Историята без име[ама сериозно... о0]

Светкавиците безмилостно раздираха черното като катран небе с ярката си светлина,а гърмът ги следваше като предан слуга.Облаци се надвесваха над трепнещата от страх земя,застрашавайки да я засипят с бурните си сълзи,събрани от душите на тези,които страдат...Една душа им стигаше,за да накарат океаните да се надигнат без да се двоумят и да залеят бреговете,които просто можеха да стоят и да чакат като оковани затворници.Една душа можеше да ги накара да покаже на света какво е да загубиш всичко,за което си мечтаел,всичко,което си обичал,всичко,което ти е било нужно...всичко...И тази душа бродеше по земята,сама и отхвърлена,дори от собствената си съвест.Дъждовните капчици заудряха нежно по качулката,скривайки тези сълзи,които можеха да накарат цялата земя да се разтресе...неочакваните сълзи,немислимте сълзи... сълзите на безчувственото зло същество.
Светкавиците продължаваха да разкъсват черното като катран небе с ярката си светлина,гневни и отмъстителни.Светлината им се гневеше срещу това,което съзираше.А капките продължаваха да падат...и да тресат земята.От дългите до земята черни като небето одежди можеше да се види само бледата нежна ръка, държаща жезъла...Мрачната фигура бавно се движеше срещу вятъра,който упорито се опитваше да я изтласка назад.Където и да стъпеше,тревата под краката и се превръщаше от зелена и красива,в сива и повяхнала...След фигурата вървеше пепелище,безкрайно и безмилостно залепило се за нея.Долината,някога толкова красива,радвала млади и стари с невинността си,сега бавно,малко по малко се превръщаше в сивя пустиня. Защото Мракът не оставяше нищо друго,освен грозота и страдание.Тъмнината на нощта продължаваше да се бори със светкавиците,битката беше безкрайна.А земята не можеше да бъде излекувана от капките,падащи от сините очи.Капките,които никога пред никого не биха и си помислили да се покажат.Но странно защо ли вятърът не можеше да изтласка назад качулката и да покаже лицето на това ужасно безсърдечно същество,което унищожаваше на лека ръка това,което Светлината беше създало.Странно защо ли този престъпник продължаваше да бъде скрит от света...странно защо ли...

"И в гората през безплътните й мрежи..."
Нямаше ги листата, които някога растяха тук, нямаше го вятърът, който носеше дъха на дърветата. Нямаше я предишната река, която бурно и щастливо течеше тук сега. Но той помнеше това..Сега обаче това не го интересуваше. Изсъхналите дървета покриваха вадичката, която някога беше река. Изсъхналите дървета покриваха тайния път към онази групичка запазени дървета. Защо бяха запазени..Защото там имаше някой..Макар и огънят да се разрастваше и да растеше, да умираха дърветата и да падаха мълком по пътя, той все пак живееше там..Вдън горите далеч от хорските очи..Той едва ли щеше да се приобщи някога към онези, които го презираха и които той убиваше..Те не го искаха и той също не ги искаше. Скоро наближаваше битка..Да, това беше животът..Безкраен наниз от ден и нощ, безкраен наниз от добри и лоши дни..Безкраен наниз от спокойствие и война..Това беше той, животът в целия му блясък и се откриваше чист и спокоен пред неговите очи, защото това беше истината. Мечът ровеше права черта в изсъхналата земя. Някога може би дивите растения бяха растяли тук диво и свободно, но сега само дивите тревички едва едва си прокарваха път навън. Нямаше вече дивеч, нямаше живот..Имаше го само него и редките птици, които той убиваше за храна. Живееше сам..Защото така беше най-добре..Не биваше да се възправя пред публичността, само защото беше нещо по-различно..Но те го знаеха, плашеха се от него..
- Бъди готов..Скоро ще пътуваме.. - каза съвсем тихо този тих и зловещ глас. Нещо проблясна и съседното дърво се запали. Наметалото изхвърча и остави дървото да падне и да изгори като милионите други. Тези дървета не му трябваха, те го притискаха..Той скоро щеше да си отиде..Време беше да покаже истинската си същност на света.
Някъде там нещо лилаво се мярна и се скри, някъде там нещо черно се мярна и се скри. Някъде там един меч се мярна и се скри. Някъде там едно дърво умираше и се запали. Градът усащаше топлината, идваше към него..Те трябваше да го оставят да премине, за да бъдат оставени на мира..Той сам щеше да поеме пътя си..Той, убиецът, той, нежеланият, той, огънят на смъртта..Несправедливият убиец
Градчето което беше изстрадало толкова ужасно. Две къщи все още догаряха, отломките се сипеха по пътя, но те нямаха куража да отидат и да погребат мъртъвците си..Не знаеха каква е причината убиецът отново да идваше насам..Този ужас в човешки образ с дългия си меч и черните дрехи, приличаше им на самата смърт..Името му не знаеха, но знаеха, че откакто се беше появил в гората всичко беше тръгнало много лошо..Сега той вървеше по пътя и не го интересуваше това, че беше причинил смърт и неволи..Знаеше, че скоро ще стигне до една къща..И там ще намери своята бъдеща спътница..Ако благоволеше..Но как нямаше, той щеше да я убие само ако не тръгнеше..Тя щеше да тръгне, тя беше още дете..Достатъчно беше само да я помоли..Гледаха го очите, гледаха го с неприязън, но само с един поглед той можеше да ги изпепели..Не беше желан тук, усещаше го с всяка част от тялото си..Скоро щеше да се махне от тук..Имаше работа
Отвори му разтрепераното дете. Само един поглед на лилавите очи беше достатъчен..Скоро..Скоро конят вече препускаше напред с бясна скорост. Детето стоеше пред него, притиснато до коня и този ужасен човек..Колко гореща беше кожата му..Той гореше все едно от някаква болест. Малката чернокоса девойка преглътна притеснено. Селяните се страхуваха, че той ще се върне. Но детето не беше сигурно, че ще види отново дома си някога. Тя беше останала сирак след едно нападение на този същия огнен човек..Знаеше на какво е способен.
- Ти ще дойдеш с мен независимо къде - прошепна отново този зловещ глас и детето едва незабележимо кимна - Името ти? - властно заповяда и зелените очи стрелнаха лицето на убиеца с недоверие
- Арвен - измърмори момичето и той кимна..Не каза нищо повече

