Където съществувам

~~~
За последен път в тази класна стая, където бяха прекарали частица от този тъй кратък живот. За последен път между чиновете, които бяха украсени с техните мечти и знания. Между чиновете, сред които имаше един, на който вече нямаше никой... а бяха толкова млади. Те стояха някак странно разтреперани и гледаха невиждащо дъската, която виждаха за последен път. Петнайсетгодишните деца, които вече не бяха съвсем деца, защото вече бяха пълноправни граждани на страната, която скоро, многоскоро щяха да се закълнат да пазят. Оглеждаха се, но не се хвалеха. Оглеждаха се и им беше странно. Всички носеха еднакви бели дрехи. Дрехи от чиста белота. Бели панталони и риза, дори задължителните бели ботуши. Някои изглеждаха доста странно така. Но това нямаше значение сега. Белотата изразяваше светлината преди синьото небе. Свободата преди истинската свобода. Белотата на снега, който крепеше огъня и го разгаряше още повече. Белотата на невинността и детското, което воче не им отиваше. Скоро те щяха да станат истински войници. Скоро нямаше да бъдат повече децата от училище. Точно днес бе последният им ден от онова детско щастие. Предстоеше да се спуснат в битката с живота.
Стресна ги най-обикновеният звук, с който бяха свикнали. Обикновено тихото скърцане на вратата. В стаята не влезе чаканият белокос, с вечното си бло. Влезе белокосият, вързан на бойна опашка и който върху бялото бе наметнал катранено черно войнишко наметало, символ на добрите войни на драконите. Наметало отрупано с няколко медала. Дори вместо обикновените си книги, сега въртеше в ръцете си черна фурашка. Напълно различен от това, което виждаха по принцип. Но ето че кафявите очи си оставаха същите. И усмивката, която винаги щеше да топли.
- Добър ден. - поздрави ги генералът от запаса Хито Накамура Блек, а децата му се усмихнаха нервно, когато вече се бяха настанили по местата си. - Виждам, че сте доста нервни.
- Не трябва ли да сме? - подхвърли Муртаг, който всъщност изглеждаше най-добре от всички. Беше виждал много пъти преди даването на клетва и не се чувстваше толкова зле, че идва неговият ред. Да живееш в двореца си беше предимство.
- Ти най-малко трябва да се обаждаш от всички, Емчо. Знаеш, че не е никак лесно.
- Еми само казваш две три думички, питат те един въпрос и ако отговориш положително те намятат със синьото палто.
- Абсолютно добре знаеш, че не е точно така. Но това вече няма значение. Аз съм сигурен, че всички ще се справят.
- Вие как бяхте, когато бяхте на нашите години, сър?
- Хм, тогава честно, ме беше страх. Но имаше хора, които да ме подкрепят и всичко мина добре. Не се безпокойте, Бром ще чуе клетвите на всички ви и ще ви помогне, ако се запънете. Познавате го. Само искам да се държите добре, защото там няма да сме само ние, а и момичешкия лагер, както и лагерът в Елфическото царство и къде ли не. Тези хора държат на различни неща. Моля ви, моля ви, не правете нищо необмислено. Някои от тях могат да помислят, че накърнявате честта им... могат да ви убият, в тяхно право е. Говорили сме за това. Елфическите учители не са точно като мен.
- Вече ви обещахме, сенсей. Всичко ще бъде наред. - усмихна се мило Риза и всички закимаха.
- Радвам се. А сега... време е да вървим...

Поляната пред замъка бе осеяна с толкова много народ. Децата се почувстваха направо малко. Бяха обещали, че ще се държат добре. Един от тях бе достатъчен, никой друг нямаше да умре... Не и точно сега. Бром беше облечен в невероятно златно. Символ на това, че бе всичко в държавата. Този благ старец, който бе отгледал тяхната принцеса. Той бе и владетелят, и генералът, и приятелят, и познатият... Бе абсолютно всичко. Като главен генерал бе негово задължение да назначи децата, които вече щяха да бъдат войници. Останалите просто присъстваха като за украса, кой от кой по-страшно изглеждащи.
Момичетата от съседния лагер минаха. Всички се облякоха в розово и честно и високо обявиха, че ще защитават беззащитните и болните в името на драконската власт. Момичетата имаха правото само да защитават беззащитното население на Драконовото царство. Това не беше лека задача, но никоя от тях никога не беше видяла истинското бойно поле. После минаха и момчетата от елфическия лагер. Горди и наперени, те също се заклеха в традиционното, а после... Момчетата от Дрейгън Дроу започнаха да нервничат, когато още един лагер от някъде си бе повикан напред. Погледнаха като един към Хито, който седеше на стол с другите генерали и той им се намръщи, което сигурно означаваше "Търпение".
- Дрейгън Дроу? - стреснаха се после при настоятелното повтаряне на Бром, който ги гледаше иззад списъка навъсено. Стегнаха се и пристъпиха напред. Публиката наоколо се разшушука. Разбира се, бяха чували за класа на четиридесетте, за които също така имаше и много пророчества. Бром не обърна никакво внимание, изчака жената до себе си да вземе първата униформа, готова да му подаде и кимна. - Анату Янку Мраз?
Чернокосото момче трепна, но се стегна и успя да излезе без видимо да трепери. Другарите му можеха да видят как краищата на дългата му черна коса едва забележимо бяха побелели от ледената му сила. Ясен знак, че е притеснен.
- Анату, син на земята и небето. Кого защитаваш?
- Небето и земята, както и огънят и водата. Защитавам зелените треви в полята. Защитавам дългите магически зими на лятото и зимата. Защитник съм на силата и слабостта, на цветовете на дъгата. Никой човек не защитавам, защото защитавам абсолютно всички. По ваша воля аз искам да стъпя в редиците на тази армия, която ще се бори за новия ден след чернотата. - публиката затихна. Що за клетва бе това? Никой никога не бе прибягвал до нещо подобно на тази церемония. Хито леко се усмихваше, докато другите сотяха вкочанени.
- Да приема ли, че всеки от вас има една такава... оригинална клетва? - окопити се Бром, защото познаваше тези деца доста добре. Те му отдадоха чест и се поусмихнаха.
- Да, сър!
- Сърцето ти говори и говориш честно. - той взе дългото синьо наметало, което завършваше униформата на всички. Нещо, което бе още доста голямо за Анату, тъй като ги правеха в стандартни размери. Наметна момчето и се усмихна. После му даде останалото от униформата и се усмихна. - Приемам те в редиците ни.
Много от тях ги учудиха искрено. Клетвите им бяха невероятно объркващи за публиката. Клетви, които никй друг не си бе позволил да изкаже.
- Муртаг без име и без дом. Ти какво имаш да ни кажеш? - пред Бром вече стоеше младеж с некадърно подстригана коса, която странно защо ли, му отиваше толкова много. Облечен в бяло, той не се интересуваше, че изглежда толкова странно. За друго беше дошъл.
- Дошъл съм, за да дам думата си, че ще защитавам този дом. Домът на слабите и този на силните. Този на драконови криле. Дошъл съм, за да дам клетва, че ще защитавам всички тях от смъртта, която познавам. От най-силния войн, до най-старият човек. От най-възрастната майка до най-малкото дете.
- Риза Хауки Таками. - поляната избухна в учудени и странни звуци при това женско име. Вече нямаше смисъл да я крият. Тя вече бе изучила всичко. И беше жена сред мъжете. Тя първо свали черната си перука и русата й коса заблестя под слънцето за пръв път пред други хора. Така застана пред Бром с голямата си усмивка, докато наоколо негодуваха. Но и тя беше приета.

Вечерта всички те бяха събрани задено в голямата зала. Вече официално облечени, те се забавляваха както никой друг път преди. Веднъж завинаги тогава, когато Рой пя пред всички тях, когато Риза се забавляваше като жена, а не като момче. Веднъж и само веднъж, когато Муртаг не бе същият. И само веднъж тогава, когато никой от тях не беше това, което стана или беше бил. Никой друг не бе като тях... Другите просто не вярваха на очите си. Но те... те бяха по-различните... Винаги беше така...

- Толкова е... невероятно странно. - Рой дърпаше яката на униформата и се гледаше на огледалото някак странно зачуден. Преди много време бе мечтал да бъде като онези хора. Онези, с драконите, с мечовете. Хората от неговите приказки, нали? Всяко дете искаше да бъде герой. Не всяко дете оцеляваше, за да бъде такова. Мечтите и надеждите умират последни. Могат да са заровени в сърцето, но все пак ги има. Винаги са там, някъде там. Той сложи каскета и отново се огледа. Там не го гледаше детето със "сладките червени бузки"... Нито детето, което пакостеше на лела си и на майка си. Гледаше го войникът, който е готов да тръгне на бой. Колко различно, колко невероятно странно бе това бъдеще, което никой не можеше да предвиди.
- Готова съм. - Риза хвърли още един документ и изпухтя.
- Гомен... - почувства се длъжен да й се извини Рой от името на всички останали, после се намръщи. - Само за това че пишеш най-добре те накарахме да ни подпълниш документите.
- Карали сте ме да върша и по-големи ужасии= - говореше, рабира се, за албумите, които бе подпълвала. Момичето се изправи. Облечена в синьо, а не в розово като повечето момичета на нейната възраст, тя застана до съученика си и също си оправи яката. Като същински войник, тя нахлупи каскета на главата си и заприлича на момче. Не... всъщност не приличаше. Стараеше се да е така. Но тя бе тяхната малка сестра. Тяхното слънце, за което те бяха луната.
- Още ли си сигурна? Бледа си. - първата им битка предстоеше. Тя щеше да бъде там, заедно с тях. Така, както винаги беше била в игрите.
- Винаги. Аз съм жена, аз съм мъж. Аз съм войникът в рокля. Аз съм твоята сестра. Този път ще бъда смела.
- Не е нужно... да го правиш, ако не искаш.
- Не е нужно ти да ми казваш дали да искам или не. Не случайно облякох тази униформа. Не случайно аз пожелах, аз сама, да се уча... там, където никоя друга не го бе правила преди.
- И ние сме ти благодарни за това.
- Радвам се.
Двамата се усмихнаха на образите си. Огледалото сякаш се разми пред тях.
Сега, години след това той отново подръпваше нервно яката на униформата си. По-висок, по-силен... С по-изострени черти и много, много по-променен от детето, което някога беше бил. И все пак отново просто Рой Мустанг. Само че сега имаше една разлика. Вместо до него да стои Риза стоеше някой друг. Вместо Арвен бе някой друг. Бе просто детето, облечено в синьо, което се държеше за униформата му и се оглеждаше в огледалото. Рой пазеше това дете. Рой бе баща на това дете. Един от многото, които то си имаше. Детето, което бе тяхната малка звезда. Скай. Тяхното Небе...
- Какво има? - попита Рой топло на драконски. Бащинският му глас бе поразително различен от това, което обикновено беше. Резкият, закачливият и засменият. Много по-различен от детето, което някога бе бил - Тир`ре не ти ли харесват, господарю?
- Харесват ми... но искам при теб. - момчето бе техният господар. Чувстваше се силно привързан към Рой, защото той именно бе бил там от самото начало. Още от тогава, когато Скай бе бил още бебе, Рой бе бил най-близо. Той си играеше с детето, когато тъмнината обгърнеше замъка. Той го разхождаше из ливадите и горите с гномчета. Заедно ловяха риба, заедно летяха в облаците. Той бе дете на разведени родители. Скай пък бе дете на хора, които никога нямаше да се срещнат отново. Макар Скай да обичаше все пак всички еднакво, то обичаше нощем да спи до един свой баща, който малцина виждаха като такъв изобщо.
- Не можеш да говориш езика им?
- Да.
- Те не могат да говорят твоя.
- Общ език.
- Хай. Мочирон дес... - той постави ръка на черната му главица и се усмихна. Трябваше да пази това дете с живота си. Бе се заклел да умре за него... защото все пак не бе негов баща, а просто един.. войник.
Тир`ре вече бяха настанени по стаите си. Сега, в следобеда, бе тихо и спокойно. Очакваха вечерта. Отново вечер и после отново деня. Да... Хубаво беше, когато имаше спокойствие.
- Не се страхувай, Скай. - той се загледа в тъмнината, която бавно скоро щеше да покрие света, за да настъпи нощ. - Дори тъмнината има светлина в себе си.
- Чичо Муртаг...
- Да... Муртаг... - бе наистина изненадан, че детето знае. Но Скай бе белязан с ангелска съдба. На челото му под лентата блещукаше странното петно по рождение. Той бе по-различен от тях, той бе и ангел. Може би знаеше повече, отколкото изглеждаше. - Ела да потърсим Хавок, искаш ли? Хайде...
Хавок бе като брат за Скай. Толкова по детски можеше да се забавлява. Толкова различни маски можеше да носи. Хавок... брат на всички. Баща на по-малките и брат на по-големите. Той бе ездач, без който те не можеха да живеят. Той, който водеше с двете си човешки ръце всичко, което можеше да предложи небето на ездачите. Той ги насочваше към звездите.
"Всяка светлина в небето е звезда. Всяка звезда е планета"
Намериха го пред огледалото, чрез което комуникираха с други големи или малки центрове. Голямо огледало в цял ръст. Пак говореше с Хюгес. Отново и отново, той се страхуваше за своите братя и семейство.
- Остави Хюг намира. - скастри го Рой и се намръщи.
- Трябва да се върне! - образът пред тях закима упорито в поза "не".
- Виждаш ли, казва ти не!
- Твърде сте упорити! Само ми донасяте проблеми, притеснявам се за вас. Ами ако... Ох, след Юга направо ме побъркахте.
- Чудя се кой ли е по-побъркан.
- Я стига! - и все пак се засмя заедно с тях. Тъмнината не бе само тъмнина. Винаги имаше малко светлина дори в най-пълния мрак. Да, те можеха да го намерят. Цял живот не бяха ли живели с него? Бяха... Бяха живели със светлината в мрака. Цял един живот, дори без да предполагат...

Детето тичаше по големия, огромния коридор. Неговото царство и неговия дом. Той обичаше широките коридори, които можеха да пуснат и дракон в тази голяма къща. Обичаше да ги вижда топли и осветени от светлото небе или красивите нощни факли. Обичаше всяка стъпка от своя дом. Всеки човек на земята обича семейното огнище и копнее за него... Поне така щеше да мисли принца години след това, когато щеше да разсъждава. Сега обаче бе просто дете.
Това дете, облечено в прекрасно синьо, вървеше, тичаше из коридорите на своята младост и детство. То бе най-щастливото дете от всички, защото всички го обичаха. Той бе още малък, но знаеше що за зло е яростта и отмъщението, защото можеше да ги изпита върху семейството си. Неговото семейство бяха хората в синьо, които се въртяха около него през целия този живот. Макар и малък, той беше достатъчно, за да имаш представа колко е голям светът.
Детето се спря задъхано пред големите за него врати и се усмихна. Малкото му зъбчета, с които Скай се гордееше, заблестяха на светлината, която падаше върху него, после се залови да отваря вратата. Направи го тихичко, защото бе усетил колко тихо бе в стаята. Рой Мустанг спеше на големия стол до голямата маса. Това беше библиотеката - стаята с многото книги. Тук, преди много, много години бе стоял и Роланд Колд, на същия този стол в същото това заспало положение. Но кой можеше да предположи това?
Рой бе свалил шапката си, която беше носил само по официални случаи. Сега синьото му палто стоеше настрани и бе останал само по светлосинята риза. До ръката му имаше една много интересна книга, която "баща му" обичаше да разглежда, когато се чувстваше разтроен. Тази книга бе изпъстрена с букви и картинки. Бяха интересни картинки. На лицето на Скай се появи онази момчешка усмивка и ето че той държеше книжката в ръце. Прекрасно подвързана и запазена, тя сега бе отворена на снимката, на която много момчета в тренировъчни екипи стояха с вдигнати ръце и приветстваха някого. Бяха облечени в обикновените панталони, затягани най-често с какъвто и да е колан, само за да не паднат. Значи просто бяха тренирали бойни изкуства до момента, в който ги бяха събрали сега. Само ако можеше да разчете надписа, Скай можеше да научи толкова много неща за тази снимка. Но се задоволи само да разпознае всичките си батковци и премина нататък.
Помнеше тази снимка. Бе я виждал толкова много време. Харесваше я. Бяха толкова щастливи. Рой и Риза. Тя седеше, облечена в най-красивата рокля, която Скай бе виждал върху нея. Вероятно бе веднага след приемането им като войници? Не знаеше. Рой я бе прегърнал, усмихнат и много по-млад. Прическата му поразително приличаше на тази на Скай сега. От години не бе бил такъв... "Ако бъдеш там..." - знаеше, че пише това, защото неведнъж бе подслушвал големите, които рецитираха какво ли не, когато бяха на кеф. Понякога бяха тъжни неща, а понякога... доста вдъхновяващи... поне така твърдяха другите, Скай не разбираше повечето неща. Ако бъдеш там... Какво? Къде? Скай не знаеше... но имаше толкова неща, за които не знаеше. Четиридесетте бяха обвити в много история, митове, легенди... разкази... Те бяха... Те.
На следващата страница имаше още от тази история, която те имаха заедно и разделени... Те бяха отгледани като семейство. Само защото тъмните времена ги бяха обединили. Вероятно никога повече нямаше да се случи нещо подобно... Те бяха единствените... феномени.
Скай обичаше снимките на Рой с останалите. Рой му изглеждаше най-оживен. Може би защото бе техен водач? Да, той стоеше начело на всичко. Всичко, което детето познаваше. В последно време само там можеше да го види така усмихнат. На снимките с Хюгес, на тези с Хавок... Дори имаше и такива с Муртаг. Скай не можеше да приеме, че батковците му наистина имат и такава черта в характера си. Муртаг, който беше така мълчалив и странен за детето тук бе в съвсем друга светлина. Този лилавокос ездач, който изключително много го обичаше и бе така мил, бе в същото време и толкова опасен за хората, които се държаха зле с него. Защо се държаха зле Скай не знаеше. Бе виждал този човек да се гневи и тогава се страхуваше от него. Бе виждал този човек да се отпуска в присъствието на своите съученици и тогава го обичаше. В повечето време го харесваше. Той бе един от хората, които бе стоял до него от самото начало заедно с Рой. Нима това не бе най-близкия човек до баща му Кевин?
Как можеше да има такава разлика? Детето усещаше, че Муртаг се крие зад маските, които и Хавок използваше често. Защо се криеше? Нещо огромно и мрачно често застигаше този лилавокос герой от приказки. Приказки, които разказваха хората за него и... Белия ангел на безсмъртието. Когато бяха заедно, бяха легенда. Скай се беше страхувал нощем, докато му разказваха за страхотиите и приключенията. Но когато видеше същия човек на живо, някак не бе онзи герой от приказките? Без Кевин наоколо, Муртаг бе така мълчалив. Можеше да стои там, в онази празна зала, сам с две пълни чаши вино и никой нямаше да разгадае мислите му. В такива омменти, когато другите го видеха, някаква странна сянка минаваше през лицата им. Натъжаваха се, когато не можеха да го накарат да се усмихне. Муртаг винаги се радваше на Скай, дори когато детето прекъснеше един от тези моменти. Но понякога... в тази радост нямаше истинско щастие. Някаква болка се опитваше да се скрие, а не можеше.
Сега, докато гледаше Муртаг на тази снимка, детето отново се замисли кой всъщност е той. Снимката изобразяваше лилавокосия войник, който отново стоеше до маса с две чаши. Беше в някаква къща, която детето не бе виждало. Но на снимката изглеждаше много, много по-щастлив... Може би защото двете чаши бяха празни и имаше някого до него... Някой, който сега много му липсваше. Можеше ли човек да се раздели с част от сърцето си? Колко сърца имаше Муртаг? Често големите си шепнеха за някоя си Блу Тегами... За Кевин, за много други хора, които бяха представлявали части от този лилавокос. Той малко по малко ги губеше всичките. Какво още можеше да загуби?
"Сърцето ми, така сложно устроено. Сърцето ми, съставено от бисерни сълзи... Сълзи, които се откъсват от него и потъват в забрава... Вече ги нямаше там, където бяха... тръгвам отново, за да търся новите сълзи..."
- Скай? - детето се стресна, докато се опитваше да разчете първата дума от бележката и изпусна албума. Рой се прозяваше и се разкършваше на стола. - От кога сте тук, господарю?
- Ами.. аз...
- О, разглеждате албума ми? Хитрец такъв, казах ви да не правите така!
- Вярн ли е, че чичо Муртаг сега е много, много тъжен?
- Чичо ти Муртаг... ще се оправи сам. Той е голям мъж вече.
- Да, но изглежда тъжен.
На Рой му се прищя да сподели, че за него Муртаг винаги си изглеждаше тъжен. Не, не винаги... Някога не бе бил, но откакто хората бяха започнали да го отритват от обществото бе бил... Сега отново бе щастлив... По онзи стар, стар начин.
- Ти какво би направил за него?
- Бих го гушнал!
- О, много мило. Не се безпокой, Скай. Всички са добре и щастливи. Дори той... Вече не е нещастен... просто не си го виждал отдавна.
- Защо преди беше?
- Когато намериш искрицата звезда ще разбереш. - какво ли означаваше това? Коя звезда трябваше да търси? Приятелство... или любов? Не знаеше дори какво представляваха тези думи. Той обичаше по детски, сключваше приятелства по детски, доверявайки се на всички... Не и на самото зло... Все още... бе още толкова малък...

