Върнат в синевата

"Няма нищо пред мен сега..."
Слънцето ми се усмихва, а гласовете на цикадите бележат края на света...
Когато погледна назад, миналото изчезва и нищо не си спомням, нито дори името на онази, която обичах...
"Искам да изчезна, не мога, но го искам"
Винаги е било толкова болезнено и трудно, но това не си отива.
"Ще се промени ли някой ден? Дали, дали?"
И отново вървя със своето нещастие в това лято...
"Няма ли поне нещо там, отпред? Искам да изчезна, не мога, но го искам. Достатъчно ли е?"
"Достатъчно"
"Благодаря ти, сбогом..."
Сбогом на мен самия от онова лято...

И отново ще бъда роден
Ще бъда роден какъвто бях,
за да се смея с най-хубавата си усмивка...

Що за свят бе морето? Синьо като най-прекрасния цвят на синьото небе. Свобода също както там, където нямаше край, нито пък начало. Що за свят бе морето, което не допускаше никого до себе си? Не и тях, които никога не биха и посмели да го доближат. Морето, което криеше своите си сили и легенди. Някога много отдавна само един кораб бе тръгнал по сините свободни води на морето, но никога не се беше завърнал. Много години след това само един бе пристигнал оттатък и бе довел едно вълконещо със себе си.
Ездачите не обичаха морето. То присъстваше в много от страшните им легенди и в много от неприятните. Но никой от тях никога не го беше и прекосявал. Смятаха, че корабът на авнтюристите отдавна стои като развалини в някоя плитчина дълбоко и далеч някъде там. Мечтите трябваше да останат само мечти.
Много от мечтателите писатели бяха описвали дълбините на това море. Много от тях често бяха намирани на скалите, вгледани в далечината. Някои казваха, че могат да прозрат през облаците там, далеч. Не, никой не можеше. Мнозина се бяха прехласвали и гледали към далечината, но никой не бе пристъпвал там. Мнозина бяха плували близо до брега, но никой никога отвъд. От край време ездачите вярваха, че там, отвъд, това е забранен свят за тях. Там отвъд отиваха ангелите и там живееха до самия край на света. Да, те живееха там.
Бяха в известна степен прави. Така беше. На група острови отвъд най-далечните морета наистина живееха ангелите. И те също имаха своето управление, своя живот, своята култура... но все пак много, много по-различна от тази на смъртните, чиито души защитаваха от незапомнени времена. Отначало не бяха натоварени с това. После някой от тях бе извършил нещо зло... така говореха. И тъй сега те понасяха болките и страданията, които деляха с някои от смъртните същества. Когато едно същество завършеше земния си път обикновено ангелът си отиваше с него. Мнозина се завръщаха у дома и за втори път започваха да търпят земните болки на една нова, раждаща се душа.
Когато ездачите се опитваха да разпитват единствения си познат ангел не успяваха да измъкнат много от него. А той все пак беше разказал много от това, което си спомняше на някой, който дори не биваше да защитава по онова време. Някой, който смяташе за единствения си истински приятел през всичките тези векове... Нещо, което дори сам не можеше да разбере. Муртаг не можеше да рисува, но пък имаше някакво въображение. И тъй думите на ангела, който всички наричаха Кевин, а непознатите - Белия господар, рисуваха най-прекрасни образи.
"В началото" казваше той тогава, когато огънят гореше ярко в пустощта, която заедно обикаляше с един човек. "Виждаш само водата. Синята вода. Обикновено е зелена, но постепенно започва да се избистря. В един момент сякаш виждаш целия подводен свят, а още по-надълбоко ти се струва, че виждаш отражението на някой друг свят... отгоре, отдолу, дори сам не знаеш. После се заслепяваш от ослепителното слънце, което се появява ей така, от нищото, иззад една огромна планина, която продължава дори още по-нагоре. Тази планина е най-високото нещо на света и често покрива слънцето дори денем. Островът, на който се намира планината е същевременно и голям и малък. За миг зърваш прекрасни малки поточета да се стичат по планината, широки гори и дълбоки реки, в които скачат малки същества. Толкова е ясно навсякъде, че виждаш дори как птиците си вият гнезда по високите върхове на безименната планина. Виждаш как гората трепти под тихия вятър. Докато успееш да се начудиш на всичко останало, зърваш още по-заслепителния замък долу, на брега на острова. Замъкът от диаманти, който е най-високата сграда от всички чисто бели постройки. Виждаш бели кораби на бялото пристанище и белите, еднакви и спретнати къщурки, подредени в приятни криволечещи пътечки. Диамантеният замък е най-красивата сграда за нас, ангелите. Около нея постоянно се вие весел дим от близката ковачница, която служи за изковаване на тежести. Чудиш се за какво са ни тежести ли, Муртаг? Е, малките деца, на които тепърва изникват крилата, рядко се задържат на земята... Поради тази причина детската градина, която е извън града, е с опъната мрежа отгоре. Започваш да се спускаш и в този миг те обгръща шумът на града. Шум от пазара, който можем да намерим и тук, училищната камбана на внушителната сграда, камбаните на двореца, които канят хората на работа. Чуваш шума от отлитащи крила и смях.... Не, когато бях там за последно нямаше смях... Но пак ги имаше усмивките. Муртаг, ангелите не са това, което бяха. Някои може и да изглеждат тъжни... може би земните им спътници просто не са хора, които имат лека съдба... Бях прогонен, защото съветниците на бившия крал се страхуваха от мен. Искаха да не им се пречкам. Затова убиха баща ми... и натопиха мен в това... Направиха го пред очите ми. Още помня това като в бял ден. Изпратиха ме тук в началото, когато нямаше нищо. По-късно, много, много по-късно срещнах земния си баща, който ми даде името си и ми обеща да пази тайната ми. Муртаг, ако го откриеш някога, предай му... дори не знам какво. Ейн Ру Уърт... Демонът скитник..."

Когато беше изгонен, градът бе почти пуст. Белият град сякаш бе прогонил цялото щастие тогава. Сега ангелът с качулката се връщаше по улици, пълни с живот и надежда... и щастие. Това, което бе ангелска черта, това, което трябваше да бъде.
Когато беше прогонен бе намерил зло в този град. Сега тук дори не можеше да го усети. Сега тук бе по-различно. Колко, колко години бе пропуснал от този живот? Липсваше му... Много му липсваше, но най-накрая бе преодолял морето и вятърът му... за да се върне достойно вкъщи...
Вървеше по старите познати улици. Никой ангел никога не се беше губил в Белия град. Това бе като все едно да се загубиш в собствения си ум. Тук всичко беше свързано и всичко и всеки имаше значение. Белият град бе върнал истинското си предназначение. Така качулатият анел се озова пред една от белите постройки. Страшно кафявата врата на фона на бялото беше малко странна. Но той обичаше тази врата. Заедно с брат си я бяха направили заедно. Поколеба се и се огледа. Улицата бе спокойна както обикновено. Стисна ръце в умруци и си наложи да пристъпи първото стъпало. От толкова, толкова време не беше стъпвал на това бяло стъпало, на което не веднъж се беше пребивал.
Това сякаш задейства някаква аларма вътре в къщата. Вратата се отвори. Неговото различно начало стоеше на прага цялото разтреперано. Неговата тъмна част и негов брат също така. Сините очи се огледаха, сякаш не искаха да видят качулатия, който можеше да е и нещо лошо, но накрая се спряха на него. Черните крила на Алвар трепнаха.
- Нико! Шайло! Мамо!.... Сестричке, за бога, кажете ми, че е той... - промълви близнака, после пристъпи леко към качулатия, като протегна ръка. От къщата се чуха удивени и изненадани гласове. Гласове, които Кевин много добре познаваше. Чуха се няколко трясъка, когато обикновеният заподозрян се изръси на пода и счупи поредната чаша. Семейството му бе по-добре от преди. Знаеше на кого трябва да благодари. На вратата се показа първо стройната синекоса девойка. С коси, сякаш изтъкани от морето и още по-сини очи, тя и светлосините й криле, и светло синята рокля... всичко бе както преди. До нея застана годеникът й - слабият, вечно разрошен и някак вечно носещ тъжния си поглед, кестеняв младеж. До тях се промуши весела девойка, която бе доста по-млада от тях, пък и крилата й го потвърждаваха, едва бяха достигнали нормалната големина. Но те всички бяха разбутани от една пълничка поостаряла женичка, която трепереше цялата. Тя се изправи пред тях, сякаш за да ги защити от нещо, но после вдигна поглед. Качулатият бе свалил качулката още по-надолу и сега се виждаше само кривата му усмивка... какво можеше да им каже?
- Алемаро... Моят Алемаро... - прошепна тя. Не, той никога не можеше да я излъже. Беше си невъзможно. Тя спря другите да се развикат като разпери ръце и, сякаш подмладена, тръгна към сина си. От много, много отдавна не беше прегръщан така, не искаше, но все пак се разплака, сякаш беше дете. - Колко си пораснал! Станал си досущ като баща си, погледни се само! Тази немирна коса... о, дори обицата... още ли те смятат за приближен? Ал-кун!
В техния свят понякога приближените до елитната част на ангелите, понякога носеха отличителни обици за това. Представляваха малки златни или сребърни луни или пък звезди. Тя беше махнала бялата качулка и другите също го познаха, неговите другари, брат му... сестра му... Брат му се беше справил добре със семейството, беше се погрижил за тях. Та той беше най-големият и при това се чувстваше и най-отговорен за всички... Наобиколиха го... сега вече беше край семейството си... след толкова много, много години...
- Нима е истина? - прекъсна ги глас, който Кевин много добре помнеше. Глас, който се опитваше да му помогне, викаше по онези ангели, опитваше се да ги спре, макар и още също момче. Ангелите имаха и такава традиция. При раждането на царско дете, децата, които се бяха родили в същия месец, седмица или още по-добре - ден, ставаха приятели и спътници на принца. Преди хиляди години се беше родило поредното дете от царския род. Дванайстият от тринайсетте сегашни деца на възрастния крал. Дванайстото, тогава най-малко момче, бе имало странният късмет да се роди с още четири други деца в същия ден. Така той имаше "цяла банда" приятели. Нещо, с което другите не можеха да се гордеят. Дванайстият принц, Предан, бе красиво и изящно дете. Той бе син на царски род и още по-важното, ангелски. Имаше очи като диаманти, блестящи и прекрасни. Притежаваше странно сиви коси, почти миши на цвят, които имаха свойството да си менят цвета както той си пожелаеше. Крилата му бяха направени от пера, всяко от които с различен цвят. Принцът на дъгата го наричаха. Беше един от любимците на двора. В началото не това му бе било името. Хората го бяха кръстили така след като се беше опитал да помогне на приятеля си. Носеше името, което хората му бяха дали и отговаряше на него и значението му. Децата, с които дружеше бяха Нико, Шайло, Алвар и Алемаро... Да... Същите, които празнуваха рождения си ден винаги с него.
Хората пред къщата се обърнаха почти машимално и се поклониха, познали гласа. Кевин се обърка за миг, за толкова много години беше свикнал да не се кланя на никого. Объркаха го и ярките цветове, които помнеше от малък. Перата на неговия господар. Сепна се и понечи да последва примера на другите.
Едно същество се затича към него, откъсвайки се от спътниците си. Смееше се с най-звънкия глас, на който бяха възможни ангелите.
- Алемаро! Най-сетне! Мислех, че никога, никога няма да те видя отново... Мислех си, че си загинал... толкова, толкова съжалявам...
Кевин можеше да му каже, че не е виновен за нищо... но не можеше да развали радостта на принца, неговия приятел, господар, съветник и брат точно сега... не и сега. Дори и да се опиташе знаеше, че нищо нямаше да може да каже... завръщането му тук сякаш му беше отнело и гласа.

