуьокаят започна да оглежда на около.Не и се спеше на открито в това състояние.Отново погледна мястото където за последн седеше Силвар.ЗА нея той имаше очерователна опашка.Бсъщност бе доста пухкава.Незнаеше от какво се дължи-от факта чеза първи път виждаше опашка или защотобе мека и пухкава като плъшено зайче.Но знаеше че бе страхотна играчка.Отново извъртя поглед и забеляза нещо в далечината.Приличаше на малка полусрутена колиба.Опита се да стане,но отново izply кръв докато падаше.Това я изнерви.Сега трябваше да се влачи.Седна този път на колене,подпирайки се с ръце на меката земя.Времето бе захладняло,а на нея и бе студено заради раните.Присви се и се разтри с ръце.Кожата и бе цялата настръхнала.Ако неможеше по някакъв начин да стигне колибата трябваше да запали огън.
Много време бе изминало откакто ранте бяха спрели да я болят,но сега отново започваха.Лекото пулсиране започваше да се усечта много по-силно.Мей присви очи и се хвана за раненото място.Притискането на раната и стягането мускулите около нея засилваха болката мнoгoктатно.
-Охх...Появисе...отново...тапата болка.А и тази рана така и не се съсири!Силвар били излекувал това...
Повеше нямаше дъх за да говори.

Силвър лежеше под едно дърво,беше целия подгизнал.Водата се стичаше по лицето му,беше като мокра мишка.Но обаче усети кръвта и разбра че чрез нея,онова момиче го вика.Той се изправи и със бавни крачки стигна до нея.Застана пред момичето.Опашката му беше станала някакси синкаво-сива,даже черна.Ушите също.

-Радам се чет те виждам.Били ударил едно рамо?...Разбира се ако неискаш ще те разбера...
Последните думи ги бе пришепнала дикато му гледаше опашката.
"И аз искам да имам опашка.Изглеждат готини."

Сил погледна объркан момичето.
-Да ударя...рамо?

-Това е само фраза.С други думи да ми помогнеш защото вмомента немога да направя нищо пак и трябва да се махам можеби в най-скоро време защото все още ме търсят едни червей
http://solarsystem.nasa.gov/multimedia/gallery/ice_worm.jpg
-Хехе... навлякох си проблеми така да се каже...
Изплезе се тя и отново езика.
-А и тук няма да намеря човека които търся.Тази земя е прекалено...как да кажа...крехка за него...Той не че не е мил,но го е страх както мен да не я нарани.Щом сам тук единствено ще донеса проблеми на тази земя и затова...
Мей го погледна с очи пълни със сълзи.Но необикновени сълзи кървави.Тъй като тя беше със смесена кръв между човек и йокай нейните сълзи бяха различни.Получени от аномалията на различните раси.

Сил се приближи до Мей и клекна.Опашката му отново започна да се мятка ли мятка..Сякаш иска да вкара някой в транс с нея.Той се приближи и беше готов да оближе лицето й когато се осъзна и обърна глава към опашката си.
-Ако ти помогна,че ме подсушиш ли?И..после..искам още една услуга..много е важно.-каза той и се обърна към Мей: