Където съществувам

Някога този град бе много по-голям от сега. Някога този град бе много по-величествен... И сега също беше. В царството, където драконите обитават, той ще бъде вечен, защото тук започна всичко.
Градът е построен насред тревите, които сега бяха покрити със сняг. И беше огромен. Беше далеч на изток, където се извисяваха планините. Един от последните градове на територията на царството.
Градът бе величав, големите постройки, дългите улици и не само това... По средата, където бе площадът, бе камък с невероятна форма... Нещо бе изписано на него, но кой можеше да го разбере. Само последния ангел, останал на тази планета... Само Ремо, може би...
Камък, който не беше камък. И той даваше вълшебството на този град.
Някога, много отдавна не беше бил камък... Защото беше бил яйце. Яйце, от което някога се беше излюпил най-могъщия дракно. Могъщ? Не... Може би само първия. Или така вярваха хората тук.
Камъкът винаги светеше. Винаги руните върху него изобразяваха причудливи форми по околните къщи. Детето обичаше тази игра на светлина. Сега, когато беше още ваканция, то се радваше на камъка отново от далеч и искаше... искаше да го докосне.
Не, не можеше. Ако го докоснеше, нещо лошо можеше да се случи. Защото ездачите усещаха твърде ярко някои магии. Щеше да потъне в този камък завинаги. Но беше толкова красив.
Детето беше само на седем. Както всички момченца на тази си възраст, той с гордост носеше ученическата си черна униформа и се пъчеше наоколо. Да, момченцата отиваха на училище на седем, а завършваха на петнайсет, когато ставаха и пълнолетни. Както и момичетата. Момчето беше родено тук, но винаги преди да си отиде вкъщи посещаваше камъка, когато беше ваканция. Сега беше, защото войната ставаше по-тъмна и по-тъмна. Дори децата се чувстваха отговорни за това и въпреки че не им позволяваха, биеха се. Биеха се в защита на градовете си.
Седемгодишното момченце естествено, беше високичко за годините си. но ездачите бяха доста високи, сравнение с Тир`ре, например. Най-често даваха този си пример. Разбира се, не всички, но ако не пострадаха... Да, някои се контузваха завинаги и оставаха нисички. Това никой не го интересуваше, че какво толкова?
Детето с изтупаната униформа... Беше внимателно сресало кафяво-червените си коси и ги беше вързало на опашка. Кафявите му очи се взираха все така в камъка и той се усмихваше. Гордо беше сложил на дръжката на катаната си малката си ръчичка. На другата просветваше Гедвей Игнасия.
И детето... Се наричаше Кратос Аурион... Някой, който след десет години щеше да намери истинското си семейство в лицето на някой, който щеше да го погледне с твърди лилави очи... И щеше да му прости... Но Кратос... Нямаше си и на представа, че го чака нещо толкова добро. И въпреки че се усмихваше... Всъщност не го правеше...

Град на хиляди мечти, там живееше той и там ще живее завинаги. Толкова мил, толкова красив е този град. Градът на хиляди мечти. Където съществувам...
Кой беше той, кой беше всъщност? Различен ли беше от другите деца? Защо беше различният? Защо пренебрегваха снежно белите му крила? Защо не обръщаха внимание на тази прелестна усмивка? Толкова добър... И винаги толкова самотен. Той не можеше да се нарече част от другите. Това беше невъзможно. Кратос не... не беше бил и никога нямаше да бъде част от света на съучениците си. Част от цялото семейство - да, винаги. Част от тях - не, никога.
И защо, защо техните очи винаги се пълнеха с радост, а неговите помръкваха в тази класна стая? Нима нямаше път за него в този мрак, кой щеше да го хване за ръка?
"Хвани ме за ръка и аз ще те следвам. След смъртта ще вървя, но ще бъда там, чакайки на този стол. Подай ми ръка, за да видя твоето лице, което ще бъде лице на моето семейство и свят. И аз ще те следвам. Зад усмивката си крия увехнали цветя в градина, която е моята душа. Ако ги полееш, те отново ще израснат. По-силни от всякога. Не ме оставяй! Недей, който и да си, някъде в този огромен свят!"
Момчето се доближи до камъка и все пак отново се отдръпна, уплашено от тази божествена сила. Стисна силно меча си, но отново се усмихна. Усмивката беше винаги неговата маска. Завинаги, завинаги застинала на младото лице на това момче, което беше само и не беше.
Кратос. Казваше се Кратос. Означаваше Власт... Значи той щеше да владее? Като малък се чувстваше доста въодушевен от това. Докато не отнеха славата му и не го направиха скрит в сянка на срам и притеснение. Но той вървеше на пред... Винаги някой можеше да върви и сам в този свят, който бе чернота.
Момчето протегна ръка към камъка, после я дръпна. Никой не можеше да докосне този камък без да бъдеше смукан вътре. Но детето вече не се страхуваше. Много отдавна не се страхуваше вече.
Сам ли беше? Сам ли беше в този свят? Или не? Вече не беше сигурен. Някой друг сякаш следваше стъпките му или пък Кратос вървеше по тях. Да, винаги и нявсакъде едно единствено дете оставаше само, само на този свят... Но не завинаги. Никой човек не беше роден, за да остане сам. Никой човек не беше роден,за да плаче. Беше роден, за да бъде с другите. Заедно да изживее с тях своите неволи и щастие. Заедно в този свят на нашата Съдба.
Детето спусна кафявите си косици и си наложи да бъде смело. Да бъде силно, да продължи още малко, още малко по този път, където беше пренебрегвано. Но не, той щеше да се бори, за да продължи. Никой нямаше правото да отнема живота си. Защото животът беше даден на всички ни, за да го приемем с цялата горчилка и щастие. Никой не се беше родил безгрешен. И те грешаха, но не и Кратос беше прав. Та той беше само дете. Никой, никой нямаше правото да отнема живота, който бе най.ценен в този свят, където всичко беше непреодолима планина от всякакви чувтва.
Момчето извади меча си, който беше притъпен и беше само за украса към униформата му. Но той можеше да се бие с него и щеше да го направи ако се наложеше. Никой ездач не се беше родил, за да се страхува. Никой ездач не можеше да се отклони от своя път.
Той... съществуваше. Това беше... Не можеше да го промени. Дори и да си отидеше, щеше да остави следа в този свят. Неговото съществуване ще бъде вечно... В сърца, които може би го помнеха... Може би?
Той скочи и малкото драконче долетя тромаво на рамото му.
- Какво мислиш? Да се прибираме, а? - засмя се детето със странния си меден глас, прибра прилежно меча си и се обърна в снега, който започна да пада от небето върху камъка. Толкова красиво. Той никога нямаше да бъде сам. Около него бяха хората. Защото те бяха неговото семейство, а той - техен син. Всички бяха едно цяло. Бяха ездачи... също като него.
Посветено на някого, който всички познават(?)

През улиците на този град, той мина бързо-бързо, без да се пречка на другите. Засмя се, когато успя да се измъкне на пазачите близо до входа и ето че отново беше на дългия път, окйто водеше нататък, към нищото сякаш. Към морето, където всъщност беше живяло и отраснало това дете. Дете на обич и омраза. Един човек можеше да изживее същата съдба като други. Като много други. Много бяха изоставени, много бяха разделени. Съдбата се повтаряше. Тя не можеше да бъде променена.
Кратос тичаше по снежния път и се въртеше със снежно бели криле в този свят, който можеше да го приеме и отхвърли. Това не зависеше от него. Той беше дете на свободата, което не интересуваше никого другиго. Само себе си и своя дракон. Това беше неговото съществуване.
Селцето на неговото детство и живот се откри изведнъж пред погледа на детето. Малките къщички, толкова красиви и мили за очите му. И огромното, бурно зимно море. Да, селцето се намираше близо до морето. Морето, което нямаше край в този един свят. Морето, което не веднъж го беше карало да стои пред него и да гледа към безкрая. Морето, което Кратос обожаваше. Селцето го посрещна с затворени врати, но това не го уплаши. Беше зима и беше студено. Топлината можеше да изчезне веднага, след като отвореха вратата.
Влизайки в селото, той продължи по-бавно. Нещо сви сърцето му, дълбоката рана се отвори. Но той я преглътна и си каза, че трябва да бъде силен. Да, той беше свобода и сила, която се грижеше сама за себе си. От много, много време.
Селото не се зарадва на стъпките му. Стана сякаш много по-тъжно. Тъжно като сърцето, което вече не биеше от радост, когато детето пристъпеше тук.
И той се изправи пред къщичката, сгушена между няколко дървета, която весело светеше и сякаш викаше някого забравен.
Кратос вдигна ръка с дебела ръкавица, която да го пази от люспите на младия му дракон и отново се намръщи. После въздъхна и се насили да се усмихне. Един ден... Щеше да бъде свободен и далеч от това бреме. То не можеше да бъде излекувано.
И той влезе в дома си. Посрещна го странният вечен мрак на този дом. На масата до единствената свещ стоеше и тя. Жена с красиви червени като неговите коси къдрици и също такива очи. Някак странна беше тя на тази светлина... Обърна към него кафявите си очи и изпищя. После хвърли чашата до себе си към момчето и се сви в ъгъла.
- Махай се! Махай се от дома ми, непознато нахално момче! Махай се! Къш! Няма да ми вземеш Кратос, няма!
- Прибрах се, мамо. - тихо отговори момчето на това, хванало умело чашата с ръка, готово вече за тази очаквана реакция.
- Не! Ти не си моят Кратос! Махай се! Махай се!!
- Радвам се да те видя отново, мамо.
- Кратос! Момчето ми, радвам се, че се върна! - гръмкият глас на изтрадалия му баща се чу от съседната стая и той дойде да прегърне момчето си. Само и единствено той сякаш познаваше това дете, което бе и щеше да бъде завинаги негов син... Но това завинаги... много скоро щеше да бъде прекратено от смъртта. Само след няколко месеца този баща нямаше да го има вече, паднал в битка... Но те все още не знаеха това. Момчето си позволи да подсмръкне в прегръдките му, но значително се успокои при вида му. Баща му, който имаше тези весели мустаци...
- Значи и ти си се прибрал, тате! - тихичко прошепна, докато майка му започна отново да крещи и да стене. Те не можеха да й помогнат. И болеше. Той беше непознат в собственото си семейство.
- Съжалявам, съжалявам, малкия... Трябваше да знам, че ще се прибереш и ти... Но майка ти... няма да разбере.
- Знам... Не се безпокой... Знам.

Далеч от тишината, обгърнала поляна, потънала в скръб някога много отдавна... Още преди и неговите сълзи да се посипят по земята... Момчето стоеше в прегръдките на баща си и усмивката я нямаше. Никога не беше я имало такава, каквато някога беше.
Когато бе малък, майка му беше такава жизнерадоста жена. Точно досущ като него. Черната отрова я беше променила завинаги... Завинаги и сега нея я нямаше на този свят, койтобе тъга. Детето нямаше да се откаже от нея. Детето винаги вярваше в силите си, които не бяха достатъчно.
И отново на лицето му изплува усмивката, която минаги, винаги криеше тъгата на всеки един ездач. Ездачите криеха болката, която можеше да ги накара да ги заболи още повече. Болката оставаше само за сърцата им и за най-скъпите им хора.
- Как е при теб, тате?
Бащата го пусна в този момент, като му кимна към кухнята, където можеха да разговарят свободно. Момчето го остави да успокои майка му и седна послушно на малкия стол, когато баща му се върна за него.
- Войната се разраства синко. Но и ти добре го знаеш... Как ми се иска всичко да свърши.
Детето се загледа в единствената чаша саке на масата и се зачуди какво да каже. Нямаше друг начин. Всички се чувстваха отговорни. Дори и той беше пожелал сам да отиде във войската. Но там се чувстваше себе си. Ездачите се чувстваха себе си когато бяха на бойното поле сред опасностите.
- Войната е вечна. А сега и Денят.
- Да... Денят... Денят на Последната битка? Така и предположих. Помня добре този ден. Тогава, когато майка ти загуби същността си.
- Всички страдат тате. Но няма нищо. Всичко накрая ще се оправи.
- Радвам се, че вярваш в бъдещето, Кратос. Ти си смело дете.
Детето му се усмихна и кимна. Не, не вярваше, че е заслужил тази похвала, но се чувстваше по-смел от преди заради тези думи.
- Дните на слънцето няма да дойдат още двайсет години.
- Но зимата е толкова по-чиста и прелестна! Като цвете в нощта, което е отворило своята корона към луната. - детето се засмя след запъването на рецитираното стихотворение.
- Какво ли не учат днешните деца - подбъзна го баща му, като му наля малко вода и я подправи с малко мед.
- О, запомних го, защото беше много смешно как Бан... - веднага млъкна. Никога не говореше за училище. Баща му много добре знаеше защо.
- Синко... - опита се да му каже нещо, да го успокои, но детето засърба шумно водата с мед и се ухили.
- Много стопля, тате! Може ли още?
- Може, разбира се. Та нали само теб те чака!
- После ми разкажи за регентите... И за принца... Какво ново в двореца? Нещо забавно? Някоя клюка!?
Баща му беше пазач в двореца. И винаги носеше доста интересни истории и случки. Дворецът беше приказно място, в което се случваха безброй неща. Напълно приказки и магични за децата из цялата страна. Дворецът бе кътче за приказки и митове... Място, в което отиваш, за да се влееш в един напълно нов свят, част от този, в който всички живееха... Винаги...
Баща му се усмихна, поради което мустаците му потръпнаха по онзи начин, който предсказваше добри истории.
- Замъкът. Все това ти е в главата. Остави регентите да подишат малко!
- Но тате! Та регентите са там за всички нас! А ние сме тук заради тях... Те ни пазят... Ние се опитваме да им помогнем.
- Но не всяка наша грижа е и тяхна, Кратос. Те имат свой собствен живот.
- Всеки има свой живот. Но всеки е част от целия живот.
- Кратос... Престоят ти в лагера някак те е... променил...
- Взех една книга... И в нея пишеше вълшебни думи.
- Внимавай какво четеш, скъпи.
- Знам, татко. Но това няма да ми навреди. Гаранция.
- Добре... Ще ти разкажа за тях. Кажи ми за кого искаш да чуеш.
- Да видим...
Докато навън снегът продължаваше да се сипе по-бял от всякога. По-красив и по-невинен от всеки друг път... Снегът, който валеше отново и отново и правеше деня по-красив. По-нов... По-сигурен от всеки друг ден. И утре отново щеше да дойде. И утре, и после отново. Той даваше живот, той даваше надежда. Защото белотата, това беше светлина. Нали? Светлината бе блестяща сила... Завинаги.

- Случи се много отдавна... Това момче беше наситина странно, когато се появи за пръв път в щаба на Северната армия... За да ни стане командир един ден - баща му се беше заел да обели картофите и беше с гръб към него, но си спомняше добре този ден. Денят, който бе разказвал като приказка много, много пъти. И отново днес. - Още си спомням студената сутрин, в която тя дойде на смяна, когато аз имах работа в двореца. И все пак не пропуснах нищо... Блу Тегами е невероятен разказвач, наситина...