В далечините, в низините на висока и дълга планина от едно малко селце се разнасяше детски смях. Много хора се бяха насъбрали в кръг, но децата доминираха, все малки, много малки и радостно засмени. В центъра на кръга краищата на белите коси допираха прашната земя, седеше по турски и разказваше ведро. Много истории беше разказал днес и щеше да разкаже още много ако му позволяха. Смееше се редом с децата и принасяше многобройни жестове с ръце, а очите му оставаха притворени. Беше тук от отдавна, анонимен и непознат, но му се доверяваха, винаги го молеха за помощ в нивите, винаги озаряваше полята с вдигната длан и житата бързо зрееха и бързо ги събираха после. А днес му бяха дали свободата да се забавлява, да седи и да говори, да разказва каквото знае, а той знаеше много, макар и нищо за себе си. Бледи проблясъци в паметта му бяха донесли името му, неговото и на зеленото острие до него. Зелен меч, с два кристала под дръжката, които просветваха в края на всяка негова история. Скоро хората се разотиваха, но децата оставаха, родителите им ги поверяваха на него ежедневно и той не откъсваше поглед от нито едно от тях, разказваше, дори и работейки след него се движеше групичка малчугани които слушаха неговите истории, а днес беше свободен и седеше на едно място. Кръгът от деца отново избухна в смях, а тяхното щастие сякаш му доставяше още по- голяма радост и го отдалечаваше от мислите му за миналото му, за това защо не помни и как да си спомни. От начало се стараеше повече, но вече не, вече беше оставил всичко така, целта да върне паметта си беше изчезнала и сега чакаше само някое просветление, появило се от никъде, че дори и то нямаше да привлече вниманието му вече... вероятно.

-Дейвид,Дейвид,виж!-стъпки се чуха от отвън и погледът на елфа се премести към мястото,от което се беше чул гласа.-Виж каква билка намерих!
-Хммм?
Рошльото,на когото белокосото момиче весело говореше и показваше някакво малко растение,стана и се загледа в дланта и.Стъблото на цветето беше тънко и нежно,цветовете подредени по интересен и красив начин,обагрени в тъмно червено.
-Това искаше да намеря,нали?-попита радостно отново тя.
-Пак си летяла,нали?
-К-к-к-какво?!-стисна ръката си и се отдръпна стреснато.-Не,не съм!Не съм!
-Лъжеш.Вичи,моля те.Вятърът е моето нещо,няма как да скриеш дали си летяла или не.
-Добре,добре...-въздъхна отчаяно девойката и приведе засрамено глава.
-разбрахме се да я потърсиш като човек,нали?
-Но това е толкова скучно,искам да летяяяяя!
-Ах,диваче такова!Хайде,вечерята е готова.
Бутна я леко към вратата и тя тръгна с приведена към главата земя.Винаги я хващаше...винаги.

