Където съществувам

Кимбли Золф - дете на рицарите
Аз съм най-големият. Аз съм техен батко. Аз нося отговорност за тях. Наистина, трябваше да съм по-отговорен. Но не можех. Беше толкова забавно... Беше толкова различно. Винаги съм бил по-големият. Винаги, дори и в лагера. Беше наистина различно. Защо бях тук? Защото исках да съм рицар на храбростта. И това исках да продължи, да продължи както трябва. Затова бях тук. Затова реших да дойда. Да, това беше единствената причина. Трябваше да ги пазя. Мислех, че се справям добре. Може би не чак толкова... Но все пак... Идвам от селце, в което приказките за герои вземаха връх на всяко парти. Аз обичах да играя ролята на героя. Исках да бъда истински такъв. Затова избрах този път. Дали беше правилно? Сам не зная... Надявам се, че е било. Иска ми се да съм се оказал прав... Въпреки всичко останало. Надявам се, а надеждата е хубаво нещо. Казвах се Кимбли Золф. От онзи ден пред лагера вече бях просто... Ким.

Лави Канда - дете на боговете.
Не исках да бъде така. Защо винаги трябваше да ме считат за нещо по-висше? Аз съм като другите. Бях като другите. Да, има една съществена разлика. Аз владеех смъртта и живота. Аз можех да върна някой към живота и да убия който и да е. Но тази сила си има цена. И не съм бог, за да го правя когато поискам. Тази сила не действа винаги. Защо въпреки това те ме смятаха за бог? Защо, за бога, наистина... Исках някой да ми помогне. В селото, в което живеех, наистина ме мислеха за бог. Наистина ми се кланяха. Беше ме страх от това. Не исках да се случва. Нямаше смисъл. Не исках да съм нещо повече. Ами ако това доведеше до нещо по-лошо? Някой чу молбите ми за помощ. Затова се озовах пред лагера. Затова приех тази съдба, тази униформа. Затова исках да се променя. Те не биваше да ми се кланят. Аз трябваше да скрия това, което мога. Те ме погледнаха и ми се усмихнаха. Те ме погледнаха не с боготворящи очи, а с детските и невинни. И аз бях дете. За злите езици на останалите аз бях Лави Канда. За невинните детски очи, които ме приеха, аз бях просто Лави-кун.

Лебърард Файър - сляпото момче
Беше страшно. Живеех в тъмнина. Навсякъде имаше само тъмнина. Нямаше нищо друго, освен звуци и гласове. Трябваше да запомня много гласове и много черти. За да мога да продължа. После един странник мина и ме научи на магия. Чрез нея аз виждах през очите на другите. Да, тази магия беше наистина полезна. Можех да продължа да живея така. Бях ездач преди това, но не можех да живея. Но с тази магия ми дадоха живот. Да следвам мечтите си. Да искам да постигна нещо за себе си. Исках да следвам мечти, които бяха съвсем нормални за останалите. Затова се борех. За това имах сили. Това, че исках да бъда ездач бе най-важното нещо, което имах за себе си. Другите ми помагаха. Те никога не ме изоставиха. За тях бях един брат. За тях, които никога няма да забравя. За тях, които ми помогнаха да прогледна. Напред, напред... Казвах се Лебърард Файър преди да прогледна. А когато прогледнах през очите им се превърнах само в едно... Лефа.

Лий Маркрис - владетел на гордостта
Те не разбираха. Те бяха слаби. Те нямаха истинска сила. Те си мислеха, че аз ги разбирам. За мен те нямаха никакво значение. Аз бях тук, защото исках власт и сила. Те можеха да ми я дадат. Само това исках от тях. Нищо друго нямаше значение. За какво ми бяха те? И без това не бях чистокръвен ездач. Колкото и да исках, не можех да ги разбера. Да, не ми трябваха. Само власт, само това бе истинската сила. Нито приятелството, нито семейството щеше да ме спре. Това е моята съдба - да владея. И аз ще я прегърна и ще я приема. Искам тази съдба и ще дам всичко, за да я имам. Искам да мога да владея и да им покажа кой е наситина силният. Кой може да продължи. Те... са твърде слаби. Моето име е Лий Маркрис. Но те бяха деца и ми дадоха свое име. Нека ме наричат както пожелаят. Един ден аз ще ги владея. Те ме нарекоха Ли-кун...

Лойд Ърл - пазител на непознатото
Аз не знаех езика им. Не познавах навиците им. Не познавах лицата им. Беше ме страх. Събудих се в една гора. Нямах дрехи, но не знаех какво е това преди те да дойдат. Събудих се, чувайки птичите песни, но не знаех какво са птици, преди те да дойдат. Събудих се сред листата, но не знаех, че това са листа. Не зная кой съм. Не зная от къде идвам. Говоря им, но те не разбират езика им. Аз не мога да науча техния просто така. Онзи човек ме спаси. Той се опита да ме заговори, но аз поклати глава. Той се приближи, но аз не се страхувах от него. От неговата белота. Той искаше да ме защити. Аз му позволих. Затова го последвах. Нека той ме води. Да, избрах някой да ме научи. Исках да разбера някой ден... Кой съм аз... Защо съм тук... Другите ме харесваха. Другите наистина искаха да ме опознаят по-добре. Аз се учех от тях. Старите ездачи ми дадоха име. Това бе единственото ми име. Казвах се Лойд Ърл... За децата бях просто непознатият от гората... Ло-ло.

Лю Накай - наследник на предците
Бях роден в семейство,в което магията ни се предаваше от поколение на поколение. Затова я имах и аз. Затова исках да я използвам. Моите предци ме обучиха. Аз ще следвам примера им. Но този път ще постъпя различно. Няма да остана у дома. Така бях решил. Сам ще реша съдбата си. Сам ще отида където трябва. Исках аз да управлявам живота си. Исках аз да имам това, което аз съм поискал. Поради тази причина отидох в лагера. Наистина, мисля, че сбърках. Тук падна такъв купон... Мислех си, че ще има какво да науча. Но не съжалявам. Защото те са с мен. След като те са тук, значи винаги ще има шанс... да науча урока на живота. Този урок, който преподава само небето и природата. Казвах се Лю Накай. За тях бях просто Лю.

Маака Рен - детето на разликите
Бях различен. Но какво от това? Сега също съм... Исках да съм като тях, но разбрах, че не мога. Винаги ги тревожех. Винаги им изкарвах акъла. Не съм искал да е така. Не съм искал да се раждам такъв. Въпреки това, те никога не ме обвиняваха. Винаги ме пазеха, винаги. Всяка нощ ме пазеха, всяко нощ спокойно ме наблюдаваха. Всяка нощ бе като предишната. И те никога не се отказаха, колкото и да се опитвах да ги разубедя. Те бяха такива хора. Бях им благодарен. Ще им бъда благодарен за винаги в този живот. Че пожелаха да опазят живота в мен и ме пазиха... До самия край. Докато не пораснах и аз. Докато и аз не се научих. Наистина ще им бъда благодарен. Хората ме наричаха върколак и чудовище. Името ми беше Маака Рен... За тези хора, които ми помогнаха бях само Анжу...

Муртаг Хикари - господар на чернотата
Живеех в двореца. Не обичах да живея там, но трябваше. Беше по-добре от нищо. Беше сякаш като да си жив. Добре де, можеше и по-добре. Но не можех да искам нещо повече, след като това бе моят единствен дом. Другият бе забранен за мен. Изпратиха ме в лагера, защото бях подпалил едно чудовище. Може би ме изпратиха на съд, сякаш това си мислех, когато тръгвах. Но трябваше да бъда смел. Аз отивах там, където ме пратеха. С малкото си конче аз реших да се боря до последно. Застанал на хълма горе, преди лагера, аз гледах към това място и се съмнявах... Че е като за мен. Не ми харесваше, че щях да бъда тук... Някак си не беше реално. И все пак се реших да опитам. Застанал пред зелената дъска и гледайки хората, които ме оглеждаха любопитно си промених мнението още веднъж. Може би нямаше да е толкова зле колкото смятах. За хората бях Муртаг Моуси. За съучениците си съм просто Емчо.

Нейван Танатос - избор от Съдбата
Избрах да дойда, защото просто пътят ме отведе до тук. Аз бях момче, което пътува и иска да учи. Тоест, просто момче. Ездачите бяха доста нападани по моето време. Исках крепост, в която да бъда защитен. Намерих тази крепост в стените на този лагер. Това беше единственото място, което можех да определя като свой истински дом-крепост. Затова се заех да го направя колкото се може по-приятен. Дали успях? Дали наистина имах мястото си тук? Бих казал да. Това място, аз го обичам... И то мен също... Шегувам се... Природата обича всички, все пак тя ни е родила. Не можем да се опълчим срещу великите сили. Те решаваха независимо от нашите решения. Пък и... Тук срещнах някой много важен... Дали бе само един? Едва ли... За тях, хората, които ме виждаха да се смия сред тълпата, бях Нейван Танатос. За приятелите си бях Нетасу.

Оки Рос - момчето, което сгреши
Харесвах черната магия. Тя ме привличаше като магнит. Може би това бе грешката ми. Дали трябва да съжалявам? Вече съм твърде навътре. Вече не зная. Харесва ми цвета й, харесва ми силата й. Искам да уча за това. Искам да знам повече. Сметнаха го за лоша поличба. Затова ме изгониха. Затова ме изпроводиха до този лагер. Той е твърде бял и няма нищо интересно в него. Но пък ако някъде по тъмно успея да внеса черните си книги... Тук ще имам помощ и подкрепя... Има толкова книги, които само аз мога да разбера. Може би това, че съм тук не е толкова лошо. Ще използвам този случай така, както ми го е поднесла съдбата. Защо да го пропускам? Да, няма никакъв смисъл. След като е тук, то значи е за мен. Затова аз ще сграбча възможността. Това е моят път. За хората аз бях прокълнат от съдбата. Наричаха ме Оки Рос... За хората, които ме заобикаляха бях просто Торо.

Следва продължение

Онизука Ей - избранникът на цветята
Още малко жълто тук... После малко синьо. Хареса ми. Харесвах тази картина. Първата от всички останали. Обичах да държа четка в ръка. Това бе за мен нещо, което не можеше да се замени с нищо друго. Харесваше ми. Обичах тази работа. Обичах, когато тази работа бъдеше оценена. Аз рисувах цветя и птици, рисувах и кръв и битка. Нямаше нещо, което да не можех да изобразя. Само него... Не знам как да го нарисувам. Учителят с чиста белота. Никой художник няма толкова бял цвят. Никой художник не е сособен на това. Казвам го и знам, че е истина. Затова нека остане бял и такъв, какъвто го помня... И нека никой да не запечатва свободата му на картина. Другите харесваха картините ми. И аз се радвах, че те се радват с мен. За хората бях художникът, Онизука Ей. За приятелите си съм просто Они-чан...

Риза Хауки - избранник на смелостта
Трябва да бъда смела. Трябва да се боря срещу неправдата. Трябва да се науча да мисля като тях. Мъжете са по-различни от мен. А аз трябва да изгладя разликата. Просто за пред останалите, чуждите хора. За другите, за моите приятели, аз ще бъда сестрата. Ще се радвам и ще страдам с тях. Ще желая да играя и ще бъда тази, която ще ги научи да обичат. Ще бъда тяхната сестра такава, каквато трябва да е. Обичам, когато те се усмихват. Обичам чувството, когато съм се справила. Аз съм единствената им сестра, нека остана такава завинаги. Една, която се престраши да влезе там, където никой друг не е влизал преди - в лагера. Там, на зелената поляна аз срещнах чудно бяло същество. То бе искрицата надежда и сила за мен. Аз, някой ден, щях да стана това, което никоя друга никога не е била. Тяхната сестра, техният брат... Момичето, което носеше мъжки ботуши... За хората бях Рихата Такари. За тях - Риза Хауки...

Рики Мейбърн - дете на мечти
Аз нямам глас, с който да изразя колко много се радвам и скърбя. Но аз имам волята да се откажа от този глас, ако това ще ме сближи с тях. Заради хората изгубих този глас. За да ги защитавам, за да ги пазя. Не, това вече е минало. И никой не се интересува от него. Това вече се случи. Да, случи се и няма защо да страдам, че е така. Просто трябваше да внимавам. Просто трябваше да се случи на някой друг. Но след като се случи на мен, вече няма връщане назад. Те ме научиха как да разговарям. Мислите на ездачите са, за да се свързват един с друг. Затова аз завинаги ще им бъда благодарен. Че ми върнаха гласа. За хората бях ням, те ме наричаха Рики Мейбърн. За съучениците си бях просто Римети...

Рой Тана - владетел на деца
Майка ми ме държеше за ръка и я стискаше здраво. Аз бях там, но не исках. Тя строго се караше на някакъв човек, но аз не смеех дори да го погледна. Тя бе тъй строга, че ако го направех, кой знае какво щеше да ми се случи. Срамувах се, че само аз стоя далеч от останалите деца. Не исках да страня. Но така и така децата бягаха от мен... Макар че сега повече от всякога исках да съм до тях. Гледах ги скрито и им завиждах. Защо не можех и аз така. Защо не можех да играя... Защо майка ми беше толкова строга? Завиждах им и исках да съм на тяхно място. После строгата ръка се отдели от моята. Сега вече ме държеше някой друг. Кога бе се случило? Не помня... Белотата на този магьосник ме заслепи. Никой никога не беше бил толкова мил с мен. Идеалното момче... Той ме прие като момчето, което се нуждаеше от баща и ме отърва от злото, което бе застигнало сърцето ми. Те го последваха, а аз обещах да защитавам тях. Хората ме наричаха идеалния, Рой Мустанг. За децата, за своите хора, аз винаги ще си остана просто Рому...