- Седни, седни... - майка му го бутна на дълбокото кресло, което бе издрано от безброй ръце на децата, които обичаха да се катерят и скачат на него докато бяха малки. Сестра му го гледаше някак чуждо, докато сядаше пред него, но не и брат му. Той грееше от щастие така, както никога преди не беше го правил. Той беше наполовина черен... вероятно и черните същества си имаха своя светлина. Кевин знаеше обаче, че светината се дължи и на някой друг. Усмихна се, това беше добър знак за Алвар и...
- Как е момчето? - звучеше някак пресипнал, може би защото досега не бе проговорил на никого. Гласът му предизвика трепване в сестра му и накара Алвар и майка му да спрат да шетат наоколо. Кевин ги огледа въпросително, неразбрал в първия момент какво се случва. Предан, който също седеше пред него вдигна бавно глава.
- Променил си се, Алемаро... А си мислех, че никога повече нямаше да чуя този глас от някого. Не само приличаш на баща си, Ал-кун.
- Знам... понякога и аз си мисля, че звуча като него. Толкова ли е...
- Удивително е. - Предан скочи и се завъртя, като без да иска сеприземи на масата. После го посочи с бялата си ръка и се усмихна, докато разноцветните му крила се свиваха, разперени по навик. - Погледни се, Ал-кун. Помниш ли високият мъж, който аз помня? Помниш ли мъжа с коси от кафяво злато, който винаги ги връзваше на плитка? Ами кафявите очи на този мъж, помниш ли ги? Не е нужно да ги помниш Ал... Огледай се в огледалото, за да го видиш. Въпреки че прическата ти е по-къса и си доста по-млад... и няма вече за какво да се тревожиш, въпреки че очите ти са леко потъмнели от тревогите в смъртния свят... Огледай се, за да го видиш. Само едно нещо ти липсва, Ал-кун...
Той пристъпи до него и му подаде ръка. В тази ръка имаше само едно нещо. Златно беше. Кевин се вгледа в бистрите очи на принца, за да прецени, дали сънува или не. Предан изглеждаше много развълнуван. Предан, който също бе се променил. Кевин помнеше онова малко дете, което пръскаше разноцветни пера където си пожелае. Вечният бъбривко и пакостник. Дванайстото дете на краля. Предан беше Принцът на дъгата, любимецът на всички и неговият роден приятел. После кестенявкото се усмихна и кимна. Двамата се засмяха заедно, Кевин прие златната обица и кимна.
- Твърде прибързваш с избирането на приятелите си.
- Не, Ал-кун... Никога не съм избирал. Съдбата избра ти да си моят приятел от началото до края. Както и Алвар, Нико и Шайло. Ние сме едно и също, приятели за вечността. Много добре го знаеш, нали? Разкажи ми... разкажи ми за човешкото същество, което Съдбата ти е подарила да вардиш.
Личеше си, че Предан също се е нагърбил с това. Личеше си по очите му. Много тъга бяха преживели тези очи откакто за последен път се бяха виждали заедно. Кевин запази търпение и първо разказа на своя принц за Клайв и всичко останало, което му се беше насъбрало. Разказът би трябвало да отнемеше доста време, но и не чак толкова, защото ангелите разбираха някои неща без нужни обяснения. Семейството му се събра около него и сякаш нямаше вече липса. Сякаш бащата се беше завърнал в лицето на сина, двамата бяха едно и също, от една кръв.
Накрая Предан вече се беше облегнал мързеливо на фотьоила и, почесвайки се, кимаше на последните обяснения на приятеля си.
- Доста чудна история, наистина - призна принца накрая и се засмя - Колко неща са се случили от тогава!... И все пак... съжалявам, че не успях да ти помогна...
- Не Предан. Ти опита. Не стоя като баща си на трона мълчалив, докато той умираше. Нито пък стоя мълчаливо до вратата, докато правеха онзи портал. Ти се опита. Тогава бяхме още деца. Никой от нас не можеше да стори нищо срещу тези хора.
Майка му кимна, изглежда разказът за проблемите на сина й я беше просълзил. Алвар го гледаше с широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на човешката ярост и зло, което се носеше от историята на брат му. Ссетра му май трепереше.
- Аз си отмъстих, приятелю. Прогоних ги от двореца. Изгоних ги надалеч. Там, където ще получат заслуженото за греховете си.
- Благодарен съм ти. Но сега си ти наред. Разкажи ми кой е човекът, който трябва да пазиш. Забелязах, че има такъв, нали? Ние четиримата бая добре сме се уредили... Нико и Ним, Шайло, сестра ми, мама... Алвар и Муртаг...
- Мислех, че Ремо е там! - възкликна Предан, с което изпълни догатките на Кевин, че знае за Ремо.
- Знаеш за прогоненото черно ангелче, така ли?
- Това беше още нещо, което не можех да предотвратя. Ремо е мой брат... Но незаконен... Баща ми, преди брат ми да заеме престола, бе като луд. Застави любимата си да изостави това дете в смъртния свят. Страхуваше се от чернотата му. Никой от братята и сестрите ми не се беше родил черен и той вярваше, че белотата е символ на величие. Страхуваше се от тъмнината на Ремо. Затова не му даде и името си. Държеше го далеч от двореца... при една бедна дъщеря на учителят по музика. Тя бе сляпа... Ремо носеше името на съпруга й.. и до днес също. Ремо Вамп Дорадо... Но никога и Ремо ХикарИ...
- Сега всичко се връзва. Когато го видях за първи път, забелязах колко е млад наистина. И че никога няма да порасте, защото в смъртния свят няма място за него. Поне са го оставили с цветята, неумиращата градина на ангелската душа... Ремо е силно момче. Истина е, че защитава Муртаг, а Муртаг си има истински защитник. Само че Ремо защитава по-скоро Даедел Раун, отколкото бялата му част. Ремо все пак е по-различен от нас. Никак не му е лесно... ако можеше...
- Безброй пъти съм молил брат си да го допусне обратно. Въпреки че в нашата страна вече могат да живеят и тъмни ангели, брат ми отказа. Вероятно се страхува, че душата на Ремо вече иска само зло. Може би двамата ще успеем?
- Защо пък не... Няма да е лошо да опитаме... - двамата се усмихнаха. Макар че това си зависеше от самия Ремо. Ако се чувстваше наистина добре там... може би щеше да иска да си остане докато Муртаг имаше нужда от помощ.
- Ами ти, Предан? Кой е човекът? - попита отново след кратка тишина Кевин, за да не забрави.
- О да... Казва се Морзан. Морзан Ейдж Фин... Много ми е забавно с него. От време на време нарочно му цапам, за да го хвърля в онази негова мания за чистене... Ал, добре ли си? Какво ти стана?
- Морзан?... Сега всичко си се връзва... - беше леко побелял при името, а после се засмя. Ето защо Морзан толкова му напомняше на някого от време на време...

- А как... как се запозна с него? - вървяха към двореца и ангелите се извръщаха изненадано след тях. Двамата братя бяха като едно цяло само тогава, когато бяха един до друг. Но все пак Кевин се беше променил. Не, не беше момчето, приятелят на принца, който вървеше от дясната му страна в момента. Не беше онова момче. Беше вече променен. Напълно, напълно променен от това, което бе живяло тук преди толкова, толкова години...
Този ангел бе облечен в бяло, сякаш беше намерил току-що съществото, което да пази или бе получил нова душа за защита. Този ангел бе по-мъдър и много по-силен от това, което бе бил преди време. И този ангел бе достоен да живее тук също толкова, колкото и принц Предан.
Брат му го гледаше и чакаше отговор на въпроса си. Ангелът и смъртната душа си приличаха. Но Кевин винаги беше мислил, че Ремо е по-добрият избор. Не, не беше сгрешил. По късно брат му обясни, че е предал душата на Муртаг в ръцете на Ремо. Макар и прогонен, черният ангел имаше правото да защитава дори там. Както Кевин също. Ангелите имаха подобно право от самото си раждане... та те се раждаха с новата смътна душа в нашия свят.
Кестенявкото се замисли.
- Случи се неотдавна... тогава той бе още момче. Лилавокосо дете, което се учеше как да стане възрастен. По онова време още бях изпаднал в поредното забравяне. Прогонените ангели страдат от подобни неща с всяка смяна на смъртните поколения. Скоро щях да се събудя... бая го стреснах. Първата ни среща не беше кой знае какво. Сближихме се с Муртаг когато го прогониха заради опита за убийство над Хито Накамура. Впрочем, какво е станало със пазителя на Хито? Мисля, че не виждах сянката на такъв при него.
- О, Тоши се всели в самата смъртна душа при прераждането. Така му беше заповядано... от Съдбата или от Боговете... Не знаем.
- Както и да е... Сближих се с момчето, когато пазеше Пещерата на Яйцата. Не му беше никак лесно. Сигурно това го знаеш, Алвар. Рядко се случваше някой да дойде да говори с него, а аз бях допускан само нощем. Когато бе освободен от служба, бе пуснат да обикаля Северната пустош - място, което той наистина обича и би се върнал там при всяка възможност. Там намерихме и Алзиеа... Отново... Виждал ли си я напоследък?
- Звездният рай се грижи добре за нея. Свети по-ярко от всяка друга звезда.
- На земята не се виждаше ясно. Помня, че бях доста заинтересуван от това, което Муртаг говореше... господи, колко различни неща може да научи един човек от него. Беше си цяло чудо. - той се засмя и поклати глава. - Постепенно се научих да му се доверявам. По принцип винаги съм отбягвал доверието на хората. Но поради забравата си по онова време имах по-голяма възможност да се науча да не подценявам смъртните. Те са толкова различни... Той никога не се страхуваше да отиде там, отвъд, за да изведе някого или да жертва нещо сам. Не знам какво си мисли, но за мен това беше енпосилно. Опитвал съм се, но смъртния страх ме притиска. Докато аз съм чиста душа, той можеше и правеше много неща, за които аз си нямах и понятие. Не мислех, никога не съм мислел, че обучението на ангелите може да се окаже толкова глупаво и ненужно. По-различно е, когато ги видиш сам... тях и това, на което са способни... - за миг остана мълчалив, когато забеляза, че слушателите му са се омножили. Присъщо беше за ангелите да се присъединяват към тълпата, когато чуеха нечия интересна история. Кевин отдавна беше забравил за това. - Предан, хората не са това, за което ни говореха мъдреците в замъка. Не, не са...
Муртаг, докато аз още не се бях събудиле ,беше един вид мой учител. Той ме научи на много неща, които изобщо не знаех до тогава, но най-важното - показа ми как да се държа с хората. Доверих му името си, защото знаех, че хората никога не издават тайните за щяло и нещяло... още повече на най-добрите си пирятели. За тези години аз бях станал един от най-верните му хора, един от най-скъпите му приятели. Част от неговите братя. Муртаг ми разказа за своя свят такъв, какъвто го виждаше. Разказа ми за това, което знаеше. Помогна ми, когато започна да боли... Беше една късна вечер, когато започнах да си спомням себе си, както обикновено. Спомените ми щяха да се изтрият когато поколението а приятеля ми загинеше, за да не страдам... но щяха да се върнат с пълна сила след като новото поколение израснеше... Така се случваше винаги. Когато ангелът си спомняше за живота си, този негов безкраен живот, той започва да сънува и бълнува. Муртаг ме чу да бълнувам. Аз, естествено, бълнувах на друг, неразбираем за него език. Докоснал ме и видял, че направо горя от треска. Не знаел какво да стори, затова решил да лекува треска по своя си "бабешки" начин. Някак си успях да му проговоря да ме бърне по корем. За мен беше цяла радост, че момчето знаеше и владееше много повече езици, отколкото неговите предшественици. Веднага, след като изпълни заръката ми, се почувствах доста по-добре. Но той дори откри проблема ми и, вероятно доста се беше стреснал, но все пак изчисти достатъчно място след трънаците и тревите, за да остави крилата ми да излязат спокойно... или болезнено в случая.
Когато се събудих на сутринта го намерих да стои настрани, застанал пред слънцето. Изглеждаше ми направо стреснат, докато ме поглеждаше. В онзи момент дори не го познах. В първия момент никога не зная къде се намирам. Мисля си, че съм си у дома. Вдигнах ръка пред себе си и се усмихнах. Вероятно съм промърморил нещо на непознат за него език, защото той потръпна и наведе глава. Разпознаваше ме като своя приятел, макар че бях по-различен. Никой ездач не е в състояние да изостави когото и да било... дори когато е извършил престъпление, те се опитват да го върнат в правия път... или не успяват... "Кевин?" промълви накрая и аз си спомних за езика, който това същество владее. Замислих се, върху тези няколко звука. За бога, не се казвах така. Но после спомените ме връхлетяха с пълна сила. От началото до края... до онзи момент в който, миналата привечер, той ми разказваше историята на едно малко момче, което било отгледано от демон-скитник. Това също бях аз... Отгледан от Ейн Ру Уърт в поредния си живот, за да ми даде този демон и своето име. Дори когато разбра какъв съм, той не пожела да ме напусне... просто продължи с мен...
- Значи твърдиш, че хората не се страхуват от ангелите така, както си мислехме? Че не ни убиват заради магическката ни сила или, както преди много време казваха - заради крилата ни?
- Може би някога е имало такъв момент. С крилата имам предвид. Едно време най-древните народи вярваха, че драконите са свещени същества. Те се прекланяха пред тях. Все още има такива народи. Но тогава имаше една съществена разлика - народите мислеха, че ако намериш загинал дракон, ако вземеш крилата му, ще си късметлия и завинаги ще живееш на онзи свят. Когато историите за ангелите се появиха, същата вяра продължи да се прокрадва и в тези истории. Но после изоставиха тези неща. Не вярвам някой да убие ангел в днешно време. Дори черните господари не желаят да го правят по принцип...
Спря, когато се озова пред големия, блестящ диамантен замък и застана пред стълбите му. Тълпата се събра зад него. Те го бяха слушали до този момнт, но сега също вдигнаха глави нагоре.
- Какво има? - попита Предан, когато застана до Кевин и също загледа замъка, своя дом.
- Чудя се колко време мина наистина. Толкова отдавна беше, когато запоследно видях този замък пред очите си. Когато го сторих, той загина вътре. Когато бях за последно тук, просто си отидох.
- Съжалявам, приятелю. Никога не съм го искал, знаеш го добре. Но този замък сега е на брат ми, не на баща ми. Сега е по-различно. Искаш ли да видиш?
- Моля те... Моля те, допусни ме до залата, в която изчезнах.
Предан кимна и мина нагоре по стълбите. Кимна на няколко формални пазачи да спрат тълпата, ако иска да влезе и тя. Не беше нужно да знаят всичко. Не беше нужно да виждат тъгата на някой, който едва днес се беше завърнал.
На Кевин не му беше нужен водач. Той познаваше пътя си много добре. Винаги, още от съвсем малко дете, бе обикалял из тези коридори... Прелестните блестящи коридори на неговото детство. Чувстваше се по-добре, когато Предан беше с него. Принцът му даваше спокойствието, което Муртаг също можеше да му даде там, отвъд. Все пак Предан бе пазител на Морзан... това наситина обясняваше нещата.
Вратите се разтвориха с обичайната магия. Почти нищо не се беше променило. Само че тронът го нямаше, а бе заменен с един обикновен стол. Сегашният крал не бе това, което бе бил предишния. Най-големият брат на Предан стоеше прав по средата на залата с цялото си величие. В залата присъстваха още и петте му братя и шестте му сестри. Заедно с него и Предан, правеха точно тринайсет. Ако Ремо можеше да дойде сега, щеше да бъде техният най-най-малък брат. Най-малката принцеса бе още съвсем малка и дори нямаше все още развити крила. Предан си позволи да не заеме мястото си край стената. Брат му не му направи забележка. Кралят бе строен и мускулест, а крилата му бяха много по-дълги от на всички, които някога Кевин беше виждал. Кралят бе бил такъв и като момче. Кевин склони глава както обикновено правеше преди много, много време.
- Алемаро... Предан не ми каза, че те очаква да се върнеш. Той дори мислеше, че си загинал - звучеше така, сякаш се сърдеше за нещо, сякаш обвиняваше за нещо. Кевин бе се наслушал на такива тонове.
- Бе ми забранено да се свързвам с когото и да било от жреците на баща ви, сър. - вдигна глава и видя по лицето на ангела да се разлива топла усмивка.
- Добре дошъл у дома, мой съветнико. Чаках те да дойдеш... в последно време съветниците, твоите заместници, все ги няма...
- Съветник? На кого?
- Току-що ме чу. Ще приемеш ли новото си задължение? Предан би се зарадвал, предполагам... Приемам мълчанието ти за да...

