Подранил Хелоуин

Заглавие: Подранил Хелоуин Сря Окт 01, 2008 8:44 pm

Беше скучно...
Една прозявка от страна на синекосата поразби малко тишината,която господваше толкова усилено над тази зала.Свила се до канапето,на което пък тъпееше Вичи с възможно най-отегчената си физиономия.Даниел се излежаваше върху един от килимите по-встрани от тях,Дейвид пък седеше по турски пред камината.Стивън чисто и просто си спеше.
Беше толкова скучно...
Само Джени май се занимаваше с нещо и това беше да си играе отново с кичурите на 'татко' си пред запаления огън.Единствено нейното личице не беше победено от скуката,която държеше повечето присъстващи като свои затворници.
Беше прекалено скучно!
Още един пукот от към огнището и това беше...даже ако огъня загаснеше и тъмнината си кажеше думата,никой нямаше да забележи изобщо.

"Ама че...Добре знам че напоследък е тихо, ама пък" продължаваха да текат мислите му монотонно една след друга и еднакви. Но какво трябваше да направи, уж четеше, но май само гледаше книгата без да разбира нищо. И тя беше скучна, както всичко наоколо. Чувстваше се като някой старец, който вече е изживял всичко и просто си чака работа...Всички бяха толкова "ентусиазирани"...Поклати глава и продължи да се взира в зимния демон, който от часове чертаеше една и съща черта, та чак беше скъсал листа и вече дълбаеше дупка в масата. И Клайв май не беше в добро настроение. Кой ли беше...

Джиа се подпираше с ръка на масата, а с другата си разтягаше някакви влаканца, като стара дъвка. Джули и Джин се взираха разсеяно в тези влакна и въздишаха тежко. Бяха загубили представа за времето, колко ли дълго зеленокосият дух правеше едно и също, даже вече си мислеха че ако имаше истинска дъвка щеше да е по- добре, но уви, нямаше. Някъде в ъгъла белокосият хващаше по един бял косъм от косата си и бавно го изтегляше напред, като пускайки го, той се накъдряше. Скоро изглеждаше, че ще си проскубе косата така, но не се замисляше особено, такава скука не го беше налягала до сега, щом Ника не се беше обаждал от доста време, а и нямаше изблици скоро да се обади.

Клик-клик-клик-клик...
Джени повдигна глава нагоре,какво беше това?Клик-клик?До сега не беше чувала нещо подобно.
Останалите не го сметнаха за нещо особено важно и продължиха да си скучаят по този начин.Но нейното детско любопитство просто нямаше граници...
Клик-клик-клик-клик...
Ето го,пак!Какво беше това?
Клик-клик-клик...КЛИК!
Даниел внезапно скочи от килима,когато видя,че сестра му странно защо започваше да блести и някакси бавно да се изпарява.Даже тя забеляза и в паниката си сложи ръка на меча,оглеждайки се бързо за някой магьосник,но нищо не видя...И от нея остана само малко прах...Както и на канапето...и върху гърба на лилавокоското,на когото май също нещо му се случваше.

- Ей, ама какво? - извика Муртаг, като се изправи, но си спомни, че меча му беше на облегалката. Докато се обръщаше, усети нещо странно. Това да не беше някой трик на Дарсия?Беше...Боже, целия светеше като някаква свещ...Не беше изобщо нормално.
- Муртаг! - извика Клайв зад него преди от лилавокосия да остане само един меч и купчинка прах както и при изчезванията само преди миг.
"Няма го...Него го няма" в паника обяви Ним, като се появи и се огледа, очаквайки да види някъде Муртаг

Зелените влакна се изпариха от ръцете на Джиа, а в последствие и тя самата, без изобщо да успее да реагира. Двете деца се сепнаха и отскочиха панически назад, но се стреснаха още повече при вида си, как светеха странно. Обърнаха се рязко назад, търсейки останалите, но видяха само кат от Нава и другите остават някакви прашинки, а след миг и от тях двамата.

Прас!
"Ау...това заболя..."-синекосата за миг не мръдна,дочу нещо отблизо.
Изведнъж тъмнината около нея се изпари и лампите наоколо се включиха.Чу някакви забързани стъпки и след миг погледна нагоре,за да види нещо,което не очакваше...
Високо,слабо,с квадратни очила,облечено в бяла нощница на сини точици.Държеше в ръката си някаква странна тубичка,на която успя да разчете само "Паста за зъби:Билка",и някаква четчица.Очевидно беше по-малка от нея,съдейки по все още леко детската физиономия...
-Алилуя,вече мога да умра като вярващ човек...
-Моля?!-не се спря,какви ги приказваше това дете?!

