Назад в миналото

- Виж, само погледни! – дано беше последният, дано беше последният...Иначе, можеше да се закълне, щеше да се предаде на Дарсия. Онзи залепи на лицето на лилавокосия една карта с числа.
- Какво очакваш да видя от толкова близко – взе я и я изгледа отегчено. – Нищо и няма...
- Луд ли си?Само погледни...Половината ни народ го няма, не виждаш ли, изчезваме, край...Някой го каза, но се потвърждава. И не само ние...Не си личи...И все пак той предприема действия за...
- Армия...Той иска армия от хора, които познаваме, за да сме безсилни срещу тях...Благодаря ти за картата...Остави ме...Да помисля...”Какво да сторя...”

- Та ти как се озова при Зини и Грегор?- запита изведнъж Джули, като погледна към Курама с леко присвити очи.
- Преди няколко месеца. Пустинята е объркваща, когато е покрита със сняг. Бях се изгубил и обикалях с дни и така попаднах на Храма.- отвърна червенокосият, без да я поглежда, гледаше навън с някакъв замечтан поглед и мила усмивка:- Там се занимавах с растенията за изхранване на жителите.

Някой се реши да не се пречка на разговора...Е не че го бяха видели така или иначе. Момчето драконче скочи от горе и се скри долу в тъмнината, като заръмжа предупредително. Ездачите, които често бяха слушали това се услушаха по-притснено.
- Ъ...Муртаг... Абе, Муртаг....- тихичко подхвана Рой като задърпа ръкава на гръмналия от мислене лилавокос - Малък проблем.
- Сега какво?
- Ами реших да не притеснявам хората в замъка, ама... - Муртаг се принуди да погледне нагоре, намуси се, хвърли картата и бързо, сякаш забравил за всичко хвана излитащия в този момент Книфр.
- Аман от него вече - изръмжа, съгласявайки се с мнението на дракона и изтегли една ножовка...Едва ли беше подходяща за ангел...Но трябваше само да му покаже, че е навън и не му е времето да напада

Дженифър ловко си се беше покатерила след Муртаг,все пак май покрай него щеше да й се наложи да се научи на различни акробатични номерца.А пък ако нещата станеха по-трудни,все можеше да се хване за наметалото с риска да го обеси.

- Принце!Принце, какво правите... - един превързан ездач лазеше по коридора, поне така изглеждаше. Не можеше да остане вътре. Малкото момче вървеше съвсем спокойно и се смееше...Само
- Ами ти, Хавок? - искрено захапа пръстчето си то, като изгледа ранения.
- Наблюдавам ви...Сам не можете да се разхождате в Динзел!В нашия замък да, но...
- Но аз познавам това място
- Принце, може да се случи нещо, а ние трябва да ви защитаваме.
Момчето се замисли за кратко, после хвана ръката на ездача.
- Заведи ме в стаята си тогава. Ти трябва да лежиш, така казва Рой.

Ангелът изчезна...Но идваше ново предизвикателство
- Рой... - единствената думичка, която се изплъзна от ужасеното му лице.
- Ей...Муртаг...С нас ли си още? - след кратката тишина един ездач се опита да се свърже с лилавокосия.
- Рой, децата... - повтори отново лилавокосия, като го погледна - Няма ги.
После се изправи и понечи да тръгне, трябваше да бъде там, Хюгес, най-веселият човек досега, предвидливо го хвана.
- Пусни ме! - разкрещя се Муртаг, не го бе правил отдавна. Дори беше готов да удари един на един добър приятел - Пусни ме по дяволите!Няма го!Рой го няма!
- Не значи, че трябва да загубиш твоя живот!Прави го за теб, глупако!
- Дарсия накара царството ни да изчезне, Хюгес!Твоата Елисия, Рой, Пушльо!Няма ги!Осъзнаваш ли какво искам да ти кажа!? - викаше ужасно високо. Дори бе смразил ездачите, не го бяха чували да крещи така
- Бих ги жертвал ако наистина има път в това! - и си изкара един юмрук от страна на Муртаг, очилата се счупиха на две, Хюгес му отвърна...Двама от мускетарите се бяха сбили и малко трудно понечиха да ги разтърват. Не бяха издържали, макар и другите да се чувстваха така...Двама буйни характери не бяха издържали на това
- Момчета престанете! - изправи се едно..момче?Свали черната перука и се превърна в русо момиче. Единственото момиче, учило с четиридесет момчета...Никой не я чу... Биеха се съсредоточено и бързо, странно бе сякаш да се бият в ръкопашен бой..Но го можеха...Дори да не искаха да се наранят...Отново летеше кръв