- Ч-Ч-Чакайте малко! - размаха ръце и се засмя малко учудено. Когато ездачите не спираха да го удивляват с решенията си, често го изваждаха от равновесие по тоя начин. Навиците умираха последни. Кестенявкото отново погледна краля, като се опитваше да разбере що за шега е това, после се посочи. - Нали, извинете, но... нали на мен говорите?
- Хм... Не виждам друг Алемаро наоколо. Ако има можеше да реагира... - той се огледа усмихнато, сякаш току-що бе се наслушал на нещо забавно или пък му беше интересно до къде ще доведе този разговор. За ангелите бе нетипично да се държат така свободно. Но Кевин бе бил много отдавна чужд на своя свят. Щеше да е толкова забавно да го накара да му разкаже... Но Кралят съзнаваше, че на ангела още му е доста трудно, личеше си по очите му - Кевин още не се беше разделил с онзи свят напълно... никога нямаше да го стори.
- Сър, мисля, че правите грешка.
- О, не, ти тук си в грешка, познати ми кандидат съветнико. - той се обърна и обгърна залата с ръце. Светлината падаше върху него, което издължи сянката му и го направи някак по-странен. Кралят не беше шега работа. Докато другият бе страхливец-смешник. - Моите братя и сестри предложиха това. А техен подстракател бе Предан.
Кевин се обърна към последния, принцът бе му обърнал гръб, сякаш се страхуваше да не се издаде с лицето си. Засега белокрилият го остави, защото знаеше колко трудно щеше да е на Предан да обясни. Макар че го разбираше - просто се беше опитвал да накара брат си да помисли и някак да върне неговия приятел от смъртното царство. Бе се питал с каквото можеше да стори.
- Сър, важно е вашето мнение. Какво мислите за мен вие, не братята и сестрите ви. Те са принцове и принцеси, ваши най-близки и най-обичани хора. Те заслужават това място повече от мен, който съм просто другар на единият от тях.
- Знаеш ли какво мислех аз, Алемаро. Мислех си, докато те гледах как стоиш пред замъка, че си се променил. И тази промяна не ми се видя лоша. Видях в теб, в очите ти, искра на нещо, което ние нямаме. Какво си преживял там, каквото ние не? Нещо, което ние не можем дори да си представим. Помислих си, Ал-чан, че искрата в очите ти е по-борбена от нашата сила. Че ти цениш нещата много повече от нас, защото знаеш какво значи да изгубиш тези неща. Мисля, Алемаро, че твоя дух е по-силен от нашия, вземи когото и да е за пример... Алемаро... кажи ми, кралете и кралиците, които си срещал сред смъртните наистина ли са толкова силни? Кажи ми честно наистина ли имат този дух, който е възпят в песните и приказките... онзи, чиято сила остава непобедима дори в смъртта.
- Много кралици и крале съм срещал, сър. Много регенти и заместници, и генерали, и бойци. Срещал съм хора от всички среди на обществото през всички векове. Питате ме, сър, що за хора са водачите им? Да, сър, тяхната сила многократно превишаваше моята, независимо от кой век и година бяха те. Тяхната сила и техния дух, тяхната смелост. Без значение дали бяха мъже или жени, дали бяха деца или младежи, те, когато събудеха онова странно чувство в сърцата си веднага се изкачваха много по-високо от мен...
- Знаеш, че на ангелите им липсва този дух, ние не се борим с никого. Но отвъд е различно...Ние сме слаб народ... винаги е било така. Ще ме научиш ли на това да не се страхувам от гласа и очите на смъртта? Тази, която гледа през очите на хората, които си видял там?
- Нищо не обещавам... но това мога да направя. Отдавна свикнах да поучавам... въпреки това, че съм още толкова млад...

Сутринта дойде още по-прекрасна от предишната, винаги идваше по-прекрасна. Улиците се развъняха от прекрасните звънчета, окачени на всяка врата. Слънцето идваше да ги посрещне. Ангелите ставаха още преди звънчетата. Те отваряха вратите си с тези звънчета и тичаха навън... никога по-рано и никога по-късно, такъв бе светът им от векове.
Тази сутрин те почтително се спряха пред вратите си, за да пуснат още едно слънце да се провре през тесните улички. Колко се беше променило това слънце! За бога, та той бе вече мъж на години, макар и ерген... как се държеше като малко дете! Приятелите му отдавна вече не правеха така, а и той... Но сега, тичащ надолу по паважа от най-горните етажи на замъка, който бе и доста нагоре по планината, задъхан и разрошен, той бе детето от преди много, много години. Вероятно бе станал с звънчетата, но за къде толкова бързаше. Още щом отмина, ангелите отново направиха път на следващия, който се опитваше да го догони.
- Сър! Няма да стане! Сър! Чакайте! Няма да нося това! Никога няма да го нося! Чувате ли! - въпреки че и той идваше от там, не изглеждаше толкова изморен, но също толкова разрошен и задъхан.
- Ще го носиш, Алемаро! Ще го носиш! Дори да трябва да бягам до край света, казах ти вчера! Вчера!

Ангелът се спря чак, когато стигна звездния край. Така наричаха местността, където вече нямаше земя, а просто облаците, които продължаваха далеч напред във вечността. Кевин също се спря там, вече напълно забравил защо точно бе последвал своя крал. Стана му ясно, че кралят бе целял да го доведе тук от самото начало. Сега съществото стоеше с ръце на кръста си и вдишваше от невероятно острия, но свеж въздух на този Край. Кевин застана до него и се вгледа в пухкавата белота на това пред себе си. Хората казваха, че кралските синове и дъщери имаха способностите да разговарят с тези облаци, макар че Предан не беше изявявал желание някога да показва на Кевин за това... или просто тогава не беше можел.
- Мисля да въведа реформи, Алемаро... Ще се опитам да накарам ангелите да не се отчуждават толкова от онзи свят. Изглежда толкова... забавен.
- Дали ще успеете? От векове сме такива, каквито сме... Ние не се променяме. - Кевин погледна отново владетеля си. Младежът бе пълен с нови идеи. Какъв ти младеж, та Кевин бе по-млад от него... Харесваше този владетел. Той нямаше страх пред нищо, дори пред смърта, стига да имаше някой, който да го води през непознатото.
- Не, променихме се. Ние също се променяме заедно със смъртните хора, чиито души са в нашите ръце. Кажи ми, Ал... Усетих, че не ти е много приятно да те начирам с това ти име. Някак си за онези години сякаш си го забравил. И то не ти приляга. Не те карам да го смениш, но ако... ако ти е по-приятно да те наричат с другото, което и да е... Е, ти си имал много имена, но ако харесваш повече някое от тях и още не си свикнал всички да знаят истинското ти...
- Кевин. Наричаха ме Кевин Ру Уърт. Това бе последното ми име. Името, което ми носеше най-много радост.
- Какво означава?
- В момента е просто старо човешко име без значение. Някога, сър, много отдавна, когато още не се бях преродил за първи път... това можеше да се преведе като "Крилатият без крила"... но значението отдавна е загубено. За мен то няма никакво значение.
- Крилатият... без крила... - облаците се сгъстиха, като направиха място на образите, които минаваха през тях. На драконите, които плуваха далеч от тук в небето. На много хора, които Кралят не познаваше и най-вече на младежът и мъжът, който изглежда Кевин най-много ценеше... или човекът, който най-много му липсваше. - Познат ми е... - промърмори си краля и Кевин се сепна, като образите моментално секнаха. Образи на неговите спомени...
- Муртаг Хикари Моуси... - каза накрая ангела и наведе глава. Кралят се усмихна.
- Страх ли те е...? Че някой ден той ще умре, а ти не? Че някой ден него вече няма да го има, но ти ще си още млад...
- През онези години видях много хора. Запознах се с много хора... обичах ги и им бях приятел. Сър, не мога да ви опиша какво означаваше за мен те да си отиват един след друг, а аз да оставам. Вечно млад, вечно силен. Докато аз бях силният, те все повече отслабваха. Накрая ме оставяха, а аз стоях край тях и знаех, че никога повече няма да мога да ги видя. Завинаги изгубени в онези други светове. Голяма беше радостта ми, когато видях мнозина от тях тук вчера. Но знам много добре, че Муртаг като един господар на чернотата никога няма да дойде тук. Години наред съм се страхувал за живота му. Години наред се страхувах да не го загубя. Години наред тичах след него в опитите си да го защитя, а само му пречех. Сър, за никой никога преди и никога повече... не съм се тревожел толкова, колкото за този един полу-смъртен... Моето единствено сърце и душа, което никога няма да мога да заменя. Никога.
- Нима го обичаш повече отколкото зимния демон, който пазиш? От бащата, който те е приел в семейството си?
- Не говорете така! Недейте... Обичам всички същества на онзи свят, защото съм ангел. Не тая омраза дори към оня, който се опита да ме погуби. Дори към оня, който ме пороби веднъж. Но той е специално същество за мен. Моля ви, не ме обърквайте още повече. Просто не знам.
- Ще поговоря за него, когато дойде времето с когото трябва. Надявам се да ви срещна отново. И тогава ти ще му покажеш нашия свят така, както отй показа своя за теб.
- Защо ще направите това за мен?
- Защото и аз искам да видя човека, който има силата да накара един ангел да обича така, както никой друг досега. - скри другите си причини. Те не бяха нужни, искаше само да види смъртния, който Кевин толкова обичаше. Искаше да види силата на този човек, най-силен от силните, които ангелът бе срещнал в смъртния си живот... Бе искал да види още много такива силни хора... но те вече почиваха далеч от тук...

- Обещаваш ли да казваш винаги истината, да бъдеш винаги до нашия Владетел и завинаги да изпълняваш тези свои задължения?
- Заклевам се в светлината на слънцето и луната на смъртния свят. В светлината на звездите над ангелския рай... и тъмното небе над смъртта. - Кевин много добре съзнаваше чий думи повтаря. Някога отдавна това бе била една простичка, но объркваща за него клетва за вечно приятелство. Тя не бе нужна, но в последствие позволи на двама да се сближат достатъчно, за да не се скарат никога. Простичка клетва, колкото объркваща за ангелите, толкова и за него... Когато я беше получил от някой друг.
- Стани Алемаро... Кевин Ру Уърт - наруши тишината Кралят като се изправи и разпери ръце официално. Магията се пръсна наоколо и отново разля светлината из цялата зала. - Приемам те за мой първи и главен съветник. И този, който ще покаже и за мен пътя, по който трябва да вървя, за да не се превърна в копие на оня, който някога те накара да страдаш. Приветствам те на новото ти място тук, при твоето семейство и приятели....

