По следите на мрака

-Черна и бяла магия.-отвърна момчето и седна на земята.Опашката му се сви на топка на тревата и започна от време на време да трепти.Ушите му правеха същото.

-Аз пък замръзвам но това е нормално за мен...след като сърцето ми е замръзнало изпраща ледени вълни към цялото ми тяло.Дори и да искам не мога да се сгрея.-казах аз и се загледах в небето.

-Според мен няма разлика.-замисли се Мериса.-Да прав си...има...
Изражението й отново стана спокойно и някак безразлично...По едон време тя се изхили...
-Много сладко коте си...

Сил погледна настрани,леко засрамен и ядосан.
-Не е вярно.

-Вярно е-отсече Мериса.-Котките са сладки...Значи и ти си сладък...
Лицето й заблестя радостно...

-Значи ако не бях котка а куче,щеше да ме мразиш?Както винаги..-измънка Силвър тихо и погледна настрани леко тъжно.

Мей се върна с няколко дърва в ръце,а погледът и бе замислен.Изглеждаше скептично настроена към всички.

-НЕ съм казала че ако беше куче щях да те мразя...Я по-весело коте...
Мериса се усмихна...Понякога имаше странната способност да кара всичко около нея да се чувства добре но това ставаше хипер рядко..

Силвър вдигна ръка и дърветата от ръцете на Мей литнаха във въздуха.Безразлично насочи ръката си към средата на земята и дърветата паднаха там.
-Няма значение.-отвърна Силвър тихо и стисна юмрук.Дърветата се подпалиха.

-Добре си с магията.-отбеляза Мериса.-От къде си?
Пламъкът се отразяваше в очите й и я караше да изглежда още по-тайнствена...

Момичето изгледа всички.Накрая се качи на едно дърво и се загледа към небето.Вече и беше писнало да спори за Сил и затова се предаде.Вмомента искаше да си почине от всичкото преживяно.Онесена в тези мисли тя се строполи на земята държейки се за главата.Изруга на няколко пъти и седна до огъня.
-Има ли значение?

-От никъде..-промълви тихо Силвър.Имаше странното чувство че както винаги,хората ще го използват затова не се отпускаше много много..

-Стига Силвър.-скастри го Мериса.-Отпусни се...
Говореше му съвсем приятелски...

Мей седеше и ги наблъдаваше.Неможеше да се отпусне,когато тя бе тук.Затова отиде до нея и и се усмихна вежливо:
-Ми ти откъде си?И защо те интересува животът на всички?

Силвър се усмихна леко когато разбра че най-сетне темата е отклонена.Той се обърна с гръб към другите и се сви на кълбо,опашката му се въртеше наляво-надясно спокойно.

Станах и тръгнах нанякъде.Отдалечих се от тях.Продължих да вървя без посока и без да знам къде отивам.Изведнъж чух странна музика.Инструментите които я изпълняваха бяха перуански(в смисъл такива с които свирят индиянците).Музиката бе много успокояваща.Изведнъж чух някой да пее:
-You must go to the east, go to the west,
The road is rocky and the way is far.
It's a dangerous trail, a difficult quest,
If you want know who you really are...

There are voices all around you,
To comfort and to guide you.
Fathers and teachers,
Powerful creatures.
And a voice that sings inside you.

Or you can turn back around,
Run along home.
Back to the place where your friends are.
Perhaps that is best,
You need the rest.
Who wants to go on a ridiculous quest?

Unless you want to know,
You truly want to know,
Unless you want to know...

Who you really are.

Гласът идваше от една пещера.Влязох в нея и видях една индиянка:

-Пеете страхотно.-казах й.Тя се усмихна и ми каза:
-Благодаря.Този който ще те спаси ще трябва да мине през много изпитания.Ще трябва да ти докаже че може да те спаси.А ти ще трябва да извървиш дълъг път.Ще бъдеш сама дълго време но той ще се появи и ще те спаси.
-Ти коя си???-попитах я аз.
-Аз съм твоя пазител.Казвам се Джена.Ще те смекча малко но само малко.Останалото зависи от момчето с котешките ушички и опашката.-каза тя.Сложи ръка на челото ми.Зави ми се свят и припаднах.Джена изчезна.

-Аз съм от Даркан.-спокойно отговори Мериса...
Връхчетата на косата й станаха ярко оранжеви,преливащи в червени...Лицето й беше като на кукла...Бледо и в същото време безчувствено...

-Е да те светна ние не сме към него!
Мей се изправи заплашително и тръгна към ангела.Имаше гузна савеш за да я остави там.Затова отиде и я довлече при групичката.Цялата бе смръщена,а от джоба и падна една снимка,която литна от появилия се вятър.
-О,не...

-Има ли значение?-попита Мериса.-Дори и да не сте...слабо ме интересува към кой сте...
Думите й прозвучаха неочаквано мило....

Силвър видя снимката и скокна.Взе я с ръка и клекна като животно.
-Ето..-каза й той и подаде снимката на Мей,без да я гледа.После седна на земята по турски и отново се обърна с гръб,както винаги леко омърлушен.

-Уау коло си мила.Благодаря за снимката.Тя е по-скапа и от живота ми.

-Днес просто не ми е до простотии.-въздъхна Мериса.
КОсата й се бе разпиляла по земята...Огъня буйно гореше...сърцето на Мериса бе застинало...Не биеше...

-Да..добре.-отвърна тихо Силвър и обърна глава настрани.Не можеше да спре да се чуди..дали наистина това са приятели,или просто го използват,както винаги е било така?Изведнъж усети че от всички сърца наоколо,само на Мериса не биеше..поне не толкова тихо.Той се обърна към момичето и полази към нея,опашката му се мяткаше наляво-надясно след него.Силвър се приближи до Мериса и се услуша,ушите му потрепваха леко.

Мериса протегна ръка...Прокара пръст през косата му....Усмихнас е леко....Знаеше какво усеща той...И знаеше че колкото и да се приближи няма да усети ударите на сърцето й...просто защото не съществуваха....

Усетих странно чувство-малка част от леда в сърцето ми се бе пропукала.Отворих очи и скочих от мястото където бях.Започнах да се стоплям.На лицето ми се появи лека усмивка но не злобна.