Саку Ралус - владетел на усмивките
Тук ми харесваше, в този свят. Нямаше повече лъжа и измами. Исках този свят да бъде такъв завинаги. Все ми се струваше, че и този ще пострада някой ден. Но тогава, когато попаднах тук за първи път разбрах, че няма да е така. Този свят бе различен от моя. Тук хората мислеха по-различно. Тук хората можеха да бъдат щастливи. Ако беше така, то аз щях да направя всичко възможно, за да помогна. Искам хората да се усмихват така, както аз никога не успях. За тези усмивки ще се боря. За да достигна заедно с тези хора щастието, което търся, ще трябва да се боря. Защо не се страхуват от лицето ми? Защо не ме бият? Защо не ми се карат? Не зная и е някак странно, че не е така. Исках промяната, а сега ми е чудно... Иска ми се да не е сън. И ако не е сън, то да е така завинаги. Нека бъде... Нека бъде, защото аз ще се боря за този сън. Казвам се Саку Ралус, но те ми дадоха ново име... Сега за ятх съм просто... Сачку...

Сиг Къртис - избранник на населението
Ако трябва да се бия, тогава ще го направя. Не е проблем за мен. Това е моят път. За това бях обучен от хората си. Затова, за да се бия и защитавам. Независимо кого, независимо какво. За мен нищо друго няма значение. Емоциите ми ги няма. Аз нямам такива. Размекнах се, когато те ми подадоха ръка. Не трябваше. Съжалявал съм много пъти, че се получи така. Защото не исках да ги нарянавам. Но това е съдбата, която ми е отредена. Затова не мога да я променя... Така се случи.. Не мога да го променя... Тогава ще продължа по същия начин... И те ще ми простят. Хората ме наричаха войн. Хората ме наричаха герой. За тях бях Сиг Къртис, но обичах, когато моите съученици ме наричаха просто... Сиг...

Стивън Макгрей - владетел на ашраците
Боли ме. Отново ме боли. Не мога да намаля болката. Когато искам кръв и битка, не мога да спра. Аз съм прокълнат. Не мога да избягам. Не мога да се скрия. Страх ме е. Че те ще загинат от това. А не искам. Не искам дори да си представям това. Какво ще се случи, ако... Ако... Не, аз, който съм прокълнат, завинаги трябва да пазя себе си, тази тайна, тази болка. И така ще мога да живея с тях. Планът ми се провали. Такъв беше ,когато бях млад. Сега вече не е. Защото те разбраха, иначе нямаше как. Разбраха, но не се уплашиха от зъбите ми, от ноктите ми, не. Те искаха дори, ако трябва, да жертват себе си, за да живея аз. Такива хора са те. Този урок ще го запомня завинаги. Казвах се Стивън Макгрей, прокълнатият. Те ми дадоха име, с което да се чувствам по-добре. Нарекоха ме... Стимаре...

Суно Сагара - избранник на орисниците
Светлината не е за мен. Тук не мога да живмея. Аз съм роден в нощта и нощта е моят дом. Нямам друго място в този свят. Бях владетел на нощта. Разговарях с звездите. Да, обичах това. Правех го сам, защото никой друг не беше като мен. Не се оплаквах, не исках никого до себе си. Стигаше ми само, че имам нощта. Тази нощ беше единственото ми близко нещо... докато не отидох там. Появих се в лагера с надеждата, че ще намеря някого да ме научи да живея като другите хора. Но вместо да ме променят, те ме запазиха същия. Аз бях принцът на нощта за тях. Аз бях този, който можеше всичко, когато другите не можеха. И бях щастлив. Вместо да се променя, аз останах същия, но вече не бях сам... За хората бях принцът на нощта, Суно Сагара. За тях бях друг - Мисасу.

Тайсън Кай - дете на страха
Хората не искаха да ме докоснат дори. Защото аз контролирах умовете им. Признавам си, в началото беше забавно. Да накараш човек да се гърчи и страда. Беше, но бързо ми омръзна. Защото хората започнаха да ме третират зле. Когато хората се съберат заедно, са способни на много неща. Научих го, докато ме гонеха и преследваха. Моите сили ли бяха виновни за това... или начинът, по който ги използвах? Научих се да страня от хората. Те хвърляха камъни и клони по мен. Те затваряха вратите си пред мен. Бях нежелан от никого. Търсейки прехрана, обикалях през улиците и се опитвах да привлека вниманието на някой. Но слуховете се разпространяват твърде бързо. Когато искаха да ме изгорят на клада, той се застъпи за мен. Мъжът в бяло, което бе по-бяло от всичко друго на света. Смъртно бяло. Бях го виждал и преди, този цвят на вечността. Доверих му се... Ако той можеше да ме пази, тогава добре. Тогава щях да искам да се променя заедно с другите. Те не хвърляха камъни. Те не хвърляха клони. Те искаха да седна до тях. За хората бях чудовището Тайсън Ка.й За тях - детето Маката.

Томоя Оказаки - пратеник на смеещата се смърт
И аз можех да обичам. И аз вярвах, че имам бъдеще. И яз вярвах във висините и красотата. И аз също. Бях като тях. Смеех се, рисувах, тичах... всичко, което правеше едно дете. Бях всичко, което можех да бъда. Най-важното - обичах... Но смъртта отне любовта ми. Смъртта отне щастието ми. И макар те да останаха, то сълзите не можеха да бъдат спрени. Защото любовта я нямаше. С един замах всичко изчезваше. И нямаше как да продължа напред. Оставайки сам в сивотата... Дори те бяха изгубили цвета си за мен. Обичам ги, както винаги.... Но не е същото. Вече нищо не е същото... Никога няма да бъде. Защото други вече ги няма. Защото животът ми беше отнет, за присмех на сърцето, което продължаваше да тупти в гърдите ми. Казвам се Томоя Оказаки, човекът, който продължи да живее, искайки смъртта. Хората, които обичах като братя ми бяха дали друго име, което никой никога не използва - Тоито.

Хавок Тону - владетел на сцената
Майка ми много се вълнуваше. Аз щях да съм третият, който изпращаше. Да, аз се гордеех с това. Чаках с нетърпение да ми дадат черната униформа, за да се изпъча и да кажа гордо, че вече съм готов да защитавам страната. Обичах да слушам от братята си какво е там далеч. И аз също исках да бъда там. Там, където щях да бъда сам, но пък щеше да бъде толкова различно. Оказа се, че съм бъркал. Много. Не се оказах сам. Не се оказах такъв, какъвто си се представях преди. Оказах се по-добър, по-мъдър... За едно дете като мен. Може би просто така е трябвало да се случи. И въпреки че онези мои братя ги няма сега, аз намерих своите братя в техните лица. Сега, когато имам такова голямо семейство, не се чувствам различен, нито пък съм горд, че нося тази униформа. Всички сме едно... Хората ме наричаха Хавок Тону, човекът, който винаги се смее и прави на някой друг. Приятелите ми познават истинското ми лице и ме наричат... Лисицата.

Хаулинг Тоа - владетел от огън
Огън... Навсякъде. Около мен, около тях... Огън. Да, моята стихия, моят живот. Бях роден от огъня. В огън живеех. Да, това е моят живот. Аз, който водех слабите към пътя на огъня. Който се опитвах да им вдъхна смелост. Който винаги... Ще следва онзи, който е избрал. И който винаги ще се смее с останалите. Това съм аз. Никога няма да бъда друг. Обикновен съм. Твърде обикновен в сравнение с останалите. Нито мога да иша, нито да пея... Обичам, когато всички танцуваме заедно. Тогава се забавляваме. Тогава е различно. Тогава огънят е весел. Да, аз свързвам всичко с огън. Той е моят живот и моята радост. За него съм роден, с него ще умра. Това е всичко, което знам за себе си. Това е всичко, което трябва да знам. Хората ме наричаха Хаулинг Тоа... Съучениците ми - Хауто...

Хюгес Ни - изборът на смеха
Ти продължи... така каза брат ми. И аз послушах думите му, а трябваше да бъда там, да бъда и да страдам. Ти продължи, и аз продължих... Трябваше да живея и заради тях. Трябваше да продължа, да раста, да се порменям. Никога нямаше да забравя от къде тръгнах, накъде отивам. Зная. Зная, че вече нямам дом, в който да се върна. Че вече няма да ме чакат с топли усмивки у дома. Че вече няма на кого да се похваля за оценките си. Или има? Може би все пак не е напълно вярно. Защото има... хора, на които да се похваля, с които да се смея и веселя. Има ги, защото аз ги накарах да останат там, до мен. Трябваше... Да останат и останаха. Затова сега съм щастлив. Защото едно малко момче се съгласи да бъде мой приятел. Моят брат... Да, аз съм виновен за всичко... Но не съжалявам за отва. Хората ме наричат Хюгес Маес, ездачът, който идва от края на света. Но моите братя и моята една сестра... Те ме наричат просто... Хюг...

Юноки Ю - изборът на Билкаря
Бях мечтател, но обичах да работя. Бях едно и друго, бях едновременно две противоположности. Това не беше проблем за никого. Защото аз бях докторът, аз лекувах, аз тичах след тях в битката и се опитвах да лекувам. За мен животът бе най-ценното нещо на света, затова щях да го запазя на всяка цена. Това е, което съм избрал да бъда. Това е, което винаги ще правя. Затова дойдох в този лагер на мечти. Затова ще се боря. Затова ще искам и другите да не се отказват от пътя си. Нека те вървят, а аз след тях ще нося това, което зная... И ще ги изправям на крака. Винаги и завинаги. Защото съм част от тях. Защото те са моите братя. Накараха ме да повярвам на това... Затова ще ги следвам...

Ямада Раску - владетел на музиката
Той издаваше звуци, по-спокойни и от най-спокойното езеро. Бе толкова лилаво наоколо, но отй бе толкова бял... Макар че тогава все още не знаех със сигурност. Обичах тази музика. Толкова топла, толкова слаба и тиха. Но пък все пак силна, когато той се засмееше. Да, аз чувах музиката, която всеки човек издава. И затова съм единствения подобен магьосник в този свят. Музикалният магьосник. Аз усещам музиката, мога да я поправя, да я пренастпоя. Да направя някого щастлив, защото знам що за музика харесва. Това е моята сила. Използвах я за добро, надявах се, че е така. Никога на никого не навредих. Исках да е така, надявам се, че е така. Аз бях този, който свиреше, окато всички заедно танцувахме. Когато поляната и слънцето танцуваше с нас. Хората ме виждаха такъв, какъвто съм отвън и ме наричаха Ямада Раску. Съучениците ми ме виждат такъв, какъвто съм отвътре, затова ще им позволя.. да ме наричат Ямараску когато и където пожелаят...

- Когато трудните дни карат главата ми да се върти и никак не ни върви, искам тайм-аут. Яркото слънце изглежда като разтопен шербет, а аз съм глупакът, който ще го изпие. Не приемам заповеди от никого! Ще продължа да тичам като въртящ се камък. Повечето мислят само за това защо живеят, а изглежда сякаш са затворени в огромен лабиринт. Толкова ярост, че не мога да я задържа, уморих се от всички тези въпроси. Истината е тотална измислица! Трябва да бъда напълно свободен, да, искам да бъда звезда! Да балансирам върху везните, наречени "поколения". Трябва да бъда напълно свободен, реших да бъда звезда! Живея, за да рискувам, играейки тази глупава игра!
Двете момчета се ухилиха и си кимнаха, после пренастроиха инструментите си и този път се опита да го изпее другия. Те обичаха да се занимават с това. Розовокосият и лилавокосият, които винаги бяха заедно.
Ямада Раску... Той бе един от най-скъпите хора за Муртаг, преди да дойдат и останалите. Но и досега бе един от най-скъпите му приятели. Ямада имаше почти същите възприятия като Муртаг. Винаги реагираше по подобен на този на Муртаг начин... Беше различен, също както и лилавокосия винаги беше бил.
За Муртаг този свят бе много по-вълшебен, много по-различен. Всеки път, когато отвореше очи сутрин... Да, винаги...
Харесваше всичките си съученици и се радваше, защото и те харесваха него. Харесваше леките стъпки на Ваш, усмивката на Саку, огънят на Рой... Харесваше способностите на всеки от съучениците си - това, което ги правеше различни от останалите и ги приближаваше до него. Харесваше Хито, който бе незаменим и за него.
Лилавокосият обичаше този свят, не искаше никога да го напуска. Те не го оставиха да го направи. И той беше щастлив.
Ямараску спря да свири и Муртаг моментално спря и погледна приятеля си въпросително.
- Приятелката ти е тук - кимна розовокосия към вратата. По онова време още не знаеше, че това всъщност е самата принцеса. Лилавокосия въздъхна, после остави инструмента и се приближи до нея с наведена глава.
- Да, госпожице? - типо попита, така че Ямараску да не чуе.
- Ще се върнеш ли? В двореца?
- Не, госпожице.
- Защо? - тя се намръщи. Искаше да го върне насила в това мъртвило? Той вече бешие решил, че ще остане, там, където трябваше да е. Беше обещал на приятелите и на себе си, че няма да бяга повече. Щеше да бъде напълно свободен. Да, щеше да бъде ездач. - Заповядвам ти да се върнеш!
Но той й обърна гръб. За пръв път някой й се опълчваше. За първи път беше време тя да не получи нещо, което иска. Момчетата излязоха от тъмните ъгли на малката зала. Младите ездачи, които един ден щяха да победят славата й. Принцесата им изсъска и понечи да тръгне след лилавокосия, но някой я плесна по ръката. Русокосата им сестра, която никога нямаше да ги даде на принцеса като нея. Риза Хауки стоеше пред нея и очите й пламтяха от загриженост. Майчина? Или сестринска?
- Вървете си и никога повече не се връщайте. Ние решихме да бъдем звезди. Звездите вървят по свой собствен, уникален път. - извика русокоската, а после отстъпи няколко крачки и хвана ръката на един от братята си, за да остане смела до самия край. Рой й се усмихна доволно, после подигравателно се поклони на принцесата.
- Вие вървете там, където няма да има живот. Но тук, сред тревите, това е нашият свят. Няма да ви позволим да правите с него каквото искате. Ако желаете да изправите всички срещу нас, ние ще се борим. Защото това е нашият свят, тук е нашето място. Ако трябва дори срещу вашият настойник Бром ще се бием. Никога няма да се откажем. Не приемаме заповеди от никого!
- Муртаг! Ще съжаляваш! - момчето не я слушаше, вече отново взимаше инструмента си. Вече бе едно цяло с останалите. Вече бе техният брат, въпреки различията си. Отново настрои струните и се усмихна на Ямараску. Това момиче... вече не го интересуваше...
- Нуждая се, нуждая се от някой, който ще ме води. Към свободата, към света, който ще се открие пред мен... Да добавим това - те сякаш не й обръщаха никакво внимание. Арвен не ги обичаше. Мразеше тези деца. Те бяха откраднали нейния Муртаг... Не биваше да го пращат тук. Бром беше виновен. Само защото Муртаг беше доказал, че има сили. Само да не беше имал... Щеше да си остане нейн прислужник... завинаги... Тя тропна с краче и понечи да влезе нататък, в залата, но нещо й попречи. Силен леден вятър сякаш искаше да я изгони от това място. Леденият вятър на битката, на силата. Тя се уплаши и се огледа. Защо? Дори нейният дядо, дори Северният дъх, Роланд Колд... не й позволяваше да търси правата си. Да иска обратно момчето, което трябваше да остане до нея завинаги. Защо... Защо Северният дъх защитаваше тези деца, а не нея? Не беше честно, не беше... И от онзи ден тя забрани празниците, които благославяха Северния дъх, макар хората да продължиха да ги празнуват без тя да знае. Много неща бяха забранени, но хората продължиха да уважават традициите си. Защото само едно същество можеше да им дава силата, от която имаха нужда. Роланд продължи да живее. Тир`ре продължиха да живеят. Празниците продължиха да процъфтяват. Напук на всичките й заповеди. Ездачите не обичаха владетели, които се владееха от ярост и алчност, от егоизъм. Затова през нейното управление като че ли празниците набраха още повече сила и значение. И Северният дъх продължи да обикаля във войната, достигайки до сърцата на всичките си поданници, освен до нейното.

