Подранил Хелоуин

- Аз?Като Кевин? - момичето се захили тихичко, но поклати глава - Не, не, не...Вижте, това е малко сложно дори и за мен. Да ви виждам пред себе си живи и от плът и кръв...Шок е.
- А на мен...
- Муртаг млъкни! - скара му се пак и изглеждаше дори по-лоша от Арвен, когато го каза.
- Та...Просто ще търся начин да ви върна в мястото, към което принадлежите...Предполагам може и да... - повдигна рамене, нямаше думи. Това че ги виждаше я удивляваше, но сякаш го беше и очаквала.
- Един въпрос? - промълви Муртаг - Какво е това слънце на тавана?
Очилатката се засмя
- Нарича се лампа и в нашето време е източник на светлина вечер. По-добре от свещ...
- Къде сме...

- А защо да се крием...- още същия момент май осъзна защо трябва да се скрият. Прегърна двете деца и приклекна с тях, когато по пътя пред оградата прелетя нещо като това в двора, но с огромна скорост:
- Това дракон ли беше? Но нямаше криле...- промълви с треперещ глас Джин и се надигна плахо.
- Кола, автомобил. Тези неща използваме за да се придвижваме вместо с дракони или коне.- отвърна през смях момичето.
- Няма коне?- сепна се Джули и я изгледа с разширени очи.
- Има, но не се използват за превоз толкова често, все пак е двадесет и първи век.
- Кой век?!- възкликнаха в един глас и се втренчиха в нея.
- Ох, има доста да ви разказвам, но първо вие... Как попаднахте тук?
- Просто така... изпарихме се, както си стояхме и сега сме тук...
- А дали всички сме тук?- Джули и Джин се спогледаха, опитвайки се са си дадат обяснение или някакъв отговор, но без резултат.
- Не мога да ви отговоря, но...- кестенявокосата вдигна глава нагоре към прозореца и се усмихна ,когато видя че осветлението угасна:- Да влезем вътре, нашите вече си легнаха.

-Та...ъъъ...къде съм и как мога да се прибера обртано?-цялата тази страннотия вече й идваше наистина в много и просто искаше да си отиде вкъщи!
-Е сега това вече е нещо,което и аз не знам...предполагам,че трябва да се чуем с Катри и Мел и да обсъдим нещата...
-Кои са Катри и Мел?И коя си ти?!-вече не издържаше,искаше отговори и ги искаше сега!
-Аз съм твоята създателка,а Катри и Мел са измислили изключително голяма част от познатите ти.-тази гадна самодоволна усмивка...
Тишина...Още тишина...
Изведнъж смехът на синекосата шашна непознатата до толкова,че тя едва не падна на земята от ръба на леглото.Ама не беше никакъв кратичък кикот или просто подсмихване...нееее,тя направо си се смееше от сърце.Напомняше й на някакъв истерик,като се замислеше...
-Т-това е най-абсурдното нещо,което някога съм чувала!

-А ти...как се казваш?Нас ни познаваш,но ние теб...

- Аз ли?О, колко невъзпитано. Марти, но ви забранявам да го използвате, поне не вие. За вас съм...Мел, да Мел е добре...
- Мелиса...Сойер? - веднага свърза "Мел" с "Мелиса" Муртаг.
- Може, но по-често се изявявам като теб. Като Емчо.
- Моля? - той я загледа отново объркано.
- Аз и ти сме едно, тоест...Аз съм създала теб...Ти излизаш от никъде другаде освен от моето въображение. Както и Кевин, Мерик, Клайв и Ним, Арвен, Рому и още и още...Какво ще кажеш?
- Ти...Си измислила мен?...И аз съм част...От въобръжението ти? - обобщи лилавокосия с озъбена усмивка. Момичето кимна, в продължение на няколко минути Муртаг я гледа втренчено - Абе ти луда ли си?