Сутринта беше леко студена за лятото и щабът на границата беше притихнал. Северната граница беше студена и неприветлива, но ездачите си я обичаха. Те обичаха севера. С неговите тучни зелени поляни и огромни дървена, планините... Всичко.
Слънцето изгря и посрещна къщурката, която побираше до петдесет души. Това беше полкът на Севера, който имаше за задължение в мирно време да защитава границите. От къщата с трясък излезе едно от най-невероятните момичета, които светът беше виждал някога. Тя носеше дълга и явно голяма за нея стара синя униформа. Беше най-много на петнайсет. Момиче, което бе войн и не бе в същото време... Косите й бяха дълги, невероятни сини като името й, а белите й кичури просветваха и правеха лицето й почти фантастично. По-златни очи от нейните никой друг ездач не беше имал... Никога. Тя по хулигански се прехвърли през леката ограда, която отделяше всъщност заспалите дракони, за да се погрижи за тях, а после и за конете. Момичето беше високо и хилаво, така да се каже. И да, беше избягала от вкъщи... Само преди две седмици.
Поздрави мълчаливо драконите, които се будеха от слънцето един по един, а после взе от близката прикрепена постройка необходимите чтки, за да ги изчисти от росата и всичко останало.
По пътя, който водеше за границата на един странен кафеникаво-червен кон яздеше някой, който скоро щеше да се присъедини към самотното на пръв поглед момиче. Този човек носеше дълго затворническо протрито черно наметало. И около очите му беше завързана черна лента. Беше бил затворни. Царицата го изпращаше в изгнание да помага на границата... И той беше в момента най-радостния човек на тази планета.
Конят знаеше пътя добре. Често прекарваше затворници до тук. Точно за това и съществуваше. Беше дорест жребец, красиво животно. Достойно за възхищение. Спря се близо до момичето, което веднага му обърна внимание, за да види кой ли идва насам този път.
- Вестоносец?
- Не бих казал, госпожице. Просто изгнаник.
- Не мисля, че сте много огорчен от това...
- Не съм. - въпреки, че беше с завързани очи, лесно слезе от коня и се ориентира по гласа, за да я поздрави както трябва. Чантата, която също беше достатъчно протрита се изтърколи след него и конят беше свободен да отиде там, където бе научен да се прибира след "работа". - Това ме прави най-щастливия човек на света.
- И този човек се казва?
- Мислех, че водачът на екскорта се нарича Тегами Ло... И не е жена.
- Ами документите ти? - той се сепна изглежда и бръкна в чантата си, за да ги потърси, което щеше да му се одаде трудно, но все пак... Претърси чантата и се сепна отново.
- Н... Н... Няма ги!?!
- Тези ли търсиш... Хм, какво пише тук... Муртаг!? Що за име, нямаш ли си друго?
На онзи му писна и махна връзката от очите си, за да види крадлата, после вдигна ръка към нея. Гедвей Игнасия, който по това време все още блестеше на ръката му възнегодува, показвайки яда му.
- Връщай ги!
Момичето му се оплези, продължавайки най-нахално да ги разглежда, не че имаше ккво толкова да се види в тях. Някой зад нея ги изтръгна със силната си ръка и замислено ги разгледа на свой ред. После вдигна очи към ездача, който вече му се покланяше и чакаше отговор.
- Царицата ме уведоми... Но не мислех, че е възможно.
- Съжалявам, че ви се натрисам така. Но няма къде другаде да отида. Това тук е вече моят дом, генерал Тегами Ло.
- Аз се извинявам. Блу Матей е доста палаво хлапе. Не й обръщай внимание, Муртаг. Можеш да влезеш, мисля, че имам подходяща униформа за теб и всичко останало. Ще те запозная с всичко, което ти трябва. От днес нататък нямаш избор. Ще живееш тук.
- Знам. - някой ден в бъдещето напред, този генерал щеше да определи своя наследник. Който беше това момче с лилавите коси, кето се беше появило като затворник, за да се превърне в сърцето на Севера. Като генерал на Северната армия... Но в едно бъдеще, което тогава им се виждаше невъзможно.
- Казвам се Блу Тегами - настоя момичето, а генералът я изгледа сухо.
- Блу Матей Томас!
- Не! Помнете ми думата, генерале. Един ден аз ще взема вашето име! Помнете ми думата!
Вътрешността на къщата беше топла и уютна. Беше доста тъмно все още. Много от хората спяха на пода върху разпънати набързо легла и дюшеци. Някой потръпна, когато Муртаг отвори вратата. Той, който винаги усещаше свите вечни другари. Своето семейство. Той, който ги познаваше по-добре от всеки друг. Защото знаеше слабостите им, тревогите им, омразата им, любовта им. Този човек се стресна и се изправи, акто разрошената му розова коса се разлетя на всички посоки, а двата бели кичура стояха на лицето му. Винаги се събуждаше така.
- Нима е възможно!? - и си пролича как не може да сдържи магията на гласа си. Няколко неуправлявани съвсем истински ноти се изсипаха на одеялото му и сестопиха за миг. Той се изправи шеметно и се нахвърли на лилавокосия сякаш не го беше виждал от векове. Да, не беше. Бяха били разделени. Муртаг беше отделен от тях преди време... Заради нещо, което не беше извършил - Не беше ти! Не беше ти за бога, Емчо... Колко се радвам, че си добре, че си тук... Благодаря ти, господи... Всичко ще бъде наред...
- Ямараску... Сдържай магията... И мен ще ме разплачеш.
- Бака... Как бих могъл!? Да знаеш само колко нерви хвърлих по теб. Исках да ти помогна... Всички го искахме. Всички знаем, че не си ти. Прости ни, Муртаг... Прости ни безсилието.
- Никога не съм ви обвинявал... Сега вече съм тук. И всичко вече е наред.... Наред е.

- Значи регентът Муртаг е бил затворник? Разбра ли са, че е тъмен магьосник? - момчето беше развълнувано. Кратос като всички ездачески деца обичаше да учи история. А историята в последните години се въртеше около регентите. Нали те пазеха царството им на мястото на Принца, който бе още толкова мъничък?
- Те винаги са знаели. Но Муртаг не е знаел... - баща му помръдна мустаци и започна да реже картофите, за да ги изпържи. - Всеки човек би се натъжил, ако знае, че всъщност е зло. Регентът ни е много силен, Кратос. Този мъж заслужава уважението ми... Така мисля. Муртаг въпреки всичко, въпреки че го гонеха надалеч, опитаха се да го убият... Продължи да вярва в нас... И дойде времето да узнаем, че сме грешали. Той е ездач също толкова, колкото всеки един от нас. Злото, Кратос, може да прерасне в добро. Но доброто може да прерасне и в зло. Съдбата ще реши пътя ти. Само Съдбата би могла да ти подскаже, че грешиш и че може и да имаш една друга пътека.
- Царицата е пощадила господаря и го е изпратила на северната граница? Но сега Муртаг е регент и генерал на Северната армия, как така. Кой е този Тегами Ло?
- Тегами Ло беше най-смелият мъж, който познавам. Да, аз не познавам особено много хора. Та аз съм просто пазач, който дружеше с перачките и готвачите на замъка. Нали там се завъртат всички клюки? Пазачите, Кратос, хората като мен... Те са там просто защото нещо не им е достигнало да постъпят в по-честната армия. И само така могат да докажат, че имат силата да направят нещо. Като истински мъже.
- Какво не ти достигна на теб, тате?
- Смелостта. Смелостта, която прояви едно дете на северната граница, когато си мислех, че мога да браня страната си. Блу Тегами бе най-фантастичното и невероятно дете във войските ни по това време. Децата по онова време, Кратос... Можеха да бранят страната си също като нас, защото никой не обръщаше внимание на чувствата им. И никой и не подозираше, че биха направили нещо толкова опасно... Само учителите ни се тревожеха за това. Защото виждаха как децата израстват с драконски сърца в малкото си тяло... И един ден ще се изправят, за да се борят заедно с нас, големите. Ти трябва да си чувал за Битката на учениците... Най-ужасяващото и най-невероятното събитие, което се е случвало някога в лагера Дрейгън Дроу.
- Орките са ги нападнали. Учителката ни каза, че тогава била все още млад пощальон. Да бъдеш пощальон в Дрейгън Дроу е наистина престижна работа. Някога била изпълнявана от нея. Винаги се хвали как помнела физиономиите на някои ездачи при получено писмо. Някои били кисели, някои горяли от нетърпение. Други се чудели защо по дяволите и кой би могъл да пише на тях... Тя ни разказа, че когато драконът й разнасял поредната поръчка... Видяла черни реки по пътя си... Орки на където и да се огледа. Било вечер. Тя пристигнала по-бързо от очакваното. На пътя й се изпречил обикновения Каин Фейри, който сега е книжник на царица Арвен. Той живеел там от най-ранно детство. В паниката си, той хукнал да събуди приятелите си вместо учителя си. Това много ядосало Хито Накамура-сенсей, но какво можел да направи...
- Да, Хито Накамура-сенсей. Странен учител на още по-странен клас... Но зад всичко си има причина. Страх ме е от този човек. Белотата му е по-призрачна от най-белия сняг. Кафявите му очи, толкова топли, толкова тъжни... И все пак така блестящи, когато някои от оцелелите му ученици се обърне към него. Той е призрак... Той е самота... И всъщност е най-щастливият баща на земята. Учениците се изправили веднага и никой не помислил и да събужда учителя си. Просто били уплашени или развълнувани. Някой в тъмното запалил малко огънче, част от силата му и огледал едно от спалните помещения. Рой Мустанг се надигнал пръв... И от тогава води своите хора със същия плам в сърцето си. Никого не загубил. Той перфектният ездач. Тир`ре и ездач в едно и също лице, сърцето му е сърце на истински водач... Още от самото начало.
- И въпреки че мнозина загинали онзи ден учителката ни каза, че тази битка била незабравима. Децата, които все още не владеели добре способностите си срещу смъртния си враг, който предстояло да срещнат в още безброй битки. Казват, че нечия стрела ранила най-злият убиец на времената... И този един убиец бил златокос зимен демон с невиждано злобно черен меч. Но кажи, тате... Какво общо има Муртаг с Блу Тегами?
- Блу Тегами беше момичето, което го промени тогава. От скръбта извлече честта, от слабостта и забвението извлече силата. Блу Тегами беше невероятно смело дете. Тя протегна ръка към чернотата и извлече от там светлина. Тя промени нашия лилавокос регенг. За първи път... Превърна го в такъв, какъвто трябваше да бъде винаги. Превърна го в Муртаг, който познаваме сега. Инатливият, малко заяждащ се тип... Който винаги говори с недомлъвки и малцина могат да разберат думите му, които са истински. Превърна го в Муртаг, който се бореше почти до лудост за нещо, което избираше сам. Накара го да разбере кое е най-важното в живота. Успокои мрака в душата му... И му даде сестринска любов, която всички мислеха, че той не заслужава. Тя беше негова сестра... Макар и не истинска, тя беше... сестра му.
- Но от това, което ми разказа разбрах, че истинското й име е Блу Матей Томас... А после е приела името на генерала, защото била смела и предпазила драконите от някакъв пожар. Това съм го чувал в училище. Но ако наистина е Матей Томас... Не е ли сестра на магьосника Лука? Онзи, страшния, който бил много добър?
- Да, Блу е негова по-малка сестра, която момчето обожавало. Кратос, не се страхувай от Муртаг, нито от магьосника му. Те преди всичко са ездачи. Лука Матей Томас е нейн природен брат, истина е. Момчето и сестра му произлизат от голямо семейство, което било силно набожно. Другите им братя и сестри, не съм сигурен колко са, станали свещеници и монахини... Никой от тях не одобрявал всичко това. Само един от братята наистина желаел това поприще. Лука и Блу решили да избягат в деня преди посвещаването си. Блу избягала през нощта, излъгала, че отива да се пречисти при някакъв водопад. Лука решил това в последната минута. В чисто бяла роба пред великия олтар, той не пожелал да падне на колене. Вдигнал ръка и с рязък жест отхвърлил този свят завинаги. И избягъл от църквата... Много хора смятат, Кратос, онези които бяха на Северната граница тогава... Че Лука се е заклел на Муртаг заради сестра си. От благодарност задето Муртаг се опитал да я опази от много опасности по границата. Други като мен смятат, че Лука продължава да вижда думите и мисълта на сестра си в господаря си Муртаг. Но може и да има по-дълбока причина. Само Лука може да ни отговори...
- Защо Лука не е пожелал друго име като сестра си? Бил е отритнат от семейството си...
- Блу получи името си един ден след славна битка. Генералът бе лошо ранен, тя беше седяла покрай него цяла нощ, не беше пожелала да я сменят. Блу приемаше генерал Тегами Ло за свой баща, защото вече си нямаше. Той не знаеше как по друг начин би могъл да я възнагради, затова изпълни желанието й от много време насам. Нарече я своя дъщеря. И тя се превърна в Блу Тегами Ло. Кратос, Лука също искаше друго име... Но не можа да намери човек, който да нарече свое семейство, свой баща или поне майка. Той беше по-предпазлив и не можеше да се довери на всеки. Беше го страх. И още тогава се заформяше като магьосник... Това го правеше безсилен срещу реалния свят, те не можеха да го възприемат като нормален човек. Та той е магьосник... Муртаг го прие за свой брат по оръжие, защото Лука преди всичко е ездач... Другите не се отдръпнаха от него, но той ги чувстваше далечни. Муртаг го прие и заради сестра му. Кой друг може да има толкова златни очи? И помня, че Лука искаше един ден да получи името на Муртаг, а лилавокосия му се изсмя приятелски. Каза му "Не мога да ти дам името си, Лука. Как да те наричаме тогава Лука-Муртаг? Не можеш да получиш такова име, Лука... Кой съм аз, за да приема някой с такова име до себе си? Сякаш те притежавам, сякаш си предмет. Аз нямам второ име, с което да те нарека... Остани себе си, Лука... Искам да имам приятел, който е брат на истинската Блу Матей... Не желая човек, който да е мое притежание"... Тогава разбира се Муртаг все още не познаваше нито брат си Мерик, нито пък истинското си семейство.
- Но може би е искал да каже, че не е хубаво да се отричаш от името си... Аз не бих го направил, тате. Каквото и да се случи, аз ще съм си Кратос Симфония Аурион.
- Може и да е така, скъпи. Но това са много стари истории и.. никой не би могъл да получи истинския отговор. Той се крие само в хората, които са участвали в тези събития. Да хапнем, после да оставим цветя на паметника на Последната битка. Днес е денят... Ездачите имат своя си дълг.
- Знам. Ще отидем задено.

Белота по-сияйна от най-красивия снягх на света. Белота, която бе по-страшна от най-страшния зимен демон на света. Белотата на смъртта в живо същество, което бе сякаш вечно. И нямаше скръб, която той да не беше познал. И нямаше мъдрост, която да не знае. И простият пазач добре си спомняше колко странен бе този човек, завърнал се от мъртвите за нов живот, с нов шанс... Нов шанс за нещо по-топло и възвишено. И Хито Накамура стана учител.
Спомняше си някога отдавна как Дрейгън Дроу беше построен след като беше почти развален. Спомняше си как се беше стреснал от този призрак, съшит от скръб и щастие. Хито Накамура. Кошмар и щастие на своето време.
Бяха го наблюдавали с презрение. Отхвърленият дори от смъртта, който искаше да учи някой на ум и разум. Мислеха си, че скоро ще бъде изгонен. Но не... И на него бяха поверени много деца... Прекалено много, изненадващо много...
Спомняше си как този белокос призрак на минало и настояще седеше до дъската и проверяваше контролни. Как за всяко едно нещо децата тичаха да го повикат и искаха съвет. Колко много беше тичал точно този човек, за да помогне... На някого...
Бяха го оставили да се вихри в онази стая. И не, той нито веднъж не беше подтикнал никого към злото. Той говореше и за двете с невероятна лекота. И винаги всеки един от учениците му имаше шанс да избере... какъв ще бъде... Той бе различният, той беше техният общ баща... И връзката им със света, когато бяха още малки. Онези деца, които бяха вече възрастни.
Спомняше си как точно този белокос призрак, който бе станал учител, наглеждаше омагьосаните си ученици и се опитваше да вдъхне на другите надежда. Винаги ли беше така? Винаги ли беше бил такъв?
Пазачът потръпна неопределено и се намръщи докато вървяха към площада за отдаване на чест към мъртвите заедно със сина си. Можеше ли този призрак да бъде тъй различен и тъй близък до човешкото? Кой беше Хито Накамура? Само учениците му щяха да ознаят, нали? Само те знаеха... Знаеха... И никой нямаше да ги попита, никога. Не беше прилично да разпитваш за учител. Учителят споделяше знанията и мъдростта си само с учениците си. Един учител рядко ставаше такъв на втори клас. Всеки си имаше подход, който можеше да бъде възприет и приложен само на едни ученици.
Хито Накамура не беше приел никой друг клас. Той завинаги си оставаше учител на най-големия клас в историята на драконското училище. Хито Накамура и четиридисетте му ученици.
- Какво има, тате? - Кратос го подръпна за ръкава на униформата, като виждаше, че баща му се мръщи.
- Какво? О, нищо, бях се замислили...
Усмихна му се леко и стисна ръката му по-силно. Той не беше от хората, които щяха да дадат детето си на призрак от миналото, отхвърлен от смъртта. Но дали това беше някаква грешка? Не, едва ли. Всеки се опитваше да даде най-доброто на детето си. Децата ездачи бяха по-опасни, нали... Затова трябваше да избира по-внимателно. Но нали всички деца можех да бъдат... въвлечени в злото без това да се иска. Да, всички трябваше да внимават. И още с избора на едно име, те правеха съдбоносен избор... За бъдещето на някой човек като тях.
- Празненството започва тате, да побързаме - обади се отново момченцето, като постегна черната ученическа униформа и си върна онова тъжно изражение - Трябва... да ги почетем?
- Всичко ще бъде наред... Няма да бъде дълго, Кратос...
- Знам. Но като ученик имам правото да присъствам най-сетне. Мога да дам дължимата скръб... Или нещо подобно, така се казваше...