Това е пътешествие като в сън, това преследване...
Завинаги тичам през този сън,
но нищо не мога да открия.
Ако има път през тази планина, тогава защо ти не ми покажеш
какво да правя?
Завинаги вървя по пътищата, като в сън,
гледайки това небе.
Търся теб, когато искам да не бъда сам.
Търся светлината, когато искам да се смея. Светлината на едно дете...

- Разбираш ли, сами по пътя не можем да вървим. Сами не можем да достигнем висините. Трябва ни помощ, винаги ще ни бъде нужна. Защото дори в студа и топлината, винаги ще има някой, който да стопли изстиналата ти душа...
- Спокойно, стига си рецитирал. Вече ми изреди целия учебник по рецитал, момче. Успокой се. - снежната белота на Хито Накамура в онзи ден бе наистина успокояваща. Но това бе ново за Хюгес и той не знаеше какво друго да стори, за да се успокои.
- Сенсей е прав, Хюз. Просто си поеми дъх и всичко ще се оправи - Рой сложи ръка на рамото му и се усмихна.
- Лесно ви е на вас, дори не знаете какво ми е...
- Знаем, въпреки, че не го преживяваме. Хавок също май е развълнуван, дори повече от теб.
- Ти и той ще бъдете кръстници, сигурно се опитва да намери конец... Ти, Рой, приготви ли?
- Не сме сигурни, че е момиче!
- Драконите го потвърдиха минути преди да започнат контракциите! - всички въздъхнаха и отново се възцари тишина, в която чуваха как съучениците им горе приготвят нещата за празненството, ако всичко минеше добре.. или за погребението, ако нещо непредвидено се случеше. Но не беше възможно...
- Закъснях ли!? - той се спря в края на коридора задъхан и изпокъсан така, все едно беше извървял целия път от Края на света до тук.
- Само теб чакахме, Муртаг! Я ти като по-смел иди вътре да видиш какво става.
- К'во!? А, не, това е работа на бащата!
Но нямаше време да спори с тях, защото вече го бяха затворили в стаята. Беше тихо. Това означаваше, че или детето вече се беше родило или просто нещо лошо се беше случило. Лилавокосият се обърна бавно, страхувайки се да не би да стане носител на лоши новини. Стресна се, когато детето проплака изведнъж, после бавно се приближи до докторите.
"Казах ви... че ще е момиче..." Торн беше щастлив и Муртаг знаеше, че драконите вече са усетили появата на един нов живот. Животът на детето, което виждаше пред себе си. Усмихна се. Тя приличаше на майка си.
- Хюгес! - извика го след малко. Не той трябваше да е тук в момента. Трябваше да дойде баща й... Истинският й баща. Макар че вече всички знаеха как се казва, то той трябваше да я нарече така официално. Хюгес блъсна вратата, сякаш изплашен нещо да не се е случило. После така му олекна, че чак се свлече на колене. Той беше вторият от съучениците им, който ставаше баща. Да, това беше истинско празненство и радост за другите. Докторите му подадоха детето, макар че изпървом се зачудиха дали изобщо ще успее да я задържи. Той се усмихна още по-широко. Усмивка, която не бе имал от много време.
- О, Кейстръл много ще се зарадва... Грег толкова се препираше, че ще е момче. Елисия... здравей, татко е тук. Здравей... - той огледа последователно и Рой и Хавок, които вече ровеха из джобовете си. После и те се наведоха да видят детето и кимнаха, сякаш се бяха уверили в нещо.
- Дано не прилича на теб, Хюз...
- Макар че тези сладки очички са същите като твоите.
- Ей!
- Елисия? Хубаво име.
- Благодаря, Муртаг.
- Тогава от името на огъня, аз, като нейн кръстник дарявам на баща й правото да я защитава и обича завинаги - Рой пусна здравия червен конец върху детенцето, така че да не го събуди.
- А от името на водата, аз, като нейн втори кръстник, дарявам на баща й правото да бъде до нея докато смъртта не ги раздели.
- Слава богу, че червени конци не се дават и на момченцата...
- Да, иначе тебе, Муртаг, щяха вече да са те обвързали с някое детенце...
- Защото и ти си такова~
- Стига де!!

~~~
- Добре момчета! И момиче... Радвам се да ви видя! - той застана пред тях. Другият им учител, който най-много уважаваха и харесваха. Като вятъра, като най-светлата звезда.Той бе от съучениците на директора им, но те го харесваха повече от директора. И как не? Нямаше човек, който да прилича толкова на Хито Накамура и същевременно изобщо да нямаха нищо общо. Да, те обичаха учителя си по тренировки. Той беше винаги с меча си в ръка, летеше по-бързо и от най-бързата буря. Те го обожаваха. Всички деца го обожаваха.
Директорът им беше на не повече от осемнадесет по онова време. Този човек също. Имаше някаква странна коса, миша на цвят, която бе привлекателна сила за децата. Те просто се чудеха къде ли може този учител да се е поръсил с пепел. Очите му бяха бистро-сини. Красиви и отнесени. Той беше странна личност. В същото време обожаваше децата и обичаше да тренира с тях. Особено сутрин... По специалния начин... Те вече се бяха наредили както им беше казал вчера и явно обсъждаха кой е наред днес за онази длъжност. Той също очакваше това. Пък и те бяха прави. Ездачите можеха да се бият само с песен на уста, така да се каже.
- Запомнете, деца. Точно както ви казах, ако сте избрали онази песен. Кой ще пее днес, м?
- Вие!
- Впечатлен съм, благодаря... но не пея пред мънички дечица, които още не са опитали дори бира, я! Му-ха-ха-ха! - учителят по тренировки бе пжо-добър и от учителя по музика в тази област. Той бе роден за изкуство. Забавен и мил, много талантлив... Беше техният пример дори повече от Хито понякога, защото все пак бе по-млад и им беше като батко.
- Ямараску, разбира се! Сенсей, нали ще танцувате с нас?
- Стига вече! Това не са танци, а обучаване по бойно изкуство!
- Да, ама прилича на танц...
- Трябва да прилича... Всичко е свързано с музиката. Всичко е свързано със стъпките. Една погрешна стъпка където и да е ще ви води към бездната.
- Чудя се дали нашият учител е танцувал така?
- Задължително е, предполагам, че да - усмихна се на любопитните им личица и очите му просветнаха ярко - Не, едва ли ще успеете да разберете как се е справял. Но по това как върти меча и как върви... със сигурност е бил от силните в това, не се съмнявайте.
- Да, Хито-сенсей изглежда с телосложение точно за подобна работа!
- Той е бил театрален изпълнител, Риза. Нормално е. Да започваме.
Той вдигна дървения меч и на лицето му се изписа сериозна физиономия.

Хито Накамура се спря пред входа на училищния склад, за да погледа младия Холанд Еурека Джийн. Този учител имаше потенциал. Някой ден щеше да е перфектният учител за клас като неговия. Да. Дори не си представяше, че след години щеше да е истина и че той самият ще трябва да го наеме... Беше някак невероятно и магическо. Учениците му се справяха направо перфектно, сякаш всичките се бяха родили с този талант. Макар че от тях, разбира се, си личеше кой се справя по-трудно. Но повечето момчета като че ли не изпитваха никакви затруднения. Дори момчета като Ваш и Онизука, за които се предполагаше, че не са особено подвижни, се справяха невероятно добре. Но учителят Холанд знаеше как да намери талантите...
Риза изглеждаше малко притеснена, но беше нормално. Това бяха друг вид танци, не балните, на които се учеха по същото време, там беше царица. Тези бяха много по-остри... това беше Танцът на войната... Не беше за жени, ефирни момичета като нея...
- Хей, Накамура-сенсей! Завиждате ли? - бяха се спрели от едно време насам. Холанд се провикваше към него и му махаше да се приближи. С лошо предчувствие, че младокът се е договорил на нещо с децата, Хито все пак приближи.
- Трудности ли срещаш, Холанд-чан?
- Не, но пък искам вие да ме просветлите относно следващата част.
- Хол, казах ти, че ти си им учител, нали? Поне в тази част... Деца, не ме гледайте така умолително!
- Онегай, хонто ни онегай! Няма да ви се смеем, ако сте забравил как, сенсей!
- Какво да ви правя... Не можехте да накарате Холанд да ви попее малко, та затова решихте да си опитате късмета с мен?
- Той каза, че го прави само на сбирките с класа си... А после каза, че много са се карали! Как хем ще им пее, хем ще се карат?
- Хей, хей, това, че човек се кара с някой друг не означава винаги, че се мразят! - Холанд се усмихваше, подпрял се на големия меч и ги оглеждаше спокойно. Много по-късно, този дразнещ до някъде навик, да се подпира на меча си, бе възприел и Муртаг, точно от учителя си по тренировки. Някои неща се запечатваха в ума на децата по-трайно. Други имаха навика да се почесват по главата, когато биваха объркани или смутени... като Хито Накамура. Децата възприемаха от възрастните доста повече, отколкото възрастните си мислеха.
- Холанд-сенсей, вие можете ли да минете за син на Накамура-сенсей?
- Вие да не казвате, че съм младичък? Мерси~
- Вие да не казвате, че съм старичък? Подмазвачи.
- Стига, стига, Накамура, те просто искат да ви изкарат добър баща. Но, деца, ние сме тук за тренировки. Да продължаваме!
- Хито-сенсей, присъединете се и вие!
- Не, не, не мога! - никога повече нямаше да се показва пред останалите. Неговите способности и движения ги виждаше само неговият учител, а той беше починал. Ако се присъединеше, Холанд щеше да разпознае техниката. Не беше хубаво всички да знаят, нали? Холанд кимна в знак, че го е разбрал и усмихнато се захвана да разубеди децата. Това момче, Холанд Еурека... беше истински вълшебник... Дали нямаше да е по-добре да работи в детска градина? Не, иначе щяха да изгубят една истинска звезда...

Холанд Еурека Джийн - по-късно ще му сложа снимката в каталога. Не можах да издържа на чара на Холанд, просто не можех...

- Когато трудните дни карат главата ми да се върти и никак не ни върви, искам тайм-аут. Яркото слънце изглежда като разтопен шербет, а аз съм глупакът, който ще го изпие. Трябва да бъда напълно свободен, да, искам да бъда звезда! Да балансирам върху везните, наречени "поколения". Трябва да бъда напълно свободен, реших да бъда звезда! Живея, за да рискувам, играейки тази глупава игра!
Кратос беше запленен от движенията на този учител, който гледаше от прозореца на класната стая. Седеше до прозореца, далеч от останалите, защото не ги обичаше и те не се интересуваха от него. Той харесваше Холанд Еурека и той бе като брат за него. За момчето, което нямаше други братя и сестри дори в класа, който трябваше да наследи предишните. Но никои други деца не можеха да последват това, което четиридесетте на времето бяха открили за себе си. Винаги имаше по някой отритнат сега, в това тежко и тъмно бъдеще.
Кратос харесваше гласа на Холанд. Беше чувал, че този млад учител е обучавал преди и четиридесетте. Това го правеше още по-вълшебен в очите на детето. Харесваше песните му. Той пееше сутрин рано, докато тренираше навън, в снега. Тези песни Кратос вече ги беше чувал. Доста беше се стреснал, докато пътуваше с Кимбли и останалите. Те бяха част от четиридесетте и техните навици учудиха момчето. Защото и те всяка сутрин правеха нещо подобно. Техните движения вървяха в такъв синхрон, че бе трудно да ги сметнеш за прости войници. Какво ли беше, когато се съберяха всичките? Беше чувал, че Ямада Раску, който бе виждал само от далече, им дава ритъма... Какъв ли синхрон тогава постигаха заедно? Докато беше пътувал с тях насам, Кратос бе преценил четиримата ездачи, които бяха част от онези, които той толкова обичаше да изучава. Докато Кимбли и Йошида бяха весели и щастливи, то Хавок, един от регентите, бе леко угрижен. Нейвън беше някак мистериозен и тих, но и четиримата се държаха мило и го забавляваха както можеха. Как му се искаше да остане с тях... Те щяха да го научат как да прави като Холанд. Нейвън беше дал ритъма, когато ги видя за първи път. Не беше един от най-добрите и Кратос му го каза. Кестенявкото просто се засмя и кимна. "Не съм, по принцип това го оставяме на Муртаг или Ямада... На Риза също... Но след като ги няма, няма да загряваме я...". Кратос беше забелязал, че от четиримата Хавок се справя най-спокойно и уверено. Вероятно на артистите това им се удаваше. Какво оставаше за тези, които бяха оценени като добри танцьори или бойци...
- Кратос!
- Ъ, хай! - той се обърна към омразната си класна стая и се изправи. Какво толкова... защо винаги се караха на него, когато се отплеснеше? Кимбли му беше казал, че в тези случаи другите са го защитавали... Но сега нямаше кой да защити Кратос.
След часовете излезе навън. Холанд отдавна вече беше завършил упражненията. Сега лежеше на снежната поляна и си дъвчеше едно изрито и свежо стръкче трева. Детето се настани до него. Сивокосият, който никак не беше стар, сякаш не му обърна никакво внимание. После леко го погледна.
- Пак си недоволен, малкия. Какво се е случило сега?
- Все същото... Тази твоя песен беше нова, Еурека-сенсей.
- Моля те, наричай ме Холанд поне...
- Не харесвате ли името си?
- Еурека е името на майка ми. Както и ти носиш името на майка си, Кратос... Симфония. Красиво име.
- Името на майка ви е било "Вечност"?
- Както твоето е "Власт", Кратос...
- Ти не обичаш ли майка си?
- Обожавам я... Но имахме много проблеми. Тя бе много болна...
- Като моята...
- Да...
Настъпи кратка тишина. Кратос не знаеше какво да му каже. Този учител вече отдавна бе преживял мъката си, защо трябваше да го успокоява. Ако трябваше, как?
- Тази песен, която пяхте сутринта... беше нова.
- Не, не е нова - засмя се и веднага се отърсиха от трудното положение. Холанд се изправи и се усмихна още по-широко. - Още си спомням кога за първи път я чух. Децата едно време бяха много по-лудички. Да, те тренираха дори когато ме нямаше. В театъра - той посочи вече мъртвата зала. Беше като спомен от миналото, защото на четиридесетте сърце не им даваше да я срутят, а не можеше да се реставрира. Зала на мъка и нещастие беше сега.
- Спомням си, че вечната четворка по онова време често тренираше там. Ямада, Муртаг, Хавок и Риза... Те бяха най-изявените, така да се каже. Не си го признаваха, но обожаваха да учат история и изкуства. Ямада, естествено, той можеше да пее... Колкото до Муртаг... Е, спомням си, че инструментите бяха леснотия за него. Аз го оценявах като добър танцьор, а той не искаше и да чуе. Риза обичаше да рисува, повлияна от друг свой съученик, Онизука... Хавок беше артист... той и досега си е, разбира се. Онзи ден отидох да видя с какво се занимават пак. Те често тренираха сами вътре. Тогава чух тази песен. Оценявам Муртаг и като добър певец... често пъти само, за да го дразня. Той е... хм, не обича да го хвалят. Може това, кето му се отдава, но не обича хората да го забелязват... И да го определят като нещо велико. Той ми обясни, че това, което пее, не е негова измислица. Тази песен принадлежи на Роланд Колд. Бил я оставил в старите си ръкописи, които момчетата разнищваха с помощта на съучениците си Ваш и Кейстръл. Муртаг ги беше изровил в стаята на царица Арвен, която не ги беше чела, защото не познаваше руните толкова добре. Роланд е писал повечето си неща с руни, защото, както казват хората "обичал да крие най-съкровеното си от очите на всички"... макар че това е голяма загуба... казват, че на драконски е писал така, както никой друг не може. Редил е буквите като мъниста.
- Кой от четиридесетте ви е бил най-симпатичен?
- О, те всичките бяха едни такива деца... Те бяха семейство и се постараха и мен да ме включат в него. Независимо кой, те го определят като част от своето семейство. Така бяха научени. Хито бе единственият, който можеше да ги научи да бъдат едно. Но няма друг учител като Хито, той е уникален. Той разви талантите им, научи ги да не се възгордяват. Направи ги преди всичко ездачи. Горди и силни защитници на земята си. Един ден, когато го срещнеш, защото съм сигурен, че ще дойде на клетвата ви... Ще разбереш.
- Страх ме е... от него. Въпреки че не съм го виждал.
- Хората се страхуват от ония, които знаят твърде много. За онова, което ги чака отвъд... Но Хито не помни много. Само белотата и Северния дъх.
- Виждал ли е господаря Колд наистина?
- Така се твърди. Не съм го питал... Пък и нямаше да ми отговори. Той имаше навика да споделя само със синовете и дъщеря си... Такъв си е той. Доверява се само на семейството си. На-близките си. Нямаше други близки освен тях.
- Не знам как ще мога да го погледна в очите.
- Ще можеш. Пък и тези негови очи ще ти вдъхнат доверие и сила. Той може това.
- Аз съм никой.
- Ти си всичко, защото си един единствен на света. Никога повече няма да има човек като теб, запомни го. Затова всеки човек е уникален. Ще те заведа някой път насила в Дорадо, за да Муртаг да ти го натъпче в главата. Той доста се постара с годините да научи този урок, мисля, че вече е успял. Поне вече се промени за добро... Макар че си е инат, както обикновено.
- И от господаря Муртаг ме е страх.
- И има защо... Той просто е едно огромно и лилаво магаре...

- Толкова много ярост, че не мога да я спра. Уморих се от всички тези въпроси. Истината е тотална измислица! Трябва да бъда напълно свободен, да, искам да бъда звезда! Да балансирам върху везните, наречени "поколения". Трябва да бъда напълно свободен, реших да бъда звезда! Живея, за да рискувам, играейки тази глупава игра!
За Холанд това момче беше звезда. Момчето, което бе само с три години по-малко от него. Да, това момче щеше да бъде звезда. За първи път виждаше деца, които да имат такова невероятно чувство за ритъм и стъпки. Те, учителите, можеха да накарат тези четиридесет да изиграят самба или полка, танци, които децата не познаваха... и децата щяха да го направят, когато си разясняха стъпките. Холанд знаеше на какво са способни. Помнеше, че Муртаг беше добър в това... В спазването на правилата, в движенията... Та той нали беше спечелил състезанието по танго с Риза? Така мълвяха хората... Той можеше да дава ритъм на другите. Сега, докато пееше и останалите се мъчеха да изпълнят предизвикателството на директора си, Холанд виждаше, че детето има бъдеще... накъдето и да се отправеше. Той щеше да се справи с всичко. Той имаше талантите...
Децата се превъртяха и Холанд се усмихна. Ако им бяха дали от онези големи покривала, с които играеха истинските танцьори... Щеше да бъде невероятна феерия от цветове. Красиво танцуваха те, тези деца. Имаха... усета...
- Харесва ли ти... да ги гледаш? - тя, болезненото привидение, която искрено го обичаше, отново се приближи. Той й се усмихна толкова нежно, че дори бе невъзможно да си го представиш от него.
- Мила моя... Та те са моята гордост като учител.
- Зная...

Сега, години след това, той виждаше новите ученици и се мусеше. Те нямаха чувството за ритъм. Малцина от тях го можеха наистина. Кратос беше средна работа. А Бан изобщо не биваше да му се явява пред очите... Изглежда никога повече нямаше да се наложи толкова добре да се представят, че да си заслужат и участието на учителя. Преди Холанд беше танцувал с тях... защото цветовете и стъпките му харесваха. С тях бе леко и весело. Тук бе трудно и изморително. Е, не че сега беше с класа на Кратос... Те идваха още по-рядко и от останалите. За него и неговата наука... нямаше шанс. Битката беше само меле. Вече никой не влагаше изкуство. Поне се стараеха, от време на време...
- Не се притеснявай... те ще се научат. Другите учеха през лятото, бе им толкова по-лесно - тя отново застана до него и му се усмихна. Сега бе по-щастлива, по-жива... И той я обичаше още повече.
- Права си, мила. Може би трябва да им дам още един-два шанса...
- Смили се над тях някой път. Това ще им даде кураж да опитват.
- Но вече не ме привлича танца. Защото не виждам цветовете, които преди виждах.
- Можем да ви помогнем, сенсей.
- Муртаг? Какво правиш тук? - господарят стоеше на няколко метра от тях, подпрял се на катаната си. Колко години бяха минали! Къде бе момчето с големите очи, с блестящите очи, което тъй мълчаливо мечтаеше за небето и красотата? Тогава бе сам, тогава нямаше никого и никой не го искаше. Сега пред Холанд стоеше мъж на неговата височина. Очите му още блестяха, да, със същата светлина... Но вече не беше сам. Както и Холанд. И двамата вече имаха щастието.
- В двореца всички спят все още. Но пък на мен не ми се спи, ставам рано. Какво ще кажете, сенсей? Хем ще им дадем урок, хем и другите искат да се поразкършат?
- Искате да... танцувате тук? Отново? - зад Муртаг се бяха появили и някои от съучениците му. Другите още държаха проблема Ваш-Саку... Просто трябваше да бъдат на смени.
- Господи, само ако наистина говорехте не на шега...
Муртаг вече сваляше шапката и наметалото си. После се обърна към сащисаните деца и явно ги помоли да се отдръпнат. Поне Холанд в момента сякаш беше загубил ума и дума.
- С удоволствие, ако и вие сте с нас.
До учителят танцуваше... не, тренираше мъж, който Холанд никога досега не си беше представял така. Нямаше го ученикът. Сега бяха равни. Напълно равни... Гласът на този ученик бе станал по-дълбок, някак по-изразителен, по-красив... Стъпките му по-уверени от битката, сега бяха още по-красиви и точни. Никой... Никой никога нямаше да бъде като него. Макар и двамата да знаеха какво да правят и го правеха точно, Холанд чувстваше, че е някак по-тромав.
Някога момчето Муртаг се страхуваше от чуждата публика. Когато някой минаваше и ги заслушваше, той млъкваше и прекъсваше танца и песента си, ставаше неуверен и тромав. Сега за него нямаше значение публиката. Нека го зяпаха, нека го слушаха. Той вече правеше всичко това за свое собствено удоволствие. Пък и публиката по-скоро се дивеше на Холанд, който не бе правил такива упражнения от години.
Холанд си пое дълбоко дъх и се заслуша в омагьосаната музика, която Муртаг беше осигурил само за секунди, преди да започнат. Това момче... можеше всичко. Усмихна се. Вече знаеше какво да му каже.
И не се забави.
- Ако продължиш да си такъв, какъвто беше сега, ще успееш и да се ожениш. Просто не обръщай внимание на хората, които ще присъстват на сватбата ти.
- Не съм планирал да го правя. Но ви благодаря, сенсей. Ще го имам предвид. Ами вие? Талхо изглежда наистина иска да се решите. Докога ще държите онзи пръстен в джоба си?
- Станал си много прозорлив от последния път, когато те видях. - Холанд придоби онази намусена физиономия, която никой друг човек не можеше да направи. Беше някак забавна и същевременно навяваше чувство на опасност. Но той само се мръщеше, нищо друго.
- Да... и проимах много опасен език... помислете си, сър, наистина го направете.
Кой бе ученикът? Кой всъщност бе учителят. Вече и Холанд не бе сигурен...