Докато елфката продължаваше да се смее,момичето се изправи бавно и мина отново през онази врата.След като се върна,синекосата продължаваше да се търкаля върху леглото,биейки по него с юмруци,гърчейки се от забава.
Очилатката разтвори малката тетрадка в ръката си,щракна химикалкната и с една тъпа физиономия надраска нещо набързичко.
БУМ!
Джесика се оказа внезапно на земята със залепено за земята лице.Момичето я погледна смахнато,след това и тетрадката,след това пак нея...
И докато тя се късаше да се хили,изведнъж се претърколи от леглото и падна на земята с голямо "ТРЯС!".
Хубаво,че съседите попринцип вдигаха голяма врява...

-А мен кой е измислил тогава?-попита Джени,колкото и смешно да й се струваше и на нея.

- Теб те измисли една позната...Не знам, може и да успеем да се срещнем с Васи и Катри, за да опсъдим...
- Чааакай, чакай, чакай - размаха ръце лилавокосия - Никой не е казвал, че ти вярвам?
Тя го загледа страшно, после откъсна един лист от тетрадката на сестра си и извади от джоба си една химикалка.
- Предупреждавам те, сега ще ти пресъхне гърлото - тихичко каза, докато драскаше нещо.
- Да бе, на ме... - хлъцна и я загледа ужасено, но тя продължаваше да пише все така спокойно. Косите му се разпериха още повече и той се свелече на земята без да може да се контролира.
- С бронята е трудно, нали? - ухили се момичето - Джени, я дай още идеи какво може да му се случи на тоя инатливец...Пренебрегни това че ти е татко

-Няма!-изкрещя детето недоволно.-Няма да прененбрегна,че ми е татко!
То скочи от диванчето до него и приклекна,но колкото и да искаше не можеше да го дръпне нагоре.

Беше ред на кестенявокоската да се смее и Джесика никак не се зарадва на това.Изръмжа недоволно и понечи да протегне ръка към проклетата книжка,но изобщо не успя да мръдне.Момичето се отдалечи още малко и за ужас на елфката отново започна да пише.
Внезапно усети как краката й започнаха да бачкат сами и след миг вече се намери да прави пируети из въздуха или да се опитва да си пипне пръстите на краката с ръце,без да си ги свива.А пък публиката й не спираше да се хили.

- Хайде де, човека си го заслужава - подкани очилатката, продължавайки да пише. Общо взето не се случваше нищо видимо, но май на лилавокосия му се привиждахакошмари - най-големия му ужас. Тя продължи да пише, по едно време спря и гипогледна усмихнато - Кой все още смята, че аз нямам никакъв контрол над него?О чакай, не можеш да говориш - надраска още нещо в тетрадката си и Муртаг си взе дъх.
- Какво...Си ти...По дяволите? - каза на пресекулки, като я погледна през масата.
- Приеми го, аз съм твой създател - каза твърдо момичето.
- Но...
- Емчо, искаш ли още един кошмар?Само да ми хрумне идейката...

-Стига вече!-изкрещя синекосата,след като й даде възможността да си поеме въздух...-Стига...стига...
-Предаваш ли се?-подпря брадичката си с ръка.
Мълчание.И тогава Джесика внезапно седна на земята,заклати ръце напред назад и...:
-Аж ше кажвам Джешика Джънканш и много убичам шукулад...-ужасеният й поглед беше най-забавно от всичко.-ПРЕДАВАМ СЕ!
-Буахаха!Та това показва ли ти,че имам власт над теб.
-...Да...
-От което следва,че...
-...няма да го кажа...
-Искаш ли пак?

-Стига,моля те!-детето застана точно срещу нея с едни огромни насълзени очички.-Спри.Остави татко намира...моля тееее...
Един тих писклив звук даде началото на малките й не толкова истински сълзи и тя затърка бузите си тъжно-тъжно.

- Спокойно де, Джени, татко ти, разбираш ли, ми е откраднал ината и трудно се пречупва, трябва да се разберем - засочи я с химикалката тя, малко по-мило, отколкото когато се обръщаше към Муртаг.
- Аз съм крадял? - избухна той и в следващия миг в тетрадката беше написано, че "Муртаг направи няколко бавни коремни преси"
- Знам, бронята те убива, но нямам друг начин, приятелче - захили се очилатката, като го загледа как бавничко се опитва да си изпълни задачата. Тоест как бавно си я изпълняваше.
- Друг начин за убеждаване на този няма. Ако беше Ним щях да се отнеса много по-различно...Или Рому...Но Муртаг...

