Навътре в пещерата

Откакто беше влязла в пещерата момичето изпитваше ужас примесен с лоялност и щастие.Вътре беше тъмно и мрачно.Много често се спъваше но това не бе повод за да спре.

Чуваха се леки капки,които падаха бавно.А студеният въздух сякаш се сгъстяваше-всъщност кислородат намаляваше.Чуваха се различни шумове,които сякаш носеха буря,а всъщност беше течението на вятъра,който минаваше по разклонностите на тонела.Докато вървеше стигн до няколко разклона.От всичките разклони се чуваха различни звуци.Мей ги поогледа и реши да започне с този откра.Докато вървеше момичето усещаше нещо.Сякаш слизаше надолу.Затова като слезе започна да мирише на мърша.Миризмата беше отвратителна,непоносима.Изведнъж започнаха да се чуват викове и стенания зад завоя ,който следваше.С бавна крачка Мей зави и остана ужасена.По цялата земя имаше човешка плат,а в средата на това неуписуема гледка.Там лежеше май на около 30 годишна възраст.Нямаше коса и вежди,очите му бяха кървясали и изпити от нещо.Устата му бе отворена, нещо отвътре я изяждаше.Приличаха на малки червейчета,които се уголемяваха.Мажат от краста надолу нямаше тяло,а нагоре бе облечен с някаква зелена блуза със далак ръкав.Дланите на ръцете му бяха опряни на пода, а той де опитваше да ги дигне,но неможеше.Тялото му се изсушаваше и сбръчкваше сякаш в стаята бе над 500 градуса по целзий.Малки кървави нишки се спускаха по тялото му,които се сливаха с другата гадост на пода.Ребрата на мъжа започваха да се появяват.Мей изпитваше ужас от гледката и неможеше да помръдне.Имаше чувството че ще повърне от погнуса всеки момент.Миримата ставаше все по силна,а тялото се разлагаше.Изведнъж мажа проговори:
-Ако някоя сутрин се събудиш в собственото си легло и осъзнаеш,че няма никакъв нормален начин да излезеш от своя свят,значи си се пренесъл в психарския свят.-трупат млъкна и продължи да се гърчи.
-Това няма да стане НИКОГА!!!-последната дума бе обрата на събитията.
Изведнъж тялото се прасна на хиляди частици,а червеите които го ядяха излязоха и тръгнаха към изхода.Бяха големи около 30 см и дебели 10 см.Мей започна да ги онищожава,но един оспя да избяга.След това момичето побягна назад.Докато пак нестигна трите прохода.Там се спря.Облегна се на една стена.Свлече се на земята.Беше вдигнала глава нагоре.Очите и бяха затворени и дишаше през устата.Само като се сетеше за преживяното току що и прилошаваше.Сега и оставаха само три тунека, които да обиколи.Изправи се и продължи.

Докато вървеше във втория коридор не се случваше нищо странно.Само се бе появила една брата която заклюцгваше входа.Мей се усмихна.В следващия омент тя разряза вратата.когато влезе вътре видя че това е края на коридора.Вътре бе направено като малка стая.Пода бе дървен и овехтял като всичко останало вътре.Скърцаше гадно сякаш иглички минаваха по гърба ти.Стените бяха от тухли-отгоре тях нямаше замаска.Когато се поогледа,Мей видя в ляво да има мини бар.Бутилките бяха пълни с алкохол.До него имаше прозорец откойто не се виждаше нищо,а и имаше щора,която бе спусната.Срещу тази гледка имаше два счупени стола и една маса,а върху масата брадва.Беше окървавена.В тъмнината не се виждаше много добре.Мей взе брадвата с което си окървави ръката:
-Подяволите!Какво пак направих?
В следващия момент момичето набара контакт за крушка и я светна.Със святкането стаята се промени.Беше станала призрачна.Навсякъде бе с кръв.Тя си погледна ръката и се отврати.Цялата бе кървясала.Тя я хвърли брадвата и излезе от стаята.Но пред вратата го очакваха две кучета.Те много приличаха на зомбита.Кожата им бе разядена,а месото от кокалите им капеше.Те приличаха на онзи май.Животните изръмжаха силно.И техните очи бяха същите-кървясали ,а вътре в устата си имаха червей.Те я нападнаха,но момичето прояви хладнокръвие и ги победи.Когато едното куче се разпадна другото животно почна да го яде.С това и земята се разтресе.Всичко се клатеше,а след това се чу странен шум.Мей веднага стана като пелеризирана-с леко отворена уста и с широко изпъкнали очи.Дишането и бе бавно, а пулса ускорен.Тя започна да блъфира.Пред нея седеше гигандско куче.
-АААААААааааааааа...
Беше изпискала чрес затворени очи.Когато ги отвори видя мъртво кучето.Несъзнателно тя се засмя и тръгна към изхода.Блъсна се в стената и се спря.Сега и оставаше само третия коридор.