~~~
Всеки от тях по един или друг начин се опитваше да се предпази от слънцето, както бяха строени в залата и чакаха поредния си изпит. Сега вече не бяха всички заедно, защото някои вече ги нямаше. Но те не се страхуваха от липсата им... вече не...
- Кога ще пристигне тоя дъртляк!? - нервеше се чернокосия младеж, като често-често проверяваше часовника си, който все едно щеше да гръмне от жегата всеки момент. Да, още беше лято... и то горещо лято.
- Стига си се ядосвал вече, Рой.
- Да бе, вече час мина откакто ни събраха в тоя парник! - той понечи да прибере часовника и да си тръгне, но тогава "дъртляка" дотича от коридора, понесъл многото си листове с въпроси. Това беше едно много заядливо старче, което ама хич не се интересуваше от това, което искаха учениците. Интересуваха го само въпросите и изпитите, които всяка година му се възлагаха. Всъщност, всички го мразеха. Та той дори не можеше да се нарече учител... Да, може би Хито Накамура бе постъпвал много, много по-различно...
- Първо да ви преброя - дори гласът му бе неприятен, това стържещо и заядливо старче не беше шега работа. Другите се надяваха, че няма да опъте много нервите на някои ученици - тогава ставаше още по-опасно... Или поне имаха да си стоят до довечера тук, ако се случеше...
- Муртаг? - след малко го чуха да каза и се огледаха сащисано. Но той не можеше да е тук... бе оставен на границата да се бори за живота си, животът, който не притежаваше, нали? Така бяха чули... Последния път, в който го бяха видели бе доста отдавна... онзи така далечен ден, наистина...
- Хюгес? - не, този път се случваше нещо друго. Не можеше да го няма и него... та той никога не пропускаше да се заяде с този стар, стар и заядлив учител. Нещо не беше наред и те го почувстваха... Ако го нямаше, значи нещо се беше случило... но какво?
- Там, навън! - ставаше нещо навън. Другите пренебрегнаха гласа на учителя, за да разберат какво става. Никога преди не бяха виждали царицата така бясна. Защо? Те веднага съзряха проблема в това и се намръщиха. О, познаваха този проблем много добре. Не случайно досега се бяха изправяли пред него много, много пъти. Ето че пак. Та тя не се ли отказваше? Виждаше, че не може да ги победи само с думи. Не можеше и това си е. Особено сега, когато се бе заела с този човек. Нима не знаеше много добре, че не може да надговори господин веселяка на групата? Естествено, че се знаеше... Чакай, чакай... тя се опитваше да ги победи, докато не бяха заедно? Та те винаги бяха... ако мислеше, че ще раздели един с другите... нямаше да се получи.
- Какво си мислиш, че правиш? - той скочи на прозореца и засочи към жената, като за изненада на другите дори успя да я надвика. Той можеше да я надвика винаги, по незнайни причини... Сигурно защото сам я беше научил да крещи така? Тя се обърна и го изгледа ядосано като скръцна с зъби - обикновения опит на Арвен да накара някой да й обърне внимание. В момента, в който я завариха другите, тя се караше с липсващия Хюгес. И да, не се караше с него за нещо необикновено, а за това, за което се караше с всички. Какво се бе случило с приятелството? Какво се беше случило с онова, което бе била преди? Нямаше вече нищо останало от онова време. Не... нищо...
Тя посочи лилавокосия, който се беше опитал да мине през стражите на двореца и се ухили на Рой.
- Казах ти, че няма да го допусна вътре.
- Ще го допуснеш дори да трябва да сляза долу! Веднага!
- Ти не си владетел тук.
- Искаш ли да дойда да си разменим местата? Не искаш да опитваш, нали? Страх ли те е? Щом искаш да си смела - идвам... - той нарочно се отдалечи от прозореца. Всички бяха свидетели на подобни сцени и преди, знаеха какво ще последва. Знаеха, че ще му издействат път напред. Защо беше нужно да се стига до това все пак? И те не знаеха. Нещо се бе променило в държанието й. Нещо, което щеше да остане завинаги, дори и след мнимото им сдобряване. Нещо, което никога не изгоря и изчезна. Тя го носеше и сега, там, където и да беше. Никой никога нямаше да премахне това черно петно, нито дори ангела от синевата. Дори той не беше успял, каквото и да се опита да стори. Вероятно... някои неща бяха контролирани от някого, който не желаеше да бъдат променени.
- Как си? - чернокосият прегърна Муртаг по братски и се усмихна вяло - Пак се стигна до това, съжалявам.
- Свикнах вече. Може би ще е по-добре да не се връщам.
- Да не си посмял! Та ние се опитваме да ти направим място, а ти отказваш! Не ме обиждай, моля те... моля те, не ни изоставяй.
- Създавам само трудности.
- Трудното за един мой брат е трудно и за мен. Никого никога няма да оставя... Не, дори и да се опиташ да се измъкнеш ще те последваме. Помни ми думата.
- И ти си също толкова упорит.
- Все пак съм водачът, нали?
Царицата им се беше променила. Беше. Не беше момичето с усмивката, бе суровият войн на изтока. Защо на изтока ли? След ужасните кланета по онова време, източните хора бяха най-опасните ездачи тогава. Малцина бяха запазили себе си. Тя... Тя не можеше да бъде наречена велик човек заради това. Та тя дори не беше възприела чертите на Владетеля на Севера и Небето - Роланд Колд... Не приличаше и на баща си, Владетеля на Пролетната свежест, Грациан... Тя бе нещо ужасно, творение на ужаси и сякаш контролирана от злото. Тогава бе била такава и завинаги запази неприязънта си към определени хора дълбоко в сърцето си.
Муртаг се усмихна на Рой и двамата си кимнаха, после си стиснаха ръце.
- Ще гласувам за теб на следващите избори за оратор.
- Хо-хо, ти разказваш по-добре, приятелю.
- Ти шегуваш ли се с мен?! - двамата се ухилиха, после дадоха път и на другите да се приближат. Тоест им обърнаха внимание. Лилавокосия бе станал почти мит и за тях, от толкова време не го бяха виждали... От толкова време... Бяха чули, че често се забавлява с пътуващите артисти или сам е такъв. Муртаг така си изкарваше хляба с още мнозина. Уличните артисти бяха щастлива сбирщина от всякакви индивиди. По време на пътуванията си, лилавокосия наистина беше бил такъв и дори някои твърдяха че са го виждали сред трупата. Как не, хората винаги се нуждаеха от войници, които бяха много по-бързи и акробатични от обикновените. А пък някои имаха и много други умения - да свирят или пеят... дори и двете... Нищо не беше невъзможно, нали?
- Още ли се мандаш из света?!
- Леле колко си се издължил!
- Ама ти истински ли си, бе!?
- Чух, че си станал герой... Къв ти герой, та си си направо мит... за нас.
- Ха, герой от местната странноприемница ли, Анату?
- А, не, от местната улица...
- Какво сте се разшумяли така!!? - скастри ги някой и те се обърнаха като един. Белокосият бе повикан от ядосания дядка, защото никой не го слушаше. Хито Накамура стоеше пред тях, разрошен, сякаш бе летял от горе до тук, а пък бялата му роба още се развяваше около него, току-що беше спрял. Бе сложил ръце на кръста си и очите му пускаха искрици... Да, току-що беше дошъл.
- Идвам за изпита, Накамура-сенсей. - възможно най-невинно взе думата лилавокосия и привлече вниманието на Хито.
- Възможно ли е?
- Допуснаха ме... някак си... по онзи начин.
Хито се засмя и от гневните искрици за миг не остана и следа. Как го правеше никой си нямаше и на представа.
- Добре, добре... това ми харесва... - за ужас на дядката, Хито се присъедини към шума и веселбата... и въпросите и всичко останало.

~~~
Една красива роза украси прекрасния камък, който бе все още непокрит с трева. Той се усмихна на тази роза, а после загледа камъка, на който бяха изписани толкова много имена. После... после бе привлечен от изгрева. Досега бе хладно и неприятно, но слънцето промени пейзажа за пореден път. И младежът се усмихна.
- Чудя се... Чудя се какво е там, отвъд... Къде сте вие сега? Пак ли сте задено, както приживе или разделени? Още ли помните този свят или там сте по-щастливи? Какво ли правиш ти там, Гио-чан? Има ли момичета, които да се хващат на лъжите ти? Не ми се иска да знам, че пак не ти върви по оня начин. Дано си намерил щастието, дори и отвъд... Предай на останалите си дружки, че ми липсват. Кейстръл... искаше ми се да споделя с теб няколко свои проблема. Но щом съм тук, ще ги призная на всички ви... - младежът се настани до камъка, все още загледан в слънцето, което скоро щеше да накара диамантите, инкрустирани тук да засияят. - Вече съм свободен, не е нужно да пазя онази пещера. Да, мисля, че така е по-добре. Благодарен съм на теб, Грег, задето ме насочи накъдето трябваше. Беше прав - такъв глупак съм понякога. Ще трябва да се поправя... Да, много...
Сега съм войник, хора. Войник на Северната армия. Генералът е доста строг, генерал Тегами. Северната армия още е за хора, които не могат да намерят себе си. Обещавам ви, че някой ден... някой ден аз ще успея. Ще изпълня обещанието си и към теб, Юноки... Някой ден ще тичам свободно през полята на луната. Точно както обещах. Тайсън, на теб ти казвам, че успях, успях да мина през тъмнината и тишината на онова ужасно място... Да, знам, че звучи странно за теб, но аз се гордея със себе си. Там срещнах още много хора, приятели. Хора, които мисля, че ще могат да ми помогнат. Пък и до мен отново неотлъчно броди и Ямараску, толкова е упорит. Знам, знам че отначало се шляех само снего. Съжалявам... Но всяко дете вярва, че ще има семейство завинаги, нали? Семейството, в което се е родило и израстнало. В моя случай - преродило. Гио, мисля че ти би харесал Блу Тегами, тя е сестра на Лука. Доста е странно това хлапе, само да беше тук, да ми кажеш какво да правя... Но аз обещах да не страдам, спомням си... Спомням си... - той се усмихна, когато диамантите засияха ярко, сякаш радостни от топлината. - Знаете ли... дори сега... вие все още сияете не сам тук, но и в сърцето ми. Съжалявам, че закъснях за този ден, момчета. Исках да дойда да ви видя в Деня, но ако ме видеха щеше да стане лошо. Не само за мен, но и за хората, които ми помогнаха и скриха. Знам, че не обичате да чувате тази дума - и аз мразя да се скрия. Но не мога да си позволя... да навредя на някого. Виждам, че отново има много цветя. Това е хубаво, значи всички са били тук. Чувствам се зле, след като само аз не съм бил. Съжалявам, наистина съжалявам. Но... нима не е по-добре, че все пак успях... в противен случай, ако не бях дошъл никога? Вие знаете, че не мога да ви оставя, не мога да не се върна, нали? Надявам се... че го знаете.
Изправи се и отново се поклони, сякаш говореше с някой, който можеше да реши съдбата му, после се обърна да си ходи, но се спря.
- И благодаря. За думите, останали спомен... помогнахте ми... дори само като спомен... - обърна се и замръзна. Сякаш го бяха хванали на местопрестъплението. Не трябваше да е тук! За бога, не трябваше!
Тя стоеше, по-светла от слънцето, по-бляскава от диамантите. По лицето й се стичаха бисерни сълзи. Те падаха върху розите, които носеше в ръце. В миг ги хвърли и се затича към брат си. Нейният брат. Братът, един от многото.
- Риза! Рихата! Как... как така!? - беше искрено изненадан да я види тук. Оикновено тя не закъсняваше. Какво се беше случило сега. Тя се опита да го удуши, хвърляйки се на врата му. Спомни си. Тя не го беше виждала от години. Мислеше си, че е мъртъв. После се беше надявала да го срещне, но забраната на Рой и Ямараску я възпираха да се опитва да го изложи на опасност, като го потърси.
- Идиот! Бака! Бака! Бака!!! - очите й заплашително се напълниха със сълзи, докато го удряше с ръце, облечени с ръкавици. Бе в една от онези бални рокли, с които някога бе тренирала танци... заедно със същия този човек, когато бяха деца. - Муртаг Бака!
- Аз мислех че...
- Естествено, че никога няма да идваме по единично! Естествено, че винаги им говорим заедно! Мислиш ли, че само защото имаме някаква си прищявка отложихме срещата си с тях в Деня! Ние винаги трябва да сме заедно!!! - той погледна зад гърба й. Другите, момчетата, бяха се наредили там и се подсмихвяха. Тъжно или не, той не можеше да каже точно. Те бяха тук... Те бяха тук задено... всички - загинали и не.
- Разбирам... значи съм глупак, задето съм си мислил, че някога ще избягам от вас... от семейството ми. Аригато... Аригато...
- Не е нужно да благодариш. Братята и сестрите се подкрепят - Хито, облечен в чистото бяло, което блестеше по-силно от най-силната светлина. Той се усмихваше по онзи топъл бащински начин.
- Накамура-сенсей... да... наситина съм бил голям глупак... И много прибързан...
- Хванахме те на местопрестъплението! Ти ще черпиш!
- Аз? - всички ясно видяха как се бори с думите и иска да избере някоя, която да изрече на глас - Не мога... Видят ли ме жив ще ме одерат.
- И вярваш на принцесата? Вярваш на нея, вместо на нас? Кога сме те предавали?
- Не разбирате ли, че ми омръзна да създавам вечно проблеми!?
Рой потрепери от гняв, това беше опасно. Но този път превъзмогна желанието си да предизвика Муртаг. Не тук... не и тук, на тази поляна, пред този гроб... Не сега... Приближи се до камъка противно на обикновената им процедура в този ден и остави небесно синята роза до другата долу и върху другите цветя. Другите понечиха да си тръгнат, но нещо ги спря. Нечия сила, която не познаваха. Нещо ги задържа там, където бяха... може би беше магическият вятър, който обикаляше вечно този хълм, тази полянка, този камък... Камъкът от диаманти, който пазеше техните другари.
- Съзнавам, че не говоря само на вас, приятели... - бе с гръб към тях, но те го чуваха ясно, все едно вятърът разнасяше гласа му из огромна зала. Кънтеше, сякаш не искаше да остане чут само от онези, които бяха долу под земята или горе на небето. Само веднъж бяха го чували да омеква до толкова... Толкова, че да познаят в него друг ездач - когато Арвен си отиде. - Ще ми простите ли? Предполагам... Знаете, че винаги се случва нещо неочаквано. Искате ли да ви разкажа една история? Не загубихме последната битка. Арвен падна, но малцина останаха. Арвен си отиде, но все още има надежда. Всеки от вас се молеше тази надежда да оцелее. Знам... затова ви казвам, че тя оцеля. Детето е здраво... и силно... Заклех се, че ще го пазя... Както се заклех пред един от вас да пазя и моите братя и сестри. Помня онзи ден на кървавия залез. Помня го, защото още си пред очите ми, Кейстръл, когато вечер поглеждам умиращото слънце. Когато загина ти, аз обещах и на теб и на целия свят да пазя това, което ми е скъпо. Старая се, момчета, макар че не съм си и представял, че ще е толкова трудно да отгледаш едно дете. Но аз го приемам като свое... да, като свое. Скай ще бъде владетелят, който търсим, за да замени майка си на трона. Скай ще се справи, вярвам в него... макар да е още толкова, толкова малък. Момчета, имам един проблем, който не мога да разреша. Той е свързан с обещанието ми към теб, Кейстръл. Знаеш ли, след битката отново бяхме сплотено семейство, това е нормално. Когато загина Тайсън пак беше така... Но сега всички се разделиме... за много дълго време. Знам, че ще кажете, че едно семейство не може да остане завинаги заедно. Че едно семейство е съставено от различни хора и всеки има правото да живее по свой начин. Но за бога, как да ги накарам да ми повярват? Как да ги накарам да ми повярват, че никога не бих им навредил? Случиха се много неща... мнозина бяха прогонени от замъка, където бяха живели с години. Единствения им истински дом. Борих се срещу това, но нищо не се получи. Сега много от тях живеят на улицата, на границата... Далеч, много далеч. Защо не ме изгониха мен? Кой съм аз, за да остана там, момчета? Кой съм аз? Нима не съм просто дете на една ездачка, която е строга и неподкупна, която никога не показа любовта си към мен? Нима не съм дете на един Тир`ре, който се бори във войната срещу тях? Не съм ли дете на предател? Или прибират само богаташите в замъка, който трябва да бъде на всички? Сега искам да знам... дали той се страхува? И ако да, от какво? Защо го е страх да ми повярва? Какво съм сторил аз? Нима не се опитвам да помогна? Нима винаги, когато се опитва да влезе в своя дом, не се боря, за да го пуснат? Греша ли... Наистина ли греша? Ако съм толкова глупав, за да не се справя, посочете ми правилния път... Искам да знам, че поне постъпвам правилно... Наскоро един предсказател каза за него: "Един си нощем, на светло - друг. И ще бъде така до първата ти, истинска битка. Тогава ще приемеш истинския си облик". От това ли се уплаши той? Ако някога ви попита същото... му предайте, че това няма никакво значение... защото отй ще остане мой брат. Дори и да греша, дори и да действам неправилно... искам само той да го знае. Аз нямам други братя освен тях и вас. Страх ме е от самотата, в която израснах. Там, където бях момче, където играех сам с въображаеми приятели и никого другиго. Страх ме е от онова място. По-добре е да умра, вместо да се връщам там... Затова ще продължа да ги следвам... както обещах.
Вятърът обгърна краката му, после се разпръсна и уви около всичко наоколо, около всяка малка тревичка. После той се обърна към другите. Момчетата по-надолу бяха замислени върху нещо, Хито го гледаше спокойно. Хито винаги приемаше нещата толкова спокойно... Риза изглеждаше разтроена, Муртаг беше втрещен. Рой се фокусира върху него.
- Ще ми позволиш ли да ти покажа мястото, уредено за срещата ни? Старата странноприемница на Бром помниш ли я? Помниш ли хазяина? Старецът, който винаги ти подаряваше по някоя близалка или по-добре - ябълка? Нима мислиш, че той би те издал? Помниш ли сервитьорката му? Старата кръглолика женица, която винаги се смееше и веселеше с нас и в която Хавок бе направо влюбен, когато беше млада? Мислиш ли, че те ще те издадат? Муртаг... искам да дойдеш с нас.
Лилавокосият като че ли все още слушаше гласа му от преди малко във вятъра наоколо. После се сепна, разбрал значението на думите на Рой и му се поклони ниско. Нищо повече не можеше да стори. Защо, по дяволите, трябваше да упорства и пред братята си?
- Йорошку онегай шимас!

~~~
Ремо не за първи път участваше в битки, но не бе и лесно. Да, сега вече имаше кого да се опита да защити. Но господарят му, ядосан от караницата, тичаше напред без да го чаща. Мнозина паднаха от меча му онзи ден. Господарят му бе черен господар... Това, което забавляваше останалите, му хаесваше и на него. Не беше съвсем така, но той не можеше и да не бъде... такъв.
Бяха далеч от кулата, затова на ангела щеше да му се наложи за първи път да се отклони от пътя си. Обикновено просто се биеше и се връщаше. Сега не беше тъй. Бяха се отправили към друго място...

- Регент Хюгес и Господарят на Дорадо, сър - обяви един човек на Рой, който не спря да обикаля притеснено и нервно залата дори след това. Хавок кимна, за да покаже на горкия човечец, че поне са го чули. Двамата гости, придружени от Ремо и Елисия, разбира се, влязоха без да се представят и без много церемонии.
- Какво ви става? Толкова се отчуждихме, че вече ме представят и като някакъв си владетел от Царството небесно!? - Муртаг се огледа, защото никой не му отговори, както се очакваше обиновено да стане. После се намръщи и свали ръце, с които досега беше жестикулирал. Огледа Хавок и Рой и май му стана ясно какво има. Хавок се подсмихваше по онзи начин, а Рой беше ядосан.. Ясно. - Да не би и при теб да са идвали? Онези с принцесата, която иска някой богаташ за мъж?
Рой се спря и го изгледа така, сякаш не искаше да чува това отново.
- Тук се разнасят наякакви хора, които търсят годеник за принцеската си - троснато отговори накрая, като потвърди страховете на Муртаг. - Съгласни са на всеки, стига да е високо в обществото. Предложиха на Хавок, но той много хитро отказа. После поразпитаха за куп благородници от старите родове, но аз любезно отказах от името на всички, защото "семействата им не могат да се съгласят на това поради нашите обичаи"... После предложиха и на мен! Аз! Да се оженя за принцеса от не знам къде си!? Какво ще стане с ездачите тогава!? Как да ги напусна, Муртаг, как да ви оставя, като ви обещах на времето... Аз обещах... Чакай, и при теб ли идваха?
- Да, казаха, че нямат нищо против да оженят принцесата за черен господар дори. Предложиха ми и да й предложа някой от моите приближени. Някой като Лука, че дори и Ремо! Представи си!
- Само на мен ли не ми предложиха!? Толкова ли съм неприятен!? - проплака Хюгес, като малко ги поразвесели.
- Ти се смяташ за стар, бе човече! Имаш си дъщеря на цели три години!
- Оставете това, ама те искаха дори да поизчакат Скай да поотрасне, за да го оженят за тази принцеса!
Всички зяпнаха от това твърдение и всеки знаеше какъв въпрос си задава другия: Тази принцеса на колко години всъщност е!? Рой също поклати глава и най-накрая я вдигна, само за да огледа хубаво и Муртаг и Хюгес, които отдавна не беше виждал.
- Муртаг, мислех, че мразиш това - посочи към главата му, понеже лилавокосия бе свалил шапката си в момента. Вързаната му на конска опашка коса отново бе хвръкнала на всички посоки.
- О, остави, да не съм жена, за да се тревожа!? "Ох, божке, пораснала ми е косичката, как трябва да ходя до бръснаря, ама каква прическа ли ще ми направи... Ау, ако пия някой елексир дали ще се оправя самичка"?
- Велики дядо Тир`ре! - стресна ги човекът, който обявяваше имената и всички се обърнаха към вратата едновременно. Старият водач на Тир`ре, заедно със своята патерица, влезе в залата, погледна ги и се усмихна.
- Хм, за първи път виждам четиримата регенти заедно. Ако не се лъжа... Муртаг Моуси и Хюгес Маес, нали? - посочи двамата, които назова по име, после отново се усмихна. Сега вече наистина картината му се виждаше пълна. Всеки от четиримата изобразяваше различна стихия и дух. Те бяха четирите посоки и четирите сърца на драконите, нали? Така пееха хората. Още от началото Хавок, който ги беше посрещнал първи, бе се видял на стареца типичният ездач-западняк. Веселите западняци, които не се спираха пред нищо, които бяха повече хора, вместо ездачи... Които не искаха да докадват нищо, а в същото време можеха да държат всичко в ръцете си... Рой от друга страна символизираше топлината на юга. Веселия огън на слънцето там, жаравата в земята... Огънят на народа на ездачите-южняци. Хюгес, който можеше да разгледа едва сега, бе точното копие на изтока, макар че, разбира се той точно от там си идваше. Весел или не, смешен или не, той можеше да има само две страни - ядосан и радостен... За хората от изтока усмивката бе най-важното, което можеха да оценят. И Муртаг... младежът на севера... Също толкова студен и непроницаем като всички ездачи-северняци. Всички, които криеха едно или друго, но носеха топлината на студа... Защото и в студа можеше да има такава. - За бога, признавам си... вие сте точният избор за генералите на четирите армии... Истински защитници на Юга, Севера, Запада и Изтока.
- Е, недейте така, срамуваме се - почеса се Хавок и се засмя нервно. - Велики дядо, добре ли се чувствате? Желаете ли нещо?
- Да поговорим за онази принцеса, която предлагат наляво и надясно.
- И вие ли...?
- Предложиха я на един от по-изявените ни млади мъже Тир`ре.
- Не знам какво да кажа! Що за принцеса е тази, която е готова да се ожени за всеки на всяка цена!?
- Може би отчаяната такава.
- Вие знаете ли нещо за нея, старче?
- Да, трябва да е принцеса Амнелис. Младата наследница на едно от многото разделени и разпадащи се човешки царства.
- Но тях отдавна ги няма!
- Малцина са останали и се бият по между си. На принцесата са и нужни хора, за да й помогнат в битката.
- Тогава защо не моли за помощ, а за съпруг!?
- Защото така връзката е по-силна... Един съпруг ще направи всичко, дори може да даде живота си за онази, която ще обича.
- Как да обичам някоя, която не познавам!?
- Вие младите сте толкова, толкова претенциозни... Трябва да съм я виждал, трябва да я познавам... Не разбирам младото поколение.
- Старче, някога са се женели така, както родителите са определяли. Това не винаги е било добро за нас. Роланд Колд едва да не загуби и царския род и живота си, следвайки съвета на родителите си. Грациан е бил много време сам, защото е отказвал на съветниците да се среща с принцеси... Любовта не става ей така от въздуха...
- Не ви обвинявам. Прави сте, наистина... Не завиждам на принцесата... Но не се гневете, тя ще се научи. Наскоро е загубила родителите и брат си. Още не е готова за това.
- Когато се научи да се върне. Страх ме хвана, като чух, че някой иска мен за съпруг!
- Но младежи! Толкова ли се страхувате от задомяването?
- Но те ни предлагаха така, сякаш тя е разменна монета или не знам какво!
- Да бяхте видял само как звучеше!
- Заради тях се скарах с баща си за това... Защо като дойдем до някаква такава тема всички ми се хвърлят отгоре. На стар ли ви приличам? Тогава ще си остана ерген!
- Муртаг, ако се заинатиш, ще стане, гаранция...
- Хъ, притрябвала ми е някаква, да ми трови живота...
- Да, коя може да издържи и философщини и инат в едно? Дори Риза не може, пък тя се смята за войн...
- Нали...