- Жалко за дървото - учениците се разотидоха разочаровано, но той можеше да остане. Остана пред посърналото растение..Единственото, което растеше близо до училището. Той често обичаше да присяда до това огромно дърво. Малкото дете се огледа, после се замисли дълбоко. Въздъхна и погледна небето. Нещо ужасно му се присъни, винаги този сън..Знаеше какво означава..Поклати глава и отново спря несигурно поглед върху дървото. Горещият вятър повя от запад и го накара да замръзне
- Значи идваш - каза тихо след миг..Нямаше никой..Мерик постави ръка на дървото и усмихнато усети как то се съживява, листата подновяват работата си и то всякаш се събужда от дълъг сън..Беше на училище..Но не можеше да се откаже от своето призвание
- Мерик!Дървото, виж дървото - едно от децата усмихнато посочи възроденото дърво. Момчето се направи че не знае нищо и е изненадан..Въпреки че сам го беше направил..Звънецът..Стаята..И отново нещото, което го правеше щастлив..Но чувството, че той ще дойде не му даваше мира..Той щеше да всее страх отново..Трябваше ли да се изправи срещу него?За това щеше да мисли по-късно..Съсредоточи се върху математиката и се усмихна отново. Беше момчето, което беше като всички други

- Нава?!- изписка зеленокосо момиче и помаха с ръка на елфът:- Хайде, време е да се прибираме!
Белокосият се усмихна и се изправи, изтупвайки посивелите от времето дрехи, а някога бяха снежнобели като косата му, взе меча си и го окачи на кръста бавно:
- Е, хайде... прибирайте се.- промълви на децата около него и разроши косата на едно момченце. Те размахаха ръце, някои недоволни че няма да разказва повече, други радостни от днешните истории, всеки ден различни, от толкова време насам.
Белокосият се насочи към момичето и подаде ръка на момченцето до нея:
- Джин, тук съм.- детето се огледа замислено и забеляза ръката му, беше сляп, не напълно но не виждаше ясно и всичко му беше черно- бяло и мътно. Пое ръката на Нава и се усмихна доволно. Белокосият вдигна поглед нагоре, към бледозлатистото слънце и вдигна другата си ръка към него, сякаш опитвайки се да го докосне, често правеше така, протягаше се към слънцето опитвайки се да го хване, макар и само на шега.

"На пълнолуние винаги става така..."-фигурата се размърда така,сякаш изпускаше тежка въздишка.
Спря да гледа пясъка в ръката си,който до преди минута беше бистра вода.Дърветата около нея бавно започваха да изсъхват,клоните скърцаха зловещо и се пречупваха.На всяко пълнолуние унищожаваше всичко около себе си с ужасяваща бързина.Дори и тя не можеше да спре всичко това.Погледна към луната,окачена на небето,заобиколена от мънички звездички,и се замисли за тези,при които искаше да отиде...с тези,които искаше да бъде...тези,които сега сигурно я мразеха.
-Е,какво да се прави.-фигурата повдигна рамене и се изправи на крака.
Гласът беше необичайно нежен,особено за тази личност.Подпря се на жезъла си,оставяйки дупка в напуканата почва под себе си.Погледна за миг надолу,към това,което беше сторила.От качулката нищо не се виждаше,дори и очи.Само черно,единствено черно.
-Надявам се Ника да умре от студ,когато стигна мястото.

- Ще ти покажа...
Беше изпълнен с тази странна идея..Пусна момичето да се държи за коня и погледна селото, което приближаваше..Той беше конникът, който носеше смърт..Обичаше, обожаваше да наранява, това беше начинът да покаже, че е тук. Арвен, момичето, усети как обстановката се нажежава, конят се подплаши и продължи още по-лудо напред. Селяните, които нищо не бяха направили не бяха пощадени. След коня остана само пепел и писъци на изгарящи хора. После..Момичето видя един съвсем отчаян човек, изпищя предупредително, но беше късно. Мъжа зад нея се озова на земята. Шапката излетя от главата му и откри лицето му..За ужасния убиец, който представляваше той беше един съвсем нормален човек, лилавокос..През бузата му минаваше току-що направената рана с тази голяма лопата. Но той не остана дълго на земята и скочи отново на крака. Щяха ли да го заловят?Не..
Малко по-късно конят отново препускаше напред. Новината за първото горящо село по пътя му щеше скоро да се разпространи..Той беше доволен..Вече пътуваше към втората си цел..Обичаше да чувства страха зад и пред себе си..Беше излязъл, за да се забавлява..Огънят имаше нужда от храна..
- Името ти е ужасно като душата ти или добро като лицето ти? - промълви момичето, което го стресна. Беше забравил, че беше взел и нея, за да я измъчва с тези ужасни гледки
- Казвам се..Няма значение..Аз съм онзи, който е дошъл да избива и ти го видя сама.. - за пръв път проговаряше и гласът му също беше приятен..Тогава защо избиваше хора?Какво имаше в него..
Коня продължи, не го интересуваше кой оставяше зад себе си. Страдащи обгорени хора..Интересно..Кой ли щеше да му се противопостави като онзи с лопатата..Щяха ли да успеят..Може би не..
А някъде много далеч някой вдигна глава и отклони вниманието си от ледените късчета с различни цветове. Ледения свят никога нямаше да се промени..Това беше вечния студ..
- Пак ще се видим..