-УААААА!-такъв рев му нададе Джени.
Тази тъмна уличка не й харесваше ама никак,никак никак.Поуспокои се малко,когато светещата фигура на Муртаг изведнъж цъфна точно пред нея.

- Джени!О боже, радвам се че си тук...Спокойно, ще се оправим...Надявам се - хвана ръцете на детето, после се огледа. Какви бяха тези странни големи неща, които светеха...Пред себе си имаше къща на два етажа, цялата светеща. На първия етаж се вдигаше страшен шум. От къде можеше да знае какво е това ремонт...Точно когато беше готов да си каже молитвата последва писък. Някой беше се показал на вратата, държейки две котки - една по-голяма и една по-малка. До колкото успя да види беше момиче, момиче в странни дрехи, очила и кафяви коси. Всичко в нея беше твърде странно, за да го възприеме. Прегърна момиченцето и се втренчи като полудял в извънземното.
- Боже господи...Боже господи, Кира ме е написал в тетрадката си - започна момичето като хвана вратата, за да не падне от изненада и засочи с треперещ пръст двамата пришълци - Не, не, по-добре да сънувам

-Леле мале,чакай само Катри и Мел да чуят за това!-това момиче продължаваше да я шашка,не само с маниерите си,начина на държание...общо взето всичко!
И преди да успее даже да попита дали това беше някаква много лоша шега на някой злобарчо,това странно същество изфуча от помещението и тръшна вратата.
-Васееее,какво става там горе?!-успя да чуе през стените,женски глас.

Джени зяпна с уста,всичко това беше...беше...прекалено странно,даже като за нея.Опита се да се скрие в ръцете на баща си,имаше чувството че всеки момент всичко щеше да се размаже,да се превърне в някакво огроно чудовище,което да ги вземе за закуска...а може би и това момиче там щеше да изиграе тази роля.

Муртаг стисна момичето по-силно, самият той беше твърде объркан...Кошмар, какъв кошмар...Заклати глава, той изглеждаше като извънземното тук, въпреки, че момичето си беше странно.
- Трябва да го споделя - набързо каза онази след малко и изфуча нагоре по-стълбите.
- А? - не разбра Муртаг, очаквайки тази странница да се върне с нещо опасно. Наоколо беше толкова..Толкова..Нямаше думи.
- Марти, донеси ми чука от шкафа! - се чу след като странния звук от първия етаж спря за момент
- След малко - извика и гласът на момичето.
- Н...Нищо не разбирам...Божичко...

-Нали ще си легнеш скоро?-опа...защо този глас беше по-силен сега?
-Даааа,мамо,спокойно.
-Чакай,че баща ти пак нещо се схвана и оставих мазилото в голямата стая...
Т-това метално нещо,което й напомняше на брава,се раздвижи!Алармата се задейства вътре в главата й и тя бързо се шмугна зад едно от диванчетата.
-Чакай мамо!-малка пауза...-Аз...ъъъ...и без това имам да си оставя пастата и четката за зъби,аз ще го взема.
-Какво ми пречи на мен?
-Нищо...просто искам да ти помогна,като за първи път от...от...ъъъ...
-Добре,добре,разбрах!-смях.-Оставих го на шкафа до леглото.
-Оки доки.Ще ти го донеса долу.

-Чук ли?!Да не би да искат да ни разбият главите?!

- Ч..Ч..Чук...Това място не е безопасно, не, изобщо... - отчаяно запелтечи Муртаг, избощо не разбираше ситуацията. Оказа се след миг, че момичето отново беше пред тях и ги гледаше опулено.
- Значи не си...Не си...Илюзия?Муртаг?
Той изкрещя от изненада, ама то това нещо му знаело и името, направо си се претъркули и замаха отчаяно с глава, беше усетил, че магията я няма.
- Аз не, аз... - започна да пелтечи, докато момичето с мъка се опитваше да го прекъсне.
- Млъкни, инат такъв!Прекрасно знам кои сте, само че, аа, ъъ...О, няма значение, ще трябва да..Да ми обясните как попаднахтне тук. И ти и Джени, защото ти разказваш много овъртяно...И...Я по-добре елате горе.
- Горе?Да ни разбият главите? - изтреля веднага мъжа въпреки страха и объркването