Благородниците на ездачите бяха наистина много малко. Това обикновено бяха хора, които дълго време бяха участвали като регенти или пък генерали... или дори по-изявени библиотекари на царството. В момента имаше около десет рода, които се поддържаха сравнително добре през вековете. Но те вече застаряваха и си отиваха един по един. Един ден царството щеше да има свои други благородници... нови благородници. Но сега, във времето на тъмнината, тези десет рода предпочитаха да не се месят в политиката и стояха извън нея. Единствените лордове на Ездачите, които отговаряха пряко за властта и за съветването на регентите, ако се наложеше, бяха двама. Единият бе лорд Фицрицарин Пророк, пазител на Ключа за тунелите и пряк наследник на една ездаческа принцеса, като се явяваше родният чичо на Скай. Той не признаваше това право, казвайки, че Скай има своите приятели и бащи навсякъде и бе се отказал от заемането на регентската длъжност. Другият, който регентите слушаха най-вече, бе някой, който никой не би определил като лорд. Лорд Каин Фейри, пазител на Библиотеката и писар на царица Арвен. Каин, момчето с очилата, момчето, което изглеждаше така изпочупено... Защото някога бе оцелял от падане с дракон от над 10 метра височина... Най-трудното и опасно преживяване, което съучениците му някога бяха виждали. Той в момента и беше най-ценният помощник на Рой относно някои исторически факти. Писарите на царството притежаваха най-ценните исторически книги и ги знаеха почти на изуст. Това беше системата за управление на царството. Една постоянна система в движение.
- Значи това са те?
- Изглеждат толкова свързани един с друг... като верига от различни характери, които се допълват!
Тир`ре се криеха зад една колона, докато Великият дядо разговаряше с четиримата регенти, които вече успокоени, седяха на четирите си стола около досега празната маса. Тронът оставаше винаги празен, макар че Скай обичаше да седи на него привечер. Сякаш искаше някой да го похвали... Там му харесваше... никой не знаеше защо...
- Хавок е толкова нормален...
- А Рой не мога да го разбера... господи, ездачите са труден народ.
- Вижте този, вижте този... носи очила, а очите му изглеждат съвсем наред! Каква ли е причината?
- Толкова са зелени, че чак сякаш можеш да пропаднеш в тях!
- А другият? Изглежда ужасно странен! Това синът на Морзан ли е?
- Погледнете меча, който стои до стола му! Изглежда странно... побиват ме тръпки някак...
- Има странно изражение... прилича на онези от книгите, помните ли...?
- Черните господари? Че той не беше ли такъв!? Погледнете какви остри очи има, сигурно вече ни е видял!
За ужас на младите Тир`ре, обсъжданият от тях се обърна и се усмихна мило.
- Моля ви, коментирайте ме пред мен... не обичам да говорят зад гърба ми. - те излязоха виновато от скришното си място и се наредиха така, сякаш щяха да очакват смъртно наказание. Сега стояха директно срещу четиримата регенти на царството, заедно за първи път пред тях.
- Велики дядо, извинете ме, но... Всички ли красиви момичета Тир`ре обожават да обсъждат така ездаческите момчета или мъже? - заинтересува се Хюгес, като оправи очилата си, а дядото се засмя.
- Нима това е главното качество на нашите момичета, господарю Маес? Не си ли харесахте някоя?
- Това няма значение. Чудех се, защото другото ваше момиче от Дорадо също обича да обсъжда с брат си мъжете, които е видяла... или един от тях. - това сякаш накара Муртаг да потръпне и стана ясно, че намекват за него.
- Остави Ризел да си мърмори каквото си иска! Тя е инатливо малко пречещо същество, с което човек не може да се оправи никога!
Хората около него се засмяха, естествено, не му вярваха.
- Но ти все пак я изведе в града!
- И й помогна да се научи да танцува!
- И все пак прие помощта й, когато Джени се нуждаеше от помощ.
- И обичаш да се караш с нея.
- Човек има правото да се опита да изгони дразнителя от себе си... По какъвто и да е начин!
- Да, но ти й подари едно от Неумиращите цветя на Дорадо...
Муртаг се намръщи и обърна гръб на Рой, с което стана ясно, че няма коментар за това, така че останалите се захилиха.
- Ще видим какъв дразнител ще е след година-две.
- Ако съм жив до тогава!
- Аааа, сега нарочно ще почнеш така, да ни ядосаш... Велики дядо, когато онзи ден настане, напомни му какво си казахме тук.
- Кой ден, глупаци такива!?
- Как кой? На сватбата ти! Може ли аз да съм ти кум?
- О, това е прекалено! Няма пък! Няма да се оженя!
- Ще го запомним...
- Пхъ, както искате. - Тир`ре се разсмяха от това как звучеше и ездачите се усмихнаха. Добре, щом се смееха, значи нямаше да мислят, че щяха да бъдат заколяни, нали?
- Господарю Моуси, мога само да ви предупредя, че жените Тир`ре са много опасни. - великият дядо се усмихваше по онзи начин, по който някои хора приемаха някое твърдение за невярно.
- О, велики дядо, забелязах го. Ризел... И брат й... са доста различни... от мен и останалите ездачи.
- Ще свикнете, ще свикнете...
Онзи се усмихна. В този момент Великият дядо, водачът на Тир`ре усети в него частицата Морзан... Не, беше много повече от частица все пак... Муртаг се изправи и се обърна към останалите, като им каза нещо на драконски и сложи шапката на главата си.
- Нима си тръгвате? - Тир`ре проследиха как се загръща с палтото, което се появи в ръцете на едно малко странно същество... Сигурно беше Ремо...
- Да, Лука се нуждае от помощ... Пък и трябва да посетя къщата му. Съжалявам, че нямам време, но после ако трябва...
- Вървете. По-добре си свършете работата. - и без това Тир`ре получаваха достатъчно новини от Дорадо по специалните си канали. Познаваха господаря без да са го виждали.
- Следващия път, обещавам, ще имам време... Повече време.
Огледа всички, после леко се намръщи. Имаше нещо или някой сред тях, който... който беше виждал и преди. Един младеж вдигна едва тогава глава, за да го погледне и ахна удивено в притихналата зала.
- Човекът с доматите! - посочи Муртаг, макар че вече всички гледаха към него и ангела, който настръхна, готов да защити господаря си, ако се случи нещо.
- Ти? Момчето с ябълките! - двамата се посочиха и се засмяха. Тир`ре гледаха момчето, което мразеше ябълки, а ездачите - ездача, който мразеше домати... После им стана ясно. Видяха странно съшитите дрехи на момчето... приличаше на... уличен артист! Това беше момчето от трупата, с която Муртаг бе пътувал с месеци заедно с Кевин навремето. Там си беше изкарвал прехраната. Тир`ре го бяха научили на културата си, а той - тях на ездаческата. Момчето се засмя и се доближи, не можеше да повярва на очите си.
- Ти си значи! Защо не ми каза? Защо не ми каза кой си? Мислехме, че си като нас!?
- Не ви ли казах? Тогава бях като вас. Бях пътник без багаж, който търси прехрана. Беше вярно. Независимо къде си израснал, момче, в замък или селска колиба... можеш да се превърнеш и в благородник и в селяк. Нима не ме разбра тогава? Казах същото.
- Но ти си бил...
- Част от четиридесетте? Част от ездачите? Черен господар?... За това тогава не знаех.
- О... Разбирам... Извинявай... Хей, от доста време се чудех какво да ти кажа, ако се срещнем пак... Ти... Още ли мразиш домати? - първата им вечеря заедно бе минала доста комично. От тогава нататък изнасяха много такива комедийни пиеси или дори някои измисляха песни. За мъжа, който мрази домати, но живее при онзи, който ги обожава. За момчето, което има алергия от ябълки, но работи с онзи, който ги обожава.
- Да... Още ги мразя.
- Ами... другият? Другарят ти с кафявата коса?
- Той замина... за своята родина. Казвал ти е вече... че идва от много далеч. Време бе да се върне там, където принадлежи...
- Значи ти си сега...
- Муртаг. Казвам се Муртаг. Не ти казах тогава, защото все още ме преследваха като престъпник. Щях да ти навлека неприятности и не беше шега работа. Муртаг Моуси.
- Аз съм Тир`ре без име... Радвам се, че пак те виждам жив и здрав. Имам толкова да ти разкажа! Къде е другият? Розовокосият, който можеше да те накара да пееш?
- Ако дойдеш с мен ще го видиш. Ти нима си останал последен от трупата?
- За жалост... Наистина ли мога да дойда с теб?
- ... Да...

- Искам да те помоля за нещо... преди да тръгнем. - Тир`ре се спря, беше му хрумнала една идея. Като един артист, той можеше да рисува образи с въображението си и винаги носеше своите идеи вътре в себе си. Муртаг се спогледа с Ремо и двамата погледнаха младежа любопитно.
- За какво?
- Отдавна търсех някой, който да те замести... Но няма такъв човек. Искам да изиграем Онази пиеса... още веднъж...
- Сега ли? Къде?
- Как къде? Навън... както винаги сме правили. Навън, пред хората, които ще ни се радват... Регентите също са поканени, разбира се.
- Ти каза, че трупата вече не съществува.
- Но не съм казал, че не съм я възтановил. Моля те, само веднъж. Муртаг... страх ли те е да играеш пред познати?
Лилавокосият се усмихна. По онзи начин, който Тир`ре вече почти беше забравил. Сега изглеждаше още по-истински, още по-магически, отколкото когато играеше ролята си. Но лилавокосият наистина нямаше проблеми с нито една роля, която някога беше изпълнявал под съветите на бащата на това момче.
- Още ли пазиш костюма ми, момче?
- Как да изхвърля нещо толкова важно? Та нали заради него продължих да търся твой заместник? Признавам си, имаше едно момиче, което играеше добре... но я изгубихме, когато минавахме през планините.
- Мисля, че я познавам... Да вървим тогава. Да не губим време.

Пред смаяните ездачи на столичния град, трупата вдигна за мигове декорите си. Те отдавна не бяха виждали пиеса тук, в този град. Но щом видяха колко е нетърпелив Хавок да започнат, то значи наистина си заслужаваше... може би...
Пиесата беше от онзи човешки тип, в който не се позволяваше много говорене от страна на артистите. Те дори нямаха реплики, а всичко се водеше от стъпките и музиката, която съпровождаше всяко тяхно движение, дори трепет.
Всичко започваше с появата на една изключителна девойка. Тя носеше прекрасна рокля, която блестеше на слънцето и бе синя като сутрешно ясно небе. Девойка с коси като руса река и най-блестящите очи, които ездачите бяха виждали досега. Знаеха, че артистите имат свои начини да правят невъзможното - възможно, но рядко тези дни имаха възможността да му се насладят.
Девойката ходеше боса из тревите на импровизираната сцена. Звуците на арфата нежно подсказваха, че тя се вълнува за нещо. Нещо, което ще се случи скоро... Пред нея се отвори портал. Съвсем леко арфата измени музиката си към изненада. Девойката се огледа, чудеше се кой е отворил този странен блещукащ портал. Изведнъж се чу грохот от много копита. Съвсем в стила на ездачите, девойката бе попаднала на бойното поле. Много, много фигури започнаха да идват на коне или пеша, държащи мечове или копия. Девойката се уплаши. В битката имаше нещо нереално - биещите се не забелязваха девойката. Музиката подсказваше, че тя се опитва да се спаси от бойното поле и да избяга. После вижда портала и отчаяно се хвърля в него - от там, от където бяха дошли едни от войниците. Всичко се сменя магически - тя се появява в пуста местност, където няма никой и нищо. Има само един войник, чиито кон е ранен и е останал да поддържа портала. Войникът вдига глава. Публиката веднага забелязва, че някога тази роля е принадлежала не на кой да е, а на техния Бял ангел. В лицето на войника, в грима му, има нещо толкова ангелско... Кевин...
Войникът се изправя, после протяга ръка към девойката. Вероятно я пита от къде идва, защото досега, затворил очи, той използвал силите си, за да поддържа портала готов за приятелите си. Тя потрепва и отстъпва от него. Той, изглежда, осъзнава, че я плаши и също отстъпва, за да може тя да се съвземе. Минава много време. Войникът се чувства виновен, а не знае защо, но девойката скоро се съвзема и вижда, че конят на войника е ранен. Войникът отказва помощта й, не иска красотата й да бъде помрачена, защото ако се погрижи за конят на войника, поверието гласеше, че нямаше да има добро бъдеще. Тя не го чува и все пак му помага да превържат животното. После го разпитва за какво точно се бият и от къде идват. Войникът, вече по-спокоен, спокойно й разказва как идват от много, много далеч. Как изгубили царското семейство някъде в пустинята и ги търсят, но нейният народ не им позволява да минат напред. Тя се интересува от царското семейство. Той й разказва за кралят, който всички обичат, кралят, чернокос и зеленоок, най-любимият от всички на света. Ездсачите се сещат, че става дума за Грациан и силно аплодират идеята, за която никога нямаше да узнаят, че идва от един техен събрат. Конникът разказва за това, че царицата им е много болна, но дъщеря й силно я подкрепя там, където са сега. Девойката пита дали има начин да минат отвъд без да се срещат с армията на енйния народ. Конникът признава неохотно, че има такъв начин, но народът на Долните земи никога няма да ги пусне да минат. Вдъхновена, девойката се изправя и потропва три пъти с крак върху земята - знак, който Долноземците определят като повик от повърхността. Не след дълго в земята се появява капак. Един много намръщен човек, който играе долноземец с прекрасно копие на дрехите и грима пита какво иска момичето от тях. И тя казва, че ще отиде да намери царското семейство отвъд, но за това... ще й трябва помощ. Отказва помощта на конника, който трябва да остане, а и долноземците така и така нямало да го вземат из тунелите си. Тя, обикновената, имаше правото да слезе долу. Така тя изчезва от погледите на всички. Конникът гледа няколко минути в дупката, докато тя се затваря. После затваря очи... всичко изчезва във вихрушка от цветове.
В тунелите е тъмно. Много, много тъмно. Долноземецът пали свещ. Всички хора на подземията са бледи и изпити. Тук, в мрака, девойката изглежда уплашена, но решава да продължи напред. Иска просто мир, за да може отново да танцува из любивите си поля под звездите. Вървят много, много дни. Става все по-трудно и тунелите - много, много по-тесни. После изведнъж свещта изгасва и настъпва отново мрак. Някакво напрежение във въздуха. Долноземецът изглежда паникьосън, нещо става в тъмнината. Срещат се огромни чудовища и момичето изглежда отново се опитва да избяга. Нещо просветва от другата част на тунела. Светлина на невероятно наострен меч, който свети дори в тъмнината. Ездачите някога не бяха успели да познаят това движение, но по лицата на сегашните се прочете учудване. Сега можеха... вече можеха да познаят същата тази внимателна изящност, получена от много, много тренировки... в походката на Господарят на Дорадо.
Светлината вече идва от пръста на новодошлия. Като на шега. Облечен е в кърваво червено наметало, неприсъщо за черния свят под земята. Косата му е прибрана под огромна шапка. Гримът на лицето му с нищо не може да издаде, че това е Муртаг Моуси. Някога търсен, сега познаван от всеки. Долноземецът го мисли за някой от боговете си и му се покланя. Новодошлият се смее, а после много елегантно сваля шапка пред дамата и се усмихва. Голяма, странна усмивка. Ръката му внимателно я посочва, а после въпросително се обръща от там, от където идва. Девойката му обяснява какво желае, а той отново се смее. Странните му движения будят у публиката спомени за нещо забравено, както и преди години, когато Муртаг бе още начинаещ. Хавок познава в тези движения онзи артист, който някога на пазара пееше на малките дечица, облечен като просяк. Рой познава в същите движения артистът, който бе видял веднъж на един разклон да жонглира с ябълки и круши, забавлявайки децата на работниците, докато другите събираха плодове. Тогава облечен като един от тях.
Новодошлият казва на девойката, че е личният пазител на владетеля и идва за помощ. Чуди се няколко секунди, но после върху странно нагримираното му лице се плъзва широка усмивка и той й подава ръка с бяла ръкавица. Изключително спретнат и внимателен, той очарова девойката, смятайки, че тя може и да помогне... Благодарят на долноземеца...
Владетелят на чуждата страна плаши девойката, когато го вижда за първи път. Грациан от миналото, съвсем точно изкопиран сега стои на сцената с малко дете на ръце. Сам, много изгладнял и ожаднял, той ги моли поне да спасят детето. Благославя пазителя си и отказва опита му за помощ. Не, той щеше да умре там. Заръчва му да лети като вятъра, но да отведе дъщеря му у дома. Да спре битката и да накара народа да бъде щастлив... Не, да го доведе до щастието. И някой ден... Народът, без разделение, щеше да е щастлив. Колкото и да не иска, пазителят е принуден да се раздели с царя. Покланя се и взима дъщеря му на ръце.
Девойката е притеснена - как толкова бързо щяха да стигнат до замъка, където и да се намираше той? Тя беше чувала, че замъка е много, много далеч от пустинята. Пазителят сякаш не я чува, той гледа към новите звезди. Светлината им огряма лицето му. В следващия миг на негово място стоешевълк, а малкото дете стоеше на гърба му. Висок, черен вълк... Девойката се стряска. Но тя е чувала за Прокълнатия народ на пазителите. Съществото на боговете, вълконещото, й позволява да се качи на гърба му. Обръща се към светлината, сякаш вижда там, много далеч от тук, войниците ,които ще продължат да се бият, докато то, чудовището на магията не им донесе светлината... отново. Дългите му крака правят първия скок по неравния терен... и нещото изчезва от сцената като вихър сред пустинята.

Ездачите знаеха, че тази пиеса има още поне няколко действия, но артистите не желаеха да продължат. Всички знаеха какво става нататък. Това бе историята на смъртта на Грациан, според записките на Пазителя му. На тези записки ездачите вярваха повече, отколкото на твърдението, че Грациан въобще не е напускал двореца и е убит там. Грациан бе избягал... Но не бе се върнал. Бе избягал със семейството си и Пазителя си, но само Пазителя и детето се бяха върнали. Заедно с една девойка, която отпосле ездачите наричаха Лейди Нарна - Разказвачката на историята... И войник с куцащ кон, отпосле наричан от всички генерал Бром. Те оцениха истински историята, както бе представена от актьорите. Макар да не можеха да видят повече сега, имаха още едно доказателство... че нямаше разлика между Тир`ре и тях...

- Така добре ли е?
- Ти кажи, Ремо, не разбирам от мода. На теб харесва ли ти? Чудесно, значи е добре - той отново се изправи с обикновеното на гърба си. Ремо знаеше за договора му. Не се страхуваше, че ремо ще каже на някого за това, на което се беше съгласил. Слугите му в двореца си мислеха, че им се сърди. Той просто не искаше да ги плаши. Той просто искаше... да ги предпази от това знание. Нави ръкавите на дългата си риза и се усмихна, въпреки че пак му студенееше на гърба. Щеше да бъде така до самия край... какъвто и да беше той. Ремо запърха около него, като малко дете, той се радваше на леката топлина на зимата. Муртаг го разбираше, по някакъв странен начин... Нима не беше виждал ангел да минава отново и отново през детските си години, за да се прероди? Да, едва ли на Ремо му беше лесно. Лилавокосия знаеше това. Ангела бе останал до него, но лилавокосия не знаеше защо. Както не разбираше още куп хора... Защо Лука? Защо Санджи? Какво за бога те търсеха в тъмнината на Дорадо? Той не разбираше...
Детето-възрастен за миг седна на ръба на голямото огледало, после се отдели от него като огромна пеперуда. Колкото по-детски изглеждаше, толкова по-силен беше... Много по-силен, отколкото си мислеха други. Ако Муртаг не беше това, което беше, беше исгурен, че щеше да последва Ремо... Защото щеше да види, че това същество заслужава много повече... че има силата да се бори. Кой беше този ангел, който носеше миризма на безсмъртни цветчета? Миризма отвъд морето? Толкова, толкова познатата топлина... Дали всички ангели бяха близки? Ремо не помнеше нищо от живота си отвъд морето. Както Кевин се превръщаше в ястреб, така и Ремо се превръщаше в изящен орел, но чисто черен - една невъзможна птица. Поне така не будеше толкова страх у хората, които не го бяха виждали. Именно затова сега предпочете да кацне на рамото на господаря си като птица.
Измъкна се внимателно, за да не би публиката да го усети. Някога бе азбавлявал публиката след представленията, малките деца, но сега вече не можеше... Чакаше го толкова работа, а и още няколко битки. Сега вече не беше напълно свободен. Само че... този път тази свобода, която имаше бе много по-ценна от онази преди. Сега, въпреки че нямаше много права, той имаше повече приятели от когато и да било. Защо? И... как...
Усети, че нещо не е наред няколко минути, след като вече вървеше по главната улица. Ездачите се обръщаха след него и си шепнеха. Това бе нормално за голям град, но нещо някак не беше наред. После чу стъпките, спря и въздъхна. За бога, как можеше да го отучи!? Как да го накараше да разбере....
- Лука, предпочитам да вървиш до мен, за да можем да си говорим. Колко пъти да ви казвам на всичките, че не искам такова отношение? Какво да направя, за да ме разберете!?
Не последва отговор, затова се обърна. Синекосият стоеше невъзмутимо на мястото си. Синекосият младеж с магическия си жезъл, дебелото черно палто и обикновената униформа под него. Как можеше да научи Лука, че иска да му бъде приятел... не искаше да бъде господаря... Не искаше да дава заповеди, не искаше никой да се жертва за него, не искаше да се подчиняват, не да правят всичко насила... Дори, за бога, не искаше да се населват в Дорадо, ако това щеше да им попречи. Беше готов да даде място за живот на същества като Шута, дори Санджи - те нямаше къде да отидат... Пък и бяха изявили желание да обитават двореца, дори повече от него. Баща му също... Той не искаше да се върне в гората на елфите, където принадлежеше... Дори трите прислужници, самоназначили се за такива... и те нямаха друг дом. Но Лука си имаше. Имаше и семейство и дом... Нима през онези три години не беше пирютявал Муртаг там?
- Лука, моля ти се, кажи, че си ме чул. - обърна се към него и понечи да отиде и застане до него, но Лука му избяга още няколко стъпки назад. Птицата на рамото на Муртаг издаде объркан звук. - Лука, защо го правиш? Искаш да знаят всички колко съм зъл? Какъв съм гаден? Хубаво, получи го... сега не може ли да не ми се сърдиш повече?
- Не искам това сър. Не ви се сърдя. Но не мога да изпълня и молбата ви.
- Но защо? Какво съм направил? - отново потръпна несъзнателно, когато Лука вдигна очи. Тези златни очи, толкова поразително наподобяващи тези на Ним... Очи на магията...
- Нима забравихте сър? Забравихте моята клетва ли? Обещанието си? Дадохви клетвата си, която съм сигурен, че помните добре. Там, пред гроба на момичето, което бе моя сестра. Сър, вие ме уверихте, че въпреки всичко, ще ми позволите да ви следвам както сметна за добре. Мислите ли, че така се унижавам? Че ме е срам, задето се влача след вас като роб? Мислите ли, че се чувствам така? Отговорете ми на нещо, сър - от колко години сме заедно? Някога да не съм си позволявал да ви говоря на "ти", когато е възможно? Нима трябва да прекрачвам думата си, само защото мислите, че тук не е подходящо? Не е подходящо дави говоря така или да ви следвам? Сър, искам да се замислите върху нещо - сигурен ли сте, че знаете кой стои срещу вас... или не?
- Пред мен стои Лука Матей. Момчето, което избяга, за да търси сестра си... това, което отказа да стане свещеник заради униформата. Момчето, което бе мой учител. То, което взе желъза на Адурна.
- Учениците забравят много от думите на учителите си. Но аз не съм ваш учител. Ваш учител бе сестра ми Блу, на която приличате толкова много по характер сега. Аз ви обясних много за това, когато тя си отиде. Знаете моето мнение. Вие винаги знаете мнението ми по всеки въпрос. Аз бях ваш ученик, не вие на мен. Изглежда някои учители забравят собствените си думи и обещания.... Сър, какво правите!?
- Извинявам ти се. Сестра ти казваше, че инатът се нуждае от много извинения. - усмихна се под мустак, когато, покланяйки се, усети, че Лука се размърда и се опита да го спре. Спомни си за едно бързо движение, на което се беше научил като дете, тренирайки бойни изкуства и хвана ръката на младежа. - Прав си... Знам, че греша. И все пак още не го приемам. Знам, че разбираш. Извинявай. Повече няма да се опитвам да попреча на това, което правиш.
Лука беше объркан, но кимна, поне схващаше бързо... Той разбираше... Разбираха го, но Муртаг не знаеше как... Все повече хора... Това добро ли беше или не?
- Сега ще вървим ли?
- Да... Вървим... Разбира се сър! - и той все пак продължи да следва господаря си по петите, опитвайки се да настигне бързия му ход. Винаги бяха били такива... или преди да намерят жезъла. Хората можеха да говорят каквото си искат. Това нямаше никакво значение. Никога.
Муртаг успешно бе избегнал тълпата от хора, защото сега го чакаха само съучениците му и момчето Тир`ре. Последният бе много заинтересуван от Лука... Лошо, Лука скоро щеше да се научи да се пази от Тир`ре.
- Е? Не съм играл от близо пет години, но...
- Отлично се справи. Пу, защо Хавок не те покани някога... Няма да забравим...
- Какво ли няма да забравяте вече...
- А... Аз мога ли да дойда с теб? - момчето Тир`ре искаше да отиде в Дорадо? Имаше ли място там, наистина.
- Ако си сигурен, последвай ме. Винаги съм готов да приема всеки го. Но ако не искаш, недей. Това е решение само за теб, за никого другиго.
- Няма ли да е забавно да си имаш някой, който да те забавлява.
- Не съм някой старец - владетел, който да изисква това. не съм владетел. Просто господар... и то не истински. Това, че ме възприемат като такъв, не значи, че съм. Господар съм само на Лука. Само на него ще остана господар.
- О... Е, това няма значение за нас, поданиците ти!
- Ти въобще чу ли ме!?
- Не ми трябват философщините ти! Батко Санджи е там! Ще бъде забавно!

~~~
- Прави се, че има студено сърце, а то е по-горещо от всяко друго. Не можеш да мразиш този човек.
- В тези бързи дни сякаш губя... усмивката ти, добрината ти.
- Почувствах се глупав, когато ме погледна ти.
- В цветовете на този свят, радвам се, че успях да те срещна. Това е нещо, което не мога да опиша с думи - тихо желание... Изпратено да лети в небето.
- В дланта на ето тази ръка са събрани спомените ми. Сигурен съм, че трябва да потърся себе си.
- Говорехме за бъдещето, само веднъж с теб, в онази нощ... Не искам да го забравя.
- Вероятно всичко някога изчезва. Но дори и да е така, искам да продължа да гледам същото небе.
- В цветовете на този свят, радвам се, че успях да те срещна. Това е нещо, което не мога да опиша с думи - тихо желание... Изпратено да лети в небето. Тихо желание... Изпратено да лети в небето...

- Стоп, стоп, стоп! - белокосият се завъртя към дъската, изписана с много, много драсканици и зачерта един цял ред. - Така ще е най-добре. Без "Светът, облян от тъмнина без теб"... Няма къде да се сложи, така че, Риза, внимавай, когато пишеш, за да видиш дали съвпадат изреченията.
- Защо ще трябва да участваме в това глупаво състезание.
- Тихо, Рой, защо не уважиш решението на Риза на рождения й ден.
- Извинявай, извинявай, Риза... Почти забравих...
Белокосият поразмисли още малко върху текста и се почеса по един доста запомнящ се начин
- Ямараску ще измисли музиката. Да видим кой ще може да го запее. Какво толкова, Каин ще се зарадва.
- Хъ-хъ, да бе...
- Гио! Стани! Ставай, ставай, хайде...
Червенокосото момче оправи косата си и се изперчи пред класа, учуден защо толкова рязко го бяха скастрили само при едно обаждане. Момчето на любовта, със силата, която покоряваше и най-коравото сърце, загинало от ръката на тролове... Но тогава още младо, живо, здраво и толкова усмихнато.
- Кимбли и ти излез... Хъм... Юноки и ти... Хайде, хайде... Вие тримата сте най-добрият ни избор.
- Да бе! Ами музикантите ни!? Те какво? Ямараску и музиката му ще е най-лесно, дайте му да пее нещо!
- Не може, защото не може да се контролира... Но добре... Муртаг, Риза, стига сте бърборили... Вие заемате другите две места...
- Аа, не...
- Вместо да си говорите там, не ми противоречете.
Двамата въздъхнаха и се изправиха едновременно, после се поклониха.
- Както желаете сър. Йорошку онегайшимас!

- Имаме време, в което... Съдбата сама ще определи какво ще ни сполети. Един ден мен няма да ме има. Вие ще продължите... Винаги е било така, запомнете го.
- Не искаме да ви губим, сенсей.
- Нито аз вас. Но никой не е вечен, разбирате ли? Никой...
Той се обърна към тях. Бяха се наредили там, преди всички да се запознаят с тях - света, който дотогава не ги беше виждал. Неговите ученици, неговите синове... Дъщеря му. Само тях си имаше. Но те трябваше да са готови за деня, в който и него нямаше да го има вече. Те го гледаха с онзи детски плам, който никога не угасна в очите им. Онзи плам, който Хито толкова харесваше.
- Идин ден всичко ще се промени. Но не се страхувайте от промяната, била тя за добро или зло. Вярвайте, вярвайте, че някой ден отново ще има щастие, ако е настъпило зло... И отново ще има зло, ако имаме щастие. Ездачи... Нищо не е вечно - нито мракът, нито светлината, защото те си взаимодействат. Те съществуват дори и сега... Завинаги. Никое от тях не може да изчезне...
- Хай... Но някой ден, сенсей, когато вас няма да ви има... Така и след години ние отново ще се срещнем. Където и да е Отвъд, ние ще бъдем задено... завинаги, докато светът не си отиде с гръм и трясък и всичко бъде загубено. Ако някога дойде такъв ден.
- В цветовете на този свят, радвам се, че живея сред цветята на живота, сред облаците и дъжда на небето, което ме закриля. В цветовете на този свят, радвам се, че ще живея до зелените треви на пролетта и бялата зима. Няма нищо по-красиво от най-красивия свят пред очите ти, които ще живеят. Живей с живота, който ти е даден. Говорихме за миналото с теб, изпълнено с мечти и идеали. Някои от тях не съществуват вече, загубени навеки с теб. Говорихме за бъдещето с теб, изпълнено с тъмнината на незнанието. Говорихме си с теб в онзи ден от мрака, когато съдбата ни срещна заедно завинаги. Никога не забравяй този ден.
- Не знаех, че сте обърнал толкова внимание на това, сенсей - момиченцето се скри срамежливо зад един от съучениците си.
- Просто обичам да мисля за нещо преди да заспя. Извинявай, не е ли трябвало.
- Няма нищо, няма нищо...
- Е, предстои ви да се докажете пред тези генерали. Не се излагайте! Практикувахте достатъчно дълго Поклона. Ще се справите добре. Подредете се да ви видя... Хубаво, хубаво. От този ден нататък ще бъдете приети като последна година ученици в лагера, деца. Спомнете си за Тайсън, когато се наредите там. Спомнете си колко много искаше да дойде този ден. Вие знаете по-добре от мен. Деца, в края на тази година ще бъдем за последен път заедно. После вие сами ще решите какво ще правите с живота си.
- Не, сенсей. Винаги ще бъдем заедно. Не ни изоставяйте така. Докато можем да се срещаме, ще бъдем задено.
- Да... Да, прав си, Хюгес, прав си... Извинявай, че ти напомних за семейството ти.
- Няма нищо. Сега вие и те са моето семейство. - белокосият кимна точно огато зад него един човек им даде знак, децата прегърнаха учителя си едно по едно, сякаш искаха кураж от него. Той им бе като баща, техният защитник... техният приятел. Той можеше да им даде дори и само това и много повече.
- Сигурен ли си, че са научили добре Поклона? - човекът до входа се заинтересува, гледаойки как децата се подреждат, строги и официални.
- Вярвам в това, което могат. Както веднъж един стар човек ми каза да вярвам в собственото си дете. Нямам такова. Те са мои синове.
- Да... - ездачът се усмихна спокойно. Нямаше друг учител, който да вярва толкова много в учениците си от този. хито Накамура, който бе се връщал два пъти от мъртвите, за да продължи да се бори... Хито Накамура... Учителят за който мнозина говореха с зло, а малцина с добро... Учителят с учениците от мъглата, които никой не познаваше... А те не искаха сякаш и да познават друг...