Червенокос конник следваше тъмната фигура, на определено разстояние, не се приближаваше, но и не я изпускаше от поглед. Червените очи шареха из опустошената земя и конят стъпваше внимателно и бавно. От край време той вървеше след тази фигура, за някои безцелно и глуповато, но той си имаше причини, важни за него сами по себе си. Беше джебчия от класа, познат из много селища като бърз и лукав измамник, ограбващ дори и деца.
В горите, все още зелени и скрити от цивилизованите хора, земята на войнствените племена. Тихо почукване по дървените греди на палатката привлякоха вниманието на елфка със светлосиня коса, от малък процеп се промъкна кестеняво момче и й подаде свитъка в ръце:
- Той ще будува цяла нощ.- промълви момчето и отстъпи.
- Благодаря Зини, нали никой не те видя?
- Не, само Грегор с вашето писмо мисля...
- Да, с него.- усмихна се синекосата и разгъна свитъка усмихнато.

- Прозорците!- извика зеленокосото момиче и се засмя на бързото подчинение на Нава:- Защо винаги си такъв?
- Защо не, нищо не ми пречи да изпълнявам заповедите ти... длъжник съм и на теб и на брат ти.- отвърна той и затвори дървените вратички на прозорците.
- Странен си Нава, още не мога да те опозная.
- Не е нужно, аз сам не познавам себе си.- мечът в ъгъла на стаята просветна и бледият образ на зеленокоса елфка се приближи до леглото, където кестенявокосото момченце вече спеше спокойно. Дръпна леко завивката и го покри добре, усмихна се леко и за миг изчезна от там, появявайки се в следващия момент на стола до масата:
- Разкажи ми...- промълви, а гласът и звучеше тих и мил, леко дрезгав, сякаш от отдавна не беше говорила.
- Деня ли?- попита той и седна на стола срещу духът:- Нищо особено.
- Разкажи, искам да слушам?
- Цял ден ме слушаш Джиа.
- Искам още, моля те господарю?

-Фкушнооооо!
-Не говори с пълна уста.
-Уштата ми нфе е пфълна!
-Аха,не е...
-Е вече не е.-оплези се Вичи,след като преглътна огромното количество храна,който беше погълнала.
-Много си била гладна,това беше третата чиния.-засмя се Дейвид,събирайки мръсните прибори.
-Да летиш не е лесна работа.И ти си го правил.
-Не е точно летене,по-скоро левитиране.
-Пак си във въздуха,каква е ралзиката?
-Разликата е,че аз нямам криле,които да крия.
Момичето потръпна леко и погледна зад рамото си.Гърбът и беше покрит с дългите бели кичури,нямаше нищо нечовешко и забележително по тялото и.Поне не сега де...

"Инатлив досадник..."-въздъхна тежко Джесика.
Притисна дрехите си повече към себе си,щом вятъра се усили.Бяха излезли от горите и унищожението след нея продължаваше.Интересуваше ли я?Може би да,може би не...Беше свикнала вече,годините се търкаляха без никой да ги спре и се свикваше с недостатъците.Продължи да върви,подпирайки се като някоя старица на жезъла.Можеше да си скача като пеперудка насред полята,да.Но не го правеше.Вървеше си плавно и спокойно,но възнамеряваше скоро да щракне с пръстите и лунната светлина да я отведе надалеч.