-Ууу,Джееес,на косъм...
Синекосата настръхна.Кога стана толкова известна?!Щом се попоказа иззад диванчето,се загледа в нея.Дълги кафеви коси,кафеви очи,много кльощаво...и тази самодоволна усмивка...тази гадна мазна самодоволна усмивка.
В ръцете си вече държеше поредната страннотия-още една тубичка...
-Ре...вул-зан?-наклони глава лекичко,за да успее да прочете.
-Мда,татко е малко зле с мускулите напоследък и всичко го боли.-детето прехапна устни,но от нищо друго,освен смеха,който се бореше да излезе навън.

Джени май приемаше нещата не чак толкова стресиращо и посочи към непознатата странница:
-Рибъ!

Голямото куче го подгони, щом се озова като прилепен към висока зелена ограда:
- Спокойно момче, спокойно!- заекна и вдигна глава нагоре. Двуетажна сива къща, странно изглеждащ квадратен двор, заграден от висока ограда като триъгълни решетки и още по странно синьо нещо, в едната част на двора. Успя да определи формата на четири черни колела, които сякаш придържаха това нещо да стои на земята. Кучето изръмжа срещу него, но в отговор получи само вик от единя прозорец, от втория етаж:
- Разкарай се, проклет пес!- женски глас, вдигна глава и забеляза момичето горе. Кестенява коса с русоляви кичури и тъмни очи, които се впиваха в него изпитателно и някак ужасено:- Ти... ти...- заекна тя и примига няколко пъти.

- Аз? - посочи себе си момичето, после се засмя леко - Да, може. Няма да чупя глави, Емчо, все още не сте ми казали какво правите тук.
- Аз вече...Ти.. - нямаше си на представа от къде тази странница ще му знае името и... - Знаеш как се казвам?
- Да, Муртаг Хикари Моуси, на 24 години, полуелф, ездач, нечистокръвен черен господар, носиш оръжието Гламдринг, в което живее Ним - издекламира носово тя, докато той я оглеждаше от глава до пети с недоверие и ужас...Толкова много знаеше за него... Но тя не обърна внимание и продължи: - Искам и двамата машимално горе в стаята ми, няма никой в момента, строят долу, така че..
Направи жест с ръка към стълбите, а Муртаг се обърна към Джени с въпросително изражение.

- Аз... какво?- ококори се белокосият. Като се вкопчи още повече в оградата. Вече беше опитвал с магия срещу това животно пред себе си, но без резултат, просто не можеше да направи нищо и го обземаше ужас.
- Не мърдай, Нава.- подсмихна се момичето от прозореца и изчезна някъде вътре. Той се шашна още повече, нарече го по име и то с лекота, а в последствие и изчезна на някъде. След секунда пак се огледа и пак срещна погледа на ръмжащото куче пред себе си. Чу се силен трясък и бързи стъпки:- Казах ти да се махаш, бе!- изкрещя пак онова момиче, но вече стоеше на ъгъла на къщата с нещо оранжево в ръце, което Нава изобщо не успя да поредели на какво прилича. Кучето изръмжа и срещу нея, но получи силна струя вода в муцуната:- Махай се!- извика пак и тръгна към него, а то от своя страна отстъпи назад.
- Ама... ама...
- Воден пистолет, а това е псето на съседите.- отвърна момичето и застана пред белокосият с дяволита усмивка ,кат опродължи да пръска кучето.

-Забавно ли ти е?-мрачният й поглед изобщо не подейства.
-И още как!Дай да те видя сега,умнице!Джесика Дънканс,тъмна елфка,"Нощ",тормозена от тъмна страна,като майка за Джин и Джули,никъде не отиваш без меча си,а и като гледам и бронята не забравяш.Ааааа,да,забравих,в момента много много искаш Нава да те събуди от този кошмар!
Цел постигната.Синекоската я зяпна,изтърва оръжието си върху килима и се катурна назад.

-Поне ще можем да разберем какво е да ти потрошат главата с чук!-повдигна рамене Джени.