~~~
Още един стол се разби в стената, а мъжът в синята униформа се хвана за главата. Господи, защо, защо, защо... Винаги така ставаше, понякога, когато и той беше безсилен. А защо точно тогава? Рой Мустанг се свлече на земята и остана там, в ъгъла, за да премисли нещата. Сега, след Последната битка, след като бяха погребали приятелите си, той се чувстваше по-празен от преди. Нямаше я онази тръпка, която винаги я беше имало. Тогава, когато бяха всички заедно. Хито се беше съсипал... Муртаг и душата му започваха да потъмняват. Хавок вече не играеше както преди, Ямараску не беше свирил от толкова време... Каин вършеше грешки, на Кимбли нищо не му беше вкусно, Ваш се държеше толкова неестествено, че другите ги побиваха тръпки. Томоя бе като вече умрял, а Риза плачеше постоянно. Хюгес вече не беше същия, макар и все още да се радваше на дъщеря си. Той бе загубил онази глупава жена, която бе избягала след като детето се появи. Елисия... Малката Елисия.
- Рой! - чак сега чу, че го викат и вдигна глава. На вратата стоеше Хавок, но не го гледаше в очите, гтледаше в краката си. Посивял и отмалял от опитите си да успокои малката им сестра, Риза. Дори не се беше бръснал, изглеждаше толкова... толкова неестествено. Не че той, Рой, бе по-различен. - Викат ни долу.
За момент Рой се замисли дали да не откаже. Защо му бе да слуша брътвежите на глупавите съветници, които заговорничеха срещу Муртаг? Но после се сети отново за Хюгес и колко щеше да му е трудно на него да се справи сам. Кимна и се изправи. Хората по коридора ги отбягваха, но това вече не правеше впечатление на никого. После Рой забеляза нещо странно - отправяха се не към залата за съвети, а към една скрита в един от коридорите. Не към онази, където той още чуваше виковете на умиращите, а към една, до която боят не бе стигнал. Вътре намери братята си и застина на вратата. Оцелелите ездачи се бяха наредили по онзи обикновен начин. Всеки от тях бе облечен в униформата си, всеки гледаше към празната чиния пред себе си. Но не, нямаше да има празник. Рой завъртя глава на всички страни, но никой не го поздрави. Той бавно се откъсна от входа и седна на мястото си. До него Риза все още имаше зачервени очи, от нейната страна през едно място Муртаг беше още по-съсипан и от деня на загубата на Арвен. От другата си страна, Рой видя през две места Томоя, който бе се превърнал сякаш в призрак. Бяха всички. Липсваха само загиналите и учителя им. Но Хито не можеше да дойде. Та той бе на легло от онзи ден, когато припадна... когато... когато...
- Не сме се събрали тук, за да се оплакваме взаимно! - изкрещя някой от съседната редица, някой, който бе прочел мислите на всички, макар друг да имаше тази способност. Рой знаеше кой е, разбира се, още преди да вдигне поглед. По гласа му всеки можеше да го познае. Очите на Хюгес отново излъчваха онзи красив и тайнствен зелен огън. Онзи толкова странен огън... Не се изправи, не беше и нужно. - Дошли сме, за да се съвземем.
- О, и как ще се случи това? - скептично подхвърли Ваш, окйто си играеше с вилицата пред себе си.
- Както винаги се е случвало, Мемева. Като поговорим и сме заедно.
Те разбираха опитите му. Той беше Хюгес Маес. Човек, окйто идваше от далеч на изток, от едно богато семейство, загинало поради една глупава шега. Когато малкият му брат подпалил къщата и когато никой не позволил на двете момчета да спасят семейството си. И така, този човек идваше при тях, заедно със своя трети брат, който бе загинал по пътя. Сега той бе единствения представител на семейството си. Загубил братята си, тримата си братя, но намерил други. Всички знаеха, че за него са единственото семейство. Всички знаеха, че те, четиридесетте винаги ще бъдат една част от семейството на някой. И единствените деца на своя учител.
- Казваш ни да забравим за смъртта им?
- Първо - не, не ви карам да забравите, защото те трябва да бъдат помнени. Както момчето, което загина една тиха вечер, в която нападнаха нашия лагер, както момчето с голямата шапка и силата, от която другите се страхуваха. Да ги помним както помним момчето с голямата усмивка, която имаше само към нас. Както помним Тайсън. Второ - никой от тях не искаше да скърбим до такава степен. Те никога не биха се съгласили с това, което правим сега.
- Какво очакваш? Да стоим да танцуваме ръченица и да се радваме на смъртта им?
- Естествено, че не! Но не и по-този начин! Ние войници ли сме или лигли от детската градина? Ездачи ли сме или някакви земноводни без смисъл за живот? - изправи се, в ръцете си държеше нещо, нещо, което бе живо. Той хвана малкото същество достатъчно нежно, за да не го изпусне и го обърна към всички. - Това е Елисия Хюгес. Моята единствена и последна дъщеря. Пред вас го казвам - тя е единственото ми бъдеще, единствената ми радост сред тъгата. Тя е част от новото начало, което ще дойде след нас. Тя ще живее в нашето бъдеще. Такова, каквото го поставим. Има много деца като нея. Помислете за Скай! Ще продължим ли по този път? Ще продължим ли да рушим това, което е създадено със сълзите си? Ако продължим, бъдещето няма да го има - както някои от царствата бяха унищожени, защото направиха грешки, които не поправиха. Ездачи, помислете за тези, които вече ги няма. Помислете дали те биха се съгласили с траура и сълзите. Някога, когато бях дете, погребах собственото си семейство. Сега, онзи ден, аз направих същото. Минавал съм по този път преди. Зная, че ако не се изправиш и не продължиш... няма друга пътека... Не можеш да страдаш вечно. И както сега някъде горе в този замък, Скай бива защитен от нашите сили, така е време да осигурим и на другите това. Не е само един човекът, който се нуждае от защита. Забравихте ли клетвите си? Забравихте ли за какво облякохте тази униформа? Забравихте ли кои сте?
Рой въздъхна в последвалата тишина. Хюгес говореше от собствен опит. Дори не искаше да си и представя какво бе преживяло това момче, когато е било още малко. Да, за Рой Хюгес бе дори млад... Макар че ги деляха само няколко месеца в рождението. Изправи се. Нещо се изплъзна от гърба му, нещо черно и мътно. Погледите го проследиха как се приближава до Хюгес и дъщеря му, заобикаляйки масата. Подаде ръка на малкото същество, което очилатият държеше. Ръчичката, която търсеше подкрепата на бъдещето... не, не търсеше това, търсеше любов.
- Елисия-чан. - тихо каза, макар че гласът му се разнесе из притихналата зала. - Добре дошла при своите дърти чичовци и една леля. Добре дошла. - огледа хората на масата, които сякаш се бяха оърсили от нещо. Нещо, което бе изгонено от думите на Хюгес. Нещо, което никога не биваше да бъде там - Или по-скоро батковци и кака?
Залата гръмна в обяснения, отново както преди. Отново както преди... Така трябваше да бъде... винаги... На вратата стоеше един белокос, който се държеше за един от съветниците и се усмихваше. Трябваше да им повярва. Та те бяха негови ученици... Те можеха и сами да се справят. Бяха вече достатъчно големи мъже и жена... За да преодоляват исами препядствията си.

~~~
Книга с кожени, добре поддържани корици бе оставена на масата. Сама и изоставена, сякаш недокосната от никой досега. Но тя бе притежавана от някого, някога. Тя щеше да принадлежи на някой, който някога щеше да обича тези хора. Бе оставена на бюрото на Хито Накамура. Единственият човек, който имаше правото да пази тези книги. Книгите с черни корици. Те, неговите ученици, се бяха доверили на учителя си да пази... албумите... на онези, които вече ги нямаше.
Книгата потрепна под напора на силния вятър от прозореца. Макар и дебела, корицата се поддаде и книгата се отвори. Пълна с рисунки и надписи, с картини или снимки... Думи... много думи на забрава. Може би някой ден някой учен щеше да я разглежда като спомен от миналото. Тя бе спомен от миналото. Но принадлежеше само на тях... Те, които бяха четиридесет... онази, които я бяха сътворили. Книгата на техните спомени. Вятърът спря, а книгата застина на една от многото си страници. На нея имаше момче с чисто черна като абанос коса... толкова черни очи... Толкова черни. То държеше книги в ръце. Сякаш никога, никога не се беше усмихвал. Наричаха го Кейстръл. Звездата на тяхната радост... този, който те бяха успяли да порменят... Да променят... Затова на онази снимка до него стоеше и Джейдън Джей... И Лий... И Рики... Сиг, Тайсън... Мнозина от тях вече ги нямаше. Затова бяха последният спомен на тези страници... четиридесет еднакви страници в четиридесет еднакви книги... някои от тях вече ги нямаше, а другите още бяха в притежателите си. Това беше нещо, което те никога не искаха да загубят... дори в смъртта. Някои от книгите вече бяха заровени с притежателите си. Но онези от хората, които бяха изчезнали от този свят без следа... Техните книги още се пазеха в стаята на един учител.
Онази страница бе изписана по времето, когато бяха всички заедно. Когато бяха пътували към тъмните градове, за първото си изпитание. Тогава, заедно с учителя си и принцеса Арвен... И Бром. Бе било забавно, но просто детска игра. От тогава бе минало много, много време...
Разказваше се за срещата им в Града на тъгата. Въпреки всичко, някога децата минаваха през този град, за да се доберат до лагера. Толкова неща можеха да се случат там... Винаги тъга... Но те често се срещаха там, в малката кръчма. Те бяха... винаги заедно... до последно.
Града на тъгата... да... Преди много, много години, това бе град, който заобикаляше от всякъде Дрейгън Дроу. Нямаше начин да не минеш през него... дори драконите се заплитаха в мрежи от магия. Трябваше да оцелееш там преди да се докопаш до живота в лагера. Магия, оставена от някой черен господар... може би... Не, от самите хора. Хората на отчаянието, които живееха там. Никой не искаше и да знае какво се е случвало там... Никой от ездачите от онова време не искаше да си спомня. Тридесет и девет момчета и едно момиче бяха минали сами от там. Макар да имаха придружители, трябваше сами да се справят с онзи град тогава... Да излязат от него. Защото той бе построен след като те се бяха събрали. Но нима не биваше да помръдват от Дрейгън Дроу? Имаха право да живеят по широкия свят. Онази битка, когато хората от този град бяха нападнали... тогава един от тях загина... Младото момче с оранжевата коса...
"Срещнахме се в ненужен град. Ненужните хора живееха тук като боклуци. Преди да се усетим, бяхме заедно и винаги задено, бяхме семейство. В този глупав град възрастните са крадци или убийци, а децата - бездомни кучета. Срещнахме се в ненужен град. Бяхме винаги задено, бяхме родени, за да се взираме в звездите. Сами дойдохме тук и се събрахме, трсейки семейството. В този град е трудно за деца като нас да оцелеят. За да избягаме от всичко това, има само един начин - да станем ездачи. По-лесно е да бягаш, по-лесно е да плачеш, по-трудно е да завържеш нещо, отколкото да го развържеш. Мина време и започнахме да оставаме сами, имаше само един път напред - да, да станем ездачи... Да станем... ездачи..."
Някой се приближи до книгата и я затвори, след като погледна. Постави ръка върху нея и въздъхна. Толкова много неща. Толкова неща, които можеше да си припомни. Извади своята напълно еднаква книга и също я погледна.
- Единствен спомен, а? Да... Не всеки може да оцелее в битката. Някой ден... ще ви видим пак, момчета... Някой ден...
- Рой! Чуй какво само си шепнат слугите! - Хавок направо си разби вратата, доста развълнуван, после му прошепна новината.
- Кво!? Муртаг с Тир`ре!? Ха, все едно аз и орел, глупости! Това не е възможно, нали го знаеш какъв е упорит за всичко... Пък и след онова момиче...
- Не, не, казаха, че даже се заклел на... брат й... Онзи готвача... ама е добър де...
- Бе остави ги слугите! Това не е възможно!
- Хюгес каза че...
- Чакай, чакай, вярваш на Хюг? Ясно, ясно...
- Вярно е!
- Естествено, че не е! Ти как си го представяш това, а!? - Рой се засмя, скри албума в дълбокия си вътреишен джоб, пришит на униформите им точно заради това и поклати глава. - Иска ми се и аз да чуя какво точно говорят.
- Ела, ела... пък ще питаме Хина-сенсей дали е вярно... Басирам се, че е!
- Добре де, хайде на бас... На по една бира... Той би се съгласил, нали?
- Хм? Кой? - Хавок беше при вратата, когато забеляза какво всъщност държи Рой в едната си ръка. После се усмихна по онзи начин, който Рой мразеше. Състрадание? Тъга? Не знаеше, но на Хавок никак не му отиваше. - Кейстръл ли? Със сигурност би се съгласил...
- В този ненужен град, където се срещнахме... Където губехме... Там винаги пиехме бира, нали?
- Днес пи ли си отварата, Рой?
- Не съм бебе! Бреда знае кога да ми я дава. Защо... толкова ли зле изглеждам.
Хавок въздъхна и остави вратата, приближи се. Не му личеше много, но Рой го забеляза този път. Хавок се беше състарил преждевременно. Един от най-младите му братя... Защо? Хавок бе най-ниският и най-младият от четиримата регенти. Той имаше почти детски характер на моменти, макар че беше опасно да се забъркваш с хора като него. Единствен той ли изглеждаше така зле? Рой се погледна неволно в огледалото. Не... отй беше същият.
- Вече сме говорили за това и преди. Един ден... ще се сложи край.
- Да... По-добре е да не мисля за това. по-добре е да чакам с търпението, което и ти имаш, Хав.
Образът на Хавок кимна, после обърна гръб. Бързаше ли... или искаше да се прави на себе си...
- О, да, прибери този албум някъде, да не го намерят някои любпитни, че Хина-сенесй ще се сърди. Все още не сме намерили някой за него, нали знаеш... и за другите.
- Според теб на кой е бил? - Рой вдигна книгата от масата. Естествено, не можеше да знае на окй от загиналите е бил, преди да се озове тук. Но някои от съучениците му имаха силата докосвайки нещо да разбират миналото му. Той не се беше научил, но Хавок бе бил много запален по тази магия преди. Русокосият се усмихваше на вратата.
- Ти също го знаеш? Нима е чисто съвпадение, че си спомняш именно за един от нашите съученици, виждайки тази книга, Рому?
- На... Кейстръл ли? Но нали неговия албум го дадохме на...
- Ие... Винаги е бил тук. Сега го остави... На сигурно място и ела с мен. Не е нужно винаги да се тревожиш за всичко. Винаги след тъмнината идва денят. Ти сам го казваше преди, Рой.
- Да... Зная.

~~~
- Хей, справяш се чудесно! - засмя се момчето и разроши косата на "момчето", което се трудеше и пишеше вече в поредната книга. Риза се намръщи и пак оправи перуката.
- Престани вече! Нали сме междучасие, иди виж къде се е запилял Бром-сенсей.
- Ми то се вижда от далече къде е - погледна към прозореца и се усмихна леко - Тоест, чува се.
Риза също вдигна глава. Навън времето беше прекрасно... За тръгване към първото им приключение и битка. Да, още бяха ученици, но също трябваше да се бият... дори не знаеха защо. Хито също. Но... Както той така и те не можеха да избягат от това. Вчера им беше обещал, че ще ги варди. Щом той го беше направил, значи бе истина.
Бром щеше да тръгне с тях. Щеше да е забавно. Но с зключение на Муртаг и малцина други съученици, никой друг не бе свикнал с присъствието на принцесата. Тревожеха се да не направят нещо нередно. Принцеса Арвен... Риза проследи малко по-ниското от нея момиче, което бе и по-малко на години да тича след огромния дракон горе, на който висеше нещо надолу с главата.
- Нека позная, Муртаг го тренират за въздушен акробат тип "Убий ме, щото съм маймуна"
- Една поправка, Риз... Муртаг си е маймуна от където и да го погледнеш... Понякога си мисля... че има нещо, което ме тревожи в него. Ти го познаваш по-добре. Нали се се шлае с теб и Ямараску. Величествената музикална тройка...
- По едно време забелязах, че братчето ти Хюг се навърта около него... Но мисля, че ще му е по-трудно да го привлече до себе си... Като с Хавок.
- Още ли се сърдиш за Хавок? Той сам пожела да стане от "нашата" групичка. Пък ако бяхме нормални класове, той се падаше от класа на Хюг, нали?
- Но не и ти, защото се падаш с мене... Не чакай, те остават десетима... Така че щяха да са разпределени между двата класа... Хей, и двамата се падат във втория клас, което значи с нас!
- Как ги разпредели толкова бързо!?
- Нормалните класове са по петнайсет в клас. Хей, и Муртаг и Ямараску с нас! Значи сме щяли да сме по-силен клас... Макар че Кейстръл заминава в първата група... Гадост, все щеше да ни бие... По-добре сме си така...
- Нали...
- И Каин, и Ваш... Грег... Леле, то в първата група реален клас се падат все умниците!
- Ми ние щяхме да ги бием на бой...
- Мечтай си, нали видя последния път как се биеше Грег...
Рой се засмя и се приближи до прозореца замислено.
- Забелязъл съм... че другите разделени класове... се карат много. Много, един срещу друг са. При нас има разделение, но то е просто кой с кого обича да си говори. И не е чак толкова голямо. Държим се заедно... никога не сме се карали както правят те. Пък и... малко по малко сякаш ставаме все по-близки независимо от оформилите се групи. Ямараску и Муртаг се сближиха с теб... Йошида все повече преследва Муртаг. Гио и Анату се събраха с Кимбли... Нейван се откъсна от моята група и се залепи за Йошида и Муртаг.. Изобщо всичките започнаха да се раздвижват... освен вечното трио Рики-Онизука-Саку... Но предполагам и за тях ще дойде промяна.
Русокоската също се приближи до прозореца на стаята и се усмихна.
- Някой е сметнал... че така е по-добре. И аз подкрепям решението му. Само едно ме мъчи... Хина-сенсей.
- Какво му е на Накамура?
- Не забелязваш ли? Кейстръл също изрази това притеснение онзи ден.
- А, онова, че ни е като чужд и отказва да се сближи с нас ли? Това ни е едва втората година... Той... Може би се страхува от нещо...
- Когато пристигнах тук... Не знаех какво да правя и ме беше страх. Бях малко момиченце сред момчета. Страх ме бе да не ме разкрият. Тогава повя магическият вятър. Знаеш кой... Около Дрейгън Дроу повява сутрин, когато слънцето изгрява. Благодарение на този вятър след тълпата съзрях... нещо чисто бяло и невиждано досега... от тези детски очи. Това беше той. Имах чувството... че той ще изиграе голяма роля в живота ми. Дали защото щеше да ми е учител или друго... Съзрях очите му. Гледал ли си го някога в очите, Рой?
- Хито Накамура? Не, разбира се. Винаги извръща очи от нас... от който и да е.
- Има нещо, скрито дълбоко в тях. Нещо, което се страхува да ни покаже. Знам, мил е с нас... Но го е и страх от него.
- Имам план... - чернокоското се усмихваше по момчешки. Обърна се и тръгна на някъде. Само дано не беше глупаво.
Онзи ден в стаята бе странно тихо, когато Хито се приближаваше, понесъл онази голяма карта в ръка. Зачуди се... само ако Бром ги бе "откраднал" отново! Отвори вратата и я затвори след себе си. Странно, всички бяха тук. Той им се усмихна и ги поздрави както обикновено, после постави картата. Чакай, нещо не беше наред... Те не отвърнаха на поздрава му. Обърна се към тях, но те само го гледаха. Това малко го притесни... сякаш искаха нещо от него... Нещо...
- Има ли... някакъв проблем? - неусетно заекна, когато се обърна към тях. Господи за втора година ги обучаваше, но така и не ги беше опознал. Какво още можеха да измислят. Все едно му се сърдеха нещо. Не беше много добре с децата... поне тогава. - Вижте, не знам какво става, но...
Хюгес се беше изправил. Беше се изправил и го гледаше с онези силно изкрящи зелени очи. Хито пак замлъкна объркано и погледна детето, после пак огледа всички.
- Сенсей. - спокойно го повика пак Хюгес - Първия ни урок по етика беше, че не е прилично да извръщаш очи от ездача, който ти говори или иска да ти каже нещо. Нали така? Защо не ме погледнете тогава? Или аз не съм ездач?
О, сега разбираше хитрия им номер. Бяха избрали нарочно Хюгес. Тези хитреци... Сега нямаше как да се измъкне. Страхуваше се... от това да ги погледне в очите. Който и да е. Та той дори Бром не гледаше в очите... Не и откакто се бе завърнал от тъмнината... и смъртта. Почувства колко време му отне да се насили да го направи. Зелените маслинени очи на Хюгес бяха твърди като камък. В оммента в тях нямаше магия. Не се страхуваше от магията... от очите му се страхуваше.
- Кажете ми какво искате. - отказа се след няколко минути и им обърна гръб, уж за да провери дали принадлежностите му са си тук и цели.
- Искаме да знаем отговорите на няколко въпроса, сенсей. Лични въпроси.
- Не сега.
- Сега, сенсей. Иначе няма да можем да продължим - както и очакваха белокосият се обърна объркано и рязко.
- Как така?
- Знаем, че сте забелязъл. За промените, които настъпват между нас. Сенсей, първият ни въпрос е... Вие имате ли деца?
- Що за въпрос? Не сте ли чували някои...
- Не искаме слухове, сенсей, искаме да го чуем от вас самия.
Хито въздъхна и замислено повъртя показалката, която вече държеше в ръка.
- Не.
- Вие единствено дете в семейството ли сте бил?
- Не.
- По-голям или по-малък.
- По-голям.
- Чудесно! Кажете ни честно, сенсей, отговора на един въпрос от значение. По-малкото дете в семейството обикновено е глезено повече. То е обучавано така, както е обучавано и по-голямото. По-голямото дете винаги участва по някакъв начин в обучението на по-малкото. Вие... нима не сте гледал брат си или сестра си в очите, докато е разстяла.
- Това беше много отдавна.
- Това няма значение! Било е дете, нали? Децата ездачи лесно разбират истината по очите. Тя личи... Ние знаем, че не ни лъжете. Защото вие си мислите, че не ви гледаме. Че не виждаме очите ви, понеже се обръщате рядко към нас. Затова днес и тук смирено се надяваме да се съгласите да ни възприемете като деца.
- Аз... Не мога... Не мога да...
- Това, че някой се е върнал от мъртвите, това, че някой някога е липсвал цели две години... това не засяга другите, не до такава степен! Какво криете, сенсей? Не е зло, сенсей, защото щяхме да го усетим. Знам, това, сенсей. - Риза се беше изправила и скърцаше с зъби по онзи характерен начин. - Ние, всички тези хора тук около мен, ви довериха най-съкровенните си мечти и идеали. Онзи първи ден на нашата среща, всички пожелаха да ви доверят онова, за което сте дал клетва да пазите в тайна от всички. Аз... също ви доверих тази своя тайна. Предполагам, че помните, разбира се. Защо оставате безразличен... Към това, в което се променяме, това, което сме? Не сме ли ученици? Възприемете ни като такива.
- Аз... Не ви смятам само за ученици, Риза... Бях накаран да взема всички ви наведнъж. Обикновено трябваше да съм учител само на една от групите. Не ви смятам за ученици, защото да си ученик означава да си готов да умреш за нещо глупаво, което дори не разбираш. Някой друг да слага думи в устата ти и ти да ги повтаряш. Не обичам думата ученик... Може би някой ден ще се промени, но сега... Преди всичко аз ви смятам за деца. Тъй като винаги съм бил сам и много пъти просто ученик и войник най-вече... Не зная как да се отнасям към дете. Никога не са ме учили на това.
- Искате ли... ние да ви научим, сенсей? Нали училището е за това? Учениците възприемат от учителя си, а той учи нещо от тях.
- Аз съм твърде чалнат, за да успеете, макар че, благодаря за предложението. - Рой се усмихна, все пак имаше напредък и той забеляза, че и другите са го видели. Хито не отбягваше очите им чак толкова много като преди.
- Сенсей, ще споделим една тайна. И ние сме чалнати. Така че ни позволете.
- Ще се опитам... - да и много след това, по време на пътешествието им, те успяха да направят от учителя си свой баща и пирятел. Доказателство, че се учеха един от друг.
- Добре, а преди да започнем, може ли да си поговорим? На коя група щяхте да преподавате? Кой не другата? - пак ли искаха да му провалят часа!?
- Аз бях за първата... На втората щеше да е директорът ни.
- Кво!? - Рой пребледня целия - Егати късмета сме извадили!