- Следиш ли ме? кралят се обърна. Нощта бе прекрасна и свежа като едно прекрасно лятно утро... или прекрасен зимен ден. Тук нямаше сезони... Тук бе само радостта.
Кралят бе стигнал до облаците на края на света. Той обичаше нощем да отива там. Отиваше там сам и се радваше сам. Сега стоеше лице в лице с Кевин, който мислеше, че никой не го е забелязъл. Откакто бе заел поста си от дясната страна на този крал, не бе и помислял да го последва до тук. Тази нощ на спомени обаче му напомни за нощите, прекарани във високите треви на полята, когато луната бе кръгла и караше Прокълнатите да заемат другите си форми.
Един ездач бе прокълнал мнозина от събратята си да се превръщат в животни. Тези хора взимаха отвара всеки месец по пълнолуние. Но ако не го правеха... О, каква прекрасна вечер имаше тогава. Да надбягаш вятъра в животинска форма... това бе нещо, което никой не може да постигне... но можеше да опита. Кевин помнеше какво е да тичаш и да не се страхуваш от това, че ще се провалиш. От това, че безкрайността няма да попречи на танца ти в нощта. Животните бяха свободни. Той също. Помнеше вълка и котката, лисицата и кученцето, които тичаха така, сякаш нямаше никога повече да тичат. На сутринта, когато успяваше да ги догони, намираше четирима весели младежи, целите плувнали в пот, но доволни... от свободата си. Не само в небето имаше свобода. Вятърът под краката даваше сърце и душа за смях.
Кевин се поклони ниско и понечи да измънка някакво извинение от глупав род, но кралят се засмя преди него.
- Искаш да се упражняваш с мен ли? Защо не... Не съм те виждал да летиш досега. Кевин, можеш ли да летиш? - Кралят твърдо бе настоял Кевин да остане с това си име докато желае. Кевин оценяваше това. Приближи се до краля, който сега му бе един приятел. Приближи се до ръба на света и погледна към безкрайността надолу. Когато бе млад, се страхуваше да скача по лесно пропускащите облаци... Но сега можеше да полети над тях... Нямаше страх във висините.
- Предизвиквате ли ме сър?
- Да... Искам да видя Белия ангел на смъртните.
Беше чул историята на Кевин от игла до конец. Кевин обичаше да си спомня за онзи свят. Та нима не беше част от неговата история... не беше ли част от него... не бе ли бил винаги...
Двамата се изправиха един до друг и зачакаха звездите да се появят. Винаги бяха по-ярки тук, тук, където краят започваше с началото. После разпериха криле и се отправиха към тези звезди. Звездите, които никой никога нямаше да достигне.
Чувството бе същото. Същото, когато и вятърът в смъртните земи го носеше из небесните вълни, които само летящите същества можеха да видят. Той се смееше тогава, дори когато скръбта бе обгърнала света. Смееше се, защото някой го следваше и му се радваше като дете. Следваше го и се смееше с него като мъж. Многохора бяха виновни за това, което бе сега. Много хора бяха изградили ангела по своя начин. Смъртните променяха души. Смъртните бяха души, ръководени от Съдба... но те имаха сили, които ангелът не можеше да победи. Чрез тези свои сили и воля те променяха дори най-далечните звезди.
- Ако бях там сега... Те щяха да ми покажат светлината на тези звезди - промълви на глас, докато светлините, по-ярки в този свят, осветиха белите му криле и той се завъртя от силния вятър. Бе сигурен, че някъде долу, далеч надолу, докато минаваше през техните земи те можеха да го усетят. Не можеха да го видят вече, но старите хора на смъртните земи подушваха промяната във въздуха и знаеха, че има нещо там, което ще ги защитава. Кевин бе Белият ангел, който разбираше техните мечти най-добре, защото ги бе възприел за свои. Той също бе човек като тях... Като тях...
- Нима ние не познаваме светлините на звездите? Нима ние нямаме светлината, за да ги запалим, за да светят над света?
- Ние имаме светлината, но друг трябва да ни покаже как да ги запалим... правилно.
Да, никоя звезда на ангелите, която Кевин бе видял до сега, не светеше така, както когато той запалваше звездите, посочени му от човешката ръка. Нима бе безсмъртен, наистина? Нима някой ден хората щяха да си отидат? Вече бе преживявал това стотици години. Не се страхуваше от загубата. Хората се връщаха отново. Някой ден, в някой час, някъде там. Хората си приличаха. Променяха се, но си приличаха.
Ангелите се завъртяха и посрещнаха ослепително голямата луна пред себе си. Никой не можеше да ги види, но хората можеха да усетят светлината на луната, когато някой стоеше пред нея - по-силна, по-могъща. Могъща бе луната нощем... светило над света.
- Нима хората взимат сила от слънцето, за да знаят коя звезда да живее и коя да умре?
- Те взимат сили от земята, която ги роди. Те взимат сили от собственото си уникално съществуване. Те са същества, които могат да рушат и създават. Те са смъртните, които живеят един единствен живот... живот, изпълнен с чудеса, непознати за нас. Никога...
- Научи ме да ги разбирам. Искам да знам какво изпитват. Звучи така вдъхновяващо!
- Никой не може да те научи на това... Те се раждат с това, което имат... никой не може да им го отнеме... и никой не може да го научи... Но ние сме почти хора... с времето... може би и ти ще го намериш в сърцето ис, Кралю... Аз почти успях, но не съвсем. И все пак... те са смъртни... Просто смъртни...
Кралят се засмя. Изглеждаше като малко дете, докато летеше из висините на своето владение. Владението му бе целия свят, там, където дори драконите не можеха да стигнат. Крилата на драконите бяха създадени за студения въздух на върховете на света.... Но сега ангелите летяха по-високо, близо до звездите... Защото всяка една звезда бе живот на някого, който бе живял някъде долу. Всяка една звезда бе светлина за нечии живот. Живот, който щеше да тлее заедно с останалите милиони по небето.
- Ние сме... ние сме тук - промълви ангела като разпери крила пред луната и затвори очи пред светлината й. Години наред се бе прекланял пред красотата й, която даряваше света с млечнобялата светлина на тъмнината. Толкова красива и потайнствена. Страна на тъмнината... тя винаги си отиваше и идваше денят. Нещо, което никой никога нямаше да промени. Това бе светът.
- На границата между смъртното и божественото - усмихна се леко кралят и по лицето му премина лека сянка. На границата, където нищо не съществува. Само любовта... която не разбираме.
- Или просто не желаем. Да продължим, Кралю... Не се натъжавайте... имам още толкова път да извървя. Грехота е да го извървя сам... Помогнете ми да вървя. Помогнете ми да стъпя на крака. Извиках им помощ и те се отзоваха. Извиках ви помощ... и вие направихте също. Една стъпка към човешкото.
- Не... Ние не сме хора.
- Само защото сме безсмъртни не значи, че не носим човешките идеали в себе си. Само защото сме мъдри не значи, че не можем да бъдем и глупци... Казах ви, човешкото е в нашия дух. То съществува. От хора сме създадени. Винаги ще бъдем хора... някой ден отново ще се превърнем в смъртни.
Всеки знаеше историята за човека, който боговете бяха превърнали в ангел. Всеки смяташе, че това е истинското начало на ангелите. Те смятаха така. Наистина бяха хора... не можеха да бъдат различни от това, от което бяха произлезли... преди всички...
- Добре, учителю... Ти водиш...