-О,велика мъдра Василена,аз съм само едно низше същество,което се прекланя пред Вас!
Щеше да я убие.Щеше да си я убие!Още малко и щеше да я накара да й целуне краката!
-Васи...лено...-изръмжа,опитвайки се да се изправи.
Драс.
-О,що за низше същество съм аз!-допря чело в земята.
-Мразя да ми викат Василено...Знам,още не е минал половин час и ме мразиш,но така ще бъдат нещата.Знам точно къде да те ударя,че да се предадеш...

Джени вече се намръщи и реши,че нещата не вървяха както трябваше.Това момиче можеше и да им беше поредложила за известно време покрив над главите,но да измъчва татко й така...нямаше да го понесе!
Отвори широко уста,стрелна се напред,хвана ръката,която държеше химикалката и захапа с малките си остри зъбки.

- Оооу - извика момичето, но се спря, понеже шума от долния етаж беше стихнал за миг. Не искаше да я чуят, нямаше обяснение за мъж в ризница в тяхната къща, който прави коремни преси. Размаха ръка във въздуха, после поклати глава.
- Но после да не съжаляваш, че инатът те е превърнал в свое подобие - каза тихичко, като отново се усмихна и надраска още нещо набързо с трепереща ръка. Муртаг остана на земята като задиша тежко.
- И в такъв сят живият хора? - попита тихо, загледан в лампата.
- Да, сигурно е ужасно за вас, нали - тихо каза очилатката и се обърна към него - Още ли съм луда?
- Н...Не - призна си тихо лилавокосия и сложи ръка на корема си. - Не...

-Отказваш ли се?
-Отказвам се!Предавам се!Права си!
И то си нямаше друго обяснение.Колкото и пъти тя да се опитваше да превърти нещата в главата си и да се опита да измисли нещо друго,по-логично нещо от това не можеше да измисли...колкото и нереално да изглеждаха нещата.
-А така...а сега си почини малко след тренировката по балет и актьорско майсторство.Утре е събота,имаш късмет,че няма да оставаш сама в апартамента,докато аз съм на училище...
Докато ходеше напред назад из стаята от гардероба до шкафчетата и обратно,продължаваше тихичко да говори:
-И не се опитвай да избягаш.Ако счупиш някой прозорец,се кълна,че никога няма да забравиш наказанието си до края на живота си.Винаги мога да те накарам да се върнеш,където и да си...
Толкова злобна,но и явно и малко дружелюбничка...Защото извади някаква пижама от гардероба.
-Нали не е проблем,че е мъжка?-подхвърли й я.-Доста по-висока си от мен и нищо няма да ти стане.Това е една на брат ми,можеш да я използваш засега.
-...Става...

Джени все още намусено приклекна до лилавокосия,но не посмя да го пипне от страх да не се разпадне изведнъж.

- Хора, така не може...Хич нямам и на представа как ще ви върна точно, тъй че оставате тук. Легло?
- Не, не искам...Искам - очилатката го изправи мълчаливо, хвана и детето и ги повлече в стаята близо до изхода, където имаше голяма спалня, гардероб, още една странна кутия, бюро...Момичето започна да рови и изхвърля навън разни дрехи.
- Колко беше висок?1,80?Прекалено много сирене си ял - започна, после извади панталони и блуза като посочи Джени - Виж дали ти стават, мисля, че ще ти е студено така. Не са отровни, гаранция...
После затърси още дрехи и накрая се обърна с няколко омотани на кълбо.
- Дай да видя - приближи се до лилавокосия като го огледа - Ей, ще те накарам да ядеш повече...Помощ за бронята?
- Не е толкова тежка - възпротиви се момчето. Тя се ухили и го избута през друга врата, оказа се стаичка с плочки....Баня...Хвърли му и дрехите.
- На, обличай се!
След няколко минути Муртаг се мусеше на себе си в дънки и бяла риза.
- Е това вече е... - замърмори срещу образа си в огледалото
- Абе как го носиш това? - момичето обикаляше бронята, с шапката му на глава

