Където съществувам

"Коя си ти? - за пореден път задаваха този въпрос на малкото момиченце, атя се нацупи. Лилавокосия зад нея се засмя. Толкова се беше променил. Вече усмивката не беше същата. Дори очите му, заключени толкова много време зад тъмнината бяха потъмняли. Но той беше пак при тях. Той, който също бе тяхната болка... Но тях всички ги болеше.
- Блу Тегами! - изръмжа застрашително детето и сложи ръце на кръста си. Дебелите й ръкавици изпукаха, когато силно стисна ръце в юмруци.
- Блу Матей - спокойно заяви старият генерал, който винаги следеше за представянето й и всички се ухилиха, когато тя се превърна в малка вещица, обръщайки се към генерала.
- Ще взема вашето име! Кълна се!
- Закле се вече десет пъти.
- Значи ще го направя. Кои сте вие? Защо сте тук? - тя винаги се държеше подозрително към всички, които идваха в щаба. Да, Муртаг бе престъпник... Те обаче не го смятаха за виновен.
- Кимбли Золф, не ме ли виждаш!
- От къде да те знам! - но все пак стана по-спокойна, когато чу името му, защото лилавокосия сигурно го познаваше. По начина, по който се усмихваше, тя съдеше, че се познават. Ямараску изкочи от близката къщичка, усетил просто присъствието на някой познат. Тя не харесваше Ямараску... Всъщност харесваше го... Той също бе странен. Беше й писнало от странници, но това беше съдбата й. Пък и тя самата бе странна, за такава я определяха околните.
- Кимбли! Реши да наминеш, а?
- Добре си живеете тук - усмихна се кестенявкото и свелеч на земята бездънната си раница.
- Разбирам, разбирам, вино. Ела с нас, ела.
Но лилавокосия нищо не каза. Това притесняваше и двамата. Някога той обичаше да разговаря с всеки познат и непознат. Вече не. Твърде умислен и твърде мълчалив бе станал заради прокобата. Докато беше пазил яйцата в онази пещера, стиснал корието си... докато над него тегнеше магията за мълчание... Ккаво ли беше да знаеш, че никой повече няма да чуе гласа ти... никога повече нямаше да проговориш на приятелите си... Всички пазачи на яйцата ставаха някак странно мълчаливи... Всички те помръкваха в душата си. Първия мрак в душата на лилавокосия.
- Муртаг, кажи нещо!
- Няма какво.
- Как така да няма?
- Нищо интересно.
Тази апатия плашеше дори Кевин. Ангелът бе свикнал винаги да спори с някого и някой да му опонира. Но вече нямаше кой. Страхувайки се от това да не го загубят във вечното мълчание, той помоли едно момиче... да го извади на повърхността. Блу Тегами се беше справила превъзходно. Вярно, бе го променила мъничко.. Но по-добре от това да го загубят съвсем."
- Кратос, ти... сам ли си... в класа си?
- Може и така да се каже.
- Защо?
- Защото съм различен.
- Ние всички бяхме различни... нима затова трябваше да се делим?
- Тях ги е страх от мен.
- Мен също ме беше страх от други. Другите от мен. Но различията обединяват. Бъди по-силен. Само това... И въпреки че не те оценяват... Бори се за себе си... само за себе си.

"В огъня на вечната битка. В огъня на сърцето, което е родено от огън. Огънят, който е роден за защита и да пази другите, и да ги води. Огънят, който бе роден от ужаса, и бе роден от омразата, за да обича. И огънят в нечия ръка, която хвана дръжката на меча, за да води... за да води и за да побеждава.
"Кой съм аз във вечния огън?" Той никога не оставя нищо, което докосне да живее. Той, чиято ръка изпепелява живота и го връщав във вечното мъртвило на отдавна загубеното. И кой бе този, който имаше правото да защитава с огън и сила всички останали. Онзи, който можеше да ги погуби. В тъмнината, той трябваше да е винаги един от другите, далечните... Или един от тях. Във всеки имаше нещо уникално... И всички са такива дори и днес, дори и днес. Само че той не се чувстваше уникален. Бе просто ездач... Този, който трябваше да търпи най-голямото щастие и най-голямата болка.
- Ако трябва да те следвам... теб ще те боли ли? питаше момчето в огъня, където бе родено, за да остане и за да бъде вечно скръбно. Не, никой на този свят не биваше да тъжи... Всеки все някога щеше да намери... поне зрънце добро... Поне това се опитваха да направят те, които свързани с драконите признаваха само свободата и семейството.
- Вече преживях болката много отдавна - спокойният отговор от баща и приятел... и брат и непознат. Той, неговият приятел и брат, бе най-непознатото същество на тоя свят. Момчето в огъня никога не бе имало братя, за да знае какво е това. Никога не бе имало приятел, за да знае как става. Той винаги бе живял в болката на самотата. Защото, казваше майка му, той бе специален. А всъщност искаше само малко... детско.
- Значи аз ще ти донеса още.
- Не. - неговата ръка се протегна в тъмнината, а не се уплаши от кърваво червените, горящи пламъци. Очите му, зелени като свободата, този път бяха твърди и решени. Бяха се сблъсквали неведнъж... Познаваха се - Ела, за да бъдем приятели. Другите са любопитни. Опитай се да се отпуснеш. Ще видиш колко лесно е да имаш приятел. Довери ми се.
- Как да ти се доверя? Ти само се шегуваш.
- За да прикриеш болката на миналото, замаскирай я. За да не знаят другите какъв си, не им показвай... Те не искат болка, още и още. Те искат само доброто. Нека болката остане дълбоко в душата... тя не е нужна за едно пирятелство. Разкажи я веднъж и достатъчно. Никой повече няма да желае миналото ти, защото ще иска само теб до него, като неговият брат. Аз вече нямам братя... Вече намерих един.
- Тази дълга реч си я извадил от някой учебник, нали? Как е възможно дори да я рецитираш така, сякаш е твоя.
- Моя е, идва от сърцето. Спри да страниш и ми дай ръка. Знаеш, че никой не е такъв, какъвто изглежда наяве.
- Ако ти се доверя... мога ли да съм твоят по-голям брат? Никога не съм имал малко братче, а така съм искал. Искаше ми се да бъде така, както беше в съседните семейства. Но когато исках да си играя с децата, те бягаха и се криеха от мен. Оставах сам на улицата. Различен ли съм наистина?
- В нашите очи каквато и кръв да носиш... ти си Рой Мустанг. Моят по-голям брат от сега нататък. Ще намеря и другите си братя, Рой. Ще бъде така, както искаш ти. Не за един ще се грижиш, а за цял куп, ако щеш. Големи и малки.
- Не чак толкова далеч се целя. Но го оценявам. Имал си трима братя? Звучи чудесно. Наистина чудесно. Научи ме... как да бъда твой по-голям брат...
Огънят се разнесе от вятъра постепенно, сякаш никога не бе имало такава преграда. И последната искрица замря, когато единият подаде ръка на другия. Преградата се стопи, самотата се превърна в щастие. Не те сами бяха успели да премахнат злото, което разделяше всички. Някой дург със своите думи ги беше обединил... и ги беше направил едно. Но децата все пак си бяха деца. И въпреки всичко... Имаше дори вражда, някога отдавна. Не всеки народ можеше да е перфектен... Идваше и време за битка. Те, драконите, казваха, че приятелството се гради във войната. Когато се бориш един до друг със своя приятел и със своя брат... тогава всички чувства излизат на лице... Магията, която ще защитава или магията, която ще вреди. Тогава ще избереш... какъв да си ти."

- Кимбли? - детето се катереше по големите камъни, оставени по пътя, след години труд из каменните къщи. Сбогувал се беше с баща си и сега тръгваше отново на училище. Пускаха ги само заради траурния ден.
- Мда?
- Наистина ли Скай е син на Белия ангел? Той не е ли на много години?
- Така е. Но Белия ангел е ангел, Кратос. Много добре знае какво прави.
- Сигурно е бил прекрасен. Така пеят жените от селото.
- Беше мил и човечен. Но аз никога не съм го виждал в целия му блясък. Някой ден ако ти попадне, питай зимния демон на Динзел. Кевин е неговият покровител. Клайв Никравзи ще знае най-добре.
- Това име ми звучи страшно.
- Клайв? Зимните демони не са толкова страшни, колкото ги описват приказките - въпреки че сега риеше в три метра сняг, не искаше да се катери и той по камъните. Харесваше снега както харесваше пролетта... Просто такова бе времето...
- Да, но ще ме е страх да се срещна с него. Звучи някак... Доста величествено?
- Не съм съгласен с теб. Клайв е обикновено зимно име. Макар че те най-често се кръщават нещо от типа "Еди си кой си от еди си къде си". Клайв, Каин, Матилда, Зараа`да... типични са за зимните демони. Държат на по-опростеното. Онези, които са се изявили като кървави войни получават и по-странни имена.
- Клайв не е войн, нали?
- Клайв? Не бих казал. Мисля, че се справя добре в боя, но... отива му повече в зимата...

- По пътя на облачното време, забравила своя чадър, тя върви напред, страхувайки се от дъжда.
- А пък аз? Аз съм само глупак, който гледа към дълбокото синьо небе на вечността
- Тук и там, добър съм в разходките... Стигнах до магазина за кафе...
- Твърде дълга е моята почивка, не мога да се върна, няма да се върна
- И по пътя на облачното време, забравила своя чадър, тя върви напред, страхувайки се от дъжда...
Двамата странни пътници се засмяха, като се спогледаха и си кимнаха. Те бяха доста нетипични за тази местност. Твърде нетипични. Единият във най-прекрасното кафяво, доста приличаше на Кевин в гръб, но беше по-нисък и... носеше синя униформа, върху която в момента беше сложил броня. Тъмната му кафява коса се вееше от зимния вятър по един особен вятър. Да, приличаше на Кевин, дори имаше неговите кафяви очи. Но за разлика от очите на ангела... Тези бяха по-тъмни, по-блестящи от някаква друга магия. Спътникът му също носеше синьо, но беше заложил на вечния си тъмночервен шал. Май съжаляваше, че не носи обикновеното си облекло. Да и той рядко си слагаше униформа. Сините му коси следваха примера на косите на спътника му. Неестествено сини бяха те за ездача. А по-странни бяха червените му очи... Червени и в същото време сякаш кафяви. Странен цвят и някак остри бяха... Като на птица... Той бе сякаш птица.
- Не, Рой беше по-добър, помниш ли? - кафявият се засмя и за миг оприличи леко отегчената физиономия на Рой. - "Дори аз не мога да приема... Лицето, отразено в огледалото". Не е зле песента, обаче не иска да ни пее.
- Шегуваш ли се! Рой да пее... Тъкмо това ме подсеща за Онизука, помниш ли? Онази картина... невероятна е!
- Да... С четиримата регенти? Гордея се с това момче!
- Все едно си му учител!
- Е стига де, знаеш, че Онизука много се смее на такива изказвания...
Двамата се усмихнаха и се качиха на близките камъни по пътя, за да огледат дали някои идва насам или не. Те често помагаха на хората да минават по пътя на границите. Нали това им беше работата.
- Хей! Това е Кимбли! - възкликна кафявия и посочи в далечината, където имаше само две петънца, които се приближаваха.
- Че какво е правил Кимбли тук2 Да не е пил някъде без нас? - искрено се учуди синекосия и също се качи горе, сякаш кацна на камъните за минутки.
- Ти как мислиш? Естествено!
Те изчакаха съученика си да се приближи с момчето и го стреснаха, скрили се зад камъните.
- Йошида! Нейван! Какви ги вършите тук!
- Ето къде си бил, калпазанино! Пил си, нали? Добре ли ти беше, а?
- А ние? На студено, така ли? Тарикат...
- Нося ви и на вас... Знаех си, че мога да срещна някой.
- А така, наш човек. Дай да поделим... Ей, ама ти и по пътя ли си пил!? Само две глътки!?
- Ами... такова...
- Хъ, ненаситник...
- Добре де, дайте насериозно. Какво правите тук?
Двамата се спогледаха и отново се усмихнаха по лисически. После се обърнаха и към Кимбли
- Чакаме...
- Тир`ре идват насам.
- Трябва някой да ги посрещне.
- Тир`ре? Възможно ли е?
- И още как. Най-сетне слизат от планините. Рой иска да ги види на всяка цена. Идвате с нас... Ти и момчето... Тъкмо няма да се бавим много, пък ще сме по-голяма компания...