-МЕЙ!МЕЙ,КЪДЕ СИ!!-извика Сил докато бродеше из тази пещера.Беше доста странна..и мрачна.
-МЕЙ!-извика отново Силвър.Само чу някакви стенения,примесени с вик.Но ни вест,ни кост от Мей..Силвър видя три разклона..Усети че Мей е минавала през първия и втория,макар че миришеше на мърша отвътре.Заради силната чувствителност и обоняние,Сил усети че му се вие свят.Обаче продължи към третия коридор,където се надяваше да намери Мей...

Мей го чу и се опита да се върне,но се беше появила стена:
-Сил бягай!Махай се от тук!Опасно е,а и се надявам да си добре.
Момичето продължи да върви.Когато се обърна видя че се намира в стая.Вътре имаше една лампа,която едвам мъждука.А до нея едно легло и фотьойл.На стената над лампата има надпис:
"Не излизай!"
А отляво имаше една врата ,от която се чуваше смях.Май преглътна заседналатa слюнка и хвана дръжката на вратата.Отворя съвсем бавно и влезе вътре:
-AAAAAAAAaaaaaaaaaaa....-Изписка падаща на земята.
http://kefche.com/photos/bvvvr6uj/
Мястото беше мръсно,мухлясало и попило с кръв.А в единия край имаше преграда.Мей отиде до нея.Оттам идваxa звуците.Когато момичето надникна отвътре отново се извика.Там седеше едно момиче-наполовина кукла,наполовина човек.От кръста нагоре бе като останалите зомбита.Двете момичета седяха една срещу друга и се гледаxa.Докато зомбито не си вдигна ръката:
-Колкото и да бягаш,не можеш да се скриеш.
След тези думи Мей я наряза на парчета с меча си.Мигом се чу смях.Момичето отново се обърна.сега имаше голяма женска глава,която бе закрепена с кървави нишки.Погледът на главата следваше Мей.Изведнъж кичури коса започнаха да се плъзват и обвиват около девойката задушаващи я.Мей изпадна в безсъзнание.Явно това бе края за нея,но грешеше.Някой я хвана.Държеше в скута си момичето.Тя го погледна,но не разберa кой е.Усети само ново количество кръв върху себе си:
-Ник? Ти ли си?
-Не разбира се.
После девойката припадна,а момчето я отнесе в стаята.Поставя на леглото и зачака да се събуди.

-Мей!Мей,събуди се!-викаше й Сил,уплашен.Опашката му се мяткаше лудо наляво-надясно.
-Мей!

-Сил?Казах ти да не идваш.Това не е място за коте!А къде отиде момчето?
Говореше бавно и унесено момичето.

-Момче ли?Мей,тук нямаше други момчета освен мен и..това е..добре ли си?

-Разбирасе.Чувствам се отлично предполагам.Но...Нещо се случи докато те нямаше.Може пък и да ми се е превидяло.Знам само че тук някъде е Ник.
Тя се изправи.Поогледа се и направи физиономия за погнуса.Мразеше да е изцапана.Върза си косата и и прибра оръжието си.
-Трябва да се махнеш оттук.Вреди ти.

Силвър извърна поглед.
-Ти добре ли си?!На кого му вреди повече,а теб или на мен!?Я се стегни и започна да говориш истината защото аз съм по-добре от теб в момента.Нито губя кръв,нито ми се вие свят затова съм добре.

-Разбира се че на теб.Ти не понасяш кръв та какво остава за мърша.А аз припаднах от...-тя се замисли.За първи път неможеше да измисли предлок-стрес.