-Тихихи...кхъ-кхъ...-извърна се настрани за момент.-Хубаво да се завиеш,че както казах,става студеничко тук.
Синекосата направи недоволна гримаса,докато също се гледаше в огледалото.Е,можеше и по-зле да бъде...бяло-синя пижама,какво пък толкоз...Предпочиташе си бронята,но имаше огромен риск да продъни леглото,а това щеше да й навлече още повече команди от 'създателката'.
-Е,лека нощ...-когато успя да набута бронята вътре в един от шкафовете,заподскача към вратата.
Махна с ръка,загаси тези странни светещи полукълба по стените само с едно 'Щрак!' и затвори вратата след себе си.
Беше съвсем сама...а толкова искаше някой сега просто да бъде при нея...някой,който не носеше квадратни очилца и някаква проклета тетрадка,в която да описва онези глупости,които вършеше!

Детето сгъна палтото си и го остави на земята до леглото върху добре подредените й останали дрешки.Блузката,която сега носеше,й се стори наистина мека и удобна и се почувства някак гадно,че беше захапала...Мел.

- Така, това легло ще е заето, ти не искаш пижама?
- Не!
- Нощница?
- Не! - изръмжа още по-недоволно Муртаг, а очилатката се опита да скрие смеха си.
- Искам да си починете, прекалено много ви се струпа...
- Къде?
Тя се подсмихна после отново последваха стълби, врата и се оказаха в сумрачно място, но пък също така добре обзаведено.
- Тайната квартира, моя таван. Лягайте, тук никой не влиза - каза тихо, като посочи натрупаните на едно легло завивки и възглавници. - Докато спите ще се опитам да се свържа с другите, може и те да имат подобен проблем.
- Проблем? - заяде се Муртаг рискувайки да си навлече наказание.
- Оправете леглото, Муртаг, знам че не можеш да спиш, но си почини поне, знам и че обичаш да ти е топло и удобно, тук има и двете неща. Оставям ви, иначе ще има малко изненада от родителите ми.
И тя изчезна през вратата, оставяйки ги сами на тавана.
- Толкова е... - каза тихо, дърпайки ризата, понеже не беше свикнал с нея

-Изморително...-довърши Джени и се изкатери върху леглото в единия край.-Странно...изморително...-прозяв.-И все пак интересно...
Набеляза си една възглавничка и си я прегърна,като се сгуши върху нея.
-Утре ще се събудим...и ще сме пак пред камината...-това бяха последните думи,преди "лека нощ",и тя се предаде на света на сънищата.

- Колко се надявам да си права - тихичко отбележи той, отказа се да направи блузата по-комфортна, зави момичето, а пък за себе си избра някакъв топър юрган, под който седна по турски. Всичко беше твърде ново...Дано тя беше права...Джени...Не можеше да заспи, но затвори очи, надявайки се като ги отвори да се окаже, че Ним си е играл с въобръжението му

Приближи се леко до вратата.Направи й впечатление слабата светлинка,която се промъкваше под нея по пода...Тя спеше,Джесика беше напълно сигурна.Острият й слух успяваше да улови спокойното й дишане,така че не се притесни.Леко открехна вратата...
Пред нея се разкри възможно най-неочакваната картинка,не би се представила стаята й точно по този начин...Пред нея имаше още прозорци,скрити от леко прозрачно перде.Имаше и една врата към съвсем малка тераска.Малко по-встрани от нея на стената имаше нещо голямо,бяло,еди си какво,реши да не му мисли особено много.Под него имаше лавици с книги и няколко плюшени играчки и порцеланови фигурки.Вляво от тях стоеше бюрото с някакви странни кутийчици,различни по-размер,даже някои съвсем плоски,други прекалено релефни.Чаши,шишета,още плюшени играчки...и на диванчето там също...две плюшени тигърчета.Като говореше за тигри,едва не изгуби ума и дума отново,щом видя една огромна картина на снежнобял тигър с кристално сини очи да гледа в пространството над леглото,където Василена спеше...сякаш я наблюдаваше,да я предпази.До тази картинка имаше още една,малко по-малка...още един тигър,толкова настървен и озъбен,сякаш щеше да изскочи от там и да започне да троши всичко наред.Още и още шкафчета,книги,учебници,други глупости,за които не смееше да мисли много какво бяха...и малката нощна лампа...светеше толкова ярко,прекалено ярко...
Страх я беше от тъмното?