Сред най-големите чудеса, които Рой си спомняше, бе това, което бе видял в малкото момче, когато се появи то пред очите му за първи път. Да, това момче бе така хърбаво, че вятърът можеше да го понесе, ако пожелае. Така изглеждаше, сякаш никога не бе хапвал и залък, откакто се бе родил. Но въпреки всичко, кожата му бе някак по-златиста и блестяща от на всеки друг, който Рой бе виждал някога. Тези кафяви очи. Тези кафяви очи, които го пробождаха любопитно при всяка дума. Този глас от кадифе, който го успокояваше или насъскваше когато трябваше, винаги когато трябваше. Кевин, а? Не знаеше нищо за Кевин, преди онова нещо да се случи. Никой не знаеше нищо за него. Знаеха само, че е спътник на съученика им Муртаг във вечната му тишина, отвъд пустинята, където се беше крил близо две години. Две мъчителни години...
Когато за първи път Кевин се появи в двореца, бе по-блед отколкото Рой някога го бе виждал. Макар че, бе го виждал само от далеч. Именно тази му бледност позволи на съучениците на Муртаг да преживеят най-странното нещо на света.
Бе вече късна вечер, а те както обикновено обичаха да слизат в Тронната късно вечерта и да обсъждат каквото бяха научили и чули. Тази вечер Рой също тръгна спокойно надолу, знаейки, че ще разпитват Муртаг докато не го пречупят и не го накарат да им каже какво ново по широкия свят. Видя съучениците си да стоят като омагьосани на вратата на Тронната и се почуди какво става, а после предпазливо приближи. Дочу музика. Нежна и нечувана до този момент и никога повече. Проправи си път към вратата, чудейки се кой може да свири така съвършенно на арфа. Притесни го това, че никой не направи усилие да го спре или да му попречи. Така че се добра до процепа и след миг колебание погледна вътре. Беше онзи странен младеж с вълконещото, който бе дошъл насам сутринта. Тогава Рой още почти не го познаваше, камо ли да беше говорил с него. Но също падна омагьосан от тази музика. Нещо, което никога преди не бе чувал... и никога повече не чу. Бе невероятно. Сякаш арфата създаваше картините, а песента на чужденеца добавяше всичко останало и съживяваше места, на които никой никога не бе ходил. Не знаеше колко време е стоял на вратата, но усети как някой рязко го дръпна назад от музиката. Не, не искаше да си отива... не искаше да... Някой го дръпна силно и го остави на пода, малко изненадан и силно ядосан, макар че не знаеше защо. Някой влезе в стаята и музиката спря уплашено, сякаш някое дете бе съзряно на местопрестъплението.
- Казах ти да не свириш! Казах ти да не го правиш на публични места! Казах ти, че е опасно и за теб и за останалите! Поне веднъж ме послушай!
- Виж, аз... - гласът на певеца този път звучеше пресипнало. Защо?
- Ако спреш, хората ще те погнат и ще искат още. Музиката ти е опасна за нас.
- Но за теб...
- За мен също... знаеш го добре. Моля те, не си прави опити с нас... Кевин! Кевин какво ти става!? - ездачите отвън реагираха първосигнално и влязоха в стаята, когато чуха как някой се свлече на пода и изпусна тежкия инструмент от ръцете си. Не знаеха дали първо да се радват на Муртаг, който виждаха за първи път от толкова време, или да се страхуват за другия, който изведнъж бе станал червен като домат и едва дишаше. Кевин ли каза някой преди малко?
- Какво става? - запъти се Рой нататък, но стана още по-лошо, защото от нищото започна да бошува силен вятър. Лилавокосия до новопристигналия кестенявко се хвана за главата, после падна на колене до приятеля си, макар че... не можеше да помогне.
- Какво да правя сега!? - ужаси се след малко, когато нещо невидимо сякаш започна да задушава Кевин. Не бе първият му пристъп. От няколко дни беше така. Затова Муртаг го водеше при лечителите на двореца с надеждата да дадат някаква малка утеха... не че им вярваше особено. После... Нещо го обгърна в пълна тъмнина. Нещо топло и приятно меко. Нещо, което още повече го ужаси... Но после отново стана светло, отново се намираше там, където беше... Какво ставаше?
Някой зад него извика изненадано и Муртаг се обърна да види какво има. Рой сочеше с треперещ пръст към него или не точно към него, а към...
Кевин седеше на колене с наведена ниско глава. Светлина извираше около него сякаш от нищото, но може би от него... и ослепяваше всички. На гърба му имаше две дълги чисто бели крила, от които също капеше светлина. За един ужасяващ момент... това бе вече демон... или божество.
После Саку пристъпи напред. Този съученик на Муртаг бе известен с вечното си спокойствие и усмивка, която не сваляше от лицето си, като я носеше дори сега. Никога никой не го бе виждал нервен. Приближи се, спокойно, сякаш това бе най-нормалното нещо на света. После спокойно седна като за официален поклон, после дори се поклони и стоя така докато съществото, което трябваше да е Кевин не вдигна бавно глава и го погледна отнесено.
- Господарю, добре дошъл сред нас. Нима сме се провалили в нещо? Или идвате да ни посъветвате в нашия път? Каквото и да е, ние ще пазим в тайна вашето идване, за да никой да не ви последва отвъд, от където идвате. - спокойният глас на Саку поуспокои малко тревогите на Муртаг и останалите. Щом Саку смяташе, че с това крилато нещо може да се говори... значи то не бе демон. С леко закъснение останалите последваха примера на приятеля си. Кевин ги огледа неразбиращо. Можеше да е малко по-различен, но все пак нещо в него си оставаше същото. Спря се на поклонилия се лилавокос и сякаш нещо се върна, някакъв спомен. Усмихна се.
- Ще съм благодарен, ако наистина запазите тайната. Но няма какво да ви разкажа или да ви посъветвам, Саку. Не мога да го направя.
Саку тръпна. Значи съществото още знаеше името му? Усети нещо нередно.
- Господарю, не разбирам защо сте тук тогава и превзехте тялото на нашия приятел?
- Да съм превзел... тялото...? О, не, грешите! Това си е моето тяло. Аз съм Кевин Ру Уърт и той е част от мен. Ангел съм... Прогонен от собствената си страна преди много време. Ничие тяло не съм превзел, не идвам за учения... Тук съм, защото е настъпило времето за поредното ми прераждане... Съжалявам, че ви уплаших...

- Където съществувам аз... където съществуваш ти... Дрън-дрън - младият Муртаг захвърли дългия списък с реплики, които Хавок бе запраскал, за да търси идея от своя лилавокос приятел. После момчето се прозина и се огледа отегчено - Риза няма ли я?
- Само теб успях да те хвана! - той замаха с ръце и дългите ръкави на костюма, който бе облякъл се развяха като знамена. Имаше ръце като клечки, че всичко му стоеше все едно го бяха окачили на дъска. Ама беше добър актьор все пак. Муртаг пак се огледа. Беше празно, театралната зала тънеше в приветлив мрак.
- Ти си носи последствията, ти се отдели от нас.
- Муртаг, това, че вече не съм в групичката Муртаг-Ямараску-Риза, не значи, че не сме приятели вече! И ти го знаеш! Знам, че Риза е малко озлобена заради това, което направи Хюгес... Но нима не сме заедно въпреки всичко. Ние не сме врагове.
- Искаш да ми го докажеш отчаяно, затова ми даваш тези листове, нали?
- Искам да съм сигурен, че няма да се сърдиш по онзи начин. Моля те, не го прави...
Лилавокосия въздъхна, а после отново се огледа притеснено. Залата бе напълно празна, нали?
- Само този път. Насаме. - изръмжа накрая, не можеше да не се съгласи при този поглед, който удряше Хавок, просто не можеше. Русокоското се зарадва, така, че направо заблестя и го поведе по сцената, за да му натика през главата една от дългите бели роби, които използваха за упражнение на традиционни танци. Муртаг мразеше тези танци, с онези ветрила и... е, този път не му се налагаше да се упражнява... Неговата групичка твърдеше, че се справя добре. Той не бе сигурен. Шлаеше се с най-откачените от най-откачените. Нали и той бе такъв... Винаги се биеше заради тях и го биеха заради тях. Но те бяха хората, които можеше да разбира. Ямараску... Риза... Някога и Хавок... Разбираше добре, че нещата се променят. Някак си щеше да му отнеме време да свикне. Разтвори ветрилото, което бе голямо на височина колкото него и върху него бяха инструктирани сцени на биещи се или по-скоро летящи дракони. Наведе се леко и изпъна десния си крак и ръка напред. Сложи си омразната шапка и си пое дъх.
- Само веднъж - припомни на младежа пред себе си, който въпреки че бе щастлив, успяваше да запази спокойствие и зае същата поза, само че изпъна ляв крак и лява ръка. Двамата си дадоха характерния знак с леко мигване, което обикновено не се забелязваше от публиката, защото заставаха по специален начин - лицата им не се виждаха от хората долу. И отново за кой ли път започнаха да упражняват онзи танц, който обичаха да упражняват с музика, която идваше от Ямараску и опитите на Риза да се научи да чете историята на драконите изразително. Да, ветрилата им изразяваха сцени от историята на драконите така, както ездачите я познаваха.
- Да не сбъркаш стъпката - спокойно се пошегува Хавок, докато за пореден път двамата правеха еднакви но противоположни движения. Винаги се чудеше как Муртаг, който от самото начало му бе партньор на сцената, макар че после се беше отказал... как този човек не бъркаше никоя от стъпките, заради които ги спираха по вина на Хавок. - Как го правиш?
Не получи отговор и помисли, че Муртаг просто гаднярства. После дочу нещо тихо, което скоро се превърна в песен с ритъм. Муртаг... Муртаг беше. На точно определените моменти от песента следваше затварянето или отварянето на ветрилото, а стъпките се водеха от музиката, която в този момент липсваше и вероятно лилавокосия си я представяше. За малко бе на Хавок да се обърка тотално заради изненадата, макар че си възвърна самообладанието и за миг се заслуша в този ритъм. Удивлението му се дължеше на това, че Муртаг никога не пееше пред други, нито свиреше пред други, нито танцуваше, освен ако не го накараха насила... Той... той все пак ценеше изкуството, нали? Те се срещнаха и съединиха ветрилата ведна цяла картина. Тук свършваше тяхната част. Муртаг се усмихна.
- Винаги, абсолютно винаги тръгвай с песен в ума и сърцето. И винаги на ум винай ритъма на живота, защото ритъма е музиката. Тя не е случайна. Всяко живо същество следва своя собствена музика. Ямараску също го каза. Така че, винаги, когато и да е, ще бъдеш винаги готов за едно подобно нещо. Представяйки се цветовете и двеженията в перфектната музика.
- Ти си невероятен.
- Не, аз съм Муртаг.
- И все пак... Никога преди не съм срещал човек като теб.
- Ще срещнеш...
- Не... едва ли... - лилавокосия отново поклати глава и отстъпи назад, край с тренировката. Не обичаше да го прави. Обичаше само да гледа. Това го разтоварваше. Театърът, по-скоро музиката. Не знаеше кое точно. В самотата, в която бе живял, това бе един нов свят за него. Сгъна ветрилото все така усмихнат и свали конусовидната шапка от главата си.
- Същото е и с битката. Така твърди Хина-сенсей - продължи след малко и огледа празната зала, пълна със столове. - В битката се нуждаеш от ритъм и музика, за да оцелееш. В битката, ако нямаш това до себе си би полудял. Ездачите сме... чалнат народ. Може би е прав.
- Значи тренираш бойни изкуства с песен, така ли? - спокойно попита Хавок, като се приближи и също сгъна ветрилото.
- От време на време.
- Сега разбирам... В началото се страхувах от теб. Страхувах се, защото те мислех за знатна особа. Ти идваше от двореца върху доресто конче, с развети на вятъра дълги коси. Като някакъв рицар в детските ми очи. Е, аз още съм дете и все пак... Но аз бях чувал, че рицарите на нашето царство никога не биха си позволили да пуснат дете в редиците си. Въпреки всичко, върху онзи хълм на коня стоеше най-царското нещо, което бях виждал. В онзи първи ден, аз наистина те помислих за принц... на нечие далечно и непознато кралство. После се удивих, разбирайки, че си прибран от праха и калта на улицата, защото Бром отчаяно търсил дете на годините на принцесата, за да си играят заедно. Въпреки това разбрах, че тя се е учила чрез теб да заповядва и владее. Ти си бил първата й играчка, но все пак я обичаш. Кой тогава... те е научил на всичко това, което знаеш? От къде се научиш да бъдеш такъв? Не си вълшебник, но в теб има нещо вълшебно. Не си гадател, но в теб има нещо загадъчно. Кой си ти?
- Вярно е, че Арвен беше единствената ми приятелка до онзи момент, в който Бром не ме качи на коня, удари го по задницата и ме отпрати далеч. Не знаех къде ще ида... чувствах вятъра около себе си и виждах безкрайните зелени долини. Беше ме страх, че пак ще се върна от където бях започнал. Къде бях съгрешил? Не зная. Когато бях още по-малък, аз си играех сам на улицата, защото другите се страхуваха от мен. Най-често мен наказваха, защото бях различен, чужденец. Най-често аз плачех сам в плевнята, защото аз бях бития, когато сгреша. Другите бяха толкова щастливи, а аз бях натрапник. Не беше лесно да живееш в Калем, Хавок. Калем е малко градче и всичкисе познават. Всяка сутрин, когато минех по онзи кален път, към морето, хората ме гледаха странно. Какво значение имаше? Никакво. Аз тичах все едно ме гонеше стадо вълци, тичах и се смеех сам. Тогава също бях щастлив, макар и сам. С весел вик скачах от скалата, която бе нещо огромно за мен тогава. И се озовавах в морето. Бях свободен. Въреки всичко, въпреки идиотския си вид, въпреки мръсните дрехи, бях свободен да мръзна, да тичам, да правя много неща, които другите не можеха да правят. Защото аз нямам родители, а те имаха. Някой, който да ги защитава. Все пак и аз имах мечти. Мечтаех да изглеждам по друг начин. Тогава едва ли би ме познат. Бях подстриган късо и неравномерно, все едно бях някакво улично куче, което се е прогорило кой знае къде. Мечтаех да имам прическата, която имам в момента. Да имам дълга коса, представи си. Единствената ми мечта. Не мечтаех да играя с другите, нито да получавам лакомства като тях. Исках да съм себе си и това, което съм да се забелязва... поне това. Когато дойде Бром да ме вземе, бях шашнат. Естествено е да го приема за свой баща, доколкото е възможно. В двореца само ме научиха да не бъда дивак, а да говоря. Никога до тогава не бях говорил с толкова много и различни хора. Ездачите са мили. Затова съм горд, че съм такъв.
- От всичко това излиза, че ти винаги си бил такъв.
- За да се промени един човек, трябва да се случи нещо много, много по-голямо.... А, сенсей! Вие досега тук ли бяхте!?
Бе съзрял бялото петно в единия ъгъл, което след повика се размърда и приближи към приглушената светлина. По онази типична за Бром усмивка, която бе изписана на лицето на Хито, Муртаг позна, че е чул поне края на речта му. О, поне не беше видял упражнението.
Качи се горе при тях и те му подадоха ветрилата, които обикновено се пазеха в склада на учителите.
- Мисля, че и двамата се превъзнасяте доста по литературата, момчета - каза им след малко, като ги огледа - Поне не се чувствам сам, като ви чуя да говорите така. Вие мен изкарахте почти божество.
- Но, сенсей, опитваме се да разсъждаваме философски заради Фила-сенсей.
- Оставете Фила-сенсей намира! Тя е вашата учителка по философия, но това не значи, че философията важи за навсякъде!
- Страшна е, ако те набара, че не си си научил урока!
- Тихо, тихо, някъде наоколо е... Всички вече са се събрали в класната стая. Сега като ви "сбарах", кажете ми - какво правите тук?
- Ами... Ние... Ъм...
- Такова... Кажете го де...
- Аха... А случайно искате ли да ви изпитам върху сътворяването и създаването? Или по-скоро върху Първото летене на Първия... както и да беше... Къш към стаята, хайде!
Двете момчета избягаха и Хито се засмя, оставяйки ги да вземат предимство в гонитбата.
"Прекрасни деца" сякаш някъде, от някой сън прозвуча онзи тих глас, бащинският глас, който не бе чуван никога от детето, което го търсеше. Един тих глас... Хито кимна с усмивка на спомена за този глас и последва учениците си.

~~~
Къщата беше прекрасна. Той я обожаваше. Да... Къщата, която имаше едно старо дърво до себе си, на чийто огромни клони бе построена малка къщичка. Самата им къща беше на два етажа, с поддържана градина от цветя, както и малко езерце. Рой обичаше тази къща. Неговият дом. Неговият и на Хюгес. Двамата живееха заедно откакто се помнеха. Откакто Хюг бе загубил живота си в лицето на жена си. Сега Елисия бе тяхното дете, тяхното слънце. Единствената жена в къщата. Хавок живееше в града, който бе наблизо, но другите двама предпочитаха отдалечения район, тяхната "вила".
Елисия. Дете на слънцето, с златна коса и усмивка. Елисия - неговата дъщеря. Те, тези четиридесет ездача, възприемаха всяко дете като свое собствено. За тях всяко едно дете бе тяхно собствено. Да, особено когато беше на някой от тях. Елисия Хюгес беше дъщеря и на Рой, и на Хавок, и на Ямараску, дори на Каин. А най-вече... Най-вече тя бе дъщеря и на хората, които по принцип се деляха и страдаха сами. Тя бе дъщеря и на Муртаг. Муртаг обичаше децата. Винаги бе обичал Елисия. Бе я научил да рисува, бе я научил да лети на драконовите криле на Торн. Елисия обаче повече от всичко обожаваше своя баща, който бе единственото й щастие. Тя бе твърде малка, но поне си имаше някого, някой истински роднина, който да бъде до нея. Скай бе дете на всички, но повече от всичко се нуждаеше от някой свой роднина по кръв, който нямаше. Рой помнеше своето собствено детство. Как сам бе играл в безмерните поля на своя град. Сам сред другите, той най-много от всичко бе желал... да има и други деца около себе си. Беше се страхувал от останалите, толкова бе странно. Но... Но те бяха неговите братя и сестра. Неговото семейство, след като бе загубил баща си, а майка му бе изчезнала безследно. Не беше единствен. Но баща му, другият му баща, Хито Накамура, имаше невероятната способност да бъде и Тир`ре и човек, и Ездач едновременно. По нещо за всекиго.
Усети леко докосване по лицето и се намръщи. Спеше, облегнал крака на масата и настанил се на стола си. Често спеше там, в залата. Не, не се страхуваше от нападение. Та той бе у дома... Пък и знаеше, когато става нещо нередно. Усети пак лекото топло докосване и обърна глава на другата страна. По това време имаше много мухи, търсеха да се скрият някъде от зимата.
- Рому! - някой настойчиво отново го подбутна и той се сепна, като отвори едвам-едвам очи.
- Ели-чан... - прошепна още сънено, несъзнавайки какво точно казва дори.
- Ако тази "Ели-чан" е някоя от малките ти приятелки - не на мен тия! - изръмжа му някой, който Рой добре познаваше. Успя да я погледне седно око. Колко... колко промени от тогава?
- А, извинявай, Риза. Говорех за Елисия.
- А, това е добре - беше забавно, когато тя се засягаше от това. Може би ревнуваше? Братята й й влачеха твърде много жени. А ако тя не ги харесваше, започваше да се заяжда с тях. Дам, тя все пак бе тяхната сестра и се чувстваше длъжна да ги пази. Не бе харесала съпругата на Хюг и не одобри сватбата му... Беше се оказала права, съпругата на Хюгес го напусна скоро след това. Интересно, какво ли мислеше за слуховете за Муртаг? Тя беше харесвала много Блу Тегами, макар че Муртаг й повтаряше от векове сякаш, че не бяха имали нищо помежду си, дори Ямараску го беше казал. Но Риза все пак си беше... Риза...
Риза кимна, беше се посъбудил, после се изправи и постави пред него чашас нещо освежително, вероятно беше студен нектар от портокал, по миризмата.
- Извинявай, че те будя по това време.
- Кое време е всъщност?
- Три следобед, разбира се. Знам, че спиш по това време, а после не спиш по цели нощи. Защо не си починеш някой път? Не си единственият ездач на този свят, за да се тревожиш само ти. Дори един владетел има право на почивка.
- Недоволстваш ли от това?
- Донякъде. Просто не приемам как един ще работи, а други не.
- Съветниците ли имаш предвид? - Рой поклати глава, този разговор го бе водил и преди - Знаеш добре, че те се грижат само за "науката"... Не е тяхна работа да ни помагат в управлението. Пък и... Знаеш ли, Риза, аз все пак се тревожа за Хюг и Елисия... въпреки всичко.
- Защо!? Нямаш доверие на Муртаг ли!?
- Стига вече! Не е това. Страхувам се, че ще ги загубя. Не мога да живея без тях, Риза. Как ще живея в онази огромна къща без тях? Как ще се усмихвам без тях? Зная, че може и да звучи глупаво... Но това няма да го преживея. Както в мен остана огромна празнина от загубата на Кейстръл. Знаеш това.
- Няма да ги загубиш Рой. Знаеш това. Знаеш, че Хюгес не е глупак. Той ще се пази сам, Рой. Защо не искаш да проумееш, че дори малките братя могат да се защитават сами? Той е преживял два пъти по-тежки неща от мен и теб взети заедно!
- Е... Да... Та за какво точно ме събуди?
- М? Прииска ми се да поговоря с някого, но всички спят... Пък е изморително да клюкарстваш с прислугата.
- Реши да събудиш точно мен, а? Ами Хавок?
- Няма да повярваш... Играе... в театъра... - Рой се задаби изненадан и вдигна глава
- Значи започва да... Да се връща към...
- Себе си!
Лицето на чернокосия се изясни постепенно и на него се появи усмивка, той скочи напълно разсънен.
- Значи това е повод за малко празненство!
- Момчета... само за това мислите - но никой не я чу...
Тя взе недопитата от Рой чаша и се загледа в образа в оранжевата течност. Неволно си спомни отново за Арвен. Рой бе успял да я промени... Но тя все пак... Риза не я беше харесвала. Беше й мъчно за Муртаг и Рой, които я обичаха като сестра... И все пак не съвсем. Бе го виждала и сама. Повече от всичко Рой обичаше нея, тяхната сестра от самото начало. Муртаг също. Риза бе за него всичко... точно както бе всичко за другите. Преди, естествено, да пораснат достатъчно. Но дори и сега.... Тя бе тяхната сестра. Спомни си за нещата, които правеха заедно, за бягствата, за обучението. По лицето й се плъзна кратка усмивка, а после пак промъкна.
"Ами тази, харесваш ли тази? Мисля, че е ужасна" чернокосота не получи отговор и се обърна към момичето, което стоеше мирно и безизразно до вратата. "Мислех, че си жена, Риза. За жалост, момчетата са те провалили цялата..."
Не, Риза не смяташе, че са я провалили. Вярно, бе изградила много момчешки навици. Нямаше нищо против да облича каквото й дадат, не й пукаше особено. Предпочиташе да тренира сутрин навън с останалите момчета, като една от тях. Предпочиташе да се бие с меч и да лее кръв за страната си, вместо сълзи. Спомняше си дори случай в който я питаха кого харесва... Тя не изпитваше толкова силни чувства към никой от братята си. Та те й бяха братя... Може би от тогава доста мислеше за това и... Е... Може би сега можеше и да отговори, но сега. Тогава, като една объркана от въпроса девойка, бе казала, че няма такова нещо...
Тя беше момиче само когато танцуваше... Когато се упражняваше. Дори тогава бе забавно. Братята й можеха да се забавляват по този начин. Тя харесваше усета им за движение... В битка, в магията... Отвори албумчето си и отново се усмихна на единствената снимка, която имаше с партньора си по танци. О, наситина бе трудно да го накара да го стори. Но тя имаше качеството да кара братята си да й се... подчиняват... Муртаг, а? Наистина изглеждаше толкова различно, застанал зад нея в онзи странен черно-лилав костюм. И тя ,в червената рокля. Бе отдавна... А сякаш беше вчера. И тя и той не бяха същите вече и все пак дълбоко в себе си още пазеха онази тръпка и онази магия. Те... именно те трябваше да спечелят. И дадоха всичко, което можеха, за да го сторят...
- Принцесо на светлината. Принцесо на драконите. Вие сбъркахте. И това костваше щастието ви. Да, вие дарихте щастието си на тъмнината отвъд нашата граница. Вие сгрешихте, когато направихте онова нещо. Но го видяхте твърде късно. И все пак... не успяхте да му издействате щастието, което му бе обещано по право. - тя докосна леко образа на съученика си и се замисли. - Но някой друг му показа пътя. За него винаги бе имало някой, нали? Чудя се... дали аз не съм просто една от тези някои?
- Не мисля, че е точно така, както го казват всички - Хавок се беше разминал с Рой и сега сваляше маската от шарения си костюм с вечната си усмивка. - Чух, че Рой ме викал?
- Той излезе да те търси...
- О... - обърна се и... огледа изненадано малкия вестоносец, който идваше от кой знае къде. Беше невероятно светло същество. Те и двамата, Хавок и Риза, разбраха, че си имат работа с призрак отвъд морето.
- Рой Мустанг? - бе медено кадифен глас, познат и топъл... кафяв... С чувството, че бе бил вечно в тази зала.
- Няма го, Кевин. Какво има?
- Е... Мислех си, че е наоколо, но съм сбъркал. И ти ще свършиш работата, Хавок. Предай на Дорадо едно мое съобщение, защото не мога да проникна там. Може ли?
- На Муртаг или на някой друг?
- Нека да е на Лука, той ще каже на Ремо... Нека бъде изненада...