Benedictus qui venit
In nomine
In nomine Domini
Osanna in excelsis

- Вие сте луд! Напълно луд!
- Тишина! Аз говоря тук!
Кралят се изправи до прозореца и въздъхна. Светлините на стаята се завъртяха, когато златната му роба се освети от близките свещи. Той, водачът, не можеше да убеди собствените си хора, че е прав. Така отчаяно се нуждаеше от тяхното разбиране...
- Трябва ти време, братко. - Предан, който беше седял до него също се изправи. Момчето с разноцветните крила беше значително спокойно. Винаги бе било така... Когато приятелят му изчезна, стана прекалено тих... после се оправи, но никога не преживя тишината. Сега можеше да даде всичко, за да не допусне да загуби приятеля си отново. А като мислеше за приятеля му... новият му съветник тъкмо влизаше така, сякаш съжаляваше за закъснението си.
- Сигурно си чул за какво става дума, Кевин. Какво мислиш ти? - знаеше, че Кевин винаги е осведомен за каквото и да е. Как го правеше просто бе невъзможно да се узнае. Кестенявкото въздъхна, беше му се разминало с конското и се усмихна по онзи странен начин, който хората наричаха спокойствие.
- За кое сър?
- Не се прави а глупак. Знам, че знае... Моля те, до гуша ми дойде днес... А денят едва сега започва!
Кевин също се начумери и се позамисли за нещо. Вероятно формулираше отговора си? О, дано да беше така, дано...
- Измисли ли нещо? - прекъсна мислите му владетеля, когато тишината се проточи.
- "Това е приключение, велико приключение. Виждам светлината, пътеката. Светлината от надежда, щастие и мир. Тя ще ме отведе у дома". Ваше величество, това е част от много дълга поема в песни за един смъртен войн. Тя бива често пята най-вече от смъртните хора. Разказва за един самотен войн, който обичал всички, но никой не се приближавал до него, защото бил толкова страшен. Ръката му с меча, толкова убийствено жесток... Той бил млад и приятен младеж, който, заедно с единствения си приятел коня, обикалял земите на хората, за да ги пази. Елфите наричаха този човек Арха, ездачите - Книфр, а хората - Морган Лех. Морган учеше хората да бъдат търпеливи. Учеше се да ги учи търпеливо и с любов. На всички им трябва време, за да проумеят едно или друго. На всички ни е нужно време да свикнем с новостите. Да, сър, ангелите се страхуват от промяната... затова им трябва време. И на вас ви трябваше време, за да ме върнете у дома, нали?
- Съветнико, защо винаги си така прав, а аз греша...
- Защото, сър, искате да промените много неща и бързате да го сторите, а хората нямат доверие на бързата промяна. Бъдете търпелив, сър, както бяхте с мен. Бъдете търпелив и хората ще ви се отблагодарят със старанието си. Не подценявайте хората където и да било. Те са умни същества. Ангелите ще разберат.
- Вярваш много силно в народа, който те прогони, Кевин. Твърде много...
- Дори да ме изгонят отново, аз няма да страдам, защото вече страдах достатъчно, сър. Вече мина толкова време. Ето, дори сега аз не мога да забравя името, което ми бе дадено от смъртните, за да ме пази. Дори сега, аз принадлежа повече на техния свят. Отдавна забравих да страдам. Сега остана само да се боря... за останалите, за да няма сълзи за тях.
- Толкова си млад, а как говориш! Сякаш слушам съветниците на баща си!
- Това ви разтройва? Съжалявам...
- Не, вдъхновяваме... Но не знам как... как да го направя...
- О, на търпение се учи лесно, сър. С времето.
- Колко още време ще чакам?
- Не е нужно да става веднага. Доверете се на хората си. Те не биха сгрешили, ако им оставите повече време. Сигурен съм, че един ден, когато промяната ги застигне... те също ще се променят.
- До тогава... какво да правя аз?
- Обичайното. Бъдете кралят. Кралят, който ние всички харесваме.
Владетелят се обърна към Кевин. Белият ангел на смъртните продължаваше да се усмихва, готов да помогне с каквото и да е. Кралят се усмихна. Сега това беше облеченият в бяло и златно съветник - топло усмихнатият и добър негов съветник, който със сигурност говореше винаги истината, както правеха всичките му сънародници.
- Тогава ме научи на търпение... започни от сега.
- Търпение без гняв, без сръдни, без нечестности... Без да припирате на когото и да е... О, сър, търпението е и трудно и лесно. Кажете ми от къде да започна.
- Довърши баладата за Морган Лех.
- Тя едва ли ще помогне на търпението ви сър - кралят знаеше, че Кевин отбягва да се занимава с онова, което всеки ангел обичаше - пеенето. Арфата му бе запазена, но той никога не я беше докосвал дори. Не знаеше как да свири? Едва ли, това оставаше за цял живот, знанието да се забавляваш и радваш другите. Страхуваше се от гласа си? Кевин притежаваше толкова мек глас, че бе невъзможно да пее фалшиво. Кралят просто не можеше да си и помисли, че някой ангел не може да пее, още по-малко, че се срамува от гласа си
- Мога ли да ти заповядам, Кевин?
- О, не, сър, един съветник може да е по-полезен от това да пее песни в деня на съвещанията.
Кралят се усмихна пак възвърнал част от доброто си настроение.
- Кевин, обещавал ли си на някого? Че няма да пееш отново? Или си бил прокълнат от черна магия? Направи ми впечатление, че не обичаш да говориш за музика.
- Обещах да не го правя повече преди много време. Ако искате да пея сега, сър, поискайте разрешение от Муртаг Моуси или Даедел Раун, черен господар и владетел на Черните села. Това е черната сила, на която съм обещал да пазя гласа си...
- Пак ли той? Каква е връзката между един ангел на милиарди години и същество, което сигурно няма да доживее и до тристате? Щом е черен господар, значи ще издържи доста, предполагам?
- Това зависи от самия него или неговата Съдба. Не от нас. Връзката е, сър, че той винаги знаеше какво трябва. - Кевин се засмя - Ако пеех, щяха да ме вземат и държат роб цял живот заради гласа сър... Не можеш да правиш всичко, каквото ти е на кеф, без да помислиш за себе си и другите. Там правилата са други.
- Ще поискам разрешение от този твой смъртен.
- Защо не се съгласите просто да ви разкажа поемата като история?
- Защитаваш ли го?
- Както той мен.
- Тогава ми разкажи...

~~~
Библиотеката на ангелите в двореца бе нещо огромно и включваше произведения на всички езици. Кевин обичаше това място още от малък. От там бе научил много повече, отколкото можеше да се предполага. Пък и като помощник на принц Предан, той трябваше да знае повече, много повече. Хората там го познаваха още от много малък... И го бяха научили да търси каквото му е нужно и да сортира... изобщо на всичко.
Какво бе удивлението му когато обаче, видя най-странния екземпляр книга, която можеше да види. Той сащисано я взе от прашния рафт и погледна картината й. Кораб, истински кораб, нарисуван от нечия опитна ръка. Изчистена картина, подредена и прекрасна. Сребърен кораб в бурята... Но още по-стряскао бе името на произведението, изписано с прекрасно подредените знаци... знаците на драконския народ. Колко години ги бе виждал, още откакто бяха създадени. Колко хора се бяха учели пред него да ги изписват. Не, не можеше да бърка. "Плаването на Мао"... Кевин докосна последната дума, още по-удивен. Мао бе дума на диалекта на Тир`ре... Означаваше котка. Само един Тир`ре можеше да кръсти кораба си по този начин. Беше шашнат, защото намери нещо, което познаваше. Изписано от ръка, която познаваше.
Бързо намери една свободна маса в библиотеката и някак развълнувано без сам да знае защо, отвори книгата. Не я бяха разглеждали от много време, защото не знаеха драконски. Сега беше сигурен, че Муртаг някъде там държи същата книга. Защото страниците на тази светеха ярко... Някой бе научил за едничкото наследство на един Тир`ре... Само че тази книга бе писана от ездач... истински ездач. Само един ездач можеше да се труди толкова много... Не беше оригинал... Но си личеше, че е преписана специално за ангелите и донесена тук от някой. Трябваше да разучи кой по-късно.
"В самотната бурна нощ на моя сън, синко, тогава тръгнах аз. Смятах пътуването за сън и мечта, защото бе по-вълшебно от всяко друго, което бях преживял. В самотната бурна нощ, синко, тръгнах с кораб, построен от хора, които презираха преди. От хора, които щяха да стигнат по-далеч от мен. В самотната бурна нощ... На пристанище, което бе тъмно и скалъпено набързо, аз си взех сбогом със своята баба и потеглих към неизвестното. Към чудесата на Царството на Нощта. Към Вакаан. В самотната бурна нощ... Тогава, още толкова глупав, мислех, че е по-добре никога повече да не те виждам. Но после, докато се радвах на тържествата и попедата и откритията... после реших, че искам все някой ден да те зърна отново. Един баща Ездач не може и не бива... да изоставя семейството си просто ей така. Така че, дори да не ме послушаш, пази тези, които обичаш... до самия край. Но това е само началото на моето приключение. В онази бурна нощ само това успях да измисля, прости ми. Отново ми прости. Ще започна от самото начало... От това как се стигна до идеята да тръгнем нанякъде в морето. И ще завърша с това как успяхме да се върнем. Или как бяхме спасени от хората с крила, които ни пощадиха и освободиха от робските вериги. Ако някога някъде срещнеш някой от тях, уважавай го. Не се прекланяй пред него, но го уважавай като човек."
- Морзан... - ръката на ангела се спусна по буквите надолу, вече дори не ги виждаше. Морзан беше. Беше направил копия на книгата си, докато се връщаше към дома. Кевин бе запознат с това ,че бе имало такова пътешествие. Но не бе и подозирал, че някой все пак е написал нещо и не е само спомен и легенда. Личеше си колко старание е вложено в този екземпляр. Макар никой тук да не го разбираше, бе запазен и спретнат... Не вярваше този в смъртния свят да изглежда така, но знаеше, че Муртаг ще се заеме да го направи.
- Можеш ли да го прочетеш? - принц Предан се беше появил любопитно за да види какво прави съветникът на краля. Кевин не отговори веднага, прехвърляйки страниците една по една, разглеждайки внимателните рисунки и указания.
- Разбира се. Как да не мога... Разбира се...
- Тогава ще ми кажеш ли кой или коя го е написал или написала? - принцът се доближи и се усмихна криво на книгата - Изглежда ми познато. Като в някакъв сън...
- Сигурно защото и ти си бил там, когато е била писана. Ездачът, принце, се нарича Морзан. Морзан Фин, баща на момчето, за което си чувал от мен.
- Морзан? Чакай, чакай, моето момче е баща на твоя приятел? Как е възможно?
- Принце, съдбата понякога има начини да събира най-неочакваните хора на едно място... Нима не можеш да го прочетеш? Би трябвало поне да ти изглежда познато.
- Казах ти, познато ми е, но не го разбирам... Кевин? Ще ме научиш ли? На драконски?
- Сигурен ли си? Може би не е нужно да...
- Без излишни знания? И какво ще постигнем тогава? Брат ми каза, че е нужно да се развиваме, а не да стоим затворени от другия свят. Един ден, приятелю, ще е възможно да прелитаме морето когато си пожелаем, за да се радваме и ние на смъртния свят. Тогава няма да има повече гонения. Но затова трябва да се придвижваме и напред. Научи ме... на поне един език от света на смъртта.
- Радвам се... че ти ще бъдеш първият ми...ученик...

Корабът плаваше из красивите кристални вълни, носен толкова бързо, сякаш понесен на крилата на дракон. Хората се държаха за въжетата му и крещяха от радост. Толкова бързо ги водеше огромния делфин, за който бяха завързали кораба. Из кристалните води имаше хиляди приключения. Хиляди и прекрасни нови неща. Далеч от онова, което ги караше да страдат.
Един от хората, който викаше най-силно, стоеше на носа, без дори да трепне гледайки към морските дълбини, тъй бързо сменящи се под краката му. Току до краката му. Бе облечен като пират, макар че пиратите не съществуваха в това море... или още не бяха срещали такива. Мъжът бе на средна възраст, имаше дълга къдрава черна коса... през лицето му минаваше червена татуировка. Нещо изписано, но неразбираемо за останалите. На кръста му висеше изящен меч, родово наследство. Този човек хората наричаха Драгън. Драгън Тир`ре, водачът на тяхната експедиция.
До носа приближи още един мъж на средна възраст. Той изглеждаше доста по-млад от Тир`ре. Черните му коси се развяваха от бурния вятър на морето. И двете му различни очи, прикрили тъмнината и болката се огледаха в чистия небосвод. Бе облечен по същия начин, макар и много, много по-спретнат отколкото някой можеше да си представи един изследовател на такова пътешествие. Морзан обичаше да е идеален... доколкото му позволяваха морските стихии. Държеше в ръка червения си меч, драконския зъл, Зар`рок и кимаше на всеки поздрав. Приближи се до Драгън и застана от другата му страна на носа, като също загледа към делфина, който ги водеше към някое незнайно място.
- Мисля, че скоро ще ни прилошее, ако продължим с тази бързина. Сега се радват, но после... Имаме такива случаи с драконите. Децата летят ли летят, а после повръщат и падат болни... По-добре да съобразим.
- Много знаеш, изглежда, за подобни неща.
- Учил съм, приятелю... Някои неща, които са ми ненужни дори сега. Казвам го заради доброто на моряците ни.
- М... Написа ли първата си глава? От книгата ти?
- Да... Доста й се мъчих, но мисля, че се получи добре... Макар че... сега започваме, нали? Ще имам още толкова, толкова работа...
Драгън кимна и двамата отново се умълчаха. След кратко време Драгън извади една кама и преряза въжетата на делфина. Корабът мигом се закотви на едно място и моряците простенаха. Морзан кимна доволно и напусна носа. Корабът се връщаше към обикновеното си пътешествие. Пътуваха така вече от седмица, но не виждаха нищо. Нима наистина безкрайното море бе така безкрайно? Може би не биваше да тръгва... Но... Искаше да забрави поне за сега...
- Някой да може да свири на нещо? - попита, като седна на обикновеното си място, едно буре насред нищото. Моряците поклатиха глави, след като си свършиха обикновената работа, от която Морзан разбираше малко. Е, щеше да има достатъчно време да ги научи, нали? Да се забавляват по морски. Самият той никога не бе пътувал, естествено... но имаше толкова легенди. Не беше същото. Нищо не бе същото извън легендите и приказките. И той също не бе герой, но...
- Какво е това!? - нещо на хоризонта. Нещо, което се надяваха да видят от много, много време. Нима бе остров? Твърде далеч беше, за да преценят още. Морзан покива Тир`ре, който се прехвърли гъвкаво като котка през препядствията по пътя си. Не за нищо все пак носеше прякора Мао - Котка.
- Какво мислиш? - попита развълнувано, докато Драгън бързо отваряше големия си телескоп.
- Нещо, което не прилича много на остров, но най-вероятно е. Морзан... Мисля че успяхме в първата част на приключението ни!
- Хонто!
- Хонтони хонто! Хонтони, хонтони хонто! Опъти платната, право към острова, момчета, не го губете от поглед. - и така всички около него се разбягаха, оставяйки Морзан сам да се взира в това, което бе първото препядствие или откритие на тяхното пътешествие... далеч от дома. Усмихна се и стисна дръжката на Зар`рок. Някой ден, ако успееше да се върне... ако успееш да стане щастлив, ако имаше шанс да види внуците си... ако имаше такива. Може би щеше да им разкаже за най-лудото пътешествие през света и обратно. Може би... После се сепна и се сети, че пречи така, затова се оттегли в каютата си. Водеха го само, защото бе добър войн. И добър писател. Но не беше моряк. Така че хората предпочитаха да не му обръщат внимание - нещо, добре дошло за Морзан. Не искщаше да го познаят... не че се криеше, но нямаше да е приятно. Отвори оставения ръкопис на бюрото си и топна едно перо в близката мастилница. Замисли се, после се усмихна. Добре... Ето го първото чудо... Отвъд безкрая и още отвъд, където никой ездач никога повече нямаше да стъпне. Бе забранено за ездачите. Той нарушаваше забраната. Може би щеше да бъде наказан за това... Но нямаше значение. Само съдбата знаеше, нали? Дали се е провинил или не... Само тя... Всичко това оформи и написа в поредната страница от книгата, която излезе на бял свят след много, много години.. Когато един син се прости с баща си... и семейството прие този баща обратно при себе си... Те бяха семейството... Дали щяха да успеят обаче да намерят и последния член на това семейство? Къде беше Мерик? По онова време Морзан дори не подозираше... какъв обрат го очакваше, когато се върне... Бъдещето му тогава бе изпълнено с мъгла.