~~~
Царицата трябваше да изглежда величествена, на синия си дракон. Високо в небето там, където не всеки човек можеше да лети. Но ездачът до нея, на червения дракон, бе някак подтиснат, когато я виждаше там. Арвен не можеше да води по този начин. Тя го мразеше. Вече го мразеше. Тя трябваше да е водачът, човекът, който да насочи войските към победата... И въпреки всичко човекът, който държеше меча пред войските й бе той... Ездач от нейната стража. Муртаг... Да, нейн приятел... бивш приятел. Той още я обичаше, неговата скъпа приятелка от детството. Но тя се беше променила... Откакто бе разбрала, че той бе говорил с Роланд някога преди...
Тя му кимна и той се обърна да кимне на сякаш безбройните дракони зад себе си, за да кацнат. Трябваше им почивка. Тя не му обръщаше внимание. Мислеше, че така ще го нарани? Нямаше значение. На земята се срещнаха със съюзниците си. Хората бяха доста зле настроени към ездачите по принцип. Но за Муртаг това нямаше значение... Долноземците не смееха да отворят уста... Арвен щеше да накаже всеки, който се опиташе. Бяха победили... но настроението бе такова, все едно отиваха да се молят...
Вечерта идваше. Лилавокосият нямаше никакво настроение. Някога преди, когато побеждаваше като войник, о какви вечери имаше тогава! Изпълнени с радостта от победата, с танците и питиетата, които бяха безкрайни... И все пак на сутринта не ти се спи и искаш още и искаш да бъдеш щастлив...
Вечерта сякаш промени нещо в хората наоколо. Точно когато последните лъчи на слънцето докоснаха земята на запад... Един огромен огън лумна в срезата на безкрайното поле. Нападаха ли ги? Лилавокосият взе най-близкият лък и се прицели... но в какво? За миг не можеше да повярва. В центъра на огненото кълбо, над огъня такъв, какъвто беше и преди. Това беше... Беше Ваш, нали!? Облечен като магьосника на вятъра, какъвто беше, той вече вдигаше ръка, огнен въздух запали още гньове наоколо. В същото време Ямараску скочи някъде отдолу, засмян, лъчезарен... Муртаг разчете по лицето му една идея... Той се завъртя шеметно, сякаш искаше да затанцува някакъв странен танц. Избухна в безкрайна лилава магия, която докара невероятна музика... Музика? Муртаг знаеше тази музика? На победата? Не... на щастието. Бавно свали лъка и се огледа. Ако ставаше така, то... Ето я, танцуваше върху чернотата. Черният дракон бе се свил така, че да не си личи в тъмното. И тя бе върху него, тя беше там. Сестра му нямаше да се откаже... Въпреки че Рой бе наказан с камшик по-рано през деня, сега се усмихваше в центъра на огъня, който сам бе причинил. Тя, танцьорката, облечена така, както обикновените хора никога не си я бяха представяли, събра очите на всички. Мнозина от хората сякаш искаха да се скрият по-далеч. Тази ездаческа носия... не бе точно носия но... Муртаг знаеше от къде идва. От морските райони на страната, нали? Всяка стъпка, която тя правеше, събуждаше нов огън, нова музика... Тя бе тяхната вълшебна птица, птица на щастието. Тяхната единствена сестра. И Арвен нямаше да може да я докосне, защото бе жена. А Риза Хауки бе страшилище не само за враговете си, а иза царицата си. Арвен я мразеше, но Риза винаги печелеше каквото иска. Повечето ездачи от другата армия след миг скочиха и запляскаха, осъзнали какво става. Мнозина предпочетоха да се присъединят към партито. А тя, Риза Хауки... тя можеше да пее... Дори и тези традиционни песни. Мнозина от ездачите умееха и нещо повече от това да се бият. Съучениците на Муртаг вече бяха намерили вино или каквото беше, от близкото село. Кога бяха стигнали до там!? Пристигаше като океан... Долноземците сметнаха това за добър шанс да покажат уменията си със своите инструменти... Наистина внасяха някаква странна... музика, нещо толкова магическо, далечно и близко. Те можеха да бъдат едно. Хората се отпуснаха. Не, не беше толкова странно. Макар и ездачите да ползваха магия... Песните и танците бяха познати и на хората. Нарочно бяха подбрани по този начин. Тъй че скоро вече викаха и искаха още питие около огънят на магията.
- Направи нещо! Направи нещо!! - Арвен се беше разярила. Муртаг се обърна към нея. Заради този яростен поглед, който й отправи, заради това което й каза, после бе наказан... Да и него го биха с камшик... той никога не го забрави. Но тогава избяга от нея. Като малко момче, което не искаше да му се карат. Мина покрай долноземците, прелетя през огъня така, сякаш го гонеха зверове по петите. Риза се усмихна. Той бе доловил идеята й. Все пак беше нейн съученик. Слезе от горе и двамата се срещнаха задъхани, единият от тичането, другият от началото на... партито.
- Беше права, Риза. Ти си права.
- Ами ти? Носиш ли си... костюма?
- Аз не танцувам.
- Ха, я виж Рой и Хюгес какви ги вършат - тя посочи двамата кандидат пияни, които вече си бяха устроили шоу при хората в подобни носии и следваха ритъма с удивителна трезвена точност. - Ами Ваш и Саку? Виж Онизука! Този път на никой няма да му дреме, че и ти танцуваш.
- На нея ще й дреме.
- Остави я. Каквото и да е наказанието знаеш, че ако пожелаеш, ще го споделим всички заедно. - докато говореше вече беше го накарала да свали набързо горната част от униформата си и му беше натресла горнището на носията, която му беше приготвила. - Хайде, хайде, хайде, остави я да се нерви! Така става, когато не ни го позволява! Виж магията! Присъедини се към нея! Щом сестра ти ти казва така - направи го! - тя го бутна към долноземците, които вече бяха си устроили групичка и се засмя, когато го похванаха и него. Тя бе една от единствените жени на бойното поле. Заедно с мъжете, заедно с кръвта... Тя бе жена на битката. Тя бе жената, която бе тяхна сестра. Понасяше тяхната болка... смееше се с техния смях. Сега се обърна със странната си рокля и се засмя към хората, като им помаха. Тя бе звезда, тя бе и жена, тя бе... войн в рицарски доспехи, в униформата на мъж. Кимна на Ямараску, който беше във вихъра си и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на музиката си. Този път Муртаг щеше да бъде с тях... Този път нямаше да го оставят сам. Ваш и Саку вече го бяха хванали между себе си. И тримата бяха доста... оригинални... С пъстрата горна дреха, различните си коси и сините панталони на униформата си. Но пък някой учител бе ги научил перфектно. И тримата бяха учили за ездачески пратеници. И тримата танцуваха даже по-добре от долноземците, които ги наобиколиха. И тримата скоро измагьосаха кълба от вятър, светлина и огън. Озарявайки небето, пълно със звезди... Напук на всички заповеди. Какви ти заповеди, Бром се беше отпуснал... Нека се вдигаше шум, напът за двореца, тук бе тяхната земя. Хората от близкото село май не можаха да заспят цяла нощ... така и така бяха във вихъра на пиршеството. Никога преди не бяха виждали Четиридесетте... В този им вид... Във вихъра на радостта. А пък земният демон, Нирка... той скачаше от място на друго, там, където животът го изпълваше с енергия... Никога повече и никога преди не беше бил по-щастлив. Хората пък се забавляваха с това да залагат дали ездачите или долноземците ще спечелят с танца, който се явяваше като предизвикателство срещу подпиналия Камина и двамата му приятели... и Муртаг, Ваш и Саку.