В снега насред света от белота... Синекосата птица, наречена ездач се спря и се огледа стреснато. Никога, никога преди не се беше чувствал така... Не... Може би беше.
- И ти ли го почувства? - тихо попита Нейван, когато го приближиха. Синекосият бе избързал напред, защото това чувство не му беше дало мира.
- Рой... Той никога не е плакал... така. Никога досега, освен... много отдавна - промълви Йошида и се загледа в сивото стоманено небе, което покриваше света със снежинки.
- Муртаг... Тази болка е странна - промълви Нейван, който се намръщи и се огледа, сякаш очакваше някой да ги наближи от някъде. Толкова близо чувстваха сълзите, които всъщност бяха далеч.
- Но какво означава това? - объркано и тихо попита Кимбли, който стисна копието си и сякаш се подготви за защита. От какво? Те усещаха нечии други сълзи далеч, твърде далеч от снега. Кимбли несъзнателно вдигна ръка и се вгледа в искрящата си длан. Това, което го правеше ездач, който имаше крила. После... изражението му се промени и пребледня. Другите се загледаха в ръцете си и застинаха. Нещо някой бе изгубил.. и те знаеха какво.
- Торн е!
- Но какво значи това?
Тримата съученици се спогледаха. После погледнаха отново към сивото небе. Може би знаеха. Много отдавна други бяха загубили същото... И имаше същата болка. Тримата изпуснаха оръжията, които носеха по-себе си и затвориха очи, търсейки съзнанието на някой, който да им обясни. В този един момент бяха беззащитни, но никой не можеше и да посмее да ги нападне... Не и сега.
"Ямараску? Хюгес? Който и да е? Какво става там?" запита Нейван, който пръв усети някаква привидно лека връзка между умовете им.
"Торн загина. Вече го няма" спокойният, твърде спокоен глас на Хюгес потвърди опасенията им.
"Как е Муртаг"
"Вече спи... Не бих казал, че мина добре. Знаете, че не може да се получи добре. Гедвей Игнасия в момента се е отворил и търси всичко живо в опит да се свърже с всичко, процесът почти премина. Скоро вече ще е един обикновен ездач... без дракон..."
"Другите дракони?"
"Отдават почит. Усетили сте го, вашите дракони също правят това, предполагам. Книфр предложи да замести Торн до края на процеса... Това е поне малка надежда да приспаднем болката"
"Идваме веднага"
"Не, колкото сме повече, толкова по-лошо ще е. Засега нека остане сам. Нека поспи. Добре знаете това"
"Прав си" тримата отвориха очи и се усмихнаха леко на детето, което ги наблюдаваше зяпнало. После се спогледаха, наклониха глави и запазиха тишина.
- Мисля, че това му беше в повече.
- Този път ще трябва да отмъстим... някой ден.
- В далечното бъдеще. Първо да посрещнем Тир`ре... а някой ден Дарсия ще падне... Дано някой ден осъзнае какво е причинил... болката... дойде в повече...

~~~
Нощта на хилядите пеперудки, която бе толкова топла. Която бе толкова свята в чистотата си. Нощ, в която децата можеха да живеят, както го правеха в деня... Нямаше опасност там, в тъмнината на техния смях, около огъня на техните сърца...
Малкият огън насред лагера бе не толкова малък, но все пак достатъчен да огрее всички тях. Те, които се движеха като сенки в нощта, която бе родила повечето от тях, а и нощта, която всички те обичаха. Смееха се на цигулката на Вафа, който стоеше най-близо до огъня, който не можеше да го изгори, защото го управляваше Рой. Цвилеше с инструмента колкото да създава весела обстановка... и да пречи на гостите джуджета. Утре... Утре пак имаха изпит. Това нямаше значение. Бяха избрани да са заедно. "Никой не иска да бъде единствен. Всички искат да знаят, че други ги е грижа за тях. Трябва да има и някой за мен някъде там."
Драконите негодуваха отстрани, но не можеха да спрат бързите стъпки на децата, които никой не можеше да пване в тъмнината на щастието. Никой не можеше да възпре гласа, който надвикваше всички. Глас по-мек от най-мекия полъх на вятъра. Най-красивото, което ездачите бяха чували... те не бяха като елфите. Не можеха да спрат стрелянето с лък в тъмнината, където други отбягваха стрелите като на шега... простото обучение на децата, които някога щяха да бъдат застигнати от кръвта.
"Никой не иска да бъде сам-самичък. Всеки иска да се грижи за някой друг. Другите искат да знаят, че могат да бъдат обичани. Някой някъде там се чувства като мен. Трябва да има и някой за мен някъде там."
Огънят играеше прекрасен театър. Огнените пръсти на огнено момче си играеха с фигурките, а другите се смееха. В тази нощ и тъмните и светлите същества бяха намерили покой. В света, който хората наричаха смахнат. В света, който за тях беше най-голямото съкровище. Едно небе, една земя. Едно семейство.
- Момчета! Лягайте си веднага! - разкрещя се някой, който вдигна капака на прозореца на малката си стаичка и ги засочи през мъждивата си завеса.
- Не, сенсей, не ни чувате, не ни чувате! - разкрещяха се те и се надвикаха с него. Бяха го заключили. Не че той не можеше да отключи... но това просто показваше, че не го искат точно сега. Все пак понамалиха шума и се наредиха на широк кръг около огромния огън. Момчето с маска на вълк обиколи въображаемата сцена и изви доста реалистично. После посочи пълната луна, водната топка магия в ръката му се разпръсна на безброй пръски.
- Когато искам да бъда сам откривам, че не мога. Защото други се грижат за мене. Никой никога не е бил сам. Всеки е с някого в този живот на радост и тъга. Бях вълкът и единакът в тоя свят на магия, в която щастието бди... Никой никога не може да бъде единакът.
Той се приближи до огъня, където новите водни пръски около него се оцветиха от жълтото.
- Този път, искам да почувствам топлината. Искам да видя дъжда и светлината. Дай ми ръката, която толкова много пъти съм срещал... Към свободата!
От другата страна на огъня вече стоеше момче с качулка, което протягаше ръка направо през огъня без да се страхува.
- Свободата, изтъкана от синевата на нашия свят. Свободата, понесена на гърба на дракон. С крилата на новия ден. Аз не зная нещо по-прекрасно от новия ден, който е по-хубав от песен. И ръководи се от ръката на Съдбата, която властва над света на свободата. Където бъдеш ти... Надежда в свят един. Където бъдеш ти... Никога не ще бъда сам. Където бъдеш ти... свободата най-прекрасна в призрачния ден...
Той заобиколи леко огъня, после протегна отново ръка към него и няколко пламъчета се заизкачваха по ръката му в най-прекрасни цветове.
- Чувство на земята, чувство на небето. Където аз ще бъда, ти също ще дойдеш за мен. Там, в най-прекрасната вечер на моя сън на красота - принцесата в рокля най-прекрасна от червени изумруди седеше на зелената ливада с цветя по-ярки от слънчевата светлина. - С цветя по-прекрасни от мен самата. С небе по-синьо от моите очи... Ти сам ще доведеш свободата... Ти сложи я в моята ръка... Дай ми пръстен на Съдбата... Дай ми щастие... на драконови криле...
- В музика по-прекрасна за ушите ми... Чувам силата на своята страна. Знам, че мога да загубя. Знам, че съм единак в свят на щастие един до друг. Чакам звездите в пълната луна. Чакам силата в ръката си. Чакам драконът да ми даде... най-голямата свобода... на моето време... - вълкът отново се обърна към пълната луна и се усмихна иззад маската си, а после я свали. Русокоското в странните вълчи дрехи изглеждаше не съвсем като Лисица, както го наричаха. - Добре ли беше?
- И питаш? - извика Ваш от едната страна и се засмя, ръкопляскайки - Не вярвах, че от разказите на един ездачески писател можем да направим нещо подобно!
- Ти си си цар бе, Мемева! - започнаха другите, докато качулатия разтриваше лилавата си глава, а принцесата хвърляше роклята, за да остане само по простата униформа. Те се обърнаха към гостите си въпросително и се усмихнаха, когато забелязаха, че са се справили добре. Джуджетата... може би го оценяваха. Но сред тях някой друг също го оценяваше. Някой, който никога преди... не беше мислил, че ще срещне сина си по този начин. Че някога ще успее да го види отново... Толкова щастлив и толкова самостоятелен... И силен. Винаги толкова силен.
"Какво е това, Муртаг?" бяха го питали вечерта след изпита при елфите. Малко преди да се случи нещо ужасно. Нещо наситина ужасно....
"Това ли? Един странник ми го даде. Беше... великолепен странник" лилавокосото дете си играеше с невероятно светлата сребърна верижка... която щеше да бъде единственият му спомен за... бащата... За Морзан.
"Как изглеждаше? Елф ли беше?"
"Не, беше ездач... Беше прекрасен... Страшен и в същото време мил. Какъв глас имаше само. Как ми се иска да приличам на него някой ден... Някой ден... Дори не знам името му..."

~~~~~
Той беше този, който Бром харесваше. Този, който бе различен. И този, който с ръка, силна като драконско сърце... водеше своята съдба напред... и преодоляваше всичко така, както не всеки можеше да го стори. Момчето, което бе най-силно от всички, много, много отдавна. Момчето, което бе много, много по-различно от всички... Момчето с невероятно фантастичните очи, които винаги гледаха само към бъдещето и не се страхуваха от болката. Морзан... Клетвопрестъпника... Първият, който Бром бе победил и беше убил дракона му... Много, много отдавна.
Морзан беше познат на всички тях и в същото време бе пълна мъгла. Ездачът, който бе престъпил клетвата си към царството и бе тръгнал да се бори към чернотата... Защо го беше направил тогава? Никой не знаеше и никой никога не го беше питал. Когато хората го срещнеха, предпочитаха да го отбягват. Той беше създание на белотата, което обгърнато в мрака беше... прекрасно примамливо за слабите сърца. Много бяха искали да бъдат като него, а малко се бяха завърнали живи от тъмнината. Дали страдаше? Така изглеждаше понякога. Но това беше отдавна. Вече беше остарял. Вече не беше войнът... и сякаш никога никога не бе искал да бъде... Само че много отдавна...
"Мъжът в тъмнината седеше до камината. Огънят зад него огряваше красивата му осанка, но лицето му оставаше в сянка. Той държеше в ръка голямата си халба и просто гледаше пълната стая на малкия хан. Този мъж с невероятно черните коси, като гарван в тъмнината... Този, чийто очи никой не беше виждал. Мъжът, чийто глас никой днес не беше чул. Може би чакаше нещо? Изглеждаше напрегнат... Стискаше дръжката на дълъг двуостър меч, целият кърваво червен. Не от кръв, в такъв цвят бе острието. Ръкавици, голямо черно палто... Чернотата бе обгърнала този човек и хората не го доближаваха. Някъде в тъмнината можеха да видят... само една измъчена усмивка.
- Забавляваш ли се, скитнико? - стресна го гласът на някой, който седеше на съседната маса отново сам. Преди малко беше станал и се беше доближил - Мога ли да седна?
Черният вдигна глава изглежда да прецени събеседника си, после бавно кимна. Новопоявилият се беше облечен изцяло в сиво... Имаше дори качулка. Но черния изглежда го разпозна. Сивият се настани срещу него и се усмихна. Усмивка, твърде странна и някак... някак по-спокойна. Случи се преди двадесет и три години.
- Настаниха го - просто каза сивият като се облегна на масата.
- В къщата ти? - гласът, който бе същевременно топъл и странен. Като повеят на вятъра над пустотата. Той не бе просто човек. Този черен тип беше ездач.
- Да. Сега той я притежава - тихо отвърна сивият и въздъхна.
- Пийни си. Разкажи ми.
- Какво да ти разкажа? Синът ти е здраво и красиво дете. И пазителят му е силен. Прекрасно дете. Мисля, че ще стане силно и смело момче. Мисля... че бих се гордял с него... макар никога повече да не се завърна у дома.
- Съжалявам.
- Ним е решил, че така е по-добре. Няма значение. Ти... Няма ли да идеш да го видиш?
- Как бих могъл... - онзи стисна чашата, при което тя се пръсна и въздъхна отчаяно. Чернокосият изглеждаше още по-нещастен. - Аз, който престъпих Клетвата... Аз, който съм предател... Този, който даде ново зло на тоя свят.
- Не мисля, че сина ти би могъл да стане зъл. Може... Но твоята кръв не е толкова слаба, че да се преклони така пред злото.
- Надценяваш моята кръв. Аз самият се поддадох.
- Знам защо го направи. Морзан. Вярвам в твоята кръв.
- Хито Накамура... Разкажи ми още. Мога да живея... Само чрез разказите. Ако някога ти се одаде случай... разкажи и на него за мен. Какъвто и да ме опишеш. Сега обаче... моля те, разкажи на мен..."

Морзан се усмихваше тогава в тъмнината и беше щастлив. Хито добре си спомняше тази усмивка. Толкова мила и бащинска. Той, учителят... никога нямаше да може да я даде на детето. Не и толкова бащинска.
- Радвам се, че все пак е добре. Но те са сторили нещо ужасно. Ще ида да...
- Не! Не говори с Ним! Нима съм толкова слаб, че да не мога да живея далеч от спомените?
- Спомени? За какви спомени говориш? Нали Медейра е...Хито, защо мълчиш? Какво се е случило?
Качулатият не проговори какъвто и въпрос да му задаваше прогоненият ездач. Ездачът се изправи разярен. Двете му различни очи просветнаха гневно... различни, но и толкова близки. Те бяха неговите очи. Черното и синьото...
- Хито! - радваше се, че ханът е останал почти празен, за да може свободно да заобиколи масата и да разтърси събеседника си. - Хито, кажи ми веднага какво е сторил Ним! Нещо лошо ли е? Какво направи след като те изхвърли? Защо те изхвърли? Медейра съгласи ли се!? Къде е сестра ти!?
- Медейра е... мъртва...
Морзан потръпна и го пусна като опарен. Пребледня целия, макар че това някак прилягаше на лицето му. Черните му коси позволяваха този блед цвят. С него дори можеше да мине за черно същество на нощта, което можеше да бъде и прекрасно... Само че беше прокълнато от хората на царството и отритнато от семейството... Дали? Семейството прощаваше...
- Кой... как е възможно!? Медейра!? Хито, що за шега?
- Ним я уби... пред собствените ми очи. Майка ми и баща ми също. - и ездачът вдигна глава. Едва сега Морзан забеляза страшната истина. От предишния Хито Накамура Блек не бе останало нищо. Съвсем нищо. Нямаше я черната дълга коса, нямаше го тъмното лице... Нямаше нищо от младежа, който бе тръгнал със сила и чест да се бори за държавата си. Човека, който Морзан беше видял като роб на чернотата и беше пожелал да освободи. Хито, който изглеждаше толкова силен... Не че сега не изглеждаше. Но сега... сега беше наистина нещо ужасяващо... за чернотата. Белотата на косите му и дългата бяла роба... Топлите кафяви очи, които страдаха... Младежът, който бе минал през смъртта веднъж, за да се върне... защото не бе довършил мисията си тук. - Отнеха ми всичко, Морзан... Всичко свърши. Радвам се... че твоят син е добре... - не можеше повече да задържа тъгата. Чернокосият ездач, клетвопрестъпника не спря да трепери. Сякаш страха не можеше да се откъсне от него, впил дълбоко острите си зъби. Свлече се на пода в някакъв странен пристъп. Никога преди не беше имал подобен пристъп. И никога нямаше да има. Треперещите му ръце бяха неестествено бели.
- Аз съм... убиец...
- Нищо не си направил, Морзан. Всъщност... дори спаси мен.
- Убивах... убивах собствените си братя... а сега навредих и на теб... защо... Защо избрах теб, съдба, съдба... Избрах отново болката на своя брат.
- Не мисли за мен, по дяволите. Нали синът и е добре. Помисли за момчето, което може би няма да видиш никога... Помисли за детето!
- Как бих могъл? То уби твоя живот.
- Но... може да ми даде нов. - Морзан го погледна в недоумение. Въпреки сълзите на тъгата, Хито изглежда имаше още една надежда. Нова надежда. Усмивката му трепереше. - Ако някога него се срещнем отново. И той попадне в моите ръце... Аз ще се постарая да поискам от него... да бъде моя по-малък брат и дете. Ще бъда за него ездаческия баща, който ти няма да бъдеш. Морзан... реших... че ще стана учител... когато времето му настъпи. Ще направя някак така, че да остана до него. Това научих там, в отвъдното, където отидох и се завърнах. Това ще бъде моят живот. Тревожи се за момчето, не за мен. Някой ден... ще намеря свой живот. Нека това да е нашата тайна. Нашата ездаческа и братска тайна.
- Ще бъде хубаво ако ги научиш... да вярват един на друг. И не ме хвали пред тях. Не извърших нищо добро. По-добре ме клевети... нека ме мразят след това... Заслужавам го... Заслужавам всичко това. Дори не бива да съм тук... Синът ми... Хито, как се казва детето, за бога?
Най-голямата болка бе да не можеш да видиш детето, което някога можеше да те нарече "татко"... но никога може би нямаше да те признае за баща. Тир`ре имаха подобен проблем, когато се влюбваха в ездачи. Но Рой бе признал баща си, въпреки че го беше видял само веднъж. Морзан така и не бе останал до детето, което наричаше свой син... дори в дебрите на чернотата.
- Детето? Ним го наричаше "Дае-чан"... Мисля, че Даедел Раун... "Ужасен сенчест гарван"... Чух, докато бях пленен в чернотата, че името предвещавало добро бъдеще. Магьосникът не е сбъркал... както обикновено.
- Муртаг... Моят Муртаг... - като че ли Морзан дори не го чу, но продължи да повтаря името, което сам можеше някога да даде на сина си... Но може би вече нямаше как.
- Име на Общия език? Но това не означава нищо! Просто разпространено човешко име!
- Какво значение има дали означава нещо! - развика се разтроеният клетвопрестъпник и се изправи ядосано - Бих го нарекъл така дори да означаваше най-ужасното на тоя свят... Когато бях малък... Ми се искаше да имам син с такова име.
- Ще го предам на Ним. Ще хареса идеята господарят да не казва на ляво и на дясно истинското си име. Това ще бъде неговото истинско име. Муртаг? Добре... Добре, желанието ти ще бъде изпълнено...

Муртаг е ирландска фамилия... но си позволих ирландския да го начисля към общите езици, тоест... свободно се използват от който ги владее...