-ПРЕСТАНЕТЕ!-Джени не издържа вече,отначало така се беше стреснала,че не посмя да каже нещо,само се отдръпна.
Ама такъв вик изкара,че някои имаха пълното право да се почудят дали тя бе нормално дете или не.

- С какво?Как смее!?Този усмихнат идиот твърди, че иска да рискува собственото си семейство! - не говореше на нея, понеже сочеше усмихнатия Хюгес с трепереща ръка. Е, за тази невнимателност си изкара още един удар и падна в снега.
- Защо мислиш мога да кажа подобно нещо? - спокойно продължи онзи, като си сложи нови очила, в противен случай щеше да стане лошо.
- Глупаво е!По дяволите, той погуби всички нас, не го ли усещаш!? - и понечи да се изправи отново, но момичето в синьо застана между двамата.
- Изяснете се без бой!!
- Махни се от пътя ми, Риза!! - изкрещя й все така лилавокосия и понечи да удари онзи отново, онзи също понечи да отвърне...В крайна сметка тя хвана ръцете им и ги преметна здраво.
- Не ме карайте да ви бия аз пред всички! - това като че ли им спря духа...за момента...
- Нали мога да му каже две-три думички? - промълви тихо очилатия след миг
- Ако не са свързани с боя, Хюг.
- А аз мога ли да го чуя?
- Ако няма да го удариш, Емчо.

-Уха.-Джени забрави за всякакво викане и я зяпна и отворена уста.
Посочи я с пръстче...Колелцата вече тик-такаха доста бързо,да измислят нещо...
-Светкавица!

- Ъ..Аз? - обърка се тя за миг, рядко приемаше нови имена...Рихата й викаха от както се помнеше, понеже звучеше уж по-момчешки, а тя се представяше за момче още от училище - Благодаря ти... - усмихна се накрая и пусна онези двамата, които моментално се изправиха, сякаш готови пак да се бият.
- Момчеета... - тихичко им припомни русокоската, но сигурно имаха да си кажат нещо...важно?
- Само в мълчанието има слово, само в мрака - светлина, само в смъртта - живот - тихичко се отпусна накрая очилаткото, оставяйки Муртаг с въпросително изражение. - Муртаг. Пътят ни винаги е бил труден. Не бих жертвал семейството си. Семейството ми са всички. И мен ме боли. Рой, моята дъщеря и всички останали в мрака. Боли ме...Те са моето семейство...Също както и на теб. Веднъж в един слънчев ден аз ги приех като семейство, давайки клетва да ги пазя и защитавам с цената на моя живот. Този живот не струва нищо, но техният е най-скъпото за мен. Дадох клетва да бъда с тях, да се боря за тях, да им подавам ръка. Това че ги изгубих ме наранява. Като един мускетар, аз винаги ще се чувствам виновен. Като теб. Заедно дадохме клетвата си в онзи ден преди толкова много години. И заедно вървяхме с тях по трънливия път. Никога не ги забравяме и те нас. Нашият народ винаги е бил сплотен и така ще бъде...Нашият живот е едно. Когато те загинат загиваме в сърцата и ние. Когато те бъдат погълнати от тъмнината, ние също попадаме там. Няма път в светлината за нас, когато те блуждаят в тъмнина. "Бъди с тях...като Четвъртия. Нека тази клетва те свързва с мен и моите наследници до края на вечността. И нека четиримата заедно запазите нощта от Мрака." Четиримата казахме различни неща. Неща, които са част от нашата същност.
- Мислех, че си забравил... - промълви лилавокоското, докато онзи бъркаше из бездънни джобове.
- Ние винаги...Ще бъдем до теб. Не, защото искаме да жертваме животите си за възкачването ти на някой трон. Ние сме твои сънародници, твои приятели и близки. Ние сме едно семейство. И ти си част от него. - усмихна се и остави странното нещо, прилично на тефтерче в ръцете му.
- Но Хюг не мога да...
Онзи махна с ръка и го остави, тръгвайки с останалите...най-вероятно да жалят, кой знае. Бе албумче...Бе старо..Пълно със спомени...Господи, наистина бяха четиридесет...Всичките усмихнати и безгрижни още от първата страница на малкото албумче. Гордите момчета и едно момиче...В самото начало