~Преди 9 години в едно кътче на земята, разказ на пътешественик
Нощта отстъпи мястото на деня с невероятните си лъчи и цветове. Невероятният ден в място, където можеше да съществуваш. Те никога нямаше да се променят... Никога нямаше да отстъпят и да побягнат пред злото. Не беше в тяхната природа. Те бяха Ездачи.
Слънцето освети малкото прозорче на дългата къщичка и някой зад него потръпна под топлите очи. Една съвсем невинна детска ръка. Една съвсем невинна и прекрасна, единствена. Единствената жена, която можеше да срещнеш тогава в Дрейгън Дроу. Най-чувствителното дете, онова, което събираше момчетата около себе си, за да ги направи едно. Тя се казваше Риза.
Русокосото момиченце потръпна сякаш още веднъж и после се изправи шокирано, изплашено от внезапното прекратяване на съня. После се огледа, надникна да види колко е часа и... изписка. Писък, който можеше да смрази душата на всеки, който не я познаваше. Момчетата в бунгалото замърмориха едно по едно, изплашени от писъка, а после се показаха няколко рошави глави. Едно от децата вдигна глава и се огледа.
- Риза, пак ли кошмар? Премести се в другата спална! - възнегодува и като поклати глава пак си легна.
- Идиот! Закъсняваме... Рому! Обърни ми внимание!!!
Рой Мустанг измърмори нещо несвързано, докато до него русокосо момче, доста приличащо на Ним в лице вече се протягаше за униформата си. Вратата се отвори и показа помещението на съседната спалня, те бяха свързани само чрез врати. Момчето търкаше уморено очи още по потник и долнището на униформата. Очевидно така си и беше легнал вчера. Косите му, летящи на всички възможни посоки бяха били вързани на плитка, но това явно беше било вчера..
- Риза, какво има? - прозина се той и се облегна на вратата полузаспал.
- На мен ли? Какво ти се е случило на тебе!?
- О, нощта на Маака, ужасно е. Знаеш го, все пак е...
- Да, да... - Маака беше върколак. - Върви се облечи, Муртаг, така ли се показваш пред момичета!?
- Ха, все едно ти прави голямо впечатление. Нали съм по потник, не съм гол... О, добро утро, Хюг.
Детето с очилата от другата страна през едно бунгало им даде знак да мълчат и се приближи към все още сладко спящия чернокоско, който се правеше на разсърден. Всички затаиха дъх, но отново не се получи. Рой се изправи мигновенно и хвърли по момчето купчета огън, който да го изгонят до неговото си бунгало.
- Добре, хайде да побързаме, Каин сигурно няма търпение да ни види. - вечно усмихнатото русокосче, което спеше в бунгалото на Риза се усмихна още по-широко, събуден от шума.
- Прав си, прав си... И Риза, тоя път се направи по-дебеличка и пак си сложи... - Муртаг залитна ударен от възглавница и мърморениците на Риза заглъхнаха за него когато вратата се трясна.
Малко по-късно всички се изсипаха вкупом и се огледаха в пробуждащия се свят. Деца с черни униформи, които някога се надяваха да бъдат ездачи. Някои така и не бяха успели... Да получат дипломата и разрешителното... и много, много други неща.
Белокосото същество, тъй бяло и чисто в този нов ден, ги чакаше близо до отровно зелен дракон. Неговият дракон. Грасо им намигна леко по драконски, когато се събраха зад белокосия си учител. Но никой не го заговори. Никой никога не смееше да го прекъсва. Те искаха да чуят тихия му глас, който бе тяхното семейство през всичките тези години.
- Добро утро - поздрави ги той след кратка тишина когато беше готов с почистването на дракона и се обърна. Топлите му кафяви очи обходиха всички и той се усмихна. - Нямате търпение?
- И още как! Трябва да видим Каин!
- Да!
- Той не може да остане там самичък!
- Точно!
- Един по един моля! Един по един. Разбирам, разбирам... Тръгваме всички заедно, НО... Първо закуска.
Те замърмориха по пътя, но му се подчиниха. Той нямаше нужда да идва с тях. Те щяха да изпълнят това, защото бяха ездачи. Не се нуждаеха от повтаряне... Не можеха да го възприемат така.
Малко по-късно те вървяха по пътечката един зад друг, а от пред вървеше Хюгес с голяма пръчка в ръка, горд от това, че е водачът днес. Колкото до Хито Накамура, той беше сложил голяма шапка на главата си, все така бяла и вървеше отстрани, като оглеждаше пътя съвсем спокойно. Не очакваха никой да ги нападне днес, в светлината на деня.
- Стой! - на входа на така наречената болница ги спряха двама пазачи. Да, по онова време болниците също бяха охранявани. И болните се чувстваха по-сигурни и добре. Белокосият спря, оставяйки децата зад себе си. Те щяха да чакат, защото никой никога не можеше да си помисли да не го направи. Така бяха възпитани не от него, а от своите родители.
- Хито Накамура. Отиваме при един от учениците, който падна от дракон и е в тежко положение, сър. - вдигна глава и се усмихна приветливо, но пазачите не се отместиха.
- Махайте се.
- Нима? Защо?
- Не ме ли чухте!? - онзи насочи копието си към него, но беше изненадан. Дори Хито Накамура беше. Когато две от децата препречиха копието с късите си декоративни мечове.
- Грег! Сиг! Настрана!
- Никога!
- Никой няма да ви наранява тук, пред някаква си болница!
- Дори не знаем причината! - едно от синекосите момченца държеше остро като бръснач перо и седеше незнайно как на рамото на единия пазач.
- Йошида, слез веднага!
Защо те защитаваха този призрак? Защо едно от децата държеше този призрак за ръка? И защо този призрак беше техният баща? Та той трябваше да е мъртъв отдавна.
- Да ги омагьосам ли? - Хюгес държеше очилата си в готовност и се беше ухилил злобарски.
- Или да попея? - розовокосото момче вече кръстосваше ръце.
- Ще е по-добре да ги заледим - смееше се чернокосо дете с невероятно сиви очи.
- Момчета! Достатъчно. Ако не ме пускат, значи има причина. Не прибягвайте до груба сила.
- Това не е честно. Не ви казаха причината.
- Винаги има причина. Но тя няма да бъде намерена чрез подобни неща. Отдръпнете се... Но все пак благодаря. Наистина благодаря.

Кой беше демонът в бяло, който вървеше и оставяше стъпки за тях, децата? Кой беше човекът, който трябваше да следват те, онези, които тогава не разбираха нищо? За зло или добро, той беше техният учител. Учител на добро и чест, на тъга и усмивка... Да, учителят бе част от тях. Както целия свят беше част от сърцата им.
Момчето лежеше на леглото и не можеше да се помръдне Да, беше зле, затова идваха за него. Не защото някой ги беше накарал, а защото той също беше тяхно семейство. Очилата му, от които беше останало само част от едното стъкло лежаха на шкафчето. Той сякаш не виждаше никого, само една сълза се стичаше по идеално чистите му превръзки. Но все пак усети топлата ръка на някого върху своите студени пръсти. Значи някой още го помнеше... Някой беше до него. Не виждаше, защото бе превързан от глава до пети. Каин Фейри беше паднал от дракон при първата в живота си тренировка. Но те не бяха забравили съученика си, който не можеше да се движи и по чудо беше спасен и щеше някога отново да проходи.
- Хей! Чуваш ли ни? - гласът на момичето, което държеше ръката му прозвуча в стаята, през която минаваха още много хора. Той можеше и да разбере кои са... Само да можеше да отихнат малко. Щеше да усети движенията им. Всеки от тях си имаше навици, по които щеше да го познае. Учеха заедно вече три години. - Дойдохме да те видим. Само да знаеш какво се случи само по пътя!
- Да, Бреда-чан се подхлъзна и сега целият е в кал!
- А Вафа тръгна да го спасява и свърши и той в кафяво.
- Хюз ни беше водач!
- Един по един, трябва да ви чуе всички, но не толкова силно!
- Е, стига де, сенсей. Каин сигурно много тъжи за нашите яко силни гласове!
- Аз бих ви убил ако викахте така, докато съм целият в бинтове.
- Спокойно, Рому, ние си те знаем теб.
- О, и знаеш ли какво, Каин? На Муртаг му порасна коса от новото изобретение на Ричку.
- Ха-ха, спуках се от смях...
- Наистина, оставете го, по-полека - спокойният глас на Кейстръл веднага ги усмири.
- Ама вижте! Става му нещо!
- Лебърард! Ти как виждаш, тъпчо!? Чии очи използваш сега!?
- Не! Чакайте, наистина! Какво има, Каин-сан?!?
Момчето даде воля на треперенето, което се беше опитал да задържи досега. И въпреки, че заболя, той се разсмя. Първият му смях от много време насам, затворен в тази болница. Другите се усмихнаха и се настаниха в кръг около леглото.

Три месеца по-късно в топлата класна стая тридесет и осем момчета и едно момиче се трудеха над теста, който щеше да ги побърка. Няколко направо си се блъскаха в чина, други търсеха подсказка. Само малцина пишеха сякаш щяха да запалят листовете. Както обикновено. Вратата се отвори. Странният им директор отново. Мъжът в черно кимоно застана на дъската. Той, с черните коси, постригани по най-странната последна мода на войниците. Той, с множеството тауировки. Той, с невероятно кафявите очи, които не можеха никога да ти подскажат какво си мисли в този миг.
- Идвам с добри новини. Момчета... и момиче... Най-накрая ще бъдете отново... четиридесет.
- .... А стига бе!
- Хюзу!
- Извинете, директоре.
- Както и да е. Каин вече пътува за насам. Вие сами ще решите как да го посрещнете. Но побързайте. Няма да му е приетно да не намери никого навън.
- И още как! Тръгвам, вие идвайте по-скоро - скочи Хюз, който никога не се беше интересувал от тестовете особено.
- Чакай, тарикат! - скочи и Рой след него, за който това никак не беше честно.
- Мисля, че тестът току-що беше провален, господин директоре...

(огромната сага започва както си му е реда)
Където съществувам... Ще бъда винаги номер едно!
01. Анату Янку (Ан-чан)
Когато зимата е тук, той също живее. Досущ като зимният демон на нощта и деня, на лятото и зимата. Той винаги ще носи леда в сърцето си. Магията му е ледена. И магията му бързо охлаждаше горещините на топлите училищни дни. Той беше Анату... и щеше да бъде винаги тук. Той продължаваше по пътя заедно с другите, скърбящ за останалите назад и... заедно с другите борещ се за бъдещето, което искаха да поставят.
Преди, когато започна всичко, пред вратата на едно училище се беше появил и той. И кой беше всъщност Анату? Пръв във всяка битка, близо до Рой. Винаги пръв, винаги първи в патилата и тревогите.. и в щастието. Защото винаги беше бил номер едно заради проклетата буква "А". Кой беше всъщност момчето, което бе дошло там, пред вратите на лагера без да има никаква представа дали може да продължи? Той, който дори не беше виждал дракон преди това. Той, който не знаеше нищо за хората на страната си. Той, който идваше изпод земята, защото беше наполовина долноземец. Никой ездач не можеше да отхвърли друго същество. Но и Анату също беше вид ездач, нали? Чернокосото момче, с очи ледени като снега на зимния демон, беше най-любопитното дете. И да, винаги беше бил сякаш дете. Той, който бе нисичкото момче от първия чин. Той, който не мислеше за велики подвизи, защото винаги беше държал на детското. Но смело се беше опитвал да защити... своето семейство.
Имало едно време едно момче на снега, което излязло от топлата майка земя, за да стъпи здраво на нея. И хванало за ръка смелият си баща се озовало в чудно място насред полята. И момчето решило да остане в този вълшебен свят... завинаги... В двора на един лагер, той срещнал човек с чудно красива белота. Защото призракът на нещо недовършено държи този човек жив и до днес... Момчето срещнало Хито Накамура. Да... Всички те срещнали сякаш като в магия този човек и точно той ги поведе към пътя с кръстовищата. Където всички тръгват към различни неща... Но винаги има поляна, на която се срещат.
"Където съществувам? Що за въпрос, царице Арвен? За това ли ни събрахте тук този красив летен ден? Всички нас, четиредесетте... Добре, царице, интересен въпрос. Вярвам, че ще затрудни мен и другарите ми. Накамура-сенсей винаги ни е учил да се опитваме да отговаряме на всичко, царице. Дори да не сме сигурни в отговора. Където съществувам, аз съм жив. Където съществувам, то ще бъде за тях и със тях. Всички тях, и за вас и за него. Вие не преставате да го повтаряте. Добре, щом сме семейство... Значи ще съществувам там, където винаги ще има някого до мен. И там... където съществувам... ще бъда винаги номер едно!"

Където съществувам... никой не ще ни липсва!
02. Бреда Хейманс (Бреда-чан)
В тъмнината на нощта, бродят духове безбройни. Те винаги са там, но ние не ги виждаме. Малцина са онези, които ще разговарят с тях и ще се смеят на историите им. Или просто ще скърбят заедно с тях. Някова, в малката кръчма накрай света, на стопанина му се родило дете. Дете, от което другите се страхували, но него това хич не го интересувало. Защото той бил съвсем нормален млад ездач. Да, това при него личало ярко още от самото му раждане. И бил прекалено странен, че някой да реши, че бъдещето му ще е да остане завинаги в малката кръчма. Дете с чудно различни очи, едно от които - ужасно жълто и страшно. Другото топло и синьо-лилаво, било наследено от майка му, която починала при раждането. Дете с най-странните коси, които народат в онзи край някога бил виждал. Дете, което още при първото си излизане далеч от кръчмата, за да занесе някакво мляко на съседите се върнало с чудни татуировки по себе си. Когато го попитали от къде са, то просто се засмяло и потъркало глава. "Духът на вълка ви ги даде, татко. Духът на вълка ми каза, че бъдещето ми ме зове към запада. Към двореца и лагера. Той каза към лагера, татко. Звучи забавно, нали?". Да. Бреда Хейманс, момчето, което разговаря с духовете. Това, което може да ги докосне, да изслуша болката им и дори да им покаже пътя към доброто... За да си отидат с мир. Но лошо е ако ядосаш това момче някога. Момчето, което ядосано те докосне... подуваш се и умираш от незнайна болест. И няма лек срещу отровните ръце на Бреда... Дори той не може да знае що за болка може да ти причини в следващия миг. Момчето, което послуша духа на своя вълк, който и да е той и тръгна към съдбата, която му беше посочена. И така сам самичък се озова пред вратите на някакъв лагер. А когато го попитали какво търси тук сам самичък, момчето отново отвърнало с звънкия си смях. "Не съм сам... С мен са всички"... Той никога, никога не е бил сам... И затова никога никога не беше тъжил за майка си. Той я виждаше ясно до себе си, защото тя вървеше до него и той я познаваше. И хората казваха, че това момче е белязано от духовете. И че това момче някога би могло да ги погуби, ако поемеше контрола върху отвъдното. И Бреда винаги отричаше... Как е възможно някой да успее да управлява отвъдното? Да, това беше невъзможно. И все пак в очите на другите, непознаните, той беше странният.
"Царице Арвен... Където съществувам... Никога не бива да има скръб. Защото, царице Арвен.... Онези, които ги няма, още са тук около нас. И аз ги виждам ясно. Ако искате да ги питате нещо, кажете ми... И аз ще ви помогна да поговорите с тях. Където съществувам... никой никога няма да тъжи... никой не ще ни липсва!"