~~~
- Чудя се... дали са минали границата? Границата, където не бива да пристъпват смъртните? Принце, те не нарушиха правилото, нали? - Предан, който го гледаше как чете досега се замисли.
- Значи и ти знаеш... Че в морето има непристъпна стена, никое смъртно същество няма да може да я премине. Тя обаче се простира отвъд Вакаан, царството на нощта. Те имаха правото да видят Вакаан... Но не и отвъд него. Затова не бяха наказани. Просто имаха късмет или ги защити Съдбата. Не зная.
Кевин кимна и пак се загледа в страниците. Сега можеше да приеме това спокойно. Бе изчел книгата чак до средата, някои части, които не разбираше на глас. Принцът му бе обяснил каквото знаеше, а дори един път подпитаха краля, който също се заинтересува. Бяха като малки момчета.
- Искам да ви задам един въпрос, кралю, Предан. Кой ви изпрати съобщение, че смъртните са пленени във Вакаан, царството на нощта?
Агелите се спогледаха замислено, после поклатиха глави.
- Не успяхме да го намерим. Но това същество познаваше перфектно навиците и привичките на баща ми - кралят се посмръщи - Както и перфектно се изразяваше в официалното си писмо.
- Искате ли да ви прочета за него?
- Какво? Пише за него? Чети, чети!
"Минаха цели три седмци след поредните острови, които подминахме. Да, през това време много пъти имаше недоволство, че храната ни е само риба и малко плодове. Но е хубаво, когато има недоволство. Когато екипажът ти се умълчи, казваше Мао, то значи замисля бунт. Тогава е по-добре да поговориш с него, преди да се стигне до насилие. Трите седмици без земя минаха почти еднобразно. Аз седях и пишех тази просволута книга, която стана и дневник на пътуванията ни, Мао се забавляваше често горе из въжетата. Каква котка бе само! Колко пъргаво се разхождаше, колко пъргаво стъпваше... дори над опасните непознати води. Но никога, никога преди не съм си мислел, че ще видя някого, който бе по-пъргав от този Тир`ре. Случи се в средата на четвъртата седмица, когато достигнахме земя. Първата земя от очакващите ни острови на нощта, както разбрахме по-късно. В онзи дъждовен ден, съзряхме нещо да блести напред и, взимайки го за фар, ние се опитахме да стигнем до него. Вятърът бе срещу нас, вълните на морето също. Сякаш нещо не ни позволяваше да стигнем до тази земя. Блестящото петно сякаш усили магията си, небето започна да негодува. В един момент си помислихме, че светлината се бори с небето, заради нас. Бе невъзможно, но така изглеждаше.
Рано на сутринта едвам се добрахме с гребане до земята. Светлината бе изчезнала късно през нощта, но ние още я помнехме. Островът пък беше от смахнат по-смахнат. Представете си огромни дървета, които имаха синя кора и жълти искрящи листа. Плодовете им имаха същия цвят и бяха сладки като мед. Имаше сини тревички, а водата пък беше жълта. Общо взето на този остров преобладаваха синьото и жълтото. Сякаш резиденция на чудото, което видяхме не след дълго.
Върху чисто бял кон, който дразнеше очите на този пейзаж, той се появи пред нас. Светещото петно, което се бе борило с вятъра за смъртните, които му идваха на гости. Той бе висок и някак величествен. Висок и красив. Бе млад, поне според моята преценка, макар че определението млад или стар не важи за безсмъртните като него. Имаше белстяща руса коса, която стигаше чак до кръста му. Едва ли някога се беше занимавал да я връзва, свободно се вееше зад него. Облечен бе в синя броня... колкото до очите му, които забелязах, докато ни оглеждаше - никога няма да забравя тези бистри проницателни и сини очи. Напомняха ми... за някого. Това безсмъртно същество... бе първият ни и вечен приятел отвъд границата на познатото.
Той слезе от коня и се приближи до още невярващите нас. Бе по-висок от всички, макар че можеше и да се дължи на високите ботуши, които носеше. Хвана уплашения Мао и се взря право в очите му. Не зная що за страх преживя другарят ми тогава. Но русокосият ни домакин само се усмихна.
- Ухапан сте от треска. Отровата ще завземе цялото ви тяло, ако не се излекувате. Позволете на приятелите ми да го сторят. - макар че бяхме още по-учудени от гласа му и най-вече от това, че знаеше езика на Тир`ре, ние се отдръпнахме, когато Мао кимна покорно, сякаш омагьосан като кукла да се съгласява с всичко. От гората се появиха още хора. Жени и мъже, които носеха дрехи, лекарства, храна. Сякаш знаеха, че ще имат гости. Младежът остави Мао на грижите на жена с изкряща черна коса и се приближи до мен. Никога няма да забравя тази среща. Срещу мен стоеше някой, който не познавах, но усещах що за същество е. Това бе владетел на древни същества, също толкова безсмъртни. Той бе... Преглътнах странния мраз и страх, който ме споходиха, когато той застана пред мен и се насилих да го погледна в очите. Господи, можех да се загубя в тази магия... Дали някой успяваше да преброди всичките години и знания, които се бяха насъбрали в тези очи? Изпуснах книгата несъзнателно, защото ръцете ми се бяха разтреперили. Той се сепна, после ги хвана и ги погледна така изучаващо, сякаш никога не беше виждал човешки ръце. После се зачуди на нещо и се усмихна.
- Разбирам, вие сте този... този, който усетих вчера. Техният магьосник и войн, нали? Не знам кой сте, но наситина сте странен. Защо... ме гледате така?
- Ваша традиция ли е... да оглеждате така новодошлите, все едно ги преценявате дали стават за храна. - не знам защо, но когато му заговорих ми стана много, много по-леко. Когато се засмя, всичко, което се беше насъбрало като страх и тревога изчезна яко дим.
- Извинете, извинете... Просто не винаги насам се срещат смъртни.
- Вие не сте ли.. - още докато се опитвах да го питам разбрах, че не е... като нас. Той не бе смъртен. - Кой сте вие?
Русокосият се усмихна и пусна ръцете ми. Разпери ръце, сякаш обгръщаше целия остров и част от морето.
- Наричат ме принц Гаури Ираяс. Владетел на Далечните острови. Един от Безсмъртните ангели.
Така започна нашето приятелство."
Кевин вдигна глава, знаеше какво ще види. Принцът и брат му не вярваха на ушите си. Да, те трябваше да го познават. Кевин се изправи и се загледа в книгите от една съседна полица, в библиотеката трябваше да има материал. Извади малка златна книжка и я отвори, търсейки каквото трябваше.
- Принц Гаури Ираяс. Втори син на Краля на светлината. Прогонен с хората си заради бунт след изчезването на Алемаро и убийството на баща му. В момента се подвизава на Далечните острови. - тихо сподели накрая, гледайки с периферното си зрение реакцията на слушателите си.
- Защо... не знам за това - сащисано каза накрая краля. Кевин не ги винеше. Предишният владетел бе направил много неща, някои от които зли. Децата му не знаеха всичко... Децата, които се бяха спасили от отмъстителните му действия... - Защо никога не ми е пращал съобщение!?
- Принцът, според мен, е доста щастлив там. Морзан казва по-нататък в книгата си, че Гаури споделя... Че за нищо на света не би напуснал тези острови, където е живял от векове. А принцът също така обещава, че е готов да помогне, ако някога над смъртните се изсипе голяма беда. Само трябвало "да си помислят за него"
- Но ако бе ми съобщил, че е жив... За бога, за Ремо ми казаха, че е загинал в смъртната си кула... За по-малкият ми брат Гаури ми казаха, че е жестоко заклан докато е спял.
- И за много други изчезнали деца на предишния крал се говори какво ли не. Но това не е сигурно. Може би са още живи и здрави някъде там. Като Ремо... Като Гаури.
Кралят се изправи и кимна. И тримата знаеха, че не могат да ги намерят просто така, пък и дори някой да знаеше истинското си потекло, не би се издал. Някои бяха щастливи и така.
- Аз бих искал обаче... да го видя... Ремо е твърде далеч, но мога да отида да посетя... Гаури.
- Сигурен ли сте? Баща ви би казал, че Гаури е предател, след като се е сприятелил с някакъв си смъртен. Че дори е помогнал на кораба на смъртните да стигне до островите му! Да видят чудесата му!
- Аз не съм баща си, Кевин! И искам да видя брат си... Сега.
Кевин отваряше огромния прозорец, докато го слушаше, после се обърна.
- Тогава да вървим, господарю... Така ще имаме шанса да посетим... тоест да посетя... гроба на Мао. Човекът, който е отишъл до кралството на нощта, бил е измъкнат от робските окови там... но не е могъл да се спаси, умирайки на острова на Гаури Ираяс.