- Стига ми толкова.- промълви белокосият елф, като се отдръпна от прозореца и погледна към малкото вълче, с което се занимаваха в другия край на залата.
- Господарю Нава...?- червенокосото момче вдигна глава и погледна елфът въпросително.
- Ела с мен. Не мога да стоя на едно място повече.- насочи се към него и го хвана за яката като го дръпна. Курама не успя дори да кимне, само го последва, даже почти влачейки се след него.

- Трябва да го видя!Да го видя! - гонеха си о насам натам за глупавото албумче, когато изведнъж всички се подхлъзнаха от изненада и не последва смях.
- По дяволите с този - изправи се лилавокосия и пак поклати глава - Пак напада... - но не посмя да тръгне на никъде, понеже пак някой щеше да му попречи. Затова само се огледа, но никой не предприемаше действия. - Да оправим защитните магии и дотогава ще измисслим нещо срещу Даро...Хайде, хайде!

- Няма ли да вземеш и...- Шуичи замълча и погледна през рамо към вълчето.
- Кого?
- Не, нищо.- поклати глава момчето и бегло се усмихна на белокосия:- Къде отиваме?
- Да издиря едно ангелче. Мечът ми му заръча нещо.
- Мечът?
- Джиа, зеленокосата която те доведе.- отвърна като се подсмихна, предходнитя му отговор не прозвуча много правилно и объркването на момчето беше основателно.
- Да, разбирам.- кимна леко, като пак обърна глава назад.
" До скоро, мамо."

Ездачите пак се бяха разотишли и Муртаг пак седеше до оня камък, като гледаше снимките и все повече се мръщеше. Не защото бяха гадни, а защото някои моменти не помнеше...Кога се бяха обличали като джуджета на дядо Коледа?Ами кога беше имал котешки ушички на главата?
- Познай...кой... - прекъсна го женски глас, който не звучеше особено...приятелски
- Рихата - отвърна той без да се обърне, увлечен в разглеждане и получи удар по главата с...тояга?
Ужас!Беше онази чернокосата с тоягата.
- Ъ виж, извинявай че те изхвърлих от дракона... - веднага предприе действия по извиняване, но май нямаше да мине. Тя отново вдигаше оръжието....

Зад една от преспите, Анасази само покри лицето си с ръце и стисна зъби:
- Това май болеше.- прошепна, в други обстоятелства би се намесил, дори и противникът да беше по- силен от него, но тая тояга изобщо не му се нравеше, именно защото беше обикновено оръжие, а от обикновено оръжие май болеше повече.

- Ще ме изхвърля той. - след като той си търкаше главата от поредния удар тя пък потъркваше ръце озъбено. - Ти не си ли запознат, че някои са отмъстителни?
- Може и сега да съм го разбрал...Не може ли...по...мирничко?
- Не! - и пак вдигна онова страшното като го подгони в кръг.
- Нищо лошо не съм сторил...
- Да бе, изхвърли ме във водата от сто метра височина
- Ама нали си жива де, какво толкова...О не, не...Помощ!

- Муртаг...?- Нава примига няколко пъти, малко шокирано, като се вгледа в жената с тоягата. Зад преспата Анасази само надничаше плахо и също примигваше:- Какво става тук? Хей, милейди, извинете, но...?!- елфът не завърши до край, синекосото ангелче само му поклати рязко глава и настръхна.
" Мълчи си, да не се наложи и ти да бягаш!"