- Ти и аз си приличаме. И двамата загубихме по един син.
Случи се също толкова отдавна. Точно преди драконът на Морзан да умре. Той, Бром, бе му устроил капан пред дома на един нищо неподозиращ човек. Човек, който с инвалидната си количка живееше и тогава на върха на планината, в най-големия сняг. Човек, който бе Тир`ре. Завинаги. Тогава все още младият инвалид, който отдавна вече беше починал, държеше малката си чашка и гледаше с проницателните си черни очи към Морзан. Той, който му беше дошъл на гости в този дълбок зимен ден. Мъжът в количката беше изгубил краката си в безполезна битка. Беше се бил на страната на Морзан... Но и двамата бяха загубили. Все пак Тана Мустанг още изпитваше уважение към този човек, който бе имал смелостта да се бори, въпреки че знаеше, че ще боли и че не е правилно.
- Твоят син е жив. А моят може и да изгуби живота си. - топлият глас на Морзан беше посърнал и ръцете му още трепереха. От това, което Хито му беше разказал днес, по-рано.
- Твоят син ще живее. - Тана не знаеше защо мисли така. Но знаеше, че ще се окаже прав някой ден, някой ден. - Някой ден те ще бъдат заедно. Моят син и твоят. Родени са в една година.... Ти поне успя да кръстиш своя син по своя воля. Муртаг? Добро презнаменувание. Добро име си избрал, господарю Морзан.
- Ако бях господар нямаше да позволя това да се случи... - той поклати леко глава и после си пийна малко.
- Ти си моят господар. Ти ме поведе в битката.
- Ти изгуби Тана. Ти изгуби повече от това, което исках да ти причиня.
- Аз сам съм си виновен за това. Имаше време, когато трябваше да избирам. Това време отмина и аз избрах. Сам си причиних болката.
Той се усмихна и остави чашата на близката малка масичка.
- Дошъл си тук да говорим за болката?
- За радостта и болката. Значи не знаеш как се казва сина ти? Дали носи твоето име? Муртаг... Той ще бъде господарското дете.
- Винаги си ми приличал на войн на чернотата. Толкова божествено красив. Само в моите очи. Искаше ми се да ти помогна, но както виждаш... Съжалявам.
- Аз... Ездач ли съм? Защитавам ли синевата на своя народ? Виждам ли светлината като тях... Аз... Наистина ли престъпих свещената клетва? Успях ли... да променя съдбата на своя народ... или само дадох болка...
- Ти промени много неща. Ти ще бъдеш запомнен. И ако не смяташ, че си направил нещо, помисли за Тир`ре. Ти ни даде лъч надежда, дори другите да те смятат за черно същество. Ти си прекрасната нощ на нашите сърца. Вярвам в теб. Вярваме... завинаги.
Ездачът, който пристъпи клетвата, който нарани. Този, който даде лъч надежда в зимната нощ. Когато си зъл винаги нараняваш някого, но даваш надежда на друг. Всеки човек може да бъде за другия зло, но за близкия - най-доброто в този свят. Морзан бе Клетвопрестъпник за своя народ, но не и за Тир`ре, които по онова време бяха отделени насила. Всеки беше герой за някого другиго.
Морзан се изправи и се загледа в камината на другаря си. През питието на чашата му, огънят бе толкова блестящ. Толкова силен и... никога непобедим.
- Сина ти има сила огън, нали? - попита тихо, докато се приближаваше до вечно горящата камина. Изсипа течността вътре, но това не нарани огъня. Даде му още повече сила.
- Твоят също. Още една причина да се радваме. Те ще си приличат.
- Трудно е за бащата да не познава дори лицето на своя син. Обещвам ти, че някой ден той ще се върне да те види. Ще направя така, че да ти се отплатя поне така. Ти винаги би го познал. Тир`ре нямат имена, освен заслужилите или тези, които са имали късмет. Така че ти знаеш как ще го познаеш... Поинтересувах се от момчето ти. Момче с невероятно черните ти, твоите черни и сигурни очи. Тези, които неведнъж са ме спасявали, попадна ли в забвение. Тези, които светят със сила по-велика от най-силната любов. Той, който ще защитава. Той, който носи твоята различна душа. Ездачът Тир`ре. Идеалният ездач. Рой Тана Мустанг.
Обърна се да се усмихне на Тана и го видя радостен така, както никога преди не го беше виждал.
- Благодаря ти, Съдба. Поне носи моето име.
- Говорих със жената, която е негова майка. Колко е строга, господи! Винаги съм живял при елфите и ми беше странно. Помолих я да запази името на мъжа, който се биеше по-смело от всеки друг. Рой... Рой, мисля, заслужава поне име на герой.
- Това е било прекалено.
- Аз вярвам... В душата на Тир`ре, която е по-различна от нашата, но е част от нашата. Вярвам в сърцето ти, Тана. Ти, който бе по-смел от мен. Който ме води по пътя тогава, когато останах сам. Сега... Сега трябва да си вървя.
- Заклевам се... Че ще закълна сина си... Да наглежда твоя Муртаг. Ако до тогава не се запознаят. Предчувствам обаче... Че няма да е нужно. Както аз и ти и те ще се съберат някой ден един до друг някъде там. Силата на душата привлича силни души. Вярвам, че Муртаг ще бъде различен точно толкова, колкото и Рой. Един ден... Те ще крачат заедно по тази голяма земя...
Морзан му се поклони. Тогава бе нахлупил онази черна шапка, с която мнозина го бяха запомнили.. За да изгуби сърце на дракон. Тогава бе изчезнал той от света. Тана, а и Бром бяха го видели последни. Къде бе бил до сега никой не знаеше... Може би далеч вдън гори елфически, където се беше родил. Далеч от света, който го познаваше. Но сега отново крачеше... до своя син.

~~~
- Това е техният свят... - старецът заби твърдо тояжката в снега и се огледа. Децата се развикаха победоносно, сякаш бяха покорили най-високия връх в мечтите си, или... Да, вече бяха навлезли в територията на ездачите. Отново Тир`ре бяха стъпили тук, където нямаха надежда някога да стъпят отново. Свободни? Ездачите искаха и можеха да им подадат ръка отново. Този път... нямаше да има повече кръв. Щом един от тях беше приел да ги приеме под своя покрив... и другите ездачи се опитваха да сторят същото. Те винаги бяха искали... да бъдат едно, каквото винаги бяха били.
Децата на Тир`ре, които никога не бяха имали имена, освен когато ездачите или елфите, дори джуджетата ги кръщаваха... Се спряха уплашено пред четиримата, които чак сега забелязваха. Четиримата, изпратени тук за тях. И тези, които се сториха на децата твърде причудливи, за да бъдат истински. Единият, който носеше прекрасно червен шал, който беше напълно нереален с този си цвят и ярко се различаваше от тъмните сини коси, но си пасваше с кафяво-червените очи. Другият, който носеше копие, по-високо от самия него, а очите му лъщяха в най-дълбокото сиво, което някога бяха виждали децата на планината. А третият бе най-странен, защото единственото кафяво, което тке познаваха, беше кората на дървото сакура. А той бе още по-топло кафяв от всичко друго. Пред тях стоеше дете на техните години, но какво дете бе това. Кафявите му коси се вееха във всички посоки от вятъра, а то беше добре увито с шал. А най-красивото същество стоеше увито около шията му и беше поставило главичката си на главата му. Беше дракон. Четиримата чакащи се поклониха без никой да им даде сигнал, те просто преценяваха времето с невероятна точност. И синекосият се изправи първи.
- Тук сме от името на Рой Мустанг, генерал на Южната армия, мой съученик и първи регент на Драконовото царство. От негово име, а и от наше ви казвам: "Добре дошли у дома.". Радвам се, че най-накрая мога да го кажа без да се страхувам, че мога да нараня някого след това. Казвам се Йошида Рейко. Ездач също така от планините, но от Острите скали. Дете на птиците.
Старецът от Тир`ре помръдна първи в тишината. Като най-възрастен, той имаше първото право да говори. Естествено, не беше задължително. Но младите се чувстваха несигурни да говорят дори с дете на птици.
- Другите... няма ли да се представят? - подбъзна ги старецът противно на всички официалности и ездачите се усмихнаха. Те, които бяха виждали истинското слънце... вероятно можеше да се каже, че това е истински топла усмивка.
- Нейван Сукре. - каза кафявият със същата онази ангелска усмивка, присъща сякаш на всички подобни на него по лице. - Пратеник от името на Хюгес Маес, втори регент на Драконовото царство, мой съученик и генерал на Източната армия.
- Кимбли Золф - ездачът с копието като че ли го стисна, за да подтисне някакъв смях или шега, за която се беше сетил. - Не съм пратеник на никого, но съм също така техен съученик, срещнах ги по пътя, докато изпращах детето на училище.
- Кратос Аурион - обади се пък детето, а дракончето му изпусна едно кълбо слаб дим в светлината на снега - Ученик на Драконовото царство и Ню Дрейгън. За мен е чест.
- Ню Дрейгън... - усмихна се леко старецът и за миг сякаш си припомни всичко, за което беше чувал преди. За лагера, за който обичаха да епят много Тир`ре, но никой Тир`ре, освен малцина не бяха влизали да учат там. Там бяха отишли само онези, които бяха и наполовина чисти ездачи. Рой Мустанг... но сякаш никой друг. Другите се бяха страхували. Рой бе просто и тогава... бъдещият им водач. Никога не останал назад, за да се бори.
- Нали продължаваме? - спокойно подхвърли Йошида и подаде ръка на стареца - Към двореца?
- Да... Най-сетне към нашия дворец.
- Нашия. На всички ни.

- Всички ли ездачи имат такива дракони?
- Драконите не са ли по-големи?
Децата бяха наобиколили момчето с дракона и се радваха, че най-сетне са първите Тир`ре от години, които имаха законното право да докоснат дракон и нямаше да му навредят. Драконите на Тир`ре получаваха силата да се превръщат в хора. Но истинските дракони не можеха да търпят краката, които ходеха без опората на опашка. Истинските дракони бяха различни.
- Всички дракони се излюпват от яйца! - гордият Кратос се перчеше с знанията си и най-сетне усещаше, че може да бъде различен.
Други от децата се разхождаха до кафявокосия, който за тях бе ангел на топлината, която никога не бяха срещали. Само бяха чували за нея и отдалеч бяха виждали зеленината.
- Наистина ли сте ездач?
- Ездачът... винаги се различава. - усмихна се загадачно Нейван и се спогледа весело с Ишида. Покрай тях притича Кимбли и се изправи на огромните бали от сняг, които бяха прочистения сняг от пътя. С копието си там, той беше досущ като статуя на герой от приказки. Не... Приличаше на Роланд Колд, онзи, който някога бе прогонил Тир`ре от земите си. И след което бе започнала отново битка. Вечна битка водеха тези народи, но вече не, вече не.
- Пътят... е свободен - преиначи невероятно добре гласа на бившия цар Кимбли и простря ръка над всички под себе си в прекрасна имитация на краля, който някога бе казал напълно обратното. Те... влизаха в истинската земя на царството. Царството на ездачите.
Там трябваше да се разделят. Кимбли и Кратос все пак си имаха друга работа. За Тир`ре имаше още много красоти, забравени от времето, но не и от тях. Те отново чакаха да бъдат видяни. Насред поляната, върху прекрасният в очите им дракон, стоеше друг ездач в официално облекло - вечната синя униформа. Върху нея бе наметнал черното връхно палто с емблемата на своята армия. Драконът, окъпан от безброй водни пръски. Сребърната емблема на ездаческа армия. Той трябваше да е един от генералите. А тази емблема бе само...
- Тъй като останалите регенти не могат да дойдат, поради ужасни събития в живота. Аз приех вместо да отида да тъжа, да посрещна онези, които се усмихват. Иска ми се... да ги разберете. Надявам се, че можете. Казвам се... Хавок Тону. Генерал на Западната армия, четвърти регент на Драконовото царство.
"Във вечната скръб на разделението. Ще бъдем пак едно, другарю, в света на зимата една, която пак ще дойде с незнайна красота." гласът на женския дракон огласи света, който бе притихнал. Драконът говореше. Драконът, който бе техният свят. Тир`ре... нямаха представа, че такива дракони можеха и да съществуват извън приказките. "Във вечното разделение в тоя свят, приятелю, не се отказвай ти от мен. Аз ще ти подам ръка в злото, което ще ни следва. Аз съм вечното твое семейство. Аз съм твоята ръка, която държидушата и духа на единствения ни свят. Този свят е общ. Добре дошли, част от нашето семейство. И дълъг живот и щастие ви желая." драконката се изправи, после наклони глава към тях и ги огледа един по един. Тя... която бе техният свят. Завинаги и сега.
- За нас е чест да получим благословия от дракон на регент.
"Някога бях намерена в планините на Тир`ре, изоставена от своя народ. Дори драконите могат да изоставят. През целия си живот ние учим тези малки хора, наречени ездачи... да не изоставят никого в големия свят. През целия си живот, ние се мъчим... да даваме доброто, което не сме намерили като малки. Но това е дълга история. Знам какво представлявате. Въпреки че Хавок ме намери доста по-късно и аз съм съветник на царството от много по-отдавна... В този момент и аз също съм щастлива. Матасуна. Аз съм Сърцето на Драконската армия. Затова моят Ездач е и главен съветник по въпросите за армията."
- Не ме хвали толкова! Аз съм най-младия от тях... Е, старая се, старая се... Но защо седим на студено? Да вървим!