Лилавокосия си наложи да полегне малко, но като го направи едва не изкрещя отново, защото на тамана точно над него го гледаха две очи...Ама чакай, дори не мърдаха...С радост установи, че това е крайчец от снимка. Изтегли я бавничко и се вгледа в нея...Но си беше той самият..Беше той, на тази картинка....Огледа се, тавана беше пълен скакви ли не неща...Беше твърде странно...Не, това трябваше да е сън, молеше се да е така. Въздъхна и отново седна на мекото легло с юргана на рамената си.
"Дарк Моуси/Муртаг" пишеше там със странен почерк. Ако всичко това...Той...Не искаше да възприема, че е просто измислица. Ами ако тя някой ден забравеше за него какво?И той щеше да изчезне?
Поклати глава и остави картинката настрана, после отново се уви и въздъхна. Не, май това си беше истина...Кога ли щеше да дойде денят?

Още едно огледало...Абе това момиче постоянно ли се гледаше в огледала или какво?!И в онази 'баня' както я нарече имаше едно,и в 'Голямата стая',и тук!Внимателно пристъпи напред и се загледа в момичето...не можеше да бъде на повече от тринайсет-четиринайсет...И все пак,тя беше нейно творение?Тя беше измислена от това...момиченце?Абсолютно слабичко,безобидничко,което имаше лице покрито с малки белези...такова дете беше измислило нея,а може би и брат й...и Стивън...и Вичи...и Бог знае колко още хора!И я беше набутвало в такива ужасии...но и с толкова много щастливи моменти я беше дарявала...Това...дете,което се страхуваше от тъмното,което все още не можеше да преживее сантименталността си и да забрави за старите си играчки,разпръснати около стаята,беше създало живота й.
"Аз мога да дишам,защото тя така иска..."-повдигна леко юмрук към гърдите си.-"Аз имам за какво да се усмихвам и за какво да плача,защото тя ми го е дала и после отнела..."
Протегна ръцете си напред и я зави внимателно,явно и тя беше от по-бурно спящите,защото половината й завивки вече бяха на земята.

