Когато се срещнем...

Анджелика й се радваше много...


- О! - пльосна се на земята пред вратата.

- Елисия не можеш да пречиш чак толкова много, миличка. Ще надуеш главите на хората.
- Хюгес, Хюгес... тя се е метнала на теб!

Е, най-накрая я приближи по свое желание, за да й помогне да се изправи поне.

- Не пречи, нали? - засмяно ги попита и продължи да си се занимава с малкото момиче.

Феята кацна на глвавата на момиченцето
-Хаайййййййй!!!


Тя погледна към момчето и се усмихна леко. Сетне го прегърна леко и облегна челона рамото му.

- Фея-чан, фея-чан... - още по-лошо, тя искаше да знае всичко за всички и всякакви неща... определено обичаше да рови из косите на чичовците си, ако бяха по-дълги, за да им плете плитки и венци... но не отказваше и други същества.

Прегърна я в отговор и се усмихна. Да, нищо й нямаше, слава богу, поне.

Анджелика я пусна да си играе с феята и се изправи, изниза се докато всички се занимаваха с нещо иизлезе навън, на чист въздух.



Целуна го по бузкаата и се усмихна отново.

Е, тя скоро и феята я започна... макар че и другите поискаха внимание и... явно щом един от 40-те имаше дете, то другите неизменно си бяха там. Въпреки, че нейния кръстник беше Рой...

Пак й се усмихна после я погледна.
- Нали всичко е наред?

Анджелика като луда си стоеше и галеше плоското си коремче.



- Да, добре е. - зарадва се на усмивката му.

- Добре ли се чувстваш? - по някое време дойде да я вди, понеже... все пак сега го бяха върнали да й досажда и да се грижи за нея почти едва ли не... постоянно.

- Чудесно. Просто понякога някой като се подхлъзне стават инциденти.

Тя... ако знаеше, че са го върнали заради нея, щееше да го накара да се върне.
- Добре съм. - усмихнато изрече.



Кимна.
- Аз като по-малка за малко да си счупя ръката!

Все едно щяха да го искат... особено, след като там се водеха разни битки точно сега... е, поне не особено сериозни.
- Чудесно. Искаш ли да се разходим?

- Това е лошо... после колко време се носи гипс! И по едно време ни плашеха, че коста няма да зарастне достатъчно здрава... с цел да ни пазят... Брат ти е чупил ръце и крака едва ли не два дни след като се оправи... той много се биеше.

Тя му се усмихна веднага.
- Искам, да, разбира се. - изправи се и хвана нежно ръката му.


- А!? - ококори сем не знаеше за батко си...

- Добре - снегът беше понатрупал вчера, но пак бяха разчистили разни пътечки... а можеха и да минат покрай изкуствените градини от цветя... сега щяха просто да си изберат и той я поведе напред.

- Той е най-голям от всички, роден е на първи януари... затова се чувстваше длъжен да се разправя с проблемите ни... винаги се биеше за нас.

Тя се наведе и го целна с топка сняг.
- Хаха, целия си в сняг! - разсмяно рече.


- Разбирам..-кимна малката и пак го гушна. - Ти не си чупил нищо, нали?

- Не те е срам! Сега как ще ти отмъстя? Хм... - освен ако не се хвърлеше към снега с отчаян опит да си направи и отй топка.

- Нямах никакъв шанс пред брат ти. Ранявали са ме, но в битка.

- Не можеш! Бебчето не ти е направило нищо, а удариш ли с топка мен или напрвиш ли ми нещо, това означава че нараняваш и него. - оплези се Анджелика, и разбира се се шегувваше.



Тя докосна с върховете на пръстите си кожатана лицето му. Както и да го гледаше, беше страшно красиво.

- Ами точно затова не мога да ти отмъстя! Добре пък... просто щебягам, като те видя със сняг в ръце във формата на топка.

- А ти дано също не си си чупила нищо. Иначе майка ти щеше да набие учителя ин, ако бяхме ви уведомили за Кимбли.

Тя се усмихна мило на ямада и му подаде зачервената си от студа ръка.
- Добре. Хайде.



Тя се засмя, щом си представи как мааайка й разбира, че брат й си е счупил крак.
- Хахаха, определено!

- Леле, как си студена! После можем да ти намерим и крем за ръце. Хайде, да вървим, за да се стоплим.

- И още повече, че го даде толкова трудно на училище... А какво щеше да стане, ако канеше всики нас на рожден ден...

Тя се усмихна широко, а след това се сгуши под ръката му, за да я прегърне и за да се стопли тя по-бързо.




- Така е, помня още колко време й отне да се съгласи.

- Чудесно... да видим какво още ще ни предложи пейзажът.

- Това е, защото и тя, като всички останали, не харесва учителя ни, дори се страхува от него... но няма значение.

След около час разхождане, стомахът на Анджелика изкъркори гладно, а страните й пламнаха.



- Мен не ме е страх !

- Някой е гладен, тъй ли? Хубаво тогава... така или иначе винаги има желаещи за кулинарната надпревара "кой пръв ще вземе от локимиите"

- Е, може би защото, предполагам си го виждала... но другите се страхуват от миналото му.

- Вече ме е срам - скри лице в ръцете си и се разкикоти тихо.



- Миналото му> Толкова ли е страшно?

- О, стига... Няма от какво - засмя й се, като я стисна както си я беше прегърнал. - Пък и те не знаят, няма нищо.

- Ами зависи от гледната точка... Хито Накамура, нашият учител... Е най-трудно приетият учител в историята ни. Умирал е и се е връщал към живот, върнат от съдбата и боговете, цели два пъти. Веднъж заради един от нас... втори път заради всички нас.

- Да, така изглеждам още повече като ламя - засмя се и също го прегърна, стискайки го леко.



- Ехааа...