~~~
- Сенсей, защо кралят е изгонил Тир`ре? - малкото дете беше се изправило и сега не искаше да си седне преди да получи отговор. Случи се точно след като бе се срещнало с баща си. Бащата, който до тогава не беше имал. Рой Мустанг искаше истината. Всички искаха... Искаха да знаят.
Учителят се спря отново пред зелената дъска с вечната си показалка и наведе глава. Настъпи гробовна тишина. Защо... защо не искаше да отговори?
- Но ти не знаеш... че си небе за мене... но птица аз не съм. Но ти не знаеш... че си морето в мене... преливаш в моя сън. - прошепна тихо, а Рой остана напълно объркан - Знаеш ли? Знаеш? Знаеш ли... че аз те харесвам... Но ти не знаеш... че си небе за мене... но птица аз не съм. Но ти не знаеш... че си морето в мене... преливаш в моя сън....
Хито Накамура им обърна гръб и остави показалката на мястото, където седеше обикновено. Дали щеше да им каже? Или нямаше такова намерение... Дали...
- Тир`ре, ездачите на плинините. Тир`ре, ездачите, които са по-леки от драконовите сърца. Те, които са нашата човешка част, нашето цяло. Те, които не са ние, те, които могат да направят... нещо невероятно. Както са част от теб, Рой.
Момчето изглеждаше същисано и готово да се отбранява от нещо, което дори не знаеше какво може да представлява. Белокосия се усмихна леко и се изправи зад катедрата си, на която бяха струпани четиридесет контролни и една тетрадка, както и чертожни инструменти, какво ли още не.
- Видял си се с баща си, нали, Рому?
- Това лошо ли е?
- Ие... Това е прекрасно. Каквото и да си, винаги трябва да уважаваш това, което се е грижело за тебе някога. Всеки баща се е опитал да се погрижи за сина или дъщеря си. Уверявам ви, няма едач, който да не обича детето си. Затова и вие обичайте.
- Какво се е случило при управлението на Роланд Колд, сенсей? Онзи ден не ни разказахте нищо за Тир`ре. Имаме правото да знаем.
- Още сте много малки. Не мога и нямам волята и силата да ви разкажа... за едно предателство и едно подчинение. За битката, отхвърлила семейството и честта. И отхвърлило усмивката на обикновеното същество, наречено Тир`ре. Хората, които са нашата половина. Хората, които заставайки до нас ще направят едно цяло. Един ден... иска ми се да видя дали това ще се случи.
- Аз не съм по-специален от другите. Аз съм наполовина Тир`ре. Това не ме прави по-склаб или по-силен.
- Но въпреки това, Рой Тана, признай си... Понякога усещаш, че мислиш различно. Че не съм прав в някои неща, нали? Че понякога се хващаш да се бориш срещу нещо, което другите приемат нормално. Ти си един от нас и от тях. Ти си това, което хората наричат "перфектен ездач". Не, не искам да те хваля или да те изкарам нещо повече от всички останали. Искам да те подготвя за това, което хората ще мислят за тебе. Както и за много твои съученици ще мислят в лоша насока. Не можем да променим това.
- Море от чиста разлика се разлива между мен и теб. В разлика се къпят двете ни различни ръце. Аз и ти, ти и аз... едно и също и различно в свят на свобода - обади се тихо Саку, който седеше до Рой. Сините му очи пронизваха учителя им сякаш го предизвикваше да продължи, ако знаеше за какво става въпрос.
- Много правилно, Саку. Това е написал писател от времето на цард Колд. Отново по същата тема.
- За кой е писал, не разбирам! - избухна Лойд и се намръщи, което придаде на лицето му почти смешен вид. Той, който бе нещо непознато... рядко успяваше да схване смисъла на повечето трудни гатанки. Той не бе от този свят.
- За своята... любима... Обикновено всичко се ражда от любов, превърната в омраза. Но вие сте още малки, да преминем към триго...
- Роланд Колд е обичал някоя Тир`ре!? - възкликна Ваш, вече напълно заинтересуван.
- Това не е темата ни сега.
- И тя го е отхвърлила и той се е ядосал!? - продължи Хавок леко невярващо, дори много.
- Яко! - естествено, трябваше да се обади и Хюгес.
- Затова... не се преподават такива неща на малки ученици! Престанете вече, тишина!
- Да бе, заради загубена любов не можеш да прогониш цял народ! - обади се тихият Юноки, въобще не чул учителя, предизвиквайки останалите, обадили се по-рано.
- Че те са били само един род, глупчо! - обади се учудено Лий някъде от другата страна на стаята.
- Слушайте! - изръмжа им учителя, както винаги прекъснат във всичко, което се опитваше да направи. Но вече беше свикнал. Децата... винаги си бяха непослушни. - Роланд Колд се е влюбил в младо момиче Тир`ре, което както повелява традицията им е нямало име. Случило се е преди да намери своята бъдеща съпруга. Много, много преди това, когато е бил още млад. Но момичето Тир`ре, на което посветил толкова недовършени и недодялани детски поеми... е била наемник, убийца на скритите по онова време орки. От тогава всъщност този цар е познат като Роланд Колд, студен като зимата на своето време. Студен като най-студеното парченце лед. Само една жена успяла да разтопи това сърце от лед. Децата му не го познавали, никой не го познавал. Той, силата в студа. Сега ако обичате, не се занимавайте с теми на завършващите ученици, които сигурно ще държат тестове по това... Дали да ги въведа за вас!
- Добре де, добре... Край! - обади се уплашено Анату и си дръпна ципа на устата, както и всички останали.
- Отлично. Сега продължаваме с тригонометрия...
Но докато обясняваше някъде отзад още се водеха дебати. Те никога не спираха да бърборят.
- Никога не бих се оженил за Тир`ре... да не предаде и мен...
- Глупости, тъпако! Те не са такива, това че онази е била убийца...
- Ми те убийците се разпознават лесно.
- Да, ама като си заслепен от любов...
- Ха, ти все едно си бил някога...
- Аз бих казала, че Тир`ре трябва да се върнат. Така всички ще бъдем перфектни!
- Да бе, това са още по-големи глупости...
- Може би да... Може би... не.
И все пак след толкова години... Тир`ре се връщаха, нали? Може би едно момиче в клас на момчета... бе било право някога...

~~~
Вратата на дома му беше винаги забравена. Вратата, която в този живот вече не съществуваше. Тогава, когато регентът бе още малко дете, само тогава я имаше. Само тогава бе осветена от чистата пълна луна в нощта. Старецът в инвалидната количка стоеше до камината си с чаша в ръце. По същия начин, по който бе изпратил Морзан преди много, много години. Сега Тана Мустанг вече го нямаше... Тогава сякаш бе последната му усмивка. Усмивка? Да, защото една невиждана от него досега ръка бе почукала на вратата в лунната нощ.
- Момент - каза той, мислейки, че са съседите. Беше Коледа. Да, на Коледа Тир`ре обичаха да празнуват сами в нощта и в снега на своята вечна планина. Там, където желанията на всички тях се сбъдваха. Тана не вярваше в това. Ако беше истина... защо желанията му никога не се изпълниха тогава? Дотърси се с количката си до вратата и я отвори, очаквайки големите усмивки на децата, които щяха да поискат бонбони. Но не срещна много деца, а смо едно единствено. Детето му направи странно впечатление. Беше някак много по-различно и той усети, че не е съвсем Тир`ре... Но ако не беше, то какво беше тогава? Вгледа се със старите си очи внимателно, но не успя да различи лицето на детето в тъмнината. То носеше палто, което му беше твърде голямо, но все пак го топлеше. Палто с нежно тъмно син цвят. Значи беше Ездач? Но това не беше възможно... Тана го чувстваше близък.
Детето се поклони. Така правеха ездачите когато дойдеха при Тир`ре. Значи все пак беше още ученик ездач. Но... Но...
- Влез - заинтересувано го покани Тана, без да го пита кой е. Ако бе истински ездач, то щеше да се предсави, независимо дали бе още малък. Детето кимна и влезе в малката къщичка. Без да каже нищо, се изправи до камината и свали тежкото палто от раменете си. Имаше блестящо черна ученическа униформа. Ездач, но не съвсем точно. Черната униформа се сливаше с невероятно черните му коси, твърде нетипични за Тир`ре, но така често срещани при ездачите. Детето се обърна. В сумрака на малката къща... Тана се огледа в своето по-младо лице.
- Дойдох - проговори най-сетне детето, докато съвсем без да му мисли вдигаше ръка, в която държеше малко огънче и палеше свещите, оставени на масата, за да освети повече къщата - За Коледа. Весела Коледа... Татко.
- Н... Не мога да повярвам! - разтреперено изпусна чашата баща му. Как беше възможно да пуснат детето да дойде при Тир`ре... Детето, което не можеше да дойде, освен ако не се промъкнеше през безброй препятствия. - Дай да те погледна, за бога!
Ако можеше да се изправи, щеше да прегърне сина си, но не можеше да го направи. Но Рой знаеше това. Той вече знаеше, затова прегърна баща си вместо да чака.
- Как стигна до тук...
- Доведе ме един дракон, тате. Дракон във вид на сън. Сън, който е магия. Рулда. Драконът, владетел на огъня и на който аз съм повелител.
- Ездач... Не мога да повярвам, че е истина... Не мислех... За бога, не мислех, че някога ще те видя... Някога... Не мога да повярвам.
- Това е истина, не сън. Можеш, можеш да повярваш... Отдавна ми се искаше да те видя. Тате... Имам толкова много да ти разказвам.
Онази нощ изпъстрена с безброй прекрасни звездици... Онази нощ, изпъстрена с безкрайната радост на бащата... Тогава видя той сина си... За първи и последен път. Защото после ги раздели отново войната.
- Някой ден сине, може би пак ще се видим. Може би пак ще успеем да се докоснем. Никога не съм си представял, че мечтите могат да бъдат реалност. Сине... Рой Мустанг. Дори и никога повече да не се видим, заклей се... Че ще пазиш завинаги тези свои братя... освен ако нещо непредвидено не се случи... бори се за тях. И свободата, за която ще говори този народ, на който принадлежиш някъде там. Аз не знам каква е синята свобода... Но ти я защитавай.
- Някой ден ще ме видиш в свободата, където няма да има война. Тогава ще разблереш това, което само ездачите ще разберат някога. Моите братя ще бъдат запазени. Защото огнената ми ръка ще ги пази, докато може. Заклевам се.
Момчето, застанало да своя дракон в тъмната нощ. Момчето с черната униформа, която се сливаше с всичко останало в него. Черната униформа, изпъстрена с безброй златни нишки. Като небето в тъмнината. Последното, което запомни Тана от детето, което никога повече не видя, но продължи да вярва в него до самия край. И досега, някъде от далеч, отвъд света.

~~~
Народите винаги се бяха стремяли да се защитават. Във вечната магия на нощта и светлината... те, човешките същества... търсеха само пътя по който... да знаят, че животът им е в сигурните ръце... на магията и на оръжието. Много от хората се бяха посветили на изучаването на тази защита. И така децата също трябваше да знаят как да се защитават. Тогава можеха да им дадат знанията...
Още в древните времена, когато ангелите се бяха скарали за власт се използваше магията, като защитно средство. Ангелите владееха смъртоносни магии, но такива, каквито убиваха само на думи. Душата, убита от ангел намираше покой в свят, който не можем да достигнем. Но другите същества заложиха на оръжието. Оръжието е защитник на хората, които нямат нокти и зъби, за да се защитят по друг начин...

Черните господари ковяха своите оръжия в пещите на черните си царства. С черна магия и черно майстворство, мечовите им бяха винаги дълги и тежки, но тъй красиви в своята убийствена светлина. Тъй красиви... Красиво оръжие, служещо на най-черните същества на света. Черните мечове са много своенравни. Те имат своя магия и свой път. Те могат да разсъждават така, както един предмет не би направил никога. Черният меч е източник на огромна черна сила. Сила, способна да убие всеки, който не бива да се докосва до подобен меч. Черните мечове сами избират господаря си така, както драконите избираха Ездачите си. Черните мечове бяха безпорно най-страшните оръжия на тоя свят... защото черната им магия и собственият им нрав можеха да костват на притежателя им... всичко. Черните мечове въпреки всичко бяха изработени с огромно майсторство. Черните господари вкарваха унищожение в острието от прекрасна стомана. Гламдринг и Мормегил бяха две произведения на изкуството... Макар че често останалите не ги възприемаха така... Но от гледна точка на Черните остриета, те не можеха да бъдат надминати. Мормегил с неговата чисто черна дръжка и прекрасно черно острие, което проблясвяше в най-черните звездици... И Гламдринг, синьото острие с бяло-златната дръжка. Острие на смъртта и ужаса, който бяха изпитали много народи.
За притежателя на черен меч, който се подчиняваше на ръката му, мечът е лек и лесно може да бъде използван. Елегантен и изключително в помощ. За оня, който не може и не бива да докосва подобна могъща магия, мечът е само пречка и винаги ще трови живота му. Острие, което дори не може да бъде повдигнато.

Зимните демони притежаваха едно прекрасно ледено изкуство, с което отнемаха животи когато им скимнеше. Тяхното оръжие се наричаше мегил. В нормална ситуация често можеше да видиш зимен демон с две странно дълги като игли остриета на кръста му. Когато се стигнеше до бой, зимният демон изважда двете си "игли" и съединява дръжките им в една. Мегилът е много по-лек от всяко друго острие на тоя свят и напълно невидим, ако бъде развъртян. Само че хората често сами се нараняваха, когато го използваха. В зимата мегилът е още по-незабележим... защото е сякаш направен от лед. Никой не знаеше как ги сътворяват демоните, но подобно оръжие нямаше никъде другаде. Гордост на зимата, наречена от обикновените хора "Ледена смърт"... Ездачите в своите редки песни и приказки за зимата наричаха мегилът "Игла на съдбата" - дали щеше да бъдеш пронизан от нещо напълно невидимо, зависеше от твоя късмет.

Самите Ездачи, като една много войнствена раса, имаха изобилие от оръжия... Обикновено залагаха на леките и много смъртоносни катани. В днешно време беше почти невъзможно и много странно да видиш ездач без катана. Те сякаш не можеха да съществуват без подобно острие на кръста си. Винаги покрай тях при нужда. Но все пак някои от тях не носеха катани, те имаха нещо много, много по-рядко. Нещо, което Ездачите почитаха. Случвало се е хората да попаднат на ездач с много по-странен меч от другите. Подобен ездач бе бил някога Морзан. Мечът му, по-червен от самата кръв, бе нещо по-различно.
Меч, който никога не се чупи. Меч, способен да среже бронята и на най-коравата врата. Меч, който олицетворява теб и твоя дракон, магията и свободата ти. Меч, оцветен като самият ти дракон - твоето свободно сърце.
Мечовете, наречени от хората "Драконски зъб" бяха наистина почитани. Ездачите се сдобиваха с подобни само заради изключителни заслуги. Кевин бе имал един. Причината, поради която се даваха и получаваха рядко, е, че се правеха от един много, много рядък метал. Поради това те никога не се чупеха. Най-здравите мечове, които светът от тази страа на морето познаваше. Правеха ги от кости на дракони. Дракони, които са пожелали да подкрепят някоя човешка душа по този начин. Мечовете, които изковаваха, бяха остри като бръснач и напълно нечупливи. Винаги носеха цвета на душата на ездача, който ги получаваше. Да, отначало бяха безцветни, но ако нечия ездаческа душа, която ги заслужеше, се докоснеше до великолепната им дръжка, веднага приемаха цвета на ездача. Такъв меч бе и... Зар`рок...

~~~
- Беше ми приятно - Кимбли стисна усмихнато дългото си копие, докато се изправяше, досега наведен към малкото момченце, на което бе помогнал да се върне в лагера.
- За мен пък беше чест - ухили се Кратос и се поклони отново. Ездачът кимна окуражително и посочи към лагера зад детето. Не беше същото, каквото бе по негово време. Напълно различно беше. Но все пак.. този свят се променяше. Детето се обърна към сградите и погледът му отново помръкна леко. Явно не обичаше да се връща тук, но нямаше начин. Искаше му се само да... Не, беше си обещал, че ще бъде силен... Силен, като всички останали. Затова пое дълбоко въздух и се затича през снега към малките къщурки. Чувстваше ездача зад себе си и му беше благодарен, че не си тръгва толкова скоро. Сякаш му пазеше страх, докато го чакаше да се изгуби сред сградите.
Съучениците му пак се бяха събрали около връстника му, Бан Мидо. Момчето ги забавляваше като им показваше различни странни образи в снега. Животни, които дори не бяха виждали. Никой като че ли не беше забелязъл Кратос... Но не беше така. Момчетата и момичетата го гледаха стреснато, явно загледани зад него, към човека, който го бе изпратил. Нищо не му казаха, просто продължиха да гледат към Кимбли. Естествено, лесно можеха да познаят що за ездач е той. Четиридесетте лесно можеха да бъдат разпознати. Кестенявкото се обърна към досегашния си спътник и му помаха. Кимбли се усмихна по-широко и кимна. Вдигна високото си копие и скоро снегът го накара да изчезне в магия, която никой от тях никога не бе упражнявал. След няколко мига от ездача нямаше и следа.
За Кратос това бе нещо обикновено. Вече се беше нагледал на невероятната им скорост, на невероятните им номера... сигурно и той някой ден щеше да може да го направи, нали... Учителката им изхвърча от близката къщурка, помислила, че ездача е тук за нещо по-важно, огледа се и не го видя.
- Какво означаваше това? - попита, като огледа децата и погледът й се спря на Кратос в още пътното му наметало, малкото драконче на раменете му и... за бога, златната значка на едното му рамо. Къде беше бил!? Значката бе отличие на война, знак, че вече принадлежи към някоя от четирите армии, Кратос бе още момче. - Кратос Аурион? Обясни!
- Никой не иска да бъде единствен. Всички искат да знаят, че други ги е грижа за тях... Трябва да има и някой за мен, някъде там. Никой не иска да бъде сам самичък. Всеки иска да се грижи за някой друг. Другите искат да знаят, че могат да бъдат обичани. Някой някъде там се чувства като мен... Трябва да има и някой за мен, някъде там. - спокойно изрецитира детето без дори да се обърне към учителката. Зимата подхвана палтото му и дракончето избълва лек дим. В този един момент крилата на момчето блестяха много по-ярко от когато и да било. В този един момент, той бе победител във вечното състезание между него и съученика му Бан.
- С теб ли беше? Кимбли Золф?
- Да. Включил се към доброволците, които помагат на децата да се приберат вкъщи. Така ме намери, но вече бях успял да се прибера, сенсей. Все пак ме изпрати обратно. По пътя се натъкнахме и на Йошида Рейко и Нейван Сукре... Наистина са забавни... Регент Хавок беше... невероятен...
- За бога, какво си правил с тях!? - регентът да помага на деца? Беше невъзможно, не му беше само това на главата... и какво правеше толкова далеч от двореца? Да не би да имаше зло наблизо. Детето се обърна към тях. Кафявите му очи светеха с нов огън, огън на надежда, който преди бе почти изгаснал.
- Посрещнахме Тир`ре. Тир`ре се завръщат по нашите земи. Сенсей, с ваше позволение, трябва да се преоблека.
- Да... Добре... - промълви стреснато тя, невярвайки на ушите си.

- Детето ще се оправи - спокойно отбележи Нейван, като определи часа по мътното слънце. - Крилата му са великолепни. Не съм виждал отдавна ездач с подобна сила. Макар и още да не може да я управлява... Великолепно същество е.
- Харесва ми това дете. Кратос, а? - Йошида също се подсмихна - Кратос означава Власт... Може би един ден ще властва заедно с избраниците на регентите...
Хавок не каза нищо, макар и да ги чу много ясно. Бе още много рано... пределно добре знаеше, че когато дойде времето, Скай щеше да седне сам на трона си, а тогава щеше да е реме четиримата регенти да се пенсионират... на тяхно място щяха да дойдат други. Онези, които самите те, Рой, Хюгес, Муртаг и Хавок, си изберяха. Още дори не беше мислил дали щеше да избере момче или момиче, каква сила предпочиташе да има... Беше прекалено рано. Муртаг казваше, че когато се изправиш пред този, чиято съдба щеше да бъде да те наследи... щеше да го разбереш и сам. Хавок мислеше... че Муртаг е прав.

Зимата, която властваше над земите им. Зимата, която спокойно навяваше отново своя сняг около тях. Ездачът не се впечатляваше много от нея, нито пък Тир`ре, но все пак тази зима беше по-нова от тази в планините. Или всичко се виждаше на Тир`ре по-ново от преди, защото си бяха у дома. Бяха останали само с Хавок, който беше слязъл от дракона и ги водеше пеша. Децата се бяха накатерили върху Матасуна, никога не бяха имали подобен шанс преди. Сега всички имаха равни шансове. Да, и при Тир`ре имаше дракони-хора, но децата ги отбягваха. А този дракон бе израснал само в дракон.
Наслаждаваха се на всяко село, на всеки град в далечината. В сенга, този свят бе толкова различен. Замъкът, който още беше далеч пред тях, бе замък на приказки. Застанал пред изгледа в снега, Хавок изглеждаше твърде млад, твърде странен и... беше просто Ездач. Той се обърна към тях, след като дълго гледа далечния замък, където живееше сега. Докато принца на седнеше на трона, който някога бе опръскан с кръвта на много народи. Не можеха да променят това. Можеха да го приемат... и да се опитат да не правят така в бъдеще. Какво ли чакаше русият регент, най-младият от четиримата? Изправен пред светлината, изглеждаше умислен, гледаше към тях, но всъщност не ги виждаше. Това лошо ли беше? В тишината, те помислиха, че не е на добре.
Рев на дракон оповести пристигането на звездата. Звезда не в онзи смисъл, почти в буквален. Нещо огромно и огнено се приближаваше към тях. Огън, който никога нямаше да загасне. Не идваше от замъка, а от дълбокия север. Лицето на Хавок се проясни, щом видя огненото кълбо, макар мнозина да се стреснаха и да се отдръпнаха.
- Огън с огън не може да живее. Огънят с огън дава сила, която не можем да потушим. И въпреки всичко те бяха свързани заедно - огънят и огънят. Никога не могат да бъдат заедно заради силата, която роди тяхната връзка. И все пак те винаги са заедно. - прошепна, макар мислите му да стигнаха до всички. Част от огъня се отдели от другия и полетя право към Хавок, който разпери ръце с усмивка. Снегът се стопи под нещото, което падна със странно... малко шум. На земята беше стъпил човек в пламъци, които вече загасваха по него без да го наранят. Човек в прекрасно синьо, което не съществуваше никъде другаде освен на гърба му и в дълбокото синьо небе. Някои от по-старите Тир`ре пребледняха ,други ахнаха и сподавиха вика си бързо, защото се досетиха, че е невъзможно да... виждат Тана пред себе си. Тана Мустанг беше Тир`ре, който някога беше се присъединил към войската на Морзан и там беше изгубил краката си. Беше благ старец, така го помнеха повечето. На старини косите му бяха вече побелели от безброй грижи, но очите му бяха останали черни и проницателни до самия му край. Толкова черни, че беше невъзможно да разчетеш нищо там, в бездната.
- Бързах, за да не позволя на брат си Муртаг да се погуби заради загубата на дракона си. Но не съм забравил, че трябва да бъда и тук. Съжалявам още веднъж и от свое име, че не бях където трябва и когато трябваше. Но вярата на моя народ твърди, че ако брат ти се нуждае от ръката ти по този начин... трябва да му помогнеш. Не, не съм забравил, че и всеки един от вас може да бъде нападнат. Затова бях пратил Рулда да ви следи. Каквото и да се случеше... той щеше да бди над вас. Може да звучи глупаво... но нямах друг избор. - мнозина си споняха стария Тана. Помнеха усмивката му, която до края бе останала тази сигурна усмивка, която преди битка бе най-смелото нещо, което виждаха по лицата на мъжете си. Дали ако Тана си беше сложил синьо... щеше да прилича на сина си сега. Не можеха да грешат. Това беше Рой Тана Мустанг.
Рой Мустанг и Хавок Тону бяха смятани за братя, както и останалите двама регенти, също се причисляваха към това. Тир`ре нямаха представа от това как изглеждаха другите двама, но имаше известна прилика между Рой и Хавок. Най-малкото и двамата наистина... бяха по-различни... Вероятно през трудностите, които бяха преживели заедно... те бяха нещо повече от приятели. Все пак си личеше, че Рой е малко по-голям. Рой не изглеждаше като момче, което едва сега разбира що е кръв и болка. Докато Хавок бе запазил детското си спокойно изражение.
Рой прекъсна разсъжденията от този вид като махна с ръка към далечния замък.
- Нашият принц ви очаква.
- Скай? - объркано попита един мъж някъде отзад.
- Хай... Той би искал да ви види. Може и да е малък, но... държа да го видите, ако мога така да се изразя.
- Рой Мустанг. Ти си... идеалният ездач - старецът, който водеше Тир`ре не се беше и помръднал, нито бе изразил някакво чувство. Чернокосият ездач впери острия си поглед в него и се усмихна.
- Не, сър. Не съм иделаният ездач. Аз съм...Връзката между двата рода. Една от многото, които, вярвам... ще се опявят за да докажат, че предците ни са сбъркали. От сега нататък няма идеални и нормални ездачи. Има само ездачи.