На сутринта той я гледаше през цялото време. Докато камшикът падаше върху гърба му, не преставаше да я гледа. Че коя беше тя? Просто едно дете! Не беше пораснала изобщо! Нима той бе по-мъдрият! Лилавокосият гледаше към жената, отгледана да стане велика царица на драконите... Тогава реши, че някъде бяха сгрешили. Тя не носеше величието на Грациан, совя баща... нито на дядо си Роланд. Тя... сякаш седеше фалшиво на трона си... И всъщност не. Приличаше на майка си... Защо? Защо толкова искаше да се доказва с насилие? Заради него тогава и останалите се подложиха на същото наказание. Войската й не се пречупи. Сама се наказа. Това като че ли я ядоса още повече. Защото войската нямаше да се жертва за нея... А за един от своите ученици. Муртаг... Моуси...

"Аз си оставам непознат, не разбирам този свят, нямам нищо, което да дам. Защо ми разказваш куп неща, аз не искам да ги знам, не разбра ли, че пак ще остана какъвто съм си?
Кога най-накрая ще прозреш, аз съм мъж, а не момче, не играчка в твойте ръце. И как ще ме учиш на неща невидяни досега, няма смисъл... да бъда друг.
Веднъж искам миг да уловя, да сънувам без да спя и да, зная, не съм вече сам. За тях аз съм същото момче, но не виждат че от днес съм различен. Оставам тук!
Но ти сякаш виждаш вътре в мен и познаваш ме добре, ще се справя, не съм вече сам. На теб ще разкажа кой съм аз, всяка болка, всеки страх.
Помогни ми да тръгна към себе си аз!
Те ще видят някой ден... Че не съм победен...
Спи света и не чува в мен как бушуват мечти...
Няма как да ме върнат по пътя осеян с лъжи!!
Веднъж искам миг да уловя, да сънувам без да спя и да, зная, не съм вече сам. За тях пак съм същото момче, но ще видят, че от днес съм различен. Оставам тук!
Аз съм друг, оставам тук, аз съм друг, аз съм друг..."

"Извинение", из "Ездачът господар", Кейстръл Сивнар

- Могат да ми кажат кой да бъда, защото не съм това, което виждат... - лилавокосото дете, в огъня и спокойствието на нощта, тогава, когато вече беше мъж. Той бе пораснал като всички тях. Войниците, по-старите, още го мислеха за дете. Но той отдавна не беше. В спокойствието на онази тиха нощ, той и неговата китара за първи път можеха да бъдат чути пред толкова хора. Той никога преди не беше пял. Никога преди, но сега го правеше. Съучениците му се усмихваха и пазеха тишина. Едно провикване и то не на място щеше да прекъсне тази изповед на Муртаг. Младият мъж, облечен в тъмносинята си униформа, който стоеше сякаш посред огъня и дърпаше струните на старата китара, беше затвори очи и си спомняше нещо, случило се много, много отдавна. Всички знаеха за кого се отнася всичко това. За Бром... Неговият първи учител. Някои от съучениците му за първи път го чуваха изобщо да пее. Беше го правил преди, но винаги с помощта на Ямараску и не го чуваха добре. Гласът му беше ясен и силен, може би заради тишината, може би просто защото не случайно бе избран от Ямада за помощник. Не мислеха, че Хито е успял все пак да го научи как се свири на китара. Но Хито бе се справил и с това. Всички знаеха, че Муртаг има усет към тези неща. Той беше техният ездачески пратеник. Кевин стоеше срещу него. Вечният му спътник в добро и зло, сега се беше размечтал, сякаш гледаше далеч в небето. Представаше си, че битката вече е свършила. Да, трябваше да се сложи край...
Лилавокосият привърши, стана и се поклони на аплодисментите. Той бе войник от ездаческата армия. Той беше господар в кожата на дракон. Той беше бъдещето, което щеше да доведе до края или да постави новото начало. Но тогава още не го знаеше...

Кейстръл се стягаше за битката и се притесняваше за палтото си. Бе непромокаемо, но сега имаше дупка. Ами ако намереха слабото му място? Огледа се, съучениците му бяха нервни. Това, години след всичко, щеше да бъде познато като Последната битка. Рой трепереше целия и сякаш не можеше да се спре. Седеше на близката пейка - бяха се завряли в банята, за да могат да странят от останалите войски. Онизука чертаеше нещо на лист хартия. Муртаг сякаш стоеше и се молеше на непознати богове, така изглеждаше.
- Минна... - тихо проговори Кейстръл, надявайки се да не прекъсва нещо важно. Но пък... това бе важно за него. Вдигнаха глави. Колкото и да се тревожеха, винаги можеха да му обърнат внимание. - Минна... Ако нещо се случи с мен...
- Какви ги говориш? Нищо няма да ти стане!
- Рой, изслушай ме... Ако нещо стане с мен... - той извади един ръкопис и после погледна виновно Муртаг, Ямараску и Рой - Искам това да бъде преписано.
- Какво е това - Рой огледа ръкописа, когато го получи.
- Единственото ми съкровище. "Ездачът господар" е единственото ми произведение. Обещайте ми да не го четете... преди да са минали десет години от тази битка.
- Цели десет години?
- Да. Нека Хито-сенсей го препише... но вие не го четете... Само ако нещо ми се случи...
Настана тишина. Преди битката, като затишие пред буря. Те не знаеха какво да си кажат, въпреки че цял живот бяха били заедно... въпреки че бяха братя, макар не и по кръв.
- Тогава, ако нещо се случи и с мен - Анату вдигна глава. Да, щом Кейстръл бе дал идеята, другите също щяха да оставят... свое наследство... В деня, в който един от тях имаше рожден ден и в който... мнозина си отидоха завинаги.

"Летеше. Продължаваше да лети. Аз го виждах, по-различен от всички нас, защото бе господарят. Защото бе прашинка в пустинята, защото бе някой друг. Никога няма да те разбера, Муртаг. Страхувам се от теб, Муртаг. Искам да бъда до теб, искам го, защото ти си мой брат. Вие ме научихте как да бъда ваш приятел. Искам да те накарам да повярваш, че никога не си бил съвсем сам. Както накарахте мен да повярвам. Вярвам ти! Ти, господарят на нощта, ти, който си част от моето семейство, какъвто и да бъдеш... Вярвам ти. Обичам братята си. И дори и да умра, тази книга ще остане за вас. Вярвам ви... аз също се промених и останах такъв, какъвто съм си. Както се пееше в една песен, написана от момче с лилави коси. Момче, което застана пред нас един студен ден. Момче с дълъг шал около врата... Момче с очи, по-светли от звездите. Вярвам в тебе, който се изправи пред нас и ни каза, че си просто един ездач. Вярвам в крилата ти, вярвам в думите, прошепнати една безлунна нощ, около лагерния огън. Ще те накарам да почувстваш, че ние сме до теб. И че има място в света, който искаше да те отхвърли. Питаш се... от къде ми дойде музата да напиша всичко това? Пиша го сега, докато те слушам да пееш, Муртаг. Слушам как в тишината звуците на китарата ти са почти фантастични. Това реших в една безлунна нощ..."

Ясновидец ли беше? Нима бе магьосник, нима предричаше нещата? Цели десет години... Кейстръл беше почти познал, че след десет години Муртаг можеше и да се промени. Сега лилавокосият се надяваше... Да не стане такъв, какъвто бе се видял...
Вече беше мъж, преди беше просто дете. Сега, докато сотеше пред гроба, той вече чувстваше... и знаеше... какво трябваше да направи. Усмихна се и докосна имената на приятелите си. Усмивка, която никога преди не беше имал. Баща ли вече беше? Или брат? Или... Той беше ездачът... Той бе господарят на нощта.
- Ти, Кеси, беше прав... Беше прави, мили мой приятелю... Сам съм, защото още съм тук. Завинаги... Вече разбрах какво се опита да ми кажеш някога. Кеси... почивай в мир...

"И сега го виждам, застанал на кулата. С лице към небето. Той обичаше да стои там. Господарят на нощта, на деня. Той не знаеше. Не знаеше, че в сърцето си крие чудовище. Защо всички го мразеха. Ние нямахме сърце да му кажем. Как ли ще го приеме, когато се случи? Муртаг, надявам се... сърцето ти да издържи.
И сега го виждам, там, горе на кулата. Окъпан от светлината на зората, той стоеше там горе и чакаше драконът си да се върне. Лилавокосото дете, което аз никога няма да забравя. Най-опасният и най-могъщият от всички нас. Този, който щеше да победи сърцата ни, този... който някога щеше да ни убие. Имаше ли шанс да му помогнем? Той стоеше горе и разперваше ръце. Вятърът си играеше с него като с дете. Той бе син на вятъра... В един момент осъзнах... Той не бе просто мрака... Не беше просто ездачът... Роланд Колд бе го обявил за свой наследник. Не Арвен, която никога не бе следвана от Вятъра. Тя мразеше Роланд... Роланд бе избрал истинския си син, истинският наследник на трона. Така мислех тогава. Но знаех, че ти, Муртаг... няма да приемеш трон, окъпан в драконова кръв. Ти си този, който ще го защити... И аз вярвам в твоята преценка. Каквото решиш, ще го последваме. Така, както ти следваш нас."