~~~
- Къде са тези момчета... - белокосият въздъхна и се огледа отново. Никъде ги нямаше. Бром беше отишъл с тях, това беше лош знак. Къде можеше да ги намери сега? Каин, който притичваше след него, се подсмихваше. Естествено, че знаеше, но нямаше да му каже лесно. Разбира се. Той бе един от тях... Ако можеше да се съсредоточи и ако те пееха... или се караха или се биеха... Той щеше да ги намери... Беше му достатъчно да усети гневната огнена нотка, която сякаш можеше да помирише във въздуха. Рой беше ядосан, пак се биеха с някого. Последния път бяха се били с Муртаг преди да дойде, а сега май Рой се опитваше да им отмъсти... на по-големите момчета... Бяха деца и все пак...
Те се биеха често. Често тормозеха момичешкия лагер. Заради това, че момичетата отхвърляха Риза. Това бе някак по-нормално, след като Риза бе по-различна от тях. Тя не обичаше нищо от това, окето момичетата обичаха, освен това да седи и да плете венци за загиналия Тайсън. Тя не обичаше да си говори с тях, защото не ги разбираше. Да, Хито се притесняваше заради това... Но не можеше да я промени или накара да се промени. Тръгна по дългия коридор да разбере какво ставаше с Рой.
Прав се беше оказал. Момчето, което всъщност си водеше и помощници, се заяждаше с по-големите. Хито заскърца със зъби. Рой много добре знаеше, че нито бе овладял способностите си толкова добре, нито пък бе получил правото да носи меч със себе си. Големите момчета гордо се кипреха с подобна катана, която по-малките не можеха да притежават. Малките носеха само една или две ками извън тренировъчните полета, за да не са беззащитни. Въпреки всичко Рой се беше яко нахъсал да се бие с тези здравеняци. Момчето от семейството на господарка. Момчето, което трябваше да е перфектно. Хито обичаше това момче като свой син. Хито обичаше всичките си... деца... Но мразеше, когато искаха да се бият така детински. Не бяха преживели малко, знаеха много добре. Всичко, което се беше случило само ги беше сближило. Те го бяха променили. Те го бяха накарали да бъде такъв.
Сепна се, здравеняците вадеха мечовете си срещу Рой и другите петима. Това вече нямаше да го позволи. Трябваше да реагира по-бързо, но отново благослови бързата реакция на директора, който се беше оказал наблизо и бе поставил защитна стена пред малките. Хито реши да се приближи, защото така и така трябваше да поеме отговорност. Познаваше тези здравеняци. Не веднъж бяха се подигравали на Муртаг, Каин, Ямараску и кой ли още не. Това, че се приближи дори не им направи впечатление.
- Какво сеопитвате да направите? Всички!? - да, дори и своите ученици питаше, макар и после да знаеше, че ще имаше да си говорят. Големите го изгледаха с неприязън и решиха, че ще е добре да си изкарат комплексите на него и да гонападнат. Другите знаеха ,че тези номера не минаваха пред Хито и предпочетоха да се посвият настрани. Белокосият се намръщи и от спокойното му лице не остана й помен, когато небето се разцепи буквално и той хвана дръжката на ледения си меч. Не целеше да ги стресне, но пък успя... - Чудя се как ли досега сте се измъквали от всички наказания... Защо аз не ви понакажа малко....?

- Какво си мислите, че правите!? - добре беше наредил здравеняците и сега беше сложил ръце на кръста си и чакаше нервно обяснение от някой от шестимата си ученици, като ги гледаше един по един.
- Ние... се опитвахме да отмъстим за Муртаг...
- Да, защото онзи ден той ни защити!
- Колко пъти да ви повтарям, че така не бива!? Взимате ли си изобщо някога забележка от това, което казвам!?
- Защо вие имате правото да ни защитавате, а ние нямаме това право? Да се защитаваме взаимно?
- За мен правилата са други!
- Обещахте ни да ни защитавате... но не може все вие да поемате отговорността.
- Аз съм възрастен. Какво ще направите срещу ездачи, които скоро ще завършат? С една кама ли ще се биете? Да, да, повече сте... Господи, защо не искате да разберете... къде са останалите?
- Хъ, сигурно тренират някъде онова, което директорът искаше от лагера ни. Нали щяло да има някакво състезание, та ги подбра тях... Били са му много красивички... Тренират танца с знамената.
- Другите ли? Я помислете пак, невъзможно е.... И Муртаг ли!?
- Че как... Три редици по четири човека, знаем основното, ама не ни избраха нас... Той поне е малко по-патил и малко по-атлетичен, затова...
- В смисъл?
- Че издържа повечко упражнения... които включват много скачане, завъртане, разни огъвания и много знамена.
- Прекалявате...
- Е добре де, защото може да пее... Макар че никога няма да го направи перд публика.
- Естествено... На бас, че Ямараску ще го замести после... просто им дава ритъм, сенсей...
- Това... трябва да се види. В театъра ли?
- Хай!
- Момчета... няма да забравя случката дори да ми се подмазвате... Елате сега... и тихо...

Момчетата леко отвориха вратата. Нещо много тихо бе... там, вътре, където често можеше да чуеш как Ямараску и Муртаг спорят... относно кой инструмент какъв бил. Просто за да отчитат дейност. Но да, бяха прави... Те, другите, бяха вътре. В момента бяха замлъкнали, защото някой се опитваше да си спомни нещо от това, което директорът им бе дал да наизустят. Щяха да изпратят тях, една от първите им детски битки. Точно когато се мъчеха да погледнат вътре, една от арфите издаде странно познат звук, последвана веднага от друга... Хавок беше... със сигурност на едната стоеше Хавок... Той, този артист по душа, можеше да свири само на това, но как свиреше само... Веднага познаха и що за звуци издава другата арфа... нарочно бе поел втората роля, нали? Муртаг можеше да се справя с пианото, а бе като звезда на инструментите с лък... естествено, не можеше да го бива във всичко, нали така?
- Казах ти, че не става с това! - прекъсна ги някой и накара скритите да подскочат от толкова внезапното прекъсване.
- Муртаг беше прав! По-добре е да започнем изобщо без нищо! - заоправдава се Хавок като въздъхна. - Муртаг, къде отиваш!? Върни листа тук!
Лилавокосото дете замислено започна да обикаля. Сигурно беше нервен. Той щеше да е скрит от публиката, защото никой не искаше... да види сина на Клетвопрестъпника на подобно събитие. Пък и той обичаше да страни от подобни изяви. Трябваше им само, за да ги понасочи... или пък поне да им даде идея за по-нататък и по-нататък...
Чуха го да си мърмори ритъма под нос. Всички знаеха много добре, че това е любимата му работа. На него му вървеше историята и музиката. Два напълно различни предмета. Е, да... и в боя също му вървеше. Той бе роден за ездачески пратеник... но всички знаеха, че никога никой нямаше да му позволи да бъде това.
- Директорът се е престарал. Изобщо няма рима тук - измърмори накрая и скритите му съученици чуха как всички наобиколиха лилавокосия, за да премислят текста.
- Според мен ще е по-добре да е нещо по-динамично.
- Йонамине, запомни, че танцът не винаги е важен. Ти понеже само това си можеш...
- Искам да участвам и аз!
- Спокойно де... Все пак, май си прав... Какво ще кажеш за... - изглежда му беше прошепнал идеята си, а Йонамине извика зарадвано.
- Ела да пробваме! - направиха им място... Муртаг винаги се връзваше на другите. Той обичаше да се забавлява, когато знаеше, че никой външен не ги наблюдава. Тогава... тогава можеше да се отпусне. Що за дивотии беше правил тогава, когато нямаше никой друг... когато бе заобиколен от хора, които познаваше...
- Аз или ти?
- Че как, ти разбира се...
- Не се смейте там, опитваме се да докараме нещо свястно... Добре, Йонамине, заеми позиция... Дръж си... бастунчето... - охо, значи щеше да е исторически мюзикъл... всщъност мюзикъл бе доста голямо определение... Пиеса?
- Оре уа сама саикьо, саикьо. - за кой ли пореден път не ги стресна. След като си поемеше въздух, можеше направо да ти вземе ума... можеше да си промени гласа до неузнаваемост... Макар че Вато го можеше по-добре, разбира се... Промъкнаха се в тъмното на залата, за да погледат тренировките. Съучениците им бяха навлекли онези бели покривки, колкото да не си мърсят черните униформи и гледаха съсредоточено дали еди коя си стъпка ще пасне... или така си мислеха непросветените. Забелязаха, че Хито също наднича.
Изглеждаше толкова лесно, когато се справяха заедно. Те обичаха, когато Муртаг се включеше в нещо подобно. Беше забавно... и винаги изпълнено с изненади...
- Винаги ли се забавлявате така, когато ме няма? - тихо попита Хито, след като започнаха втора тренировка, в която се включиха останалите, след като обсъдиха кой къде да седи... и този път и Хито се стресна от началния ритъм, това бе невъзможно от Муртаг.
- Разбира се... добре се справя, а? - Рой май искаше да им извика по едно браво, но щяха да му се скарат и да го изгонят... достатъчно ги беше срам и така... не искаха да участват.
- Според мен така ще си остане хърба до края на живота си, ако не му дадат да хапне - поклати глава Каин и "прогонените" тихо се разсмяха в тъмното.
- Това си е до гени...
- Не... - Хито отново се беше замислил някак странно... - Сигурен съм, че ще се промени, като поотрасте... Знам... какво да очаквам от дете като него - от син на чернотата... Хито вече знаеше... още тогава... що за момче бе отгледал в лагера накрая на света...

~~~~
В същото време, когато някъде в залата на Дорадо ангелът споменаваше името му, Рой стоеше пред същите онези посланници, които искаха да го оженят за някой, който дори не познаваше. Хавок сериозно се тревожеше, виждайки колко е ядосан брат му и как само търси повод да излезе да се бухне в студената река, защото май изглежда вече топеше златната облегалка на трона, на който се беше облегнал уж просто ей така...
И да искаше, Хавок нямаше да може да го успокои, поне не докато тези хора не си отидеха. Бяха минали през всички благородници и височайши лица, през всички полковници и капитани, но все пак от всички тях бяха избрали генералът на Юга, главният регент на Драконовото царство.
- Мога ли да попитам за пореден път - проскръцна със зъби Рой, като накара Хавок да трепне. Всички знаеха, че този намек издава опасност, но не и посланниците - Защо аз?
Те не бяха му дали отговор. Но той знаеше достатъчно добре защо... Нямаше да се хване за тази жалка причина. Да защитава невинна девойка? Защо тя сама не дойдеше? Как щеше да обича някого просто ей така? Това не ставаше като в приказките. Онези започнаха да му мърморят нещо, но той изобщо не ги слушаше, загледал се нервно в масата зад тях. На тази маса, преди много, много време, с Муртаг бяха обсъждали един такъв проблем. Бяха се смяли и шегували с това. Те бяха вечните хлапета от онази нощ, в която се събраха там, в онзи лагер... Бяха стигнали до решението, че няма да се ожинят в скоро време. Или ако го анправеха, то поне щеше да е по... любов? И двамата не бяха сигурни какво точно трябва да чувстват. Всъщност, доста си приличаха... Да, Рой обичаше този свой по-малък брат... Също както обичаше и другите... Някой се покашля и го върна към реалността, а и го сепна, така че спаси трона от прегряване... малко... Той слезе по стълбите на малката площадка и се загърна нервно с черното палто. Бе студено днес... изключително студено, зиминя демон май също бе толкова ядосан колкото него... Е, Рой чувстваше все пак този студ... само на половина...
- Колко пъти да ви повтарям, че е безмислено? Няма да взема вашата принцеса за жена - изръмжа им и с трепереща ръка си сипа малко силен чай, колкото да се опуспокои до някъде. Закъсняваше, а не искаше да го прави. Обичаше по това време точно в този ден от седмицата да посещава онова място. Не обичаше да не отива когато трябваше.
- Но защо!?
- Един ездач има и други задължения, освен да се учи да обича... един несъществуващ човек. Тя, която и да е... Не мога да се науча да я обичам, когато не я познавам и не съм я познавал.
- Как тогава ще се ожените!? По вашите думи излиза, че все едно е трябвало да я познавате цял живот!
- Не... Не цял живот... Но не и само един ден... За бога, не вярвам в любовта от пръв поглед и не бих повярвал на такава глупост. В началото има само харесване... Един човек ти е приятен или не е... А след това идват другите неща. Вървете си! Вървете си по-добре... Опитайте късмета си другаде...
Но той знаеше още щом видя гърбовете им... че те ще се опитат отново... утре или вдругиден.
- Добре ли си? - осмели се да попита Риза, която бе стояла в тъмния ъгъл.
- И питаш? Пожелавам ти да дойдат при теб с молба да се омъжиш за някого си. Доводите им са... ох, господи...
Тя се засмя и му подаде цветята, които обикновено носеше до гроба на приятелите им.
- Но са прави, Рому... Ще си останеш дърт ерген в скоро време.
- Аз? С тази моя естествена красота!? Естествено, че няма шанс, мила ми сестричке... Ти не се тревожи за мен, а се заеми да избереш някой от нас, че ще се бием.
- Защо трябва да е някой от вас? Защо не някой от по-големите?
- По-големите ученици на Дрейгън Дроу? Ти луда ли си! Майлс и Мира Армстронг! Никога!... Макар че жените си падат по Майлс... Ох! Извинявай, де, извинявай... няма повече...
- Хм... - тя се фръцна и си отиде, а Рой просто се засмя, върнал отчасти доброто си настроение.
- Ще дойдеш ли и ти, Хавок?
- Ще е добре... ще поговорим по мъжки...
- Какъв мъжки разговор трябва да водим днес? Бреда, благодаря ти - белокосият бе дошъл да му даде отварата, която Рой послушно изгълта на един дъх и направи гадна физиономия - От няколко дни тази отвара никакъв вкус няма! Бреда, Ишин ли се чувства зле или твоето настроение е вкиснато?
- Извинявай, просто... просто...
Хавок и Рой се спогледаха многозначително. Много добре познаваха това настроение на Бреда. Те познаваха принцът на духовете от самото му начало... О, той никога нямаше късмет, нали? Взеха го под ръка и го завлачиха със себе си, преди обърканият им съученик да е запротестирал.
- В такива случаи п-добре е да си охладиш главата...
- На някое спокойно и тихо местенце.
- Даже ще е добре и да се поизповядаш...
- Ще ти стане по-добре...
- Вие от къде знаете какво ме мъчи!?
- Бреда, приятелю, любовната треска си личи най-много от всички трески на света! Особено при някои и други индивиди...
- Това означава ли, че и ти, Рой, си в треска, когато се отвееш и се заглеждаш по Риза?
- Я тихо бе! Не е вярно... Не съм бил... в треска... Въобразявате си! - той им се оплези и бутна вратата, за да излязат навън на студа - Работата е там, че ти имаш лошо, ама много лошо настроение, когато си влюбен... И някакви призраци кръжат около тебе... Даже ме хваща страх!
- Сигурно предпочиташ да оставаш с Хюг тогава? Той така хубаво се прехласва.
- Неговото не е любов, а е мания...
- Ами при Муртаг? Той пък става още по-отнесен... И гледа да бяга от теб, че ако го видиш, оле-майко... Ще се шегуваш с него цял живот...
- Така е, като никой не смее да се шегува с мен! Това е по-добро...
- Е, да, никой не иска да стане на въглен, само защото е коментирал красивите ти малки срещи из града...
- Или красивата романтика между теб и... Риза... НЕ! Невинен съм!! Помощ!!

~~~
- Сенсей... Сенсей, мъртвите... могат ли да ни чуят? - по лицето на девойката падаха бисерни сълзи. В деня, в който дори небето плачеше. В деня, в който всичко беше мъртво и сиво - Кажете ми... че могат...
Белокосият, който никога досега не бе бил толкова стар и измъчен вдигна ръка и я постави на рамото на ученичката си. Та тя бе вече висока колкото него. Колко бързо бе минало времето. Тя стоеше до него и бисерните сълзи падаха по лицето й. Тя, единствената дъщеря и сестра на хората, които вече ги нямаше.
- Сенсей... - не можеше да й отговори. Бе изгубил гласа си и плачеше, сърцето му плачеше. Вече нямаше сърце. Той нямаше, какво оставаше за останалите. - Защо? Що за нечестност!? Те трябваше да останат... Върни ми ги... Върни братята ми, по дяволите... по дяволите битката... Те трябваше да останат. Не го заслужаваха... Те бяха добри хора... Искам... искам ги отново, искам това да е сън... Кажете ми, че е сън... А ако не е искам да заспя и да не се събудя... искам да сънувам дните на онази младост... Кажете ми, че е сън...
- Не си пожелавай това зло. Риза, един ден отново ще бъдем заедно. Не пожелавай зло на съдбата си. - тихо прошепна Хито и поклати глава. - Никой не може да заповядва на времето.
- Не го заслужаваха!
- Знам... Зная... За бога, зная го, да не мислиш, че не зная? Познавам тези деца, познавах ги и ще ги познавам за вечността. Знаеш, че те ще останат в сърцето ти. В сърцата ни...
- Защо е толкова тъжно, тогава? Защо трябва да е толкова тъмно в душата ми? Защо трябва да страдам така, че съм жива, а тях ги няма... Че вятърът и небето ги отвлече? Какво ще правя сега? Всичко си отиде. Всичко е съсипано. Няма ги вече там, където бяха преди. На масата, на мястото, където очаквам да ги видя зад зелените треви... Кейстръл... Сега разбирам...
- Стига, момичето ми, стига... Всичко ще се оправи. Ще видиш, всичко ще бъде наред - той я прегърна, оставяйки я да плаче колкото иска. Небето плачеше с нея, небето, което трябваше да виждат и те. Свободното. Той бе като призрак на този ден. Като призрак на миналото. За пръв и последен път тогава той бе истински призрак, какъвто бе, защото бе прероден и върнат от отвъдното... за хората, които вече ги нямаше. Но имаше надежда, нали? Около него имаше още двадесет и седем искрици... Той продължаваше да се бие за тях... Той трябваше да продължи да го прави... Не, не можеше и не искаше да се откаже по средата на този път...
Дъждът засвири старата си песен, когато завя вятърът на морето. Вятърът, който преследваше Хито Накамура през времето и пространството. Но в този ден, дори вятърът бе изгубил своята свежест и красота... В тишината розовокосият извади от дълбоката си пазва един инструмент и тази флейта имаше най-прекрасните звуци. Никой не му обръщаше внимание, но музиката му бе като топла вълна, която обгърна тази тишина. Този ден, който никой никога нямаше да забрави. Музика от истинска топлина, от скръб и от спомени. Такага, каквато бе още в първия й ден.
- Всичко си отива, всичко се връща. Всичко се преобръща и връща. Нашият живот е събитие с незнаен край. Животът може да приключи точно в този момент. Ние сме смъртните. Ние страдаме, когато другите ги няма вече. Те остават там, но ги няма с нас и заради това боли. Един ден просто ще се усмихваш, когато си ги спомниш един по един. Сега ще бъде тъжно... защото осъзнаваш, че си загубил най-скъпоценния дар. - Хюгес стоеше настрани от другите, сякаш не искаше и не можеше да присъства тук. Очите му, твърде зелени в този сив ден, шареха по имената върху сивия камък. Нямаше очила, затова илюзиите около него рисуваха най-красивите цветя, които някой художник би могъл да измисли или види насън. Той дръпна войнишката си шапка пред очите си и остана така, загледан в земята под себе си. Нямаше какво друго да каже. Още веднъж бе изгубил братята си. Хито знаеше... Хито знаеше, че тези хора ги боли още повече. Много, много повече, отколкото можеше да си представи. Знаеше, а не знаеше... какво трябва да им каже... Затова плачеше за тях.
- Толкова далеч, но никога не се предавай. Белезите остават за цял живот. Като спомени от живота, който водехме, когато не бяхме толкова далеч. Да се прибираме, деца. Достатъчно... Достатъчно е... - лесно щеше да прибере Риза, но не беше сигурен за момчетата. Те вече бяха по-високи от него... Той вече не беше... онзи страшен учител, който бе бил първите дни на тяхната среща. Сега той остаряваше, беше нормално. За един единствен миг му се прищя... да беше се случило, докато бяха още малки. Колко лесно щяха да се разделят тогава... Не... Знаеше, че няма... Че колко време бе отделил само за това да ги направи приятели, семейство... Сега неговото семейство беше разбито... всичко беше. За първи път усети колко всъщност тежи товара, който се беше съгласил да поеме. Трябваше някога отдавна да си го раздели с някой друг... но сърце не му даваше да го стори. Заболя го и стисна зъби. Раната, която му беше нанесал Муртаг преди толкова години отново го викаше. Все едно пак щеше да се случи нещо лошо... Не, вече се беше случило. Предишния път болеше жестоко, а Тайсън се спомина. Този негов ученик, който бе минал през всичко онова, за да дойде при тях... Той винаги щеше да помни какви ужаси му беше разказало това дете за себе си и пътя си дотук... Момчето, което убиваше с очи и мисъл... Сега го болеше още повече. Но сега... Сега бе изгубил още повече. Някой постави ръка на рамото му и Хито се обърна по навик. Вече беше свикнал да гледа хората около себе си с една глава по-високи. Свикваше се, наситина. Оказа се обаче, че това момче е все още по-ниско от него. Каин, разбира се. Той никога нямаше да се промени от онзи ужасен ден, когато Хито беше сбъркал и ги беше оставил с Бром. Нямаше да си го прости. Защо точно тогава бе паднал Каин от дракона си? Не го обвиняваха, разбира се, но той обвиняваше сам себе си.
- Прав сте, сенсей... По-добре да тръгваме... Ще ви помогна и ще ги накарам. Постарайте се да тръгнете и вие. - Каин беше първият ученик, който Хито беше видял в лагера. Всъщност Каин живееше там още преди изобщо да се узнае дали ще влиза да се учи. Нито пък че Хито ще го учи. Той беше бил там още преди Хито да дойде... Да... Белокосият кимна леко и прегърна момичето по-силно, защото знаеше, че иначе нямаше как да я накара да тръгне с него. Пое отговорност да се разправи с онази групичка там. Тя се състоеше от...
- Рой... Трябва да вървим. И ти също, Муртаг. Хавок... Хавок? Хайде момчета, достатъчно.
- Сенсей, какво се опитвате да...
- Да ви кажа, че е време да си вървим. Наистина съжалявам. Знаете, че всички се чувстваме по този начин. Срамота е да ви говоря като на деца. Разбрахме се, че вече не сте такива, нали? Вие сте по-високи от мен, за бога... Хайде, момчета, ще говорим в замъка, става ли? Добре... радвам се, че поне днес ме послушахте...
Самият той също не искаше да си тръгва, сякаш му се искаше да си остане завинаги... Но те трябваше да продължат да живеят...