~~~
Какво представляваше света им тогава ли? Беше смесица от добро и зло, както и сега. Да, светът не се променяше лесно. И тогава, по времето на Аркади и Морзан, имаше сняг, дори повече от днес. И тогава драконите летяха все така в небето и птиците пееха толкова, толкова силно. Тогава, когато мъжете бяха още момчета. Всеки някога бе бил дете. А всяко дете беше невинно. Чуй звука на цигулката? Той никога не може да бъде лъжлив, нали? Песента на децата беше проста и ясна. Те никога не лъжеха. Те бяха усмивката на лице, което беше забравило да се усмихва. Да, така беше.
Какво толкова намираха ездачите в цигулката ли? Ами... и те не знаеха точно. Но намираха почти същото във всеки един инструмент. Те обичаха да се забавляват. А и беше гордост за тях да знаят, че владеят това изкуство, с което да дават радост на другите. Обичаха радостта. Обичаха да танцуват с музиката на живота. Животът на всеки беше музика. Така твърдяха музикалните магьосници... Винаги беше било така.
- Бъди по-нежен - поправи го Хито Накамура и отново оправи стойката му. Вато преглътна. Другите също не се справяха добре, но сами бяха пожелали това една сутрин. Вато обичаше подобна музика, значи щеше да се справи и сам. Не след дълго техният свят щеше да цени музиката, която съживяваше сърцето от скръбта.
- Муртаг, бъркаш нотите. - поправи следващия ,който вече съвсем се беше объркал с пианото. Но момчето не възрази и просто кимна. Тогавашният Муртаг, който имаше дълга до кръста коса, която всеки ден връзваше на конска опашка, както го бяха научили в двореца. Тогава беше имал трапчинки на бузите, беше... очарователно дете. Всички бяха.
- Не мога ли да пробвам и с цигулка, сенсей? - примоли се детето, макар че на пианото изглеждаше доста добре.
- Разбира се. Но само Вато да се опита, нали? Нямаме достатъчно инструменти.
- Да, сенсей!
Нямаше нужда да обръща внимание на Ямараску, нали? Детето, което беше музикален магьосник свиреше прекрасно на каквото и да му дадяха. Той бе роден с музиката.
Хито още си спомняше как се бяха скарали с онези... хора. Ако децата не се бяха справили, той сега сигурно вече щеше да е мъртъв, нали? Те бяха... невероятни. Спомни си клетвата, която беше дал и се усмихна отново на себе си. Радваше се, че това бяха и щяха да бъдат.. неговите единствени ученици. Жалко беше някак, но пък... радваше се, че изобщо ги има. Те бяха четиридесет. Предостатъчно за един единствен човек да се почувства истински баща. Помнеше първия ден, в който се беше сблъскал с Риза на двора. Тогава я беше мислил за момче. Вятърът повя над поляната, когато очите им се срещнаха. Някой бе предупределил, че ще се срещат отново. Чувстваше се нервен, когато трябваше да ги срещне всичките за първи път. Децата бяха вперили поглед в него и го следяха с очи. Страхуваше се да не направи някаква грешка. Но именно те го накараха да се отпусне. И вече не се страхуваше от погледите им. Сега... сега вече можеше да бъде учител.
"Кълна се, в името на това, в което вярвам, че никога няма да излъжа, предам или разочаровам тези деца. Напълно наясно съм, че тази клетва звучи много глупаво. Но съм готов да я изпълнявам. В името на условията, които приех, никога няма да издам причината на учениците си, поради която са започнали своето обучение. Те са хора също като мен, затова не мога да ги предавам по този начин. Ако желаят да споделят причината с мен, аз ще я запазя дълбоко в сърцето си. Завинаги. Да, така ще направя. Кълна се, че ще им преподам всичко, което искат да узнаят. Ще се постарая да дам на всички онова, от което се нуждаят. И... че ще бъда техен втори баща, както моята учителка преди това бе моята майка. Знам какво значи това и съм напълно наясно, че аз не съм тяхното семейство. Но тъй като те са единственото семейство за мен самия... аз ще се грижа за тях така, както знам."
Така беше казал на онзи гадняр, който изпитваше новине учители по това време. Директорът... Той бе единственият учител за тези деца. Всички го съзнаваха. Той не знаеше защо... но те бяха... семейство.

- За какво сте се замислил? - подръпна го едно дете за дългия ръкав и Рой се сепна.
- О, не, нищо... Само за миналото.
- Миналото е за хора, които нямат бъдеще - скастри го старият Тир`ре и чернокосият ездач кимна в съгласие.
- Но то е и носител на много спомени. Без минало човек не съществува, както не може да съществува и без настояще. - наближаваха замъка и той се чувстваше все по-добре, докато наближаваше дома си. Всичко щеше да се опарви, за пореден път от много време си повтаряше на ум. Да... един ден... всичко се оправяше... Дори после да имаше болка, щяха да я преживеят. Този път - заедно.

Рой още си спомняше с усмивка какво значи да избягаш от час. Да те, както всички нормални ученици... обичаха да го правят, нали... Но всъщност... бяха го направили само веднъж. Само веднъж бяха избягали от своя втори баща, за какъвто смятаха от много време своя Хито Накамура. Обикновено младите ездачи просто искаха приключения. Но бяха само отделни хора. Е, тогава просто искаха да бъдат ра-злични и да покажат, че и те го могат. Да, бяха горди от постъпката си. Но учителите добре знаеха какво владее сърцата им. И така, те никога повече не посмяха да сторят същото. Така се бяха стреснали, че... повече той нямаше да се върне при тях. С вечно усмихващите се кафяви очи, които бяха еднакво топли към всички и... винаги ги разбираха. Мислеха си, че това наистина е ужасно. Той като човек никак не го заслужаваше. Хито никога не им се беше сърдил. Тогава също, но пък... директорът беше решил да ги научи, че не търпи подобни "смели" постъпки.
На следващия ден от бягството им, те отново си бяха в познатата стая и очакваха учителя си, като мислеха какво да му кажат по въпроса. Само, че... получиха неочакван подарък. Вратата се отвори и ученикът най-близо до нея, Грег, се изправи, за да каже дежурните си думи. Застина още на думата "Ста...", когато през стаята мина не очакваният бял облак от спокойствие, а нещо напълно различно. Чернокосият, по-млад от всички останали директор застана на катедрата на техния учител и ги огледа в очакване.
- Стани, поклони се, седни - изрецитира си накрая думите на дежурния и сам и кимна - Благодаря и добро утро. Радвам се да ви видя... всички.
Мъртва тишина. Те бяха вперили погледи в него, очаквайки да чуят, че всъщност нещо се шегува и е объркал класната стая. Мнозина очакваха друг да влезе през същата врата.
- О. - досети се директорът и кимна в разбиране - От днес нататък ще ви уча аз.
- Как така? - изръмжа му Рой, който се палеше най-бързо.
- Учителите сметнаха, че щом веднъж избягахте, ще го повторите отново. Затова решихме да не ви оставяме при толкова добър учител. Аз съм малко по-лош, така казаха. Да започваме, след като узнахте причината.
Никакъв отговор. Вътрешно директорът го очакваше и се усмихваше. Те... знаеха как да защитават човека, който ценяха. Да, той бе сигурен още преди да влезе, че няма да бъде приет както Хито Накамура. Накамура беше... най-подходящият човек за това място, което сега заемаше той по един специален план на самия него и Хито. Искаха просто да проверят децата за пореден път.
Момичето се изправи от мястото си на петия чин на средната редица. Да, приличаше на момче, само че сега това не беше важно.
- Къде е Накамура-сенсей? - попита тя с жилещия си детски глас, с който се опитваше да подплаши хората, които сякаш я застрашаваха.
- Уволнен? Вероятно. Седни и да започваме.
- Уволнен!? Уволнен ли!? - избухна Хюгес и детето до него го спря да не се наелектризира.
- По дяволите! - прокълна Кейстръл, който обикновено си мълчеше, но сегя изглеждаше напълно бесен.
- Не зависи от вас. Всъщност... зависи. Ако не се беше случило така... - но още преди да довърши няколко скочиха и напуснаха часа му, следвани от още няколко и още няколко. Когато не остана никой, той остави показалката, усмихна се, после се засмя. - Да... Да, Хито. Момчетата ти... Те ще бъдат хора, които никой досега не е виждал. Те... са твоите ученици. Никога не се съмнявай в тях... Никога.
Така се смя дълго, докато децата тичаха в района да намерят белокосия си учител, който никога нямаше да изоставят. Бяха си обещали да бъдат заедно. И знаеха, че той никога нямаше да ги изостави.
Намериха го в близката кръчма, където си мънкаше една позната мелодия, загърнат в черно, за да не се различава много-много от хората тук. Не видяха лицето му, когато ги видя. Но това и без това нямаше да го запомнят. Той беше... той беше просто там.
- Сенсей!
- Не си тръгвайте!
- Ужасно...
- Съжаляваме!
- Той каза, че ви е уволнил!
- Не му се връзвайте!
- Ако трябва ще учим отделно!
- Само не си тръгвайте!
Той... нищо не им каза. Но им позволи да го намокрят до кости. Просто им се усмихваше. Усмивка, която никога нямаше да изчезне. Той остана до тях. Винаги беше там. Така беше при ездачите. Един човек бе способен на много повече, въпреки, че сам бе изгубил всичко. Един човек... винаги можеше да съществува по много различни начини... И за другите...

Свободата, изтъкана от синевата на нашия свят.
Свободата, понесена на гърба на дракон.
С крилата на новия ден.