Морето бе обширно и пъстро от милионите цветове на рибите, които плуваха в него. Толкова бистра бе водата на това море, отвъд мечтите на всеки ездач. Отвъд всичко, което смъртните познаваха. Постепенно започваше да се замъглява, тази прекрасна гледка на ангелските води. Постепенно морето приемаше онази форма, в която смъртните го познаваха. Без магията, без красотата.
Кралят летеше с огромните си криле, вероятно се виждаше от всяко същество долу. Той бе красиво същество и Кевин още веднъж си го помисли, когато господарят на ангелите, техният водач и съветник, направи поредният си лупинг, забавляваше се. Бе млад владетел, не бе като предишния... И бе много, много по-добър в много отношения. Бе на моменти като момче, което се оставяше на вятъра да го води, сякаш това бе първият му полет. Понякога ставаше сериозен, а понякога, надпреварвайки се с птиците, летеше по-бързо и от най-бързото летящо същество, познато на този свят. Кралят на ангелите имаше за задължение да забрави истинското си име. То за краля нямаше значение, затова бе просто Крал. Само едно живо същество на света можеше да знае неговото име... но ангелите дори не вярваха, че Кралят има смъртно същество, което да пази и защитава.
След миг Кевин го видя да се приближава. Да, Кевин като един смирен съветник и помощник, летеше спокойно и бе оставил владетеля да се забавлява сам. Кралят го приближаваше с удивителна лекота. И как не, крилата му бяха поне два-три пъти по-тежки и големи от на всеки друг ангел. Така се бе родил.
- Това ли е? - посочи развълнувано острова, който се виждаше долу. Кевин го погледна и веднага различи удивително ярките цветове в синьо и жълто, който красяха дърветата.
- Няма кой да е друг. Брат ви, вторият принц, бе роден под знака на богинята на Луната и бога на Слънцето.
- Разкажи ми още веднъж каквото знаеш за него.
- Разбира се, сър. Принц Гаури Ираяс е второто дете на вашият баща, вашият първи по-малък брат. Не се пише много за него в историческите хроники, но хората още говорят... Както говорят и за още мнозина загубени деца на краля. Някои от тях са измислица, но има и някои верни факти. Вторият принц на нашите владения, казват, бил роден в навечерието на празника, който споменах. Роден с коси от слънцева светлина и очи бистри като лунната светлина. Мога да вметна едно предупреждение, ако ми позволите - внимавайте с очите му. Богинята на Луната го е дарила с невероятна проницателност. Точно поради тази причина няма нещо, което да не убегне от погледа му. Принц Гаури Ираяс е бил прогонен поради това, че се е борил срещу съветниците на баща ви, които, знаете добре, убиха моя баща и изпратиха мен в забвение... Не си спомняте брат си, защото никога не сте се срещали. Или ако сте, то вие също сте бил доста малък по онова време. Само една година ви дели един от друг и ужасно много, много различия. По времето, когато е бил още младо момче, е бил ефирен принц, по който много от нашите девойки са въздишали. Както на времето въздишаха смъртните жени по смъртния принц Грациан, чиято история много ви хареса вчера. Както личи от описанието на Морзан години след като бях прогонен, принцът си остава желана партия, все пак е безсмъртен... също като вас и останалите. С него е прогонена цялата му свита, познати и приятели, за да се заличи всеки спомен от съществуването му.
- Благодаря ти за... лекцията... мисля, че съм готов. - кралят се задържа още няколко мига във въздуха, после тръгна шеметно надолу. Като примерен съветник Кевин го изчака да се отдалечи, а после го последва, развълнуван заради свои си причини.
От острова се чуваше сладка музика. Принцът отново празнуваше. Морзан споменаваше в записките ис, че принцът често празнува различни неща. Кевин видя как всички пера на крилата на краля потрепнаха. Сякаш щеше да изгуби контрол и да падне от някакво вълнение.. или страх.
Все пак не се случи и те спокойно кацнаха не много далеч от музиката и вероятно глъчката, никой не ги беше усетил. Кевин прибра ръце в дългите си, направо огромни ръкави и сведе леко глава. Обичаше да стои така неутрален. Криеше си чувствата най-добре. Кралят си запроправя път през гъстите синьо-жълти растения наоколо и подплаши няколко сини зайци, които си играеха с жълти. Толкова странен бе този остров. И така... озоваха се на поляната, на окято имаше дълги маси и танцуващи, глъчка и радост. А в средата, върху дървен стол от синьо дърво стоеше прекрасно същество от плът и кръв. Той бе такъв, какъвто бе описан в най-старите разкази. Той бе такъв, какъвто го помнеше Морзан. Защото бе ангел и то от безсмъртните. Кевин си поволи да го огледа изпод вежди. Принц Ираяс бе висок и красив, строен, изглеждаше много мил. Усмихнат беше и май обичаше да се усмихва. Очите му бяха наистина толкова бистри, че чак сякаш излъчваха лунна светлина. Косите му стигаха до кръста и бяха нежно наситено руси. В същия момент се обърна към тях и усмивката застина на лицето му. Изглеждаше поуплашен. Другите видяха как изведнъж принцът им потъмня, проследиха погледа му и също спряха. Като че за миг някой бе ги заледил.
Кралят трепереше целия, макар че само Кевин, който бе наблизо, можеше да го усети. Проправи си път през тълпата, не че имаше кой да му пречи толкова. Нищо не виждаше освен... освен това, което бе било негов брат преди да изгуби наследството си. Русокосият бавно свали ръка, с която досега бе махал на някого. Отдели се от масата и се приближи предпазливо като заек. Явно усещаше, че те не са смъртни, тези нови гости.
- Какво искате? Пратеници на баща ми ли сте? Може би... съветници? - изговори тази дума с неприязън, защото видя облеклото на Кевин и позна в него онова, срещу което се бе борил. Кевин не го винеше, че не помни момчето, което бе защитавал преди. Как можеше да го помни? Толкова бели, толкова неща бе извършил заради това момче и брат си Предан, когато бяха още едва на три.
- Може би сме, а може и да не сме... - предприе една тактика Краля и се ухили. - Чухме, принце, че сте взел името на тези острови за свое. Защо искате да забравите своя род?
- О, разпитващи... - Гаури вдигна високомерно брадичка - Няма нищо лошо да вземеш за второ име името на земята, която ще обитаваш за винаги... съветнико. Какво иска баща ми от мен сега? Да ме прати на луната? Или на слънцето? Как да не му се мяркам пред очите? Не минаха ли достатъчно години?
Кевин усети, че разговорът май няма да продължи на никъде. Защото в същия момент Кралят не се сдържа и се засмя. Ангелите наоколо го приеха лошо, а Гаури Ираяс настръхна.
- Не зная къде би те пратил баща ни. Макар той да е вече мъртъв, аз не бих те пратил никъде. Даже бих те върнал обратно, но сега разбирам... ти никога няма да напуснеш този свой дом, братко... Сега разбирам.
- Чакай, нима ти си... - Гаури направи същото, кактото Морзан бе описал в книгата си. Хвана лицето на брат си, който не бе познал и се взря в очите и чертите му. После се усмихна. Сякаш слънцето изгря иззад мрака.
- Нима е истина? Нима е истина това, което виждам? Ти ли си... ти ли си наистина!? Нима си вече Крал!?
- Най-големият все пак трябва да заеме престола... макар че имам още един куп братя и сестри. Само да можеше да ги видиш! Колко са пораснали от последното ти съществуване там! Колко още разбрах, че притежавам... като братя или сестри.
Гаури го прегърна смеейки се със сълзи. Едва ли, разбира се, бе очаквал подобно посещение. После пусна брат си и обърна за миг внимание на съветника, който го следваше, а съветника потръпна изпод шапката си.
- Тогава това е...
- Не е някой от братята ни. нито от сестрите ни. Искаш ли да видиш... дали ще познаеш? - Кралят бутна Кевин напред и Гаури постави треперещите си леденостудени ръце на лицето му. Сега разбираше какво бе стреснало Мао навремето - леда в ръцете на този ангел. Гаури сякаш ровеше из всички спомени на същността на Кевин. Сякаш узнаваше всичко.
- Алемаро... - прошепна накрая. Кевин видя как в очите му нещо се пречупи. Тревога. Една тревога се премахна. От това, че навремето не бе успял да спаси едно момче, което бе прогонено. Обвинението, че през целия този живот не бе извършил поне това. Радоста, че сега правдата възтържествуваше и момчето имаше своето място там, където трябваше да е - при ангелите... - Алемаро...

~~~
"Седях и пишех, пишех до забрава, а умът ми сякаш беше другаде. След време щях да презапиша всичко, което бях написал там... Глупости, глупости и отново глупости. Още си спомням как седях из тези синьо-жълти дървета и гледах как зайците се надпреварват из тревите. Бе магично и не като у дома. Аз не бях у дома. Цял живот бях живял в горите на елфите и тук... не бе като у дома.
- Сам ли си? - да... през времето, през което посетихме толкова много места, когато той ни водеше... когато ни спаси... Ние бяхме станали добри приятели. Нещо повече от приятели - братя. Като един ездач, аз бях длъжен да приема всеки толкова близък като брат, нали? Да, това може би е една от последните глави в тази моя книга, този мой дневник. Щях да се сбогувам с този остров и това море, за да се върна у дома. В домът, който не познавах. Там, където никой не ме обича истински. Ако някога прочетеш това, бабо Фин, не ме вини. Бях отчаян, когато го мислех за последно. Прости ми. Знаеш, че съм такъв човек, който се ранява лесно и се мисли за гордо ненаранен, когато се срещне с някой, който... е, твърде много се отдалечих.
Думите принадлежаха на принц Ираяс, или както вече свикнах да го наричам - просто Гаури. Ангел? Бях чувал, че синът ми се е сприятелил с едно такова същество, но не вярвах и аз да видя такова. Това късмет или прокоба е? Не зная, но искрено се радвам, че имам такъв човек до себе си.
Русокосият ангел седна до мен и се усмихна. Бе висок, наистина. Твърде висок за човек. Може би най-малко с две глави и половина по-висок от най-високия ездач, който съм виждал. Не, не беше заради ботушите... Бях го виждал да тича бос, докато се опитваше да ни спаси... да танцува бос, докато се шегуваше с хората си... Бе по-различен от нас. Но различията никога не трябва да са пречка пред приятелството.
- Да... Мао все повече страни от мен и другите - отговорих аз на въпроса на принца. Той се натъжи сякаш и се загледа задълго в синьо-жълтата си гора.
- Мао се промени откакто го спасих. Той... казвал ли ти е какво мисли да прави от тук нататък?
- Не, макар че го питах. Страх ме е, че ако остане тук, няма да можем да се приберем у дома.
- Ти искаш ли да се прибереш, Морзан?
- Да... Виждаш ли... разказах ти, че синът ми ме мрази... но истината е, че аз не го мразя. Моят баща ми каза никога да не мразя... това, което е кръв от моята кръв. Аз вярвам в това момче... с цялото си сърце. Нека ме мрази, нека ме убие дори... ще вярвам... В това, което не успях да направя свой син. Аз го обичам, принце... Не мога да го оставя съвсем самичък. Той вярва, че съм го изоставил... но аз винаги съм там... в тъмното...
- Това е хубаво - бях разчувствал принца по някакъв начин. Видях някакви сълзи в очите му и предпочетох да млъкна. Принцът така и не бе пожелал да ни каже защо е тук, а не в страната на ангелите. Нещо се беше случило... нещо, което той не искаше да разказва на никого. - Морзан, много добре знаеш, че ще се приберете и без Мао.
- Той е единственият, който разбира повече от мореплаване.
- Аз ще насоча кораба ви... Ще го водя през бурите и мъглите... ще ви заведа у дома... ако Мао пожелае да остане.
- Ако Мао остане... ще стане ли безсмъртен?
- Не... Ще умре тук, на този остров на края на света. Затова исках да си тръгне... семейството му ще тъжи за него...
- Мао няма семейство. Тир`ре го прогониха, когато стана моряк... Мао няма друго семейство освен мъжете си. Те... ще скърбят за него. Защо вместо него да не съм останал аз... защо той... Така ще кажат.
- Може би е по-добре да поговорите с тях и с него...
- Няма да се справя сам...
- Не... ти можеш...
Така принцът ме отпрати да се опитам. Ако някога се прибера жив и здрав... мисля, че ще опитам да поговоря така и със сина си. Зная, че му липсвам... някъде дълбоко в душата му. Той също се нуждае от баща... зная, че приема много хора за свои бащи... защото никога не си е имал. Не мога да залича всички тези години... Провалих се... Но тази мисъл ми даде сила да пожелая по-силно да се прибера у дома... Принцът щеше да ни помогне...
Защо? Защо този принц от края на света се страхуваше от това да останем завинаги тук? Страхуваше ли се от това, че някой ден ние ще умрем, че той ще трябва да сто и ида не може да стори нищо? Защото... сме по-различни... единствената пречка пред нашето приятелство е точно това. Той бе безсмъртен и един ден можеше да погребе нас"

Морзан се спусна по лекия наклон и се озова на жълтия плаж, където се бяха настанили да поживеят моряците и съответно Мао. Старият морски вълк отново го нямаше, поне за момента. Той обичаше този топъл остров. Той, дете на студа на планината... Беше се променил, а това плашеше Морзан. Приятелят му си беше отишъл.
- А... Красивият - един от моряците разля халбата си по посока на Морзан. Е, беше вярно, че Морзан имаше малко странни за тях навици. Че кой мъж, тръгнал по море, си переше чорапите, ризата и какво ли още не... Или пък изобщо се къпеше, ако не беше напълно необходимо... Или пък... е, другото предпочетоха да не си го спомнят.
- Какво искаш, Писарю? - обади се друг. В момента той за тях пак изглеждаше не на място. Гаури му бе дал чисто бял костюм, от онези, който носеше и самият принц. Морзан вече го беше опръскал със черни петна от мастилото и приличаше на далматинец.
Морзан и моряците не се харесваха от самото начало. Те завиждаха на вида и знанията му, на силата и приятелството му с Мао. Той им завиждаше, защото виждаше в тях същите отношения като при ездачите, но тези Тир`ре страняха от него... също като ездачите.
- Къде е Мао? - попита достатъчно силно Морзан като се стегна и се намръщи. Не биваше да обръща внимание на обидите им, които неминуемо щяха да последват рано или късно.
- От къде да знам? Не си ли магьосник? Потърси си го сам. - троснаха му се двама трима. Чернокосият реши, че му е стига толкова и понечи да си отиде, обърна им гръб и успя да пропусне няколкото чаши и плодове, които полетяха към него заедно с няколко неприятни думи. Е, той не искаше да го помнят като герой. Нито като онзи, който се беше опитал да спаси тях и техният род. Чувстваше се обаче някак... наранен? Нещо подобно... Не беше честно. Виковете и чашите спряха да летят, настъпи някаква тишина. Бяха видели нещо... о, не, дано някой от ангелите да не се беше замесил. Тир`ре мразеха Морзан дори повече, защото лесно завърза приятелство с повечето ангели наоколо. Те смятаха, че има нещо много интересно в мъжа с различните очи. Интересуваха се от езиците, които владееше, от начина му на писане... Чернокосият се обърна.
Мао изглеждаше съвсем трезвен както никога досега, наистина. Стоеше изправен и горд и с наистина... страшно изражение. Гледаше към най-близкия моряк, който искаше да хвърли нещо остро. Бе насочил извития си меч към гърлото на този човек.
- Мао, какво правиш?!?
Мао го погледна. Черните му очи изглеждаха странно. Дали и той бе сметнал, че е време да поговорят.
- Търсиш мен, нали? Никой няма правото да гони човек по този начин... да се опитва да го убие в гръб. Още по-малко ако е мой приятел.... Защо ме гледаш така? - леко завеяният му глас... бе същият какъвто бе бил преди...
- Още сме... приятели?
- Вие ездачите... много сте ми странни. Разбира се, че сме. Това, че нямаме време да си разменим и буква не значи, че още не ме е грижа за теб. Нито, както подочух, ти си се отказал от мен. Върни се тук, Морзан, това е заповед. Искаше да поговорим, нали?

