Безкрайна свобода

Снегът изкреше под краката й. Нямаше нищо друго. Но тук беше красиво. След снежната бура преди това, сега бе чисто и светло. Топъл ден, макар и да беше зима. Тя обичаше тези дни.
Тя бе русо момиченце. Русите й коси бяха толкова дълги и сламеноруси, сякаш бе обрала късните жита и ги беше сложила на главата си като коса. Тя рядко я пускаше, държеше я винаги вързана, защото иначе се влачеше по студения сняг. Очите й бяха изкрящо зелени и търсеха зеления цвят, но зимата той липсваше. Това обаче не й пречеше да се опита да бъде щастлива.
Проблемът беше, че сега беше зима все пак... А тя не се беше подготвила. Живееше тук от години, но... Не се беше налагало досега. Беше боса и снегът сякаш изгаряше краката й. Затова сега търсеше... Топло място...

В далечината с бавни крачки към нея вървеше друго момиче ядосано че невижда нищо друго освен сняг,който се сливаше във океана.Само в далечината се забелязваше силует на някого.На човек,който се скита сам.Таня се спря и погледна силуета.Незнаеше дали ще я атакува или е само друг сктник.Животът и я бе накарал да не вярва на никого.

Момичето, което разтъркваше краката си спря за миг, но после продължи. Бдителността й не отслабна. Нито пък усмивката изчезна от лицето й. Тя беше беззащитна в този момент, защото нямаше никакви оръжия. Беше ги забравила... Пък и бяха безполезни в пустощта.
- Загубена? Или скитник? - каза накрая, но не се изправи. Някога беше сбъркала жестоко с подобен човек... Не искаше да рискува... Но това беше било толкова отдавна...

-Нито едното нито другото.Нов жител.
Таня стоеше,а под наметалото държеше едно оръжие ако решеше да нападне.Нямаше никакво намерение да се дава.Беше готова да се бие до смърт.
-Ами ти?Каква си тук?
Попита хладно с хладнокръвно и зачервено от студа лице.Издишания въздух се виждаше,а с него и леката бдителност.

- Беглец - отговори след малко момичето. Да, беше избягала. Но не съжаляваше за това. Само съжаляваше, че не си е взела дрехи и обувки. Преди година, когато беше започнал студа. Но си беше помислила, че ще е закратко. Само че... - Беглец, за който пустощта е скривалище. Добре дошла в Анарния.

Момичето изгледа събеседничката си отгоре до долу с високомерен поглед и после си свали наметалото:
-Ето,на мен не ми е нужно.
Отвърна студено.Подаде си горнището и се замисли.Откакво може да бяга?Какво може да се крие в тази пустуш.Нямаше нищо.Дори и ако я нападаха щеше да види,но тук почти нищо неживеехе.Мястото бе необитаемо,а минусовите температури смразяваха кръвта на всекиго.

- Да, благодаря ти - без никакви предисловия отсче другата и въздъхна. - Жилищата тук не са благоприятни. Иди на юг, снегът там е по-мек и има жители. Ако, разбира се, не си войн, който трябва да остане сам със себе си. Понякога... идваха и такива.
А тя ги избиваше, защото... Защото се страхуваше да не би да са дошли заради нея.

-Опитвам се да забравя тази част от живота си.Беше как да кажа...доста буйна.А сега искам да прекарам малко живота си в мир със самата себе си и разбирасе с премисляне на всичко каквото се е случило.Искаш ли компания за дългия път,който ни предстои да не вървим сами.
Попита като се почеса нервно по ръката.Опитваше се да бъде мила,което досега ебеше правила никога.Надяваше се да се сравя добре и все пак имаше доста резерви.

- Ако нямаш нищо против - замислено каза момичето, после на лицето й отново се появи усмивка. Не, не биваше да забравя, че някога й бяха казали... Просто да се усмихва, дори да беше студено, дори и да болеше. Поне това беше свястно от тяхна страна - Аз вече стигнах до ръба и няма какво да премисля, за жалост. Няма връщане за беглеца. Но мога да ти правя компания.

-Ти от какво бягаш?-попита с нехайно любопитство.
Двете вървяха в нищото и студа.
-Или по-точния въпрос как се казваш и откъде си?

- Бягам от това, което съм за да бъда това, което искам. - ухили се тя накрая, някога един от хората в градчето често се шегуваше с нея с тези думи. Тя не схващаше смисъла, но ги беше научила от него. - Вейли. Казвам се Вейли Нийл... И вече съм от никъде

-Приятно ми е Веъли.Аз съм Таня от Шога.
Таня се представи и се загледа в нищото.От всичкия тици сняг и и студен въздух я боляха очите.Беше ги присвила и от време на време слагаше ръце пред лицето си каточели се предпазваше от някакъв удар.Но постоянно наблюдаваше наоколо сякаш е на мисия.Имаше чувството че ще я нападнат или нещо подобно.Надяваше се че Веъли е добър боец ако се стигне до там.