- Защо се криеш от родителите си? Като, че ли...
- Не се крия, Нава, вас тримцата крия, че ще стане много забавно ако ви видят. Един белокос елф, едно зеленокосо момиче и... е, Джин изглежда по- нормално.- промърмори момичето и въздъхна.
- Какво ми е на косата?- смръщи се Джули и се приближи към нея, взирайки се гневно в очите й:- И твоята не е за чудо и приказ. Като...
- Като разплетена дамаджана, това щеше да кажеш.
- Ама ти... как...
- Познавам ви по- добре от всеки друг, все пак аз ви измислих. Вас тримата, Джиерда също, Анаю, Киара, Шадол... дори Калисто.- вдигна рамене и им обърна гръб, очаквайки реакцията им. Настана мълчание, доста дълго, което изненада кестенявото момиче и тя погледна през рамо, но само за да избухне в смях при вида на стоящите като статуи:- Ехо, дишате ли още?
- Ти си измислила майка ми?- запита Джули с пресипнал глас и се отпусна назад, но Нава успя да я хване.
- Е, да. От начало замисълът не беше такъв, не мислех Калисто да ти е майка, но в последствие реших, че така ще е по- интересно.- отговори, опитвайки да успокои смеха си.
- Ти си луда! Напълно луда!- развика се белокосият, дошъл на себе си:- Едно малко, лудо момиченце!
- На 18 съм...- поклати глава тя и се спря пред метална бяла врата.
- Да бе, изглеждаш по- малка!
- Миньонче съм, ти пък си почти два метра! Идвате ли или да ви накарам насила?
- И как ще стане това?- скръсти ръце елфът.
- На телефона си ли трябва да пиша?- въздъхна тя и извади сив предмет от джоба на жилетката си, натискайки няколко пъти върху него, то се озари от ярка светлина, а след малко започнаха да се чуват кликащи звуци. Тримата се спогледаха ужасено, когато усетиха че нещо ги дърпа и не могат да се контролират. В следващият момент вървяха като кукли на конци към момичето, а тя от своя страна се подсмихна доволно и продължавайки да щрака по това странно светещо нещо отвори вратата и се заизкачва по стълби, водещи някъде вътре в къщата. Те я последваха, като Нава беше принуден да затвори тежката метална врата след себе си, вървяха почти плътно след нея, но нищо което опитваха да направят нямаше резултат, освен това че можеха да се оглеждат. Стълбите бяха около десетина, покрити с грапав тъмносив мокет, а на едната страна имаше много, много плюшени играчки, висящи на пирончета. Момичето отвори нова, кафява врата, която водеше към нещо много по- обширно:
- От тук, в дясно.- насочи ги тя и светещото нещо спря да клика и да свети. Вече се намираха в не много голяма стая с дървен под, тъчночервени мебели, покрити с нещо каго вълна. В средата на стаята имаше правоъгълна черна маса, а точно до нея и срещу самата врата през която влязоха, голяма черна кутия с движещи се картини в нея и издаващи някаква музика. Кестенявокосата протегна ръка и натисна нещо на стената, в същия момент стаята се освети от три "цветя" на тавана:
- Това пък какво...
- Това е лампа, полилей по- точно. С това се осветяваме, не използваме факли или свещи, а и магии нямаме.- отвърна веднага на въпроса на белокосият и мана с ръка към червения диван до вратата:- Настанявайте се, ще има доста да си говорим.

- Муртаг! - лилавокосия изтърва книгата и се заозърта. Беше се свил в един от ъглите и се взираше в разни дебели и стари книги...Доста по-различни от това, което беше виждал той. Оказа се отново очилатката, този път май беше се приготвила да си ляга. Приближи се и му отне книгата.
- Ти май наистина искаш да ослепееш?Не се чете на тъмно!
- Ама аз...Искам да разбера - примоли се Муртаг като я изгледа замислено. Момичето се захили.
- Ти всичко искаш да знаеш. Първо,това за утре - сложи на главата му една спортна синя шапка в тон с дънките - В днешно време лилавокоси няма, така че ще се постараем да скрием това. Утре ти, заедно с Джени идвате с мен в час по физкултура...Не мога да ви оставя тук.
- Моята шапка е по-хубава.
- И на мен ми харесва - измъкна я от някъде момичето и си я сложи на главата - Иначе щях да те острижа и да ти сложа пиратска кърпа.
- Не ми пипай косата! - хвана се той за главата, предизвиквайки втори хилеж. Тя седна до него и отвори книгата на една от страниците, където беше снимана супер модерна червена кола.
- Знам, не можеш да заспиш, но и аз трудно заспивам напоследък. Още повече, че като сте тук...Няма значение, ще се опитам да ти обясня всичко, което ще ти е нужно, докато намерим начин да ви върнем. Питай, сега вече съм добра, няма страшно.
- Няма ли да донесеш едно слънце? - възползва се лилавокосия любопитно.
- Лампа!И не, защото е малко невъзможно. Но нося свещ - при което я извади и я запали с клечка кибрит. Лицето на Муртаг грейна при вида на нещо познато и започна да задава купища въпроси свързани с картинките, възползвайки се от това, че тя май нямаше химикалка, пък и беше с превързана ръка...А и май нямаше намерение да му се кара

