От минало с бъдеще

- Папараци? Че защо?

Той остана безмълвен за няколко минути, после остави прилежно спретнатата си шапка и подаръка на седалката до себе си, беше ги настанил на отсрещната. Все пак, това бе лимузина и тук имаше дори хладилник и телевизор, както подобаваше, като малка стаичка.
- Защото не биваше да ви срещам точно сега. Четете ли или интересувате ли се от новини?

- О, боже! Кажете какво има.- каза отчаяно тя.

- Аз съм този, за когото говореха сутринта. Богаташът, който е дошъл да посети страната. В действителност съм тук от години но някой ме е разкрил... сега трябва да се покрия малко. Аз съм граф Диего ди Лион... и всъщност... означавам повече, отколкото можете да си представите.. нещо, свързано с вас двамата.

Тя се почеса по главата.
- Граф? Хм... Ами добре, графе.- леко кимна- Айде сега давайте направо, какво общо имате с нас!? И без повече увъртания~

- Бреда Хейманс е войник отармията на принцесата, неин защитник и последовател. Този, който ще умре за нея някой ден, ако се наложи да избира между своя и нейния живот. Принцесата на Тесе'ала няма само войни до себе си, а и верни съветници и приятели. Всеки владетел и престолонаследник има такива. Аз съм съветник на бащата на принцесата, която изчезна от нашия свят. И главен магьосник на нашето царство. Аз мога да върна както него, Бреда, у дома, така и себе си.

- А, ми това какво общо има с мен? Бреда ще ми липсва, да, но аз ще съм щастлива, ако той е щастлив, а той ще е щастлив на мястото, където обикновено живее.

- Ще бъде, ако не бъде убит или запратен в забвение. - подсмихна се тъжно графът, като ги погледна и двамата, после подаде новопридобитото си бастунче към момичето. Щеше да провери прякодали момчето бе право. Макар и в този простичък предмет да се съдържаха невероятно малка част от нейните спомени, то тя щеше да реагира, ако ги видеше. - Вземи... разбира се, не те карам насила.

Знаците по челото й започнаха бързо да обагрят цялото й лице в червени символчета, както и тялото и ръцете и изобщо цялата се покри в странните знаци, косата й се наелектризира, а очите й станаха огнени. А тя... дори не виждаше това, което се случваше с нея, защото се взираше като омагьосана в бастунчето.

Той спокойно продължи да й го подава, ако го искаше. Ако не пак можеше да каже. Принципно този процес не й влияше по никакъв начин... дори не го съзнаваше, защото това беше истинският й облик за тях, нейните хора. Значи Бреда беше прав. Някакво чудо, след толкова много години. Събуждането на спомените й щеше да отнеме много сили и труд. Можеха да го постигнат и с магически средства... но не толкова бързо...

Тя изпадна в безсъзнание, тялото й се отпусна и падна в скута на мъжа.

- Си... сигурен ли сте, че всичко е наред? - Бреда никога не се отнасяше с кой знае какво доверие към различните предмети. Особено към онези на главния магьосник на царството, именно човека пред него.. този, който го бе маркирал така.
- Да, всичко е наред. Може да й причини малко връщане на спомени, но от далечното й детство. Няма да я заболи. Скоро ще стигнем до къщата ми.

Тя сънуваше, а именно сънят й бяха спомените, които бе изгубила.

- Но тя няма да помни всичко.
- Остави това... моята цел беше да проверя доколко ти си прав. Каквото си спомни, това ще бъде. Тук... Ще спрем тук - доста зловеща... къщичка...

Тя се събуди на някакво легло.
- Сънувах вас! - засмя се тя - Беше странно, сякаш имах съвсем различен живот!

- Нима? - споменатият граф бе се облегнал удобно и потънал в едно кресло, сложил ръце на същото това бастунче. Някъде там, то му служеше и за оръжие и за демонстрация на силата. Сега се усмихваше - Искаш ли да споделиш?

- Ами... доста голяма част от съня го забравих, но беше... странно, имаше много хора, някакви войници, някакъв възрастен мъж, същото това бастунче също го видях?

- Хм, възрастен мъж... - ако тя говореше за баща си, той можеше да се вмести в описанието. Макар и да беше доста младолик в лицето и в цветущо здраве за годините си. Все пак, той живееше по-дълго от останалите. И неговото оръжие? Възможно беше... - И изглежда си усвоила този език до съвършенство, странно как ли?

- А, той Бреда ме научи, хехе!

- Да, разбирам. Изглежда го бива за учител... - беше оставил момчето в просторната баня долу. Неговият народ обожаваше банята до пръсване все пак. - Предполагам, че съм развалил плановете ви за деня, като ви доведох тук.

- Ние си нямахме, щяхме да ходим да ядем, но... какво има, господине? Странно, но се чувствам мого спокойно във вашата компания.

- Наистина ли? - усмихна й се. Тук бе спокойно, да... и той беше съветник и магьосник, който умееше да всява спокойствието ако го поиска... може пък да й влияеше по някакъв начин, какъвто и да бе той... не знаеше - Не би ми повярвала, ако ти кажа защо.

- Кажи какво?

- Бреда смята, че ти си неговата принцеса. Тази, която е търсил цял живот. Много малко доказателства има да докаже тезата си по какъвто и да е начин. - той й посочи огледалото от лявата й страна. Този път нямаше да й стане зле, ако погледнеше белезите, понеже той беше тук да я наблюдава, естествено - Главното е, че принцесата изглежда по този начин за него.

Тя се загледа, а в следващия момент избухна в смях.
- Това е невъзможно, как аз, ще съм неговата принеса, след като тя е от миналото?