- Даа? - провлачи тя, като приготвяше тоягата за нови удари и намръщено изчисляваше накъде ли може да избяга този път. О не, нямаше да стане повече. - Разрешавам случая с желанието му да ме убие.
- Ама аз накарах дракона да те изхвърли, защото ме дразниш.
- Набутваш се под ударите все по-надълбоко, приятел. - и отново вдигна тояга та да го цапардоса, но той успя да я хване.
- Пусни ме веднага, защото ще те убия - просъска тя срещу него все така озъбено.
- Хайде де, не искам да се бия, защото ти си безпомощна.
- Нима? - още една тояга, боже от къде...Трета цицина за днес.
- Скоро ще умра... - простена онзи и пусна така важното оръжие

- С какво си я разгневил толкова, Муртаг?- запита белокосият, като при поредният удар също стисна очи и продължи напред, пускайки яката на Шуичи.
- Паднала е от дракон.- обади се черевнокосото момче, като пое дъх и оправи яката си леко:- Да не би при падането нещо да се е счупило или изгубило? Някоя ценна вещ?

- Счупи се разбира се...И той е виновен за...вси...чко - последното беше изговорено накъсано заради работещите две тояги.
- Не знаех, мислех че идваш само за да досаждаш.
- Ще ти покажа аз едно досаждане. Тъпак такъв!
- Писна ми от теб! - вече прибягваше до магия, беше малко трудно да се концентрираш, когато те биеха по главата, но все някак щеше да се оправи...Надяваше се. Едната тояга отлетя, но другата със странната дърворезба не. Чернокоската отново се ухили доволно.
- Тази не можеш да накараш да изчезне. И докато не ти строши главата няма да го стори. Ела тук!Не бягай, глупако!

- Добре, това вече ме плаши.- Нава поклати глава стреснато и се насочи съм чернокосата:- Мелийди, моля ви, само не го пребивайте или убивайте, сигурен съм че можем да се разберем, а и той е много важен.

- Важен, глупости, и без него може. - отказа да слуша тя, толкова яд му беше набрала, че нямаше накъде повече. - Ще минете без глупавите му номерца и думички.
- Може ли поне да помоля за милост?
- Не си и мечтай, приятелю, ще молиш за милост в Отвъдното, ако продължиш да ме дразниш!!

- Ако трябва да сме точни, няма да му е за първи път да ходи до Отвъдното.- замисли се елфът, но бързо поклати глава и пак се гледа в нея:- Добре, де, защо не опитате да говорите? Не ми се вярва Муртаг да е направил нещо ,каквото и да било, нарочно.

- Напротив, напротив, той може и да си го признае.
- Казах, че те изхвърлих защото ми пречеше...
- Значи нарочно, решено е. Защо трябва да говорим, когато е ясно?Ездачите рядко лъжат, понеже не им е в кръвта и ако се опитат не става. - и отново тази голяма тояга, която не поддаваше на магии, вече беше опитал.
- Нава, по-добре остави, все ще й мине...Някак

- Да, когато те усмърти от бой.- отвърна белокосият. Обърна се на страни и вдигна рамене въпросително към ангелчето:- Анасази?
- Мен не ме бъркай!- извика от там и поклати рязко глава.
- Анасази!
- Добре де...- въздъхна и вдигна глава стреснато, като разпери крила и се издигна, а след малко и се снижи между Муртаг и непознатата:- Стига толкова! Това е опасно!- посочи тоягата и настръхна стреснато, май очакваше и той да си отнесе някой удар.

- Искаш ли да ти покажа? - заяде се тя като трясна тоягата в снега - Моля те, отстъпи, той ми трябва, виновните се наказват.
- Толкова ли съм виновен?
- Още не съм ти показала колко много - отвърна му тя като го погледна колкото можеше да го види и извади още една тояжка, която хвърли в небето като стрела, но пък Муртаг отстъпи и тя се заби от другата страна на ангела в снега