Момичето кимна. В безкрайната пустощ, понякога й изглеждаше, че имената вече не са от особено значение. Кой хищник щеше да се интересува от името ти, ако искаше да те изяде? Но тук... Нямаше дори хищници... Само зайци... Само зайците имаха смелостта да излязат в пустощта и не се страхуваха, защото никога от нищо не бяха били нападани.
- И си решила да не се връщаш от там, от където идваш? Толкова лошо нещо ли се е случило?

-Откъдето идвам ме научида да не изпитвам чувства,а само да обивам.Веднъж изпълних мисията си и сращнах един човек.Той ме попита за какво се бориш,а аз дори незнаех как да му отговоря.
Тя се замълча.Отткакто беше разговаряла със странника се чудеше какво са чувствата, сега след година започна да изпитва леки.

- Тогава ще е добре да намериш причината и да я следваш. Моята причина да избягам е, че не желая правилата и историята на моя род. Искам своя път. И се боря, за да получа свобода... Поне така си мислех.

Таня я погледна.Момичето изглеждаше искренно.а животът и можеби тъжен изпълнен с много мрак.Въздъхна леко и продължиха по пътя.Вятърът започваше да духа силно и ставаха виелици.Наближаваше и ноща в този океан от сняг и лед.
-Щее добре да пренощуваме някъде.

- Наблизо е моето скривалище. По-скоро дупка в земята, но зайците са прави. В земята е по-сигурно, отколкото някъде другаде. Ако искаш, можем да се отбием до там.
Предложи отново, тъкмо щеше да се стопли и... Е, някои от нещата й бяха важни. Не можеше да ги остави.

-Става каквото и да е.Ако нямаш нищо за ядене да ти наловя малко заешка,а?
Попита изкарвайки едно оръжие зад гърба си.

- Може и да има малко зеленчуци. Но няма месо... Страх ме е, разваля се бързо и не мога да го запазвам добре. Наоколо има заешки дупки и няма да се забавим дълго с лова.
Да, това място й беше до болка познато. И понякога... Това никак не я устройваше. Не й харесваше.

-Защо не се преместиш да живееш на някое по-топло местенце?Тук не ти ли е студено?
Двете продължаваха да вървят в пустошта,която приличаше на нейните чувства.Единствената разлика в тях бе че при момичето нещата се разтапяха лека полека.

- Много ми се иска - усмихна се русокоската, която вече се радваше на предстоящата топлина на бърлогата. - Но на света сега е зима... Не че ми пречи. Студено е тук, но избрах мястото поради причини. Мислех, че ще имам достатъчно усамотение, за да поработя над техниката си. Забранена от семейството ми. Вече се отказаха да ме търсят... И един вид съм свободна и все пак...
Повдигна рамене, нямаше точна причина за това защо точно седи тук. Изрита снега от масивния дървен капак на подземната шахта, под нея се намираше скромното й жилище.

-Това си е все пак твоя работа и ако искаш ще кажеш не си длъжна да ми обясняваш.Но тъй като сподели с мен ще ти кажа че ще се опитам да не преча,а ако искаш ще ти помогна.
Усмихна се докато чакаше сбственичката на дома да влезе.

- Няма много за казване. Избягах, за да практикувам сама. Искам да съм ловец на крадци. И така, от тук започва пътят ми като такъв. Имам още много неща да науча. Ти не ми пречиш, никой вече не може да ми попречи... Поне така вярвам.
Тя се шмугна надолу в тъмнината, където скоро се появи светлина от някъде по-навътре в скривалището.
- Влизай!

Таня я последва замислена в думите и.И тя самата преди време си мислеше така че никoй и нищо не и пречат да изпълни дадена мисия,а сега се замисляше.Засмя се итонично на себе си и продължи да върви по малкия и тесен коридор.

- Малко е разхвърляно, но, надявам се, ще ми простиш. Не имам гости често. - по пода бяха разхвърляни доста стрели в различно състояние. Някои прекършени, други недовършени... Някои се отличаваха - бяха по-дълги, очевидно по-нови и изкусно направени, с пера на края. Други бяха използвани и захвърлени като ненужни, с притъпени върхове. До стената на кръглото основно помещение беше и самият лък. Със сигурност беше на половината на височината на момичето. И си личеше, че дори не беше нейн. Някога беше прнадлежал на някой мъж, който, като по-силен, можеше да обтегне лъка по-добре. Стаята бе просто обзаведена, но достатъчно просторна и красива за сам човек в пустиня. Имаше всичко, от което можеше да се нуждае някой. Готвеше се в единия край, спеше се в другия, по средата имаше два малки дивана и нещо като огнище... От къде ли излизаше пушека... - Не е кой знае какво, но в зимния ден не можеш да сътвориш повече