То изскимтя и се загуби в тъмнината, за къщата. След малко се чу шумолене и дрънчене на желязо:
- Сега вече можеш да си отдъхнеш, отиде си през пробитата ограда.- момичето се обърна към него и го огледа замислено:- Как по дяволите попадна тук?!
- Аз... от къде...
- Знам името ти? Нава Уайдет, светъл елф, "Ден", творение на магия и господар на Джиерда, която...ама и тя ли е тук? И Джули и Джин?!- момичето се развъртя наляво на дясно рязко и пак спря погледа си на вече напълно ужасеният Нава. Сините му очи се взираха в пространството без да издават признаци на живот, беше като парализиран. Стресна се, когато усети нещо да се търка от крака му и отскочи на страни, облягайки се на съвсем друга ограда. Погледна надолу само за да види голям рижав котарак, който някак дрезгаво мъркаше:
- Ама... аз... какво... ти от къде...- толкова въпроси се завъртяха в главата му, но не знаеше как да се изкаже точно. Примига няколко пъти и разтърси глава, като пак погледна момичето:
- Ако събудиш бабите ми, утре ще ни гонят с тигани из двора. Идвай.

- Не съм сигурен, но... - продължаваше да гледа момичето, което май знаеше много повече за него от него самия. Просто така се чувстваше, когато гледаше как се усмихва.
- Слушай, Драконче, ако не влезеш ще минат съучениците ми и ще те питат неудобни въпроси, а това не е хубаво, както си в тази броня и този колан с оръжия. Не е подходящо
- Може...Може и да е така - съгласи се и позволи на момичето да ги въведе в къщата като си мислеше "А тези странни парцали да не са по-подходящи!?" Имаше доста стръмни стълби, озоваха се в тъмен коридор. От дясно имаше затворена врата, от ляво не можа да различи нещата. Пред себе си имаше стая с част от много странни предмети, но най-накрая се озова в светла стая, и заедно с детето беше накаран да седне на един червен диван. Цялата стая беше от странна по-странна. Имаше някаква кутия, където се разхождаха едни хора и викаха "Ездачи на паяци!". После следваха някакви странни кутии, една от които бръмчеше странно, а другата светеше.
- Това...Не съм ли аз? - попита тихичко, като се вгледа в самия екран, където имаше много картинки.
- Не, това е Дарсия, не го ли разпознаваш? - подсмихна се момичето, което продължаваше да ги гледа - Не ме гледай все едно си малоумен, не си все още.
Но лилавокосия продължи да зяпа сякаш току-що се беше съвзел от някой сън. Пред себе си на черната маса имаше един куп учебници и тетрадки, някои от които отворени.
- Човекът...и обществото?
- На сестра ми, напоследък учат доста трудни неща - повдигна рамене очилатката, докато Муртаг примигваше срещу думите "двадесети век". Ако беше като анимационните герои в онази кутия сега около главата му щяха да израснат хиляди малки цветни въпросчета. После се стресна от някаква врата, която се отвори и момичето с ужас тръгна да се оправя.
- Како, къде са ръкавиците? - попита някакво момиче задъхано
- Ела, ще ти ги дам - набързо сподели очилатката и вратата отново се тръшна.
- Така ли си мисля, или това наистина не е само сън? - измърмори лилавокосия.

Не можеше да я остави чак така...на земята...сърце не й даваше,колкото и да си мислеше,че скоро будилникът щеше да я набута в реалността.Момичето с доста усилия пренесе синекосата от земята към голямото легло точно в ъгъла и се разрови в раклата зад него.
-Хайде бе!Мама къде пак е оставила одеалата?!-намус...

-Май не...
Скочи от диванчето и се заразхожда из стаята,оглеждайки всичко,което й се мернеше пред погледа.След като погледна и монитора с Дарсия,тя настръхна,напълно се отказа да разглежда,и бързо изфуча обратно зад Муртаг,сочейки странното нещо:
-Сега той ще излезе оттам и отново ще се опита да ме отвлече!

- Спокойно, ако го направи ще... - обърна се на всички страни, но меча го нямаше. Въздъхна и отново се взря в учебниците - Ами ще се бием с карате.
След не много време онази пак се върна, като изпуфтя няколко пъти и отново ги погледна.
- Джени, Муртаг, поради някаква причина това не е сън, нали? - каза вече по-сериозно, придърпа един стол към масата от другата страна и ги загледа като учител на изпитване. - Трябва да знам какво е станало...Нещо не е наред, щом сте...тук...
- А къде сме?
Момичето въздъхна, после се позамисли, но си личеше как не може да повярва, че ги вижда. Муртаг никога не я беше виждал, а тя как...
- Първо вие ми обяснете...