Хавок и Бреда не успяха да настигнат огнения си събрат. Рой крачеше твърде бързо. Преди време не беше било така. Той вървеше съвсем нормално, но откакто се беше наложило да тича като през глава, за да помогне във войната... От тогава изглеждаше някак нервен...
Намериха го да седи в снега до камъка. Камъка лъщеше от лекия сняг, с който беше поръсен като шапка и от водата, която Рой беше разпръскал по него като традиция. Нямаше саке в последно време... Хавок се усмихна, когато видя брат си там. Знаеше много добре какво чувства Рой Мустанг, когато седеше там. Чувстваше се виновен... Той беше техният водач... Момчето, около което всички се тълпяха. Което ги научи как да управляват стихиите си. Което ги научи как се преписва. Което ги научи как да се веселят. Което ги научи... което им показа кой е водачът. Той беше техният водач. Той беше единственият, който се опълчваше истински на Арвен. Той беше и този, който пръв прие Скай като законен бъдещ наследник и се закле да го пази като свой собствен син. Той бе дете на всички, брат на всички и баща... Дори баща... Вероятно никога нямаше да бъде истински такъв, но кой знаеше...
Той им махна и се усмихна. Беше минало много време, откакто бе стоял тук за последно и бе плакал с невидими сълзи. Той никога не плачеше така, както другите очакваха. Той трябваше да е силен. Ако един владетел и военоначалник плачеше... как щеше да дава пример на войниците си?
Изглеждаше много спокоен днес. Докато морския вятър от много далеч вееше около тази забравена от бога долина. Той им посочи до себе си да седнат и се усмихна отново, когато те се настаниха.
- Е... Мисля, че се събрахме - спокойният му глас се разнесе по вятъра с мирис на море и сякаш го отнесе далеч, твърде далеч от тях. - Предишния път се събрахме за рождения ден на Хюг... Ама той не искаше да почерпи.
- То затова изнудихме Муртаг...
- Да, Муртаг... Ако Кейстръл, беше тук, щеше да издейства повече. Кейстръл, чуваш ли ме, идиотче такова? Дано си му влязъл в съня, та да се сети за нас...
Вятъра задуха по-силно и направо щеше да го отнесе, ако не го беше очаквал.
- Добре, де добре, добре... Пуу, че сме сърдити днес... - те се засмяха, живите и се загледаха в синьото небе.
- Какво ли правят те сега там?
- Спят... Муртаг каза, че докато тук е ден, там е нощ. Сестра му е спяла, докато той е бил буден тук. Дали спят спокойно? Осигурихме ли им красив и спокоен сън?
- А... Хай... - Хавок се усмихна и погледна отново към камъка с имената - Щом не бродят като призраци, значи не сме сгрешили, когато избрахме това място.
- Все пак това е... мястото на нашата детска среща.
- Като говорим за това... сподели с тях за любовните си страдания, Бреда.
- Сега ли?
- Разбира се! Нали за това дойдохме!? Ще ти помогнат, вярвай ми... дори само като милувка от вятъра...
- Да... Знам... Ще опитам. Простете ми, минна, трудно се справям с обясненията, знаете го... Ще опитам... - той се прокашля, а после на бялото му лице разцъфна една огромна усмивка, различните му очи заблестяха така, като че ли беше видял призрак на някой, който искаше отдавна да срещне отново. - Преди това искам да ви попитам дали помните... за времето, когато Риза харесваше Майлс от горния курс? Толкова силно го харесваше, че не знаехме какво да я привц. Ревнувахме я, защото бе нашата си сестра, а друг притежаваше сърцето й. На всичкото отгоре Накамура-сенсей я защитаваше...
- Ама разбира се, че помня! - Рой заскърца с зъби - Първо на първо Майлс си беше за Мира Армстронг още от тогава. Нали после се взеха... Какво правеше нашето момиченце там!?
- Извинявай, ама ти, Хавок, Муртаг и Ямараску я ревнувате най-много.... Да де и Гио и Рики...
- Ти какво? И ти се мусеше, когато се гушкаха накрая на горичката, признай си!
- Хавок и Ямараску ги разбирам. Те се тревожеха за това, че тя бе твърде млада. Майлс и по онова време си беше вече възрастен... Плюс това бе ше странен! Не че ние не сме... Но той страда от албинизъм! Е да, то затова го наричаха новия Лета Муртаг... Не си приличат обаче...
- Това е, защото е пряк наследник на Лета Муртаг... Албинизма се предава по полов път, естествено е да го анследи... Слава богу, че поне откриха начин как да му помагат...
- Добре де, добре... Гио и Рики й бяха като най-близки братя. И Онизука също. Тя първоначално бе към тяхната групичка и възхваляваше Саку... Единствените, които не разбирам... и никога не съм разбирал съвсем... Сте вие... Рой и Муртаг... Защо в един момент мразите едно, а обичате толкова силно друго? Защо в един момент искате да убиете, в другия да защитите всичко? Вие сте... братята, които си представям аз... А Хавок и Хюгес допълват, наистина... Но вашите характери се доближават. И двамата сте инатливи, и двамата можете да се карате... Войската ви е организирана по еднакъв начин!
- Аз и Муртаг... Точно поради всички тези общи черти в характера ни се научихме да се доверяваме един на друг. Той беше израснал без родители, без семейната любов, без никой, който да се радва на постиженията му, да страда за загубите му. Когато Бром го отвел от Калем, детето станало дете... Истинско детство му е подарил един старец, който дори е унищожил дракона на баща му. Аз от друга страна... Имам своята майка, но тя беше твърде строга към мен. Винаги изискваше най-доброто от мен, а аз бях дете и се страхувах да се проваля... Провалях ли се бивах наказан... Едно детство не се гради само от желания и наказания... Двамата се събрахме почти веднага, когато Хюг ни запозна... Аз, не само защото исках още един брат, с който да споделям, но и защото той винаги ми беше харесвал. Като ученик, остроумието му, хитростта му... Харесвах това дете, което на пръв поглед изобщо не беше страдало. Заедно лекувахме раните си... Хюгес ни помогна много. Той идва от богато семейство, загинало в пожар... Знаем неговата история... Той ни научи на това какво всъщност е семейството и какво се изисква от него... А Хавок, ти... ти допълни нашите знания. Ти единствен от нас четирима идваш от цяло и щастливо семейство. Ти единствен можеше да ни кажеш какво се очаква от едно семейство.
Хавок се усмихна на Рой и кимна. Да, това беше вярно. Единствен от четиримата регенти, най-младия и най-ниския от тях... единствен той имаше истинско семейство. Той дори беше помогнал на Хюгес, когато последният се беше оженил, макар и семейството му да не издържа дълго. Хавок и Рой бяха кръстници на Елисия Хюгес.
- Но бяхме тръгнали да говорим за любовни проблеми - допълни след малко.
- А, да... Бреда, не се отказвай, не сме забравили... или поне се надявам, че не бяхме...
- Ех, тъкмо си мислех, че ще ми се размине. Само не ми се смейте...
- Някога да сме се смяли на неволите на янкого? Не ставай глупав!
- Смяхте се! Когато Ваш стана за посмесище пред Ямараску!
- Ей, пък и ти... нали за смях трябваше да стане!? Всички знаем, че Ваш не може да пее, за какво му трябваше да се лови на бас, че може да разчете ума на Ямараску? Ямараску е изграден само от музика кажи-речи! Разказвай, разказвай...
- Дайте ми минутка да си събера отново разказа де...

~~~
"В най-чистата нощ на сърцето ми, в най-дълбоката част от душата ми... Стой до мен и пази се, защото аз също пазя синевата на деня"
Снимката сотеше прашна и стара в стаята на спомени. На нея, която един от ездачите беше помолил да не добавят в албумчето... На нея в момента можеше да се види само едно момче. Другите бяха заличени от... ужасни кървави следи. Там беше само синекосият, висок и усмихнат вече мъж, с дългата синя униформа. Той държеше нещо в ръка, но и то беше заличено от кръвта.
Казваше се Ваш, а хората го наричаха Мемева. Един от любимите ученици на класа си. Един от мъдреците на времето си. Възможно ли беше да го нарекат така? Не се знаеше... Той беще момчето на странности. От далеч идваше той и живееше далеч...
Нещо странно бе преживял той преди много години. Да, отнасяше се до едно от пътуванията му със Саку... Къде бяха ходили двамата заедно? Никой не знаеше? Но от там, където и да беше било, той носеше още знания, още нещо, което никой друг не знаеше до тогава. Той беше тяхната легенда и мит, този Мемева. Той беше любимецът на мъдреците на царството. Той заслужи и се пребори за правото на всичките си съученици да живеят. Муртаг му беше благодарен дори, за това, което бе спечелил за него. Да... В смъртния ден на тъгата, Ваш си беше обещал да замести Кейстръл, доколкото беше възможно това. Това беше обещал на самия Кейстръл и още се опитваше да направи така...

"- Муртаг? Къде отиваш? - късната нощ вече беше застигнала всички, но лилавокосия пак си избираше оръжие, пак щеше да ходи някъде. Защо точно сега.
- Мемева, стресна ме.
- Ти също. Пак ли планираш да ни напуснеш? Пак ли? Поне ни кажи... Нима си забравил?
- Но аз не искам да...
- Не искаш да ни пречиш ли? Да ни тревожиш ли? Глупако, не се ли научи за толкова много години!? - видя, че лилавокосия знае, но нарочно се въздържа от правилото, ако можеше да се нарече така. За миг се подвоуми, но после си пое дълбоко дъх и погледна лилавокосия. Веднага го заляха потоци от мисли, но той отся само тези, които му трябваха. Усмихна се. - Разбирам, Муртаг, не е нужно да ми отговаряш... Ясно ми е... Вече ми е ясно.
Синекосият се приближи и сложи ръка на рамото на един от братята си. Беше сериозен.
- Обещавам ти, че ще направя така, че да можеш един ден да се прибираш когато си искаш. А сега късмет.
- Ваш! Не мога да повярвам... - той беше удивен, че отново чува онзи глас, знаеше, че Ваш чете мисли, но не мислеше, че неговият съученик ще допусне Муртаг да си отиде сега. Ваш го прегърна по братски, сякаш му предаваше някаква магическа защита.
- Поне е добре, че един от нас знае къде си. Дано намериш каквото търсиш. После ми разкажи, когато се върнеш. Защото съм сигурен, че ще се видим пак. Ние не можем да те загубим. И ако ти решиш да избягаш ние ще тръгнем да те търсим.
- Да... Благодаря ти... Но наистина ли ще...
- Всичко, което ми е по силите. Един ден, дворецът ще те пуска свободно. Ти си един от Четиримата мускетари. Имай доверие на Мислителя.
- Добре, учителю Мемева. Трябва да тръгвам.
- Тръгвай. И не съм ти учител. Ти си по-голям от мен с няколко месеца, запомни го най-сетне.
- На ум съм по-малък с две-три години.
- Глупости!"

Той беше там, когато другите ги нямаше. Той беше там, когато се нуждаеха от него. Винаги прочиташе това, което им трябваше... в мислите на другите. Той беше техния водач към знанието, когато вече звездата не ги учеше, той продължи. Бяха му предлагали да стане учител, но Ваш беше отказал. Едно обещание към друг трябваше да бъде спазено.
На една стара снимка, застанал до Муртаг, който държеше новополучения си меч, тази снимка вече не съществуваше... Но още беше в спомените на този младеж, със сините коси. Той беше различният, той беше израснал като почти сиромах... И беше бил щастлив, защото семейството му беше цяло. Той беше умен, но обичаше да се прави на простак като другите. Той мразеше да живее с другите, но обичаше да живее със семейството си. С останалите си тридесет и осем братя и едната си сестра. Момчето от снимката, с коси от вятър, което се усмихваше широко и показваше знак на попеда. Той, който беше близо до Кейстръл тогава... Сега се държеше още с другите. Завинаги и винаги... Той също бе техен брат. Носеше техните грешки, беше отговорен за всички. Той беше сърцето им в управлението... Защото той искаше да бъде... В помощ на онези, които го бяха научили да им бъде брат, както научиха и останалите...

~~~
- Ваш! Ей, Мемева! Събуди се, бе! - някой побутваше момчето, което направо се беше разпльокало върху ученическото си легло и едвам беше заспало вчера. Синекоското се стресна и се надигна, като се огледа глуповато, преди да се сети, че мислите на останалите четири момчета в стаята нахлуват в главата му. Отбягна способностите си и се огледа.
- Ох, какво пък сега... - тихо попита, като отново се плясна победен назад в леглото.
- Имаме голям проблем!
- Попитайте Рой - той им обърна гръб, но те не го оставиха намира. Въздъхна, ще трябваше да разбере. Затвори очи и позволи на мислите и спомените им да го заелят. После рязко отвори очи. - Защо не ми казахте, че днес е Денят на Победата!?
- Опитахме се! - синекосият се хвана за главата и изкочи бързо-бързо от леглото, както си беше само по бялата риза и панталони.
- Трябва да събудим другите...
- Вече са будни!
- Казвайте по от рано, по дяволите! - той затърси с поглед наметалото и го навлече върху бялото, бързайки да си върже и косата. - Много ли закъсняваме?
- Малко само, ама ако продължим Хито много ще се ядоса. Как можа да се случи последната ни година!?
Ваш вече беше изхвърчал навън, така че го последваха. Когато успяха да го настигнат, вече спореше с Рой за това защо не са го събудили и така нататък, както обикновено. Често се случваше да закъснява и все пак... не и на този ден... Имаше нещо странно тук... О, боже, това бяха... Семействата на съучениците им. Затова ли Хавок беше толкова червен от срам? По зле беше при Ваш... Майка му беше тук и отново му се караше и го съветваше. Всички предпочетоха да се отдръпнат. И да искаха не могат да му помогнат срещу тази жена, която го беше родила в манастир и държеше на доброто му държание.
- Момчета! Не се крийте там! - извика им жената и те застинаха, сякаш бяха направили нещо ужасно. Тя хвана най-близката си жертва, която се оказа Муртаг и го огледа така, сякаш му беше истинска майка. Откакто бяха загубили един от съучениците си, тя идваше много често, за да ги види. Не, че я мразеха, но някак не беше истинско. Те си имаха своя баща вече. Не се нуждаеха от майка. Дори Риза предпочиташе да я отбягва и винаги се криеше зад Хито. Защото... И той винаги пострадваше от посещенията й... Например...
- А, ето те и теб, сенсей - тя го беше намерила, въпрекиче той умно беше се скрил в кабинета си. Сега ставаше лошо - Каза ли им да си измият зъбите? Да се срешат? Да си оправят леглата? Така ли ще ги пуснеш да излязат? Кога ще си почистят общежитието? Накарай си да си измият лицето? Не ги карай да се показват без да се освежат сутринта. Карай ги да се държат добре на маса...
И така нататък, направо правеше Хито на малко момче. По онова време и той се чувстваше също както учениците си и затова ги съжаляваше от време на време.
Все пак това беше дало на Ямараску начин да се изявява и дори беше измислил песен за нея... Запееше ли, считаше се, че всичко се изпокриваше, защото все пак той имитираше нейния глас... Ватомного му помагаше в това и двамата обичаха да се забавляват.
Така вървеше живота в лагера и без майка... И с майка... Животът продължаваше.