~~~
Бойното поле носеше само лъжа. Боят носеше само тъга. Там падаха приятелите. Там загиваха познатите. Там се разваляха семействата. Там нямаше живот. Когато искаш да защитиш... Не там е твоето място... Но нямаш друг избор... И трябва да продължиш...
Той беше бил там. Той беше бил там през цялото време. Като повей на милост и доброта в нощтите, когато боят преставаше. Когато момчето плачеше само, когато жената прачеше, защото вече нямаше никого до себе си. Боят не прощаваше на никого. Той искаше само сила. Той искаше сърце, което не чувства нищо. А после искаше само сълзи. После ти взимаше всичко. И всичко изчезваше... Ти оставаш сам...
В битката, в която се губеше... В битката, която губеше най-скъпото ти... Той също се биеше редом с тях... През всичките години на съществуването им... Той страдаше за тях, които падаха в краката му. Нима той бе единственият, който трябваше да продължи? Той се бореше за тях. Той искаше да ги защитава... Със силата на снежнобелите си криле и мечти. Той също имаше мечти. Ангелите също страдаха. Ангелите също имаха своето място. За всеки на този свят имаше място. Хората, които падаха в краката му, той искаше да ги защити... Но тях вече ги нямаше. Както най-скъпият му човек бе паднал мъртъв пред него, когато беше бил още дете...
В битката, там където те загиваха, а той оставаше. Там той научи всичко, което го водеше напред. Той беше ангел... Беше ангел, но хората го научиха да бъде нещо друго...
Той беше там през цялото време. Гледаше как се развиват като народ. Страдаше, когато тях вече ги нямаше. Ах, как искаше да се бори и да защитава...
Със сила на ангелска ръка. Със силата на любовта... Той имаше ли друг шанс? Той беше там, когато никой друг не го искаше. Когато бродеше сам, когато тичаше и се забавляваше из цветята, които бяха забравили ръцете на ангелите... Покрити с бодли бяха тези цветя, но той ги научи да го обичат, както той обичаше.
В небето, което те защитаваха. В небето, което той обитаваше. С драконите летеше. С птиците, по-високо от всички, които някога бяха летели. Той бе птица без крила. Той беше щастлив, само защото бе там, само защото те бяха там... Те го бяха научили и той им беше благодарен. Затова помнеше тях, затова защитаваше... тях и него...
Имало едно време един демон. Той намерил дете, което плачело, скрито в дънер на дърво. Демонът, рус като слънцето, което детето било забравило, го избавил от сълзите. Дал му своето име. Нарекъл го... Нарекъл го ездач и го научил да обича тези хора, които детето било наблюдавало цял един живот. Хората, които то разбираше.
Имало едно време едно момче, което обичало безумно. Ангелът обикалял около него и свалял звездите на любовта за това дете. То тичало заедно с него в полята на своята зима... Топло като най-красивия слънчев и летен ден... В следващия миг всичко се превръщаше в бойно поле. Същото това момче, студено като зимата, тичаше с боен вик до белокосия си другар... Не, не винаги ангелът можеше да направи това, което искаше. Защото Съдбата управляваше, не ангелите.
Имало едно време едно момче, което отворило една врата. Това момче рогледнало вътре и се усмихнало. Усмивка... Една усмивка от лицето на едно дете. Едно дете подало ръка на ангел от вечността.
Нито смъртта, нито преградите на Отвъдното щяха да разделят съществата, които бяха свързани по този начин. Ангелът, който бе свързан с човека. Човека, който никога нямаше да остави ангела.
"Бяхме деца... Някои са пораснали, но другите не са... Ти остана ангел, който разпростря... Крилата на светлината по моя път."
Ти си този който беше през целия този живот. Ти си този, който аз ще помня във вечността, не можеш да бъдеш друг. Ти си моят... Моят скъп другар, който аз завинаги ще помня... Ще помня... Ще помня... А когато слънцето залезе пак, а после дойде утринният мрак, ела... Ела и ме отведи към далечните страни... Далечните страни на небосвода, към дълбоките води, към прохладните гори... Ела и ме вземи, защото аз също ще летя в небосвода, също като теб... Ангел с крила ще бъда, за да бъде винаги усмивката на лицето, което ще помниш. Аз ще остана отвъд границата на света ти, но ще се върна за теб. Ти и аз, две деца, двама мъже, начало и край... Ангелът и човекът. Човекът, който научи ангела да обича. Ангелът, който научи човека да обича... Научихме се взаимно...
В този свят на страдание, винаги бъди себе си. Какъвто аз те помня. Не ме лъжи. Вече зная що за живот се крие зад усмивката на това красиво лице... Аз помня!
По пътеките на драконите, които той запомни... Вървеше, бос по пътеките, които не усещаше, защото скачаше високо в небето и не докосваше земята. Белотата му се разтилаше из небето и нямаше никой, който да я заплени. Тази белота водеше светлината, а тази светлина беше надеждата. Някъде долу, след тази белота, тичаше неговото човешко начало, неговият... приятел. Те двамата никога нямаше да се разделят. Ангелът прощаваше на всички. Ангелите обичаха всички. Дори ако това бе най-опасният враг. Ангелите винаги прощаваха...
Вратите са затворени... Зад тях живее той, но той ще бъде до теб, когато имаш нуждата. Той ще бъде там, когато сълзите се стичат по лицето ти. Той ще бъде там, когато нямаш надеждата. И той ще бъде там, когато вдигаш меча към победата. Помни завинаги, че той е твоите крила. Че той е твоята усмивка. Помни завинаги как плака за теб и как страдаше, когато и ти страдаш. Защото той беше... ангелът... Той никога не те излъга. Той винаги казваше истината. Той искаше ти да бъдеш щастлив. Винаги, винаги е до теб, когато имаш нуждата.
Да, той и той, двамата различни, които Съдбата реши да събере. Ездсачът, който научи ангела да бъде човек. Ангелът, който научи Ездача да бъде... Да бъде нещо, което никой друг никога нямаше да бъде.
Никой никога нямаше да разбере... Кевин и Муртаг... Как можеше един Ездач да се довери на толкова древно същество. Как можеше ангел на толкова лета... да довери живота си на едно смъртно същество. Някъде между двамата.. бе ключа към истината... Истина.
- Ти си този, който аз не съм. Ти си този, който лети в небесата, моята мечта. Вдигни се в това синьо небе и ми кажи какво виждаш. Вдигни се в това небе и лети, лети, лети... Аз искам да зная, че щастието ще се върне на лицето ти. Ти, който си бил роден с него. Аз, който някой ден ще умра... Аз зная, че пак ще се срещнем... Затова лети и търси... Търси щастието така, както ездачите ти казаха да го търсиш.
- Учителите ми... Те са тези, които заслужават да летят. Аз не мислех, че някой ден ще науча неща, които един ангел не знае... Не мислех, че ангелите не знаят толкова неща. Води ме, тогава. Покажи ми от къде да отлетя. Покажи ми как е правилно. После ще ти дам крила, за да опиташ и ти...

~~~
- Нощем, в мрака, в плен на самота... Тя, със своя странен поглед е могла... да превръща хора във вещи със сърца... Без да мога, обич да получа... аз живея като птица без криле... И навярно няма да сполучиш... Ти, мое сърце...
Светът на мъртвите бе свързан... Със света на живота. Защото въпреки и мъртви, те можеха да живеят отвъд, където трябваше да са само призраци. Мнозина избираха този живот само, защото имаха мисия, която да изпълнят. Кевин знаеше много добре, че световете са свързани. Ангелите се страхуваха от мъртвите светове. Но мъртвите бяха навсякъде тук. Повечето от ангелите и хората, които живееха наоколо... бяха някога живели отвъд. Кевин беше роден тук... Не знаеше какво е да живееш като жив и мъртъв тук... Но се радваше да види този човек в рубинената кула, където живееше. Той често идваше тук да си почива и събира сили. наче нямаше да може да продължи. Сега имаше криле... Криле от черни пера... Ездачите си падаха много по черното, нали? Кевин често го беше забелязвал в тях. Може би заради владетелите им, които винаги бяха били така чернокоси и... Е, той беше владетел, очите на който можеха да разчетат мислите му и да му предскажат бъдещето. Тези зелени, елмазени очи.
Кевин знаеше, че скоро предстои Роланд Колд да отлети. Рядко си почиваше за дълго. Тук бе като птица зад решетки. Той бе свободният вятър на народа си. И беше щастлив да продължи да живее така. Не веднъж Кевин се беше стряскал от присъствието му навсякъде из земите на ездачите. Вятърът, който водеше крилата на драконите. Вятърът, който водеше мечовете в битка. Вятърът и силата, които срещаше... в мнозина велики мъже на своето време. Муртаг бе пазен от този вятър. Роланд го харесваше. Дали Муртаг му напомняше на неговия генерал? Или бе го избрал като един от водачите на царството си, защото бе забелязал колко неспособна е наследницата на сина му, Грациан - Арвен.
Каквото и да беше, Кевин винаги се възхищаваше на Четиримата мускетари, които този човек защитаваше. И сякаш му се струваше, че чува неговия глас през тях. Арвен ги беше мразила зад приятелството си. По-скоро им завиждаше. Заради силата, която носеха. Заради... него... Роланд Колд...
Човекът, който ги научи да живеят.
Човекът, който им даде своите крила, за да продължат да летят.
Човекът, който им даваше кураж да продължат да пеят дори в тишината на смъртта.
Човекът, който Кевин обичаше...
- Господарю?... - не му отговори. Роланд сега беше някъде, много далеч. В такива моменти Кевин се чувстваше много странно. Той, Кевин, Алемаро, един от първите паднали ангели... бе дал път на чернотата да се зароди. И този човек, негов близък приятел... цял живот бе страдал заради чернотата. Но... Какво друго можеше да стори?
Спомни си Роланд като малък. Помнеше как този човек се роди. Помнеше живота му... Не го познаваше чак толкова добре, колкото Муртаг... Но това беше Роланд Колд, по дяволите... Кой не го познаваше?
- Ищобан... - прошепна леко и Роланд потрепна. После бавно се завъртя. Това беше той... Високият, прекрасно странният владетел на драконите. Макар и сега с крила... Беше все още толкова... могъщ.
- Казвал съм ти да не използваш това име, Алемаро.
- А ти това, Роланд.
- Направих го нарочно... Пак ли ме слушаш как се жалвам? Недей. Скоро ще се срещна с Прелестна отново. Ще се върна скоро... там, в белотата, където принадлежа... Всъщност... дойдох заради теб. Чух, че си се върнал.
- Така е, Ваше Величество.
- Ние сме приятели, Кевин... Или бих казал... Морган? - Роланд се усмихна. Гласът му бе така спокоен... така дяволски познат... - Колко години минаха от тогава? Толкова много имена ли си сменил? Помня колко много те мразеше Лета Муртаг... Беше толкова несръчен! После... след години... един друг Муртаг взе да те нарича Кевин... Кевин Ру? Нима този демон е още жив?
- Ейн Ру ще живее като вас, дори и да е неизвестен.
- Зная... Изненадах се, когато срещнах този мой поданник в земите си. Муртаг... Уплаших се, че това е чернотата, която щеше да ни унищожи... Но синът ми беше прав. Това дете по-скоро ни спаси. Защитих го, защото видях силата в него. Сила, която липсваше на моята внучка.
- Арвен се стараеше...
- Но не беше достатъчно. Гневеше се, раздираше се от ревност... Никоя жена досега от нашия род не е била такава. Но той беше истински наследник на Грациан. Преди да умре... Грациан си пожела някой като сина на Морзан... да води царството му. И аз избрах четири момчета, които и досега водят царството ми така, както само аз бих искал. Рой Мустанг, огънят на душата ми. Този, който не съм и мечтал да срещна. Хюгес Маес, радостта на сърцето ми. Муртаг Моуси, силата на десницата ми... И Хавок Мейн, споменът на детството ми. - усмихна се. Кевин веднага се досети какъв ще е следващият му въпрос.
- Един ден те ще бъдат споменавани така, както споменават останалите герои от приказките. Те са само мит, ваше величество...
- Не, Кевин. Четиридесетте живеят в сърцата ни като мит, вярно е... Но и като едно идеално семейство. Това, което всички ние, ездачите, търсим. Вярвам, че Четиримата мускетари няма да оцелеят само година-две. Вярвам, че Скай Гондорски... един ден ще продължи тази традиция... И ще се появят нови Четирима Мускетари... Макар, разбира се, първите да са най-известни... И вярвам, че народа ми ще продължава да говори за тях... Те го чувстват, Кевин. Те чувстват моята сила в тях.
Кевин кимна бавно, после се усмихна. Може би... Наистина щеше да бъде така. Роланд виждаше бъдещето. Сигурно беше прав.
- И, Кевин... аз ще ги защитавам до края на света. Всички тях... Така че стига си скърбил и не се плаши за тях. Те си имат мен. Сега върви... Имаш достатъчно задължения...

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

Брюнедка, с коса дълга до половината гръб, чуплива, спускаша се и по гърдите й, очи като на сърна, украсени с черни лентички по клепачите (на това му се вика в днешно време очна линия хD)и плътни червени устни, висока около 165, около 17-18 годишна, вървяща боса, с чисто бяла рокля до коленете и нещо като бяло наметало, прикриващо раменете й. Отстрани изглеждаше...доста красиво, ала никой не знаеше каква всъщност е, освен че силичеше, че е заможна госпожица.

Този остров бе станал негов дом през годините. Този остров бе всичко за него и поданниците му, а когато дойдеше време... може би щеше да се върне у дома най-сетне. Но сега нямаше значение. Рядко биваха посещавани тук от каквото и да било, затова не се страхуваха да излязат из дебрите на горичката в своите си истински форми. Тук... живееха ангели, далеч от хорския свят... а и хората се страхуваха от водите на морето.
Къщите им бяха пръснати из цялата гора, замаскирани с нежни зелени цветя, невидими.. докато не паднеше вечерта... обикновено повечето си почиваха денем... когато слънцето печеше така ярко горе... затова сега нямаше никого.

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

Шерин седна на пясъка, зарови крака в него и въздъхна. И тук нямаше с кого да си поговори, изобщо... веече й омръзваше .

Странно... много странно... когато ангелите усетиха нечий друг чужд крак да стъпи на блестящите земи на острова им... те винаги изпращаха някой да види какво става. Странното същество сега гледаше в недоумение. Това момиче приличаше на господаря му, що се отнасяше до излъчване. Не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже, затова продължаваше да се крие. Господарят му едва ли смяташе това момиче за опасно, щом не го бе изпратил с тревога. Господарят на слънцето винаги знаеше какво да прави... само че поданникът му не знаеше.

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

Рязко се изправи и изтича към морето. Е, надяваше се поне водата да я отнесе някъде, където щеше да види хора! А не на такава безлюдна, според нея, земя.

- Във водата има акули през деня... ако нямате лодка! - това беше съвсем безразсъдно! И ако бе от расата на господаря му, защо не използваше крилата си... за нула време щеше да се прибере у дома. Светът на ангелите отдавна не беше приветствал втория син на краля, но пък винаги беше отворен за останалите ангели... но пък... той, Зелгадис, беше само прислужник тук, така или иначе...

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

Тя се обърна, хукна към гласа и силно го прегърна.
- Човек! - млясна му една целувка, оставяйки му червило по бузата.

- А...а-аз не съм... - определено не беше човек, както биха го възприели хората. Определено... Той бе сравнително нисичък и носеше кафяв плащ, качулката на който още висеше на главата му. Бе вдигнал сега лице към нея и я гледаше по-скоро уплашено. Синьо-зелените му очи бяха доста ярки на фона на синята му кожа и лилаво, на моменти сините му коси... Определено беше странен тип, но се страхуваше повече и от уплашените...

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

Тя се сепна и отскочи назад.
- Лилав човек! - падна по дупе на пясъка и се засмя.

- Но аз не съм човек! - пак замаха с ръце и отстъпи още крачка. Трябваше му господарят, защото той знаеше най-добре какво даправи... а тук... той бе изпратен само да я наблюдава, в случай че бе опасна, но май не беше.

Брой мнения : 4584 Registration date : 26.02.2011

- А какво си? - загледа го. Беше й толкова смешен! Лилавокож! Хяхахахахха!