Където съществувам... винаги ще има магия!
03. Вато Фалман (Вафа)
Веднъж, когато пред вратите на лагера Дрейгън Дроу се събирали ученици, направили път на момчето с малкото кафяво пони, което идвало отдалеч, отдалеч... От най-източните провинции на Драконовото царство. Момчето с мишата коса и топлите кафяви очи, току-що издраскано ужасно много от малкото плъхче, което обикаляло из гърба му и се катерело на шапката му. Момчето, което галело кончето и тихо му шепнело нещо. Със спокойния глас, който никой друг не е способен да притежава. Гласът, който може да се мени от най-тихия, до най-високия тон. Гласът, който може да имитира абсолютно всичко. Да, Вафа можеше да имитира каквото си пожелае. А какво правеше в Дрейгън Дроу? Той беше от момчетата, които винаги бяха мечтали да бъдат истински ездачи с дракон. И точно затова беше дошъл той тогава... И така се беше озовал от толкова далеч чак в Дрейгън Дроу. Защото, казваше си той, Дрейгън Дроу беше най-добрият лагер. Но той бил странен ездач, да, източните провинции винаги бяха били странни. Момчето, което изпитваше трудност при говоренето с дракон, но говореше идеално с копитни животни. Момчето, което го беше страх да язди дракон, но се превръщаше в мъничко сиво мишле когато си поиска. Момчето, което не можеше да повика дракона си дори чрез Гедвей Игнасия, но което имитираше без проблем всички. Но въпреки всичко... той продължи да се старае и остана до край. Защото ако не преследваш мечтата си, какъв човек си тогава? Нали всеки човек има мечти?
"Царице Арвен, аз съм просто ездач, на който бе най-трудно да се бори за тази титла... аз винаги съм искал да летя с дракон, а сам не можех да му кажа това. Но се научих. Всеки се учи на нещо. Царице, около мен винаги е имало магия. Винаги съм разбирал конете на баща си. Да, идвам от ферма, където бях просто малко ратайче. И винаги съм знаел как да яздя кон. Бях добър ратай... или мога така да се похваля. Винаги сам съм се разправял с мишките у дома и в хангара. Защото самият аз съм такава. Където съществувам, царице, винаги е имало магия, винаги има нещо невероятно. Където съществувам... винаги ще има магия!"

Следват ездачите 4, 5, 6
Пояснение - прииска ми се да пиша за момчетата и едно момиче от класа на Муртаг.. или по-скоро Хито Накамура-сенсей... Отдавна не съм писала за тях (обикновено не го правя и в форуми, но сега защо пък да ви го спестявам... не е и нищо особено)

Където съществувам... тишината е господар на света!
04. Ваш Мелус (Мемева)
Има ли човек на света, който може да те погледне и да разбере мислите ти в този миг? Има ли човек на света, който с един единствен поглед върху листа ще се усмихне и ще каже "Научих"? Има ли човек в този свят, който може да пише толкова бързо и да преминава от език на език без никакви затруднения? И ако не в нашия свят, в техния има... И това беше Мемева. Момчето, което учудваше всички и можеше всичко. Момчето, което никога не се затрудни в нито един език. Момчето, което притежаваше най-невероятно сивия дракон. Да, това беше Ваш. От къде идваше той? Беше роден в малка черква, която скоро след това беше затворена, но той беше продължил да живее там със сестра си. Всички от града обичаха това дете, което винаги любопитстваше и помнеше ужасно много. А после се бяха уплашили от него, защото драконите го повикаха при себе си и той прояви най-ужасната си сила - да, той четеше мисли. И никакви магически прегради не бяха способни да спрат тази му способност. Като допълнение, Мемева беше най-забавният вятърен магьосник на царството... И един ден, страхвайки се да не би талантът му да се пропилее навеки, един свещеник бе довел за ръка малкото момче до лагера. И ето че пътят пред него се беше променил както при безброй други. Момчето, което молеше за тишина всеки път, когато седнеше на малкото си столче, за да се упражнява в нещо. Момчето, което беше безупречно в летенето с дракон и единственото, което не му се удаваше беше кацането. И момчето, което, обучено от свещениците винаги живееше в тишината. Това беше истинско блаженство за него. Неговият рай.
"Царице, всеки човек може да избира. И въпросът ви е малко глупав. Всеки човек съществува. Дори и в Отвъдното и в най-далечната звезда ако щете. Всички съществуваме дори и след смъртта. Но нека подходя като съучениците си. Винаги съм искал просто тишина... И това е радост. Не знаете ли колко е красиво да стоиш и да чакаш в тишината... природата да се роди отново всеки ден..."

Където съществувам... нека има красота!
05. Гио Джин (Ги-кун)
И във всеки живот и във всеки свят винаги има някой по-странен. И във всеки свят, където и да живееш, в който и да е век... Винаги ще съществуват по-странните хора. И той беше един от тях, нали? Но те всички бяха странни... Къде е сега момчето, което минаваше през стените, защото бе способен да накара тялото си да стане направо невидимо? Къде е момчето с онази невериятна светлина в очите? Силата, която беше светлина. Къде е момчето, което можеше да те погледне с най-невероятно сините очи така че да му простиш всичко. Магия, която бе направо неуправляема. Магия, която оставяше толкова красиви спомени. Момчето, което бе толкова мило и винаги способно да омилостиви и най-жестокия си враг. Момчето, което късно вечер преди тренировка свиреше с малката флейта, за да приспи...
Нямаше го вече отдавна. Отдавна загубен за своя народ. Загинал тъй нелепо в битка, както безброй други след него. Момчето, което загина от тролската ръка, момчето, което не успя да се пребори в една война. Момчето, което преди всичко ценеше красотата на света. Красотата на цветните дървета и снега, който бе една безкрайна игра. Детето, което бе родено в град на хиляди изпитания. Онова, което бе мечтало за най-приказни неща. Онова, което винаги беше... романтик... или джентълмен? Онова, което гонеше момичетата до край и от което нямаше отърване. Момчето, което обичаше да се шегува... Детето, което бе непукист. Детето, което нито веднъж не получи това, което искаше да види истински... истински...
Да, още името му подсказваше на всеки, че идва от далечния запад. Дори държанието му ясно подсказваше това. Романтикът, който винаги беше забъркан в някоя беля покрай момичешкия лагер. И винаги, винаги замесваше някой друг в това. Безкрайно светлата душа, която вече отдавна я нямаше... Съществуваше само там, някъде отъд света, в Отвъдното...
"Царице, аз бих ви посъветвал да махнете тези грозни гоблени от тук. Че за какво са да грозят залата, която и без тях си може? Оставете всичко в най-прости цветове... Дайте път на обикновеното да се докаже като добро. И бих ви задал един въпрос, ако може така... Защо не оставите тази зловеща земя и не дойдете с мен? Бих ви показал нещо много по-добро, живейте до някое езеро... в някоя планина... Е, разбира се, аз с радост бих си поживял и с вас..."

Където съществувам... владение на светлина!
06. Грег Уил (Грего-сан)
Ако някога срещнеш някой ездач... и го питаш има ли магьосници сред тях.... Той би отговорил, че няма. Че магьосниците са рядко срещани. И всеки ездач е магьосник по своему, всеки владее определена стихия. Но има все пак и сред тях определени магьосници. Такива, които могат да управляват всичко в този свят. И всички стихии са им познати. Да, има истински магьосници някъде там... И драконите ги уважават, защото магьосникът винаги е можел... да управлява и техните стихии - огънят, водата, въздуха, дори земята.
Той беше магьосник. Беше велик магьосник на своето време. Защото малцина тогава бяха като него. Защото малцина можеха така умело да се справят и с жезъла и с меча в ръка. Защото беше също тъй умел в боравенето със светлата магия, досущ като че някой светъл бог. Той беше момчето, което говореше сякаш с небето и винаги, винаги държеше този жезъл в ръка. Жезълът, който сега стои неизползван в стая, която е забравена от всички, но и не от всички. Стая на спомени, където те можеха да си спомнят за всички загинали. Защото Грег беше мъртъв.
Магьосник с добра и способна ръка, Грег идваше, както и предполагаха по името му, също от далечните западни провинции. Беше роден в семейство на бойци и никога не си и беше помислял да се отклони от този път. Но магията бе в повече в неговата кръв. Дори Хито Накамура винаги се беше чудил какво да го прави. Объркани и смутени, бяха го изпратили в Дрейгън Дроу, а там той се научи сам да бъде това, което от после нарекоха магьосник.
Магьосник, чиято магия винаги щеше да остане оценена. Защото никой друг нямаше смелостта да се изправи един съдбовен ден срещу Черен Господар. Един съдбовен ден, когато магията му остана запомнена в песните. Магия на светлина. И въпреки че беше успял да срази Черния господар... и Грег също си беше заминал с него. Преди много, много време...
"Ха, щял съм да ги напусна! Царице, чувате ли се какво говорите? Никога не бих напуснал братята си по оръжие, моите братя и моята сестра. Моят баща и моите майки. А вие каква сте ми, извинете грубия ми език? Би трябвало да сте ми и вие една сестра. В светлината, царице, винаги има тъга и щастие. Но каквато и да е болката, аз никога няма да изоставя нито един от тях... народът на нашето царство. Това е дълг на драконовия магьосник..."

Следват номерата 7, 8, 9 с забележката, че снимката на седмия ще бъде от първоначалния му вид, поради това, че новата му липсва... не че е от особено значение, но...
Забележка - започнах с първото и второто име, та ще ги карам така всичките(просто на някои третото не им звучи особено добре и предпочитам второто, а пък и да не е на единия второто, на другия третото...)

Където съществувам... ще има и мрак!
07. Грим Джагър (Грио) (с забележката, че снимката е стара...)
Струва ли си да живееш в мрака? В мрака, в който се раждат странни ездачи? Ездачи, които светът никога не би искал да види. Злоба ли? Или страх? Какво са те и какво ще бъдат... И имаха ли място в този свят? Да... Винаги...
Яростта на ездача е нещо непредсказуемо. Яростта, която може да владее сърцата им звинаги. Всеки ездач може да управлява яростта. А някои бяха родени с нея и в нея. Как беше възможно това? В дебрите на черните ездачески гори, където растат черните дракони... Таб обществото на черните ездачи винаги ще съществува. И той беше един от тях, докато не се промени. Дойде една късна вечер от горите, които бяха прокълнати с зла магия. Дойде и реши да остане. И накара яда и злобата в сърцето си да се смекчи... но си остана черен... И тъй загина... Не, никой не го изостави. И винаги имаше някой, който да се грижи за него. И за тях се би тогава... и падна в Последната битка...
"Царице, светлината на царството ви не ме интересува. Идвам от тмните гори и там съществувам. От тъмните черни гори от камък и отрова. Там бях роден. Дойдох, отвлечен от добри сърца на светлината... но аз винаги ще бъда тъмен, нали? Няма значение, нали? Защото всеки... има място под небето..."

Където съществувам... има и други светове!
08. Джейдън Джей (Джей-джей)
Зад морето струва ли си да погледнеш? И там също има свят... Свят на чудатите ангели и светлината на тяхното царство... Свят, в който владетелят избира кирина. Вълшебното същество на деня. На деня и магията... отвъд морето, където никой не може да пристъпи. И там винаги ще го има свещеното същество на нощта... Наречено от народите кирин. Той винаги съществува там... но не... Не и този път...
Отвъд морето идва той. Странно същество на нощта. Отвъд морето, където никой не може да пристъпи просто така. Да, той не е дори човек, но тук е... Той върви до тях, но не е с тях, защото не е като тях... дори си няма дракон. И не е ездач.
Джейдън, който бе тръгнал да търси изгубен ангел като кирин... свърши в училище за ездачи. И как стана това? Бе в животинската си форма тогава, невероятното същество, от което бракониерите щяха да изкарат добри пари. Но ето че един странен директор ги измами и купи животното... или по-скоро го открадна. Не, не беше толкова смахнат, защото знаеше или бе чувал... видя в това същество не коня, а човека... и го защити, оставяйки го в своя лагер...
"Вие, ездачите, сте смахнати хора... Затова ме е страх от вас, но ви и уважавам. Не знам дори какво да изпитвам. Но се радвам, че останах, въпреки че бе скучно... Та аз това си го знам! Може и да е било от полза..."

Където съществувам... дори растенията са хора!
09. Джулио Ерего (Джу)
Чувал ли си някога растенията да говорят? А да се превръщат в хора? Хора, също толкова здрави и здравомислещи като теб? Хора, по-стари или по-мади в зависимост от дървото или цветето? Или пък си виждал хора, които се превръщат в цветя? Не? Защото някой е виждал...
Имало едно време в далечния драконов юг момче, което обичало да работи в полето. Да, тогава всичко било все още съвсем наред и той просто бил роден на село. И минало време и ето, станало нещо, което... Което го пратило в новия дом...
Той превърнал цветето - в човек. Той превърнал човека в цвете. Дали е възможно? Да, разбира се... Но единствен той го владееше с такова ужасно хладнокръвие. Когато мразеше - превръщаше в цвете. Когато обичаше, превръщаше цветето в човек...
Това беше Джулио. Магьосник на ужас - когато превръщаше в нещо, което не се движи и не мисли. Магьосник на радост, когато даряваше някакъв нов живот на нещо, което съществуваше... Но това... дали беше добро?
"Аз съм това, което съм и не мога да се отскубна от тая магия. Може да боли или да е лошо... Но как мога да променя себе си толкова дълбоко? Това е нещо, с което съм роден..."

(само защото и аз съм същия номер в класа в момента)
Където съществувам... в природата има закони!
10. Ишин Рич (Ричку)
Всеки човек е различен. Всеки може нещо, което му се отдава най-добре. Така и той беше също тъй различен. И все още е...
Когато бе малък в селото, където се прекланяха на огъня като на бог... Той беше русото момче от квартала, което пакостеше наоколо. Той беше момчето, което забъркваше всякакви каши, но винаги действаше само. Без приятели, които да трябва да меси. Той не беше беден, бе просто хлапе. Хлапе, което имаше каквото си желае, само когато го погледне. Крадеше винаги по ябълка от пазара, викаше я с зелените си очи и тя идваше при него сама. И неспособни да контролират тази негова жажда да се докаже... го изпратиха на нова съдба.
Така Ишин попадна на други хора. Хора, дори по-странни от него самия. Това изобщо не го уплаши тогава.. че защо? И така момчето затвори десятката на този клас. И стана един обикновен ездач и нищо поече. Нищо повече? Не, още нещо... Стана техният химик... и нямаше смес, която да не може да направи... и той бе този, който измисли помощ, за много болни тогава... и за ранените намери решение... Той беше само това...
Никой друг не може да надмине него в забъркването на всякакви "каши" - и в химията и в белите... И с това остана известен в медицината, която мрази - защото боли... Просто продължи да бъде себе си, по своя си начин...
"Ха, аз, доктор... Невъзможно! Мен ми се повръща още като наближа болницата..."

Където съществувам... звездите са ярки!
11. Йонамине Кю (???)
Струва ли си да гадаеш по звездите? Звездите, които са твоята опора в тъмната нощ... Струва ли си... да бъдеш дракона? Да говориш с дракона така, сякаш и ти си такъв... Сам да летиш на драконови криле в нощта... Струва ли си... Да бъдеш мъглата? Да вървиш в свят от мъгла и да се чувстваш добре в този свят... роден в мъгливата сутрин на деня, който никой никога не успя да види чист...
Там, където се беше родил... Там, в долината на мъглите... имаше ли нещо друго там, освен домове, изтъкани от мъгла... Дърветата и тревите, които докоснеш ли... се превръщат в мъгла...
Има ли хора в Долината на мъглите? Хора, които да живеят в свят на мъгла... всеки миг, всяка секунда? Да, ездачите на мъглата, които винаги, винаги щяха и живееха... там... Той беше един от тях... Наричаха го Йонамине...
Ако не позволиш на мъглив ездач да пуши, то той ще умре. Той, който е роден във вечната гъста мъгла. Там, където трябва да си заобиколен от мъгла, за да живееш... докато не свикнеш с чистия въздух на истинския свят... И така едно червенокосо момче бе дошло с лла в уста, за да стане ученик в чистотата на истинския ден... от самата мъгла...
"Не пуша! Просто живея!... Добре де, може и да ми харесва... съвсем мъничко..."

Където съществувам... птиците умират сами!
12. Йошида Рейко (Йо)
Много са странните ездачи в този свят на странности... нали? И всеки от тях е странен и вълшебен по своему... както всеки човек е странен и вълшебен по своему...
Някои, които живееха далеч в планините, често обичаха да се качват на върха, за да видят красотата на своята страна. И там обичаха да живеят с птиците, ден и нощ, в мраз и топлина... Да, а повечето от тях носеха еднакви имена... И името Йошида се свързваше именно с царството на планините. Планините на драконовото царство.
Някога отдавна пред лагера и пред едно момче на кон... бе долетял огромния орел, който свали от висините детето на птиците, за да го направи ездач. Момчето, което говореше с всички летящи, но не ги разбираше... Само ги имитираше. Той дойде от висините на този свят, където никой друг освен птица не би посмял да се качи. Той беше сякаш птица, която никой никога не успя да опитоми...
"Никой никога не би се качил във висините, горе в планините. Там е тъй студено! И опасно също така... птиците не разбират хората..."

