Злобен огън

Едва възпираше стоновете си, свлече се на земята заедно с Кейти, но никой нищо не видя, а само чу *туп*.

- Хм, все пак съм бил прав - отбеляза си чернокосият, който само стоеше по средата, държеше спокойно меча си и би могъл да се прозява, докато причиняваше болка. - Имаме непознат вкъщи. Колко мило да останете да ни посрещнете. Спокойно... ако се наложи, сам ще се наръгам на някое невидимо острие, за да ви намеря.

Иън само прегърна момичето, за да не се тревожи толкова, щяха да ги смажат, само да ги пуснеха...

Щеше да го убие, само ако можеше. Муртаг... тя го мразеше още от едното време. Ядосваше се, когато бе разбрала, че е по-могъщ от нея. Тя все пак... не бе нещо особено... но и преди, винаги го бе отличавала с някаква противно могъща сила... И този негов меч... Създаде им още болка и въздухът наоколо като че ли се сгъсти и стана трудно за дишане.

Дори малкото момиче започна да диша тежко-тежко, свести се и отвори едва сините си очи.


Иън едва си поемаше въздух, но пък отхлаби хватката си от Кейти.

Той щеше да продължи да им налага такива наказание, можеше дори да ги убие, ако не направеха нещо. Отпусна хватката си върху другите възможни същества в клетката. Можеха да са невидими, но трябваше да са някъде... Страхливци...

Малката отново започна да диша нормално.


Иън не издържа след поредното мъчение и изпадна в безсъзнание от липса на кислород. Така падна върху Кейти и я прикри, виждаше се само той в тъмнината.

- Хм, май гледката започна да се прояснява - подсмихна се, когато различи някаква бледа сянка, но... не можеше да е сигурен и можеше да блъфира. Кимбли зад него го прие за сериозно и пристъпи с копие и внимателно една-две крачки. Едва ли Кейти щеше да издържи повече от партньора си... така или иначе Муртаг винаги можеше да я убие както си поиска... ако искаше. Дали се колебаеше...

Иън се бе опитал да я защити, макар и в това състояние...Но сега не усещаше нищо.

Тя също, макар и да му беше благодарна. Е... каквото бяха направили, направили. Все някак можеше... да се справят. С огромно усилие се опита да се помести... но се отказа още преди да се е надигнала, него не можеше да помести, а и остави тук. Пък и нямаше къде да идат. Скоро щяха да открият момичето. От тях зависеше дали ще ги пуснат.

- Батко? - едва се чу глас в неприятнта тишина, а кръвта си се стичаше...

Това го чу... да... хвърли копието на Лий и се затече по посока на гласа, после я прегърна, когато успя да я види... най-после, дяволите да ги вземат. Ако не ги накълцаше сега на парчета... Да, точно сега...
- Муртаг! Ще ги убия!
- Не, няма... - щеше да реши той съдбата имз като черен господар - Погрижи се за нея. Побързай... Вятърът е зад магическата стена
Беше прав... Хвана изранената си сестра и се затече към изхода.

- Боли ме. - тихо му каза и прехапа леко устникчите си, макар че дори за това нямаше сили.

- Тихо - прошепна й, после внезапно излязоха извън стените на омагьосания кръг, а хапещият студ прониза и двамата. Скоро обаче въздухът се затопли от самосебе си. Беше невероятно странен феномен. Пак бе студен... но нещо не бе съвсем наред. Галещата прегръдка на познатия на всички ездачи вятър... това трябваше да е.
"Защото всичко ще се оправи" гласът беше всепроникващ и нито силен, нито пък слаб. Просто обгърна и двамата. Тази странна магия лекуваше дори белезите, които трябваше да останат завинаги.

- Джи? Джи къде е? - избълнува тя стреснато.

- Ще се оправи - не знаеше точно, Муртаг го бе изоставил някъде по пътя. - Отпусни се, сестра ми. - вятърът така или иначе сякаш ги лекуваше сам... наистина сам... И имаше причина за това, но нямаше значение сега. Радваше се да вижда как тя оздравява.

- Джи, какво му е? - изплака тя и се отпусна отново в ръцете на Кимбли. - Батко, а на теб какво ти има? КАакво? - докосна с разранената си ръка лицето му.

- Кротувай, малката. - на него почти нищо му нямаше, ако не се брояха хилядите драскотини, които имаше навсякъде по себе си - Обещавам ти да ти кажа всичко, което засяга който те интересува, ако само още малко покрутуваш. Скоро ще бъдеш излекувана от раните - поне повърхностните...

И да, наистина скоро усети как някои от раните й изчезват, жалко, че тези по гърба страшно я боляха...

Той знаеше за това, затова и скоро я повдигна, вятърът проникваше дори през дрехите. Скоро и тези на гърба започнаха да поизчезват. Силата на онази магия... бе нещо невероятно, макар и само за ездачите...

Кейти успя да се изправи, когато станаха видими. Муртаг стоеше подпрян на големия меч и просто ги гледаше. Беше нейн ред да се защитава от този самохвалко, нейн господар... или може би щеше да е такъв... Ако не ги пуснеше...

Щом взе да живва поне малко, тя стисна по-силно батко си и изтри сълзите си.


Иън отвори очи и погледна към партньорката си. След това се изправи и извади куфарчето с всякакви оръжия.

- Всичко е наред вече. - той беше виновен за всичко това... определено бе така. Прегърна си я отново, после се поклони на незнайна посока, нататък, където вятърът се бе отдръпнал с чудотворното си влияние. - Благодаря ви, Господарю.
А искаше да омъсти за това... дали Муртаг щеше да го пусне обратно...

- Нима искате да се бием сега? - говореше като типичен черен владетел.

Тя го стисна, сякаш усетила мислите му.
- Батко не искам да се биеш вътре. - каза и закри личицето си



- Да се оставим да ни убиеш? Да бе!

- Добре... добре - макар и той да искаше... защото те я бяха наранили. И отговорността падаше върху него самия. Но как можеше да я остави тук, пък дори и с Лий... който излезе след тях. - Искаш у дома ли?

- Е, аз си мислех, че обичате да се пазарите за живота си.

- НЕ ! Искам да видя Джи!


0 Нима....