Не биваше да става така..Какво целеше той с това?Арвен знаеше колко дълго се беше крил той в нейния край..Сега искаше да унищожи още семейства искаше да направи и други хора на пух и прах. Нямаше ли животът значение за него?Очевидно не..Той имаше своя представа за нещата, която не се свързваше с представите на обикновените хора. Този човек, който никога не й обръщаше внимание и вървеше с коня си все напред..Привличаше я по някакъв странен начин..Странно, но й беше близък..Той, същия, който преди няколко седмици беше избил нейното семейство. Единствените хора, които тя познаваше някога..Сега се чувстваше длъжна да дойде с него, да го спре..Това насилие не биваше да съществува..Имаше ли шанс да го промени?Надяваше се..Но убиецът..Дали щеше да й даде тази възможност?
Вече яздеха през една обширна долина към следваща цел..Той нямаше да се спре..Нямаше да се откаже от забавата..Той беше чужд, дори на себе си. Познаваше се, знаеше, че има своята сила, знаеше за какво се бие, или пък..Всъщност не знаеше. Това което знаеше със сигурност беше как се казва, какво може и откъде е тръгнало всичко. От гората, някога зелена и красива, а след неговата поява изпепелена и мъртва..Беше се появил там заедно със своя постоянен спътник, който дори и сега не го оставяше..Единственото същество, способно да го извади от лошите мисли и той отново да заприлича на нещото, което беше бил много отдавна..Макар че нямаше и представа какъв беше бил тогава, не си спомняше нищо освен буйната река и младата зелена горичка и това дори му се виждаше преди векове..
- Ама че бърборка!Спри, спри, спри!Ще ме подлудиш..И аз имам душа! - това накара момичето да изпищи, коня се подплаши и резултатът беше, че останаха без кон. Мъжа се намръщи, но нищо не каза, загърна се с наметалото си и продължи напред. Момичето го огледа притеснено..Това не беше бил неговия глас..Какво ставаше тук?
"Извинявай" чу момичето същия този глас да казва, когато настигна убиеца, а онзи само кимна спокойно и продължи.
- Какво става? - посмя да попита, защото не беше сигурна какво е настроението му в момента. Отново срещна двете лилави очи..За миг в тях просветна нещо друго и той леко кимна като че ли на себе си. Сребърната вихрушка се появи пред тях и един намръщен човек накара Арвен пак да изпищи изненадано. Среброкосият беше леко странен за нея..Какво ли представляваше..Сребърните му очи...Облеклото..Странен беше като господаря си и на всичкото отгоре беше леко прозрачен..Само я изгледа, наклони глава и се обърна към лилавокосия.
- Доволна ли си?Да вървим, Арвен..Клайв.. - съществото отново се разпръсна на сребърна вихрушка и след миг го нямаше. Наближаваха ново село, в което спокойно играеха няколко деца на улицата..Сптникът й се усмихна и продължи по-бързо..
- Става все по-опасно..Трябва да се махаме от това село – въздъхна едно момче, все по-разтревожено гледайки към онази посока, от която той щеше да се появи – Не мога да ги изоставя да умрат, но нищо не бих могъл да направя..Да вървим..Не бива да се сблъсквам с него..Той мен ще подгони и да се надяваме, че ще остави селото.
Мерик се обърна към съществото, на което говореше. То представляваше голям, съвсем необикновен ястреб, който кимна умно и скоро летеше с момчето на гръб.
Нямаше от къде да знае, че някой стриктно следи движенията му..И не само тези на ястреба..Този някой обичаше да се информира, живееше далеч..Дали пък не трябваше да ги посети.
„Не още..Не” пак се възпря и се облегна на ледената стена, замислено вперил очи в ледената пустош. Толкова спокойно и..някак неестествено беше да живееш тук..Самотно..

Червенокосият конник продължи след нея, оглеждайки земята под копитата на коня си, беше замислен, но с ясно проявена лукавина в изражението. За момент потърка ръцете си една в друга, застудяваше, а той не беше от онези, понасящи лесно студа. Погледна за момент дланта си и стисна юмрук, имаше особен белег, още от години и странно защо ли винаги се дразнеше като го погледнеше.