- Веднъж искам миг да уловя, да сънувам без да спя... - той седеше насред поляната и се усмихваше. Момичето го гледаше захласнато. Бе го взело за подигравка, но бе сгрешила. Знаеше, че Муртаг рядко пее, още по-рядко свири... Само съучениците му го бяха виждали да се развихря на дансинга, така да се каже. Блу Тегами слушаше песен на един човек, който вече се беше отчаял... Искаше някой, който да му помогне. Синекоската се усмихна. Тя, като негова малка майка... щеше да му помогне... Не, той нямаше майка, Муртаг никога не беше имал такава. Така бе казал баща му. Тогава тя... щеше да е неговата малка сестра.
- Ти ще се промениш... Ти вече си друг...

"... Затова разкажи ми... Как живя и защо... Разкажи ми за чудните поля и сините висини... Искам да чуя... Историята ти такава, каквато има само един истински ездач."
Духове от миналото, отдавна забравени. Духове, които той още помнеше. Помнеше кога за първи път застана пред тях и ги погледна. Децата, които бяха негови братя. Бяха го избрали за водач и той ги водеше. Напред... Винаги напред...
Духовете от миналото, отдавна забравени... Още стояха на онези чинове и му се усмихваха. Още пишеха и се смееха. Още бяха там, в спомените, отдавна захвърлени в душата, за да не боли.
"Все още не съм изживял своя сън, все още нямам мечти... Вървя от другата страна на луната... Все още имам много път да извървя..."
Помнеше как се бе обърнал към тях в тази зала, тази огромна зала... Те стояха на масата и надигаха чаши. Той, облечен в новото синьо, също се присъедини към тях. Помнеше що за луд се беше изкарал. Заради тях, защото беше до тях...
Рой Мустанг се облегна на огромния прозорец, през който влизаха драконите, и спокойно се усмихна на снежния пейзаж навън. Той, също като брат си Муртаг, мразеше да стои затворен, но се налагаше. Той беше избраният от всички да ги води. Не можеше, но щеше да опита. Докато имаше кой да пази, щеше да се опитва. Той си беше бил винаги такъв.
Снежно и пусто беше навън, а как красиво бе някога преди. По времето на Роланд Колд градът блестял от злато и красота, така твърдяха слуховете. Но през времето на Грациан, хората се разпърснали... Сега, по тяхно време, не бе останало нищо от предишното величие. Тяхното царство западаше и Рой го знаеше, но не можеше да го промени. Не можеше да обедини народа... Не беше толкова силен. Той бе просто син на богата жена, просто един аростократ в повече...
Когато бяха заедно... Тогава всички ги слушаха. Само когато бяха заедно. Сега разбираше защо Хито им бе казал да останат четиримата... Като Четиримата Мускетари, пазители на царството. Рой бе влиятелна личност, но само за по-алчните... Ако ги имаше. Той имаше пари и власт,която бе наследил още като малко момче. Обединяваше аристокрацията и ги караше да му се подчиняват. Хюгес беше син на велик генерал от изтока. Изтокът бе най-странната част от драконовото царство, затова той се справяше великолепно с тях, като техен представител. Муртаг беше човек на народа, вечно странен и отхвърлен, но нужен в битката. Той можеше да ги отведе дори до края на света. Хавок беше момчето на разликата. Той бе артист и хитрец... И обединяваше всички, които искаха да излъжат тях... Може би... смисълът бе и по-дълбок, но на Рой не му се размишляваше за това. Достатъчно бе, че бяха заедно.
- И едната част от луната, която никога няма да бъде осветена... Тя е като тъмнината на сърцето ми...
- На драконски звучи по-добре, Рому - Хавок беше влязъл, още много сънен и рошав, но все пак търсещ любимата си чаша.
- Обещах да не пея поече. - изломоти Рой недоволен, че са му прекъснали мислите.
- Направи го, когато Муртаг беше болен. Той те помоли... не помниш ли?
- Беше наложително!
- Като малък ти беше приятел на всички. Не пееш, защото тях ги няма ли? Или защото не искаш някой сватовник да чуе хубавия ти глас?
- Стига! И без това си имам проблеми с тези... Казвам им, че ще си остана ерген, а те...
- Муртаг и Рой ергени? Ха, с толкова фенки извън двореца...
- Че за какво са им щураци като нас?
- Ами защото... "ох, колко са красиви~"
- Престани! Ужасно е.... - въздъхна и поклати глава. Знаеше, че Хавок го прави нарочно, но нямаше как да не се засмее. - Какво имаме днес? Пак ли упорити старци? Или сватовници? Красиви жени, които искат да се оженят за благородници? Не ме дръж в неведение!
- Всъщност... Благородниците току-що представиха искане... Искат да разберат официално кой на кого е васал - Муртаг на теб или ти на Муртаг.
- Това е глупаво! И двамата сме васали на принца!
- Тогава искат да му дадем отново клетва, за да се успокоят.
- И вие с Хюгес ли?
- Ами Хюгес е при Муртаг, а аз съм тук с теб... Все едно сме се разделили.
- Сега ще им обясня аз...
- Само не ги бий... - Хавок се усмихна, после махна с ръка към снежната сутрин навън. - Погледни... Народът ни ще съществува... Докато има вятър и небе... Така казваха навремето... Но сега... Погледни ги... Семейството ни е тук.
Сестра им, по-ярка от слънцето, което я беше родило, стоеше на самотния площад някъде долу, от тук не я чуваха, но държеше арфа в ръцете си. Като някога преди. Хората, избягали преди време, заради нашествието на Дарсия, вече се връщаха. Страхът никога не можеше да е вечен.
- Риза... - Рой се усмихна и отново се облегна на перваза. - Прав си, Хавок, ще съществуваме. Дори още миг, но ще бъдем всички заедно. В бурята, където бяхме родени... В синевата, където желаем да живеем. Помня... Този глупав учебник, помня...
- Във вятъра ще чуя твоя глас... Където ще бъдем заедно... - Хавок помаха на хората, които ги видяха и после се отдръпна. - Да те оставя ли да се наслаждаваш?
- О, трябва да промеря господаря. Хвана настинка, защото си игра цял ден с Кимбли навън вчера.
- Скай е силно момче...
- И много непослушно.
- Одрал ти е кожата...
- Не ми е син!
- Но си приличате. Ти ще го отгледаш, а той ще възприеме твоето възпитание. Ти беше избраният да бъдеш най-близкият му. Така че го имай предвид. Той те обича... Повече от всеки друг. Дори и да си ерген, пак ще си имаш детенце... Като Муртаг.
- Важното е да нямам жена, за да не ми пили на главата!

- Чичо Рой! Чичо Рой! - малкият принц бутна вратата и се затича по току-що излъскания под към мъжа, който го пазеше. Този, който бе негов баща, въпреки че не беше. За момчето нямаше значение. То се спъна и се задържа за панталоните на повелителя си, докато той не го изправи да стъпи здраво на земята.
- Какво има, Ваше Величество?
- Един странник се разхожда из града и лекува хората по странен начин!
- Вие... сте излизал в града, Ваше величество?
- Хавок ме изведе! Можем ли да поканим този доктор тук?
Доктор? Беше привлякъл вниманието на детето? Лекари идваха всеки ден. Пътуваха и лекуваха по свой начин. Някои бяха лъжци... Но имаше и наистина силни и добри лекари. Хора, които Рой познаваше.
Изправи се и дръпна леката завеса, която пречеше на вятъра да влиза. Можеше да предположи, че Хавок е угодил на детето и е повикал странника в двореца. Да, ето че някакваличност се приближаваше насам. Строен, облечен от глава до пети в черно, с черна къса коса... Подсвиркваше си една характерна мелодия. Мелодия, която никой ученик на Дрейгън Дроу не можеше да сбърка. Да, нямаше грешка. Това трябваше да е той. Единственият по-възрастен от четиредесетте, който те харесваха и обичаха.
- Сакура саку, маи очиру~ Имаго-чан! Имаго! Цяло чудо е, че си още жив! - помаха му, за да му привлече вниманието. Двете остри и сини очи се отправиха нагоре и се усмихнаха.
- Казах ти, Рой, да ме наричаш доктор Имаго... Или само докторе.
Имаго... Момчето, което идваше от толкова далеч... И всъщност никой не знаеше от къде идва. Най-умелият им доктор на бойното поле. Невероятен боец... Той бе като символ за храброст или както се казваше. Много деца от нормалните училища можеха и искаха да станат като него.
- Ти тогава ме наричай Вълшебника от Оз... Я стига! - засмя се и му кимна да дойде. Имаго... Той обичаше Имаго... Неговият начин да се бори с болестите. Гласът му и начинът му да се смее. Хуморът? Нещо такова... Кейстръл го беше намерил. Кейстръл ги запозна с Имаго.

"Беше горещ летен ден, дори в Дрейгън Дроу, където рядко можеше да си намериш сянка. Момчетата бяха съблекли черните униформи и стояха само по бели ризи, в момента смъртно уморени от жегата и тренировките. Мечове бяха захвърлени по цялата ливада. Хито Накамура ги беше съжалил. Беше се прибрал, защото и неговата глава беше гръмнала под слънчевите лъчи. Сега те бяха сами и гледаха синьото небе, искайки да намерят нещо ледено студено... Макар да нямаше такова...
Някъде далеч чуваха гласа на Каин, който повтаряш монотонно някакъв урок. Той не тренираше с тях, а стоеше под сянката. Изпочупеното му тяло не можеше да държи меч в ръка... Не вече... На Кейстръл му беше станало лошо и беше тръгнал да търси нещо за глава. Изобщо, ден за смъртоносни тренировки, както казваха по-големите от тях.
- Сакура саку, маи очиру~ Нани мо наи, боку мо те но уе~
Някой сложи мокра кърпа на челото на Рой и го накара да затвори очи.
- Дори и да си огнен ездач, не можеш да се печеш така, ще ти подейства ужасно - този глас вече беше възмажал, чисто бялата му униформа подсказваше, че е тук за последна година. Този непознат повтори ритуала при всички и се върна да седне до Рой с въздишка - Децата никога не се учат...
- Все едно ти си много възрастен. С две години си по-голям, какво...
- Изглежда слънцето не е стопило отровата в езика ти, Рой Мустанг.
Рой отвори едно око, за да погледне събеседника си. Познаваше добре по-големите от тях, защото винаги се биеха я с Муртаг, я със Сиг... Дори четиридесетте си имаха няколко побойника... Този чернокос, висок ездач... Рой никога не го беше виждал...
- Ти какво? Книжен плъх ли си?
За негово учудване непознатото момче се засмя. Не се обиди, както щяха да направят съучениците му, вероятно.
- Нещо такова. Сигурно си свикнал с това...
- Той е доктор - прекъсна го Кейстръл вяло, докато се настаняваше с книгите си в ръце, явно се чувстваше по-добре. - Или ще бъде... Най-добрият, когото познавам.
- Стига де, засрамваш ме...
- Но е вярно...
- Казвам се Имаго... Йорошку не!

- Е? Как се справяте тук? - Имаго, усмихнатият доктор, който Рой познаваше... Никак не се беше променил. - Чух, че Муртаг си е намерил добра работа?
- И още как! Много си подучул нещо, а, докторе...?
- Е... Често се е случвало да пътувам с него, когато беше още... нали знаеш, уличен артист... Господи, беше добър, наистина... - поклати глава, после отново се усмихна широко. - Радвам се, че си е намерил мястото, този глупак...
- Така както го казваш... Много те е разчувствал, а? Когато е бил на уличната сцена?
Имаго помълча, явно замислен за миналото, когато беше попадал на малката трупа театрални артисти... Онези, които бяха приютили бездомния господар на мрака и ездачите...
- Той изпъкваше ярко измежду тях. Те бяха хора, но той беше истински ездач. Никой не можеше да наподоби неговото изкуство. Това, което можеше да направи на сцената... никой друг не можеше да направи. Толкова истинско и блестящо. Никога няма да забравя първата му пиеса. Прибраха ме по пътя, защото валеше, а аз бях мокър до кости. В караваната беше топло и уютно... Имаше всичко, което е нужно за една сцена. Той бродеше сред тези джунджурии без да бутне нищичко. Направи ми чай. Толкова топъл чай никога не съм пил... Чак, когато излезе на сцена, разбрах, че всъщност е... артист... Господи, изненада ме... Но не се съмнявах, че е добър... Все пак беше с Ямараску и Хавок. Не случайно го бяха избрали... Пътувах няколко дни с тях, за да ме откарат до близкия град... Срещнахме и Ямараску по пътя. Толкова голяма радост между ездачи никога повече няма да видя. Те са като братя... Муртаг и Ямараску. Въпреки че Муртаг си отива най-добре с вас тримата, Рой... Ямараску го прави различен. Прави го... щастлив... Дава значение на живота му. Момчето с розовите коси, което някога моите съученици така много обиждаха... Заради него се биеха с Муртаг почти всекидневно... Когато Ямараску е там, винаги си проси от Муртаг повече привилегии. За Ямараску Муртаг е готов дори да скочи от скалата. Винаги се съгласява да пее, ако приятелят му е там. Тогава беше първият път, когато чух Муртаг да свири на китара и да пее. Публиката го хареса... Мисля...
- Ямараску винаги е бил... по-специален... Най-специалният... За Муртаг... Дълго време ревнувах заради това. Исках аз също да мога да се радвам на подобно отношение. Муртаг винаги беше мил с Ямараску. Винаги се съгласяваше с него, винаги му правеше забележки, когато трябва... Грижеше се за него като че бяха братя... Вярно е, че Ямараску бе слабо момче... Че не можеше да говори заради гласа си и беше дете на изкуството. Дълго време Муртаг разговаряше само с него... Биеше се заради него... Даваше всичко за него... Но е било нормално, все пак. Мина време, докато станем семейство.
- Но Ямараску продължава да има повече място в сърцето на вашия лилавокоско...
- Е... Детските приятели са по-скъпи... Но не се безпокой, Имаго... Сърцето на Муртаг е голямо... Побира всички ни и много повече... Парченцата от това сърце са в нас.
- Да... Значи наистина е труден за убиване - Имаго усмихнато погледна през прозореца в посока на Дорадо. Онзи слънчев ден, когато Муртаг беше напълно свободен. Онзи далечен, красив ден. Когато Ямараску беше се появил пред него... Имаго нямаше да забрави каква среща беше това... Те бяха едно цяло, когато бяха заедно на сцената. Ако Ямараску или пък Муртаг се беше родил жена... Щяха да бъдат заедно завинаги... Колкото и странно да звучеше, когато го казваше сега. Още си спомняше как съучениците му измъчваха Ямараску, който нямаше силата да им се противопостави. Но пък Муртаг винаги се сбиваше с тях и отърваваше приятеля си дори самият той да излизаше от боя със счупени кости или пък насинено лице... Когато за първи път Ямараску отвори уста, за да проговори със собствения си глас, Муртаг беше бил там първи... Дали Съдбата ги беше събрала, заради нещо специално? Дали...