Чернокосият регент с нежно синьото наметало вдигна ръце и бутна огромната врата. Вратата, зад която се криеше бъдеще. Той, който бе тяхната връзка с този свят. Колко различни можеха да бъдат сега вратите. Някога носеха само спомен за нещастие. Но сега светлината бе по-бляскава и приканваща от всичко, всичко в тоя свят. Да. Те си бяха у дома. Отново виждаха снежно прекрасния пейзаж на дворцовата градина през прозореца. Прекрасните стени от мрамор и огромните открити прозорци, през които навяваше сняг. Това бе техният дворец. Дворецът на драконите. И на трон от черно-златен камък, стоеше малкото момче, което можеха да признаят за своя владетел. Детето, което нямаше нито корона, нито жезъл, но стоеше тм и някога щеше да ги води отново, както предците му преди него. Скай. Небе. така го бяха кръстили. Защо? Никой не знаеше. Както ездачите възпяваха небето в своя свят, така много момчета, дори момичета, бяха кръщавани на синия цвят или на небето. ТКова за тях бе една мечта, която никой друг не разбираше - да докоснеш синьото небе. Принцът носеше това име и всеки можеше да го докосне. Да докосне синьото небе.
Детето скочи от трона, щом Тир`ре влязоха. Разпери ръчички и се засмя, когато видя Рой. Когато регентите бяха там, детето беше щастливо. Иначе беше само, но когато бащите му бяха тук... никога.
Рой го прегърна бащински и се засмя докато се въртяха в снежната зала. Той бе неговият баща, един от хилядите, които се грижеха за него. Нямаше си истинско семейство както го разбираха другите хора, но си имаше тях. Ездачите. Всички. По подобен начин се хвърли и на Хавок, а после остана, хванал ръката на последния, вперил чисто зелените си очи в новодошлите. Никой не каза нищо. Рой постави ръка на черната му главица.
- Скай, тези хора искат да се запознаят с теб - въпреки, че го каза на драконски, Тир`ре успяха да схванат смисъла. Очевидно детето не беше научило общ език все още.
- Хонто? - детското му гласче огласи сградата и на лицето му се появи една огромна усмивка. Облечен в черен дебел кожух, той беше истинско олицетворение на дядо си Грациан като малък.. Но в същото време излъчваше нещо много по-светло дори и отнего. Челото му бяха покрили с зелена лента, явно под нея... се криеше нещо.
Принцът се затича към Тир`ре без да се страхува. От какво? Щом бяха тук, значи нямаше страшно. Значи бяха негови роднини, нали? Самите Тир`ре бяха удивени от това малко дете, което разбираше и не разбираше... всичко.
Докато шумно се запознаваха и детето се интересуваше от всички, Рой се усмихна и дори се засмя леко, но само Хавок го чу.
- Какво? - прошепна русият, след като Рой продължи да се смее.
- Просто... се гордея със своя син.
- Той твой син ли е!? - шашна се Хавок и направо подскочи. Все още вървяха клюките, че, не, Скай бе син на Рой... На Хавок... На Муртаг... изреждаха почти всички, въпреки че Кевин вече беше признал отдавна, но...
- Той е син на всички ни, независимо от кръвната връзка, Хавок. Много добре го знаеш. Не го забравяй.
- Да... Да, разбира се... - той също се усмихна на чернокосото момче, което се обърна давиди дали още са там.
- Свободата, понесена на гърба на дракон. С крилата на новия ден. Лети, лети птицата в небето... Небето, което е нашия подслон. Сневата на нашия свят. Свободата на нашето щастие.
- Ще мине много време преди Скай да разбере какво означава за нас, нали?
- Да... Но все пак това време ще дойде.

~~~
Децата го гледаха недоверчиво, а някои се подсмихваха. Сигурно си мислеха "Никога няма да го направя". Хито Накамура го четеше по лицата им. Затова се усмихваше така по лисически. Той се завъртя отново към тях, докато тихо разговаряше с Бром, който беше уредил за тях Тронната зала този ден.
- Хей, не се оплаквайте от нас, там - провикна се Рой, докато следеше внимателно израженията им. И двамата големи се обърнаха към него и се ухилиха.
- Хайде, Рому, ти си пръв, излизай!
- К`во!? Няма да стане! Хавок си го бива изпитвайте си него.
- Ставай, ставай, ставай - подкани го Хито и нямаше как, момчето стана, цялото червено. Защо пръв трябваше да се опита. - Първо на първо преодолейте страха си. Един ден ще ви гледат много хора независимо дали искате или не. Не се страхувайте от очите им, нито от хулите и клюките, които ще тръгнат винаги. Бъдете себе си.
- От къде знаете, че ще ни гледат?
- Вярвам, че ще бъде така. - Хито се усмихна окуражително и се намръщи на другите, които се закискаха и засочиха Рой. НСо те все пак, разбира се, не си взеха никаква забележка. Май трябваше да им даде да разберат. - Муртаг! Вато! Лави! Хюгес! Онизука!... И, разбира се, на всяка манджа... Кимбли! Всички тук до Рой, веднага. Не, веднага казах, Лави, без изключение. Да видим на кого ще се смеете така.
- Ама аз съм много хилав! - опита се да пробута Муртаг онази стара бромова шега.
- А, не, чудесен си. Веднага тук! - Хито се хвана за главата и тайно се усмихна. Момчетата му бяха... момчета. Поне не бяха загубили детския си дух след смъртта на Тайсън. Беше ги разтърсила и сега, когато лагерът го нямаше, живееха трудно. Но се справяха. Поне бяха силни. Трябваше да бъдат и това, според Хито, беше най-ценното им качество.

Няколко години по-късно, в същата тази зала, само че много по-късно вечерта, когато нямаше никого, в залата беше вече само един. Той стоеше в тъмнината и гледаше, а не виждаше нищо. Сигурно си спомняше колко много беше преживял в тази зала някога, когато беше дете. Сега също беше, но вече... се чувстваше прекалено стар.
- И ето тук, за доброто на целия свят... Точно тук, преследвайки небето, стигайки до най-далечната звезда... - тихо прошепна в тишината на голямата зала, после хвана главата си и остана без отговор на този странен повик. Беше стар стих, който някога бе записан в техния албум и той още го помнеше и щеше да го помни. Те винаги бяха едно, той и съучениците му, а всеки бе толкова различен...
- О, и ето тук, за доброто на целия свят... Точно тук, преследвайки вятъра, разпилял цветята по цялата земя.... - момичето беше вече жена, минала през безброй грижи. Ездачите бяха нейният народ, а тя беше силна като зимата, която никога нямаше да види. Тя, истински наследник на владетели. Тя, истински владетел на небето и земята, която бе огън и лед в сърце на дракон. Казваше се Арвен. Някога бе била там и бе гледала в тъмнината с вечно зелените си очи... към момчето в тъмнината, свило се от изненада... където винаги беше било. - Срещнах теб, който преследваше мечтата за доброто на този свят. Как се промъкна? Мислех, че ще избягаш.
- Нямах сили да го направя. Помогни ми.
- Да... Разбира се, разбира се! - чернокосата се сля с лунната светлина, бе облечена в странно сребриста рокля. Първата рокля, в която я виждаше Муртаг от години. Тя се обърна отново към него и кимна. - Знам къде да те пратя. Но ми обещай... ще бъдеш щастлив на север, нали?
- Жените винаги искат глупави обещания.
- Този път това не е глупаво! - все пак съумя да го каже по-тихо, за да не чуе някой, че той се е промъкнал нзаконно. - Просто от... ами... искаме всички да са щастливи.
- Аз не изпълних твоята мечта. Защо ти искаш да ми помогнеш, след като те напуснах? Трябваше да ти стана съпруг... Но ме прогониха. Сега вместо да ме мразиш какво правиш ти? Даваш ми свобода? Що за мислене, Арвен?
- Т иси мой приятел независимо какво си за мен. Не го забравяй, глупаче. Ти... си част от семейството ми. Възприеми го най-сетне.
Но той го беше възприел след много, много повече години, отколкото беше очаквала тя.

Подобни спомени и още много криеше залата за всеки, който някога беше бил там. Тъжни или весели, жестоки или красиви. Тя бе зала за всички и всичко и... от там бе започнало царството. Там се бяха взели най-важните решения и там бе сърцето на 0дракона, който бе цялата страна. Завинаги. Сега Тир`ре бяха вече част от това. Преди много време бяха напуснали залата с яд и тежест в сърцето. Връщаха се с радост. Едно място можеше да смени значението си. Винаги.
Принцът притича между краката на всички и отново се залепи за Рой като му прошепна нещо неразбираемо на драконски. Регентът се усмихна по бащински и кимна. Детето се зарадва, за миг по лицето му мина лека сянка, но после го успокоиха с други думи.
- Принцът искаше да ви каже, че сте добре дошли и се радва да срещне нови хора. Той ви възприема като част от семейството, която винаги е съществувала, защото не знае, разбира се, нищо за историята. Но приемете това като още едно от многото предстоящи посрещания в страната ни - преведе им Хавок простите думи на момчето, като ги украси и със свои - Принцът е само на три, поради това му беше по-лесно да научи родния си език, разбира се, като първи. Но някой ден, когато порасне и умее да ви разбере, ще се радва да поговори с вас истински. Подобно нещо каза.
- Принцът е... невероятно дете. - детето с черната коса и зелените очи, което приличаше на предците си. На Роланд Колд, който ги беше изгонил сякаш завинаги. На Грациан, който бе слънце и вятър, на Арвен, която водеше битка срещу всичко. Но Скай... Не бе никой оттях. Бе просто дете... бъдещ владетел.

~~~
- Леле, колко е студено навън, като в зима! - въздъхна момчето, като притича между пейките и се излегна в едно от езерцата.
- Е, не, то в планината е много топло през лятото - скептично отбеляза Рой, все още ученик тогава, който се гледаше на огледалото и се опитваше да си подравни косата... За бръсненето и дума да не ставаше, беше доста зле в това... Но другарите му също още се учеха, нали...
- Ох, ама че си кисел... - подхвърли Лави, който се опитваше пък да се разреши, което му се отдаваше трудно, понеже нямаше подходящ гребен.
Какво се бяха загрижили за себе си толкова ли? Те обичаха горещите извори... народът им по принцип ги обожаваше. Пък и там сред горещната се чувстваха на място. Не под слънцето, а в подобни места. Още повече, че ездачите държаха на чистотата. Поне... някои...
- Косата ми е все едно я е подрязала мама!
- Тогава не го прави сам, трябваше да помолиш Саку да ти помогне! - Саку, момчето, което им действаше като психиатър, бе добър и в това... И да, той единствен никога не се ядосваше, когато се сдереше с бръснача.
- Къде е Риза? - ппита след малко някой, който бе потопен почти целия в другото езерце.
- Ти какво, искаш да се къпе с нас ли, бе, Кимбли?
- Но сама ли? Онези жива ще я изядат... само да посемят. - в миналото ездачите се деляха на женски и мъжки лагери. За да пречупят тази система, бяха вкарали момиче в техния клас, момчешкия. Така системата се беше пречупила, когато бяха завършили. Но по онова време старателно отбягваха Риза... момичетата от момичешкия лагер.
- Вече се постарахме да не бъде така. Горката, сигурно не й е лесно.
- Ти какво очакваш? Ако аз трябваше да живея с 39 момичета щях да полудея!
- Да... от любов...
- Хей! Не е вярно! - но вече никой не го чуваше, защото всички се смееха.

Планината с нежно красивите й окраски беше очарователна през този сезон. Идваха тук за около трети път и не им омръзваше. Белокосият се беше подпрял н меча си и се усмихваше на далечните по-високи, много, много по-високи планини.
"Тревожи ли те нещо?" зеленият дракон беше се увил около него и го топлеше с горещия си дъх. Отчасти Хито му беше благодарен, защото чувстваше как ще замръзне без негова подкрепа.
"Страхувам се от това, че трябва да се крием"
"Но защо, така сме в безопасност... Децата са."
"Но с тези техни мечти и идеали... страхувам се да не се обърнат срещу мен. Грасу, ако се изправят срещу мен няма да мога да ги спра"
"Грешиш. Ти си много повече отколкото мислиш. Много."
Белокосият се усмихна криво, но кимна. Все някак щеше да се справи. Той познаваше добре мечтите им, знаеше кой какво иска да постигне и кой какво смята да прави. Те бяха споделили с него всичко нужно за това. Той смяташе, че трябва да ги запази, за да го изпълнят. Пък и... не беше обещал само на тях...
"Грасу, разумно ли беше да обещавам на... някои от родителите..."
"Може би не. Животът на децата им е в ръцете на самите деца. Вече не и в родителите. Но... Не можем да върнем времето назад сега"
"За жалост... вече не... Дори бих променил собствените си думи... Но да съм внимавал когато е трябвало..."
- СЕНСЕЙ! Рой се острига като овца! Помогнете! - разкрещяха се незапно откъм вратата и стреснаха белокосия, добре че драконът го задържа с опашка. Кога се беше озовал толкова близо до ръба на скалата?
"Техният живот принадлежи само на тях самите... и също така е в твоите ръце..."

Помнеше как Муртаг го прониза. Не, не беше Муртаг, а Ним. Хито добре помнеше златните очи, изпълнени с омраза. Когато бе избухнала първата битка на учениците му. Защо Ним го беше направил. Когато го беше изритал от соблствения му дом, му беше казал "Повече да не съм те видял"... И... Да, мислеше, че така ще го премахне от очите си. Но нещо отново го върна. Никой не знаеше защо още живееше на този свят, Хито Накамура. Вече два пъти го бяха убивали... Кой... Беше той...

Празникът беше голям и шумен. Балът с маски бе най-странното нещо, което можеха да измислят Ездачите в миналото. Вече не го правеха, но някога бе нещо прекрасно и магическо. Чрез своята магия, те можеха да направят чудеса за своя народ така, както го възприемаха. Балът с маски, магичент и съвършенно различен, бе нещо като техен втори свят всяка нощ, когато го имаше... в дните на трудностите в болката.
В огромната зала се въртяха най-различни странни същества. Магически и прекрасни, отново, отново... С различни прекрасни цветове за коси и маски, които покриваха очите им. Очите, които можеха да прозрат през всяка магия, винаги. Някъде там можеха да се сбълскат с царицата ис, тогава още толкова млада. Но никой не можеше да знае, освен ако не я потърсеше специално. Е, тя беше там, увлечена в танца, който владееше най-добре. Така се биеше в битка и така бе свикнала да танцува, дори когато не държеше меч, а ръката на своя партньор. Тя не знаеше кой е. Нали трябваше да разбере в последствие. Поне бе добър танцьор... който и да беше. Вероятно бе на нейните години, или поне по-голям от нея най-малко с три. Дано само Бром не й беше скроил някакъв номер. После щяха да й подхвърлят шеги, ако разберяха, че бе едно от прекрасните бели същества, наречени принцеси, което също носеше маска тази вечер.
- Поне не си от нашите... - измънка му, когато с облекчение установи, че той не обърка никоя от сложните стъпки и се справи почти перфектно, за разлика от повечето останали.
- Нашите кои, Арвен-чан? - накара я почти да се спъне и провали всичко. Но той... той беше прогонен, нямаше правото да идва тук, особено на бала. Цялата пребледня и се превърна като чисто бялата си рокля, в истински сняг.
- Какви си ги намислил!? - изсъска му, като се приближи възможно най-близо. Той не изглеждаше да се чувства виновен или застрашен.
- Наслаждавам се на музиката, разбира се. Вие не мислите ли, че е хубава? - бърна на официално, докато се разминаваха с други двойки.Някои го погледнаха странно, разпознали го по гласа. - Всички тук са наши хора. Те няма да ме издадат.
- Ммого е опасно.
- Ако нещо се обърка сам ще отговарям за себе си. - ако не говореше, всичко щеше да е наред. Днес носеше почти непроницаема маска на някакво древно божество, а косата му не си личеше под перата, които представляваха косата на това божество по принцип. - Мислите ли, че щяха да ме пуснат, ако не ме бяха проверили?
- Бром... - досети се тя и той се засмя, а още няколко лица се обърнаха към тях, докато ги подминаваха. Той го усети вероятно затова млъкна и се огледа притеснено.
- Моля те, нека музиката да не спира. Не мога да им позволя да ме видят. Не мога да им подаря радост, която ще бъде отнета отново. Арвен, това е единствената ми молба към теб тази вечер. Скоро си тръгвам. Искаше ми се да ги видя, пък макар и маскирани. Защото аз винаги ще ги разпозная, те мен - също. Не мога да им го позволя. Съжалявам.
- Много добре го разбирам. Те те мислят за мъртъв. За бога, аз също... аз също...
Това беше единственият път, през две годишното изчезване на Муртаг, когато се беше появил, а после отново изчезнал за дълг период от време. Но поне не беше останал някъде там. И все пак... Тогава им беше липсвал. Техният вечно различен брат. Техният брат.
Изчезна във внезапно уредената тъмнина. Тя се опита да го задържи, но той отново изчезна. Що за различия имаха те въпреки всичко... този народ...
Светлината отново се усили, но на пода бе останала само маската от пера. Нямаше вече никого там, царицата вдигна чудното нещо и въздъхна. Да, той нямаше правото да живее тук. Никой не го искаше тук. Той беше различен. Сега, много, много време след това, той бе намерил своето място. На своя трон, където никой не можеше да го свали. Там, където беше себе си. Всеки си имаше място. Дори хората като него. Слънцето не го приемаше по този начин, по който го приемаше луната. Значи оставаше при луната. В тъмнината, под безплътните й мрежи, той живееше там. И там беше щастлив. Имаше своя собствен живот, който държеше в собствените си ръце. Вече знаеше дали може да се довери или не на собствения си опит, имаше достатъчно. Мъжът, който бе вече, беше олицетворение на рицарят, който беше ездач. Ездачът рицар беше страдащият. И онзи, който бе отритнат. Този, който се биеше, а не знаеше за какво. Или онзи, който се бореше за честта. Рцарят на магията, на самотата, на света, който бе само негов, света ,който познаваше само той, единствен, по свой си начин.