Където съществувам... ще има лек!
13. Йошино Мей (Юске)
Ако ти попадне да се вгледаш в езеро някъде далеч... какво виждаш във водите? Водите, сини тъй както небето. Водите, които са живот. Водите, които един човек е способен да управлява по най-невероятния начин. Един човек, който вече го няма. Ако ти попадне да се разходиш из поле от билки... би ли ги познал всички? Знаеш ли кое ще ти помогне? Знаеш ли... можеш ли... да помогнеш на другите? Билките, които с негова помощ се превръщаха в невероятни течности, които лекуваха всичко... И този човек вече го няма. Няма го, защото падна ранен в поле от билки, в езеро от светлина... И една злобна душа провали сърцето му, за да го остави... завинаги в тъмнина... Където той продължи да се усмихва.
"Потърпи, потърпи... скоро билката ще се стопи и ще можеш да я изпиеш... само се дръж... ще ти помогна... всяко бойно поле ще даде жертви. Нека аз съм жертвата... Ти остани."

Където съществувам... земя за всички ни!
14. Каин Фейри (Ка-сан)
Как ще се почувстваш, ако ти се случи някога да станеш ездач? И да срещнеш своя дракон... но никога да не успееш да полетиш заедно с другите в небето... Да се опиташ да се качиш на гърба на това голямо същество... и да паднеш от десет метра височина... за да оцелееш като по чудо? Завинаги да си останеш нисък и изпочупен... Завинаги да те боли... Почти да загубиш всичко... но да бъдеш жив... И някой все пак да те държи за ръка и да се опита да те води напред. "Ние сме тук", казаха те и останаха до момчето, което сякаш никога повече нямаше да върви. Ние... сме тук... и го изправиха на крака. Оставиха го да работи на бюрото, далеч от битката и ужаса там... защото той повече не можеше да върти меч... завинаги останал изпочупен от едно съдбовно падане... И все пак жив... един от тях.
"Срам ме е... Да, царице, усмирете гнева си и чуйте моя! Да, срам ме е... Винаги ме е било срам. Защото аз съм безполезен... Но се опитвам да помогна... И няма да остана тук! Не... Тръгвам с тях... дори и далеч от бойното поле... аз пак се боря... в една друга битка на оцеляване."

Където съществувам... сам, но с другите!
15. Кейстръл Сивнар (Кеси)
Ще ти бъде ли скучно винаги да отбягваш другите и да живееш сам? Сам да четеш в ъгъла и да не отговаряш на въпросите... и да бягаш от тях.. Ще ти бъде ли трудно да мълчиш и да гледаш как боли и теб да те боли... но да не познаваш никого и да познаваш... Да не знаеш и да знаеш в същото време всичко. И кой си ти? Никой или някой? Някой, когото всички уважават. Никой, който всички не познават... Ти си там, но не си... Ти си там, но си...
И един ден да се изправиш срещу страха си от запознанство. И да се изправиш и да кажеш... че си с тях. И да се бориш за първи път с тях в битка на ученици... и да откриеш... че си бягал напразно... За да станеш... тяхната най-силна опора на този свят. Опора, която е загубена навеки... останала само в минало от спомени. И само в сълзи... Дошъл твърде късно, за да си отиде рано, момчето със смелостта и страха... което вече го няма...
"... тъй и ти, бори се за деня! Деня, който винаги ще помниш... Съжалявам... аз сгреших..."

Където съществувам... рицарят на детството!
16. Кимбли Золф (Ким)
Да бъдеш най-добър приятел... да бъдеш най-лудият приятел... да бъдеш най-забавния, да бъдеш вечен оптимист... Заедно с червенокосия да гониш своите мечти... Да бъдеш винаги до него в добри и лоши дни... Някога, те бяха заедно. Но сега той е сам... Сега вече Гио го няма... Някога, в детските години, когато заедно преследваха момичетата от училище... Някога, когато винаги бяха заедно, дори когато ги разделяха...
Кой е той сега? Дали е още съществото, което те видяха тогава? Съществото, което хората наричат малчуган... Детето, което тичаше след другите със своя най-голям дракон и им се плезеше тогава... и се бореше настървено, за да докаже още една смела душа. Момчето, което бе рицар... Момчето, което се промени, но си остана такъв, какъвто го помнеше най-добрия му приятел... Сега нямаше с кой да лудува.. и беше голям... но остана си малко странен... както мнозина други... Той беше просто героят от приказка една... за времена на битка, в лагер на съдба. Там загуби своя приятел... И продължи с другите, за да скърби с тях... и за да се опита да промени съдбата на този свят така, че всички да бъдат щастливи.
"Да... Загубих Гио. Той умря в ръцете ми, както мнозина други загинаха в ръцете на моите съученици. Загинаха отново мои приятели. Нямаме правото да ги връщаме, след като Съдбата ги е взела... Нека продължим напред..."

Където съществувам... в живот и смърт!
17. Лави Канда (Лави-кун)
Има ли призрак, който ще отнеме душата ти? Има ли бог, който ще ти даде душа, с която да живееш? Има ли същество, което управлява живота и смъртта така, както него? Както ездачът, който пътува на кафявия кон, загубил своя си дракон... Има ли същество, по-странно от онова, което е загубило своя дракон? Има ли ездач, който е преживял тази загуба някога? Да... има... И той се казва Лави... Ездачът, който можеше да те нарани без да го видиш. Ездачът, който можеше да промени живота и да го открадне... просто да го заличи. С една ръка, една ръка, която носеше и смърт и живот. Магия на двете крайности. Той беше без дракон, но винаги беше бил ездач... и само на едно същество не върна душата в този свят.. и после станаха много. Той не беше бог и беше. Той връщаше загубено и отнемаше. Той беше магьосникът на живота... и на смъртта... Но не на всяка смърт. Не всички можеше да върне. Никой на този свят... не беше бог.
"Боговете живеят някъде горе... Аз съм тук долу. Ето, виж нямам крила, нямам дълга бяла брада... Роден съм в спокойното селце, където отраснах и живея... Никой бог не е мой баща. Никоя богиня не е моя майка. Просто това е моята Съдба"

Където съществувам... във вечна слепота!
18. Лебърард Файър (Лефа)
Когато си сляп сякаш не съществуваш. Когато си сляп за тебе няма живот. Когато си сляп, драконите не можеш да видиш. Когато си сляп... ти трябва светлина... Когато си сляп, имаш сили. Когато си сляп, продължи напред. Когато си сляп - прогледни!
Той беше роден сляп, но прогледна. Чрез магията прогледна през очите на другите. Използваше техните очи и живееше с тях. Да, той беше сляп, но не беше, когато бе с тях. Винаги, винаги през очите на другите. Нямаше свой собствени... И в разгара на една битка, прикован към тъмнината на своята сляпост... той беше убит... Защото за другите бе просто слепият и безполезният... и никога не прогледна през своите очи...
"Нямам очи, за да те видя. Но те виждам през твоите очи. Помогни ми да вървя, учителю... и аз мога да бъда като другите."

Където съществувам... в кръв и ужас!
19. Лий Маркрис (Ли-кун)
Имало едно време един мъж, който бил вампир. Този мъж често жадувал за кръв. Често бродел из селата, за да търси жертвата си. Веднъж ухапал млада девойка... и девойката си помислила, че всичко ще бъде наред... но когато се случило да роди... родила дете, жадуващо за кръв. Дете, готово да избива. Дете, което със същите тези остри зъби било готово да убива. И това бил той...
И въпреки че в детските му години тази жажда не се появявала често... и когао се появявала му подарявали кръв от животни... той продължил да мечтае за истинското питие на своя живот. И когато вече започнал да избива... се наложило някой да го спре... Така паднал от ръката на един магьосник... магьосник със сини коси... Магьосник, на име Лука.
"Животът е покрай мен, а аз не мога да го сграбча... Що за живот..."

Където съществувам... пак съм непознат!
20. Лойд Ърл (Ло-ло)
Що за същество е това, което бе намерено в гората? В гората, съвсем голо и безлично... Без душа и без говор... Без очи и без слух... Той не знаеше нищо. Той беше сякаш новороден. Той беше същество от друг свят, непознат свят... Той нямаше потекло. Той дори не беше ездач. Той беше изтъкан от магия... Невероятна магия, която никой никога не разгада... И никога не успя да си спомни кой е и от къде е. Кой беше неговият свят? Остана непознат... Защото... и той си отиде...
"Ако можех да си спомня, щях с радост да ви доверя... Но аз съм никой и никого си нямам... Дори себе си не познавам..."

Където съществувам... господар на света!
21. Лю Накай (Лю)
Струва ли си да узнаеш най-скритите тайни на врага си? Да го погледнеш, за да го завладееш завинаги? Струва ли си, ти да си господарят на света? Ти да си всичко на този свят... Но да си нямаш никого... Той беше роден с магията на своите предци... избра да я използва... но остана не сам, а с тях... реши, че сам не може да живее. Самотата не беше чувство, което обичаше да изпитва. Затова се отказа от идеалите на своето семейство. Заедно с дракона си реши... да се поклони на една царица.
"Моят род никога не ви е служел. Но аз вече не съм един от тях, отказаха се от мен. Вече служа на вас... Благодаря ви"

Където съществувам... място на различия!
22. Маака Рен (Анжу)
Когато си различен на другите около теб също им е трудно. И на теб също... Затова сподели с тях каквото те тревожи... Затова нека да има хора, които да ги е грижа за теб. Той беше и е все още върколакът. Твърде различен, твърде опасен. Момче, което се бореше за своя живот. Не желаеше дракон, но го получи. Не желаеше щастие, но го има. Той беше този, който през годините тревожеше своите съученици през нощта. Но те го пазеха и го пазят досега... Няма значение какъв си ти, ако трябва да живееш. Бъди с тях, бъди до тях и не страни. Те винаги ще ти дадат право на живот... и пътека. Те водят със себе си тази пътека. И за него също имаше една...
"Не съм виновен аз, че съм върколакът. И боли... Но всяка болка преминава..."

Където съществувам... в живота и смъртта!
23. Муртаг Хикари (Емчо)
Не помня някой друг да се беше разхождал тъй свободно из света.. навсякъде, по всяко време. И винаги да изчезва досущ като ездача, който бе само на половина. И той никога нямаше да бъде... истински... Или беше? Той беше техен господар или техен приятел. Мразеше ги и ги обичаше. Той беше единакът и заедно с всички... Едно от двете, но никога себе си... Той е господарят и техен приятел. И той отново е... най-мълчаливият от всички... И отново най-откритият от тях... Но в него нямаше хармония... Само преплетени скръб и самота, щастие и тревога.. и всичко... Макар че лудориите продължаваха отново и пак...
Но той се променя... и отново, и отново... Кой беше той, вече не знаеше, но така беше по-добре... беше по-добре. И продължи да бъде и този и онзи, а някъде по-средата бе той. Едно и също и различно... а всъщност винаги едно.
"Че защо ми е да помня рождения ти ден!? Ти ставаш на десетки години! Така се чувствам като бебе, Кевин... Нещо незначително пред теб... всеки би се почувствал така..."

Където съществувам... пътник в мъгла!
24. Нейван Танатос (Нетасу)
Той в мъглата, той във вечерта. Най-близкият до господаря... Най-далечния в нщта... Той е пътник, обгърнат от безброй дела на смелостта. И само те го познават такъв, какъвто беше тогава... и сега. Той, който винаги бе седял до господаря. Той, който често го беше слредвал по петите... Той, който се бореше наблизо, той, който го бе спасил дори веднъж... онзи, който даваше утеха в дни на тишина... и той, който Муртаг познаваше най-добре от всички. Момчето, което се губеше във вечната мъгла. Невероятният актьор на радост и тъга, който рядко можеш да срещнеш на улицата... който тих като призрак ще те подмине някога и не можеш да го видиш просто така... Сякаш е призрак...
"Ама че си глупав! Не виждаш ли? Аз съм просто момченце, което се бърка навсякъде и във всичко... Сега раната се отвори! Лежи! И да не си мръднал..!"

Където съществувам... обичан и мразен!
25. Оки Рос (Торо)
Той обичаше леда... той обичаше магията на силните... Той обичаше и тях... но ги прокълна. Прокълна своите приятели тогава... Прокълна ги за вечен живот... И себе си прокълна. Те, които се превръщат в животни... се превърнаха в такива заради него... и той бе виновен за това... Но наистина ли го беше искал? Тогава, когато черната магия го заплени и той тръгна да изпълнява злата повеля на един господар. И прокълна другите деца.. не всички, но достатъчно. Не се почувства виновен... И търсеше славата на черните дела... Но бе предаден от чернотата... бе убит от тях.
"Може би... сгреших, че тръгнах по черните стъпки... И прокълнах мнозина... Но...Това бе моята съдба..."

Където съществувам... в драконови цветове!
26. Онизука Ей (Они-чан)
Художникът с хилядите цветове. Той, който украсяваше живота с безброй красоти. И всеки ден стоеше с четка в ръка и мислеше над своята картина. Той, който спокойно посрещаше деня и се радваше на всяка нощ. Той, който в битката рисуваше най-прекрасните движения с ръка. Техният художник. Нямаше друг, който да рисува така прелестно като него. Никой друг не можеше да вдъхне на картините живот. Да превърне малката птичка в истинска... никой друг не можеше така. В златните очи на художника всичко е живо... Магьосник с четка в ръка...
"Всяко същество си има своя цвят... Всеки цвят има своето значение... И то е много по-дълбоо, отколкото можем да си представим"

Където съществувам... завинаги една!
27. Риза Хауки (Рихата)
Там, където е забранено за момичетата. Там, където беше... Момичето, което бе момче за всички външни. Момичето, което с перука се правеше на момче... и живя и се би до тях тогава... само едно, от всички тях. Единственото, което успяха да вкарат в класа. Единствената, която остана с тях и не бе хваната. Единствената, която също така завърши в този клас... Момичето, което като лйч светлина си строеше пътека, а по тази пътека минаваха другите. И бързо-бързо оправяха неравностите и изкореняваха трънаците... Момичето, което като лъч светлина единствено даряваше усмивка на всички с подобна лекота... а те не знаеха как да й отвърнат...
"И какво? Момичетата също са способни на това, глупако! Няма нищо трудно във въртенето на един меч... просто правиш така и така и готово... току-виж сам си се нарязал..."

Където съществувам... без капка глас!
28. Рики Мейбърн (Римети)
Ако се случи да минеш покрай тихата къща на улицата на големия град... и се зачудиш кой ли живее в тази голяма тишина в този шумен град... отговорът е прост... той няма глас... Той онемя, когато се опита да спаси едни деца от яростните морски чайки... И от тогава ням е и завинаги ще бъде, но не съвсем, не съвсем... Както всеки ездач досега, той винаги ще има шанс да се опита да си върне гласа. Всеки ездач умее да говори мислено, нали? Иначе не би се свързал с дракона... така, единствения начин да говориш с този човек, е когато той ти заговори мислено. И само ако го погледнеш и обърнеш внимание на очите му ще можеш да говориш с него... но все пак е шанс.
"Толкова отдавна не съм чувал гласа си, че вече се чудя дали някога изобщо го е имало. Но си спомням, още преди да дойда в лагера как се опитвах да спася едни деца от яростните морски птици. Тогава мисля, че извиках... за да спрат.... Но не помня гласа си... Може би съдбата ми е да остана глух за него... че какво значение има... него го няма откакто се помня..."

Където съществувам... с огнено сърце!
29. Рой Тана (Рому)
Когато вървиш сред другите... трябва някой да те води. Обикновено това са възрастните. Обикновено те строят знанията на децата. Но децата имат свои правила и виждания за този свят. И сами си издигат водачи. Най-силните, най-доказалите се в техните собствени очи. И той беше техният водач. Беше и е... никой никога не бе оспорвал водачеството му. Не че той го признаваше... Но неговите решения винаги се взимаха на предвид... и бяха най-удачните... Той беше техният брат, техният приятел и техният водач... Той беше и ще бъде. Рой Мустанг, водачът, който се появи със строгата си майка пред лагер, където трябваше да бъде сам. Сам, защото беше различен. Защото беше "съвършенният"... или така мислеха другите. Дете на ездач и Тир`ре... дете, което трябваше да крие своя страх, но винаги го споделяше с другите. Детето, което познаваше всички един по един най-добре... Детето, което първо нападаше в битката, защото глупавата игра на водачи му казваше... "Защитавай!"... Това беше правилно...
"Що за глупост... Аз - съвършен? Много като мен са били раждани в нашите земи... съвършен си до толкова, доколкото си полезен..."