Къщата утихна, зеленокосото момиче също беше задрямала на леглото в другия край на стаята, а онази елфка наблюдаваше двете деца усмихнато:
- До къде ще стигне всичко?- попита тихо и извърна поглед към огнището, пред което белокосият дялкаше нещо внимателно.
- Защо трябва да стига до някъде?- отвърна с въпрос и остави дървеното топче на пода.
- Не те ли тревожи това, че не помним?
- Ни най- малко... вече.
- Но искаш да узнаеш, нали?
- Не.- елфът поклати глава и пак взе топчето, издълбавайки странен символ на него. Не знаеше от къде е, но му беше познат, в съзнанието му имаше много неща, които той не си обясняваше, но беше спрял да се напряга да ги осъзнае и просто се отдаваше на вълните на живота, не се интересуваше от миналото си. Според думите на Джин, щом не помни нищо значи е имало причина наистина да не помни, и Нава следваше тези думи, макар и изречени от малко момченце. Беше прелистил нова страница в живота си и щеше да продължи така, без да извръща глава назад и да мисли за всичко. За жалост при Джиерда не беше точно така, нейните спомени също липсваха, а това някак я плашеше, беше дух, приемащ формата на зловещо оръжие. Защо е такава? От кога е? И от къде познава белокосият? Много въпроси шареха из главата й, но когато опиташе да поговори с господаря си, той винаги отхвърляше темата и прескачаше на друга. Изправи се бавно и вдигна дървеното топче към малкия светилник в ъгъла:
- Какво е това?- прошепна тихо и присви очи, символът, който случайно беше издълбал беше прекалено странен, но само при вида му съзнанието му се замъгляваше и усещаше болка в главата. Топчето падна в огнището и изгоря бързо, а белокосият се настани отново на земята:- Да не говорим повече. Не мисля, че вече ме интересува, искам да живея спокойно.
Зеленокосата елфка склони глава и образът й избледня, приемайки след малко формата на онова отровно зелено оръжие с два едва просветващи кристала, нейните очи.

Тъмната фигура спря,а унищожението около нея се разпръсна като огромен кръг.Почукна леко с края на жезъла си напукната земя и вдигна оръжието нагоре,към небесата.Сините очи,скрити за всичко живо,се взряха в луната,докато кристалът набираше сила и бавно изменяше цвета си от тъмносин на светлосин.Джесика рязко замахна с жезъла и във въздуха се образува нещо като цепка,през която се виждаше безкраен образ,наподобяващ водовъртеж.
-Гледай да успееш,преди да се е затворил.-за първи път фигурата се обърна към конника зад нея,но рязко се върна към портала.
Не искаше да гледа лицето му,една от причините,поради които желаеше той да си отиде.Прекалено много спомени я навестяваха,щом го видеше,затова се правеше,че не съществува.Пристъпи бавно и спокойно към цепката,протегна ръка и я вкара вътре.Тялото и засвети с блясъка на лунната светлина,докато фигурата и напълно се изпари,а цепката започна да се смалява...

- Ужасно..Ужасно..Искам този сън да свърши - чернокоската се беше свряла в ъгъла на улицата и закрила уши чуваше писъците на поредните обгорени
- И той е човек... - сега можеше да огледа съществото по-добре..Не беше обикновен човек все пак..Беше елф..Никога не беше виждала същество като него
- Познаваш ли го? - вдигна глава и се взря в сребърните очи. Той беше напълно спокоен и не обръщаше внимание на писъците..Беше много по-различен от ужаса в човешки вид на няколко крачки от тях
- Познавам го, разбира се.. - той се обърна към господаря си и се усмихна - Не е толкова ужасен..
От ръката му се стрелна нещо сребърно и полетя напред..Онзи се подхлъзна и падна..Изправи се отново тъй бързо както когато го бяха ударили и се обърна зловещо. Но после настъпи промяната..За пръв път тя го видя такъв..Нормален..Дори се засмя и за миг се превърна от убиец в човек
- Давай Муртаг..Обеща, че ще ми намериш работа - кимна му духа и отново се разпръсна на сребърни прашинки
- Така ли се казваш? - прошепна Арвен след като той отново тръгваше напът, оставяйки болката зад себе си. Имаше си име все пак
- Може би..Направи ми услуга и не говори толкова..
Тръгнаха по пътя, който по опасен начин точно сега беше наблюдаван от някой друг..Изкушаваше се да им направи нещо, но ледената пустош беше така спокойна днес..Никой не обитаваше полюсите..Освен него..Никой не го беше виждал, той беше израснал тук сред пустошта сам..
- Върви..И аз ще те срещна отново..Ще си платиш, повелителю на огъня..И не само ти..

- Нещо неочаквано.- смръщи се Ника и пришпори коня надолу към процепа. Стисна силно юздите и се приведе леко, мразеше да я изпуска от поглед, от много време я следеше, но с каква цел дори той не можеше да си обясни напълно, просто искаше да я следи, да не се отделя от нея.