- Тук вратите не се ли затварят?- огледа се Джин, като се сви на дивана до сестра си и Нава.
- Ами... не, само външната врата и тази към стълбите, другите са трудни за затваряне.- отвърна момичето и седна на табуретка срещу тях, от другата страна на ниската масичка:- Къщата е построена малко под наклон и понякога се чува как тухлите пукат, но това да не ви прави впечатление.- засмя се леко нервно и вдигна рамене.
- Значи може да се срине върху нас?!- възкликна детето и стисна ръката на Джули ужасено.
- Не, не, невъзможно е, поне за сега. Но пък не се надявайте да затворите вратите. По- късно ще ви отведа в гаража, там е най- сигурно, защото никой не влиза.
- А защо да не останем тук?- запита елфът и скръсти намръщено ръце.
- Защото...- заговори тя с лека усмивка и се изправи от табуретката, като им обърна гръб и затърси нещо с поглед по секцията зад нея, отрупана с много и разноцветни стари книги, всички различни по размери, шарки и надписи:
- Немили, недраги, Под игото, Пришълецът, Властелинът на Пръстените...- зачете тихо Джули, оглеждайки книгите, чиито надписи се виждаха най- ясно:- Какви са тези?
- Повечето са старо творчество на български писатели, има малко фантастика и малко фентъзи, но аз исках да ви покажа...- пак не завърши изречението си кестенявокосата, протегна се и свали нещо по- голямо от която и да е книга на рафтовете. Беше бяло с рисувани цветя по него:- Това!- тресна го на масата и постави ръце на кръста си:- Разгледайте го.- те се свиха още повече, стреснато, но белокосият пръв посегна към голямата книга с твърди корици и лъскави листа:
- Какво е това?- запита Нава и я погледна набързо, после разтвори това и се вгледа в портретите:- Това... това съм аз, Джули, Джин, Джесика, Муртаг, Кевин...- заразлиства и очите му се разшириха ,както и очите на двете деца.
- Това е класьорът ми, всичко което съм рисувала е тук.- седна пак на табуретката и се подпря с ръце на коленете си:- Родителите ми знаят тези картини и ще е още по- голям шок за тях, ако ви видят... тук.
- Рисувала си? Нас? Всички ни... значи ти си ни създала, всички?
- Не, не, не всички. само вас тримата и още някои. Джес, Даниел, Дейвид, Стивън и дори Джени са творение на друго момиче. А Муртаг, Кевин, Ним, Квайв, Нат и Вариаки даже са пък творение на друго...
- Колко луди като теб има?!- възкликна пак Джин и се втренчи в нея:
- О, много са, но ние трите. Аз, Вас и Марти, тоест Мел... може да се каже, че сме с най голямо въображение.
- Вас, Мел?
- Вас е създателката на Джесика и компания, а Мел е на Муртаг и другите. Ще трябва обаче да се чуя с тях, че не знам какво да правя сама, а май ще се нуждая от сериозна помощ.- разтърси глава, като прие физиономия, сякаш паяк полази по лицето й.
- Помощ?
- Да, помощ. Голяма, огромна помощ!- отвърна тя и въздъхна.
- Доообреее...- пое дълбоко дъх елфът и се облегна назад, взирайки се в няколко малки картини на стената:- Това...- присви очи и се загледа в картините, на които имаше изрисувани с много светли и пъстри цветове жена и момченце, явно нейното дете:
- Това са икони, ще ви обясня, но малко по- късно. Нека първо асимилирам, че наистина сте истински.
- Истински?
- Да, все пак сте творение на моето въображение.
- А ти и другите две момичета... нещо като Богове ли сте?- запита пак Джин, но този път не толкова стреснато, а по- скоро треперейки и с насълзени очи.
- Не, ние сме просто хора с огромни въображения. Фантазията и фантастиката в нас, това сте всички вие и тези, които познавате.
- Ти явно познаваш всички ни?
- Почти.- кимна момичето и се усмихна, като затърси друго с поглед. Класиорът все още беше в ръцете на Нава, отворен на една определена картина, която изобразяваше всички тях и техните познати на едно място:- Така...- взе нещо черно от ъгъла на масата и го насочи към черната кутия с движещите картини и музиката:- Да го намаля, че ще събудя нашите, а ще стане доста интересно.
- Това какво е?- запита този път Джули и се загледа към пеещите в кутията. Някакви тъмнокожи, облечени по още по- странен начини от момичето пред тях.
- Телевизор, а това са музикалните звезди, певици. Само това слушам по цял ден, докато пиша за вас.- отвърна и остави черното на масата:- това пък е дистанционното, с него управляваме телевизора.
- Той магически ли е?
- Не, няма магии, той е електроника, ток, метал и пластмаса.
Джин погледна към ръцете си и примига:
- Електричеството ми го няма...- промърмори тихо момчето и няколко сълзи покапаха по дланите му.
- Да, защото сте в нашия свят, във вашият всичко е възможно, но не и тук.- отвърна тя и захапа нокътя на палеца си.
- Значи във този свят вие пишете какво се случва с нас, нашите радости и болки, приключенията ни, разговорите ни? Всичко?!- примига Нава и затвори класьорът като го остави на масата пред себе си.
- Точно така, преди малко ви вкарах тук като писах съобщение в телефона си, иначе пиша или в тетрадка или на компютъра.
- Компютър?
- Това до вас, другото квадратно, но бяло на бюрото...
- Бръмчащото?
- Същото. Джин, ще бутнеш ли леко мишката?- усмихна се и се загледа към момченцето.
- Мишка?!
- Онова сивото с черно кръгче отгоре, върху синята подложка. Това е друг вид мишка, иначе си ги имаме онези животинки, но това е съвсем друго и... така го наричаме.- вдигна ръка и размаха показалеца си в онази посока. Момчето кимна едва едва и посегна с ръка към предмета, щом го докосна, дори и леко на квадратната бяла кутия се появи картина на същото кестеняво момиче и едно малко момченце:
- Това си ти? А това е...
- Малкият ми брат, и от него трябва да ви пазя, че си пада малко клюкарче.
- А ти...- заговори Джули, без да откъсва поглед от екрана:- Не разбрахме само твоето име? Толкова сме... шашнати, че...
- Казвам се Кат, или Катри, макар че нашите ми казват Катя, но това име ме дразни. Така, че просто Кат.