Където съществувам... с ангелска душа!
30. Саку Ралус (Сачку)
В свят на лъжи и измами - бъди усмихнат завинаги. В свят на магия - черна и бяла - избери правилния път... винаги усмихнат. Никой никога не бе видял сълзи на лицето му. Бе го видял само без усмивка... Но очите му винаги се смеят - печално или не... той няма друго лице. Той е просто ангел в човешко същество... Човек, който винаги има думи за другите, но не и за себе си. Човекът, който бе най-внимателен от всички, но най-жесток към своята съдба. За него няма пречка към душата на човека. Има пречка само към неговата душа... той може да я преодолее, но иска да крие своите тайни от себе си. Той иска да следва незнайна пътека... и това го прави щастлив. Няма човек, който някога да не е следвал съвета му за добро. Няма съвет, който да подтикне за зло. Ангелите прощават... Ангелите обичат... той бе като тях.
"Ако бях ангел нямаше да съм тук. След като съм тук има някаква причина... Оставете ме да я намеря... искам просто да помогна... нищо друго..."

Където съществувам... с меч в ръка!
31. Сиг Къртис (Сиг)
Да, в този свят всички са различни. И всеки има своето семейство. Той също го имаше. В затворените общества на странните ездачи на север.. Там, където никой никога друг не беше влизал... само техните хора... Те често излизаха от затворените врати на своите села. И изпращаха хората си да се обучат на много и различни места. Така детето попадна в Дрейгън Дроу. Момчето, което учи с тях тогава. Момчето, което предпочиташе да воюва с меч в ръка. Момчето, което всяка сутрин тренираше с меч за сила... Момчето, което загуби... в последната битка...
"Не ми трябват чилата в битката, сенсей. Не ми трябват буквите. Защо? За да прочета името на убиеца си? Изпратен съм да се уча на оръжие. Извадете меча си, сенсей!"

Където съществувам... с прокълната съдба!
32. Стивън Макгрей (Стимаре)
Много са прокълнатите в тоя свят. Много страдат на този свят. Други се опитват да скрият своята болка. Други се грижат за тях без прокълнатите да знаят. Той е прокълнатият. Още един от многото. Момчето, което се превръща в ашрак. Момчето, което всяка вечер трябваше да бъде озъптявано, защото се превръщаше в ужасно куче-чудовище. Той се превръщаше в ашрак. Момчето, което избяга... И момчето, което се върна с един изподран и ранен лилавокос другар, който го беше върнал... Момчето, което изчезна дълбокщо в горите и още го няма. Дали беше мъртъв... Дали изобщо още съществуваше....
"Ашраците нямат място на тази земя, Муртаг... Помагаш на врага си.... Но те разбирам... Ти също си различен..."

Където съществувам... принцът на нощта!
33. Суно Сагара (Мисасу)
Когато денем преди години минеш покрай класната стая.. и влезеш вътре, при тези деца... те всъщност не са точно четиридесет. Когато минеш привечер на вечерните им уроци за духове и магии... тогава вече са... Тогава къде се губи едно от момчетата? Той не живее през деня, а е същество на нощта. Нощен ездач... принадлежащ на нощтните дракони отвъд планината. Ездачите, които никой денем не може да види. Които денем се крият под дебела качулка, сякаш вампири. Ездачите, които в легендите разговарят с нощта и звездите... Онези, които си отидоха с него. Той беше последният им наследник... но си отиде...
"Нощта крие безброй красоти, сенсей... Но малцина ги усещат като мен. Нощта е прекрасна... тъмнината е нещо невероятно също като деня."

Където съществувам... ужас за ума!
34. Тайсън Кай (Маката)
Някой по-зловещ от тъмнината винаги ще съществува. Някой, който би те убил само с погледа си. Тъй ужасен. Някой, който те докосва и сграбчва сърцето ти и го убива. Някой, който извлича душата от тялото ти и я управлява както си пожелае. Убиец... истински убиец. Някой, който иска да се промени. Нещо, което дори не е човек, сякаш чудовище... Нещо, което също бе ездач. Нещо, което бе най-ужасяващото същество в класната стая. Онова, което бе техният приятел. Това, което причиняваше зло само на врага. Онова, което си отмъщаваше най-жестоко. Това бе той... И той бе убит в битката на учениците... за да не може никога повече да защити по този ужасен начин... онези, които никога не се бяха страхували от него.
"Идвам от едно ужасно място, където сам се научих да бъда ужасен... Никога... Никога няма да ви разбера... Аз бях убиецът..."

Където съществувам... сълзи и тъга!
35. Томоя Оказаки (Тоито)
Няма човек, който да е преживял повече болка. Няма човек, който да може да го утеши. Няма човек, който да се чувства по-стар и по-безполезен. Няма човек, който да носи такава огромна рана в своето сърце. Той вече е загубен в свят на тъга и ужас, загубата... загубата... Няма човек, който вече да го достигне и да сложи ръка на рамото му. Той вече е загубен отдавна. Той може и да е с тях, но е вече само кукла без душа... сякаш някой бе изпил сърцето му... Вече го няма, а е тук... момче, което върви по безкрайните пътища, за да разказва на другите деца прекрасни приключения... Неговия живот бе разрушен. Той напусна армията, но все още обикаля из пътищата, за да разказва... той вече е сам.
"Сам си избрах да се откъсна от този свят. Ще ми липсвате, но ако остана само ще съм в тежест. Останете заедно и аз ще бъда с вас... с вас, но някъде другаде."

Където съществувам... всичко е един театър!
36. Хавок Тону (Лисицата)
В този живот всички сме актьори. В този живот всички носим маски. А някои носят и повече от една. Някои хора са вечни артисти. И той е един от тях. Момчето, което прекара детството си на сцената. И в живота и в истинската сцена... той има безброй лица. Той е хитрият и вечно променящият се... Той, който винаги ще носи чуждото лице за враговете си. Винаги ще носи... маска на лисица, прокълнат от своето минало. И вечно щастливото дете, което няма сълзи по лицето си... И вечното момче, което е безброй велики герои.
"Всяко лице има маска - на добро и зло, на тъга и веселие. Всяко лице е истинско под маската... всяко лице би могло да разкаже за себе си по своя воля... Никой няма правото да разпитва душа, която не желае..."

Където съществувам... огнена вода!

37. Хаулинг Тоа (Хауто)
Огънят в сърцето... Волята на този друг водач... Огънят в косите, огънят в очите... Огънят в неговия свят... Той, който борави само с една магия. Той, който има само своята душа, за да го пази. Момчето, което лети на собствени крила из земните пътища. Той, който е вечно свободен... Няма затвор с решетки за сърцето му. Винаги ще има път назад и напред... Винаги има пътечка в трънака... Винаги ще има шанс... Огънят, който властва над всичко. Огънят, който е неговата воля и сила. Силата, която е способна да покори всеки на волята му. Силата, която не можеше да се пречупи... досега...
"Що за сила е огънят? Що за сила е тя, за да те кара всеки път да вървиш по тъмните пътеки и да се чудиш... кой си ти... сърцето ти гори за нова атака... А ти се чудиш дали да я поведеш, дали ще се възцари хаос... Нямаш път, но го имаш. Нямаш шанс, но го имаш. Нямаш смелост, а я имаш..."

Където съществувам... сълза и смях!
38. Хюгес Ни (Хюг)
Където съществува... винаги ще има радост. Където съществува... винаги ще има смях... Винаги ще има щастие и радост на маса, която вече е твърде изтъркана, за да се нарече така. Където го има, ще има семейство. Където го има, ще има усмивка. Където го има - братята му ще живеят добре. Братята за вечността. Където го има, нещастието също ще бди. Нещастието, което той ще прогони с добрина... Само това си има... Само дъщеря си и братята си в миналото и сега....
"Джамалия беше далеч, далеч... ууу... и сакето беше от добро по-добро... О, само веднъж го опитах, ама нали си бях момче..."

Където съществувам... учител на деца!
39. Юноки Ю (Юн-кун)
Той беше на възраст колкото тях. И също тъй странен. Той беше детето, което обичаше гората, прокълнатата гора. Момчето, което често правеше чудеса със своите билки. Той, който първи запали другите по това. И той, който ги научи да се лекуват така, както намереха за добре - с каквото имаше наоколо... Детето, което бе техен спътник и учител на деца. Детето, което предаваше знанията си на другите досущ като белият призрак на техният учител. Призрак? Така го наричаха големите... Дали бе знаел, че скоро ще умре? Затова ли беше бързал да предаде всичко? Дали беше знаел, че това ще им бъде от полза в битката... дали беше знаел, че тази битка ще погуби него?
"Всяко живо същество се нуждае от лек! Нищо че крие болката си понякога... Муртаг, теб имам предвид. Яж! Корените са полезни!"