Този сън се връщаше всяка нощ, затова и не обичаше да заспива, затова и будуваше често, но не и сега. Затворил смирено очи и облегнат с ръце на масата, белите коси се разпиляваха по дървената площ. А сънят отново прииждаше с все по- голяма сила, виждаше само чуждите очи, пак онзи символ който издълба на дървеното топче и още някого, едни червени очи, за миг съзря и лицето му, беше до сущ като него, но образът избледня мигновено, струваше му се че лети и че сезоните се сменяват с някаква безумна скорост, деня в нощ, зимата, лятото, пролетта и есента, всичко идваше мигновено и си отиваше все така бързо. Отвори рязко очи и вдигна глава, дишаше задъхано, все този сън, така непознат и така плашещ го. Огледа се, децата спяха спокойно, а кристалите на меча в ъгъла също бяха утихнали, огнището бумтеше приятно и светлината на пламъците воюваха със светлината на светилника в другия ъгъл.

"Е на това му се вика кучешки студ..."
Уви се още повече в черните одежди и приведе глава.От тъмнината под качулката излизаше малка струйка пара.Ръката,държаща жезъла,се разтрепери,а кожата стана още по-бледа.Бавно и предпазливо фигурата закрачи по ледената покривка.Около нея се издигаха кристалните стени,щом ги погледнеше виждаше собственото си отражение в тях.Накъдето и да погледнеше,виждаше това.Не и харесваше.Ама никак.Очакваше всеки момент Ника да изскочи от портала с коня си,колкото и да не и харесваше да го признае,той не беше толкова малоумен.За какво постоянно я следеше и тя не можеше да си отговори,но знаеше,че искаше да се махне.Стъпи накриво и се подхлъзна,жезълът не и помогна много и тя падна назад на леда.
"Понякога се чудя дали съм това,което съм,или просто един нормален човек...Хааайде,ставай!"

- От къде идваш?А имаш ли си семейство?На колко си години?
Отказа се да я слуша..При нормални обстоятелства би могъл да я убие, но беше си признал отдавна, че изпитва нещо странно към малкото чернокосо момиче, което беше взел без сам да знае защо. Не отговори на нито един от въпросите й, но това не й пречеше да задава нови и нови..Постепенно, което за него беше странно тя забравяше за истинската му същност. Беше забелязал, че колкото повече се отдалечаваха от родния й край, тя все повече се навърташе около него..А той й беше причинил зло..Така мислеше, нима избиването на семейство не беше зло?Не биваше да се отклонява от главната си цел, но това някак го забавяше..Може би щеше да е добре да я остави в следващия град или село..Но някак нещо не му даваше да го стори
- Арвен.. - каза след малко, прекъсвайки пороя от думи. Момичето се обърна и го изгледа в очакване за отговори - Помолих те да мълчиш..
- "Помолих те да мълчиш"..Ти някога говорил ли си свободно с някого?Хайде, завържи поне един истински разговор де..
Тя можеше да си играе с него колкото иска..Не знаеше, че той е безсилен, не можеше да я убие..Беше убил хиляди, но тя притъпяваше всичко това и го караше да се чувства виновен..Мразеше да е така..
Малко по-далеч, но по същия път ястребът кацна и детето се строполи отмаляло на обгорялата трева
- Няма смисъл, той е минал от там..Но продължава да ме гони..Щом иска война ще я има..Но ще трябва да ме намери - прошепна момчето и продължи пеш..
"Чудесно, чудесно" ледената шир му направи път и лекото облаче мигом се скри. Два ледени блока се отвориха и затвориха като врата и елфът се огледа беззизразно. Морето миеше леда и той беше сам..Не се учудваше..Трябваше да помисли отново..Щеше ли да отиде там..

" А това беше още по- неочаквано!"
Изръмжа мислено Ника и се обърна назад към затварящия се портал.
" Добре поне, че е тъмно и това компенсира от части липсата на топлина... Ах, че студ!"
Червенокосият елф пак погледна напред и се огледа за тъмната фигура, конят направи крачка но ледът беше по- хлъзгав от очасваното и животното спря.
- Е, добре... продължаваме пеш.- промърмори и за първи път от доста време ездачът слезе от коня си и се озова на земята като обикновено двуного човешко същество. Стисна юздата с една ръка, лявата ръка на която беше и онзи червен символ и тръгна бавно напред, водейки животното след себе си внимателно. Очите му горяха гневно и недоволно, и единствено начина по който се отнасяше към този рижав кон можеше да издаде, че има и капчица добро в него, но добро само към коня, загриженост.

Зеленият меч се заби в земята навън и белокосият присви очи:
- Хайде Джиерда!- подвикна тихо и скръсти ръце, зеленокосият дух се яво отново пред него и го погделна със самодоволна усмивка:
- Сигурен ли си?- попита елфката и наклони глава на една страна.
- Давай, и без това няма да се спи тази нощ!- кимна Нава и й се усмихна.
- Твоя воля...- духът разпери ръце и очите й провсветнаха, в следващия момент около нея се оформиха множество призраци с костни лица, които се засмяха лукаво и се насочиха към елфът.