- Но защо не използвате коне, вместо тези опасни неща?
- Ама знаеш ли от утре ставаш човек, който да не спори - отбележи момичето, но след като Муртаг се сви се засмя и поклати глава - Спокойно, разбирам...Виж, нещата се променят бързо, на теб ще тки отнеме малко повече да разбереш защо така и защо иначе. Просто се опитай да го възприемеш....
- Това кои са? - посочи една снимка на следващата страница, след като се съгласи негласно с нея. Показваше снимка на някакъв клас пред черната дъска, заедно с учителката.
- О, това са нехранимайковците от училище. Тези с които аз уча. Ти си учил с Рой, Хавок и кои ли не други, но аз съм учила и уча с тях... - изръмжа леко ядосано и понечи да обърне страницата, но лилавокосия постави ръкана нея.
- Всички ли хора са такива? - прошепна разтревожено, като ги загледа.
- Да. Сигурно е голям шок да разбереш, че си просто в ума на някой друг, нали... - Муртаг не й отговори и тя успя да премести страницата. Радваше се, че го беше създала толкова разбран. Не се налагаше да обяснява с часове, схващаше бързо.
- На теория добре се справям, но ако се наложи да се изправя срещу тези автомобили... - разтревожи се Муртаг, хващайки шапката от главата си.
- Нали аз ще бъда до теб. Утре от вас ще се очаква само да стоите и да ме изчакате да свърши часа по физкултура, а после ще измислим нещо. Сделка?
- Може да се уреди.
Момичето се ухили и двамата отново обърнаха внимание на книгата.
- Какво означава "Пазарна икономика?"
- Това, което виждаш всъщност е учебникът. Ние учим този предмет, за да знаем как да...
- Се пазарите?
- Може и така... - прихна тихичко тя, после се огледа - Ако утре някой обиди мен...
- Моля?
- Изслушай ме...Ако нещо подобно стане искам да не се месиш. Ще се оправя сама.
- Но...
- Муртаг, този път ще те помоля. Важно е - наистина изглеждаше важно, така че лилавокосия се съгласи с леко недоволство. - Много добре, сега, понеже остават още много часове да продължим нататък, а после ще ти дам друга книга, ако искаш да научиш допълнително?
- Съгласен