Където съществувам... до последната нота!
40. Ямада Раску (Ямараску)
Музикалните магьосници винаги са били истински. И отново съществуват в тоя свят... Да... Има ги и тук. Онези, които умеят да чуват музиката и да я превръщат в своята сила. Онези, които твърдяха, че зад всяка човешка душа се крие определена мелодия и можеха да я изпълнят. Ако изпълнеха цялата - те довършваха живота на човека, защото слагаха последната нота от живота му. Животът на човека е една безкрайна песен. Това виждат техните очи. Той е техният наследник. Той е момчето с най-странния глас на света. Момчето, което дълго можеше да говори само с буквите, които се въртяха около него. Магическите букви, които редеше и разкрасяваше както си иска. Те, които подскачаха около него и винаги издаваха повечето му мисли... Сега вече всичко е наред... Той се научи да бъде магьосник...
"Трябваше ми време... Да, неведнъж обиждах учителя с незапните си мисли, които буквите изписваха около мен... Надявам се, прощава ми..."

~~~

Сцената беше добре осветена. Проста сцена, скроена набързо. В големия град, където беше роден някога той и сега се връщаше отново. Случи се преди много години - когато всички те, четиридесет ученика - бяха още живи.
Сцената, която бе оветена само от малкия огън. Малкия огън от ръката на едно момче. Момче с черни коси и очи, по-черни от нощта. Наричаха го... Рой Мустанг. Той седеше сега по средата на тази сцена и оглеждаше публиката. С черните си като нощта очи.
- За да бъдеш различен... - каза в тишината, където сякаш никой не го слушаше. Хората го гледаха внимателно. Как се изправи в невероятно черното си облекло. Също толкова черно като неговите коси и очи. Само огънят в ръката му правеше сцената почти фантастична - Някой помоли един човек да се покаже някъде пред другите. Човек, съвсем нормален в тоя свят... Камо нет и теб... Някой помоли нас да се покажем... от къде? Нима се крием, о, Съдба... Какво сме заслужили, че да бъдем тук... Състезанието ни накара да дойдем... и ако не дойдем, то ще загубим тях...
Огънят се плъзна леко по ръката му сякаш капка вода, после се превърна в змия. С невероятна лекота той я улови и тя се разпръсна в безброй цветове. Капки огнена вода сякаш запалиха сцената в цветовете на дъгата. Всеки цвят роди едно дете. Дете на неговите години. Облечено в също толкова ярки цветове. Чернокосият се завъртя и се сля с черното. Само бялото му лице се открояваше, но той беше с гръб.
- Цветовете на нашия свят огряват духа на децата. Цветовете, които остават невидими за някои от нас. Цветовете, никога не видяни от съществата на нощта. Имаме ли правото да ги притежаваме? И кои сме ние в този свят? Нямаме право да живеем или го имаме... Ние сме като пролетните цветя, които на пролет раждат безброй красоти. Ние сме просто деца... Деца, родени във войната... нашата майка. Деца, родени с нож в ръка - баща на смелостта. Всеки се страхува и всеки носи смелостта в ръцете си. По свой собствен начин. В тъмнината, която ще бъда аз.
- В безкрайната зеленина няма място за другия цвят - подхвана младежът в невероятно зелено, който протегна ръка и превърна зелената светлина в безброй звездички, които се стопиха и накараха тъмнината да изчезне. - В зеленината, която е нашата радост и сила. Когато е зелено живей! Това е пролетта, това е златното лято... Приказка на една мечта.
- Червеното е цветът на смелостта. Цветът на кръвта, която тече във вените ти. Цветът който ще ти даде сили и скръб във вечността... Цветът, който носи всеки един от нас на ръцете си.
- Синьото е цветът на свободата... Свободата, която е наша природа... И този цвят е синьото на нашето небе... - детският глас се превърна в друг. Друг още по-детски, който седеше сега на паметника и гледаше към небето със същата свобода в очите. Той, който също бе един ездач. И той, който също се бореше за свободата на това небе...
- ...Изпъстрено с безброй красиви цветове. Смъртта е смърт, пепелта - пепел. Защо си струва да бъдеш свободен? Може би защото блясъкът на слънчевата светлина блести в магическото сърце на народа ти? - момченцето скочи от камъка и се усмихна на хората, същите те, които някога бяха слушали подобния монолог на учениците... Този, който винаги се изпълняваше когато имаше да се казва нещо важно. "Цветовете на нощта"... - Предците ни оставиха в наследство кръвта и синевата. И зеленината на нашите поля. Предците оставиха в наследство сърце, изпълнено с битки. Сърцето, изпълнено със смелост, страх. Деня, който ще бъде вечен. Бори се за деня, който ще бъде вечен...
Кратос се поклони на публиката си с извинение, че само до тук можеше да продължи. Друго не знаеше. Можеше само това. Но въпреки всичко бе единственият ученик на Дрегън Дроу от тази област - бе тяхната гордост. Те го изпратиха добре и той се усмихна. Някой ден, щеше да се научи. После... После се вцепени. Другите също. На паметника на площада стоеше висок ездач с ризница. Висок ездач с копие в ръка. Осветен от обедното слънце, той вече протягаше ръка за да довърши отдавна забравените от момченцето думи.
- Бори се за деня, що е вечен. Бори се, защото това значи, че ще бъдеш един от нас. Момче, радвам се, че си се прибрал благополучно. Изпратиха ме да ти помогна, но ти си се справил и сам. Браво. Ти си добър ездач.
- Кимбли-сан!!
Кимбли Золф му се усмихна и се поклони.
- Пиеси? Обичам пиесите! Хавок се справя чудесно... и Рой... О, извинете, няма значение... Има ли нещо за пиене, моля?

Ездачът с ризницата вече вървеше по малката уличка и си подсвиркваше някаква странна мелодия. Дори може би си мрънкаше текста, но беше твърде тихо. Явно песента беше на някой негов приятел и те често се шегуваха с него заради нея. Обикновено си я тренираха по този начин - хем не бяха самотни, хем имаха с какво да се занимават по пътя.
Момченцето настигна ездача и го задърпа за ръката. След като му бяха дали чаша вино, той им се беше поклонил, беше благодарил и си беше тръгнал.
- Трябва да останете! - паникьосаното момче отвлече вниманието му от пътя и Кимбли го погледна. Детето беше чувало и за него, а беше го и виждало. Той най-често идваше в Дрейгън Дроу да разнася това-онова. Той беше един от пощальоните - нямаха достатъчно обучени ученици за тази работа, затова я вършеха големите.
- За мен ще бъде чест, но не мога - усмихна се онзи като се подпря на онова голямо копие и се огледа. Ама другите го били следвали? Той не беше толкова важен... Повечето дори не биха го запомнили. Защо им беше? Защото беше от по-големите ездачи и... не беше пазач като повечето тук? Знаеше повече клюки? Знаеше повече неща изобщо? Едва ли...
- Защо да не можете? Сега си нямате работа! Почитането на мъртвите свърши, а ние сме ваканция! Не сте нито пощальон нито... Може би... сте канен някъде другаде?
- Много си умен, Кратос... Не, не съм канен никъде. Обещахме на нашия съученик, че няма да го притесняваме с излишни посещения, вече се видяхме с него - за миг се отнесе, но после се сепна и поклати глава. - Нямам правото да се меся в празник на село, което изобщо не ме познава. Не че не бих отказал още малко вино... - огледа се за миг по-любопитно и веднага зърна няколко човека, които биха го заинтересували.
- Можете да ни разкажете много неща... Можете да се забавлявате с нас. Никой не бива да бъде сам.
- Много като мен в момента пътуват сами.
- Но вие минахте през селото и вече не сте!
- Хитро - той се поизправи и се обърна към хората зад себе си. Така, готов за битка срещу тях изглеждаше странно. Но това изобщо не ги притесняваше. Колко такива ездачи бяха виждали наистина... - Наистина ли има бъчвичка вино в повече и за мен?
- Ама разбира се, какви ги говорите, Золф-сама!
- Кимбли, ако обичате... Дори Ким, ако е възможно.
Пазачът, баща на Кратос се усмихна, бе най-отпред, понеже беше пазач и не се страхуваше толкова от ездачите като този. Те изглеждаха доста наежени и страшни с всичките си скрити оръжия. Но не бяха. Никой в тази страна не беше.
- Ким служи само на вашите съученици. Ще се задоволите ли с Кимбли?
- Много дълго продължи този разговор! А гърлото ми е пресъхнало. Момент... - той остави копието на един крайпътен голям камък, откопча ризницата която май тежеше доста и остави само дебелите ръкавици на ръцете си. За ездачите с дракони бяха задължителни - лесно можеха да се наранят от люспите на дракона. Всичко това стана за много кратко време и той се върна буквално за секунди. Сега, в обикновената синя като небето униформа, приличаше повече на себе си. И сега вече беше... част от четиридесетте. - Колко вино ми предлагате?
Кратос се засмя облекчено, успял най-сетне да се пребори с духа на поне един от по-големите ездачи. Когато идваха в лагера всичките бяха толкова напрегнати и бдителни, че направо бяха като роботи. Хвана го за ръкава и му посочи площада, който вече щеше да стане площадка за "Празненството на мъртвите"
- Колкото можете да изпиете за онези, които сте загубили. Вече сте го направили веднъж, но тук можете да ни разкажете... Неща, които никой друг не знае...
- За мъртвите ми съученици - погледът му се замъгли, сякаш от нещо много далечно и старо, но само за миг - Много хора искат да чуят за тях. За хора, които дори не познават - продължи по-тихо.
- Съжалявам, сър. Не исках да ви обидя.
- Да ме обидиш? Не. Ние сме останалите, те загинаха... някои заради нас, други заради всички. Просто ми е странно... да описвам някого, който така добре познавам, да знам че го няма... а хората, които дори не са виждали лицето му... да се интересуват от всяка негова мъничка стъпка.
- Така както се интересуваме от всеки, не само от тях - твърдо отсече пазачът и му кимна да се присъедини към тях - Не е нужно да ни разказвате всичко. Дори не е нужно да е за тях. Разкажете ни нещо, свързано с темата Последната битка. За това сме се събрали... И въпреки че тази тема е страшна и кървава... Всеки знае, че това е просто нашата история.
- Един ден всичко ще бъде просто история - подсмихна се Кимбли и скри ръце в дълбоките джобове на униформата си - Добре, предавам се. Да вървим...

"В моята тъмнина, там бях сам. Там, където масата има само един стол. И където само една чаша, пълна с горчилка е моята съдба. В тази съдба, аз виждах себе си пред себе си. Гледах черните си катранени очи и си казвах... с мен е свършено. Там, в тъмнината, където има само една маса и един стол, където държа чашата с горчилката, която трябва да пия цял един живот... аз гледам своите черни очи и... искам да намеря в тях светлата надежда. Но моите черни очи са черни като нощта навън, като гарвана, който лети в черното небе. Гарван, прокълнатата птица на онези земи. И аз стоя досущ като него сам насред самотата... И ще пия своята чаша с горчилка. После... ръката му се появи на рамото ми. И той ми каза... "Дръж се, Рой, моят брат"... Аз продължих да гледам право към черните си катранени очи и нищо не видях в тях. Видях само ръката му, която също беше покрита с болка. С тази ръка той беше държал ефирната ръка на момиче, което някога бе танцувало с него в разкоша на негоия дом. Той вече не съществуваше, изгорен от огъня, който ме поддържа жив. Тази негова ръка беше загубила братята, които някога бе имал. Търсеше нови. И аз продължих да гледам към черните си катранени очи, а той продължи да стои зад мен, загледан в отражението ми там, напред. И в черните ми очи се върна онази странна надежда. "Имам ли семейство?" попитах неговия образ. Този, който беше тогава момчето с очилата... Онзи, който бе момчето с веселия смях. Детето, което бе моят брат... Новият ми брат. "Семейството ти е тук. Огледай се... огледай се...". Светлината докосна светло сините очи на това момче. Момчето, което в моите сънища носеше маската на безброй лица. Момчето, което показваше само на мен своето лице. На мен и на тях. Светлината обгърна в тъмнина и другият. Този, който облегнат на крака на масата стоеше с чаша в ръка. Много по-голяма от моята. Той я вдигна към мен и ме погледна с очи, пълни със самота - много по-голяма от моята. "Погледни в чашата с горчилка. Там има дори щастие... Това е твоят живот. Пий и живей така, както ти е писано. Да бъдеш на този свят с нас.", каза ми момчето, което с най-лилавите очи ме гледаше през стъклената чаша на своята отрова, която бе по-черна от моята. Той страдаше повече. Винаги."
Някой дръпна бързо листа с прекрасните букви, изписани най-вероятно не от тях, а от някое момиче. Риза? Най-вероятно. Кимбли погледна намусено момчето, което прелистваше албума, който бе взело от джоба на униформата му. После въздъхна и затърси страницата от същия този албум.
- Това е нашата реликва и спомен. Трябваше да питаш - упрекна го, като набута листчето зад една снимка, после го затвори с леко "туп". Сините му очи пак се усмихнаха на момчето и той пусна албума във вътрешния си джоб. - Нашата болка е болка на нашето семейство. Да, вярно, можем да я споделим с целия ездачески свят. Но ние избрахме да я споделим само помежду си. Ние сме братята, които се грижат за една сестра. Тя е сестрата, която се грижи за всички тридесет и девет братя. Някога беше така.
- Никога не съм чувал някой да има други подобни албуми.
- Само ние някога го изработихме заедно. Да знаеш колко беше трудно... Да се намерят снимки, да се преписва четиридесет пъти едно и също... Но това е най-голямата ни ценност... Нашият живот.
- Какво е по-различното при вас... Има ли изобщо нещо по-различно...
- Нормално трябваше да бъдем разделени в повече класове. Но трудностите на обществото ни събраха заедно. И това беше единственият случай. Тогава бе по-трудно да се живее. Тогава всяко дете можеше да загине. Не знам как се справи Накамура-сенсей с някои като нас... Беше страшно... и в същото време вълнуващо. Бяхме заедно... Бяхме различни и... бяхме семейство така, както никой друг тогава... защото преживяхме по-големи ужасии от всеки друг клас. Неща, които за едно дете са невъобразимо трудни...
- Тези мисли не бива да са достояние на всички, нали...
- Те са много лични. Неща, които са казали те преди много време. Неща, които имат значение за един или друг. Много са... Някои от тях, хората... вече дори не съществуват. Така не ни липсват. Спомняме си гласовете им... можем отново да говорим с тях чрез листове хартия... така вярват хората.
- Кой... пише така хубаво?
Кимбли се засмя, усетил как темата веднага трябваше да се промени.
- Как кой... Само момичетата могат да пишат хубаво... Риза беше... Защото е момиче, ни беше по-лесно да говорим с нея за подобни неща... а на нея й беше по-лесно да препише това в четиридесет екземпляра...

- О, суге, суге! Ой! Ой!... Саке! Онегай! - той беше в центъра на врявата. Както обикновено. Та той беше Кимбли Золф, номер шестнайсти и един от хората, които най-често организираше наздравици поради едно или друго нещо. Сега поводът му беше миналото. Той пиеше като за петима... някои, които беше изгубил отдавна, на този ден, на тази дата... в тази вечер... Тази вечер преди три години.. някои от тях вече издъхваха, други вече бяха мъртви. Някои дори не доживяха да видят своето желание - да видят залеза. Спомняше си как всеки един от тях искаше да види залеза, с който щеше да свърши всичко. Някои не бяха успели... Други го бяха гледали вместо тях. Колко още болка имаше за тези хора в горчилката на тази голяма чаша, наречена живот... Колко още....
Днеус той нямаше да страда. Те, мъртвите, никога нямаше да му позволят. Той щеше да се усмихва заради тях. Да си спомня тях както винаги бяха правили. Те, живите. Благодари на момичето, което му подаде ново шише саке и отново се намеси в разговорите около себе си.
Кратос, момчето, го наблюдаваше внимателно отстрани, където седеше самичък, забравен от публиката засега. Този мъж, Кимбли... не беше по-различен от никого. И все пак други бяха очите му. По-дълбоки и по-мъдри... участвали в битката, където приятелите му бяха загубени навеки. Какво ли означаваше да се бориш... да се бориш заедно с най-добрите си приятели и... в следващия момент да видиш как те падат... Падат и повече не се изправят. Как някой крещи от отчаяние, как някой се бори отчаяно за дома, който бе изгорял... Да, тяхната връзка, много по-силна от всичко, ги свързваше в болката на загубата. И смехът им достигаше до света, където бяха те, другите. Връзката, която беше вечна. Той и неговия клас... никога, никога нямаше да го постигнат. Беше напълно невъзможно. Жалко... така му се искаше да разбере и сам да изпита силата на тази връзка, тази любов и приятелство... Скрита зад очите, които криеха щастие и скръб... при всички тях беше така. Беше виждал дори Хюс, с което се гордееше. Но неговите очи, макар и толкова зелени и свободни... също бяха щастливи и скръбни... по същия този начин.
А както повечето ученици от училището, Кратос също се страхуваше от Хито Накамура. Той не преподаваше на никого, но беше някак по своему човек, който заслужаваше странно уважение. И нямаше друг учител, който да върви така сигурно с загубите си напред. И нямаше по-бял и по-прекрасен образ на това, което бе било. Те се страхуваха от него, а искаха да се доближат и да го докоснат. Точно както неговите "деца", тези пораснали деца, можеха да го докоснат и да говорят с него. Един ден... Кратос си беше обещал да се срещне с Хито Накамура така, както тези ездачи правеха. Без страх, но с почит.
- Какво си се замислил, хлапе? - засмя му се Кимбли, като надигна чашата си към него.
- О, нищо - отвърна му момчето и се усмихна криво. Мразеше пиянските партита, а Кимбли май затова беше дошъл. Спомни си, че трябва да си ляга и тръгна към вкъщи. По пътя спря до онзи голям камък и се загледа в копието. Беше толкова тежко, когато се опита да го вдигне. Много по-тежко, отколкото си беше мислил.
- Искаш да бъдеш като нас? Не, недей - стресна го отново ездачът и му отне оръжието - Бъди себе си, хлапе.
- Но аз не знам как да бъда себе си. Другите... другите не ме разбират. И не ми обръщат внимание. Аз съм сам...
- Един от моите съученици... Кейстръл... Също беше такъв. Само дето той сам си го искаше. Накрая разбра, че е грешал. Ние не го изоставихме, въпреки че той странеше. Той обичаше да ни слуша как си говорим. Не се включваше в разговорите ни. Но обичаше да седи там и... по дяволите... просто ни слушаше.
- Но при мен е обратното. Опитвам се да се докажа, а... те дори не ме забелязват. Искам да им покажа нещо прекрасно...
- Белите ти крила ще те отведат напред. И не е нужно да се доказваш. Един ден, ти ще бъдеш техният водач. Знам го, защото помня как едно подобно момче стана нашият водач. Не тъжи за неща, които не могат да се променят за ден две. Гледай на утрешното и само на него. И само на това, което е днес. Съдбата сама ще се погрижи за теб както е решила.
- Може и да сте прав, Кимбли-сан.
- Ти си още малък и не разбираш. Един ден... Един ден ще бъдеш щастлив... Всичкщо ще бъде наред. Ти само оживей до тогава. Сега просто бъди силен за себе си.
- Да! Това е! Ще се боря за себе си! Ще се боря за своята собствена сила!
- За да оцелееш.. и за да си щастлив сам за себе си! Умно момче си ти, Кратос... Ще се гордеем с теб някой ден.

Кимбли се беше омълчал, докато детето мечтаеше. Или той си мислеше, че Кратос мечтае и просто не искаше да му пречи. Момчето обаче го наблюдаваше внимателно. Ездачът в синьо се беше загледал в далечните звезди, които се отразяваха в невероятно искрящите му очи. Очи, отнесени надалеч, надалеч към миналото, което сега почиташе. Сега, когато вечерта беше погълнала всички. А една подобна вечер, само че по-топла... бяха погребали своите приятели