"... до последната нота!"
Ямада Раску, ако теб те няма... какво ще правя аз?

~~~
- Искам да светя само за теб... И винаги, като блестящото слънце...
- Искам да те пазя от тъмнината, това е истината за сърцето ми...
Лилавокосият и розовокосият протегнаха ръце един към друг. Светлината, от лилаво и розово... Се сля с публиката и полетя като цветя из малкото градче. Те бяха двама артисти. Не се нуждаеха от нищо друго. Само от гласа си и приятелството си.
Единият се усмихваше с усмивка от щастие. Той беше момче на изкуството. Диво и свободно, следваше красотата на света, оцветен в очите му с лилаво. Очите му не бяха наред още от самото му раждане. Той виждаше всичко в лилаво... Но това бе неговата съдба. Той беше смелото дете, което пееше за смърт или победа, което подкрепяше съучениците си само с песента, която имаше. Съучениците му никога нямаше да забравят първата им среща. С момчето, което стоеше до прозореца и свиреше... На каквото и да е. Неговият глас и неговата усмивка, така омагьосващи. Той бе Господарят на Музиката. Той бе единственият такъв магьосник, който познаваха.
Муртаг бе най-скъпият човек за Ямада Раску. Момчето, което те всички обичаха. Те обичаха съучениците си, но...
Лилавокосият се усмихваше на Ямада. Той обичаше този човек. Обичаше момчето, което го бе избавило от тишината. Ямараску му беше показал колко е красив света. Бе му показал как да не се чувства отритнат. Ямараску му беше показал колко е красиво, когато тишината не взима връх в света ти. Затова Муртаг му вярваше, затова го обичаше като най-скъпите си братя. Ямараску също беше негов брат. Никога нямаше да забрави как розовокосото момче на магията беше застанало на онази сцена с онази дълбока, дълбока усмивка, с очи, по-ярки от слънцето... С китарата в ръка, той правеше вълшебства. Магията му правеше света жив. По-ярък, по-нов от когато и да било. И Муртаг обичаше да вижда този негов свят.
"Кокоро но оку цунагетара шинджите мораеру но ни~
Шикатанаи са мезамеру маде боку о киратте мо ии йо~"
Ако можеше да попита Съдбата... Дали Ямараску щеше да бъде винаги до него... Муртаг щеше да го направи...
Ако можеше да знае дали той ще бъде завинаги в сърцето му... Такъв, какъвто беше. Мил и щастлив, човекът, който го предпазваше от тъмнината... Скъпият му, розовокос приятел. Неговият брат. Много бяха измрели по пътя им. Но те можеха да бъдат заедно. Защото бяха едно, само когато бяха заедно. Магията на Ямараску можеше да си избере муза. И той беше вече я избрал. Не беше жена, на която да даде сърцето си. Беше съученикът му, който му даваше тъмнината, с която да се бори... Завинаги...
"Дакара коно омои уа даре ни мо макенаи~
Махоу но йоу ироасенаи юиицу но кагаяки~"
Лилавокосият, когато нямаше надежда... Можеше да отвори вратата, затваряща една магия. И да пусне навън вятърът на песента. Това отново беше Ямараску. Муртаг можеше да тича след него, след вятъра, който носеше надежда. Той винаги беше там, когато трябваше. Ямараску никога нямаше да го изостави... Никога...
- Защо? Защо се биеш? Защо продължаваш да ми вярваш? Какво съм аз за теб? Отговори ми... Отговори ми защо се измъчваш заради мен. Кой съм аз, за да заслужа братската ти любов? Влязох в една ученическа стая, застанах пред клас от тридесет и девет деца... И ти беше там, на последния чин... Усмихваше се и ме гледаше с огнените си очи. Огнените си, лилави очи... Ямараску... Страх ме е да не загубим и теб...
- Както птиците търсят цял живот някой, с когото да попеят. Както слънцето вечно ще търси луната, за да се съберат... Както Северният дъх завинаги ще броди из полята... Да... Всеки се нуждае от някого, за да продължи. Напред, напред и все напред... Ти си моята история и моят път. Както аз съм пътят за теб. Нашата Съдба е еднаква. Ще умрем заедно така, както сме се родили да живеем заедно... Завинаги. Никога не се отделяй от пътя, който аз ти давам. Аз никога няма да поема по друга пътека, освен по твоята.
- Не разбирам...
- Бия се, за да продължа да живея. Бия се, защото те обичам, братко. Никой брат не иска да загуби своето семейство. Аз съм ездач. Братко, ездачо, господарю... Аз съм като теб. Ти си ми брат и брат на други... като мен. Ти си ездач сред други... като мен. Ти си господар на хората, аз също... Вярвам ти... защото ти си част от моето сърце. Ние, ездачите сме част от другите, както сме част от земята и небето. Помниш ли... тази вяра? Тази стара, стара вяра? Аз не знам много за това. Ти си по-добър от мен... Мога само да пея. Да давам смисъл на живота ти. И на този на другите. Затова пей с мен... И не се страхувай за мен... Никога...
"Казе ни нотте укаби коко джа наи доко ка е~
Уми о кое токи о кое китто саку даро~"
На онази сцена те стояха един срещу друг. Хората ги гледаха като омагьосани. Светлините на магията летяха около тях. Те бяха двама магьосници, двама различни, двама ездачи. Те бяха всичко и нищо. Бяха хора и нещо повече. Бяха всички... и никой...

Имаше едно време едно момче, което се беше родило в далечните красиви планински селца. Дете на вятъра, дете на красотата на полето, засадено с ориз и пшеница. Дете, което тичаше с дивите вълци и пееше с птиците в гората. Дете, което повече от всичко можеше... само да те накара да вярваш...
Имаше и едно момче, родено в дебрите на тъмнината. Родено да тича с чернотата из полята от смърт и беди. Той се нуждаеше от красотата, за да живее. Нуждаеше се от песента и крилата на свободата...
- Колкото и тъжно да бъде около теб, не това е истината...
- Тя е някъде дълбоко, дълбоко в сърцето ти,
- И тайно... продължава да живее...
Муртаг се усмихваше на онази сцена и копираше същите движения на които го бяха учили и в училище. Трябваха им повече хора, но можеха да танцуват и сами с вълшебствата около себе си. Защото хората вече бяха омагьосани от тях. Ако и другите бяха тук щеше да бъде още по-прекрасно. Но можеха и двамата да оцелеят... само двамата... С тъгата и смеха, такива, каквито бяха. Ямараску никога не можеше да бъде тъжен. Защото той бе онзи, който ги даряваше с красотата. Те го пазеха като свое съкровище. Той пазеше тях от тъгата на света, каквато имаше навсякъде...
- Но Ямараску... Морето е необятно и красиво. Какво правиш на тази скала толкова време? Да не си станал художник.
- Събирам аз звуците от небесата и прекрасните цветове на синевата...
- Да, повярвах ти... Ти не ги виждаш истински. Кажи ми истината.
- Търся истината за сърцето си.
- И какво намери там? В морето? Или от небето? Точно тук, където нашият учител е роден? Какво намери?
- Намерих още пътища на надеждата. И ще ви ги покажа. Затова бях роден и доведен при вас.
- Истината за сърцето... Намери и моята...
- Не е ли ясно? Това съм аз!
- Престани! Не се шегувай с мен!
- Извинявай... Но ето виж, усмихна се... Значи все пак успях... да ти покажа още от светлината, която познавам. Това е добър знак.
- Може би... така че продължи...