-В момента мога да издържа на отвратителната смрад,разнесена из въздуха..на мърша,на разложено месо,изгоряло,проядено,остаряла кръв,умрели клетки,организми ядящи мъртво месо и т.н..всичко това мога да ти кажа точно къде е и мога веднага да се предам на миризмата и да изгубя съзнание,но както виждаш се държа.

-Е радвам се за теб.Сега продължавам да търся Ник.Няма да се спре посредата на всичко това.

-Аз ще дойда с теб.-каза й Силвър и погледна Мей.
-Искаш или не искаш.

-Това не е за теб.Прекален опасно е.
Започваше да се нерви момичето.Вярно беше че се нуждаеше от помощ,но неискаше други хора да умират заради нейната мечта.Искаше просто да защити приятел,който бе много твърдоглав.
-Ми нали имаше мисия да спасиш ангелът неможеш да тръгнеш с мен.

-Та тя сама не може да си помогне,ти искаш аз да й помагам..Мей,Миса е отчайващо депресирана и аз не мога да направя нищо за това.Когато се осъзнае и успокои,ще видя какво мога да направя,но в момента с нищо не мога да й помогна.Но на теб сега мога и не съм бебе че да се страхуваш за мен защото усещам това и ми придава гадно влияние на сърцето.Успокой се за да ми олекне.

-Че аз винаги сам спокойна.Не си ли личи?И щом искаш да дойдеш после да не ми мрънкаш неща от сорта защо ме въвлече в това и защо непрекъснато си въвличаш само неприятности.
Мей погледна вратата.Вече я нямаше. Беше само тунел.Примигна няколко пъти и стисна юмруци.Имаше усещането че всичко това е било само илюзия,а тя е попаднала в нечии капан.

-Не..не си спокойна..сега си нервирана..никога не бих казал това,осъзнавам че го правя защото искам,а не защото ти се нуждаеш от мен.-отвърна Силвър и също погледна към вече несъществуващата врата...

-Аз откачам?Преди да съм завършила мисията си?
Тя излезе от стаята а някъде навън имаше новопоявила се дупка.достатъчно да се ромъкнат и да продължат с мисията си.Оставяйки сам Сил,Мей влезе в дупката.Вървеше бавно.Кислорода не и стигаше.
-Докато не го намеря няма да се откажа.Идваш ли?-провикна се Мей на спътника си.

Силвър кимна и нежно влезе в дупката.Със плавни,бавни и доста деликатни движение се движеше,опашката му се мяткаше наляво-надясно спокойно и тихо,не се чуваше нищо от движенията му.
-Тук е доста приятно..освен липсата на кислород..а и е много лесно за придвижване през тази дупка.Даже е забавно и..някакси унасящо.Ти какво мислиш?

-Говори за себе си.Прекалено тясно е за меееееен...
Дупката пропадна,а с нея и те.Паднаха още по навътре докато нестигнаха дъното.Мястото беше много странно.Имаше големи лампи,които осветяваха всичко.Имаше много дървета направени от метал и сребро.Изкуствени птици и животни.Място приличащо много на реалноста.

Силвър падна върху Мей,събаряйки я на земята.Беше леко зашеметен.
-Мразя рязките неща...измънка той,търкайки очи докато седеше върху Мей.Опашката му се навираше в устата й.

Тя махаше с ръце и се опитваше да се освободи.А нейното спокойствие беше започнало да се разваля.Когато успя да махне опашката се изкашля:
-Може и да харесвам опашката ти,но да ми я навиташ в устата това е прекалено!
Последната дума се чу като ехо.

Силвър се стресна леко и се огледа.
-Емм..не е по моя вина,навик ми е.Както на тебе ти е навик когато седиш например да си клатиш краката,така на мене ми е навик да си махам с опашка..-отвърна той и погледна към Мей.Стана от нея и се изтупа.
-Ама че място..всичко е..машина..ем,тоест..но пък поне..миризмата на мърша и кръв изчена.Макар че скоро кислорода ни ще свърши,има само..всъщност,тук няма нито кислород,нито въглероден диоксид.Има само прах и това не е добре..

-Незнам,но нямам намерение да се връщам назад.Хм...
Мей се изправи и с бързи крачки заварвя напред.Беше започнала да се ядосва много.Мразеше когато нещо невърви както трябва.От ярост беше започнала за си гризе устната и да маха с ръце.Всичко тук я изнервяше.Имаше чувството че е в някакъв лабиринт откойто нямаше изход.