Кашлицата над нея я поразбуди и тя отвори учи,за да види как това момиче продължаваше да съществува в нейния живот...не трябваше ли кошмари като нея да си тръгват по някое време?Още една вълна от кашляне я изкара от мислите й и изражението й стана леки притеснено...Това момиче беше все още дете,напълно безобидно...И очевидно настинало.
-Дааа,знам какво ще ми кажеш...-спря я с ръка,когато забеляза,че синекосата се понадигаше.-Пий чай,гълтай мед,така нататък...все пак от мен ги знаеш тези неща.
-Как...така?-усети как одеалото се плъзна върху бронята й и погледна изненадано към него...-И...защо се грижиш за въоръжен непознат?
В отговор получи само тих кикот.

-Ами...всички бяхме пред камината в замъка и изведнъж...някак попаднахме тук...
Детето почеса с пръстче леко главата си,опитвайки се да си спомни какво точно се беше случило.Странната й физиономия казваше всичко за свръх-трудните мисловни процеси там вътре...
-Отначало аз изведнъж светнах и после стана много тъмно...

- Да дойда къде и... кой с какво ще ни гони?- запита Нава и стисна мрежата зад себе си с ръце. Момичето отвори уста да отвърне, като се засмя леко, но нещо я прекъсна. Други двама претичаха като някакви диваци през синьото с колелата и се хвърлиха към белокосият уплашено:
- Нава, къде сме? Как се озовахме тук?!- развикаха се Джули и Джин и го прегърнаха силно.
- И аз това искам да... разбера.- повдигна поглед към кестенявокосото момиче, което се взираше в тях с някаква странна широка усмивка, а очите й щяха да изпръснат от изненада:
- Джули и Джин, това не може да е истина!
- Кате, тате, къде изчезна?- сериозен мъжки глас се дочу от прозореца, където Нава за първи път видя това момиче.
- Ааа, тук, гоня кучето на Маргото.- потрепери и направи още по- странна физиономия.
- С водния пистолет на брат ти?
- Е, как. Разбира се! Сега се прибирам.- погледна към тримата пред себе си и поклати глава:- Вас какво да ви правя сега, баща ми е горе. Боже!
- Ти коя си?!- попита Джин и стисна ръката на белокосият. Момичето се усмихна самодоволно и скръсти ръце:
- Да ви намеря място, където да ви скрия и ще ви обясня.

- При вас кой ден е?Октомври или ноември...Мисля, че си записах...Стоп!Не казвай нищо, Муртаг, ще ме питаш какво съм си записала...
- О...Предавам се, моля се някой да ме събуди.
- Мен също - скастри го очилатката и го изгледа накриво - Нещо е станало, можем само да гадаем какво.
- Дарсия...
- Остави момчето намира! - скастри го отново и Муртаг млъкна. Тя наистина знаеше как да го скастри ефективно. Мъжа се сви на дивана и я загледа любопитно.
- Кога сме се виждали?
- Ти мен никога, но аз теб често. И теб, Джен рабира се.
- Не разбирам....

-Та,кажи ми точно какво ти се случи.
-Защо?
-Защото мога да ти помогна.
Дааа,бе!Сякаш щеше да пропусне този шанс да експериментира с нея!В никакъв случай.
-Просто...се изпарих...и се озовах тук...където и да е това място.
Джесика се поогледа с малко по-голям интерес от преди малко.Пред нея имаше няколко големи прозореца,вместо стена,а тавана сякаш с всяка направена стъпка отиваше все по-надолу и надолу.Подът беше покрит с мек вече не толкова снежнобял килим,а по средата на стаята имаше една малка дървена масичка и две диванчета.На едната стена от дясно имаше още няколко шкафчета,както до леглото,а от дясната се виждаха гардероб и още нещо със стъклени вратички.Беше наблъскано с книги и списания и всичко...
-Това са старите учебници на брат ми.-за миг очите й сякаш показаха някаква малка тъга.-Той сега учи доста надалеч от нас и ми лиспва мъничко...Инъче тази стая трябваше да бъде негова,но се оказа,че става прекалено студено и от както се преместихме тук делим една стая...съседната.
Аааа,ето накъде водеше онази врата!В дясно от нея имаше още една,а точно срещу тази висеше едно голямо огледало.

-Ти да не си от онези ангелчета пазители,които ние никога не можем да видим,освен когато краят ни наближава?!