След години, в които всички се бяха променили и бяха останали същите, сега Рой стоеше до гроба на съучениците си, братята си и се усмихваше на първото появяване на жената. И той беше живял при една такава. Но обичаше братята, които беше намерил и загубил тук.
- Бреда, сигурен съм, че ще се справиш с нея. Спокойно, тя също те обича - каза накрай, колкото да успокои другаря си.
- Виж кой го казва... Ти като знаеш защо досега не си си хванал някоя, а?
- Още ми е раничко, да си поживея като човек.
- А, имаш предвид онази жена... Ваш наистина не е имал късмет... Е, от страна на съветите само, де...
Тримата се усмихнаха и си кимнаха.
- Ще е по-добре да се връщаме. Царството също има нужда от нас.
- Така е... Винаги ще има. Защото това е нашият дом и трябва да го пазим чист и неопетнет... И да е подреден.
- Не ми напомняй, моля те...

~~~
- И от какъв зор тя си хареса тоя!? - нервираше се момчето с черната коса и се блъскаше в стената. Лилавокосото дете обикаляше около него и то много нервно.
- Да, албинос е, а е и за последна година тук! Бил отличник... И Ваш и Кейстръл са отличници!
- Точно! Какво има пък той, каквото ние нямаме... - двамата продължиха в същия дух още много време. Двамата братя ревнуваха сестра си. Хората казваха, че братята много се грижеха за сестрите си... Може би поне при тях беше вярно. Те бяха твърде много, толкова много братя за едно момиче. Може би точно затоватя не можеше да избере само един от тях. Тя обичаше всички... Но пък сега те я ревнуваха, защото бе предпочела компанията на по-възрастен от тях.
Лилавокосото дете, с искрящи лилави очи застана пред прозореца. Беше висок и слаб за възрастта си, както всички останали момчета. Малките ездачи бяха устроени странно. Те всички бяха сякаш клонки на младо дръвче... Някои си оставаха такива до края на живота си. Такава бе расата им.
- Не е никак честно, поне да беше поговорила с нас... - каза след малко отново и поклати глава. Самият той по това време наистина обичаше. Да, тогава си беше хванал приятелка, макар че не беше за дълго. Това беше период, в който хората се събираха и разделяха. Ездачите, малки и големи, също. Макар това да бе една детска любов...
- Аз викам да му разкажем играта на тоя - чернокосото момче, с очи по-черни от най-черната магия, застана до приятеля си и плесна с ръце в готовност.
- Не, по-скоро трябва да го провалим някак пред Риза. Тя мисли, че е съвършен - двете момчета започнаха да кроят злия си план, но някой ги прекъсна. Някой който се засмя на мислите им и двамата се обърнаха. Ваш стоеше до вратата и ги следеше с очи.
- Няма ли да е по-лесно да попитате мен и Кейстръл? - предложи им синекоското, като ги стрелна пак с очи, за да получи отговор - Ние много добре знаем къде са слабите му места.
- Добра идея! Хей, защо не се сетихме...
Трите момчета си кимнаха и тихо се изнизаха навън. Тогава нямаше тъмнина. Тогава имаше само усмивки. Тогава, но не и сега. Много вече ги нямаше. Нищо не беше както преди. Но те продължиха, нали? Да, продължиха да вървят, да вървят напред...

"Но аз никога няма да простя... на лицето в огледалото".
Отвориш ли албумчето с черна кожа... На една от първите страници щеше да видиш... Едно момче, което беше мъж. Едно дете, което вече бе пораснало. Много преди да трябва да е така.
Това дете носеше невероятно синьо. Това дете носеше на главата си, върху сресаната си и блестяща черна коса войнишко кепе. Това дете беше войник. Това дете бе дало клетва да пази и защитава. То беше техният брат и техният водач. Той никога, никога нямаше да забрави онова, което другите бяха направили за него.
Ако някой знаеше достатъчно, можеше чрез тази снимка да се върне в онзи ден. До момчето със синята фуражка приближаваше още едно. То току-що бе получило своята шапка и се усмихваше изпод нея. Въпреки че беше лилавокос, някак му отиваше... Да ездачите никога не изглеждаха странно в синьото, което бе тяхната родина.
Муртаг застана до Рой и постави ръка на рамото му. Двамата се усмихнаха един на друг в огледалото.
- Още ли... смяташ да бягаш? - тихо попита Рой, като разгледа добре чертите на Муртаг в огледалото. Неговият брат бе по-пораснал, много по-мъдър. Рой прекрасно знаеше, че Муртаг не е толкова глупав на колкото се прави. Не можеше да е.
- Ти още ли смяташ да ни се караш?
- Работата на водача никога не свършва...
- Работата на мечтателя никога не прекъсва.
Двамата се усмихнаха. Вече дори не звучаха така, както бяха звучали преди. Вече не бяха деца. Дори гласовете им не бяха същите. Колко промени можеше да донесе... една униформа, едно ново бъдеще.
- Ще дойдеш, нали? Обеща да изпееш нещо... Като пълноправен ездач.
- Муртаг, ти също го обеща, не помниш ли? Смятам, че вече ще звучиш добре.
- Искаш да се измъкнеш ли?
- Не, знам, че ти си по-напред от мен в номерацията, първо теб ще те накарат...
- Ако аз се казвах Ямада щеше да е лесно... Никога нямаше да стигат до мен...
- Кой както се уреди...
Колко разлика. Колко разлика в онази нощ. Да, никой не беше себе си. Но те се забавляваха като едно цяло. Само един стол на масата остана празен. Тайсън вече го нямаше. Той оставаше в сърцата им завинаги... Той, който не успя да се наслади на тази весела вечер. Първата от много други.
Ездачите трудно ставаха войници. Това бе за тях най-висшата и най-добра професия. Дали изобщо бе професия? Те смятаха това за огромна чест - да носиш на гърба си синевата на света. Затова всеки, който можеше да се нарече войн, беше смятан за нещо повече, за защитник, за силата срещу злото. Децата съзнаваха какво са избрали, още преди да са започнали. Те знаеха до какво ще ги доведе тази синева. Те знаеха и щяха да помнят... Да си войник е трудно. Дори понякога, когато си отчаян си мислиш, че това не е правилният избор... Но полсе отново виждаме деня, а още повече синьото небе... И отново слагаш същата синя униформа. Денят дава вяра на всички. Защото това е още един ден, който трябва да изживееш...

~Отвъд техния свят, тяхната мисъл - когато сърцето ми срещна вашето

Анату Янку - принцът на земята
Когато бях малък, обичах да си играя сред камъните и пясъка на Долната земя. Да, аз израснах там. Бе някак странно. Там, отвъд всякакво въображение. Под земята, при Долноземците бе моят дом. Обичах да гледам, седнал на един от долните мостове нагоре, нагоре към кафявия таван. Хората казваха, че над него има слънце. Какво беше слънцето? Какво означаваше небето? Нима имаше хора и там, някъде горе? Едно дете не може да си представи това. Едно дете просто живее и се радва на щастието, което му дава родния дом. Аз бях по-различен от другите долноземци. Бях нисичко момче, също като тях, но бях блед. Очите ми, светли като късчета лед, никак не се връзваха в обстановката. Нито пък черната ми, дълга коса. Никой долноземец не е чернокос. Така не се живее под земята. Най-тъмната коса, която съм виждал долу е била тъмно-синя, но не и друга. Не зная, просто такъв си им е народа. Често съм питал баща ми защо съм толкова различен. Защо не съм толкова сръчен като останалите деца? Защо имам сили, които те нямат? Да, аз докосвах земята и тя се превръщаше в лед. Този лед можеше да се превърне във вода. Помагах им, но не исках да съм различен. А какво ме правеше такъв? Децата се страхуваха от мен. Аз не мислех като тях. Докато те се забавляваха, като обсъждаха новите си инструменти или кой какво успял да сготви, аз исках да говоря за това, което беше над нас. Децата на Долноземците се страхуват от външния свят... Мен не ме беше страх. Често сънувах как излизам навън. И какво ще видя горе. На няколко пъти баща ми се смили над мен и ме изведе на повърхността. Първия път бе нощ. Харесах звездите, високо, високо, там, където никой не можеше да ги достигне. Таванът на нашата пещера можеше да се докосне, небето - никога. Вторият път слънцето изгряваше. Влюбих се в това слънце. Златото на онзи свят. Влюбих се в красотата му, пък макар да виждах всичко от една пустиня. За мен това бе целият свят. Промених се и желаех все повече и повече да оставам навън. Въздухът долу започваше да ме задушава, защото харесвах вятъра, мирисът на непознати цветя. Навън! Не бях създаден за живот под скалите. Гонех пустинните животни, докато не се изгубех, а после излизаха да ме търсят. Гонех до насита птиците, които прелитаха над мен. Търсех с очи звездите, когато нощем се разхождах из студените пясъци. Не бях създаден да копая Не бях създаден за нищо, което долноземците одобряваха. Не бях като тях... Не можех и да бъда. Баща ми беше разбрал това. Всички го виждаха. Един ден, той излезе с мен навън. На слънчевата светлина той изглеждаше някак по-стар и по-загрижен. Без да каже нищо ме хвана за ръка и аз го последвах. Минавахме през чудни места. Никога няма да ги забравя... Докато вървяхме той ми разказваше чудни приказки. Разказа ми, че майка ми е била Ездач. Че аз не съм истински долноземец. Че е трябвало да ме отгледа той. Че е видял, че аз не мога да продължа с този живот под земята. Че ще е по-добре да се променя и да потърся своя път. Сякаш го чувах от много далеч и вярвах, защото дълбоко в себе си вече знаех, че е истина. Приказките му... се оказаха реалност. Повярвах на приказките за дракони и чудовища, когато застанах за първи път пред вратите на лагера Дрейгън Дроу. Ден, който е останал и до сега в сърцето ми. Беше ме страх. Преди това вече бях преживял един страх, когато се бяха опитали да ми намерят дракон, но никой не ме беше приел. Може би тук щяха да ми помогнат? Вратите се отвориха с магия. Пред мен се откри един нов свят, един нов дом. Беше пълно с ученици на всякаква възраст. Всички в черно, защото не бяха завършили още. Аз също бях получил черна униформа и ме беше страх. Какво щях да правя тук не знаех. Не помня колко пъти се блъснах и в колко хора, нито дали съм се извинявал. Просто разглеждах този свят на зеленина, на цветя, на магия... Блъснах се в поредния човек и се стреснах. Може би защото в него имаше нещо по-различно. Затова се поклоних и понечих да се извиня сковано, както ме бяха учили набързо. Нечия ръка ме потупа по рамото, което означаваше да не го правя. Изправих се бавно. Бях се блъснал в човек, който не бях виждал досега. Той беше целият в бяло. Усмивката му бе спокойна. Вятърът, който го нямаше никъдедругаде обикаляше около краката му. Кафявите му очи бяха изпълнени с щастие, получено по труден път. Зяпах го, просто го гледах... Той не бе човек... Не можеше да бъде... Той кимна, сякаш беше доволен от нещо, после ми посочи с глава да погледна зад себе си. Там бяха се събрали деца на моята възраст. Попитах с треперещ глас този човек дали трябва да отида там. Страхувах се, защото мислех, че няма да ме разбере и ще стана за срам. Той кимна, усмивката му си оставаше все так спокойна, все така бащинска. Той ми каза "Да". Беше ми достатъчно, за да разбера, че много скоро бъдещето ни щеше да бъде свързано. Притичах до децата. Тези деца не ме отхвърлиха. Аз бях като тях. Те бяха дружелюбни и мили. Смееха се и тичаха в кръг. Те бяха като мен... Най-накрая аз също бях като тях, децата. Казвам се Анату Янку, а от онзи ден те ме наричаха Ан-чан. Детето, което намери тези, с които си приличаше.

Бреда Хейманс - владетел на Отвъдното
Бях роден в дома на стар ханджия. Много ми се радваха. Макар майка ми да беше загинала при раждането, те ме обичаха. Аз бях единственият син на семейството. Обичаха ме. И аз също - тях. Майка ми не ми липсваше. Тя беше там от самото начало. Пееше ми песни, играеше с мен, когато бях сам. Тя беше там! Макар другите да не я виждаха. Не знаех защо не й говорят, когато влезеше. Не знаех защо не отговаряха на въпросите й, когато питаше. Никога не смеех да й задам въпрос. Когато отивах за вода до близкия извор, тя крачеше с мен през цветята. А скоро идваха и много други животни. Аз се сприятелих с едно от тях. Вълкът, който ми показа пътя. Той говореше с мен и ми разказваше за света такъв, какъвто го виждаше. Аз обичах света, който той ми описваше. Обичах всичко, което бе виждал той. Постепенно се научих да живея с призраците. Да, те бяха призраци. Сами ми обясниха това. Бях само на пет, но нямаше значение. Не се страхувах от тях. Сякаш бях избран от тях, наистина. Аз, със своята сиво-бяла коса и различни на цвят очи... Татуировките ми се въртяха странно по ръцете ми, сякаш показваха нещо... Какво? Не знаех. Когато станах на шест, вълкът ме посъветва да тръгва да търся друго място. Трябваше ми място, където да управлявам силата си, така казваше той. След като той ме беше научил на всичко, значи все пак беше прав, затова реших да го послушам, въпреки че не ми се искаше. Беше ми трудно да формулирам молбата си пред татко. А какво щеше да прави ткой, когато аз си заминех? Не можех да го оставя сам, нали? Все пак, с помощта на мама, успях да формулирам молбата си възможно най-простичко. Баща ми прие това трудно. Но все пак ме пусна. Все още не разбирам как. Но той го направи. Не ме беше страх, че ще се загубя. Призраците по пътя ми ме опътваха правилно. Сигурно е било странно да говориш с въздуха... Първото ми впечатление от лагера ли? Беше интересно място... но не чак толкова. Бях израснал в селце, което приличаше на лагера. Нямаше смисъл да го оглеждам много. Драконът ми? Излязох късметлия, той никога не обърщаше внимание на призраците, които бродеха около нас двамата... Нито на ужасната ми сила, която не искам да описвам тук... Най-вълшебното нещо бяха хората, които срещнах. Малките деца, които бяха на моите години. Харесвах ги. Наистина харесах тези бърборещи и весели момчета. Е, поне повечето бяха весели. Какво ли бяха преживели? Във всеки случай аз щях да се опитам да успокоя духовете, които бродеха около тях. Казвам се Бреда Хейманс, а от онзи ден нататък те ме наричаха Бреда-чан...

Вато Фалман - кралят на животните
Като малък живеех в фермата на баща ми. На изток има много такива ферми. Ездачите са по-скоро просто хора. Но не си мислете, че сме забравили за бойния си дух. Ние можем да се бием. Аз отраснах с истории за велики битки. За велики ездачи и дракони. Мечтаех за това небе. Мечтаех да го защитавам. Обичах да слушам приказките от дебелите книги. Приказки? Беше истина, но бе толкова страшна, че детската ми глава го приемаше като история, от която просто не можеш да заспиш после. Още от както се помня, животните ми обръщаха много внимание. Слушаха ме, когато им говорех. Нямаше никакъв проблем да разкарам мишките от хамбара, да накарам петела да слезе от покрива... Да успокоя конете... Всичко бе толкова нормално за мен. Семейството ми се гордееше, защото, казваха, бил съм роден за велик ездач. Аз им вярвах и се гордеех със себе си. Не се възгордях толкова много, че да забравя приятелите си. Макар че в моя край нямаше много деца. Често се случваше просто да имам работа в фермата. Но след като искаха да направят от мен ездач, не ме натоварваха чак толкова много, колкото ми се искаше. И все пак... Когато дойде времето, баща ми ми даде малкото конче, което обичах да храня с бучки захар. Той ми каза с горд и силен глас, че е време да му докажа на какво съм способен. Сам отидох да търся дракона си. Намерих я, но попаднах в шок, когато не успях да й проговоря, нито успях да я чуя... Всичко щеше да се оправи някой ден, но тогава... Е, някак си успях да го преживея. Странно защо ли, всички ми правеха път, докато яздех важно кончето си и му шепнех успокоително. Никога не беше виждало толкова много хора на едно място. Харесваше ми и в същото време не обичах да ме гледат толкова много очи. Аз съм едно обикновено дете. И виждах толкова необикновени неща. Няколко по-големи ученика предложиха да вземат кончето и аз реших да им го дам. Пеша се чувствах много по-нисък. Така не бях толкова забележителен. Просто един от тълпата. Насочиха ме към група ученици, които не се познаваха, но стояха горе долу на един куп. Какво ли щяха да ни правят? Изглеждаше малко странно... Някъде в мен мишето ми сърце затрепери в нещо странно. Да, можех да се превръщам в мишле, това бе истинската ми същност. Бе ме малко страх, когато се доближих до тях. Бях Вато Фалман... От онзи ден нататък те ме нарекоха Вафа.

Ваш Мелус - господарят на мислите
Тя отново си разговаряше сама. Наистина беше дразнещо, когато го правеше. Мразех да я чувам как нарежда. Когато я ядосвах, тя си мислеше колко неблагодарен син съм бил. Искаше ми се да й изкрещя, че не е така, но ме беше и страх. Сестра ми каза никога да не го правя. Единствено сестра ми знаеше, че виждам мислите на майка ни. Това ни беше полезно. Така знаех когато не е на добро настроение. Понякога ставаше така. Там, където живеехме бе тихо и спокойно. Малкото градче бе защитено от полите на долината. Харесвах родното си място. Познавах всички хора там. Още по-лошо - аз познавах всичките им тайни. Никога не го показах. За тях бях детето от черквата, което си играеше с вятъра, чиято сила управляваше. Аз бях детето, което винаги задаваше много и много въпроси. Едно нормално дете от черквата. Сестра ми обичаше да ме слуша, тя знаеше ,че винаги научавам нещо ново, а това е моята любов. Аз обичах да уча за този свят, не го познавах. Харесваше ми да знам повече за драконите. Голяма беше радостта ми, когато подучух мислите на свещениците за мен. Те искаха да ме изпроводят някъде далеч. Харесах идеята им. Беше стряскащо, когато за първи път изгубих за миг способностите си. Стана, когато ми подариха яйцето от дракон. Сивият ми дракон накара силата ми да се ограничи. Аз обичам този дракон с цялото си сърце и душа. Обичам я. Свещеникът, който трябваше да ме отведе някъде, не ми проговори през целия път. Това бе толкова досадно! Аз исках да зная. Исках да зная повече за този свят... Може би скоро щях да имам тази възможност. Лагерът... Това бе място, което никога няма да напусна в сънищата си. Това е моят втори дом. Мястото, където намерих своето второ семейство. Никога няма да забравя тази първа среща. Бях момчето, което стоеше малко настрани от групата, защото свещеникът държеше първо да говори с директора на мястото. А аз исках да се запозная с някого. Към нас се приближи същество, от което ме беше страх. За първи път ограничих сам способностите си. Някак си бе грях да се опитвам да прониквам в главата на този човек в бяло. Прелестно бяло, което покриваше всичко и всички... Което блестеше по-силно от всичко, което бях виждал досега. Той накара свещеника да ме пусне. Усмихна ми се. Харесвах тази топла усмивка. Имах й доверие. Харесвах този мъж в белота. Той ми кимна към останалите. Даваше ми разрешение да бъда дете. Казвам се Ваш Мелус. От онзи ден те ме нарекоха Мемева.

Гио Джин - принцът на красотата
Светът е красив! Да, очарователен. Невероятен. Обичах вечерите, толкова прохладни и ясни. Обичах звезите и тяхната сияйна красота. Обичах небето сутрин, обичах слънцето да свети ярко в небесата. Обичах свежите треви и красивите цветя. Обичам този свят. Бих го защитил за всичко друго. Дори с живота си, защото тогава ще бъда част от красивата земя. Обичам красотата. Живеех в град с хиляди и хиляди къщи. Много къщи и много улици. Като в сърцето на някой, който се чувства объркан и не може да продължи. Харесвах този свят. Харесвах неговата красота. Неговата очарователност. Но стига.- Исках да разкажа за себе си. Кой съм аз? Дете от улицата. Имах си семейство и то не беше бедно. Никой Ездач не е беден в семейството си. Бях дете на улицата, на красотата, на различното. На цветовете на дъгата. Обичах да тичам бос по тези улици, толкова различни с всеки един нов ден. Обичах да видя очите си отразени във водата на фонтана. Обичах този град. Вероятно вече ви е станало ясно що за човек съм аз. Да, романтик и мечтател. Харесваше ми да мечтая за едно по-добро бъдеще. Когато дойдеше времето... Изпратиха ме в лагера, защото нямах друг шанс. Трябваше да отида там, защото иначе можех да бъда в опасност. Градът ни не беше толкова спокоен, колкото го описвах в ума си. Така беше, наистина. Но не съжалявам, че ме изпратиха там. Обичам и това място. Лагерът с високите зелени треви. Тъй искрящи, тъй нови. Небето, което беше толкова синьо и белите облаци по него. Обичах да го гледам. Обичах да се забавлявам под него. Не съжалявах, че съм там. Никога не съм съжалявал. Там срещнах нещо, което заслужаваше повече обич. Нещо, което не можех да свързвам с красотата. Трябваше да се науча и да бъда човек, не само мечтател. Хората имаха истинско семейство. Те бяха моето. Казвах се Гио Джин. Но от онзи ден за тях вече бях Ги-кун.

Следва продължение

Грег Уил - владетел на магията
Родих се в семейство, където честта бе над всичко. Никога не съм мислил, че те грешат. Наистина защитавах името на това семейство. Заедно с тях се упражнявах в боя. Заедно с тях се учех да обичам родината. Това бе моят дом. Да, израснах в дом, където всичко бе тъй строго. Но нямаше значение, защото аз харесвах този дом. Наистина го харесвах. Затова продължих да се уча да бъда като тях. Горд и силен, защитник на небето и земята, на която бях роден. Имаше нещо странно в мен. Нещо, което те не притежаваха. Те владееха различни стихии, но аз можех да владея всичките. Аз можех неща, които хората от моето семейство не можеха. Аз продължих да ставам все по-силен, а те започнаха да се дивят на храбростта ми. Бях малък. Бях нещо, което те не бяха виждали. Силата на моята магия превишаваше техните познания. И нямаше друг човек в семейството, който да има подобна сила. Затова бях изпратен в лагера. Затова искаха да ми помогнат. Защото тази магия трябваше да се контролира. Защото тази магия се нуждаеше от силна ръка, която да я пази. Аз не се възпротивих. Страхувах се, че ще трябва да ги напусна. Но трябваше да съм силен пред тях. Лагерът бе надалеч. Защо толкова далеч? Дали се страхуваха от мен? Не зная... Зная само, че може би не са сгрешили. Лагерът ми се видя малко по-спокоен от дома. Лагерът имаше спокойствието, което търсех още от дете. Харесваше ми.. Наистина ми харесваше. Може би тук не бяха както ми ги бяха описали. Може би... Само това се въртеше в главата ми. Децата бяха деца. Те бяха израснали като такива. Не като мен... Но усмивките им накараха и моето лице да се усмихне. Казвах се Грег Уил. Но от онзи ден нататък аз бях за тях Грего-сан...

Грим Джагър - дете на мрака
Тъмнина. Навсякъде имаше само тъмнина. Бях роден на място, което бе по-тъмно и от най-тъмната пещера. Аз съм тъмен ездач. Аз съм различният. От мен хората се страхуват. От мен хората бягат. Аз съм като звяр в клетка. Аз съм човек, който хората отбягват. Живея в затворено общество. Живея в затвор, в който не се допуска нищо от отвън. Светлината е отрова. Светлината не е за нас. Нека стои някъдеи там. Ние, черните ездачи, не се нуждаем от нея. Да, така си мислех и аз. Защо тогава майка ми ме изпъди? Защо ми каза да бягам? Защо ми каза, че слънцето се нуждае от още един ездач? Защо трябва да защитавам небето, когато имам тъмнината? Защо? Не разбирах, сега също не разбирам. Никога няма да разбера. Но това е разбираемо. Никое дете не може да разбере доводите на възрастните. Това ми беше ясно. Промених се, когато той ме погледна. Тези очи, тази усмивка. Тази белота. Белотата беше по-страшна и по-силна от моята чернота. Той бе победителят. Научи ме, че трябва да защитавам това, което ми е скъпо. За него нямаше значение кой съм. Важното беше, че аз бях тук. И той щеше да ме води по трудната светла пътека. А защо бях тук, в този лагер? Не знаех. И ме беше страх. Страх ме е и досега от тази светлина. Аз никога няма да я разбера... Нито тях. Обичах да се забавлявам с тях, но не ги разбирам. Как можеха да живеят толкова щастливо в светлината? Защо не се страхуваха от нея? Защо... Носех име от чернотата. Име, от което хората се страхуваха. Но те не се уплашиха от мен. За тях аз бях техният Грио.

Джейдън Джей - владетел отвъд морето
Аз не съм ездач. Аз съм същество със сила по-голяма от тази на ездачите. Аз съм същество със знания по-различни от техните. Защо тогава бях толкова учуден, когато те започнаха да разкриват знанията си пред мен? Не зная, но затова останах. Аз съм кирин. Признавам си го и не ме е страх, че някой ще забележи разликата. Да, аз съм кирин. Идвам отвъд морето. Там съществата като мен слагат на трона на царството си достоен владетел. И го защитават. Аз бях изпратен да търся такъв владетел за моя трон. От всички дванайсет кирина, само аз не бях намерил владетел. И ме беше срам. Но бях забравил, че тук, в този смъртен свят, хората търсят вълшебните същества, за да ги имат в колекцията си от улови. Бяух забравил, че хората могат да са така жестоки. Но също бях забравил и, че има хора, които не мислят по този начин. Един такъв човек ме спаси. Един такъв човек, на който ще бъда благодарен. Гледах как момчетата се събират в лагера. Човекът, който ме беше спасил живееше в лагер за ученици. Той бе директор там. Харесвах хората, които работеха за него. Харесвах момчетата, които се събираха тук. Беше нещо напълно ново за мен. Беше нещо, което не можех да видя в своя свят... Никога. Казвах се Джейдън Джей. За тях станах просто Джей-джей...

Джулио Ерего - принц на природата
Бях дете и работех на полето. По-скоро забавлявах се. Децата не работят истински. Те обичат да си играят повече. Аз също си играех. Пеех на растенията и ги карах да говорят. Карах мишлетата да се превръщат в цветя. Звучи ужасно, нали? Това е моята сила. И всички се страхуваха от мен. Защото аз бях господар на живота им. Един човек можеше да се превърне в цвете или дърво, ако му се ядосах. Едно цвете можеше да се превърне в човек, ако го обичах... Да, това е моята сила. И бе ужасна и страшна. И аз също се страхувах от нея. И не я разбирах. Просто я притежавах. Затова ме прогониха. Затова търсех безнадеждно някой да ме разбере. Но нямаше страшно. Всеки има своето си място в този свят. Всеки има правото на живот. Ние, ездачите, защитаваме тези права. Ние сме едно семейство, единни. И аз обичах това семейство, което ме разбра. То прие силата ми и не се страхуваше от мен. То прие, че съм различен и ми показа и своите разлики. Да, това беше всичко... Това беше... За другите хора се казвах Джулио Ерего. За семейството ми се казвах просто Джу...

Ишин Рич - цар на отварите
Обичах това, че ме оставяха да забърквам каквото си пожелая. Обичах да си играя и да създавам различни смески. Харесваше ми тази работа. Можех да направя каквото си пожелая. Обожавах това. Обожавах да изобретявам... Да, обичах... Аз бях един нормален ездач. Напълно нормален и отдаден на науката. Такива като мен ги има много. Такива като мен... с лопата да ги ринеш. Но в мен разликата беше, че обичах да взимам каквото си пожелая. Поглеждах го и то идваше само. Въздухът ми го носеше. Ако исках ябълка от пазара, просто си я пожелавах и тя литваше в ръцете ми. Харесвах тази способност. Можех да имам каквото си пожелая. В село, където огънят бе владетел на всичко и всички. Изпратиха ме в лагера, защото искаха да ми натъпкат в главата ум и разум. Изпратиха ме, за да се променя и да стана честен човек. Дали успяха? Кой знае... Казвах се Ишин Рич... За моето семейство и приятели бях Ричку.

Йонамине Кю - дете на мъглата
Знаете ли... Не е толкова трудно да живееш в мъглата. Тя е околото теб всеки ден, всяка минута. Когато си роден в мъглата всичко е толкова лесно. Аз съм дете на Мъгливите ездачи. И затова нямам проблеми с мъглата. Нищо не може да ми попречи да видя целта си. Единственото, което трябва да правя, когато напусна родния си дом, е да си нося лула за пушене. Защото когато цял живот си живял в мъглата... не можеш да свикнеш толкова бързо... Е, това съм аз. В градчето, в което живеех, пълно със сивота, аз се чувствах щастлив и жив. Никога не съм виждал синьото небе. Никога не съм и искал да го видя. Превръщах се в дракон, който летеше далече, далече, до края на този свят от мъгла. Това бе всичко. Защо си тръгнах, питате се? Не зная... Нещо ме повика. Нещо, което исках да последвам. Исках просто да видя. Не мислех, че няма да мога да се върна. Но аз вече съм тук. Вече намерих друг начин да живея. Запознах се с някой, който промени мнението ми... за всичко. Аз се промених заедно с тях. Ще се върна някой ден... Някой ден обратно... Но първо избирам да изживея това приключение заедно с тях. Казвам се Йонамине Кю. За тях бях просто Йона...

Йошида Рейко - принц на птиците
Събуждаш се сутрин и гледаш синевата над себе си. Сънуваш студа на планините. Събуждаш се и откриваш цял един нов свят. Събуждаш се в планините. Там, горе, високо, където никой не може да достигне, там живеят господарите на небето. Драконите и птиците. Те, които владеят небесата. Небесата, които ние пазим. От малък съм научен да пазя това небе, което те обичат. Защото аз, както всички свои предци, съм господар на това небе също както и другите ездачи. Аз, като един ездач, имам само това задължение. Аз съм дете на птиците. Аз израснах по гнездата на великите орли. Аз живеех на тези остри върхове. Разговарях с тези птици и летях с крилата им. Те, не драконите, те ме държаха жив. Често танцувах из перата им... Като птиче, което те трябваше да отгледат. Разговарях с драконите, сякаш им бях равен. Аз бях техен равен. Винаги ще бъда. Не познавах хора, докато орлите не ме накараха да напусна високите върхове. Докто не стъпих на твърда земя в лагера. Бях объркан. Не исках да бъда там, но трябваше. Слизайки видях момче със снажен кон да препуска в същата посока. Слизайки на земята, аз се вгледах в това момче. То бе застанало с коня си на хълма. Залязващото слънце го караше да чезне. Не виждах чертите на лицето му. Лилавите му коси се вееха на вятъра. Тогава разбрах, че завинаги съм слязъл от върха. Никога повече няма да се върна там... Птиците ме бяха отхвърлили и трябваше да продължа сам. Казвах се Йошида Рейко. За птиците, с които продължих да летя бях просто Йо.

Йошино Мей - момчето на билките
Бях роден в семейство на мирни ездачи. Баба ми беше билкарка. Помня го добре. Когато майка ми я нямаше по работа, а баща ми работеше при съседите, баба ми ме взимаше със себе си. Аз обичах тези пътувания. Обичах да разглеждам безкрайните поля с нея. Харесвах този свят на безкрайни миризми. Всяко растение миришеше различно, всяка билка бе сама по себе си уникална. Баба ми ме учеше, че билките и растенията помагат. Беше ми интересно и се чудех как е възможно. Наистина нямаше никакъв смисъл за едно дете. Но след като тя често ме водеше, аз се научих да й помагам. Тя беше стара жена и трудно се навеждаше. Затова аз се научих да разпознавам билките и да ги бера вместо нея. Така се зароди любовта ми към растенията. Обичам да виждам как билките, които подарявам или продавам се превръщат в лекарства, които ще помогнат на някого. Тази ми любов ме отведе в лагера. Там бях, за да се уча на билкарство, но се случи нещо друго. Попаднах на нещо по-чудно. Някъде, където не бях предполагал, че ще отида. Казвах се Йошино Мей. От онзи ден нататък за тях бях просто Юске.

Каин Фейри - дете на сълзите
Бях строен, може би щях да бъда и красив. Не, не ми се смейте. Знам, че сега вече звучи честно. И ме е срам. Но това е моята съдба и те ми помогнаха да се отърва от този срам. Бях красив, защото се грижех за външния си вид. Цял един живот бях живял сред учители и ученици. Да, аз живеех в Дрейгън Дроу. Мечтаех един ден също да се уча на тази магия, на тази радост. Наистина гледах иззад тревите и гледах чудно. Толкова забавни неща... Аз бях малък и исках да бъда като тях. Бях готов, но учителите ми казваха, че е още твърде рано. Исках и аз някой ден да намеря своето семейство. Белият учител винаги ми беше правил впечатление. Той не учеше никого, но беше винаги така усмихнат, така топъл. Обичах да гледам как пристъпва леко из тревите и не оставя следи. Харесвах движенията му, харесвах думите му. Още преди да узная, че отй ще е следващата ми съдба, аз вече го обичах като баща. Той стана мой баща. Аз бях един от неговите ученици. И също като тях го обичах. Като бащата, който мнозина от нас нямаха. А тези ученици, те бяха най-странното нещо, което бях срещал някога. Най-невероятна сбирщина от характери. Слети в едно цяло. Някога се казвах Каин Фейри. Но в деня, в който те ми се усмихнаха, аз станах просто... Ка-сан...

Кейстръл Сивнар - дете на тишината
Не исках да ги познавам. Не исках да съм част от тях. Не исках да споделям с тях. Не исках... Не исках изобщо да съм тук. Аз имах друго място. То беше другаде. Не беше честно да искат това от мен. Не можех да се усмихвам. Не исках да бъда забавен. Те ме оставиха намира. И аз ги опознавах, но не исках да говоря с тях. Харесваше ми как всички бяха заедно. И как включваха и мен в бройката... Винаги. Харесваха ми разговорите, но се страхувах да се доближа до тях. Харесваше ми всичко, което правеха заедно. И аз със стях... Исках... По едно време пожелах да бъда с тях. Исках да продължа стях. Не исках да се разделяме. Беше ме страх от тях, но исках да продължим заедно. Не исках да се разделяме. Бях тук, защото дългът ме повика. Защото Белият учител бе с нас, а аз исках да науча повече от него. Исках да бъда до него. Исках, защото бях единственият му най-близък останал роднина. Дете на негов братовчед, отдавна мъртъв. Исках да го радвам... И станах едно от децата му. Казвах се Кейстръл Сивнар... Другите ми братя ме нарекоха Кеси...

Следва продължение...