- Битката... е нещо ужасно - промълви тихо, наблюдавайки как звездите продължават да светят. Наблюдаваше ги, но нямаше кой да ги види заедно с него...
"Битката беше в разгара си. Те, онези, които бяха навън се бореха с група орки, когато чухя нещо ужасно. Когато чуха рога на Муртаг, някъде от самото сърце на замъка. Някъде, където всичко започваше и свършваше. И битката сякаш замря за тях тогава. Рогът се извиси над тишината на бойното поле. Ужасен и невероятен звук на краят на тяхната водачка. Но... това не можеше да е вярно, нали? Не можеше да е вярно... Но рогът продължи да известява загубата на царството, което оставаше без свой водач... без своето сърце. Без своето бъдеще... стъпките на пътеката напред се разпръснаха. Хаосът настъпи за един единствен миг, докато рогът продължаваше да свири. После, те решиха да се бият като за последно. И се надигнаха... за последен път заедно и разпокъсани. Кимбли защитаваше Хавок, който в битката бе почти загубил окото си. Дано се оправеше, защото... този белег може би щеше да остане за един цял живот на лицето му... толкова щастливо някога. Кимбли размахваше голямото копие и отблъскваше двамата орки, докато Хавок притискаше до окото си голямо парче плат, откъснат от собствената му униформа. И битката, която погубваше продължаваше със същия този ужасен дъх на смъртта, която ги заобикаляше... Когато свърши... сякаш вече нямаха нищо. Развалините и пожара, които заобикаляха полето... беше ужасно... Беше ужасно да вървиш и да търсиш някой, който не виждаш да стои пък макар и ранен."
Кимбли си спомняше как беше вървял едвам едвам, подпиращ се на копието си и как беше търсил хората, които им липсваха. И как беше затворил очите на мнозина онзи ден. Спомняше си ужаса, който беше обхванал всички, дори и онези, които бяха изгубили царицата долу... когато намериха и последният, който не биваше никога да виждат мъртъв. Ранените се опитваха да спасят, но повечето издъхнаха... и той сякаш щеше да ги последва.
Пръв беше Рой. Той, който вървеше, хванал се за хълбока и едвам дишаше се спря още по-блед пред онова, което никога не биваше да губят... и падна на колене.
"Кейстръл? Кеси! Дръж се, Кейстръл!" успя някак да хване силно намокреното му лице и да го помръдне, за да провери дали е жив. Момчето с невероятно черните коси беше силно разпокъсано и... нямаше да оживее. Още тогава го знаеха. Но имаха поне малка надежда. Кейстръл реагира, когато усети, че някой се опитва да му помогне, отвори онези празни и черни очи, но те вече не виждаха. Водата беше способна да убие Кейстръл. Сега, когато беше мокър до кости и разпокъсан от ужасните зъби на ашраците... той беше вече почти мъртъв.
"Всичко свърши, Рому. Виж... Войната свърши, пада дъждът. Остана само скръбта и разрушението... Останаха онези, които имат право да живеят"
"Глупости. Дръж се, ще извикам някой да ти помогне. Да махнем водата, дай да изпаря..."
"Стига вече, глупчо. Всичко приключи... Кажи ми... Кажи ми, Рому... какъв е залезът?"
Тишината обгърна всичко наоколо. И защо той бе последното, което си отиде от тях... Защо изчезваше... водата се изпаряваше заедно с тялото му, направено сякаш от хартия. Рой Мустанг потрепери, за първи път пролял първите си сълзи. Първите и последните. Повече никога не беше плакал дори и на погребението. Вдигна глава и се взря към слънцето, което залязваше точно пред тях, но никой вече не го виждаше.
"Слънцето е кърваво червено... И толкова далечно. Денят приключи... Най-красивият залез, който някога съм виждал"
"Значи съм късметлия" Кейстръл протегна невиждащо ръка към това слънце и леко се усмихна. Очите му, които вече не виждаха се затвориха за светлината, която можеше само да усети. "Умирам под свободното слънце на своя народ. Борих се за свободата. Сега... мога спокойно да отида там... В светлината..."
Сега, три години по-късно, Кимбли протягаше ръка нагоре към звездите. Лекият зимен сняг наподобяваше досущ като дъжда, който тогава бе паднал. Веднага след като Кейстръл се изпари от лицето на земята и от него останаха само дрехите и албума. Сега, Кимбли се опитваше да му каже... че още си го спомня.
- Едно ще ти кажа, дете. Битката не е за никого. Всеки страда. В нея и след нея. Тя е нещо ужасно. - обърна се към Кратос и се усмихна криво. - Затова няма какво да разказвам. Хайде, ще те отведа до вкъщи.

"- Погледнете ме, де! Имаме гости елфи, но това не означава, че не трябва да ме слушате!" - разсърденият белокос учител зачука по дъската с голямата си показалка, сложил другата си ръка на кръста си. Във вечното бяло, което представляваше, нямаше нито капка тъмнина. Техният учител се мръщеше, но това не означаваше, че им се сърди. Той не беше такъв... И никога нямаше да бъде.
- Но те са елфи, сенсей! - зачурулика Риза и оправи все пак черната си момчешка перука. - Елфи са!
- Сигурен съм, че ще видите достатъчно елфи през живота си, че да се отплесвате по тези сега.
- Е да, ама това е първия ни път - възрази Джулио от своето място, който изправен се опитваше да надникне през прозореца.
- Седни долу! Господи боже, аз кога ще предам урока, а? Поставете се на мое място.
- Не можем, вие сте учител.
- Няма значение!
- Има! Значи сте по-умен от нас... И по-силен... Сенсей, отложете това, хайде, заради нас - Хюгес винаги го казваше, затова вече не можеше да се надява, че молбата му ще бъде изпълнена.
- Ха, по-миналия път и по-миналия стана същото. Първо бяха джуджетата, после... - той остави отчаяно показалката и също се загледа през прозореца - Кога ще спрат тези посещения...
- Какво искат от нас, сенсей? Защо идват? - съненото момче, което изключително рядко се появяваше в клас, защото беше нощтно същество, се прозина.
- Битка, ученици... Идва нова битка... А вие сте още деца... Какво ще ви правя... Остават ви още около четири години преди да ви дам униформата... Ще трябва да се крием.
- Няма да се крием! Знаем достатъчно за силите си! - възкликна Грим, като се сепна от разговора си със съседа си по чин.
- И дума да не става! Вие сте още деца.
- Имаме правото да се бием! - възрази Йошино.
- Не... - кафявите очи на Хито Накамура издаваха огромното му безпокойство задето разговора беше тръгнал нататък. - Как мислите, че бих ви загубил... ами ако нещо се случи? Какво ще правя тогава?
- Вашият сенсей е толкова привързан към вас, че е готов да ви наблюдава до края на живота ви... - подсмихна се ездачът от прозореца и децата го посрещнаха с бурни "Ааа" и "Ооо". Лилавокосото момченце се стресна от гласа му, а после се усмихна широко и също се присъедини към другите. Старият ездач беше любимецът на децата... защото винаги носеше нещо интересно за ядене от двореца.. И не само за ядене.
- А, не, Бром, махай се! - белокосият затръшна прозореца и сложи завесите, а после въздъхна - Няма оправия... Закъсал съм го яко... Ако разберат, че не съм преподавал от две седмици...
- Супер, ще се бием заедно с чичо Бром!
- Не! Казах ви не! Само това не правете... не правете тази грешна стъпка. Никога, никога няма да си го простя ако го направите... Как можахте да си го представите дори... Вие, които все още не сте овладели напълно всичко. Драконите ви... не биха издържали, какво остава за вас..."
Но те... Но те бяха се измъкнали през онази фатална нощ и се бяха били... И тогава бяха загубили... и това бе първата битка, в която бе проливана кръв. И тогава за първи път те се отделиха от думата си и сгрешиха. И никога повече, никога повече не видяха малцина... Заради тази грешна стъпка на тяхната воля. Никога повече.
Никога нямаше да забравят тъмната нощ, в която битката, кратка но зловеща, бе започнала. Първата им битка... Никога нямаше да забравят как след това едно същество, бяло като най-чистата светлина... бе стояло насред унищожението... Дрегън Дроу го нямаше.... Изпепелен до основи и разрушение, и кръв... И само едно бяло същество стоеше насред останките. Изцапаната с червено белота изглеждаше странно, страховито... не като себе си. Нямаше шанс за тях, които умираха покрай него. Той най-добре усещаше смъртта им. Грешка, която никога, никога нямаше да си прости.
- Не се обвинявайте... ние сгрешихме...
- Не говори, ранен си, за бога, Тайсън! Поне ти се дръж... не можеш да умреш сега, дръж се... Ще ти помогна.
- Вие сте прекалено добър... моето време изтече.
- Ти си дете! Не говори така... Недей...
Но детето не му отговори... и си беше отишло... Дрегън Дроу догаряше, а него вече го нямаше... Защо... защо допускаше толкова грешки.

- Ние... винаги действаме толкова прибързано... - замислено промърмори Кимбли с последната си чаша за днес, облегнал се добре на стола в малката тъмна стая, където момченцето спеше.
- Какво каза? - сънено попита Кратос
- Спи, спи... Спомените са ме нападнали тази нощ... на хиляди загуби. Но спи... Утре ще те върна в Ню Дрейгън... Ню...
Нов... Новият лагер... Нищо не беше така както го помнеше той... Но много неща се бяха променили от онзи ден тогава... Много... и не така, както го бяха искали... И не така, както си бяха представяли. Оставаха само спомените. Спомените на красота. Когато бяха още щастливи.

"Момиченцата с розовите роклички се смееха ужасно над детето, което плачеше на пътя. Тя, която в синята си униформа мислеше... мислеше, че ще бъде силна срещу нападките им. Но... не беше толкова силна.
- Момичето-момче! - изхили се най-високото момиченце и посегна отново да я изрита, но се натъкна на преграда. Преграда, която я отхвърли назад и направо й строши крака. Навехна го, но тя се разпищя сякаш бе счупен.
- Хаулинг! - възкликна Риза, като избърса набързо сълзите си, веднага познала тази силна и опасна магия. Момчето с кърваво червените коси и огнените очи застана до нея и изгледа другите с най-огнения и изпепеляващия поглед, който Риза някога беше виждала... Само Рой можеше да има такъв... Хаулинг бе като него.
- Защо не ни каза? - Саку, с безкрайно русите си коси, които летяха като най-прекрасни магически птици след него, се появи като призрак до нея и я прегърна силно. Топлина на ангел, която можеше да има само той. Той, чиято прегръдка можеше да вдъхне най-прекрасната топлина на приятелството.
- Щяхте да ми се смеете.
- Ние? Да ти се смеем?! - по-разярен от дракон, чернокосият се изправи пред нея и синята му още тогава униформа се развя от вятъра, който сам вдигна. Тогава, когато за първи път бяха се облекли в синьо, тогава, когато от деца бяха станали войни. - Задето те те обиждат? Ти... Нашата най-мила сестра!?
Огънят в черните и дълбоки очи на Рой Мустанг блестеше още тогава в най-тъмните и най-блестящите окраски на дълбините на душата му. Душа, неразгадана и неизучавана от никой друг... Той бе поверил сърцето и душата си... на своето семейство. Нали така ги бяха научили?
- Някога, когато ме ритаха из пътя, а аз не можех да говоря и да се защитавам. Някога, когато дори не знаех кой съм... Вие ме прибрахте от пътя... А сега мислиш, че не мога да отвърна със същото добро? - Лойд, с онези страшно червени очи и тъй дълбоки и... непомнещи светлината на миналото си... застана до Рой, за да го успокои и се усмихна. - Не ги плаши, братко. Те са още малки. Нахални са, но не заслужават смърт. И те са ни семейство.
- Знам, Лойд... Но как за бога са нападнали сестра ни... по този ужасен начин!?
- В тъмнината на страха се крие завист. В сърца от завист се крие омраза. Те, които никога не се докоснаха до знанията, която има тя... Които никога няма да се докоснат до смъртта, както ще направи тя... Те не знаят... Те не си представят - тихият му, спокоен глас се появи от чернотата, където принадлежеше винаги черен. В черното си облекло, над което сега беше хвърлил тъмно синьо наметало. С черните като катран коси... и тъмните като света очи. Вечните книги в ръцете му. Завинаги... останал в спомените. Кейстръл...
- Повече да не съм чул подобно нещо! - изсъска тогава Рой, успокоен от думите на Кейстръл и с замах обърна гръб на мнимите си врагове. А някога нямаше да може да ги подмине. И други врагове щеше да трябва да убие. - Казвай ни, когато те нараняват. Ти, нашата сестра... Ние сме ти братя, за бога! За слабаци ли ни вземаш? Накърняваш мъжкото ни достойнство.
- Ако ви кажа, ще ги нараните.
- Не сме толкова тъпи! Ние знаем как да се бием за теб... Вярвай ни. Риза... Повярвай в нас.
И той тогава й подаде ръка още веднъж. За пореден път. И още веднъж, и пак... Да, те, нейните братя и тя, тяхната сестра. Единствената, която бе за тях всичко. Консултант? Сестра? Приятелка? Другар? Войник? Съученик?... Всичко... Всичко, което можеше да бъде за своите братя. Тя беше дала живота си на тях... Защо беше тъй различно... защо той, учителят... не бе преставал да повтаря... "Бъдете семейство"..."

Нощта беше напреднала вече отдавна. Развиделяваше се. Селяните още спяха, но той знаеше кога обичаха съучениците му да се събуждат. Сега, пред паметника, той гледаше усмихнат това, което някога не бяха просто имена, а неговите приятели и братя. Отвори шишето, което беше взел от близката маса и бавно го изсипа върху камъка. Течността заблестя, обагрена от изгряващото слънце.
- Дано се веселите някъде там сега... някой ден и аз ще дойда. Чакайте ме. Чакайте там и не си отивайте. Ние... Ние ще бъдем задено отново... Обещахте. Обещахте някога отдавна. Помним. Ще помним. - Кимбли хвърли бутилката настрани при другите коленичи долу и скръсти ръце.
Червенокосото дете, сънено излизащо от къщата, го загледа странно. Защо му беше на ездача да се моли сега? Празникът беше минал... Може би... Може би всеки си възприемаше небето по свой собствен начин. А свободата бе небето. За всеки свободата беше различна, нали? Може би... Биеха се за свободата като едно цяло преди всичко.
Кимбли го забеляза и се изправи.
- Да вървим, да не губим време. Към лагера!

~~
"- Ангелът, който виждам в душата ти... заслужава повече. Бъди до мен... не изпускай ръката ми. Мен още ме е страх... Ако и теб те е страх, това е добре. Страхът ни ще бъде тайна, която ще пазим само двамата. В моите очи ти си ангел... Наистина... наистина искам да пея за теб до старостта.
Децата се бяха наредили до разказвача на приказки и го чакаха да свърши любовната си тирада към небето и някой непознат за тях. Те обичаха Бром-сенсей. Този, който бе коренно различен от белотата, която бе техен баща и този, който обичаше задено с тях да се весели още от най-ранна възраст. Всъщност... той ги бе научил да пият...
- Бром-сенсей, когато идвате насам, само за любов пеете. Ни есме малки, не разбираме дали е хубаво или не. - измърмори недоволно Ваш, а другите веднага надигнаха глас.
- Глей го ти! Точно пък той не разбирал! - провикна се Бреда и разтърка по навик новата си татуировка под окото. Беше последната, която се предполагаше, че ще излезе, освен онези на ръцете, които щяха да подскажат, че е овладял способностите си.
- Предполагам, че Ямада може да ни каже? - с интерес се обърна Бром към розовокосото момче, а то се сви притеснено до Муртаг, тогава, когато двамата бяха още неразделни и навсякъде задено... освен когато не можеха да са. Още преди Муртаг да узнае, че е забелязан от един друг, по-страшен и по-упорит индивид от същите тези хора.
- Не знам какво е любов, сенсей. Много от песните на хората пеят за това, но ние не сме го изпитвали.
- Пожелавам ви да изпитате някога... най-красивото чувство, което може да е също толкова пагубно и силно за нас, ездачите.
- Защо така? Как би ни погубило едно чувство?
- Както връзката ни с дракона има едно специално значение за нас... Така връзката с друг човек... също е специална по своему. Какво ли ви обяснявам. Толкова сте малки!
- Мразя, когато ме наричат малък! - изръмжа Вафа, а другите се засмяха. Да, тогава по онова време... той бе най-нисичкото и "сладичко" момче, което познаваха като пример за тази дефиниция.

Агаети Бльодрен. Най-красивият празник, най-мразеният и почитан от всички деца. Мразен? Те просто не можеха да си представят какво да подарят, за да не останат назад и да спазят тази традиция. Някога крал Роланд Колд бе подарил невероятни неща, но те нямаха такива. И защото някои бяха различни... може би не бяха добре посрещани. Винаги намираха в очите на елфите... и доза тъмнина. Може би просто така симислеха.
Детето, което тази година щеше да даде подаръка, вървеше до белокосия с качулка и май трепереше. До него вървяха останалите и го бяха заобиколили сякаш като щит, ездаческите им думи летяха като порой, дори белокосия не можеше да усети мислите им толкова бързо и всички наведнъж... Те си се разбираха...
- Не виждам от какво би се притеснявал. Дърветата на елфите не таят злоба. Те просто са вековни. Те са магически също толкова колкото драконите. Да се страхуваш от дърветата е все едно сякаш се страхуваш от драконите.
- Сенсей - прегракнало възрази детето с качулката и вдигна глава. Лилавишкавите му очи се огледаха стреснато и изумено. - Песента на тези дървета е много по-силна и вековна. И не само щастие и скръб, а и мъдрост има в кората им. Аз ги чувам. Нотите на вековете. И се чувствам толкова нищожен...толкова мъничък.
- Ако ти си мъничък, то аз съм бебе! - възрази му Вафа, а Хюгес прегърна момчето с качулката от другата страна.
- Да направим сделка! - очилата му просветнаха хитро и той се усмихна - Ние ще бъдем там пред тебе. Ние, които сме твоето настояще. И не обръщай внимание на песента на дърветата. Те не са наши и тази мъдрост е неразбираема за нас, нали? Ние ще бъдем там... там пред теб... Гледай нас, гледай ни как ще се усмихваме... И нека силата ти е в нас. Ние също сме тъй малки... Тогава остани при малките и не се отплесвай по големия сташен свят.
- Може би... да, прав си, Хюз.

И така той стоеше насред поляната, където се провеждаше Агаети Бльодрен. Дете насред хиляди други. Розовите му коси рязко се открояваха от синята официална униформа, която носеше. Той стоеше насред поляната сам и всички чакаха... да представи нещо като подарък. Той гледаше към своите приятели. И нито един от тях не беше прекрачил думата. Те сотяха там и го гледаха. Знаеха колко се страхува. И те се страхуваха да не му навредят, като го гледат постоянно. Но всички бяха там. А най-ясно от всички тях блестеше учителят им, чиято музика бе най-спокойния поток, който някога бе чуван. И Ямараску се отказа от песента на мъдрите дървета. Той не можеше да я разбере. Беше от друга раса и от друг живот. Неговото място... Неговото място...
- Моето място е тук. И го разбирам. Не, не съм велик и никога няма да бъда. Някой, който се ражда, за да умре... ние всички сме това. И каквото и да мислят другите народи за нас... Ние ще държим... на звездите в най-късното тъмно небе. И на свободата на драконови криле. На семейството, в което цъфти тази усмивка. Разбирам. Разбирам кой съм. И съм просто Ездач... Винаги горд от това.
"Няма от какво да се срамуваш. Нашият подарък е прост. Но това сме избрали. За нас... той е великолепен." Рики, които не можеше да говори бързо предаде чувствата на другите само за Ямараску. Кой друг би могъл да го чуе в тишината? Никой, който не го познаваше...
- Муртаг... Ще ми помогнеш ли? - събра смелост да го пита розовокосия от разчистената поляна - Трябва някой да ми помага с песента.
Лилавокосият беше шокиран, когато му направиха път и беше готов да избяга. Но как можеше да избяга... сред всички тези същества щеше да се счете за грубост. Защо се беше хванал с Ямараску? Двамата, които си помагаха от самото начало. Просто бе съдба. Оказа се до него и докато затъмняваха всичко му се усмихна.
- Не да се опитш сам, а двама да бъдем, а? Хитруша.
- Така... Знам, че наистина няма да се изложим.
- Не мога да пея.
- Можеш да ме повтаряш."