~~~
Имаго се чувстваше странно, когато гледаше тази сцена. Отново и отново. Муртаг бе негов приятел от много време. Познаваха се от момчета. Имаго бе по-възрастен от него и винаги го беше лекувал. Муртаг се биеше с по-големите заради съучениците си... Не искаше да говори с учителите за проблемите си и затова предпочиташе да се оправя тайно.
Винаги виждаше в този лилавокос млад артист нещо по-различно. Той беше роден за такова място... но не тук трябваше да бъде. Имаго не можеше да си го обясни. Виждаше колко ефирни и точни са движенията на това момче... Но нима нямаше да му отива повече да играе танцът на войната... както винаги беше правил. Защо беше тук Муртаг? Какво беше предопределението му?
И продължаваше да го гледа. Момче, облечено с ефирно и радващо очителилаво. Толкова леко и приятно, че направеше ли и едно движение, наметалото му се развяваше на всички посоки. Беше нормално. Така играеха артистите, които уж бяха смелите рицари в пиесата. Но той беше... смел рицар... За това беше учил. Винаги беше бил такъв. Имаго не знаеше защо и от къде им е хрумнало на останалите артисти да включат този танц, но Муртаг не се оплакваше. Децата го гледаха като омагьосани... Какво ли си мислеха? Дали искаха да бъдат като него? Имаго не им го пожелаваше. Никое дете не можеше да живее по този начин. Не, грешеше... Муртаг можеше. Но неговата кръв бе по-силна от която и да била друга... Кръв на елф и господар... Ездач...
Муртаг оставаше до късно на сцената. Артистите също имаха нужда от почивка. Това бе неговата почивка. Децата го харесваха, защото беше отчайващо странен. Той проявяваше някаква голяма обич към тях. Имаго знаеше защо. Много от децата бяха като него. Израснали в калта на улицата, те го чувстваха близък. Той ги обичаше. Не, че пренебрегваше другите. Тогава за първи път Имаго забеляза, че Муртаг може да бъде и мил... макар и рядко.
Лилавокосият се забавляваше с тези бездомни деца без да го е грижа за хората, които говореха против това. Съгласяваше се с всичко. Ако те искаха той да свири, щеше да го направи за тях. Неведнъж в който и да е град си бяха играли с него. За тях той се беше изкарвал виновен, задето са закъснели.
Децата не разбираха защо големите презират този млад мъж. Човекът, който винаги намираше какво да им даде. Ако бяха гладни, щеше да ги нахрани. Ако искаха да танцуват, щеше да ги научи дори... Те, децата на улицата, като него... Нямаха друг начин да се докоснат до останалите.
Ездачите не оставяха децата си. Това беше грях. Но в малките селца на Драконовото царство... имаше и много проблемни семейства. Не, че в градовете ги нямаше. Но там децата биваха прибирани от добри хора. В селото нямаше кой да ги прибере. Затова израстваха навън... Муртаг бе расъл така. Знаеше какво е.
Имаго се забавляваше искрено именно когато Муртаг си играеше с тези деца. Да, ако не бе просто войник, Муртаг можеше и да стане.. .учител. Макар че лилавокосия направо прихваше, като чуе това. Защо пък не? Неговият собствен учител, Хито Накамура... също бе се държал така с тях, нали? Какво толкова?
- Батко ви Муртаг няма да свири днес!
- Дръжте го! - децата се изсипваха върху него, а от вечното му черно и протъркано палто се изсипваха какви ли не глупости. Децата хукваха да ги събират, докато той се смееше. Веднъж едно от децата беше намерило и нашивката на северната армия, към която беше и щеше да бъде Муртаг.
- Батко, ти ездач ли си? Войник?
- Хай... Защо? Не приличам много, нали така? Малко нещо ми избива на луд.
- А дракон имаш ли?
- Разбира се!
- А ще ни го покажеш ли!?
- Ие... Драконът ми е много, много далеч. Разделиха ни... Но обещавам някой ден, когато се срещнем с него... да дойдем да ви поздравим.
- Щом ти си станал ездач... Дали и ние можем?
- Разбира се, че можете! Никой никога не е върнат от Дрейгън Дроу... Извинете ме, Ню Дрейгън... И който и да било друг лагер. Просто трябва да имате достатъчно смелост.
Имаго се радваше, че Муртаг е намерил такова препитание. Но когато разбра след години, че е станал господар на Дорадо... Се зарадва още повече. Там му беше мястото. На момчето, което танцуваше с вятъра. Което беше свободно. Така беше по-свободен. Там, където принадлежеше.
Да, някои от онези деца, по-големите, сега служеха на Муртаг. Събрали смелостта и уверени, че знаят какво да сторят. От калта можеха да се родят велики войни. Стига да имаха ездаческа кръв в сърцето си... Ездачите бяха силни. Дори от огъня щяха да се върнат, за да помагат. Дори от онзи свят щяха да помнят... къде са били някога.
Русото момче, което свиреше на пианото в Дорадо доказваше че... думите на Муртаг бяха много по-убедителни, отколкото той си мислеше че са. Това момче бе просяче, някога, далеч... Просяче, на който самия той, Муртаг, бе дал къс надежда... заедно с една ябълка. И години след това точно това момче, бе завършило престижното музикално училище. И бе друго... Надеждата променяше хората... Променяше всичко.
Онези дни на скитосване... Не бяха толкова лоши за Муртаг... Дори не можеха да се определят като лоши...
- Бате! Бате! - Имаго още си спомняше гласовете на децата, които най-често обикаляха около Муртаг. Момичета или момчета, големи или малки... Какво значение имаше? Всичките бяха деца... - Намерих ти китара!
- Да не си я откраднала?
- Не, на татко... беше...
- О... Съжалявам. - той очевидно знаеше доста повече за семейството й, отколкото Имаго си мислеше.
- Не, нищо. Той искаше ти да посвириш. Знаеш ли някоя песен от нашия край? Да ти изпея ли една?
- Подценяваш ли ме?! Разбира се, че зная! Момент да я настроя само...
Той никога не им отказваше. Само тогава нямаше никакво значение кои и колко са хората около него. Тогава не беше отритнат. Тогава беше просто радост за децата около себе си.
- И не знам... Коя си ти... от къде си... Какво си направила... Стига да ме обичаш - Имаго си спомняше, че една от песните започваше така. Спомняше си добре текста, защото я бяха изучавали в часовете по народно творчество. Идваше от романтичния период на Роланд Колд... Когато кралят на Севера бе още обичал и бе написал едни от най-ефирните макар и детски стихчета и песни.
Тази песен и до сега много деца из селата свързваха със странника с лилавите коси. Техният приятел, техният помощник. Техният учител, техният господар... Техният мускетар, регентът на Драконовото царство. Колко път бе извървял... Да, колко път бе изминал, за да се превърне в този, който бе. Този който винаги щеше да бъде, запомнен от ездачите, неговият народ.

~~~
Търсехме една Шангри-ла, без да се щадим,
Покрити с мечти, продължихме да търсим "свободата"...
Сега знаем - това е нашият рай...
О, сбогом, дни на моята младост...

"В изгарящото утро на мечтите, аз търсех. Търсех една Шангри-ла, без да се щадя, без да се страхувам. Вярвах на мечтите си, вярвах на очите си. Яздех през тучно зелената трева и вярвах... Обещай! Че ще се срещнем някъде там... Обещай, че ще бъдем заедно двамата. Не ме оставяй, защото аз ще продължа да се стремя към теб. През синевата и безкрая, аз протягам ръка, за да те срещна, да хвана твоята... О, сбогом, дни на моята младост... Оставям ви далеч зад себе си, за да продължа да те следвам. Независимо дали ще извървя безкрайните пустини или ще преплувам океаните, аз пак ще мисля за теб, за теб, която винаги беше там... Някъде до мен, наблизо...
Покрит съм с мечтите за свободата, която ми даваше твоята усмивка. Покрит съм с надеждата, че този път няма да бъде безкраен и пак ще ме отведе при теб. Може би съм още твърде млад и глупав, може би затова бивам наречен глупак... Не се страхувам от човешките определения... Търся пътя, който ще ме отведе напред. Сбогом на болката и страха, сбогом на онова, което някога ме държеше завързан за местата, които презирах. Твоята милувка ме освободи от тези вериги, от оковите, оковали душата ми. Затова аз, един безумец без истинско лице... продължавам да те следвам... А ти защо не забравиш за страха? Не бягай толкова бързо напред, защото стъпките ми няма да те достигнат, няма да те достигне гласа ми... Аз вече съм невидим за теб, но ти ще останеш пътеводната звезда. Аз пропилявам всичко, което имам, за да мога да те накарам да ми простиш... Прости ми!
Може и да съм глупак, може би никога няма да получа това, което страстно желая... Търсех пътя, който ще ми дари щастието, търсех пътя, който ще ме отведе в рая на мечтите ми. Но нямаше такъв път все пак. Заблуждавах ли се? Защо се страхувах да го открия? Имаше ли сила, която да ме отведе от лабиринта на сърцето ми? Страхувах се от светлината, защото теб вече те нямаше там, за да мога да я приема... Аз нямах нищо...
И все пак, видях те отново и просто тръгнах по твоите стъпки. Твоите грешки са мои грешки... твоите страхове ще са мои... Защо не ми позволиш... Да те достигна..."

Из "Терзания", част 1

- Търсех една Шангри-ла... През безкрая от мечти, о, борех се за теб, свят без граници. - усмивката му не слизаше от лицето. Онази усмивка, която той имаше завинаги. Онази усмивка, която бе стопляла душата му, душите им... душите на този един народ. Сега стоеше там, където не можеше да бъде истински... Не му позволяваха да се приближава, защото това нараняваше сърцето и душата му. Губеше, губеше споменът, ако не отидеше там.
И той стоеше пред гроба насред зимата, насред пролетта. И цветето вече падаше от белите му ръце върху камъка. Но той само можеше да се усмихва... той не можеше да им дари сълзите си, защото и тях щеше да ги боли.
Вятърът му шептеше, че не бива да идва тук. На мястото, забравено от Бога. От Бога, но не и от тях. Онези, които някога бяха били четиредесетте и отдавна вече не бяха. О, бяха в мечтите си, свързани сърца... те винаги бяха заедно, но не и физически един до друг на бойното поле. Саку просто гледаше издълбаните в камъка имена. Той помнеше... повече, отколкото другите си мислеха. Помнеше още волната песен на тяхното детство така, както другите не я помнеха. Ала знаеше, че всеки има своята част от тази песен. Че дори без един, песента нямаше да продължи, нямаше да се развива...
Издълбаните на камъка имена бяха онези, които някога бяха били част от света му. Там, откъдето идваше той, нямаше истинска светлина, нямаше щастие. Затова те бяха били неговото щастие, неговата сила. Сега още ги чувстваше в сърцето си, тъй близо и далеч. Но не, нямаше ги вече. Повече от половината момчета вече ги нямаше. Онези, с които бе учил. Онези, с които се беше борил... Нямаше ги... За бога, нямаше ги...
- Ако не бях те полял с онази гадна мазна течност, Гио, и беше тук сега, щеше ли да ми простиш? Ако не бях ти говорил по този начин, Грег и бе тук, щеше ли да ми простиш? Ако не се бяхме били, Грим? Ако не спорехме за билките, Йошино? Ако не ти бях взел книгите, Кейстръл? Ако бях ти дал очите си, Лебърард? Ако не беше полудял, Лий? Ако имаше познанието, Лойд? Ако не те бе обзела яростта, Оки? Ако не бе участвал в битката, Сиг? Ако не бе излязъл тогава, Суно? Ако не беше се запалил заради нас, Тайсън? Ако слънцето не беше те убило, Юноки?
Едни и същи въпроси, въпроси без отговор. Не, той знаеше отговора дълбоко в себе си, нашепван от хората на които говореше. Те... бяха там сега, нали? Отвъд границите на възможното. Но ляха ги виждали, нали? Защо тогава беше толкова самотно... на този хълм, пред този камък... Търсеха една... страна на мечтите. И защо се бяха събрали онзи съдбовен ден, когато лилавокосото момче бе вдигнало глава и им се беше представило. Когато момчето на птиците се вля в редиците им с огнени крила... Съдбата никога не постъпваше честно. Караше ги да ги боли... но така да бъде. Те сами го бяха казали... Ако искаха да постигнат нещо, нуждаеха се от сила.
- Един ден отново ще бъдем заедно, нали... знам, че това е глупаво успокоение... но вярвам, че едно семейство никога не се разделя. А ние... ние сме най-красивото семейство, което някога е било създавано. Отвъд, където са мечтите... нашата мечта и тя блести, нали? Знам, че вече сте я достигнали.... и нас ще ни боли... Войната скоро ще започне, но няма да ме е страх, както преди. И може би, ако съдбата се пребори за живота ми, скоро ще се видим с всички ви... Сбогом и здравей мечта. Здравей и сбогом... Черният хумор винаги ни е бил присъщ... Скоро и ние ще последваме съдбата си.
Това бе техният рай... раят на драконовото царство. Те бяха родени тук, тук бяха израснали. И един ден всеки се връщаше в земята си завинаги. Те бяха вече у дома... и те, живите, също бяха... време бе да защитят земята, която бе тяхна по право, всеки имаше правото да защити нещо свое...
- Шангри-Ла...
Той с мъка откъсна поглед от сивия стар камък и после огледа дълбокото, сиво небе. То бе мрачно и нищо добро не желаеше. Никога не бе желало нещо истински добро. Но нямаше страшно... нямаше страшно, когато народът им бе вече едно. Те имаха силите да се борят... съдбата не бе в техни ръце. 4Успокой се, всичко ще бъде наред". Дали?
Така си беше казал и в онзи съдбоносен ден, в който се изправи лице в лице със смъртта. Но усмивката му още грееше лъчиста и сияйна... той бе водач, роден бе за водач на други... Беше Пазител...
Северинят дъх, свободната птица на техния народ, избираше да остави на наследниците си, аре и царици, четирима, двама, трима... колкото бе нужно... мускетари... и те водеха народа в дни като тези, когато принцът бе още дете... Но той, Саку, беше пазител на мускетарите. Тяхното слънце... Докато отй бе тяхното слънце, а Ваш тяхното знание и Ямада тяхната музика... всичко щеше да бъде наред... Всички някога бяха вярвали в това.
- Казахме ти, че не е хубаво да се застояваш тук - тихият кадифен глас на някой зад него го накара да се обърне. Хавок, необичайно пораснал, сега стоеше с ръце в джобовете на дългото си палто, увил шал около врата си и с бомбе на главата. Усмихваше се, но някак вяло. Те не обичаха Саку да идва тук сам. Не беше добре... или така смятаха те...
- Вече отдавна минах възрастта, на която трябва някой да ми казва кое е добре и кое зле за мен.
- Ангеле без крила, ти си нужен на живите, не на мъртвите. Знаеш какво си обещахме онзи ден.
- Да.
- Тогава го изпълни.
- Не съм забравил, Хавок... нищо не ще забравя... и ти помниш... и другите ще помнят... все пак това е нашият свят.
- Отказа ли се и ти? От мечтания рай?
- Всичко с времето си.

~~~
"Да, да, да, да... Целият свят... в мъгла от сълзи... Облаци от тъга, въздух, прокълнат от загуба... Да, онзи ден, онзи далечен ден, отново.
И пак, пред този свят стоя, аз гледам през очите на тъгата, гледам през огледало на части раздробено. И ти... си свят за мен, далечен свят от миналото.
И пак, на върха на планината аз стоя и гледам надолу... през мъглите от мъка, аз още съм там... И гледам през очи, трижди замъглени от сълзите.
Черните ми крила покриват тоя свят, в който бях роден да съществувам. Войната покрива полята на моята младост. Силата покрива душите, които живеят по земята ми. Моята земя, моят народ. Моята същност, моя живот. Моето небе... моята душа, моята сила...
Целия ад, целия свят... всичко ще притежават те, които аз дарих със силата да летят в небесата. И ти... ти ще бъдеш една от тях, някога, някога...
Прощавам ти."
Бялата му ръка остави перото, с което пишеше така изкусно, така красиво редеше буквите. Внимателно бутна настрани листа, върху който бе излял думите си в момент на ярост. Но той... той никога не беше напълно яростен. Не беше никога и никога нямаше да бъде отмъстителен. Той беше ездач, ездачът, който водеше другите. И като водач, той не можеше да дава лош пример... нали... Изправи се.
Стройната му фигура се отрази в отсрещното огледало. Фигура, облечена в прекрасно черно. От глава до пети. Бялата му риза бе единственото, което се открояваше в това огледало. Фигурата му в огледалото вдигна бавно ефирната си ръка и сложи на другата ръкавица. Повтори същото и с другата си ръка, после взе от масата шапката си и бавно я сложи на главата си. После щракна с пръсти.
Една единствена свещ, светлинка в непроглединя мрак, сега освети удобното и масивно бюро. Освети малка част от лицето му. Той бавно вдигна ръка към устните си и се усмихна. Никога никой не го виждаше усмихнат, без той сам да искаше това... дори децата му... дори семейството му... Ярките му зелени очи пробляснаха в мрака... Сега тук друг живееше... така ли? Не, този дворец, той го бе построил, той го бе направил отново цялостен. И той бе част от душата на оня, който живееше тук сега... е, както и да бе...
Сам бе се закълнал пред Съдбата, за да избере кой да бъде. Той сам беше станал всичко, което живееше тук. Той сам беше живота, който искаше да бъде винаги... Той бе животът... той беше водачът.
Но някой идваше... нямаше време да продължи размислите си... Имаше да направи толкова много неща... нямаше време... нямаше време... О, времето бе единственото, което можеше да спре прекрасния му порив над света... но това... това никога нямаше да надвие волята му напълно...
Да, някой се качваше по стълбите. Той се усмихна и реши да направи кратка изненада. Вратата се отвори, но светлината от коридора не освети стаята вътре. Стаята, която никой не би трябвало да използваше. Един мъж се появи на входа и се спря вцепенен. Той може да не виждаше в мрака, но можеше да усеща. Той усещаше, те си приличаха...
- Рой Мустанг? Мислех, че вече си заспал.
- Не мога да повярвам...
- Вярвай... винаги си ме срещал... исках да говоря с друг, но... няма значение.
- Кажете кой и ще го доведа, господарю!
Да... Рой Мустанг... Фигурата в черно се усмихна. Той, водачът, Роланд Колд... правилно беше избрал Рой за свой привиден наследник, нали... Да, да...
- Сам ще говоря с оня, който искам да видя.
- Не исках да ви обидя.
- Не си... не се вълнувай толкова. Прибрах се, отивам си... нещата са толкова кратки. Случва се нещо и си отива... само малко неща в този свят са вечни. Искам да знаеш, че никой не бива да влиза повече тук. Дори и ти, госопдарю на пламъка... не и ти... нито пък друг...
Черните крила, пропити със сълзи растяха по-бързо от всички други крила на ангел пазител. Но Роланд не беше и ангел пазител... за да прилича на останалите, нали?
- Щом това е волята ви... И все пак...
- Търсех Кимбли Золф... Но вече зна къде да го намеря... Сега, трябва да вървя. Ти заключи, ето ти ключа... и хвърли ключа в най-дълбокото езеро, което познаваш.