Старата снимка падна на земята, когато Рой я изпусна малко по-късно, докато обясняваше на Тир`ре за някои забележителности на замъка, те искаха да знаят всичко. Падна от джоба му на пода и той спря объркан за миг, когато я видя. От кога беше там и защо не беше в албума? Може би в усамотението си беше мислил върху нещо и я беше държал в ръце, вече не помнеше... Едно от децата на Тир`ре я взе и я погледна с любопитство, а явно остана и объркано.
- Какво е това, бате? - той му подаде снимката и зачака отговор. Ездачът все още объркано вдигна снимката пред очите си и се замисли.
- Това е... Споменът на моето време. Споменът на моя свят. Част от всички тези спомени. Моите братя. - той се усмихна на значително по-младия си образ и понечи да прибере снимката, но видя жеста на стареца и след кратко колебание му попаде снимката. На нея четиримата режгенти, толкова еднакви колкото и различни, бяха заедно. Винаги бяха били, но тук бяха заедно и телом. Един до друг в студената патрулна нощ преди много, много време.
- Какво пише? - попита стареца, в единия край на снимката имаше изписани старателно букви на драконски. Другите го наобиколиха да огледат заинтересувано снимката. От дясно на ляво първи беше Хавок, който по онова време беше целият почервенял от нощния студ. На главата си беше сложил синя шапка, която закриваше косата и ушите му, та изглеждаше още по-млад. В едната си ръка държеше, изглежда, дръжка на меч, черната му зимна униформа беше подета от запечатания вятър преди много, много години. С помощта на Муртаг, бяха хванали Хюгес, който отново изглеждаше най-весел и май току-що го бяха изкарали от пивницата. Хюгес имаше разхвърлян вид, явно току-що беше минал през някой бой, но изглеждаше щастлив въпреки всичко. Муртаг го гледаше строго, макар че изглеждаше така сякаш почти ще се разсмее още малко. Рой явно беше тръгнал да разтрива нова рана на главата и се караше на някой извън снимката, като държеше счупено шише.
Сегашният Рой явно се чудеше дали да им преведе написаното. Дали беше възможно да е същия, какъвто беше на снимката? Да, да разбира се. Той си беше той завинаги...
- "Мой приятелю, аз съм твой брат. Мой братко, не забравяй семейството, от което започна"... Това е... част от училищния албум, съжалявам. Не би трябвало да е в джоба ми.
- Училищен албум?
Те проследиха ръката на ездача, която извади от джоба му едно практично албумче с черна кожа и им го престави, а после и постави снимката вътре.
- Да... Ние бяхме един куп деца, четиридесет. И нашият учител... Бяхме толкова близки, че не можем да се разделим дори в смъртта. Ако видите ездач с албум някъде.. То той е наш съученик...
- Това... го одобрявам - ухили се старецът и кимна няколко пъти за одобряване. Всъщност... идеята беше великолепна.

~~~
Белокосия призрак на тяхното щастие чукаше с показалката си на дъската, за да привлече внимание. Децата още бяха запленени от урока си при госпожицата от другата стая. Имаше отделни учители, които имахаправото да обучават децата на различни неща без да се притесняват от клетвите. Наричаха ги свободни учители. Те обучаваха предимно децата, които искаха нещо допълнително. Да, всеки истински учител можеше да ги научи на същото, но децата просто не искаха да товарят своя.
- Рой, моля те, остави ме да започна! - скара се накрая Хито и се намръщи. Децата обаче като че ли не му обърнаханикакво внимание и той се отказа, после постави ръце на кръста си и огледа внимателно всички в стаята. - Добре, предавам се, какво учихте този път?
Те се умълчаха за миг стреснато, о, не искаха да му кажат? Е, и без това не беше нужно чак толкова да знае. Те можеха да пожелаят от друг учител да им каже каквото и да е... Но не всички учители разбира се имаха правото да им разкажат. Като техен "класен" учител, само той можеше да ги учи на всичко подборно, за това бяха клетвите.
- За... една от расите на хората - тихо промълви Вато.
- Онези, които използват онези... китари - объркано се опита да обясни и Джулио. Белокосият ги изгледа и двамата, после се изсмя.
- И какво толкова вълнуващо намерихте в тях, Джулио?
- Начинът им на живот, диалектът им, културата...
- А не можехте ли да го обсъдите след моя час, когато ще имате обедна почивка... Вато?
- Няма да се повтори, сенсей, съжаляваме.
- Благодаря ви. Честно, чувствам се много пренебрегнат като правите така. - той се усмихна мило и отново се обърна към своята вечна помощничка - дъската, където сега имаше и карта на царството им - Изтърпете ме и после сте свободни, става ли? Аригато... Така, тъкмо щях да кажа, че най-опасната ни граница е северната, защото...
- Вярно ли е, че Морган Лех е бил от испанската раса на хората? - Йошино май изобщо нямаше намерение да слуша за никакви граници.
- Да, Йошино, както и много от техните герои, защото испанската раса е на едно доста опасно място от човешките земи. От там идват Морган Лех, Джиген Дайске и още много знаменити герои на хората.
- Значи и генерал Муртаг е от там? - тихо попита Кейстръл, който въпреки всичко си записваше бележки от урока на Хито.
- Генерал Муртаг - Хито въздъхна безнадеждно - Не е от испанската раса, Кейстръл. Той е бил виден генерал през войната, който въпреки и само човек, е спечелил доверието на Роланд Колд, тогавашния ни владетел. Но той е бил от финландската раса, Кейстръл. Човек на снега и студа, доста е бил... хм... остър човек бих могъл да го нарека.
- Как е изглеждал? - Хюгес питаше това за хиляден път, защото винаги виждаше в образа на този генерал приятеля си Муртаг, същият в тази класна стая.
- Не е това, което си представяш, Хюг. Бил е доста нисък човек според историята ни. Винаги е бил облечен в кожи, защото там, от където идва, било много студено. А по онова време и по нашите земи е имало сняг. Имал е дълга бяла коса по рождение и кърваво червени очи - родил се е албинос, но сме чували, че тази човешка народност често претърпява това. Добър войн и... Риза! Слагай перуката!
Рязкото спиране на разказа накара всички деца да подскочат, но Риза веднага послуша Хито. Едва бе успяла да си я сложи и ето че вратата се отвори. По изражението на Хито децата сметнаха, че не е на добре и се напрегнаха.
- Какво желаете? - тихо попита белокосия и въпреки, че не си пролича добре, децата видяха как бавно спуска ръка към вътрешния джоб до сърцето си.
- Проверка. - зловещият глас никак не се хареса на момчетата. Беше женски. О, не, само това им липсваше - проверка от момичешкия лагер... Да не би някой да ги беше натопил? Хито се намръщи.
- Махайте се - власто махна с ръка той, макар и да знаеше, че няма да помогне. В стаята влезе висока жена и доста дебела. Не изглеждаше никак приятно и повечето деца се свиха назад. - Няма смисъл да ме проверявате за втори път. - беше се случило и миналата седмица, но за тяхна радост, тогава Риза и още няколко момчета бяха болни. Ако откриеха Риза в момчешкия клас, щеше да има огромни последствия и то лоши. Немислимо беше момиче да се обучава по тази система.
- Не, сега децата ти са всички.
- Предизвиквате ме. - извади ръката си отджоба, но не държеше нищо. Слезе от мястото си и застана пред неестествено високата жена. Въпреки че бе толкова висока, не можеше да се мери с чистата белота и искрящите очи на Хито Накамура. Тя понечи да го избута настрани с голямата си ръка и това сякаш преля чашата. Децата никога преди не бяха виждали подобно нещо, макар че им предстоеше да виждат още дълго. Учителят им, който по принцип беше много спокоен, сега отскочи назад като паяк и змахна рязко с ръка. От нищото се появи леден кръг, който се разби на хиляди парчета и от него излезе дръжката на изящна катана. Хито не носеше оръжие със себе си, но можеше да го материализира когато си пожелае. Наистина беше усетил злото, което предстоеше. Някога учениците му също щяха да научат този урок. Онази зла жена също беше извадила огромното си, подобно на брадва, оръжие и сега вече замахваше към белокосия. Да, след това години наред на пода стояха строшените дървени настилки от онова време. Хито замахна с онзи меч, децата се отдръпнаха и добре че го сториха. Лед и пушек се вдигна от първия удар на учителите. После, когато се отдръпна, между Хито и учителката, предвидил опасността, стоеше младият директор. Чернокосия младеж, много по-млад от всички други учители и почти връстник на най-големите ученици, петнайсетгодишните. Бе на осемнайсет.
- Достатъчно! - той знаеше какво щеше да стане, ако учителката разбере. Затова защитаваше Хито с цената на всичко, което имаше. - Вън! Ще говорим вън! - говореше на учителката и бързо я изкара. На входа се обърна и поклати глава, като промълви без звук "Извинявай".
Хито постоя няколко секунди така, после се свлече долу задъхано. Сега го беше хванало страх да не би всичко да се провали.
- Не се безпокойте, сенсей,всичко ще се оправи - децата го бяха наобиколили, повечето със светнали очи.
- Бяхте страхотен! Научете ни и нас!
- Да! Така ще ви защитаваме ние!
- Беше супер!
- Всичко ще се оправи, сенсей!
Да... трябваше да вярва в надеждата.... Усмихна им се и заби катаната в дупката в пода.
- Прекалено прибързаната магия не ми действа добре. - всъщност, беше му малко лошо и май щеше да повърне. Но... това беше за да защити тяхи нямаше значение. Обикновено беше по-внимателен и преценяваше по-добре, но сега го беше обхванала някаква лека ярост от това, че не може да спре тази жена... сега... може би беше успял.
- Пийнете, ще ви стане по-добре - Ишин, младото момче от класа му, което се очертаваше като един от най-добрите химици на времето си му поднесе нещо с гадно зелен цвят, но учителят не започна да мърмори и децата го зяпнаха, докато не изпи всичко до дъно.
- Как го пиете това!?
- Защо не, имаше вкус на ябълки. Не се съмнявайте в Ишин... сигурен съм, че ще измисли още много подобрения на обикновените ободрителни отвари.
- Сенсей, аригато. - малкото момиче като че ли беше най-уплашено от всички, които едва ли... бяха точно уплашени.
- Никога не бих те предал на тази жена, Риза. Не се страхувай. Когато се срещнахме си изяснихме всичко, нали? - при първата среща младите ездачи имаха правото да споделят с учителя си какво точно ги е подтикнало да станат това, което им предстоеше. Правеха го насаме. Така учителят носеше тайните на всичките си ученици, знаеше техните слаби места и техните сили най-добре от всички други. Обвързваше живота си с клетва... никога нямаше да ги издаде. Именно затова един учител бе достатъчен само на един клас... не можеше да поема прекалено много тайни, клетвата можеше да го погуби. Хито Накамура бе имал късмета да разговаря с всичките си четиридесет ученика за тайните и копнежите им при първата среща.
- Точно така! Сенсей е положил клетва, че ще те пази независимо каква е твоята цел в живота! - твърдо кимна Гио и оправи перфектната си прическа още веднъж.
- Разбира се. Сега ще може ли да изслушате глупавия ми урок за вас или ще се наложи да ви давам представление още веднъж?
- Ще бъдем тихи като рибки ако после ни научите на призоваване на меч от въздуха.
- Напълно невъзможно за вас!
- Тогава на бързи рефлекси!
- Вие си ги имате.
- Тогава поне потренирайте с нас!
- Добре, това става... става...