След Джесика оставаха черни дири от стъпките и.Малки черни петънца,крещящи "Аз,Джесика Дънканс,бях тук!".Насред белия цвят доста се отличаваха.Момичето не смееше да погледне настрани,но след като кристалните стени свършиха,тя се озова насред снежда пустиня.
"О супер,сега как се очаква да го намеря?"
Тежко въздъхна и пое една крачка,но затъна до коляното във сняг.
-А!-е това я изненада.-Ой,много смешно!Ха-ха-ха,забавно!Забавляваш се,а?
Опита се да изкара крака си,дори и с магия,но пръстите и бяха замръзнали и нищо не се получи.От краищата на кристала висяха ледени висулчици,които я накараха да изтръпне.Е,друг избор нямаше:
-Ей,Ним!Отдели малка част от свободното си време!Спести ми малко разходки и ми покажи къде си!Моля!

Пустошта не беше ли пустош?Макар и морето винаги да притъпяваше звуците, той тайно обичаше да чака нещо да се случи. Тук беше неговият дом от години и беше винаги пуст..Рядко нещо идваше насам като например птица..Просто не оживяваше тук..Храната му беше още по-интересна. Но звука от чуждия глас в пустошта, която беше винаги потънала в тишина го стресна и той за пръв път се подхлъзна върху нещото, което същност той беше изградил в по-голямата му част. Успя да се задържи и с радост пак застана горе, не искаше да си взима баня точно сега. Ледените блокове се раздвижиха отново. Беше наблизо, според неговите изчисления, иначе трудно щеше да дочуе гласа заради морето..Значи най-вероятно идваше от любимата му част, от която почти не излизаше..Озова се на самия край на пустинята от кристалите и се спря несигурно. Ясно виждаше черното насред бялото.
- Не мислех, че някой ще търси тук

-Изненада тогава!-гласът и стана някак по-радостен,след като го съзря,но само мъничко.-Как успяваш да живееш тук си нямам и на идея.
Едно.Две.Три!Не стана...Едно.Две.Три!А!Измъкна се.
-Уаа!-ама залитна назад.
Прос и затъна вече цялата в снега.И пак си зададе онзи въпрос...
-Както и да е.Ауч.-съумя да се изправи и този път без някакви каскадьорски изпълнения.-Идвам с предложение за съюз и ако нямаш нищо против да се шматкаш от континент на континент заедно с мен в търсене на...хора.

Всичко това му се стори малко странно и той отново огледа новодошлата. Някой да не му четеше мислите..Всъщност беше мислел дали да тръгне, но..Не си представяше какво щеше да прави там..Въпреки че имаше някои, които само чакаха знак, за да го подгонят. Обърна се инстинктивно към ледения блок от ляво и се взря отново в същата тази картина. Изгорялата трева и пътя и двете фигури там..
- Съюз и търсене на хора..Защо с мен?Не че е толкова важно - нещо го задържаше до ледените блокове все още чудейки се дали не му кроят някаква шега

-Защото изключително много ме съмнява,че ще успея да спечеля доверието на останалите главни сили...Не е много лесно да кажеш "Добре,вярвам ти,въпреки,че превърна половината Велика Долина в пепел.".Защо точно с теб,защото всички други са се скрили някъде,където не мога да ги намеря,а пък и и те няма да ми повярват,че...
За миг погледна към ръката,с която държеше жезъла.От лакътя надолу се плъзгаше дълбок червен белег,който представляваше предупреждение към всички,освен нея.
-Че те се връщат...

За миг в мислите му се прокрадна идеята да откаже..Но пък после отново се замисли и отново се обърна към ледения блок, този път видя ястреба да се снишава и тревожно да обикаля малкото момченце..Значи там някъде онези двамата започваха сериозно да се гонят. Следеше ги от доста време..Понякога ги изгубваше, но те винаги отново се появяваха..Странно, но можеше да види само тези двамата, останалите не можеше да намери.
- Мисля, че това ме устройва - промърмори след малко, когато картината се разми и се превърна отново в леден блок.. - Самотата понякога е ужасно бреме..Странно време уцели

-Само едно нещо...-в гласа и можеше да се усети,че беше доволна.-Има един червенокос досадник,който от време на време ще се пръква от нищото.Не знам къде се изгуби,но е някъде наоколо.Да не ти прави впечатление.
Радваше се,че лицето и беше закрито с качулката.Под тъмнината се криеше радостна усмивка,беше една крачка по-близо до връщането на онова,което беше преди...