~~~
Земята под дракона беше цялата бяла, а преди не беше. В спомените му бе толкова зелена, че можеше да го обърка само ако я погледнеше веднъж. Но сега светът беше бял. Беше нормално, но той не чувстваше, че трябва да бъде така и тук. На северната граница винаги беше по-студено. Тук изпращаха ездачите, които трябваше да с покрият... които бяха различни... и тези, които имаха много силни сърца и души, за да издържат на всичко, което им се изпречеше на пътя. Северните Ездачи бяха по-различни, родени със северния вятър, те най-много приличаха на ездачите такива, каквито са били в миналото.
Синият дракон се превъртя няколко пъти и започна да слиза надолу. Малката къщурка, където обикновено всички спяха един върху друг, сега сигурно беше празна. Да, Винр си спомняше добре как живееха ездачите тук, в миналото когато и той също бе сред тях. Помнеше как Ямараску обичаше да ги буди, не че го искаше в повечето случаи. Той обичаше да пее сутрин, когато слънцето изгряваше, звучеше добре. Но не и за сънените ездачи, които му се нахвърляха с гневни викове отгоре. А после тя и той отиваха при драконите и тя бе по-силна от учител и по-смела от всяко друго момиче, което беше отишло някога на север по своя собствена воля.
Тя... Тя имаше прекрасни сини коси досущ като люспите на Винр, същ толкова блестящи. Тя и брат й бяха родени за светци, а не бяха. Тя носеше обикновено дрехи от здрава кожа и изглеждаше като ездач от където и да я погледнеш. Силният й глас стряскаше спокойствието наоколо и раздвижваше въздуха така, както никой друг не успяваше. Тя държеше копието си с завидно умение и винаги, винаги се караше. Блу Тегами Ло беше сестра на Лука, преди да си смени името посмъртно и да се превърне в символ на снега на севера. Но сега от младото момиче бе останал само надгробния камък. Драконът се спусна рязко надолу и в допира си до земята при ечовешката си форма. На малкия хълм бе по-студено отколкото очакваше, но сигурно беше нормално. Сега бе човешко същество, по-слабо от обикновен дракон, трябваше да свикне. За миг се загледа в камъка, издялан в перфектна форма на нещо, което всички познаваха. Усмихна се, вече разбираше и написаното. Бе помолил някога да му го прочетат, но сега нямаше нужда. Приближи се през дълбокия сняг и докосна камъка, а после се отдръпна. По дяволите, хората бяха прави. Камъкът бе магически. Лука, за бога, наистина, наистина бе се погрижил за вечния сън на сестра си.
- Виждаш ли докъде стигнахме, Блу? Ето че предсказанието ми се сбъдна. Сега си приличаме. - тихо обяви Винр, като се строполи до камъка и загледа сивото небе над себе си. - Но ти вече го знаеше и тогава.
"Първата им среща не беше минала толкова добре, колкото се очакваше. Винр, който нямаше място никъде също беше изпратен в Севера. Да, там изпращаха и съществата, които нямаха място в този свят, където бяха родени без да бъдат искани. Така синият дракон се беше отправил към севера. Първото нещо, което видя от висините, беше младеж на около осемнайсет, който се боричкаше с малко момиченце. Младежът бе лилавокос и изглеждаше щастлив, но острото око на дракона забележи, че не беше точно така. В сянката на къщата се прозяваше друго дете. Синекосо момче, което изглеждаше много, много отегчено. Момичето се отърва от схватката и изпищя. Толкова пронизителен писък не беше чувал дракона и едва не загуби равновесие. Поради това успяха и да го видят и му помахаха. Това беше северния пункт, а?
Момичето го посрещна скачайки, беше толкова малка, че ако не я усещаше, щеше да я стъпче без да иска.
- Ти си пратеник на баща ми, нали!? Ще ти видя сметката, драконче!
- Спри, Блу! Недей! - но тя вече удряше с юмруци по гърдите на дракона, който взе, че се ядоса и избълва малко огън. Сухата трева веднага беше подхваната и ето ти пожар..."
Когато го опозна, момичето го прие в малката си групичка. Тя включваше брат й и прогонения Муртаг, който ама никак не се вписваше във веселието й. Но се променяше под напътствията й. Просто бе такъв човек, тази Блу. Променяше севера в свои собствени цветове. В деня преди битката, тя бе говорила единствено с Винр. Той й беше обещал да я наблюдава винаги. Но тя беше паднала в тази битка. Е, той я наблюдаваше отново... наблюдаваше надгробната плоча, за която разказваха, че проговаря на определени хора. Може би се случваше само с Муртаг? Единствения ученик на инатливото, вечно усмихнато дете, което тичаше първо в битката.
- Знаеш ли, Блу? Ти наситина успя. Страхуваше се, че никога няма да постигнеш усмивката му, нали? Не, този път... ти успя... Той намери своето място. Само че... ако можеше да се погрижиш и за мен... Ами Лука? Е, той се закле да му служи. Прекрасен е, рядко съм виждал ездач да се справя така добре с магиите. Трябва да се гордееш с брат си, Блу... И двамата избягахте от съдбата си и постигнахте нещо. - усмихна се на ледения вятър, който сякаш се включи в разговора му и за миг замълча, после се сви още повече до камъка и се замисли. - Зима е... Не мога да направя нищо за теб сега. Мога само... да бъда тук... Знаеш ли... Сигурно някой ти е казал вече, но генерала се съгласи да ти даде името си. Най-съкровената ти мечта. - беше му по-добре когато говореше. Какво ако го помислеха за луд? Говореше на Блу, където и да беше тя, независимо дали можеше да го чуе. Просто искаше да успокои мислите си. Севера успокояваше. Северът прибираше в ръцете си... съществата като него.
"Генералът..." тихият леко момчешки глас прокънтя очудено в тишината. От много, много далеч. Винр вдигна глава и погледна към камъка. На него седеше сребърно създание, което едва ли всички можеха да видят. Сребърното създание, което Винр помнеше още от тогава. Макар и сега да беше прозрачно, той различи дългата синя коса и блестящите златни очи. Винр не остана много изненадан. Муртаг му беше споменавал за подобно нещо. Блу... още беше с тях.
- Съжаляваше, че не успя да ти предаде името лично. Но ти вече беше...
"Дал ми е името си!? Съгласил се е!?" духчето скочи от там и затанцува босов снега. Едва ли му беше студено... тя винаги ходеше боса. "Значи мога да си отида с мир!"
- Никой ли не ти го е споменавал?
"Че кой, Муртаг като дойде тук само си мълчи, не чета мисли! Ами Лука не е идвал от бог знае кога. Благодаря ти, Приятелю на елфите! Най-сетне някой да го спомене..."
- Радвам се... че те зарадвах.
"Я горе главата! И ти си имаш място, колко пъти да ти го повтарям!?" ледените и детски пръстчета се забиха в гърдите му и го полазиха тръпки. Не беше шега работа да ядосваш духове. "Мисли по-позитивно! Аз лично мисля... че вече си намерил мястото си. Всъщност да... Ти вече си се променил като тях" тя остана замислено за миг, но после си кимна. Беше права за себе си. Ако мислеше така, то значи бе истина. Тя никога не грешеше. Скоро остана само вятърът, магията изчезна. Дали не бе просто въображението му? Не, едва ли, иначе кой бе оставил малките стъпки от боси крака до камъка?

"- Научи ме! Поне нещо трябва да се прави докато съм тук! - лилавокосия дебнеше съученика си от много време, но Ямараску не му обръщаше внимание и Муртаг беше малко ядосан. - Ще накарам Винр да ти види сметката, Яма-чан! Не ме предизвиквай.
- Ще насъскаш дракона, чуваш ли се? Много умно, няма що, напиках се от страх - розовокосия сложи ръце на кръста си и се намръщи. Лилавия цвят, в който виждаше света му подсказваше, че нещо се е променило... но какво точно? Лилавокосия се направи, че не го е чул и продължи да го гледа умолително. Направо да му дожалее на човек. - Кой ти помогна? Да излезеш от меланхолията си? - самият Ямараску не беше успял. Лилавокосия взе малко да нервничи, но после се отказа.
- Ако ти не искаш, много ти здраве - изхвърли накрая и обърна гръб на приятеля си, който го гледаше учудено, а после се ядоса. Да видиш Ямараску ядосан - това беше нещо невероятно. Когато сграпчи Муртаг за яката на униформата, последният направо си се стъписа. Розовокосото същество на музиката го обърна към себе си и странните му очи се впиха в него все едно беше смъртно виновен.
- Слушай, малкия, мен ли предизвикваш? Искаш да изпея живота ти ли? Искаш ли да го направя!?
- Аз съм по-голям от теб с няколко месеца! - не че тогава си личише. Бяха още доста млади и Муртаг изобщо не си отговаряше на годините. Бе на осемнайсет, но бе нисък и с още детски черти на лицето. Докато Ямада вече изглеждаше такъв, какъвто си остана завинаги. Музиката водеше същността му по друг път на развитие. Странните му очи засветиха още по-яростно и той отвори уста, за да започне с проклятието си. Нямаше да е нищо опасно, Ямада никога нямаше да убие съученик и приятел... но можеше да прави гадни неща... Муртаг усети, че става сериозно и се намръщи.
- Искам само... да се променя... - тихо изрече така че само розовокосия да го чуе. Видя как гневът в очите му се превръща в изумление. Малко по малко, той отпусна хватката си. Този непреклонен негов приятел, този, който не се беше пречупил дори пред страданието... Кой бе го довел до тази идея сега? Лилавокосият изглеждаше достатъчно объркан, за да се разбере, че дори сам не е сигурен какво иска - Винаги си ми помагал, Яма-чан. Сега искам пак помощ от теб. Искам... да ме научиш да забравям за гнева си. Музиката ти... искам да се науча да използвам музиката като успокоител на същността ми. Ти си единствения ми шанс, ти ме познаваш, Ямараску. Само това искам от теб. Само малко тишина.
Ямараску го обиколи няколко пъти. Изучаваше го, Муртаг знаеше, че е по-добре да не проговаря в тези моменти. Знаеше, че Ямараску обмисля идеята много внимателно. После отиде до къщата и се върна с нещо.
- Ти си специално същество, Муртаг - тихо каза, стараейки се да не издава тайната, която знаеха всички, но не и лилавокосия. - Ти можеш да свириш на пиано... ти можеш и да пееш по свой собствен начин, а музиката ти е винаги различна. Но аз мисля, че знам... къде е истинската ти същност в музиката..."

Няколко месеца по-късно Винр летеше спокойно в небето, а на гърба му се боричкаха две инатливи деца. Едното бе вече мъж, а другото бе още младо момиче, но изобщо никога не се разбираха. Няколко пъти по време на летенето го бяха настъпили по главата и едва не бяха паднали... човешка му работа... Някъде долу тичаше с невероятна скорост друго момче. Синекосото дете на вярата, което се радваше на тревите и зеленината от близо, не и от въздуха, макар да беше партньор на Винр в битка. Лука... Неговият малък Лука... Толкова смел и все пак толкова беззащитен...
В селото ги приемаха добре. И лилавокосия все повече успяваше да говори с хората по-нормално. Това бе огромен напредък. Но хората обичаха да го слушат, когато свиреше. Той обичаше да се успокоява по този начин. Дори след толкова години Муртаг продължаваше да свири... на цигулка. В онова село те обичаха да го виждат застанал на площада им. Той не искаше парите им, просто забавляваше децата, които си играеха с него и дракона. Той не искаше аплодисменти, просто искаше усмивка и за себе си. Но това бе отдавна и бе толкова несръчен... Все пак роднините му в тъмнината бяха осъвършенствали този му талант. Винр си го спомняше добре... първия път, в който господарят бе излязъл в Дорадо със своята черна цигулка на нещастие. Хюгес бе си поговорил накратко с Винр за това, което бяха срещнали там, в чернотата, а после и Лука. Сега, когато бе и също така човек, драконът също бе любопитен за онова отвъд стената. Нямаше обаче да може скоро да отиде там, поне се надяваше. Нямаше какво да търси отвъд чернотата. Значи не там беше неговото място. Изправи се, потупа камъка на Блу и се огледа. От къщата, приветлива и топла, се долавяше мирисът на миналото. Неговото минало. Миналото на битките и... самотата, която обединяваше всички и вече не ги правеше самотни. Духът на Севера.
- Ти каза, че вече имам място, Блу... Трябваше да ми подскажеш още малко.
В паметта му изникна твърдението "Ти си дракон. Един дракон не може да бъде победен от човешката мисъл.". Прав беше той, господарят на Дорадо. Но и драконовата мисъл можеше да се обърка. Нима имаше съвършено същество на тоя свят?
"Това синьо небе... това прекрасно синьо небе. Помниш ли обещанието ни? Завинаги в синьото небе" когато бе се освободил от черупката на яйцето, в тъмната пещера, бе чул песента на сестра си, която бе избрана да намери своя ездач. Бе се излюпил заедно с нея. Той не помнеше обещанието на небето, което въздухът бе направил на създанията на силата. Той бе просто дракон, отхвърлен от обществото на ездаческите, защото бе просто войник. Но... вече нямаше значение, бе оставил всичко далече назад. Много, много далеч назад... А после... после се усмихна. Значи това бе имала предвид Блу? Мислеше, че разбира... вече знаеше, но просто не можеше да си спомни? Може би да, може би не. Засмя се и поклати глава. Колко глупав беше наистина... Толкова глупав.
- Права си. Права си, Блу. - неговото място бе... там...

~~~
- Ще търся на земята най-прекрасната звезда... Към мястото, където ще лежи светлината ще вървя. Ще търся във водите най-прекрасната звезда. Към морето от мечти ще вървя. Ще търся в небето най-прекрасната звезда. Към синевата от безкрайност ще вървя.
- Благодаря ти, Грим, достатъчно. - белокосият кимна на момчето с книгата да седне и отново се обърна към дъската, като се загледа в ситните драконски букви на хартията. - Така, авторът на тези кратки стихове е неизвестен и до днес, макар че се предполага, че е живял по времето на Роланд Колд. Поради тази причина някои смятат, че може да е самият владетел, тъй като части от същата тази "поема" са намерени в кабинета му. Но поради това, че буквите са били доста зле изписани, други смятат, че е дело на Лета Муртаг, а трети - на някой непознат прислужник в двореца.
- Защо се смята, че по-добрите произведения са написани именно по времето на Колд? Ами по времето на сина му няма почти нищо. - Ваш въртеше някаква пръчка, с която се упражняваше да държи нож в друг час между пръстите си. Изглеждаше отегчен, цяло чудо, че нещо бе му хванало внимание. Той бе техният гений и можеше да чете мисли на всичкото отгоре. Понякога не го искаше, но просто се получаваше.
- По времето на Колд и зимата е имало война, прав си. Но именно когато има война хората стават по-силни. Някои, които мислят, че никога повече нямада се завърнат, оставят своите мисли по начин, който обикновено не могат да постигнат. Нещо подобно. По времето на сина на Колд, баща на сегашната принцеса Арвен е било мирно време. Грациан е бил прекрасен владетел, но, както знаете, именно заради добротата е бил свален. Когато хората са спокойни не мислят за страха от смъртта. Ако мога да си го позволя... произведенията се нуждаят от вдъхновението на нещо, което да те удари в сърцето, не само от веселба и пиене в кръчмата.
- Защо вие не напишете нещо, Накамура-сенсей? - обади се Джулио внезапно оживен от нещо. Хито въздъхна и огледа почти празната класна стая. Повечето ученици ги нямаше днес. Трябваше да са тук, но бяха зачезнали на някъде. Рядко го правеха... е, щеше да се разправя с тях после.
- Защо мислиш, че ще мога да се справя, Джулио?
- Ами защото сте участвал във войните. И все пак сте... - детето се смути и се сви на мястото си.
- Защото съм бял ли? Защото някога съм умирал? Това не е причина веднага да се захвана с велики писания от които няма да излезе нищо. Все пк е нужно и талант. Ако го имах нямаше да съм сега тук като бивш войн... А като прост книжовник
- Никога не сте ни разказвал... за белотата.
- Вижте... - Хито остави книгата и несъзнателно задърпа един кичур от дългата си бяла коса. - Просто не намирам подходящите думи за това. Достатъчно е един да знае, е мислите ли?
- Риза не е соменавала пред нас.
- И много по-добре. - защо, защо се бе доверил на единственото момиче в класа си? Да не би защото тази нейна детска усмивка и тези искрящи очи да му напомняха... За нея... Сестра му, Медейра, която никога повече нямаше да види. - О, да, къде е Риза днес?
Децата стиснаха зъби и се спогледаха. Охо, искаха да го излъжат, интересно. Той се усмихна по лисически и огледа деветимата ученици в стаята. Девет от четиресет. Не, абсолютно никога не бе се случвало така преди.
- О, ами те... Те са при Бром-сенсей.
- Хм? - той инстинктивно погледна през прозореца и видя Бром сам да си пуши лулата на поляната до Грасу и драконът потвърди това. - Доста невидимки са ми станали. Да не съм за очила?
- А, не сигурно вече са... ъ... - дори Ваш се запъна на лъжата, въпреки че изобщо никога не можеше да лъже.
- Мда? - подкани го Хито и в следващия момент усети нещо зад гърба си. Нещо се приближаваше към него. Не, не можеше да е опасно, но какво...
- Танджоуби омедето гозаймасу, сенсей! - извикаха няколко гласа едновременно и той се оказа прегърнат от едно немирно момиче, което на всичкото отгоре му беше надянала и венец от странни черни цветя на главата.
- Н-Нани... - промълви неразбиращо белокосото същество, докато се трупаха от него и повтаряха същото това "Честит рожден ден". Той бе избрал датата на завръщането си от мъртвите за свой нов рожден ден. Нима не се беше преродил? Но как тези деца, децата, които не искаше да разбират, бяха намерили истинската му рожденна дата. Огледа се стреснато наоколо, докато децата се тълпяха около него, всичките четиридесет, че дори и нощното същество с завързани очи, за да не го притеснява слънцето. Бром стоеше на прозореца и му махаше усмихнато. Да, той трябваше да е. Не, всъщност, не можеше. Той също не знаеше, бяха се запознали след прераждането на Хито. Никой не можеше да знае, освен... освен...
- Слава богу, че вчера бяхме до кръчмата, за да занесем поправените маси и столове! - засмя се Анату, докато се приближаваше.
- Иначе така и нямаше да разберем!
- Сенсей, защо сте ни излъгали? Истина е, че сега имате рожден ден, нали?
- Но кой...? - той беше още объркан, докато още някой увисна на врата му.
- Беше някакъв странник, нали ги знаете какви се свират в кръчмата. Ама тоя май си беше як.
- Имаше черна качулка, та не му видяхме лицето. Ама ръцете му бяха едни такива странни... Прекрасни бяха!
- Имаше доста дълбок глас, сякаш идваше отвъд някое езеро, като омагьосващ беше.
- Сигурно е бил ездач от царската гвардия!
- Та той говори с Онизука, докато той слагаше един стол близо до него. Той ни каза! Много мило от негова страна. Само да видите каква торта сме взели, ще стигне за целия Дрейгън Дроу!
И продължиха да бърборят. Да... Беше някак невъзможно, но все пак беше факт. Морзан... Беше бил Морзан отново. За бога, Хито никога нямаше да успее да разбере всичките страни на този човек, твърде различен от всички, които някога беше виждал.